Збигнев Ненацки
Господин Автомобил и загадките на Фромборк (8)

Осма глава

Модерните играчки. Правя гениално откритие. Дяволската планина и по-нататък. Жалбите на магистър Петрушка. Как да се разкопае странният хълм. Не съм ясновидец. Историята за вдовицата Гертруда и епископ Анзелм. Червеят на амбицията. Забраната на археолозите. Красив ли е Петрушка?

В пристанищната сладкарница известно време имаше подозрителен интерес към нашата маса. Особено келнерката се стараеше предпазливо да ни заобикаля. Но мишката на госпожица Ала не будеше у никого нито страх, нито отвращение. Тъй като всички доста бързо разбраха, че това е автоматична мишка, вид механизъм. Забелязах, че когато Ала пусна мишката на пода тя извади от чантата си малко черно апаратче и с негова помощ отдалече направляваше движението на мишката. Това механично животинче имаше неподвижни крайници и „тичаше“ на зъбчати колелца, които шумоляха, а нали, както се знае, истинските мишки тичат почти безшумно.

Всеки интелигентен човек е виждал или поне е чувал за съвременните играчки, различни видове малки коли, костенурки, жаби и други зверчета, които се движат с помощта на радиовълни от малък предавател. Ние живеем в епохата на транзисторите, миниатюрните електронни апаратури — у нас вече такива неща никого не учудват. Двата дебели тома на книгата на Януш Войчеховски под заглавие „Съвременните играчки“ за миг се изчерпаха, което свидетелства за големия интерес към този вид проблеми.

Ала ни показа именно такава, управляема от разстояние играчка, посетителите на сладкарницата скоро й се нагледаха и се заеха със своите работи.

Ние също допихме кафето си, а Калиостро този път без всякакви фокуси изпи чашата вода, за която помоли келнерката.

Все още имах желание да попитам Ала за нейния Ас, но ми пречеше присъствието на Калиостро. Не мислех, че той свързва Ала с жената, която говореше с нас от страшния всъдеход. Да го навеждам на тази мисъл ми се струваше ненужно. Впрочем, нали ме обвързваше клетвата за мълчание. Може би Ала специално започна да разговаря с мен в двора на Фромборкската катедрала, за да провери дали не приказвам по въпроса за Аса. Какви бяха тайните, свързани с личността на тази хубава девойка? Може би като чуе, че развързвам езика си за Аса, тя ще извика някакви страшни механизми, а те ще ме отвлекат и ще ме пъхнат за няколко дни в някаква барака?

А през това време госпожица Ала се възхищаваше от красотите на Фромборк, разказваше за впечатленията си от околностите.

— Тук времето се прекарва много приятно. Преди три дни направих екскурзия с параход от Фромборк до Толкмицк. После до Криница Морска. Бях и на Дяволската планина, а сега ще се запозная със старините на Фромборк…

Повече не чух какво говореше тя. Нещо ме стисна за гърлото. За момент не бях в състояние да произнеса нито дума. Най-после някакво врещене се изтръгна от устата ми.

— Моля, келнер, искаме да платим…

Ала и Калиостро ме погледнаха учудени. Изненада ги моят тон.

— Извинете — измърморих аз, като се закашлях, — но ме боли гърлото.

Струва ми се, че Ала обърна внимание на моя блуждаещ поглед и странното треперене на ръцете ми, когато изваждах парите.

Излязохме от сладкарницата. Летях напред, сякаш бързах за някъде.

Ала вървеше бавно, като на разходка и все трябваше да се връщам към нея.

Ах, ако знаехте какво ставаше с мене? Каква страшна буря от мисли ме бе обзела. Имах чувството, че са ми пораснали крила, че след миг радостно ще се понеса в простора. Това беше чудното чувство, което обзема човека попаднал на отдавна търсената следа.

Калиостро видя витрината на магазин за зеленчуци.

— Извинете ме — каза той като се поклони на госпожица Ала, — трябва да купя зеленчуци за моето зайче и да нахраня другите зверчета. Ще се срещнем на обед, нали? — попита ме той.

Кимнах с глава.

Ала се обърна към мен:

— Ние може да надникнем в пристанището? Ще ми направите ли снимка на фона на залива?

— Добре, добре — отговорих аз разсеяно.

Но щом Калиостро изчезна в магазина за зеленчуци, стиснах силно Ала за ръката.

— Да вървим? Да вървим натам веднага!

— Какво? Накъде? Какво ви стана? — опитваше се тя да измъкне ръката си от мене.

— Трябва да ми покажете Дяволската планина. Веднага. В момента, разбирате ли какво значи това за мене? Дяволската планина, ха, ха — смеех се аз сам. — Дяволската планина това е „Teufelsberg“.

Докато казвах това аз теглех Ала към хижата на ПТТК, където беше на паркинг моята таратайка.

Девойката не се съпротивляваше. Тя не разбираше какво искам, но й беше интересно и се остави да я заведа до таратайката.

— Дяволската планина е на левия бряг на Бауда — обясни ми тя. — Трябва да карате по пътя, който води към знака „Влизането забранено“.

Значи вчера с Калиостро сме минали покрай Дяволската планина. Но откъде бих могъл да зная, че тъкмо това е тя?

Отворих вратичката на таратайката.

— Ще пътуваме с тази смешна вехтория — поколеба се Ала. — Няма ли да се разпадне по пътя? Може би е по-добре да отидем пеша. Нали е само на километър и половина от Фромборк.

— Всяка минута е скъпа — изръмжах аз. — Нямах време да обяснявам на момичето истината за моята таратайка. Нека си мисли за нея каквото иска. Че е жалка, смешна, прилича на лодка кръстосана с палатка, всъдеход от Венера или Марс, че съм я намерил в склада за вторични суровини.

Слязох от фромборкския хълм с таратайката и поех по пътя, който води за ПГР Богдани.

Изведнъж рязко спрях. Девойката едва не се блъсна с глава в стъклото. Спрях колата и отворих задната врата.

— Сядай — казах на харцера, който вървеше по пътя.

Беше Башка. Вървеше по посока на Дяволската планина.

— Тръгнах по следите на магистър Петрушка — обясни момчето. — Той казваше, че вече знае къде е второто скривалище на полковник Кьониг, а сега отново отиде към Дяволската планина. Затова си помислих, че може там да е второто скривалище със съкровищата?

— На Дяволската планина ли отиде? — попитах за всеки случай.

— Да. Заедно с археоложката и една хубава черноока девойка, с която няколко пъти се разхожда по улиците на Фромборк.

— Лоша работа — ядосах се аз. — Ще се натъкнем на тях и ще си имам разправии с Петрушка, задето се бъркам в търсенето на скривалището. А — спомних си аз за Ала, — това е моят приятел Башка — представих го аз на девойката.

— Разузнавач ли е? — заинтересува се Ала.

— Нещо такова — скромно се съгласи момчето.

Ала усмихната поклати глава.

— А пък аз повярвах, че сте пристигнали във Фромборк, за да работите върху пътеводителя. Обаче, оказва се, вас ви интересуват съкровищата на полковник Кьониг, за когото писаха във вестниците.

— Да, въпросът за тези съкровища ме интересува — признах си аз. — Но е истина, че съм пристигнал, за да разработя пътеводител на Фромборк. С търсенето на съкровищата се занимава мой колега от същия отдел Музеи и охрана на паметниците, магистър Петрушка.

Ето че пред нас се появи мостът на Бауда, която на това място течеше в дълбоко корито. От лявата страна Ала ни показа доста висок и равен като тепсия хълм, който се издигаше сред крайречните ливади, храсталаци и мочурища. Правилната форма на хълма и неговата плоска повърхност ясно сочеха, че възвишението е с изкуствен произход, създала го е човешка ръка.

На върха на хълма на тревата седяха трима души; магистър Петрушка и две жени. Едната от тях познавах добре — тя беше Глухарчето.

Спрях таратайката от дясната страна на шосето. Нашата група слезе от колата и се насочи през ливадата към хълма, наречен Дяволската планина.

„Значи някъде тук полковник Кьониг е направил второто скривалище за своята плячка?“ — размишлявах аз.

Мястото беше добре избрано. Околността изглеждаше безлюдна и дива. Река Бауда течеше тук към морето на ръкави, навсякъде растяха гъсталаци, земята беше подгизнала и мочурлива. На десния бряг на Бауда се издигаше висок хълм, покрит с дървета — тъкмо там в дълбоката клисура се срещнахме вчера с Аса.

Магистър Петрушка, както вярно бях предвидил, не беше възхитен от моето появяване.

— Работата по подготвянето на пътеводителя на Фромборк ли те доведе тука? — запита той с ирония.

Реших да играя с открити карти.

— Казах ти вече в столовата, че никой няма намерение да ти отнеме задачата по откриването на съкровищата. Аз, както знаеш, имам друга задача.

— Да съставиш пътеводител — повтори той с ирония.

— Не само това — отговорих аз сериозно. — Докато те нямаше, във Варшава възникна ново доста съмнително дело. Нямам пълномощия да те посветя в него. Но ще ти открия, че следите по това дело водят към Фромборк и в известен смисъл са свързани с тайната на скривалищата на полковник Кьониг. Затова нашата дейност непрекъснато ще се преплита и в известен смисъл ще се допълва. Но заклевам ти се, че ако попадна и на най-малката следа, която да води към скривалищата, веднага ще те информирам.

— Благодаря — кимна той, но в гласа му отново звучеше същата ирония.

— Задачата ти е трудна — добавих аз, като се оглеждах. — Струва ми се, че те чакат не какви да е грижи. „Teufelb“ от плана на Кьониг е струва ми се Дяволската планина. А по-нататък?

— Грижи ли? — недоверчиво повтори Петрушка. — Е, да, имаш право. Само грижи. Намерих Дяволската планина, разшифровах втората точка от плана на Кьониг. И какво излезе от това? На кое място да търся скривалището със съкровището. Тук е пълно с всякакви дупки, останки от стари тухли и керемиди. Би трябвало да се прекопае целия хълм.

— Разбира се — съгласих се аз. — Положението ми се струва почти безнадеждно. Затова повтарям, не ти завиждам. Предпочитам да работя върху пътеводителя на Фромборк.

Тези думи приятно погъделичкаха червея на амбицията, който го разяждаше. Той гордо заяви:

— Ти сам си призна, че би се отказал от търсенията, защото положението ти се струва почти безнадеждно. Но аз съм друг. Поех на плещите си тази задача и ще я изпълня.

Поздравихме се с Глухарчето. Преди около десетина години, когато тя беше още съвсем млада археоложка, разследвахме заедно тайната на стара съборена черква от дванадесети век и намерихме скъпоценно ковчеже. Даже флиртувахме. Но, както вече казах, това е стара история. Сега тя си има съпруг и две красиви деца и сама ръководи научни експедиции. Обаче и досега тя е като девойка със своите прекрасни коси с чудно светъл цвят.

Другата дама (Петрушка ни я представи като госпожица Анелка В.) имаше фигура на оса, която кройката на панталона и жакета й още повече подчертаваше. Черните й коси бяха късо подстригани „а ла паж“. Тази много хубава девойка беше на около двадесет и три — двадесет и четири години. Трудно ми беше да разбера какво й харесваше у магистър Петрушка, който имаше див поглед, разчорлена дълга коса, нос приличен на клюн на хищна птица, с една дума не блестеше с красотата си. Впрочем той може би й разказваше за картините на фламандските майстори, а за тях той умееше да разказва така хубаво, че сам ставаше по-хубав. Колко жалко, че се смяташе също така и за детектив.

— Магистър Петрушка — каза Глухарчето — така се увлече в своите търсения на съкровищата на Кьониг, че искаше да наеме работници и да прекопае този хълм. За съжаление като археолог аз трябваше да сложа кръст на тези намерения. Тук вероятно е имало някаква стара крепост, работата на такова място трябва да се извършва комплексно и само от специалисти. Заминах за Варшава, за да поискам средства и разрешение за провеждане на изследвания тук, но ми отказаха. Всички финансови средства се поглъщат от изследванията на катедралния хълм във Фромборк. Така че магистър Петрушка може да търси съкровищата, но не му се разрешава да копае на Дяволската планина. Ако го видя тук с лопата в ръка, ще повикам милиция и ще бъде арестуван и обвинен, че разрушава паметниците на материалната култура.

Петрушка я прекъсна на половината изречение. Започна да маха с ръце като с крила на вятърна мелница и да вика.

— В такъв случай, кажете ми моля ви, по какъв начин да намеря съкровищата на Кьониг? Известно е, че на този хълм той е направил второто си скривалище. А на мен тук даже не ми разрешават да забия лопата? Може би трябва да търся с помощта на вълшебна пръчка? Впрочем — спомни си той нещо и се обърна към мен — какво стана с вашия магьосник?

— Живее в хижата на ПТТК — отговорих аз.

И като оставих Петрушка, който кряскаше нещо, аз се разходих по Дяволската планина, а след мен неотстъпно вървяха Башка и Ала. Наблюдаваха ме с такова напрежение, сякаш бяха сигурни, че след миг ще спра и ще посоча с пръст: тук е съкровището на Кьониг.

За съжаление не съм ясновидец. Хълмът бе обрасъл с храсти и трева, навсякъде се виждаха дупки и изкоренени дървета. Ако преди двадесет и шест години полковник Кьониг е закопал тук сандък с плячка, сега той не можеше да бъде намерен без помощта на археолозите и група работници. Разкопаването на такава крепост обаче би трябвало да изпълни най-малко два археологични сезона. С една дума — както вече казах, веднага след като пристигнах — работата беше почти безнадеждна.

Обърнах се към Глухарчето.

— Нима наистина този хълм представлява за науката чак такава ценност? — запитах аз.

— Цялата тази околност, Томаш — отвърна тя, — е един голям археологически резерват. Близо до Дяволската планина през хиляда деветстотин и единадесета година е открито известното в полската археология и нумизматика съкровище, което се състои от няколко десетки сребърни и златни монети, както и бронзови бижута, скрити тук от леяр златар през шестия век на нашата ера. Легендата говори, че крепостта от другата страна на Бауда, там където хълмът е обрасъл с дървета, е била седалището на вожда на пруското племе нарцени. Вдовицата на последния от тях, на име Гертруда, покръстена вероятно от епископ Анзелм, подарила своите села на капитула и епископа. На мястото на съседната стара крепост, в нейните владения, т.е. днешния катедрален хълм, епископ Анзелм започнал да строи епископската крепост, която в памет на вдовицата Гертруда била наречена Фрауенбург или „крепостта на госпожата“, днешния Фромборк. Хълмът, наречен Дяволска планина, също има своето място в легендата. Тук вероятно е имало езически храм на старите пруси.

— А какво казва науката по този въпрос?

— На хълма Богдани са направени някои разкопки, преди всичко в двора на старата крепост. Трябва да си припомним — Глухарчето погледна усмихнато Башка, — че в разкопките много интензивно помагаха харцерите, които пристигнаха тук в рамките на „Операция Фромборк 1001“. Оказа се, че младежта прекрасно се справя с такива сериозни научни изследвания. Археолозите имаха от тях голяма полза, а мисля, че и младежите са научили много. Но да се върнем на въпроса. Открити са много интересни предмети, между другото и едно старо погребение. Всичко това дава основание да се твърди, че крепостта вероятно е съществувала в периода преди пристигането на кръстоносците и е имала военно предназначение, намерена е шпора. Но също така тук е имало и занаятчийско производство, намерен е полуобработен кехлибар. Разбира се, изследванията трябва да продължат и едва след известно време ще получим цялостна картина на живота в тази крепост. След завършване на изследванията крепостта ще стане достъпна за туристи, тъй като там има какво да се разглежда. Има прекрасно запазени отбранителни валове, ровове и останки от старите порти. За в бъдеще трябва да се изследват и връзките между тази крепост и Дяволската планина. Затова ти сам разбираш, че тук не е позволено да се копае „диво“.

Трябваше да призная, че има право, макар че тук някъде се криеха съкровищата на полковник Кьониг. Единствената надежда, че няма да останат задълго скрити е, че накрая лопатата на археолога ще се натъкне на тях.

Но можеше ли да се съгласи с това магистър Петрушка? Той стоеше на върха на хълма с коса, развяна от вятъра, и крещеше:

— Аз трябва да намеря съкровището, ако ще даже да се възползвам от помощта на този луд фокусник. И ще изкопая това съкровище, па ако ще да ме арестува милицията.

Гледахме го със съчувствие. Каква огромна амбиция живееше в него.

Предложих на всички да се натоварят в моята таратайка, тъй като вече бе време за обяд. Но в таратайката влязоха само Глухарчето и Башка. Петрушка и Анелка решиха да останат още на Дяволската планина. Петрушка вярваше, че още миг и ще открие мястото на второто скривалище. А тази девойка? Може би Петрушка наистина да й се харесваше?

Раздели се с нас и Ала. Тя мина през моста на Бауда, а след това сви в гората и изчезна от очите ни в Страната страшния Ас.