Гай Гавриел Кай
Лъвовете на Ал-Расан (14)

Глава 13

— Хареса ли ти? — попита царят на Рагоса своя министър.

Мазур бен Аврен, излегнат върху възглавниците, вдигна поглед към него.

— Би трябвало аз да ви задам този въпрос.

Бадир се усмихна.

— На мене не е трудно да ми се угоди. Харесаха ми храната и компанията. И музиката беше чудесна, особено духовите инструменти. Твоят нов музикант от Рониза е истинско откритие. Добре ли му плащаме?

— Повече от добре, за съжаление. Имаше и други желаещи да ползват услугите му.

Царят отпи от чашата си и замислено я вдигна срещу светлината на най-близката свещ. Сладкото вино беше прозрачно и бледо като звездната светлина, като луната, като северните момичета. Уви, въображението му не успя да роди по-оригинално сравнение. Вече беше доста късно.

— Какво ще кажеш за стиховете тази вечер? Оказа се, че стиховете са проблем.

Министърът не бързаше да отговори. Двамата отново бяха сами в покоите на царя. Бен Аврен се запита за кой ли път през всичките тези години седят така в края на нощта.

Втората жена на Бадир беше умряла преди шест зими, при раждането на третия му син. Царят така и не се ожени повече. Имаше наследници, а политическите интереси не го заставяха да предприеме подобен съюз. За един монарх понякога беше полезно да остане необвързан — предложения не липсваха, а преговорите щяха да се точат дълго. Трима владетели имаха основание да се надяват, че дъщерите им ще седнат на трона на богатата Рагоса в Ал-Расан.

— А вие какво мислите за стиховете, ваше величество?

Беше необичайно за министъра да отговаря на въпроса с въпрос. Бадир вдигна вежди.

— Проявяваш предпазливост, стари приятелю? Пред мене?

Мазур поклати глава.

— Не е предпазливост. Всъщност се чувствам несигурен. Може би… съм донякъде предубеден, тъй като имам свои разбирания за поезията.

— Това обяснява някои неща.

— Знам — усмихна се Мазур.

Царят се облегна назад и протегна крака върху любимата си скамейка.

— Какво мисля ли? Мисля, че повечето стихове бяха посредствени. Обичайните образи. Освен това ми се струва, че долавям някакъв конфликт в стиховете на нашия приятел ибн Хайран — не знам дали е нарочно, или се опитва да го скрие.

Министърът кимна замислено.

— Това ми се струва очевидно. Макар че ще си помислите, че ви лаская.

Погледът на царя издаваше нетърпеливо любопитство. Мазур отпи от виното си и продължи:

— Ибн Хайран е твърде честен поет, ваше величество. Той може да излъже с думи или постъпки, но не и в стиховете си, струва ми се.

— И какво може да се направи?

— Нищо. Ще почакаме и ще видим какво ще реши.

— Не трябва ли да опитаме да повлияем на решението му? Ако знаем какви са собствените ни желания?

Мазур поклати глава.

— Той знае какво може да очаква от вас, ваше величество.

— Така ли? — попита Бадир малко остро. — Аз пък не знам. Какво може да очаква той от мене?

Министърът му остави чашата и се поизправи. Бяха пили цяла нощ — и по време на пиршеството, и сега, докато бяха сами. Бен Аврен беше уморен, но умът му работеше ясно.

— Вие решавате, ваше величество, на на мене ми се струва, че може да има всичко, което пожелае, стига да остане при нас.

Настъпи тишина. Това, което казваше министърът, беше изключително важно.

— Толкова ли ми е нужен, Мазур?

— Не, ваше величество, ако решим да си останем това, което сме. Но ако искате да имате повече, тогава наистина ви е нужен.

Двамата отново замълчаха.

— Разбира се, че искам повече — обади се най-сетне Бадир.

— Знам.

— Ще могат ли синовете ми да се справят с по-големи владения, когато вече няма да ме има? Способни ли са на това?

— Мисля, че да. С известна помощ.

— А няма ли да могат да разчитат на тебе, приятелю, както разчитам аз?

— Докато съм в състояние — да. Но ние с вас сме горе-долу връстници, господарю. Именно за това ви говоря.

Бадир го погледна и вдигна почти празната си чаша. Мазур се изправи, взе гарафата от шкафа и му наля, а после допълни и своята чаша.

— Това беше изключително кратка поема — каза царят.

— Така е.

— Почти… като отбиване на номер.

— Почти, но не съвсем. — Министърът замълча за миг.

— Мисля, че той ви поднесе доста необичаен комплимент, ваше величество.

— Как така?

— Позволи ви да разберете, че е раздвоен. И не се опита да го скрие зад някакви пищни безсмислици.

Царят се замисли.

— Нещо не мога да разбера — каза след малко с известно раздразнение. — Амар ибн Хайран, помолен да напише нещо за рождения ми ден, ми поднася няколко реда — пожелание да има винаги изворна вода или вино в чашата ми. Това е всичко. Шест реда. И моят министър — моят поет — твърди, че това било комплимент?

Мазур остана невъзмутим.

— Той лесно би могъл да напише и повече, ваше величество, или най-малкото да заяви, че случаят е прекалено грандиозен за скромните му сили. Достатъчно опитен е, за да го направи, ако има желание да си играе на придворен. Което означава, че желанието му е било вие, пък и аз, да разберем, че е искрен и смята да си остане такъв.

— И това е комплимент?

— От такъв човек — да. Той ни казва, че ни смята за достатъчно умни, та да вникнем в посланието му от шест стиха и да го чакаме.

— А ще го чакаме ли, Мазур?

— Бих ви посъветвал, ваше величество.

Царят се изправи и отиде по мраморния под до красивия прозорец с изрисувани стъкла, отвори го широко и се загледа към вътрешния двор с бадемовите и лимонови дръвчета и фонтана, чиито игриви струи бяха осветени от запалените факли.

Улиците на града бяха тихи. Утре вече нямаше да са такива. Някъде в далечината се чуваше тих звън на струни и изпълнен с копнеж глас. Синята луна се беше вдигнала високо, обливайки с лъчите си отворения прозорец и плискащия се фонтан. Около нея блещукаха звездите и надничаха през листата на високите дървета.

— Доста мислиш за този човек — каза царят, докато гледаше навън в нощта.

— Мисля, ако ми позволите самонадеяно да сравня хората с небесните тела — все пак съм поет! — че тази пролет в небето на Рагоса са изгрели двете най-ярки комети, които сме виждали.

Бадир се обърна да го погледне и се усмихна.

— А ти, стари приятелю, къде слагаш себе си на този ярък небосвод?

Сега се усмихна и министърът.

— Нищо по-лесно от това. Аз съм луната във вашата сянка, добри ми господарю.

Царят се замисли и поклати глава.

— Не е вярно, Мазур. Луните са скитници. Твоят народ е наречен така на тях. Но ти си тук, надежден и неизменен.

— Благодаря, ваше величество.

Царят замислено скръсти ръце.

— Все пак луната е по-ярка от кометите. Макар и по-незабележима, защото сме свикнали с нея.

Мазур сведе глава, но не каза нищо.

— Ще излезеш ли утре вечер?

— Аз винаги ходя на карнавала, ваше величество — усмихна се Мазур. — За малко. Карнавалът е полезен — можеш да се пошляеш незабелязан, да усетиш настроенията в града.

— И само дългът ли те води навън, приятелю? Никакво удоволствие ли не ти носи тази нощ?

— Не съм казвал подобно нещо, господарю.

Този път и двамата се усмихнаха.

— Защо чиста вода от извора, Мазур? — попита по някое време Бадир и в гласа му се прокрадна смущение. — Защо не гъсто червено вино?

Министърът му обясни и това.

 

Когато Мазур бен Аврен се оттегли и се прибра в покоите си, Забира го чакаше.

Естествено тя беше останала на пиршеството до края и искаше да му зададе всички въпроси, които могат да се родят в мислите на толкова опитна придворна дама, чието желание е да се издигне в един непознат двор. Освен това деликатно му показа неизменния си стремеж да откликне на всичките му желания.

Всъщност тя цяла зима беше правила тъкмо това, за негово удоволствие и изненада. Мазур си мислеше, че вече е твърде стар, за да му се случи подобно нещо.

Когато вече се отпускаше в ласкавите прегръдки на съня и чувстваше до себе си голото й младо тяло, гладко като котка и топло като мечта, Мазур я чу да пита:

— Царят разбра ли какво искаше да каже ибн Хайран тази вечер? За водата от извора?

Тази дама от Картада освен всичко останало имаше ум като бръснач. Нямаше да е зле да не го забравя. Изглежда, остаряваше — не биваше да допуска да бъде уязвим. Достатъчно беше виждал какво се случва с други мъже.

— Сега вече разбира — промърмори той със затворени очи.

Чу тихия й смях, ласкав и галещ. Ръката й се плъзна по гърдите му. Тя се намести, долепвайки се още по-плътно до него.

— Тази вечер наблюдавах Амар. Познавам го от доста години. Мисля, че има нещо… извън раздвоението на кого да служи, и това го измъчва. Струва ми се, че той още не е наясно със себе си. Ако се окажа права, ще е много забавно.

Той отвори очи и я погледна с очакване. И тогава тя му каза нещо, което никога не му беше хрумвало. Мазур отдавна беше разбрал, че жените имат свойството да виждат света по съвсем различен начин. Това беше една от причините толкова да обича компанията им.

Скоро тя потъна в сън, а министърът на Рагоса още дълго остана буден, размишлявайки върху онова, което му беше казала, оглеждайки го от всички страни като камък в ръката, като възможен завършек на една поема.

За блестящия господар на Рагоса,

на престола от дълги години,

обичан от всички заслужено,

дано никога в живота не свършват

студената вода от извора

и виното в пълната чаша.

Можеше спокойно да каже „докато стои край извора самотен“, но това щеше да е явно ласкателство, мислеше си ибн Хайран. А той не беше готов — толкова скоро след елегията за Алмалик — да отдаде подобна дан на Бадир от Рагоса. Почти беше готов, но не съвсем. Това беше проблемът.

Защото само лъвовете отиваха да пият самотни от извора.

Чудеше се дали тази лаконичност е обидила царя. Щеше да е жалко. Стиховете бяха толкова простички, колкото изобщо беше възможно, повече добро пожелание, отколкото поезия. Освен онзи намек… за водата. Чудеше се дали Бадир го е разбрал.

„Прекалено стар съм, за да злоупотребявам с изкуството си“ — помисли си ибн Хайран.

„А с кое от всичките си изкуства би могъл да злоупотребиш?“

Въпросите, които му задаваше вътрешният му глас, бяха най-трудните. Той беше не само поет, а и войник и дипломат. Тези бяха истинските изкуства, на които разчиташе в Рагоса, както преди това в Картада. А поезията? Тя беше за времената, когато ветровете на живота утихваха.

Кое беше най-достойно за един мъж? Към какво трябваше да се стреми? Може би към онзи спокоен извор, към който един-единствен звяр би дръзнал да се доближи необезпокояван под лунната светлина и звездите?

За него това спокойствие беше крайъгълният камък на стиховете му. Едно защитено от вятъра място, където шумът, суетата и ярките багри на света — същия този свят, който той все още обичаше! — щяха да избледнеят, да отстъпят място на едно измамно просто изкуство.

Застанал край водите на езерото Серана, на същото място, където беше стоял в нощта на пристигането си, ибн Хайран осъзна, че има да извърви още много до този спокоен извор. Отново вода. Мечтата на ашаритите. Тялото се стремеше към нея, за нея копнееше душата.

По мачтите и въжетата на рибарските лодки бяха окачени фенери, все още незапалени. Това щеше да стане утре. Карнавалът. Маски. Музика и вино. Пламтящи факли. Опиянение до зори.

Понякога мракът трябваше да бъде прогонван.

„Прекрасен Ал-Расан — внезапно си помисли той и тази мисъл беше болезнена и неочаквана като остър нож изпод плаща на верен приятел — дали ще съм жив да напиша елегия и за тебе?“

В онази скрита, най-прекрасна градина на Ал-Фонтина преди много години последният сляп халиф на Силвенес го беше посрещнал като приятел преди острието изпод плаща да го прониже.

Амар ибн Хайран пое дълбоко дъх и поклати глава. Хубаво щеше да е, ако тази нощ до него стоеше приятел, но в неговия живот приятелството никога не беше играло роля и сега беше безсмислено да мисли за това. Алмалик беше мъртъв и на това се дължаха до голяма степен сегашните му проблеми.

Преди два дни беше решено, макар засега да се пазеше в тайна, че след две седмици, когато бялата луна достигне пълнолуние, наемническата армия на Рагоса ще се отправи към Картада, за да изтръгне властта от ръцете на отцеубиеца. Щяха да тръгнат в името на едно дете, по-големия син на Забира, закрилян от цар Бадир и от светите звезди.

Ибн Хайран постоя още малко над водата и лодките и се обърна да си върви. Последния път, когато беше тук късно през нощта, Джехане бет Исхак го беше чакала в сянката, после срещнаха Родриго Белмонте в лазарета и двамата я оставиха там, задъхана от смях, за да си тръгнат и изненадващо да се напият заедно. Това беше в деня на пристигането му, когато двамата се биха рамо до рамо.

Имаше нещо съкровено и тревожно в този спомен.

Мина му през ума, без никаква връзка, че тази вечер на пиршеството Джехане изглеждаше много красива. Стъпките му отекнаха по дъските на пристана. Той стигна до първите сгради и продължи по пустите улици. Наоколо нямаше жива душа.

Тя беше облечена в разкошна рокля от пурпурна коприна и само лазуритените накити и белият шал намекваха за киндатските закони на обличане. Амар си помисли, че роклята сигурно е от Хусари, а скъпоценностите — от бен Аврен.

Появата й в залата за пиршества предизвика всеобщо раздвижване и неприкрит интерес, макар че от деня на пристигането си тя неизменно беше тук, прагматична и непретенциозна. Скъпоценните камъни в косите й и лазуритените обици и огърлица придаваха блясък на погледа й. Амар си помисли, че всеки човек има в живота си мигове, когато иска да каже нещо ново за себе си.

Тази вечер той й подметна, че се опитва да привлече вниманието на царя, и после й каза, че амбицията й е да стане първата киндатска царица на Ал-Расан. Джехане му отговори сухо, хаплива както винаги, че ако пак започнат да залагат на нея, няма да е зле да й кажат, та и тя да припечели нещичко този път.

По-късно, след музиката и стиховете, в това число и неговите, той я потърси, но тя вече си беше тръгнала. Хрумна му, че и Родриго Белмонте я е търсил. Празна, ненужна мисъл, преминала като облаче пред луната.

Сега, докато крачеше към центъра на града, той осъзна, че това са единствените двама души в Рагоса, с които би искал да си поговори в този момент. Странно съчетание — джадитски войник и киндатска лекарка.

Всъщност имаше и трети. Съмняваше се обаче, че първият министър на Рагоса е сам и точно сега е настроен да обсъжда тънкостите на поезията, по това време и със Забира в леглото си, опитна и съблазнителна.

Прав беше, но само донякъде. Във всеки случай се прибра сам в къщата с голямата градина недалеч от палата — беше я наел с малка част от голямото богатство, получено в служба на последния цар на Картада.

 

На другия ден — същия, в който започваше карнавалът в Рагоса — непознати мъже дойдоха, за да отведат Диего Белмонте от семейното имение, в което беше прекарал целия си кратък живот.

По това време майка му я нямаше — беше тръгнала към северните пасища, за да нагледа новите жребчета, които се бяха появили на бял свят тази пролет. Отсъствието й не беше предвидено от нечаканите гости, но улесняваше плановете им. Знаеше се, че стопанката е твърдоглава и дори буйна. Неотдавна беше убила човек в имението си. Беше го пронизала със стрела. И никой от онези, които пристигнаха този ден с особена и деликатна задача, не очакваше Миранда Белмонте д’Алведа да ги посрещне с разтворени обятия.

В най-добрия случай майките бяха непредсказуеми.

Когато от двореца в Карказия дойде заповед един от синовете на сер Родриго Белмонте да бъде отведен на запад, за да се присъедини към армията, събрана пред самата тагра, желаещите да се заемат с тази задача не бяха много. Тази липса на ентусиазъм пролича особено ясно, когато се разбра, че заповедта идва не от краля, а от фериерския духовник Жеро де Шервал. По някаква причина именно той имаше нужда от момчето. Войниците бяха единодушни, че работата не е чиста, но кралят беше дал благословията си, а заповедта си беше заповед.

Беше пратен отряд от десет души, който трябваше да стигне по разкаляните пътища до имението Белмонте и да се върне с момчето.

По-късно, докато си говореха около огъня, мъжете не можеха да се начудят за какво е притрябвало това момче на армията на Валедо. Самите те бяха опитни воини, много от тях за пръв път бяха опитали вкуса на войната още четиринайсетгодишни. Разправяха, че момчето е на четиринайсет, освен това беше син на Родриго Белмонте… Джад беше свидетел, че сигурно умееше да се бие, но това все пак не обясняваше нищо, пък и никой не смееше да пита.

Отрядът се приближи към имението под разветите знамена на валедийските крале и беше посрещнат пред дървените стени от няколко слуги, един дребен плах свещеник и двамата близнаци, единия от които трябваше да отведат.

Господарката, която с радост би ги избила всичките, ако знаеше за целта на идването им, беше някъде из имението — така ги осведоми свещеникът. Командирът на отряда му показа кралския печат върху заповедта. Иберо — така се казваше духовникът — счупи печата, прочете писмото и за огромна изненада на войниците го подаде на двете момчета, които го прочетоха заедно.

Двамата синове на сер Родриго си приличаха като две капки вода. Някои от конниците тайно направиха знака на Джад пред гърдите си. Такива еднакви близнаци често се свързваха в съзнанието на хората с магията и вълшебството.

— Разбира се! — каза едното от момчетата, като вдигна поглед от листа. — Щом кралят вярва, че моят… моята дарба може да бъде от полза и иска да отида, за мене ще е чест да го направя.

Командирът на отряда не беше чувал за никаква дарба, пък и не го интересуваше. Единствената му грижа беше всичко да мине гладко и сега почувства облекчение.

— И за мене — бързо добави другото момче. — Където иде Диего, отивам и аз.

Това беше неочаквано, но едва ли щеше да създаде проблеми, и командирът се съгласи. Ако второто момче не беше нужно на краля, той щеше да го отпрати. С някой друг. Близнаците се спогледаха и се усмихнаха със съвсем еднакви усмивки, после хукнаха да се приготвят. Някои от войниците също се спогледаха, но с ирония. Всички момчета си приличаха — дай им война!

А те наистина бяха още малки и не вдъхваха особено доверие. Ако не за друго, то заради крехкия си вид. Ала не беше работа на войниците да разсъждават върху заповедите на командирите си, пък и ставаше дума за синовете на Родриго Белмонте.

Десетимата мъже потеглиха заедно с момчетата рано следобед същия ден — насочиха се на юг, минаха през малка горичка й прекосиха потока там, където ги посъветваха близнаците. Кучетата, които ги бяха следвали дотам, се обърнаха и хукнаха към имението.

 

Иберо ди Вакес беше живял спокоен, заседнал живот, като се имаха предвид смутните времена, в които беше роден. Беше на петдесет и две. Родината му беше Халоня, но още съвсем млад беше отишъл в Естерен, за да учи за свещеник. Тогава беше едва тринайсетгодишен.

Той беше добър божи служител, хрисим и дисциплиниран. На двадесет години го пратиха заедно с други като него на света мисия — да занесе мощите на кралица Васка на духовниците във Фериерес — и му беше позволено да остане там две години, за да попълни знанията си във великолепните библиотеки на тамошните светилища.

След връщането му в Еспераня му предложиха временно длъжността на духовник на семейство Белмонте — средна ръка земевладелци от югоизточната част на Валедо, където се отглеждаха прочутите жребци. Той прие с радост. В Естерен и в големите светилища възможностите за израстване бяха по-големи, по това спор нямаше, но Иберо беше лишен от амбиции и не се стремеше към кралския двор или към разкъсваните от раздори „убежища на Джад“.

Той беше тих човек, малко преждевременно състарен, но нелишен от чувство за хумор и от съзнанието, че строгите божии предписания понякога трябва да се смекчават, защото човекът е същество слабо и разкъсвано от страсти. И както често се случва, временното назначение незнайно как се превърна в постоянно. Бяха изминали вече двадесет и девет години оттогава. По това време самият Капитан беше още момче. Семейството му построи параклис и библиотека, после ги разшири. Той обучаваше най-напред младия Родриго, после жена му, а сега учеше синовете му.

Животът му беше приятен и мирен. Най-големите му удоволствия идеха от книгите, които успяваше да си набави с парите, отпускани му от семейството, от градината с лечебни треви, от многото хора, с които си кореспондираше. Беше понаучил от книгите нещичко за медицината и му се носеше славата, че може да вади безболезнено зъби. Имаше и не толкова спокойни периоди — обикновено вълненията у дома идваха с Капитана и войниците му. В трапезарията Иберо слушаше разказите им за битки и интриги. Изненадващо се беше сближил със стария мърморко Лаин Нунес, под чиято външна грубоватост се криеше голямо сърце.

Първата му по-значима намеса в делата на големия свят беше преди седем години — тогава той написа кратко, смирено есе върху разногласията между духовниците от Батиара и Фериерес по въпроса за значението на слънчевите затъмнения. Тези разногласия до ден днешен не бяха решени и по всичко личеше, че приносът на Иберо просто е останал незабелязан.

Втората му намеса беше едно писмо късно предната есен до негово преподобие Жеро де Шервал, висш духовник от Фериерес, който понастоящем пребиваваше в Естерен.

В отговор на това тази сутрин беше пристигнал военен отряд, който си замина заедно с момчетата. И сега, няколко часа по-късно, Иберо стоеше с наведена глава и сключени пред себе си ръце, докато му съобщаваха, че трябва да напусне този дом. Параклиса, библиотеката, градината, къщата. След почти трийсет години.

Духовникът плачеше. Никога не му бяха говорили по този начин, с този тон, както сега му говореше Миранда Белмонте в малката си всекидневна.

— Разбери ме добре — каза тя, застанала пред камината. В лицето й не беше останала и капчица кръв. — Това е предателство спрямо семейството ни. Разгласяване на тайната на Диего, която ти бяхме поверили. Няма да те убия, нито ще заповядам да го направят. Познавах те и те обичах твърде дълго. Гласът й се пречупи.

— Родриго би могъл — каза тя. — Той е способен да те намери вдън земя и да те убие за това, което си направил.

— Не би го направил — прошепна духовникът.

Беше му трудно да говори. Не по-малко трудно му беше да си представи в този миг каква реакция е очаквал от нея, когато е писал онова писмо до Естерен.

Миранда го погледна и той не можа да устои на погледа й. Не на гнева, а на сълзите в очите й.

— Прав си. Не би го направил. Прекалено много те обича. Просто би ти казал колко жестоко си го наранил.

Това направо разби сърцето на Иберо.

Той отново се опита да обясни постъпката си.

— Скъпа господарке, дошло е времето за свещена битка, времето хората да тръгнат под божиите знамена. Скоро войските ще потеглят с кораби от Батиара. Има надежда, че и ние ще тръгнем на юг в името на Джад. И не в неопределено бъдеще, а сега! Може би е настъпил часът да си върнем полуострова!

— Това може да започне и да свърши и без моите деца! — Миранда беше стиснала юмруци като мъж, но Иберо виждаше, че устните й треперят. — Дарбата на Диего е особена, плашеща. Ние трябваше да пазим тайната, докато сме живи. Знаеш, че се е случвало духовниците да изгарят такива хора на клада! Как можа да направиш това на детето ми?

Иберо преглътна мъчително.

— Негово преподобие Жеро де Шервал е просветен мъж. Също и кралят на Валедо. Вярвам, че Диего и Фернан ще бъдат посрещнати с почести в армията. И ако Диего успее да помогне с нещо в тази война, славата, която ще си спечели, ще е само негова, а не на баща му.

— И за цял живот ще му излезе име на магьосник! — Миранда изтри сълзите от лицето си. — Помисли ли за това, Иберо? Помисли ли каква ще е цената на тази слава?

Иберо отново преглътна.

— Това ще бъде свещена война, господарке. И ако той в името на Джад…

— О, Иберо, наивен глупако! Иска ми се да те убия, кълна се! Това не е свещена война. Обикновен поход на Валедо срещу Фезана и на юг от таграта. Това е всичко. Крал Рамиро го обмисля от години. Твоят ненагледен де Шервал просто е избрал най-подходящото време да даде благословията си. Иберо, това не е война на обединена Еспераня, целяща да си върне Ал-Расан. Няма вече Еспераня! Просто един военен поход на Валедо. И нищо чудно Рамиро да обърне на запад и да обсади собствения си брат в Орведо още преди да е дошла есента. Какво би казал за това твоят бог?

Тя богохулстваше и той беше човекът, който трябваше да бди над душата й, но Иберо не намери кураж да я упрекне. Пък и може би беше права за много неща. Той наистина беше наивен, никога не би го отрекъл, но въпреки това…

— Кралете могат да грешат, Миранда, господарке моя. Както и скромните божии слуги. Всичко, което правя, е в името на Джад и неговата благословена светлина.

Тя седна, сякаш и последните й сили бяха изчерпани, и въздъхна. Толкова дълго беше сама тук, без сер Родриго. Сигурно я болеше сърцето.

Да му излезе за цял живот име на магьосник.

Може би беше права. Той беше помислил само за триумфа на Диего, за славата, която щеше да го споходи, ако с дара си помогнеше на краля на Валедо.

— Ти беше тук, в имението Белмонте, за да служиш на Джад и на семейството — тихо каза Миранда. — През всичките тези години не си нарушил нито веднъж дълга си. Но сега това се случи. Ти направи избор. Както сам казваш, предпочел си бога и светлината му пред нуждите и доверието на семейство Белмонте. Имаш правото да го направиш. Може би си длъжен, не знам. Знам само, че не е възможно да направиш подобен избор и да останеш тук. Ще си тръгнеш сутринта. Повече няма да се видим. Сбогом, Иберо. А сега ме остави. Искам да поплача сама за синовете си.

Със свито сърце той се опита да измисли нещо, да каже нещо, но не успя. Миранда не го погледна повече. Иберо излезе от дневната й и тръгна към своята стая. Поседя на леглото, безутешен и опустошен, после стана и се запъти към параклиса. Там коленичи и започна да се моли, но това не му донесе утеха.

На сутринта опакова малкото си вещи. В кухнята, където се отби да се сбогува, му дадоха храна и вино за из път. Помолиха за благословията му и той им я даде, като направи над тях знака на Джад. Всички плачеха и той също не можа да сдържи сълзите си. Когато потегли, навън валеше. Добрият, толкова нужен пролетен дъжд.

Пред конюшнята го чакаше оседлан кон. Казаха му, че господарката наредила така. Когато потегли в дъжда, тя не излезе да го изпрати.

 

Сърцето на Алвар блъскаше лудо като по време на битка. Към него бавно се приближи сива игуара. Този паяк беше отровен, понякога дори смъртоносен. Синът на един от ратаите в имението им беше умрял от ухапване на игуара. Той се опита да избяга, но не успя да помръдне. Паякът се приближи и го целуна по устните.

Алвар се изви, освободи ръцете си от притискащите го тела и прегърна игуарата. Целуна я, доколкото беше възможно иззад орловата маска. Помисли си, че има напредък. Беше научил доста неща от залез-слънце досега.

Игуарата се отдръпна. Някои хора явно умееха да си намират достатъчно място за маневриране в гъстата тълпа. Алвар още не се беше научил.

— Чудесно. Намери ме по-късно, орле! — каза игуарата, протегна ръка и стисна интимните му части. Алвар се надяваше, че никой не е видял.

Уви, нямаше как да не видят.

Твърд костелив лакът го смушка в ребрата.

— Какво ли не бих дал да съм отново млад и плещест! — изграчи Лаин Нунес. — Много ли те заболя, момчето ми?

— Какво искаш да кажеш с това „отново“? — изрева Мартин от другата страна на Алвар. — Никога не си имал неговото телосложение, освен насън!

— Предполагам, че говориш само за раменете му, а не за други неща? — високомерно заяви Лаин.

Това изказване беше посрещнато с гръмък смях. Впрочем, шумът трудно би могъл да стане по-оглушителен. Точно пред тях — и нямаше начин да не е пред тях с тази великолепна маска — Хусари ибн Муса предпазливо се обърна и направи окуражителен жест към Лаин. Обикновено мрачният стар воин му махна жизнерадостно. Беше маскиран като червено-зелен петел.

Не бяха спрели да пият, откакто изгряха първите звезди. Навсякъде имаше храна и се носеше миризма на готвено. Печени кестени, агнета на шиш, тънкокости риби от езерото, сирене, наденички, пролетни пъпеши. Всички кръчми бяха отворени и претъпкани, а пред вратите им на сергии се продаваше вино и пиво. Рагоса беше неузнаваема.

Алвар вече беше целунат от повече жени, отколкото беше докосвал в живота си. Поне пет-шест от тях му предложиха да ги потърси по-късно. Суматохата вече беше пълна, но той се опитваше да запази разсъдъка си трезв. Търсеше Джехане, без да знае как е маскирана, а също и една дива котка, макар че за нищо на света не би си го признал пред останалите. Беше сигурен, че ще я познае дори и в светлината на факлите и блъсканицата. Най-малкото заради златната верижка.

 

Джехане започваше донякъде да съжалява, че е пожелала да не се разкрива пред никого и да остане сама тази нощ.

Беше очарователно и вълнуващо да носиш маска и никой в тълпата да не те познава. Не беше свикнала обаче да пие толкова много и никак не беше очарована от няколкото мъже — та дори и една-две жени, — които използваха привилегията на карнавала, за да се целуват. Вярно, никой досега не беше злоупотребил с тази привилегия — още беше рано и тълпата беше много гъста, — но Джехане, опитвайки се да се включи в общото веселие, трудно би могла да каже, че е получила някакво удоволствие.

Сама си беше виновна. Беше предпочела да не е с хората на Родриго, които щяха да се грижат за нея в целия този хаос. Можеше да излезе с тях за малко, а после като добро момиче да се прибере у дома и да си легне. Сама.

Да, изборът си беше неин. Никой не знаеше коя е, освен ако някой не я познаеше по походката или по характерното накланяне на главата. Например Мартин или Лудус — такава им беше работата. Все още не беше видяла никого от войниците. Хусари, разбира се, щеше да познае отдалеч. Не можеше да има втори такъв паун в Рагоса тази нощ.

До нея се приближи кафяв мечок и я сграбчи. Тя се остави да я притисне в мечешката си прегръдка и да я млясне по устата.

— Ела с мене! — покани я мечокът — Обичам совите!

— Не мисля — отвърна Джехане, опитвайки се да си поеме дъх. — Още е рано за счупени ребра.

Мечокът се засмя, погали я по главата с облечената си в ръкавица ръка и се отдалечи. Джехане се огледа. Чудеше се дали Зири е някъде наоколо в тълпата, която шумеше под разлюлените факли. Той също не знаеше с каква маска е — беше се измъкнала от къщи през задната врата.

Не би могла да каже защо е толкова важно за нея тази нощ да бъде сама. Всъщност сигурно щеше да си отговори, ако си зададеше честно този въпрос, но не искаше да го направи. Карнавалът не беше време да се рови в себе си. Това беше нощта, когато човек можеше да си позволи нещата, за които иначе само мечтаеше цяла година. Огледа се. Недалеч сива вълчица и кон се бяха сплели в невъзможна прегръдка.

От тълпата пред нея изникна елен с разклонени рога и с манерка в ръка. Предложи й я с лек поклон. Ако се беше навел повече, можеше да я прободе.

— Благодаря. — Джехане протегна ръка и взе манерката.

— Една целувка? — Гласът беше приглушен и тих.

— Имате пълно право — каза дъщерята на Исхак бен Йонанон. Беше нощта на карнавала. Тя пристъпи към него и го целуна леко по устните, после отпи от манерката.

Имаше нещо познато в този мъж, но Джехане не се замисли върху това. Тази нощ половината мъже, които беше целунала, й се струваха познати. Маските, развихреното въображение и виното си казваха думата.

Еленът отмина, без да я заговори повече. Джехане се загледа след него и изведнъж се сети, че манерката му е останала у нея. Извика го, но той не се обърна. Тя сви рамене, погледна манерката и отпи пак. Виното беше хубаво, съвсем слабо разредено, ако изобщо имаше капчица вода.

— Трябва да внимавам — каза тя на глас.

— Тази нощ? — каза до нея със смях един кафяв заек. — Колко нелепо! По-добре ела с нас. Отиваме на лодките.

Бяха четири заека — три жени и един мъж, който беше прегърнал две от спътничките си през раменете.

Това й се стори разумно. Във всеки случай не по-малко разумно от всичко останало. По-добре, отколкото да скита сама. По пътя към езерото заедно изпиха виното от манерката.

 

Иззад маската, без която тази нощ би била невъзможна, две очи наблюдаваха от сянката на една сводеста врата как един елен беше целунат бързо от бяла сова и после грациозно се отдалечи, като остави манерката си с вино.

Совата видимо се поколеба, отпи от манерката и после тръгна нанякъде с няколко заека.

Зайците не бяха важни. Еленът и совата бяха познати. Наблюдателят, маскиран по някакво странно хрумване като лъвица, напусна скривалището си и тръгна след елена.

И в джадитските, и в ашаритските страни още се разказваха езически легенди за мъж, превърнат в елен. В завоюваните от последователите на бога-слънце земи мъжът беше наказан за това, че е напуснал бойното поле заради прегръдките на жена. На изток — в Амуз и Сория, преди виденията на Ашар да променят света — древната легенда разказваше за ловец, който гледал как някаква богиня се къпе в горско езеро и бил наказан за любопитството си.

Във всички тези приказки превърнатият в елен мъж ставаше плячка на хрътките и биваше разкъсан насред тъмната гора за греха си, за своя единствен непростим грях.

Откакто в Рагоса се провеждаше карнавалът, градът си беше създал някои традиции. Първата, разбира се, беше свободата. И както можеше да се очаква, ръка за ръка с нея вървеше изкуството.

Кръчмата на Озра се намираше между двореца и Речната порта. Тук под благосклонния поглед на дългогодишния й собственик поетите и музикантите на Рагоса, както и онези, които искаха да се наредят сред тях, та дори и само за една нощ, се събираха, за да усладят с песен и стих слуха на колегите си и на всички онези, които влизаха да послушат.

При Озра карнавалът беше по-тих, но не и по-малко интересен. Благодарение на маските хората можеха да се проявят по начин, който не биха си позволили в собствения си облик. Някои от най-прочутите артисти в града идваха в нощта на карнавала в тази скромна кръчма, за да проверят въздействието на изкуството си без обичайния си ореол, наложен от славата и модата.

Резултатът не винаги беше ласкателен. Тази вечер публиката беше по-взискателна и изтънчена от обичайното.

Понякога имаше доста забавни случки. Още се помнеше как преди десетина години някакъв ваджия, маскиран като врана, беше изпълнил злостен пасквил срещу Мазур бен Аврен. Това беше изтълкувано като опит кампанията срещу киндатския министър да се поведе на ново ниво.

Ваджията имаше хубав глас и свиреше прилично, но отказа твърде тромаво чашата с вино, която се поднасяше на изпълнителя, пък и беше забравил да си свали сандалите. От мига, в който седна да свири, всички вече знаеха що за птица е и веселието, което предизвика това обстоятелство, до голяма степен притъпи ефекта от пасквила.

На следващата година при Озра се появиха три врани, и трите със сандали на ваджии. Обаче пиеха с удоволствие и в изпълнението им нямаше нищо набожно. Този път сатирата беше насочена срещу ваджиите. Успехът им беше невероятен и се помнеше.

Рагоса беше град, в който остроумието се ценеше.

Тук обаче се зачитаха и ритуалите и изпълнителят, който се настани сега на празното място между четирите свещи във високи черни свещници, беше посрещнат с уважение и внимание. Човекът беше маскиран ефектно като хрътка, а тъмните му дрехи не издаваха нищо. Никой не знаеше кой е — това всъщност беше целта.

Той се настани и огледа претъпканото помещение. Озра ди Козари, който беше роден в Ескалу в Халоня, но беше намерил своя втори дом в Ал-Расан, забеляза иззад тезгяха си как мъжът явно позна някой от посетителите и след кратко колебание му кимна. Озра проследа погледа му. Другият мъж беше дошъл преди известно време и беше останал прав до вратата. Когато влизаше, трябваше да се наведе заради разклонените си рога. Сега той като че ли се усмихна в отговор изпод прекрасната маска на елен, която скриваше лицето му.

Озра се обърна към хрътката между свещите и се заслуша. Знаеше кой е изпълнителят. Поетът започна без заглавие и встъпителна част.

Все така ли ще пилеем дните си в Рагоса

сред цветята, между белия диамант на Серана

и синята огърлица на реката,

плъзгаща се на юг към морето,

както перли се изнизват през женски пръсти?

Все така ли ще пилеем дните си — да пеем химни

на този град, без да си спомним повече

Силвенес от времето на лъвовете?

Казват, че във фонтаните на Ал-Фонтина

хранели рибите с двадесет хиляди самуна

всеки божи ден.

В Силвенес на халифите,

във фонтаните на Ал-Фонтина.

Посетителите на кръчмата се раздвижиха. Това беше нещо необичайно по звучене и строеж. Анонимният поет направи пауза и отпи от поставената до него чаша. Огледа се, изчака шума да стихне и продължи:

Ще пилеем ли дните си сред тази тленна красота,

очаровани от светлината върху слоновата кост?

И ще се запитаме ли някога

какво ще стане с Ал-Расан,

любимеца на Ашар и на звездите?

Какво се случи със Силвенес?

Къде са средищата на мъдростта и мъдреците?

Къде са танцуващите девойки със стройни глезени,

къде е музиката под бадемовите цветове?

Къде е дворецът, от който славните халифи

потегляха с гръмовните си армии?

Кои зверове днес се скитат на воля

сред порутените му колони?

Вълци бродят под бялата светлина на луната.

Отново раздвижване, но този път шумът бързо стихна, защото поетът продължи без пауза.

Попитайте яките стени на Картада

за новини от Силвенес,

а тук, в Рагоса, питайте за Ал-Расан.

Питайте дали ние между реката и езерото

ще допуснем звездите ни да угаснат.

Попитайте реката, попитайте езерото,

попитайте леещото се тази нощ вино

между факлите и звездите.

Поетът се изправи и без церемонии слезе от подиума, ала не можа да избегне аплодисментите, одобрителните възгласи и любопитните погледи, които го съпроводиха до тезгяха.

Озра, който спазваше традициите, му предложи чаша от най-хубавото си бяло вино. В такива моменти той винаги пускаше някоя остроумна шега, но този път не можа да измисли нищо.

„Попитайте леещото се тази нощ вино.“

Озра ди Козари рядко се трогваше от онова, което чуваше, но този път имаше нещо по-особено. Мъжът с маската на хрътка вдигна чашата си към него преди да отпие. В този миг Озра забеляза без особена изненада, че еленът е застанал до тях.

Хрътката се обърна и го погледна. И двамата бяха високи, макар рогата да правеха елена по-висок.

Много тихо, така че само Озра успя да чуе, еленът допита:

— Любимецът на Ашар?

Поетът също така тихо се засмя.

— Е, а вие какво бихте ме посъветвали да направя?

— Точно това, което направихте, струва ми се. — Очите на мъжа не се виждаха зад маската. — Беше много хубаво. Мрачни мисли по време на карнавала…

— Знам. — Хрътката се поколеба. — Доколкото мога да съдя, карнавалът си има и своите тъмни страни.

— И аз мисля така.

— Ще чуем ли и вашите стихове?

— Едва ли. Това, което чух, ме кара да се чувствам нищожен.

— Много сте великодушен. Харесва ли ви карнавалът?

— Началото е добро, но всичко още предстои.

— За някои.

— А за вас? Не искате ли да поскитаме заедно?

— Благодаря, ще ви откажа — след ново кратко колебание отвърна хрътката. — Ще пийна още малко от чудесното вино на Озра и ще послушам другите изпълнения, после ще отида да си легна.

— Тази нощ дали ще има врани?

Хрътката се засмя.

— Значи сте чули? Ние не очакваме нищо от карнавала, за да не сме разочаровани или изненадани.

Еленът вдигна глава.

— Поне в това никак не си приличаме. Аз винаги се надявам да бъда изненадан.

— Тогава ви го пожелавам.

Двамата си размениха последен поглед и еленът се запъти към вратата. Сега на подиума се качваше черен бик с малка арфа в ръце.

— Бъди така добър, Озра — обърна се хрътката към стопанина, — налей ми още една чаша.

— Да, ваше превъзходителство — тутакси отвърна Озра, без да се замисли. Впрочем, каза го доста тихо, така че едва ли го чу някой.

Докато наливаше вино, кръчмарят видя към поета да се приближава първата жена. И това се случваше на карнавала.

— Може ли да си поговорим за малко насаме? — тихо попита лъвицата. Хрътката се обърна да я погледне, Озра също. Гласът не беше женски.

— Тази нощ не е лесно да се уреди — каза поетът.

— Сигурен съм, че вие можете. Имам да ви съобщя някои сведения.

— Наистина ли?

— Но ще искам нещо в замяна.

— Не мога да повярвам.

Хрътката отпи от чашата си, като внимателно наблюдаваше новодошлия. Лъвицата се засмя — дълбок, малко плашещ смях.

Озра почувства нещо нередно. От тона на този мъж, маскиран като жена, личеше, че знае точно кой стои пред него, а това беше опасно.

— Не смеете да ми се доверите, нали?

— Бих могъл, ако знаех кой сте. Защо сте си сложили женска маска?

— Стори ми се забавно — отвърна човекът след кратко колебание. — В легендите се твърди, че нямало по-свиреп звяр от лъвица, която брани малките си.

Хрътката внимателно остави чашата си.

— Разбирам. Много сте дързък. Все пак успяхте да ме изненадате. Има ли свободни стаи горе?

Въпросът беше отправен към Озра.

— Използвайте моята — отвърна собственикът.

Той бръкна под тезгяха и извади ключа. Хрътката и лъвицата прекосиха заедно помещението и тръгнаха по стълбите. Няколко чифта очи ги проследиха. Черният бик приключи с настройването на инструмента си и започна да свири.

 

— Как ме открихте? — попита Мазур бен Аврен и свали маската си.

Другият мъж също свали своята.

— Доведоха ме при вас — отвърна той. — Можех да избирам между двама души и направих правилния избор. Еленът ме доведе.

— И вие го познахте?

— Познавам хората не само по вида, но и по походката. Да, разбрах кой е — каза Тариф ибн Хасан, почеса се по бузата, доскоро покрита с бяла брада, и се усмихна.

Първият министър на Рагоса отвърна на усмивката му.

— Не мислех, че ще ви срещна тук. Нали знаете, че за главата ви е определена награда?

— Разбира се. И се чувствам обиден. Картада дава повече.

— Защото е понесла повече загуби.

— Сигурно. Трябва ли да поправя това положение?

— А аз се чудя трябва ли да ви пусна да си идете.

— Как ще ме спрете, ако реша да ви убия?

Министърът като че се замисли за миг, после се приближи до масата и вдигна една от оставените там чаши.

— Може би вече сте разбрали, че имаме уговорка със собственика. Това, че сме сами, не значи, че никой не се интересува от нас. Не ме карайте да ви го доказвам.

Разбойникът се огледа и видя, че външната врата е широко отворена. Друга врата водеше към терасата.

— Ясно — каза той. — Трябваше да се сетя.

— Да, трябваше. Аз имам отговорности и не мога да си позволя нехайство, дори тази нощ.

Ибн Хасан пое подадената му чаша.

— Ако наистина искам да ви убия, все ще намеря начин. А ако вие искахте да ме хванете, досега щяхте да го направите.

— Казахте, че имате новини. И ще искате нещо в замяна. Любопитен съм.

— За цената и сам можете да се досетите. — Ибн Хасан погледна многозначително маската си.

— Аха, разбира се. Синовете ви.

— Точно така, синовете ми. Вече не съм млад и ми липсват.

— Разбирам ви. Добрите синове са голяма утеха за родителите. Те са чудесни мъже и ние се радваме, че са сред нас.

— Отсъствието им се чувства в Арбастро.

— Такива са превратностите на войната — хладно каза бен Аврен. — Какво имате да ми кажете?

Тариф ибн Хасан изпи виното си на един дъх и протегна чашата към министъра, който я напълни отново.

— Муардите цяла зима строят кораби. В новите докове на Абеневен. Хазем ибн Алмалик още е при тях. Изгубил е едната си ръка, не знам как и защо.

Мазур отпи замислено от чашата си.

— И това е всичко?

— Не, разбира се. Когато моля за нещо, аз държа да се отплатя честно. Алмалик Втори от Картада разпространява слухове за киндатите от Фезана. Не знам каква е целта му, но напрежението там расте.

Министърът остави чашата си.

— Как научихте всичко това?

— Знам много за онова, което става в Картада — сви рамене Тариф. — Ако не сте забравили, там дават голяма награда за главата ми.

Мазур го изгледа продължително.

— Алмалик е разтревожен — каза той накрая. — Чувства се застрашен. Той обаче е умен и непредсказуем. Признавам, че изобщо не съм сигурен какво е способен да предприеме.

— Аз също — съгласи се разбойническият главатар. — Но толкова ли е важно? Смятате, че може да се стигне до война?

— Не е сигурно. Имате ли още нещо за мене? Нещо по-стойностно?

— Мисля, че вече се отплатих достатъчно. Имам още една новина, макар да не е чак толкова важна. За джадитските войски в Батиара. Оказва се, че все пак ще отплават за Сория. Не допусках, че ще се стигне дотам. Мислех, че през зимата ще се изпокарат и ще се разделят.

— Аз също. Сбъркал ли съм?

— Сбъркали сте. Настъпи тишина.

Този път разбойникът напълни чашите.

— Чух стиховете ви — каза той. — Докато ви слушах, ми се стори, че вече знаете всичко това.

— Не — призна бен Аврен. — Може би е било предчувствие. Моят народ има един обичай, всъщност суеверие. Когато се боим от нещо, изричаме страховете си на глас — като заклинание. Вярваме, че като им дадем име, ще ги обезсилим.

— Заклинанията обикновено не помагат — каза Тариф ибн Хасан.

— Знам — съгласи се министърът. — Е, признавам, разплатихте се честно. Всъщност, да ви кажа, вече не е толкова важно дали ще разкажете някъде историята с париаса. Във всеки случай не ми се вярва да го направите. Но онова предложение, което са ви отправили тогава, остава в сила. Искате ли да се присъедините към армията, която ще превземе Картада?

— Която ще се опита да превземе Картада.

— С ваша помощ се надявам да успеем.

Старият главатар поглади брадичката си.

— Боя се, че нямам кой знае какъв избор. И двамата ми синове искат да го направя, а аз нямам достатъчно сила да им откажа, щом са заедно.

— Трудно ще ви повярвам — усмихна се бен Аврен. — Но ако държите да представите нещата по този начин — какво пък, нямам нищо против. Чакайте ни на север от Лонза. Ще пратя вестоносци да ви съобщят точно времето, но ние ще потеглим оттук при първото пълнолуние.

— Толкова скоро?

— След онова, което ми казахте, това става още по-наложително. Щом и други армии са тръгнали нататък, най-добре да сме първи, не мислите ли?

— А прикрит ли е гърбът ви? Как стоят работите с Фибас?

— Точно за това харча парите, за които всички са убедени, че са у вас.

— Стените ли укрепвате?

— Не само. Имаме там две хиляди войници от Карч и Валеска.

— И мислите, че ще останат на ваша страна срещу джадитите?

— Щом им плащам, сигурно ще останат.

— А Белмонте? Сер Родриго с вас ли е?

Мазур отново се замисли.

— Засега е с нас. Но ако Рамиро от Валедо тръгне срещу нас, не съм сигурен какво ще стане.

— Той е опасен мъж.

— Опасните мъже са най-полезни. В това число разбойниците с обръснати бради, които идват да си приберат синовете. Ще пратя да ги доведат още сега. Най-добре ще е да си тръгнете още тази нощ.

— И аз мисля така. Постарах се да ги открия още преди да дойда при вас. Те ме чакат пред стените.

За пръв път Мазур изглеждаше слисан.

— Вече сте ги извели от града? Защо тогава…

— Исках да се срещна с вас — мрачно се усмихна главатарят. — След толкова години. Освен това не обичам да нарушавам думата си, колкото и да не ви се вярва. Ибн Хайран и Белмонте им подариха живота срещу клетва, че ще останат тук като заложници. Освен това тяхната лекарка спаси живота на Абир.

— Моята лекарка — поправи го министърът.

Тариф вдигна вежди.

— Щом предпочитате. Както и да е, нямаше да се чувствам добре, ако просто ги бях отвлякъл. Това щеше да потвърди лошото ви мнение за мене.

— А сега какво се получи?

Ибн Хасан се засмя.

— Сега вероятно лошото ви мнение за мене пак се потвърждава.

— До голяма степен — каза министърът на Рагоса, но след миг протегна ръка и ибн Хасан я стисна. — Радвам се, че си поговорихме. И двамата вече не сме млади. Можеше да не ни се удаде случай.

— Аз не възнамерявам скоро да се преселвам в отвъдното — каза ибн Хасан. — Току-виж догодина съм издекламирал стиховете си на карнавала.

— Това би било истинско откровение.

Постоя сам известно време, след като главатарят от Арбастро си сложи маската и си тръгна. Нямаше намерение да разказва никому за тази среща, но вестта за потеглящата на изток армия го порази. Това беше неизмеримо зло.

Ужасяваща беше и новината за слуховете, разпространявани по адрес на сънародниците му във Фезана. Той нямаше представа какво е намислил Алмалик Втори, но беше ясно, че този човек е изплашен и самотен и се кани да нанесе първия удар. Понякога уплашените мъже бяха най-непредсказуемите.

Ибн Хасан беше попитал за Родриго Белмонте, но не и за другия. Другият беше също такъв проблем, а и в известен смисъл по-важен.

— Бих искал — промърмори сам на себе си бен Аврен — наистина да съм магьосник, каквото и да значи това.

Внезапно се почувства уморен, а и хълбокът отново го наболяваше. Помисли си, че може би трябва да даде заповед на стрелците на терасата и на стражите в съседната стая, но не го направи.

Карнавалът беше в разгара си. Откъм улицата долиташе шум, който заглушаваше звъна на арфата на долния етаж. Нощта ставаше все по-необуздана и шумна. Викове, смях. Той внезапно се запита къде ли е отишъл еленът.

После си спомни какво му беше казала Забира предната вечер в леглото.