Джеф Линдзи
Декстър: Острието на ножа (12)

11.

И така, бях търпелив. Не беше лесно, но беше нещо от Хари. Нека бляскавата стоманена пружина вътре си стои навита и спокойно да чака, да наблюдава, да сдържа горещото сладко освобождаване здраво заключено в студената си клетка, докато Хари избере момента тя да бъде пусната в нощта. Рано или късно някаква малка пролука ще се отвори и ние ще можем да се промъкнем през нея. Рано или късно ще намеря начин да накарам Доукс да затвори очи за миг.

Чаках.

Някои от нас, разбира се, намират това за по-трудно от други и няколко дни по-късно, една неделна сутрин, телефонът звънна.

— Проклятие — каза Дебора. Беше почти облекчение да чуя, че е отново станала познатото ми раздразнително същество.

— Благодаря, добре съм, а ти?

— Кайл ме прави на луда — каза тя. — Разправя, че нищо не може да се направи, освен да чакаме, но не ми казва какво чакаме. Изчезва за по цял ден и не ми казва къде е бил. А после само чакаме още. Толкова ми писна да чакам, че ме заболяха зъбите.

— Търпението е добродетел — казах.

— И да съм добродетелна ми писна — беше отговорът. — И ми втръсна до смърт снизходителната усмивка на Кайл, когато го питам какво можем да направим, за да пипнем онзи тип.

— Е, Дебс, не знам какво мога да направя, освен да ти съчувствам. Съжалявам.

— Мисля, че можеш да направиш адски повече от това, братле.

Въздъхнах тежко, повече заради нея. Въздишките се чуват толкова добре по телефона.

— Това е неприятното в репутацията на гангстера, Деб. Всеки мисли, че мога да застрелям всеки в окото от тридесет крачки по всяко време.

— Аз все още го мисля.

— Твоето доверие стопля сърцето ми, но не разбирам нищичко от този тип авантюри, Дебора. Оставам напълно безучастен.

— Трябва да намеря този тип, Декстър. И да натрия носа на Кайл с него — заяви тя.

— Мислех, че го харесваш.

Тя изсумтя.

— Боже, Декстър. Май нищо не разбираш от жени. Разбира се, че го харесвам. Точно затова искам да му натрия носа.

— О, добре, вече почвам да разбирам.

Тя замълча, после много небрежно каза:

— Кайл спомена някои интересни неща за Доукс.

Усетих как моят приятел с дългите зъби вътре в мен се изпъна съвсем мъничко и абсолютно мъркащ.

— Ти просто внезапно стана много мека, Дебора — казах. — А трябваше само да ме попиташ.

— Ами попитах те, но ти ми изсипа целия онзи боклук за това как не можеш да ми помогнеш — отвърна тя, като пак стана добрата стара пряма Дебс. — Да се върнем на въпроса. Какво има при теб?

— В момента нищо — отговорих.

— Дрън-дрън — каза Дебора.

— Но може би мога да открия това-онова.

— Кога?

Признавам, че бях раздразнен от отношението на Кайл към мен. Какво беше казал? Аха — за помията и лайната. Сериозно — кой написа този монолог? И внезапният пристъп на податливост у Дебора, която винаги е била моя мишена, ни най-малко не беше ме успокоил. Така че не трябваше да го казвам, но го казах.

— Какво ще кажеш за обяд? Да речем, че бих хапнал нещо в един. В „Байлийн“, след като Кайл плаща.

— Това ще го проверя — каза тя и добави: — Работите около Доукс… са доста добри. — И затвори.

Е, добре — казах си. Внезапно нямах нищо против да поработя в неделя. В края на краищата единствената алтернатива беше да вися при Рита и да гледам как сержант Доукс обраства с мъх. Но ако намерех нещо за Дебс, може би най-после щях да получа малката пролука, на която се надявах. Просто трябваше да съм умното момче, каквото всички смятахме, че съм.

Но откъде да почна? Имаше безкрайно малко за продължаване, след като Кайл беше изтеглил отдела от местопрестъплението, преди да направим каквото и да било освен поръсването на прах за отпечатъци. Много пъти в миналото бях печелил някакви скромни кафеникави точки пред моите полицейски колеги, като им бях помагал да проследят болните извратени демони, които живееха само за да убиват. Но това беше, защото ги разбирах, защото и аз самият съм болен и извратен демон. Този път не можех да разчитам на някакви намеци от страна на Мрачния странник, който беше приспан в неспокоен сън, горкичкият. Трябваше да разчитам на собствената си гола вродена съобразителност, която също тревожно си мълчеше.

Може би ако можех малко да подхраня мозъка си, той щеше да превключи на висока скорост. Отидох в кухнята и си намерих банан. Беше много хубав, но кой знае защо, не изстреля никаква умствена ракета.

Хвърлих кората в коша и погледнах часовника. Е, скъпо момче, минали са цели пет минути. Прекрасно. И ти вече успя да измислиш, че не можеш нищо да измислиш. Браво, Декстър.

Наистина имаше прекалено малко отправни точки. Фактически имах само жертвата и къщата. И понеже бях относително сигурен, че жертвата не е имала много за казване, дори ако й бяхме върнали езика, оставаше къщата. Разбира се, беше възможно тя да е принадлежала на жертвата. Но декорът изглеждаше толкова временен, че това сигурно не беше така.

Странно е да си отидеш от такава къща просто ей така. Но той беше направил това, и то без някой да му диша във врата и да го кара да напусне набързо и в паника. Което пък значеше, че го е направил нарочно, като част от плана си. А това означаваше, че е имало къде другаде да отиде. Може би все още беше в района на Маями, тъй като Кайл го търсеше тук. Това беше изходна точка — и си я измислих съвсем сам. Добре дошъл, господин Мозък.

Недвижимите имоти оставят доста следи дори когато се опитваш да ги скриеш. След петнадесет минути, прекарани пред компютъра, открих нещо — не съвсем следа, но поне стъпчица.

Къщата на Северозападна 4-та улица беше регистрирана на Рамон Пунтия — елементарно и очевидно измислено име. Но за къщата беше платено и не се дължаха никакви данъци — здравомислещо действие за човек, който цени уединението толкова, колкото явно го ценеше нашият приятел. Къщата беше купена с единствено плащане кеш, телеграфен превод от банка в Гватемала. Това изглеждаше малко странно. След като следата ни тръгва от Салвадор и минава през мрачните дълбини на тайнствена правителствена агенция във Вашингтон, защо ще прави ляв завой към Гватемала? Но бързо проучване онлайн на съвременното пране на пари показа, че всичко съвпада много добре. Явно Швейцария и Каймановите острови вече не бяха на мода и ако някой искаше дискретно банково обслужване в испаноезичния свят, Гватемала беше на върха.

Това повдигаше интересния въпрос колко пари е имал господин Осакатяващ и откъде идват. Но този въпрос в момента не водеше наникъде. Трябваше да приема, че е имал достатъчно и за още една къща, когато е свършил с тази, и вероятно на същата приблизителна цена.

Добре тогава. Върнах се към базата данни за недвижими имоти в район Дейд и потърсих други имоти, купени по подобен начин от същата банка. Имаше седем. Четири от тях бяха продадени за над един милион долара, което ми се стори малко множко за собственост за еднократно ползване. Те може би бяха купени от нещо не по-зловещо от най-обикновени наркобарони и 500 главни изпълнителни директори според оценката на „Форчън“.

Оставаха три имота, които изглеждаха възможни. Единият беше в Либърти Сити, предимно населен с чернокожи вътрешен район на Маями. Но при по-подробно проучване се оказа блок с апартаменти.

От останалите два имота единият беше в Хоумстед, в полезрението на гигантско бунище от градски боклук, известно като планина Боклучище. Другият беше също в южния край на града, съвсем до Куайл Руст Драйв.

Две къщи. Бях готов да се обзаложа, че някой току-що се е преместил в едната и прави неща, които могат да стреснат дамите, занимаващи се с благотворителност. Нямаше гаранция, разбира се, но наистина изглеждаше възможно, а и в края на краищата беше време за обяд.

„Байлийн“ е много скъпо заведение, в което не бих се пробвал със собствените си скромни средства. Облицована с дъб елегантност, която те кара да почувстваш нужда от вратовръзка и гети. Предлага също и една от най-прекрасните гледки към залива Бискейн и ако човек има късмет, има няколко маси, които предоставят това преимущество.

Или Кайл беше късметлия, или неговият мохо се беше поклонил на главния келнер, защото двамата с Дебора чакаха отвън на една от най-хубавите маси, като се трудеха над бутилка минерална вода и блюдо с нещо, което приличаше на пай с раци. Грабнах един и отхапах, докато сядах на стола срещу Кайл.

— Прелест! — казах. — Това трябва да е мястото, където отиват много добрите раци, когато умрат.

— Деби каза, че имаш нещо за нас — каза Кайл. Погледнах сестра си, която винаги е била Дебора, Деб или Дебс, но категорично не Деби. Тя не каза нищо обаче и пропусна тази нечувана волност покрай ушите си. И така, насочих вниманието си към Кайл. Той отново носеше дизайнерските очила и тъпият пръстен на малкия му пръст проблясваше, когато небрежно отмахваше косата от челото си.

— Надявам се, че имам — казах. — Но трябва да внимавам да не затъна в лайната.

Кайл ме изгледа продължително, после поклати глава и насилена усмивка помръдна устните му може би с милиметър нагоре.

— Добре — каза. — Дадено. Но ще се изненадаш, като разбереш колко наистина често става.

— Сигурен съм, че ще съм направо сащисан — казах и му подадох разпечатка от компютъра си. — Докато си поемам дъх, може да погледнеш това.

Кайл се намръщи и разгъна разпечатката.

— Какво е това?

Дебора се наведе напред и заприлича на нетърпеливата млада полицейска хрътка, каквато си беше.

— Намерил си нещо! Знаех си, че ще намериш.

— Това са само два адреса — каза Кайл.

— Един от тях може като нищо да е скривалището на един необикновен практикуващ медицина с минало от Централна Америка — споделих и му разказах как съм открил адресите. Трябва да призная, че изглеждаше впечатлен дори зад очилата.

— Трябваше да се сетя — каза. — Браво. — Кимна и перна хартията с пръст. — Върви след парите. Това винаги върши работа.

— Разбира се, не мога да съм сигурен — казах.

— Естествено — каза той. — Мисля все пак, че си открил доктор Данко.

Погледнах Дебора. Тя поклати глава, така че се върнах към слънчевите очила на Кайл.

— Интересно име. Поляк ли е?

Чътски се прокашля и погледна към залива.

— Не точно. Имаше една реклама навремето. За ренде за зеленчуци. Данко сече, Данко реже. — Извъртя тъмните очила към мен. — Така му викахме. Доктор Данко. Правеше накълцани зеленчуци. Там.

— Но сега ги виждаме тук — казах. — Защо?

— Дълга история — каза Кайл.

— Това означава, че не иска да ти каже — обади се Дебора.

— В такъв случай ще изям още едно раче — казах, наведох се и взех последния рак от чинията. Наистина много ги биваше.

— Хайде, Чътски — каза Дебора. — Това е добър шанс да разберем къде е този тип. Сега какво ще направиш по въпроса?

Той сложи ръка върху нейната и се усмихна.

— Ще обядвам. — И взе менюто с другата си ръка.

Дебора цяла минута разглежда профила му. После издърпа ръката си и изтърси:

— Педераст!

Храната наистина беше прекрасна и Чътски се опитваше много упорито да бъде общителен и приятен, сякаш беше решил, че когато не можеш да кажеш истината, трябва да си очарователен. Честно казано, не можех да се оплача, тъй като и аз се измъквам със същия трик, но Дебора не изглеждаше особено доволна. Цупеше се и ровеше в чинията си, докато Кайл разказваше вицове и ме питаше дали ми харесва шансът на „Делфините“ да стигнат до финала тази година. Всъщност пет пари не давах дори ако „Делфините“ спечелят Нобелова награда за литература, но като добре дегизирано човешко същество имах няколко автентично звучащи бележки по въпроса и те сякаш задоволиха Чътски, докато бъбреше възможно най-дружелюбно.

Ядохме дори десерт, което, както ми се стори, май беше прекалено дори за маневрата „разсей-ги-с-храна“, особено като се има предвид, че нито Дебора, нито аз бяхме разсеяни. Но храната беше чудесна и би било варварско от моя страна да се оплаквам.

Разбира се, Дебора се беше трудила упорито цял живот, за да бъде варварка, така че когато келнерът сложи едно огромно шоколадово нещо пред Чътски, който се обърна към Дебс с две вилици и каза: „Ами…“, тя се възползва от случая да перне една лъжица към центъра на масата.

— Не — каза. — Не искам поредното шибано кафе и не искам шибани шоколадови изгъзици. Искам шибан отговор. Кога ще пипнем този тип?

Той я погледна с кротка изненада и дори известна привързаност, сякаш хората от неговия работен кръг намират хвърлящите лъжици жени за съвсем полезни и чаровни, но че тя е избрала времето леко неподходящо. После попита:

— Мога ли първо да си хапна десерта?