Джеф Линдзи
Декстър: Острието на ножа (22)

21.

Сержант Доукс явно беше забравил, че трябва да ме следи, защото ме изпревари към фургона с цели двадесет крачки. Разбира се, имаше огромното преимущество да е с две обувки, но все пак бягаше много добре. Фургонът беше спрял на тротоара пред светлооранжева къща, оградена със стена от коралов камък. Предната броня беше ударила един каменен стълб и го беше прекатурила, задницата на возилото беше с лице към улицата, така че се виждаше яркожълтата пластина на „Избери живота“.

Когато настигнах Доукс, той вече беше отворил задната врата и чух мяучещия звук, който идваше отвътре. Не приличаше много на вой на куче, но пък може би просто вече бях попривикнал. Беше малко по-тънък и малко по-накъсан, по-скоро пронизващо гъргорене, отколкото вой, но все пак разпознаваем като вопли на жив мъртвец.

Беше завързан за автомобилна седалка без облегалка. Очите без клепачи се въртяха диво, устата без устни и без зъби беше замръзнала в кръгло О. Той скимтеше като бебе, но без ръце и крака не можеше да направи всъщност нищо.

Доукс се беше превил над него. Гледаше останките от лицето без каквото и да било изражение.

— Франк — каза той и нещото завъртя очи към него. Скимтенето за миг спря, после продължи на по-висока нота, в нова агония, сякаш то молеше за нещо.

— Познаваш ли го? — попитах.

Доукс кимна.

— Франк Обри.

— Как можеш да го различиш? — попитах. Защото наистина човек си мисли, че всички бивши човеци в такова състояние са твърде трудни за разпознаване. Единствената отличителна черта, която забелязах, бяха бръчките на челото.

Доукс продължаваше да го гледа, после изпъшка и кимна към шията му.

— Татуировката. Франк е. — Пак изпъшка, наведе се напред и отлепи малко парченце хартия, залепено на седалката. Наведох се да погледна: същият фин почерк, който бях видял по-рано. Доктор Данко беше написал: „Чест“.

— Извикай линейката — каза Доукс.

Забързах надолу. Двамата тъкмо затваряха задните врати на линейката.

— Имате ли място за още един? — попитах. — Няма да му трябва голяма площ, но е нужна силна упойка.

— В какво състояние е? — попита онзи с бодливата прическа.

Много хубав въпрос за човек с неговата професия, но единственият отговор, който ми хрумна, изглеждаше малко лекомислен, така че просто казах:

— Май и на вас ще ви трябва силно успокоително.

Те ме погледнаха, сякаш се шегувам, и наистина май не прецениха сериозността на положението. После се спогледаха и свиха рамене. По-възрастният каза:

— Добре, наборе. Ще го вкараме. — Онзи с шиповете коса поклати глава, но се обърна, отвори отново задната врата на линейката и започна да дърпа носилката.

Докато те караха носилката към къщата, където беше катастрофирал фургонът на Данко, аз се качих в линейката, за да видя как е Дебс. Очите й бяха затворени и беше много бледа, но като че ли дишаше по-леко. Тя отвори око и ме погледна.

— Стоим на едно място.

— Доктор Данко разби фургона си.

Тя се напрегна и опита да седне, с широко отворени очи.

— Хванахте ли го?

— Не, Дебс. Само пътника му. Мисля, че се е канел да се освободи от него, защото е напълно довършен.

Преди ми се беше видяла бледа, но сега почти припадна.

— Кайл — успя да промълви.

— Не — отвърнах. — Доукс каза, че се казвал Франк.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Има татуировка на шията. Не е Кайл, сестричке.

Дебора затвори очи и се отпусна, сякаш беше спукан балон.

— Слава Богу.

— Надявам се, че нямаш нищо против да пътуваш с Франк — казах.

Тя поклати глава.

— Нямам. — Отвори очи. — Декстър, не се размотавай с Доукс. Помогни му да намери Кайл. Моля те!

Вероятно лекарствата й бяха подействали, защото мога да преброя и на един пръст колко пъти съм я чул да се моли толкова жаловито.

— Добре, Дебс. Ще направя всичко възможно — отговорих и очите й отново трепнаха и се затвориха.

— Благодаря — каза тя.

Върнах се до фургона на Данко точно когато по-възрастният парамедик се изправяше от мястото, където очевидно беше повръщал, и се обърна да поговори с партньора си, който седеше на бордюра и си мърмореше нещо на фона на звуците, които Франк все още издаваше отвътре.

— Хайде, Майкъл — каза по-възрастният. — Хайде, момче.

Майкъл сякаш нямаше никакво желание да помръдне иначе, освен да се клатушка напред-назад и да си повтаря:

— О, боже! О, господи! О, боже! — Реших, че вероятно няма нужда от моето окуражаване, и отидох до шофьорската врата на фургона. Беше широко отворена. Влязох.

Доктор Данко сигурно беше бързал, защото беше оставил един явно много скъп скенер, от тези, които полицейските групи и новинарските хрътки използват за управляване на спешния радиотрафик. Беше много утешително да знаеш, че Данко ни е следил с него, а не с помощта на някакви магически сили. Като се изключеше това, фургонът беше чист. Нямаше издайнически комплект кибрити, никаква хартийка с адрес или тайнствена дума на латински. Съвсем нищо, което би послужило за каквато и да било следа. Можеше да се окаже, че има пръстови отпечатъци, но понеже вече знаехме кой е карал колата, това не изглеждаше много полезно.

Взех скенера и отидох до задния край на фургона. Доукс стоеше до отворената задна врата. Старшият парамедик най-после успя да вдигне на крака партньора си. Подадох скенера на Доукс и казах:

— Беше на предната седалка. Подслушвал ни е.

Доукс само го погледна и го сложи до задната врата. Тъй като не изглеждаше особено разговорлив, попитах:

— Имаш ли някаква представа какво трябва да правим сега?

Той ме погледна и не каза нищо. Аз също го гледах. Предполагам, че щяхме да си стоим така, докато гълъби свият гнезда на главите ни, ако не бяха парамедиците.

— Мръднете, момчета — каза по-възрастният и ние се отместихме, за да го пуснем да стигне до Франк. Набитият санитар изглеждаше напълно възстановен, сякаш беше тук да постави шина на някое дете с изкълчен глезен. Партньорът му все още изглеждаше много нещастен обаче и чувах дишането му от два метра.

Стоях до Доукс и гледах как измъкват Франк върху носилката и после го откарват. Когато погледнах Доукс, той пак се вторачи в мен. И още веднъж ме дари с крайно неприятната си усмивка.

— Наравно сме — каза той. — И не знам нищо за теб. — Облегна се на очукания бял фургон и скръсти ръце. Чух как фелдшерите тръшнаха вратата на линейката и след миг сирената зави. — Само ти и аз — продължи Доукс, — и никакви рефери.

— Това нова порция ли е от твоята проста селска мъдрост? — попитах, защото ето ме на, пожертвал цяла лява обувка, много хубава риза за боулинг, да не говорим за хобито ми, ключицата на Дебора и една съвсем хубава кола от автобазата — а той ми стои тук без дори една гънка на ризата и прави прикрито враждебни забележки. Този човек наистина много се изхвърляше.

— Не ти вярвам — отвърна той.

Помислих си, че е много добър знак, че сержант Доукс се разкрива пред мен, като ми споделя своите съмнения и чувства. И все пак ми се струваше, че трябва да го държа на фокус.

— Това няма значение. Нямаме време — казах. — След като е свършил с Франк и се е освободил от него, Данко ще се прехвърли на Кайл.

Той килна глава, после бавно я поклати.

— Кайл няма значение. Той знаеше в какво се забърква. Важното е да пипнем доктора.

— Кайл има значение за сестра ми — казах. — Това е единствената причина да съм тук.

— Да бе — каза той. — За малко да повярвам.

Неизвестно защо тогава ми дойде идея. Признавам, че Доукс беше монументално дразнещ, и то не само защото пречеше на моето важно лично разследване — нещо само по себе си достатъчно гадно. Но сега той даже критикуваше действията ми, което минаваше границата на всякакво цивилизовано поведение. Раздразнението пък може би е майка на изобретателността. Това не изглежда чак толкова поетично, но свърши работа. Във всеки случай в запрашената черепна кухина на Декстър се отвори малка вратичка и оттам проблесна светлинка — истинско произведение на мозъчна активност. Разбира се, Доукс можеше да не я оцени много високо, освен ако не му помогнех да види колко добра идея е всъщност, затова му дадох едно рамо. Чувствах се малко като Бъгс Бъни, който се опитва да подтикне Елмър Фъд към нещо смъртоносно, но пък той си го заслужаваше.

— Сержант Доукс — казах. — Дебора е единственият ми роднина и нямаш право да поставяш под въпрос моята обвързаност. Особено — добавих, и трябваше да се преборя с желанието да загриза ноктите си в стила на Бъгс — след като ти досега си гола вода.

Какъвто и да беше, хладнокръвен убиец и прочее, сержант Доукс явно все още беше способен да изпитва емоции. Може би в това беше голямата разлика между нас, причината, поради която се мъчеше да държи бялата си шапка така твърдо циментирана за главата си и да се бори срещу това, на чиято страна би трябвало да бъде. Във всеки случай видях вълна от гняв да пробягва по лицето му, а дълбоко отвътре почти се чуваше ръмженето на вътрешната му сянка.

— Гола вода — каза той. — Да бе.

— Гола вода — повторих твърдо. — Ние с Дебора свършихме цялата черна работа и поехме всички рискове, и ти го знаеш много добре.

За миг само мускулите на челюстта му изпъкнаха толкова, сякаш се канеха да изскочат от лицето му и да ме удушат, а вътрешното ръмжене премина в рев, който отекна до моя Мрачен странник — и той се сепна и отговори. И двамата стояхме така, с двете гигантски тъмни сили, които се гърчеха и се сблъскваха невидимо.

Съвсем възможно беше да се стигне до разкъсана плът и реки от кръв по улицата, ако една патрулна кола не беше избрала точно този момент да изскърца със спирачки и да ни прекъсне. От нея изскочи младо ченге и Доукс машинално извади значката си и му я протегна, без да сваля очи от мен. Другата му ръка направи отпращащо движение и ченгето отстъпи и пъхна глава в колата, за да се посъветва с партньора си.

— Добре — каза ми сержант Доукс, — намислил си нещо.

Това не беше най-доброто. Бъгс Бъни щеше да го накара да си го измисли сам, но и така вършеше работа.

— Всъщност наистина имам идея. Но е малко рискована.

— Така си и мислех.

— Ако не ти харесва, предложи нещо друго. Но мисля, че това е единственото, което можем да направим.

Виждах как го обмисля. Знаеше, че го подмамвам, но в думите ми имаше достатъчно истина, и достатъчно гордост или гняв у него, за да не му пука.

— Хайде, давай — каза той най-после.

— Оскар се измъкна.

— Така изглежда.

— Остава само една личност, която може със сигурност да интересува Данко — казах и почти забих пръст в гърдите му. — Ти.

Доукс всъщност не трепна, но нещо пробяга по челото му и той остана бездиханен две-три секунди. После бавно кимна, пое дълбоко дъх и изръмжа:

— Гаден мръсник!

— Да, такъв съм — признах. — Обаче съм прав.

Доукс вдигна сканиращото радио и го отмести настрана, седна в задницата на фургона и каза:

— Добре. Давай нататък.

— Първо, на бас, че ще се снабди с нов скенер — казах и кимнах към този до Доукс.

— Това е ясно.

— Така че щом знаем, че ни подслушва, ще му казваме само това, което искаме да чуе. Което е — казах с най-хубавата си усмивка — кой си ти и къде си.

— И кой съм аз?

— Онзи тип, дето го е прецакал да го хванат кубинците.

Той ме изучава известно време, после поклати глава.

— Май наистина ми слагаш пишката на дръвника, а?

— Абсолютно — отвърнах. — Но не се тревожиш, нали?

— Той е хванал Кайл, нищо страшно.

— Ти ще знаеш, че той идва — казах. — Кайл не е знаел. Освен това не се ли предполага, че си малко по-добър от Кайл в тези работи?

Беше безсрамно, съвсем прозрачно, но той се хвана.

— Да, по-добър съм. Обаче и теб си те бива да правиш четки.

— Никакви четки — казах. — Само чистата гола истина.

Доукс погледна скенера. После надолу и нагоре по магистралата. Уличните светлини пламнаха оранжево в капка пот, която се търкулна по челото му и му влезе в окото. Той механично я изтри, все още вторачен в магистралата. Беше ме гледал, без да мигне, толкова продължително, че беше малко притеснително да стоя пред него, а той да гледа другаде. Все едно че бях невидим.

— Добре — каза той, когато отново ме погледна, и този път оранжевата светлина беше в очите му. — Нека го направим.