Генадия Кортова
Автобиографична книга на Меркуцио Полински (10)

X
За доброто и злото и по малко за онези, които тайно тъжат настрана

— Аз ще отида ли в ада?

— Адът не съществува.

— Казват, че лошите хора отивали в ада.

— Кой го казва?

— Може би онези, които не вярват в рая.

Роза отпусна глава на възглавницата. Писателят остави настрана малката книжка, която държеше, и се приведе напред.

— Ти не си лоша, мила Роза.

— Веднъж излъгах.

— Ако е така, тогава знай, че дори най-лошите хора отиват в рая. Ние всички сме отредени за рая.

— Колко хубаво — въздъхна момичето и се усмихна.

— Така е. Страдаме само когато забравим това. И няма душа на земята, или дори в цялата вселена, която да не заслужава да отиде в рая.

— Дори онези, които крадат бисквитки, ли? — попитах аз, припомняйки си онзи път, когато незабелязано отмъкнах една бисквита от кухнята вкъщи.

— Дори онези, които тайно тъжат настрани.

Пол ме погледна с топлите си очи, а аз сведох глава, понеже напоследък често ми се случваше да тъжа тайно настрана. Не мислех, че някой беше забелязал, но ето че писателят знаеше. Той ми се усмихваше добродушно.

— Да — рекох леко смутен, — понякога тъжа, но сам не зная защо.

— Понякога всички по малко тъжим. Това са онези красиви моменти в нашия живот, когато ясно осъзнаваме кои сме в действителност. Аз понякога тъжа, когато съм самотен. Тогава откривам, че имам нужда от прегръдка. Друг път тъжа, когато видя слънцето да залязва. Тогава разбирам колко много обичам деня. А понякога можем да тъжим заради неща, които си мислим, че искаме, а всъщност не е така.

— Как е възможно това? — запитахме с Роза в един глас.

— Когато не знаеш какво наистина искаш — отвърна кротко писателят.

— Но как можем да разберем какво наистина искаме? — приведох се нетърпеливо към него.

— Много лесно, вслушай се в себе си. Ти винаги знаеш какво наистина искаш, просто трябва да затаиш дъх и да се вслушаш в себе си. Тогава ще чуеш едно гласче, което ще ти напомни за твоите истински желания, и ще усетиш леко затопляне в корема, когато достигнеш до правилното решение.

— А какво е това гласче, което ще чуя?

— Това си ти, твоята истинска същност, която се таи дълбоко в теб и само чака да бъде разпозната.

Замислих се, нима в мен имаше повече от един като мен. А Пол, разгадал моите мисли, побърза да добави:

— Твоят „истински аз“ се крие от теб, когато си тъжен, и се появява, когато си щастлив. Затова колкото по-бързо откриеш защо тъжиш, толкова по-бързо ще можеш да се върнеш към онзи „аз“, който е винаги щастлив.

Поклатих увеселен глава.

— А аз от малък си знам, че съм Радост!

— Тогава, кажи ми, мило мишле, знаеш ли защо напоследък си само Тъга?

Замислих се дълбоко. Колко лесно е да разбереш нещо за себе си, когато знаеш защо си тъжен, но какво можеш да научиш, когато не знаеш защо си такъв. С клепнали уши, както на мен често ми се случваше, когато бях безрадостен, закуцуках до писателя и се сгуших във врата му. Той ми каза:

— Все някога ще разбереш — и дочете своята книжка на глас.