Ганка Петкова
„Дните“ в руслото на годините

Въпреки големия интерес към мемоарната литература не са много авторите, които могат да се похвалят с 54 издания на автобиографично произведение. Кое подклажда любопитството към ослепелия на четиригодишна възраст Таха Хусейн?

Дори само психологически, той несъмнено е една от най-интересните фигури в съвременния арабски свят. Ако в Европа е рядкост един сляп човек да се занимава задълбочено с изследователска дейност, то в арабските страни това е несравнимо по-трудно.

Таха Хусейн не е просто писател и учен. В условията на физическа и духовна тъма не само овладява завиден обем знания, което само по себе си заслужава уважение, но и така ги осмисля и анализира, че радикално променя критериите за определяне на ценностите в старата и нова арабска литература. В този смисъл той е явление, защото съумя да тласне в ново направление развитието на арабската литературна критика и литературознание след Първата световна война, да ги извади от средновековните канони и до голяма степен ако не да ги приобщи, то поне да ги доближи до съвременните европейски изисквания и представи.

Таха Хусейн (1889–1973) с роден в гр. Магага, провинция Горен Египет. Животът тече с темпото на Нил, който плавно, мудно, без излишна припряност пресича половин континент. И както Нил тече спокойно по определено русло, тъй и ислямът от хиляда и триста години е определил руслото на живота на хората по брега.

А ислямът е нещо повече от система от догми. Той се разпростира върху религиозната и светската сфера, регламентира социалните и политическите норми на обществото, определя критериите за нравственост, слага отпечатък върху обществената мисъл, регулира взаимоотношенията в семейството, диктува параметрите на знанието, които се свеждат до изучаването и тълкуването на Корана, преданията за пророка, „стълбовете на вярата“ (догматика, схоластика, мюсюлманско законодателство), граматичния строй на езика и риториката; Коранът е не само „свещена“ книга, но и средоточие на знанията за света.

Хиляда години религиозният университет ал Азхар в Кайро обучава шейхове-богослови, учители на „правата“ вяра не само от Египет, но и от целия мюсюлмански свят. Допреди по-малко от век ал Азхар беше висшият научен авторитет, главното хранилище на арабското културно наследство, на старите литературни и философски традиции. С ал Азхар са свързани и проявите на първите египетски просветители, които започват да действуват в усложнената от английското присъствие обстановка.

От 1882 г. Египет е английска колония — формално е част от Османската империя, а Великобритания е „само временен окупатор“, След потушаването на въстанието на Ураби паша (1881–1882) зараждащата се египетска национална буржоазия не вярва в успеха на масовото народно движение. Амбициите ѝ в края на века се разпростират до известна промяна на египетския начин на живот, за което тя трябва да се бори с феодалната реакция и с политическата и търговско-финансова експанзия на западния капитал.

Като цяло арабското Просвещение има двойствен характер. Политико-историческата ситуация определя двете противоположни идеологически тенденции: едната — стремеж към приобщаване на културата на западната буржоазна цивилизация и другата — борба с чуждото влияние чрез противопоставяне на арабското класическо културно наследство.

В Египет е по-силна втората тенденция. Египетските просветители разбират, че само в рамките на исляма е възможно широко разпространение на просветителските идеи, били те оригинални или заимствувани. Ортодоксалният ислям обаче — мощна опора на феодализма — е сериозно препятствие за всичко прогресивно. Следователно за да се придвижи нещо напред, е необходимо религията да се приведе в съответствие с новаторските тенденции на века. Сред дейците на културата широко се разпространяват идеите на тъй наречените мюсюлмански реформатори, изразители на буржоазната идеология, които присаждат на мюсюлманска почва някои европейски обществено-политически настроения. Заимствуването им не е крайно свободомислие, защото в представите на реформаторите всички прогресивни идеи са заложени в Корана — значи, става въпрос не за заимствуване, а за възстановяване. Основната постановка на „новаторите“ не е възприемането на европейската култура, а възраждането на най-добрите традиции от миналото, оживяването на собственото, арабско наследство. Така че в египетското Просвещение ориентацията е не толкова на Запад, колкото на Изток. Това е трайна тенденция и след години. Таха Хусейн ще пише: „Древните ни проправиха път и ние трябва да се възползуваме от него… Те се възхищаваха от гърците, от персите, от индусите, но не се асимилираха и не забравиха кои са. И ние ще се възхищаваме от Запада, който ни е изпреварил, но няма да се асимилираме и няма да забравим кои сме.“

Дейността на реформаторите, чийто най-ярък представител е Мухаммад Абду (1849–1905), професор-имам в ал Азхар и мюфтия на Египет, оказва голямо влияние върху бита на египетските мюсюлмани, върху развитието на обществено-политическата мисъл в страната. Първоначално реформите се схващат като призив за културно и икономическо възраждане, а не като политическа борба. С особена сила идеите на ислямския реформизъм засягат преди всичко онези области от образованието, които се намират в ръцете на духовенството. В началото на века към традиционните богословски дисциплини в ал Азхар е въведен курс и по „нови“ науки — история, география, литература.

Бурното развитие на арабската мисъл от края на XIX в. се свързва тясно с коренните промени в обществено-политическия живот. Двата процеса се обуславят взаимно и си влияят. Така че дейците на Просвещението естествено се включват в политическите борби, нещо повече — стават политически водачи. Политическият подем на националноосвободителната борба, чиято кулминация е революцията от 1919 г., е подготвен от един от най-изявените просветители и публицисти Мустафа Камил (1874–1914). Разбрал, че не може да използува успешно междуимпериалистическите противоречия, по-специално между Англия и Франция, за целите на националното освобождение, той се насочва към просветата и пропагандирането на национални идеи. През 1907 г. организира партията Уатан(Отечество), която става изразител на дребната буржоазия и демократичните елементи на националноосвободителното движение.

През 1914 г. Египет е обявен за английски протекторат. След завършването на войната през 1918 г. Саад Заглул (1860–1927), вицепрезидент на разпуснатото от англичаните Законодателно събрание, бивш министър на просветата и близък последовател на Мустафа Камил, поставя заедно с група буржоазни обществени дейци искането за независимостта на Египет. Английското правителство отхвърля това искане и като отговор е създаден комитет за ръководство на движението на независимостта — „Ал уафд ал Мисри“ (Египетската делегация). Националистите търсят мирни средства за решаване на въпроса, но английските власти забраняват дейността на „Египетската делегация“, ръководена от Саад Заглул и послужила за ядро на политическата партия на египетската буржоазия и либералните земевладелци Уафд. През март 1919 г. ръководителите на „Египетската делегация“ са заточени на о. Малта. В обстановката на изострена национална чувствителност, повлияна от Великата октомврийска социалистическа революция, този акт е искрата, която довежда до революцията от 1919 г. В определен момент тя консолидира почти всички национални сили. Но революцията е потушена и в страната пламват политически разногласия.

Същевременно английското правителство си дава сметка, че за да запази господството си, трябва да приложи по-гъвкави форми. След въстанието от 1921 г. — израз на острия протест срещу бруталната му политика — Великобритания е принудена да публикува Декларация за отмяна на протектората (четирите уговорки, които съдържа, фактически свеждат независимостта на Египет до нула) и да приеме въвеждането на конституция. За „баща“ на буржоазнодемократичната конституция от 1923 г., създадена по белгийски образец, се смята Абдул Халик Саурат, който в политическо отношение се опитва да лавира между Великобритания и партията Уафд и да намери път за съглашателство между англичаните и крайните „уафдисти“ в лицето на Саад Заглул.

Но всичко това е далеч, в Кайро, и ще стане след години, а в края на века за провинциалните жители няма нищо по-важно от задълженията, изложени от исляма, и едно от най-съществените е Коранът да се знае наизуст. Знанието на Корана е атестат за образование, ако искате — за интелигентност. Това е науката на науките и за нейното усвояване се хвърлят всички сили. Детството на Таха Хусейн преминава в драматични преживелици за превземането на тази „крепост“. В книгата си той ни въвежда във взаимоотношенията на жителите от градчето, чието ежедневие е проекция на обществения живот в страната. При цялата безотказно действуващата система на религиозен фанатизъм едва десетинагодишен Таха Хусейн долавя лицемерното благочестие на дядо си, разочарова се от невежеството на учителя в началното религиозно училище.

Ранната му слепота формира черти, които го отличават от другите: болезнена чувствителност, но и изключителна способност за съсредоточаване; стеснителност, граничеща с боязън, но и упоритост, за която няма невъзможно, що се отнася до научните знания. Безбройните обиди от неделикатността, от грубостта на хората, жестоката самота, на които го осъжда мракът (бихме могли да се замислим дали мракът на слепотата му или мракът на действителността, в която живее), разпалват амбициите му да покаже на какво е способен. Препятствията на всяка крачка изострят любопитството му, снизходителното отношение предизвиква страстта му към аналитично, критично отношение спрямо науката и фактите. Колкото повече знания натрупва, толкова по-голяма е жаждата му да прозре зад повърхността на нещата. Развенчаването на „авторитетите“ в лицето на местните познавачи по мюсюлманските въпроси, на знатните шейхове в най-големия богословски университет в ислямския свят ал Азхар е плод на неумолимия му стремеж към светлината. Удовлетворението идва едва при досега с действителните върхове на научната мисъл. Това са някои преподаватели в светския Египетски университет, а по-късно и в Сорбоната. Как изглежда този път — от срещата с първия „интелигент“, човека с феса (символ на светската наука), завършил професионално училище в началото на века и дошъл на работа в градеца като инспектор по земеделието, до запознаването с философията на Сен Симон, с идеите на Великата Френска революция, с класическото наследство на древните гръцки философи и римски историци петнадесетина години по-късно — за тези дни ни разказва Таха Хусейн в повестта си.

За формирането на Таха Хусейн като личност особено значение има Абу ал Аля ал Маари (973–1057), чието творчество увенчава цяла епоха от развитието на арабската класическа литература, синтезира различни аспекти на сложната и пъстра арабска култура. Максимата на Абу ал Аля, ослепял също на четиригодишна възраст, че разумът е единственото средство за познание на истината, допада особено на Таха Хусейн, помага му да определи отношението си към заобикалящата го действителност. Философската лирика на Абу ал Аля е светска по характер, това е литература на мисълта, не на чувствата, а нейният автор си позволява да гледа критично както на небесния, така и на земния господар. За да запази духовната си независимост, се обрича на петдесетгодишно доброволно заточение в родното си село — Маара ан Нуаман, Сирия. Живее в почти аскетично въздържание, а домът му се превръща в средище на ученици и почитатели от целия халифат. Отличен познавач на мюсюлманското право и богословие, на законите на арабското стихосложение, филолог и историк, той предизвиква спорове сред изследователите дали е един от върховете на арабската средновековна поезия или един от най-забележителните мислители на своето време. Като философ Абу ал Аля е еклектик, но още през X век повдига философски и етични въпроси, които столетия след него вълнуват най-светлите умове на човечеството.

Дълбоката неудовлетвореност на Абу ал Аля от живота, мотивите на безизходна самота в лириката му, блестящото остроумие, огромните му и задълбочени знания са някои от опорните точки на Таха Хусейн в трудния път към светлината.

През 20-те години на века той е ерудит от висока класа: капацитет по арабска класическа литература и стара история, по старогръцки език и антична литература, по френска класическа литература. Началото на професорската му кариера съвпада с Египетската революция от 1919 г. Възторжената му оценка за революцията има пряка връзка с острата му критичност към литературното наследство. Възгледите му за литературата и задачите на литературознанието са заимствувани от западноевропейските литературоведи по онова време, но заслугата на Таха Хусейн е, че пръв сред арабските литературоведи се отказа от прийомите и методите на схоластичното арабско литературознание. Дотогава арабските изследователи малко са се интересували от обществената среда, в която е живял даден автор, от особеностите на политическия и икономическия живот на епохата. Изучаването на произведението се е свеждало до анализ на формата, коментар на текста, обяснение на старите думи или играта на думи. Съдържанието на произведението и неговата връзка с живота по онова време рядко е влизало в сферата на изследванията на литературоведите-схоластици. За пръв път в арабското литературознание Таха Хусейн съзнателно възприема историческия метод на изследване. Самото построение на дисертацията му за Абу ал Аля е новаторство за арабската литература. Той е може би първият арабски учен, проявил критично отношение към паметниците на арабската класическа литература, включително и към Корана. Не желае да се съобразява с равнището на египетското общество, което още не е подготвено за метода на философското съмнение.

За да си представим значимостта на явлението, нека припомним, че книгата му за Доислямската поезия предизвиква буря в Египет. Случаят е внесен в Парламента, авторът е обявен за еретик, делото е предадено на прокурор. Защото написаното е повече от литературоведчески разсъждения — то е начин на мислене, който заплашва устоите на „правата“ вяра.

Без да е бил особено активна политическа фигура, години наред Таха Хусейн е причастен към обществения живот. Независимо че невинаги оценките му за политическите сили в страната са точни, в повечето случаи той е привърженик на прогресивните тенденции. За дълъг период от време е в авангарда на обновителите. Твърде много истини казва за причините, които възпрепятствуват проникването на нови идеи и форми в арабската литература: турското господство, закостенелите традиции, консерватизма на исляма, сляпото подражание на класическия език. Управляващите консервативни среди не могат да възприемат „еретичната“ критика и го лишават от професорската катедра. По-късно обаче не само е възстановен, но става декан на Египетския университет, ректор на Александрийския университет, министър на просветата (по негово време образованието в Египет става задължително).

Успоредно с това нито за момент не престава творческата му дейност. Работи като публицист, преводач (прави първите преводи на арабски на Есхил, Софокъл, Аристотел, Расин), автор е на литературна критика, на трудове по сравнително литературознание, на изследвания в областта на социологията, педагогиката, исляма, на повести и романи.

След Втората световна война, с развитието на националноосвободителното движение, в египетската литература навлиза поколението писатели, което внася нови, демократични за момента идеи. Позицията на Таха Хусейн спрямо техните концепции за задачите на литературата, за формите и съдържанието ѝ вече се оказват консервативни. Това обаче не омаловажава голямата му роля за развитието на единствено сериозното направление на египетската литература между двете войни, което собствено е почвата за развитието ѝ през следващите етапи. Той е твърде голяма фигура, за да може да бъде отминат. Дори когато го критикуват, неговите опоненти отдават дължимото на приноса и таланта му.

В автобиографичната повест „Дните“ Таха Хусейн ни представя с почти фотографска точност действителността и ни внушава своето отношение към нея. Художественият похват на автора е своеобразен. Преди всичко действието тече бавно, особеност, която се отнася за всичките му художествени произведения. Чувствува се, че авторът диктува, че се обръща към читателя като към събеседник — с кратки изречения, с много повторения, с връщания или изпреварване на събитията. Повествованието се води от трето лице — дан на традицията на арабската проза. Почти липсват художествени подробности, защото поради физическия му недостатък видимият свят е недостъпен за автора. Той рядко употребява качествени прилагателни, а доколкото ги има, те са най-общи. Още по-рядко ще срещнем цветове, външността на героите е обрисувана лаконично. Затова пък гласовете и въобще звуковете са детайлизирани както може би малцина писатели го правят. Предмет на характеристиката е вътрешният мир на героите.

Повестта се състои от три части, писани през доста големи интервали: първата — 1929, втората — 1939, третата — 1967 година, но стилът е единен, типичният, индивидуалният стил на Таха Хусейн. Изостря се само критическият заряд и оценките стават по-категорични. От гледна точка на построението третата част се отличава с въвеждането на заглавия на главите.

„Дните“ са дълбоко откровение. Авторът ни придружава през мрака на слепотата и живота, но същевременно ни заразява с оптимизма си и ни дава доказателства за неизчерпаемите възможности на човешката воля и дух.