Збигнев Ненацки
Господин Автомобил и загадките на Фромборк (4)

Четвърта глава

Тайната на бонбониерата. Ще возя ли звероукротител. Среща с Калиостро. Необикновената менажерия. Кошмарното пътуване. Човекът, който непрекъснато лъже. Няколко думи за тайната наука. Какво стана по време на обяда. Къде се криеше змията. Моят нов, необикновен помощник.

Сутринта на четвърти август спрях със своята таратайка пред Министерството на културата и изкуството, за да взема служебната командировка. В таратайката беше вече несесерът с личните ми вещи и оборудване за къмпинг. Решил бях веднага щом уредя формалностите в министерството да потегля на път.

В приемната на директора Марчак заварих секретарката, госпожица Зоша, както винаги лъчезарно усмихната. Тя беше не млада вече и много пълна особа, която обожаваше сладкишите. Когато влязох в стаята, тя внимателно, с два пръста, изваждаше шоколадов бонбон от огромната бонбониера сложена пред нея на бюрото, както ентомолог — най-красивата пеперуда от своята колекция.

— Командировката е готова — подаде ми тя с лявата си ръка документите, защото с дясната държеше шоколадовия бонбон.

— Безкрайно ви благодаря — поклоних се аз ниско. Защото добре е да живееш в съгласие с директора си, но много лошо е да си в конфликт със секретарката му.

— Имам една молба към вас, господин Томаш — секретарката ме дари с лъчезарна усмивка и побутна към мен отворената бонбониера. — Обадиха ми се от отдел циркове. Молят да вземете със себе си до Фромборк един симпатичен артист. Той ще дава представления за харцерската младеж, а не може да пътува с влак.

— Да не би да няма пари за билет? — попитах аз.

— Ах, не — секретарката ме погледна с упрек. — Не може да пътува с влак по причини от така да се каже технически характер.

— Но какъв артист е, та влаковете не му вършат работа?

— Обадиха се от отдел циркове, значи е цирков артист — неуверено отвърна госпожица Зоша.

— А какво му пречи да пътува с влак? — разпитвах аз.

Тя безпомощно погледна отворената бонбониера и я побутна още по-близо. Разбрах, че беше я получила подарък от артиста, който сигурно за да си спести парите за билет, предпочиташе да пътува с чужда кола.

— Той води някакви животни — прошепна тя и си отхапа шоколад.

— Слонове? Жирафи? Тигри! — ужасих се аз. — Да не би да е звероукротител?

— Какво говорите — засмя се тя. — Той, струва ми се, е илюзионист. Има бяло зайче. Нали разбирате, такова, което се изважда от цилиндър.

— Доколкото знам зайци е разрешено да пътуват с влак.

— Да. Само, че той има още… бели мишки.

— Мишки ли?

— Да. И… слепок, т.е. смок — каза госпожица Зоша и чак потръпна от отвращение.

— И аз ще трябва да возя до Фромборк цялата тази менажерия?

— Че какво ви пречи? Нямате ли място в колата си? — попита тя, като поглеждаше към отворената бонбониера.

Знаех, че няма да се отърва от илюзиониста, щом тя е получила от него бонбониера с вкусни бонбони.

Махнах отчаяно с ръка.

— Давайте този циркаджия. Само че веднага, защото аз вече тръгвам.

Секретарката глътна набързо шоколада.

— Той чака в коридора. Ще го познаете, защото е с черна брадичка…

Прибрах в джоба си документите, целунах ухаещата на шоколад ръка на госпожица Зоша и излязох в коридора. Веднага забелязах илюзиониста. Имаше брадичка и стоеше до десетина правоъгълни кутии, наредени на пода.

Беше около тридесетгодишен и необикновено красив: продълговато, мургаво лице на индус, черни проницателни очи.

— Вас ли ще трябва да закарам до Фромборк? — попитах го аз.

— Да — поклони се той учтиво, почти до пояс, сякаш към публиката след края на представлението.

— Името ми е Томаш — протегнах му ръка.

— А моето Юзеф. Всъщност Франек — каза той.

— И така Юзеф или Франек? — запитах го също така учтиво.

— Артистичният ми псевдоним е: Юзеф Балзамо вел Калиостро — обясни той.

Какво пък, имал съм работа с различни хора. Сега имах възможност да стисна ръка на самия Калиостро^[1], за когото някога се е вдигало много шум във Варшава. Наистина онова е било преди около двеста години, но да се надявам, че и този Калиостро се радва на не по-малко заслужена слава.

— Чел съм романа на Дюма „Жозеф Балзамо“ — заявих аз с голямо уважение.

— А, да, за моя предшественик — пренебрежително сви той рамене.

След това се наведе, вдигна четири пакета и ги сложи в ръцете ми.

— Много ви моля да ми помогнете да занесем тези неща до колата — каза той топло.

— За бога, в кой от тези пакети е слепокът? — попитах аз с известен страх, защото не обичам пълзящите твари. — Бъдете така добър, предпочитам да нося заека.

— А, не, Пьотруш нося винаги със себе си — отговори маестро Балзамо, като протегна ръка към вътрешния джоб на тужурката си.

Забравих впрочем да спомена, че маестро Балзамо не носеше сако, а нещо дълго и черно, подобно на фрак или на кръстоска от тужурка и сюртук. И от вътрешния джоб на този тужурко-сюртук той измъкна черен смок.

— Това е Пьотруш — осведоми ме той и добави: — Пьотруш, бъди мил с господин Томаш.

Не познавам змиите и не знам могат ли добре да се дресират. Тази се зави около шията на маестрото, а аз предвидливо отстъпих крачка.

— А тук са мишките. — Балзамо бръкна в другия вътрешен джоб на тужурко-сюртука. След миг две бели мишки се разхождаха по реверите на неговата чудновата дреха.

— Хм, хм — изкашлях се аз предупредително, — вече предпочитам да не питам какво имате в другите джобове. Мисля, че най-добре ще направим, ако отидем към колата.

Цялата тази сцена ставаше в коридора на Министерството на културата и изкуството, където винаги могат да се срещнат мили, възрастни, много интелигентни жени. За момент ми се стори, че на една от тях при вида на змията и двете мишки й стана лошо.

Калиостро май също забеляза това, защото пъхна змията в единия си джоб, мишките в другия и ние бързо излязохме от старинната сграда на Краковске пшедмешче.

Пакетите подредихме на задната седалка. Калиостро седна до мен, като взе на коленете си само един голям пакет.

Оказа се, че това е клетка, завита с хартия. Калиостро открехна вратичката й и от там надникна подвижно носле на зайче.

— Много мило същество — заявих аз.

Калиостро въздъхна с облекчение.

— Мислех вече, че не обичате животните.

— За мен смокът не е животно — отвърнах решително.

— Нали принадлежи към фауната — отговори той.

— Предпочитам флората — признах си честно, макар че зайчето беше симпатично. Спомних си песничката на състава Скалдовйе за зайчето и като си тананиках под носа, потеглих с таратайката си от Краковске пшедмешче.

Видял ли е някой зайче по улицата да тича?

Видял ли е някой?

Видял ли е някой?

В града търсих зайчето със свещица,

докато го спипаха,

докато го спипаха…

Ха, ха, ха, ха,

ха, ха.

Всъщност маестро Калиостро ми се видя много симпатичен. Може би поради това, че видът на моята таратайка не предизвика подигравки от негова страна, нито дори хаплива забележка. За момент даже го заподозрях, че се досеща какъв мощен двигател се крие под тази уродлива обвивка, която приличаше на кръстоска от лодка и палатка на колела. Но това беше абсурд!

Какво може да се напише за едно пътуване в компанията на илюзионист, зайче, бели мишки и смок?

Денят беше слънчев, безоблачен и топъл. Асфалтираното международно шосе Е81 позволяваше да се развие голяма скорост. Отминавах гори, поля, градчета и села, но в паметта ми не е останало нищо от красотата на това продължително пътуване с автомобил.

Калиостро се намести удобно на седалката и веднага заспа. Тогава от джоба на неговия сюртук първо предпазливо излязоха двете бели мишки и се наместиха на коленете ми. После показа главата си смокът. Погледна спящия Калиостро, огледа мен, а след това мишките. Като се убеди, че маестрото спи дълбоко, той изпълзя от джоба му и — ако не се лъжа — опита се да глътне една от мишките. Те двете избягаха на задната седалка, а смокът пропълзя от коленете на Калиостро на моите, сви се на кълбо и заспа там най-спокойно.

Аз на два пъти за малко не направих катастрофа. Наистина е трудно да се кара кола със смок на коленете и с мишки, които шарят по джобовете.

Най-после не издържах. Бутнах маестрото по рамото.

Той се събуди. Схвана, струва ми се, опасността на положението, защото взе от коленете ми смока и отново го пъхна в джоба си.

— Предпочитам да не спите — казах аз.

— Съгласен съм. Нека да разговаряме — отвърна той.

Но в същност за какво може да се разговаря с един магистър на черната и бялата магия?

Обаче аз бях стопанинът на автомобила и бях длъжен да наложа тема на разговор. Не считах, че проблемите на охраната на паметниците или борбата с търговците на антики ще го интересува. Затова опитах друга тема.

— Дълго ли сте се обучавали в тайната наука? В какво учебно заведение? — попитах аз.

Отвърна ми с въпрос:

— Идеалист ли сте, или материалист?

— Материалист.

— Вие не вярвате в чудеса, нито в тайната наука?

— Всичко е основано на фалшификация и сръчност — искрено се изказах аз за тайната наука.

Не се обиди.

— Всичко е илюзия — направи неопределено движение с ръка, сякаш ми даваше да разбера, че илюзия е също така и моята кола, самият аз и целият заобикалящ ни свят. — Живеейки в света на илюзията, аз престанах да отличавам фалша от истината. Впрочем — добави той с известна тъга — почти винаги мамя. Това е вече професионално изкривяване. Обикновено на въпроса къде съм учил тайните науки отговарям: в Индия или при тибетските монаси. На вас ще отговоря другояче: завършил съм Сорбоната.

За какво да разговаряш с човек, който преднамерено, така да се каже по принцип, не казва истината? Отново пътувахме известно време в мълчание, което убеди пъхнатите в сюртука твари, че илюзионистът е заспал. Затова пак видях да наднича главата на смока.

— Бъди възпитан, Пьотруш — напомни му Калиостро, като внимателно поглаждаше с пръсти главичката на змията.

Колкото до мене, предпочитах да слушам лъжи, отколкото да държа на коленете си свит на кълбо смок, а маестрото отново започна да изпада в сънливост.

— Във Фромборк представления за младежите ли ще давате? — заприказвах го аз.

— Не зная. — Той сви рамене. — Прекъснах договора си с „Естрада“, защото се скарах с директора. Ако трябва да съм искрен, напоследък много не ми върви. Не съм на постоянен щат. Но младежта обича магическото изкуство, затова се надявам да успея да организирам във Фромборк няколко представления за харцерите.

— Не предполагах, че харцерите са привърженици на тайната наука — учудих се аз.

Той поклати глава.

— Харцерството е най-сериозната база за илюзионистите — обясни той. — Няма добре организиран харцерски огън без демонстриране на фокуси. Моите демонстрации пред харцерите ще са свързани и с обучение в разни видове трикове. Разбира се, най-простите. Защото някои изискват дългогодишна тренировка. А вие, уважаеми, защо пътувате за Фромборк?

— Аз ли? — учудих се. — Нима госпожица Зоша не ви е осведомила, че се занимавам с охрана на старините?

— Вие значи ги охранявате? — погледна ме той внимателно, но едновременно и с малко съмнение.

— Е, не само аз — отговорих. — Огромен контингент хора работят по охраната на старините. Реставрираме ги, пазим ги от унищожение, опустошения, кражби.

— Госпожица Зоша ми каза, че вие сте нещо като детектив — забеляза той.

„Ето на! Така се опазват най-големите тайни на Отдел музеи и охрана на старините“ — помислих аз.

— Не, моля ви се — отрекох решително. — Отивам във Фромборк да работя над пътеводителя.

Стори ми се, че не ми повярва. Разговорът отново се прекъсна. След малко той заспа, смокът изпълзя от джоба му. Обаче този път се отправи на задната седалка между пакетите. Затова пък мишките намериха моята закуска в пътната ми чанта и започнаха да се хранят. Аз не протестирах…

Жал ми беше за зайчето. Преди Пасленк спрях колата и в крайпътната канавка накъсах малко трева.

Калиостро се събуди.

— Какво правите? — попита той, като видя, че се връщам към колата със снопче крайпътни бурени.

— За зайчето е — поясних му аз.

— Пфу! — намръщи се той с неудоволствие. — Алойзи не хапва такъв боклук. Днес сутринта му купих няколко свежи морковчета. Ами ние, ние къде ще обядваме?

— Готов съм да ви поканя в ресторанта в Пасленк — казах аз. — Но при условие че ще оставите в колата цялата си менажерия.

Съгласи се с моето условие. Затворихме менажерията в таратайката и се отправихме към ресторанта. Всичко щеше да бъде в ред, ако не беше един глупав инцидент, който се случи накрая на обеда. Когато поисках да платя на келнерката и бръкнах за пари, извадих от джоба си бяла мишка.

Келнерката се разпищя из целия ресторант. Събраха се клиенти, дотича даже управителят на заведението и ми направи скандал.

— Не прочетохте ли надписа: „Забранено за кучета“ — викаше той заплашително.

— Но това не е куче — оправдавах се аз.

— Виждам, че е мишка! — крещеше управителят. — Но надписът „Забранено за кучета“ трябва да се разбира, че не може да се водят и други животни. Знаете ли вие, че ако в залата имаше инспектор от сенепид станция, щях да имам административно следствие? По кой начин ще мога да докажа, че при нас не са се завъдили мишки, а вие сте довели мишката в ресторанта?

Калиостро сложи ръка на рамото на управителя с успокояващ жест. После приятелски го потупа по рамото и го погали по реверите на бялото му сако.

— Откъде знаете, че тази мишка е на господина? — посочи ме той. — Може би това е ваша ресторантска мишка, която по време на обеда е влязла в джоба на този господин?

— Това е бяла мишка! — извика управителят на заведението.

— Може би у вас да са се завъдили бели мишки! — забеляза гласно Калиостро.

И като призова за свидетел всички клиенти, каза:

— Вие сам, господин управител, проверете джобовете си.

Управителят пъхна ръце в джобовете на бялото си сако. Те бяха големи и издути.

— Нищо няма. Празни са! — извика той тържествуващо.

— Нима? — изуми се Калиостро. — Ще ми разрешите ли да проверя.

Калиостро пъхна ръка в издутия джоб на сакото на управителя. След миг пред очите на всички той измъкна от там за опашката бяла мишка.

— О, господи! — възкликна управителят.

— Ето, виждате ли — съчувствено поклати глава Калиостро.

— Къде е мишката? Дайте котка! — викаше управителят.

Но мишката изчезна някъде.

Калиостро отново с успокоителен жест сложи ръка на рамото на управителя.

— Не се увличайте. В гастрономичните заведения се случват различни неща. Веднъж вместо свински котлет ми поднесоха печен плъх.

— Какво? Какво говорите вие! — врещеше управителят. — Вие предизвиквате отвращение у моите клиенти. Моля ви, моля ви, та това е наказуемо.

— А вместо змиорка ми поднесоха пушена змия — завърши Калиостро.

Пред очите на всички от бездънния джоб на управителя той изтегли живия смок Пьотруш.

Управителят се вкамени. Погледнах към клиентите. С намръщени лица те гледаха управителя като престъпник, който трябва да бъде арестуван и осъден на продължителен принудителен труд.

Ние се изпарихме от ресторанта. Когато отварях вратата на таратайката, казах с упрек на Калиостро:

— Нали вашата менажерия трябваше да остане в колата.

— Вие сам я затворихте в своята кола — забеляза той. — Но, както знаете, всичко е илюзия.

— Никаква илюзия не е. Вие взехте животните в ресторанта — ядосах се аз.

— Аз? Струва ми се, че те много ви обикнаха и точно вие ги взехте в ресторанта на обяд. Не аз, а вие намерихте мишка в джоба си.

Нещо помръдна в горния ми джоб. Погледнах подозрително Калиостро.

— Къде е Пьотруш, а? — попитах аз враждебно.

— Не зная. Сигурно е в джоба ви.

— Да — кимнах аз. — Във вътрешния джоб на сакото ми. И веднага го махнете от там, защото ме е гнус да го докосна.

Той взе Пьотруш, а от другите ми джобове измъкна мишките. Обиден, аз седнах зад кормилото и ние напуснахме Пасленк.

— Какво щастие, че скоро ще се разделим — измърморих аз. — В тази суматоха платих обяда ви.

— Много ви благодаря — кимна той. — Но и без това трябваше да го сторите, защото аз нямам пари нито за обяд, нито за вечеря. Изобщо, както се казва, нямам пукната пара.

— Хич не ме интересува — изръмжах като зъл пес. — Но вие нещо споменахте за вечеря? — запитах с подозрение.

— Надявах се, че ще ме поканите и на вечеря — въздъхна той безсрамно. — В замяна на това ще ви науча няколко фокуса.

— Ще мина и без това.

— Ще ви продам Пьотруш…

— Никога! — извиках аз.

— А мишките?

— В никакъв случай.

— А може би искате Алойзи?

— Аз съм детектив, а не звероукротител — изтръгна се от мен.

— А впрочем — зарадва се той, — не считате ли, че бих могъл с нещо да ви бъда полезен?

— При охраната на старините?

— Не. В детективската работа. Бих могъл да събирам за вас информация, да следя, да разпитвам. Никому и през ум няма да мине, че илюзионистът е ваш помощник.

Нещо ме накара да бъда нащрек. Това беше идея. Такъв човек би могъл да бъде полезен. Валдемар Батура сигурно ще прави всичко, за да се изплъзне от погледа ми. А Калиостро той не познава.

Но всъщност какво зная аз за Калиостро и имам ли право да го посвещавам в делата си?

— Казах ви, че отивам във Фромборк, за да работя над пътеводителя. Интересува ме преди всичко Коперник — отвърнах аз.

— Ще го следите ли?

— Нещо подобно. Ще проникна в някои негови дела.

— А как изглежда този тип?

— Красиво лице на мислител, много дълга коса, в ръката си държи момина сълза.

— Да не е някое хипи? — попита той.

— Да не сте полудял?

— Не, но щом е с дълга коса и с цвете в ръката. Както децата цветя.

— Но, скъпи господине. Никога ли не сте чували за астронома Николай Коперник? И вие сте завършили Сорбоната?

— Извинете, но не сме се разбрали. Помислих, че имате предвид някой, който носи псевдонима „Коперник“. Както аз се наричам Юзеф Балзамо вел Калиостро. Впрочем познавам няколко смахнати типа с най-чудновати прякори, като например: „Пророк“, „Юда“, „Христос“, „Соломон“.

— Е, добре. Каня ви на вечеря — реших аз милостиво.

— Благодаря. Ще ви помоля още да ми уредите да пренощувам някъде. Защото къде ще се установя във Фромборк? После от представленията ще изкарам малко и ще мога някак да се уредя. Но сега се нуждая от вашата помощ и покровителство. Нали сте от много важен отдел. Вратите за вас навсякъде са отворени.

— Ще спя в палатката или в таратайката — обясних аз.

— А за мен място във вашата палатка ще се намери ли?

„Взех си белята“ — си помислих печално.

Той пък тъжно рече:

— Нима ще допуснете да спя на някоя пейка в парка? При това с тези нещастни животни…

— За една нощ ще ви заема палатката — реших аз.

— Имате добро сърце — констатира той и ми връчи портфейла.

— Какво е това? — смаях се аз.

— Вашият портфейл…

— Как се е намерил у вас? — настръхнах.

— Взех го от вас.

— Кога?

— Когато измъквах змията от вашия джоб. Обърнахте си главата, за да не гледате отвратителното влечуго, а аз в това време ви свих портфейла.

— Вие сте джебчия?

— Не. Илюзионист. Не възнамерявах да ви ограбя. Само така, професионален навик, непрекъснато трябва да правя някакви фокуси.

— Не ви разбирам…

— Пианистът непрекъснато се упражнява, за да има ловки пръсти. Аз също трябва непрекъснато от някого да взимам, да подменям, за да не се отпускат пръстите ми и да не загубят сръчността си.

Иди говори с такъв.

— Освен умението да прониквате в чуждите джобове, можете ли например да проникнете в чуждите мисли? — попитах язвително.

— Понякога — отвърна той загадъчно.

— Тогава сигурно знаете какво мисля за вас.

— Калиостро е мошеник, така мислите, и едновременно опасен човек, но може да ми потрябва…

— Да. Точно така мисля. Но не беше трудно да се отгатне.

Защото си представих мига, в който Калиостро среща Батура, приближава се към него, измъква му от джоба най-тайните планове и прониква в мислите му, за които после бивам информиран.

— Имам и пръчица, с която могат да се откриват подземни извори и заровени съкровища — каза той.

— Чудесно! Чудесно! — извиках аз.

След миг обаче ме обзеха съмнения.

— Умеете да откривате съкровища, а нямате нито грош да обядвате и вечеряте…

— Защото съм без късмет — отвърна нагло Калиостро.