Ан Тейлър
Да се влюбиш в Ан (13)

13.

Както винаги ги посрещна на вратата, преди да ударят клепалото.

— Свести ли се от снощи? — засмя се Артър, обърнат изцяло към Ан.

— Какво е ставало снощи? — запита Ева, обърнала се и тя към Ан, но с укор в гласа.

— Нека ти каже и сама…

— Бях заспала в хамака, когато лъвът направо изрева в ухото ми…

— … но от другата страна на зида.

— Изплаших се, направо се вцепених.

— Но би трябвало да си свикнала? Мислех, че още от малка…

— Когато си вътре, звучи различно. И винаги съм тичала при татко разтреперана цялата.

— Не бива да те е страх. Сега ще слезем долу.

— В подземията? — дръпна се изплашено назад Ан, а Артър се засмя.

— В парка, скъпа. През деня са затворени, само нощем ги пускам и съм винаги с тях. Не че нещо ще се случи, но предпочитам да са под наблюдение. Все пак са… животни.

— Значи все пак допускаш…

— Не допускам.

— И все пак да са под наблюдение.

В парка лъвовете ги наблюдаваха спокойно зад решетките. Мъжкият стана, прозина се срещу Ан, протегна и двете си лапи през железата като че ли искаше да се здрависа с нея.

— Не бързай, приятелю, дамата още не е готова за поздрава ти.

— И никога няма да бъде готова — каза Ан, докато Ева пристъпи до Артър и вече протягаше ръка, която Артър набързо придърпа назад.

— Не си играй, момиче! Ще останеш без ръка.

— И Ан ли, ако протегне своята?

— Не зная. Рекс е влюбен в нея, но не бих рискувал да пробваме.

— Аз съвсем не бих рискувала — гледаше Ан в премрежените очи на лъва, които не се отлепяха от нея.

Артър ги остави сами под огромните дървета, за да влезе при лъвовете.

— Кога ли няма да излезе от там? — неочаквано каза Ева, а Ан се разтрепера цялата. — Лъвицата изглежда доста агресивна.

— Моля те, не говори така. Та той ги е отгледал от съвсем малки! — но продължи да трепери и Ева я притисна до себе си.

Артър погали първо лъвицата и тя като куче близна благодарно ръката му. Както я бе прегърнал през врата, пристъпиха заедно към мъжкия, той не отклони очи от Ан. Женската изръмжа сърдито, той удари с опашка по земята да не му досажда. Тя го докосна с лапа, сега вече и той изръмжа, но не престана да гледа в Ан.

— Рекс! — строго се обади Артър. — Не пренебрегвай Алма! — Лъвицата изчака секунда и вече ядосана цапардоса силно с лапа лъва. Той отново само изръмжа и зад решетките Артър направи знак към двете да се приберат в замъка.

Ева я поведе навътре, а лъвът се заразхожда нервно напред и назад в затвореното пространство. След малко при тях дойде и Артър.

— Разбирам ги и двамата. Рекс е полудял по Ан, а Алма ще му издере очите от ревност. — Обърна се към Ан. — По цял ден седи до решетките и гледа към зида. Чака те, дори не се храни. Усеща те, когато си в градината и те вика с оня свой рев, който така те бе уплашил. — Той затвори и металната врата, която свързваше замъка с парка. — Ще се качим горе, а тях ще ги пусна да се разходят, дано това да ги успокои.

Вече от горния етаж Артър натисна някакво копче и двете видяха как решетките започваха да се вдигат бавно от земята. Когато отворът стана достатъчно широк първа се измъкна лъвицата, след нея тържествено се измъкна и лъва, но не хукна, просто се протегна и хвърли поглед нагоре към прозореца, от който ги наблюдаваха и приседна като паж долу. Лъвицата закръжи около него като стесняваше кръговете си, съвсем го доближи, притисна го отляво, мина от другата му страна, затъркаля се предизвикателно, а Артър се засмя.

— Ненаситна е милата.

Ан се дръпна навътре почервеняла цялата. Много от нейните съученички имаха вече любовници и тя разбра за какво говори. Ева се обади:

— Май е вече време да си тръгваме. Трябва да помогна на Робърт, докато е още светло. Еко зеленчуците искат много грижи.

— Има ли пазар за тях? — заинтересува се Артър и Ан учудено го погледна. Нима той ядеше друго, освен месо?

Ева се засмя.

— Ще ти донеса, за да видиш какво качество са. Клиентите на Робърт не го изоставят, въпреки че повишихме цените. — Повдигна рамене. — Трябва да се живее, нали?

Вече на вратата към улицата Ева се обърна към Артър.

— Някой ден ще ни разкажеш и на двете що за жена е била майката на Ан, та той и до днес не я е забравил. За да зная как да се преборя с нея.

Артър я погледна замислено, после погледна и Ан.

— Вие сте много различни. Не само външно, а и като характери.

— А ако ти трябваше да избираш?

— Честно?

— Честно.

— Аз — бавно каза Артър, — не съм еталон за нищо. Като че ли все още съм в седемнайсети век. Самотник съм, цивилизацията ме плаши, не ме блазнят коли и партита. Единственото съвременно нещо в тоя замък, е лаптопът в кабинета ми.

— Но след като си толкова откъснат от съвременния живот и проблемите в него, как можеш да пишеш романите си?

— Те са бягство точно от тази действителност, от която всички като че ли искаме да избягаме, но не си признаваме един на друг, а и са за любовта, която търсим цял живот, понякога я намираме и се разминаваме с нея, много рядко я разпознаваме, най-често я пренебрегваме като нараняваме другите.

— Ти… наранил ли си някоя?

Артър се засмя.

— Много питаш, Ева, а и много се забавихте. Робърт ще се сърди на мен.

— Не ми отговори!

— Начинът ми на живот е моят отговор — и побърза да им каже довиждане и да се затича нагоре по стълбите.

— Странен човек — поклати глава Ева и погледна Ан. — Все още ли си мечтаеш да се омъжиш за него? — Тъй като Ан не каза нищо, тя обобщи: — Ще ти мине.