Робер Мерл
Животно надарено с разум (3)

II

Хигиенично празна стая, нито едно списание, нито един лист хартия, три кресла, една масичка с пепелник и на стените, боядисани с блажна боя, три гравюри, изобразяващи океански яхти с опънати платна при бурно време. В. отегчено погледна платноходките, почувствува спазма в стомашната област, болката не беше остра, но безспирна, сякаш не идваше от вътрешността на органите, а от тяхната обвивка, беше по-скоро тежест, мъчително свиване на мускулите, разпространяваше се надолу до корема и нагоре под ребрата, понякога стигаше до гръбначния стълб. В. имаше чувството, че ако успее да се изтегне, да вдигне крака и да си отпусне мускулите, болните му органи ще си дойдат на мястото и мъчителното усещане ще мине, но се лъжеше, болката не преставаше нито за миг, впрочем не беше истинска болка, по-скоро някакво свиване, смътно, разлято, настойчиво, непоносимо; повече от час можеше да го забрави, ако нещо задържеше вниманието му, но страданието редовно се връщаше, мъчеше го даже през нощта, сънят бягаше, всичко в него сякаш се повреждаше, нервите му се изпъваха, уморяваше се бързо, възстановяваше се по-бавно. В. се отпусна в креслото, затвори очи.

В същия миг русата глава на Джони се размърда върху ръката му, последва кратка спазма, двете устни поеха въздух с конвулсивно потреперване, после краката внезапно се отпуснаха и това бе всичко. Лежаха в едно оризище, заобиколени от облак бледолилави комари, от куршуми, парчета мини. „Един редник зад мене каза: «С него е свършено». Наложи се да чакаме нощта, за да могат вертолетите да се приземят. В полумрака санитарят от въртолета сваляше знаците за самоличност на убитите, погледите ни се срещнаха, той изглеждаше тъжен и огорчен, друсна знаците в дланта си и каза: «Ето колко място заемат десетина американци».“

— Позволете ми да ви се представя — каза един глас. — Наричам се Дейвид Кийт Адъмз. Мистър Лоримър ви чака.

Беше мъж на около четиридесет години, едър, сух, с продълговато лице, с потънали в орбитите черни очи, с извити устни.

— Щастлив съм, че ви срещам, мистър Адъмз — каза В.

Тръгнаха мълчаливо по тесен блажно боядисан безкраен коридор, като коридор на параход. Една врата се отвори.

— Щастлив съм, че ви срещам, мистър В. — каза Лоримър. — Моля, седнете.

В. имаше усещането, че си поставя усмивката като маска върху лицето.

— Разрешавате ли? — каза той живо, стана и подаде през бюрото табакерата си на Лоримър.

Лоримър го обгърна с бърз поглед — свежо лице, сурови очи, престорено сърдечна усмивка.

— „Ъпмън“!^[1] — каза Лоримър. Пурите в табакерата бяха гъсто наредени и той не успяваше да измъкне онази, която бе избрал.

В. се усмихваше. Сведе клепачи и бързо, професионално огледа бюрото. Наложило се е да сложат микрофона в извивката на някой от краката — на самото бюро нямаше никаква хартия, книга, бележник или писалка, беше великолепно празно и изящно като красивото, фино, мургаво и безстрастно лице на мистър Лоримър. Сдържана елегантност, съвършена физика, черни коси, красиво прошарени слепоочия, благородни бръчки, едва забележимо орлов нос, приличаше на артист. С все така протегната над бюрото ръка В. продължаваше да се усмихва любезно на Лоримър, един от онези мръсни бостънски нахали, които произнасят „а“ по английски.

— „Ъпмън“ — каза Лоримър, като опипваше пурата с изящните си ръце. — От Париж ли си ги доставяте, мистър В.?

— Ще ви изненадам, мистър Лоримър, получавам ги направо от Хавана.

— В такъв случай — каза Лоримър и вдигна вежда — нашата блокада не е ефикасна.

— Не бих казал това. Мистър Адъмз, една „Ъпмън“?

— Благодаря, не пуша.

— Моята работа понякога ме поставя във връзка с хора, които отиват в Куба и се завръщат.

— Разбирам — каза Лоримър и лицето му стана непроницаемо.

В. се усмихваше. Русото му свежо лице имаше онзи израз на сериозна веселост, който толкова му бе помогнал в кариерата. Сдържан и съсредоточен, Лоримър извади от джоба си джобно ножче и с точни и отмерени движения започна да реже облия край на пурата. „Разбира се, не мога да очаквам, че ще отхапе края на пурата и ще го изплюе на пода, но този ритуал ме дразни. Той пет пари не дава за мен, нарочно се бави, разиграва ме, според него, има два начина да служим на САЩ: благородният начин — т.е. неговият, и гадният — моят, обзалагам се, че това цигаре от ваяна слонова кост идва направо от Хонконг, а запалката? Дали е златна? О, не, не, обикновена желязна запалка, подарък от британски приятел по време на войната. Образец на спомен от славни времена и на преднамерена скромност.“ Раздразнен, В. отвърна глава и погледна през прозореца. Под кленовете река Анакостия влачеше шоколадово калните си води. „Да им се не види и реката в края на краищата, нищо не представлява. И този техен вкус към старите вещи, зелено-сиви оръдия, а в гърлото на едното, просто да не повярваш на очите си — птиче гнездо, какъв чуден символ за някой заклет пацифист. Ето какво ще изстрелват нашите оръдия срещу китайците — лястовичи гнезда.“

— И така, мистър В. — каза Лоримър и всмукна от „Ъпмъна“, — какво мога да направя за вас?

— Ние сметнахме — каза В., — че е време да започнем да се интересуваме изобщо от делфините, а не само от американските делфини, разбирате какво искам да кажа…

Лоримър кимна.

— И тъй като съм бос в тази област, бих искал да ви задам няколко въпроса.

— Задайте ги — каза Лоримър хладно.

В. кръстоса крака и стомахът му се сгърчи, той се раздразни. „Разиграва ме, мръсникът“. Но веднага, сякаш някъде в съзнанието му светна сигнал за опасност, сякаш нещо щракна и всичко изчезна, беше се научил да контролира емоциите си до степен да ги отстранява по желание за една десета от секундата и когато пак погледна Лоримър, русото му, свежо и компетентно лице се усмихваше приятелски.

— Първи въпрос: Съветите интересуват ли се от делфините?

— Сигурно. Те издават наши трудове в превод на руски.

В. го гледаше — внимателен, любезен. „Както си мислех, бостънски акцент, изтънчена интонация, точен изговор, висша фонетична изисканост.“

— А те самите — каза той, — докъде са стигнали в научните си изследвания?

— От онова, което публикуват, а те публикуват много малко, не може да се съди, че особено са напреднали.

В. изгледа Лоримър.

— Ако разбирам правилно, Съветите се ползуват от нашите изследвания, а ние не се ползуваме от техните.

Лоримър се усмихна. Когато се усмихваше, дясната страна на горната му устна се издуваше и се изкривяваше, нещо, което придаваше на лицето му израз на неописуемо превъзходство.

— Това не е толкова страшно, колкото изглежда. Ние се намираме в стадия на основните научни изследвания върху делфините. В този стадий тайната не само би била безполезна, но би била неизгодна.

— Защо?

— В САЩ имаме много научни групи, които работят върху делфините. Едни са субсидирани от държавни служби, други — от големи частни предприятия като „Локхийд“. Изследванията ще тъпчат на място, ако тези групи не публикуват резултатите си.

— А може ли резултатите да се публикуват само за работещите в тази област?

— Би било трудно. Понастоящем в САЩ има много делфинолози. Освен това голям брой чуждестранни учени работят за нас в собствените си страни.

В. потърка едната си ноздра.

— Извинявам се, че повтарям, но ако всички учени, които субсидираме, чужди или американски, публикуват трудовете си и ако Съветите не публикуват своите трудове, Съветите скоро ще ни догонят, а може и да ни задминат.

— Съвсем не.

— Защо?

Лоримър вдигна като дарохранителница красивата си глава.

— Ние сме единствената страна в света, която може да изразходва стотици милиони долара годишно за делфините. Нещо повече: ние сме единствената страна в света, която субсидира на собствена територия сто и петдесет делфинолози, повтарям сто и петдесет, без да смятаме делфинолозите, които субсидираме в съюзническите страни.

Той изчака, погледна В., красивото му лице придоби суров израз, после каза, без да повишава глас:

— Никога няма да ни настигнат.

— Даже като публикуваме всичко?

Лоримър се поусмихна.

— В САЩ, както навсякъде, винаги минава известно време между момента, в който учените получават резултата, и момента, в който го публикуват.

— Ето че се успокоих наполовина.

— Ще ви успокоя напълно. Навярно ще дойде ден, когато вместо да оставим всяка лаборатория да преценява сама какво трябва и какво не трябва да публикува, ние ще организираме запазването на тайната.

— А това ще стане?…

— Когато резултатите на нашите делфинолози бъдат годни за използуване.

В. на свой ред млъкна и погледна Лоримър.

— И този момент още не е настъпил?

— Не. — Лоримър се поколеба една десета от секундата, но В. беше твърде добре трениран, за да не долови колебанието.

— Аз смятам — каза той бавно, — че ако един ден вие наложите забрана, тя ще се отнася до всички, включително и до мен. Но от друга страна, бих желал да съм сигурен, че винаги ще получавам достатъчно сведения и ще ги имам винаги навреме, за да мога да направлявам моите разследвания в чужбина.

— Ще ги имате — каза сухо Лоримър.

В. притвори очи и погледна Лоримър: „Красиво, строго лице, сякаш десетте заповеди са изписани върху него, но от нас двамата истинският аскет съм аз, а не той. Той още си позволява луксове, като лични вълнения, нравствени принципи…“

— Мистър Лоримър — поде В., — сега бих искал да имам известни подробности, които ще ми позволят да дам определена насока на моите разследвания. Бих желал да зная например какво при изучаването на делфините по-специално интересува въоръжените сили.

Лоримър се усмихна, горната му устна се изду отдясно, той погледна Адъмз и каза кратко:

— Кожата.

— Кожата? — каза В.

Погледът му мина от Лоримър на Адъмз и се върна на Лоримър.

— Има някаква дълбока тайна в тази кожа — каза Адъмз с лека насмешка.

В. ги изгледа един след друг. Лоримър направи неопределено движение с пурата си.

— Обяснете, Дейвид — каза той снизходително.

— Мистър В. — каза Адъмз, — какво знаете за кожата на делфина?

— Нищо, разбира се.

— А за скоростта на плуването му?

— Мисля, че тя е много голяма.

— Тя е измерена, мистър В. Може да стигне до тридесет възли в час.

— Забележително.

— Направо е изумително.

— А какво общо има кожата с това? — каза В. след миг.

— Смята се, че делфинът дължи своята скорост на качествата на кожата си. Съществуват две теории — добави Адъмз, — теорията на Макс Креймър…

— Макс Креймър ли? — каза В. живо. — Вие наистина ли казахте Макс Креймър? Ракетният експерт ли?

Адъмз хвърли поглед към Лоримър.

— Същият.

— И какво казва Макс Креймър? — запита В., като изведнъж си възвърна спокойствието.

— Че делфинът има фактически две кожи. Една първа кожа, долната, която обгръща слоя от тлъстина, и втора, повърхностна кожа, която покрива малки вертикални каналчета, пълни с гъбеста материя, напоена с вода. Тази именно горна кожа обяснява, според Креймър, голямата скорост, която делфинът развива. Тя е много мека, много еластична, много чувствителна към най-лек натиск, отпуска се и се набръчква при допир с турбулентностите на водата.

В. притвори очи:

— Ще си позволя да ви прекъсна. Какво наричате турбулентност на водата?

— Всяко тяло при движение във водата или във въздуха създава турбулентност или, ако предпочитате, малки водовъртежи, които пречат на движението му. Според Креймър, горната кожа на делфина премахва тези водовъртежи, благодарение на изключителната си еластичност.

— Това е едно находчиво обяснение.

— Има и друго обяснение. Някои изследователи установяват, че множество малки кръвоносни съдове оросяват обилно горната кожа на делфина. Според тях, при голяма скорост, в тези кръвоносни съдове се предизвиква внезапен прилив на кръв, който освобождава достатъчно калории, за да затопли тънкия слой вода, намиращ се в допир с кожата. Това затопляне премахвало турбулентността.

Адъмз се спря, погледна към Лоримър и продължи:

— Вие виждате практическата страна на тези изследвания.

— О, не — каза В. и притвори очи, — извинявам се, но не я виждам.

Адъмз погледна Лоримър и тихо се изсмя.

— Е, добре, да речем, че благодарение на делфините днес по-ясно си даваме сметка, че хидро- и аеродинамичността не са само въпрос на форма, но и въпрос на покривка. Предположете, че проникнем в тайната на кожата на делфина: бихме могли да произвеждаме по индустриален начин подобна кожа и с нея да покриваме предметите, предназначени за придвижване във водата и въздуха. Би се получило огромно увеличение на скоростта.

— Искате да кажете, увеличение скоростта на ракетите?

— Не само на ракетите. На самолетите, подводниците, торпилите.

След кратко мълчание В. каза:

— Това ли е всичко?

— Това е всичко — каза Адъмз.

В. погледна Адъмз и Лоримър наивно:

— Разочарован съм. Мислех, че ще ми съобщите, че делфините говорят английски.

— Мистър В. — каза Лоримър и изви горната си устна, — не бива да се вярва на всичко, което разправят журналистите.

— Значи няма нищо вярно в тези приказки?

Лоримър сви устни, което, при по-малко изискана личност, би могло да бъде взето за гримаса.

— Идете при д-р Лили, мистър В. Той ще ви каже.

После погледна часовника си.

— Имам още само два въпроса — каза В. с любезна усмивка.

— Но на драго сърце — каза Лоримър, като докосна устните си с показалеца на дясната си ръка и погледна към тавана.

— Вярно ли е, че делфинът се ориентира превъзходно във водата без всякаква видимост?

— Чувал съм такова нещо.

Последва мълчание. „Мерзавец, помисли В. Чувал бил такова нещо!…“

— Последен въпрос — каза В. — Възможно ли е наистина делфинът да бъде опитомен?

— Зависи от това, какво разбирате под опитомяване — каза Адъмз.

— Ето, например, ако дресьорът го пусне в открито море и след няколко минути го повика обратно, ще се върне ли?

— Доколкото ни е известно — каза Лоримър, — такъв опит още не е правен.

Той стана.

— Моля да ме извините, мистър В., но имам едно съвещание и вече съм закъснял.

В. също стана.

— Аз моля за извинение. Отнех ви твърде много ценно време.

— Дейвид ще ви изпрати — каза Лоримър с едва доловима усмивка. — Довиждане, мистър В.

Вратата се затвори. Дългият, боядисан с блажна бяла боя коридор. Адъмз хвана В. подръка.

— Е — каза той като обърна глава надясно, — какво ще кажете за стария?

— Суховат.

— Искате да кажете — с вас.

— Да.

— Да, той е сух с всички. — После добави: — Няма да скрия от вас, че той счита вашето разследване за безполезно.

В. се дръпна като ужилен.

— Защо безполезно?

— Той ви каза това. Според него, даже не си струва да си пъхате носа в съветската делфинология. Тя никога не ще догони нашата.

— Предположете — каза В., — че руснаците имат някой гений, който направи решителна стъпка в изучаването на делфините.

Адъмз отвори асансьора и пусна В. да мине пред него.

— Старият би ви казал, да си сверите часовника. Епохата на гениите, които сами правеха сензационни открития с подръчен материал, е минала. Сега научният прогрес предполага огромни инвестиции и много научни групи: с други думи, много пари. Проблемът е количествен. Най-богатата страна ще направи, естествено, най-големите открития.

— Така ли мислите?

— Да.

— Ако мислех така, би трябвало да си направя харакири.

Адъмз се разсмя.

— Е, добре — добави В., — благодаря ви, че ме изпратихте. Ще ми позволите ли при случай да ви телефонирам, ако имам нужда от допълнителни сведения.

— На драго сърце — каза Адъмз и го потупа по рамото.

Щом Адъмз се върна в бюрото, Лоримър бързо стана и тръгна към него. Достойният му вид не бе изчезнал, но и в лицето, и в държанието му нямаше следа от сухотата, която не се бе харесала на В.

— Е — каза той шеговито, — какви са впечатленията му?

— Малко сте сух. Аз съм и по-гъвкав, и по-отзивчив. Следващия път ще мине при мен — отвърна Адъмз и добави: — Много ми хареса начина, по който се опитахте да го убедите, че съветската делфинология не ви създава никакви грижи.

— Успях ли?

— Не, не вярвам. Не му липсва интуиция и по въпроса знае повече, отколкото казва.

— Точно така. Нашите служби току-що ми телефонираха. Първо, В. не бил дребен агент, за какъвто се представи. Фактически бил един от ръководителите на научното разузнаване.

— Ретроспективно се чувствувам много поласкан — каза Адъмз с едва доловима усмивка.

— Второ, В. имал диплома по физика от Йейлския университет.

— А пита какво е турбулентност!

— С това именно, според мен, се издаде. Един невежа би се престорил, че знае.

На вратата се почука.

— Влезте! — извика Лоримър.

Един човек влезе, подаде на Лоримър голяма снимка и си отиде.

— Нашите момчета не са си губили времето — каза Лоримър. — Елате да видите.

Адъмз заобиколи бюрото и се наведе над рамото на началника си.

— Чудесна снимка — каза той с тих смях. — След един миг добави: — Това свежо лице излъчва фалш от всичките си пори.

— О, вие преувеличавате — каза Лоримър. — Има много средни американци, които си придават такъв весел вид.

Той хвърли още влажната снимка на масата.

— Ето — каза с въздишка. — В. се подиграва с нас и ние се подиграваме с него. Каква нелепост.

— Питам се — каза Адъмз, — дали е успял да разбере нещо от нашия разговор?

— Не вярвам. Но ще проверим.

Лоримър отвори едно чекмедже, показа се телефон, той вдигна слушалката:

— Пуснете ми магнетофонния запис от самото начало.

Облегна се назад, взе снимката и я погледна отдалеч, накланяйки глава встрани.

— Каква язва е този шпионаж между службите. Какво пилеене на време! Бедният В.! Сигурно, когато се връща вечер в къщи, поглежда през дупката на ключалката, за да се види как си изпразва джобовете.

Адъмз се разсмя. В същия миг от един шкаф прозвуча гласът на Лоримър и изпълни помещението:

— „Ъпмън“! От Париж ли си ги доставяте, мистър В.?

— Ще ви изненадам, мистър Лоримър, получавам ги направо от Хавана.

— В такъв случай нашата блокада не е ефикасна.

— Не бих казал това. Мистър Адъмз, една „Ъпмън“?…

Когато магнетофонната лента свърши, Лоримър стана:

— Е, Дейвид, какво мислите за нашата малка беседа?

Адъмз се усмихна:

— Беше шедьовър на пестелив анализ.

* * *

Щом слезе от самолета, калифорнийското слънце се стовари върху черепа му. Сега беше изтегнат, гол и потен, върху леглото в стаята на 15-ия етаж на хотела. Хиляда и петстотин еднакви стаи, едни и същи големи лампи с поставки във форма на гигантски ананас, едни и същи пердета на големи жълти и зелени цветя, една и съща вана, отделена с плъзгащи се огледала — когато вземаш душ, се чувствуваш като риба в аквариум. В. се потеше върху металния матрак. Метални бяха и гредите на огромното здание за спане. „Можеш да полудееш, ако си представиш огромния кошер и незначителните човечета, които се суетяха в килийките му за кратък миг преди смъртта, всеки в малкото си леговище за сън, безсъница, любов, парични грижи, мисли за самоубийство. Какъв смисъл има всичко това, боже мой, тъпо е до болка.“ Неподвижен, потен, В. лежеше. Каква идиотщина, господи, че си пусна два душа едно след друго, облекчението траеше само пет минути, после ставаше още по-лошо. Той се потеше, задушаваше се и в същото време студеното течение от климатичната инсталация биеше точно в главата по още влажната коса. Стана, изключи климатичната инсталация, опита се да отвори прозореца, но той не се отваряше. Можеше да избира само между ледения въздух и задушаването. Хвърли се на леглото изтощен; всичките му нерви бяха опънати, стомахът му — напрегнат и свит, коварната, настойчива болка стигаше до черния дроб, под ребрата. В. заби пръсти в подутия си корем, като в тесто, за да го разтрие. Чувствуваше се толкова сам, че едва не откачи слушалката, за да се обади на Беси в Ню Йорк, но това щеше да е идиотщина. Какво биха си казали? Какво имаше между тях? Малко преструвки, няколко думи, много мълчание, никакво дете. „Аз вече даже не я докосвам, изпитвам ужас от големите й гърди, от това меко месо. Какво удоволствие да мога да пречукам такава мръсница, да изпразня един пълнител в тлъстия й корем, от пет години съм престанал да правя вноски по осигуровката «живот», бих искал да възкръсна няколко секунди след смъртта си, за да й погледна физиономията. Ще се ожени за първия срещнат кретен и ще народи още кретени, ето за какво служат такива дървеници — да увековечават рода. Няма какво толкова да се превъзнася.“ Той протегна ръка, заболя го черният дроб, под ребрата. Взе плика с написания на машина от неговия агент разговор между Лоримър и Адъмз, според магнетофонната лента, която беше продължила да записва и след като В. бе излязъл от службата, и го препрочете. Тези двамата го взимаха за новак. „Ама комедия — за да узная повече по въпроса, трябва да прекося целите Съединени щати, от изток до запад, та да отида чак в Пойнт Мъгю, господи, даже в Сайгон. И без това беше достатъчно гадно и сложно. Имаше толкова управления, служби и полиции, които се чудеха как да се разиграват едни други, ревнуваха се, дублираха се. Вместо да се разправят с виетнамците, Съветите правят гафове от прекалена централизация, ние — от обратната крайност. Не можем да преодолеем тая разпиляност, прахосваме средства, непрекъснато създаваме нови служби. И тая наша слабост към вътрешния шпионаж. Всички ще свършим в лудницата от умора и електрошокове.“ Той взе слушалката, каза да го събудят на другия ден в седем часа, глътна две хапчета. Вече не можеше да заспи без хапчета, а на другия ден ще се чувствува толкова разбит, че ще изпие две други хапчета, за да бъде във форма, когато отиде в Пойнт Мъгю. Възбуждащо лекарство през деня, успокояващо — през нощта, истински наркоман, без да се смятат уискито, пурите. „Нищо чудно, че ме боли черният дроб, всичко това ще свърши в една кутия, на дъното на някой трап, и тогава? Какво тогава? Малко ме е грижа, даже не искам да възкръсна.“ Ръцете му натежаха, главата му престана да се върти, един нерв на крака му се отпусна, той се почувствува по-добре. „Пътуваше по някакъв флоридски път във форд с подвижен покрив, от дясната му страна момиче, а зад него Джони с друго момиче, какви ли бяха тези мръсници, дори имената им съм забравил, и четиримата пияни, аз по-малко от другите, шофирах, исках да се върна невредим във вилата, която бях наел, карах много бавно, Джони стъпи върху задната седалка и каза: «Чакай, Бил, ще ти помогна» и взе да гребе във въздуха с ръце, смееше се като луд, момичето се беше хванало за него и го дърпаше да седне. Във вилата пихме, пихме и хапнахме, времето беше прохладно, небето дълбоко и синьо, а луната кръгла, жълто-оранжева, Джони стана. «Дявол да го вземе — каза, — ще се съблека гол! И ти, Бил. Гледай, тази луна, прилича на задник!», момичетата се разкрещяха, а аз се смеех, смеех се и си свалях дрехите. «Край на цивилизацията! — каза Джони. — Всички чисто голи.» Момичетата се затвориха в една стая, като пищяха, на другия ден се събудих в леглото с Джони, главата на Джони беше на съседната възглавница, а ръката му — върху гърдите ми, аз не мърдах, стъклената врата към терасата беше широко отворена, слънцето грееше, виждах очертанията на белосана стена върху небето, не бях забелязвал, че е толкова красиво — бялото на тази стена върху синьото на небето.“

Кръглият басейн блестеше под калифорнийското слънце. В. гледаше движенията на делфина в синята, пълна с отблясъци вода. Той се въртеше неуморно на около един метър под повърхността и за да поеме въздух, елегантно извиваше гръб в движение, но така, че само задният отвор на главата се подаваше над водата. Опашната му перка не беше отвесна, както при рибите, а хоризонтална и нейната подвижност се предаваше на цялата изтънена мускулеста задна част на тялото. В. внимателно проследи с поглед делфина: „Всъщност тъкмо хоризонталната опашна перка обяснява ловкостта на отвесното му движение и особено способността му да изскача над водата на височина колкото един етаж, както съм виждал делфини да правят това в Майами: стига само басейнът да е достатъчно дълбок, за да имат място да застанат прави на дъното и да се изтласкат нагоре с необходимата сила, за да пробият повърхността на водата.“ Но онова, което му се бе сторило най-невероятното в демонстрацията в Майами, беше танцът — когато делфинът изваждаше три четвърти от тялото си над водата, закрепяше се в това положение и с могъщи движения на опашката се придвижваше заднишком от единия до другия край на басейна. Също като човек, който ходи заднишком. Фактически това е много по-голямо постижение, отколкото куче, което пристъпва кокетно на два крака, или даже когато човек се плъзга по опънато въже, тъй като при изправяне делфинът пази равновесие, само благодарение на движението на опашната перка във водата, а това наистина предполага поразителна мускулна сила и самоконтрол.

Делфинът престана да обикаля в кръг, насочи се към В., застана неподвижно на един метър от стената, наклони голямата си глава настрани и го погледна. Това не беше кръглото и неизразително око на риба, а почти човешко око, подвижно, закачливо, мило, пълно с любопитство. Делфинът обърна глава и огледа В. с другото си око, след това полуотвори къдравите си челюсти, сякаш се усмихваше дяволито на В.

Изтекоха няколко секунди. След като свърши проверката си и установи, че В. няма намерение да играе с него, нито да го милва, делфинът се завъртя кръгом, отдалечи се и продължи обиколката си. Очевидно се придвижваше само с опашната перка, страничните перки служеха, за да завива или да пази равновесие, подобно на поплавъците на някои малки платноходки. Що се отнася до важната гръбна перка, тя навярно играеше същата роля, както и да осигурява стабилност на плуването и да позволява по-бързи завои.

Гъвкавостта, лекотата и силата, с които плуваше, бяха поразителни. Когато пореше водата, не се образуваше почти никакво вълнение или по-скоро, доколкото можеше да се говори за вълнение, то не беше в дирята му, а по повърхността на басейна, във вид на леко огъване на водата: напълно обяснимо явление, тъй като опашната перка беше водоравна и при движение изтласкваше водата отдолу нагоре, докато във водния слой, в който делфинът плуваше, нямаше забележимо за окото вълнение. Нещо повече, необходимостта да диша на повърхността, не изглеждаше да забавя плуването му, толкова гъвкаво, толкова закръглено беше движението, с което той подаваше дихателния си отвор от водата. Басейнът беше твърде малък, за да позволи на делфина да използува една десета от скоростта си, но и в нехайното му плуване се чувствуваха резерви от сила.

— Вие вече се запознахте с Деш — каза бодър глас зад В.

В. се обърна.

— М. Д. Морли — каза новодошлият и протегна червена, като шунка ръка. — На мен е възложено да ви развеждам. Добре дошли в морската база в Пойнт Мъгю, мистър В. — продължи той с подигравателна и сърдечна тържественост. — И ако ми позволите да ви дам един съвет, не спазвайте протокола и си свалете сакото.

— С удоволствие — каза В.

Самият Морли беше по риза, с кръгло лице, кръгло тяло, кръгли очи и къдрава къса коса, образец на добро здраве и добро настроение, като реклама на голяма бирена фирма.

— Той навярно скучае сам — каза В. и махна ръка по посока на Деш.

— Но той не е сам! — каза Морли. — Той е свързан чрез телефон или по-скоро чрез хидрофон с Дорис, която се намира в друг басейн.

— Те познават ли се?

— Живяха известно време заедно в един басейн. Разделихме ги само за нуждите на опита: искахме да запишем разговорите им.

— А те разговарят ли?

— И още как! Като влюбени на двата края на телефонна линия.

— Но по какъв начин се знае, че това е истински разговор?

— Те никога не говорят едновременно, а един след друг, нещо като въпроси и отговори при диалог.

— Мистър Морли — каза В., — доколкото си спомням, делфините издават най-разнообразни шумове: цъкане, свистене, джафкане и т.н.

— Да, но при разговор преди всичко си служат със свиркания и тези свиркания се различават много помежду си по продължителност, амплитуда, честота и модулация. Възможно е делфинският да е език, който се свири — добави Морли и по кръглото му лице се разля задоволство.

— Тогава да го дешифрираме — каза В. шеговито, но студените му очи внимателно наблюдаваха лицето на Морли.

— Това се опитваме да направим, — каза Морли със същия тон, — но най-напред звуковете трябва да се класират.

Настъпи мълчание, после В. каза:

— Макар да съм оптимист, предполагам, че това не ще стане много скоро.

— Не. Но успокойте се, ние не само изучаваме свирканията. Фактически, ние атакуваме проблемата от всички страни.

— Например?

— Например опитваме се да научим делфините на английските гласни, като ги караме да ги слушат в собствената им честота и модулация. Другояче казано, делфинизираме английския език, за да го направим достъпен за тях.

— С една дума — каза В., — вие се опитвате да създадете делфино-английски език, подобен на разваления английски, който говорят туземците в Тихия океан. Удава ли ви се?

— Рано е да се каже. Но почакайте, ще ви покажа нещо.

Морли се наведе, бързо взе три предмета, поставени до външната стена на басейна, и ги хвърли във водата. В. ги разпозна едва когато паднаха: стара, жълтеникава шапка тип сомбреро, червена топка и къса пръчка, боядисана в синьо^[2].

— Деш — каза Морли и леко почука върху вътрешната стена на басейна, за да привлече вниманието на делфина.

Деш веднага се отправи към Морли и като пристигна на около един метър от стената, той показа глава над водата.

— Шапката! — извика Морли. — Хвани шапката!

Без да се колебае, Деш се насочи към сомбрерото, гмурна се, сложи го на муцуната си и го донесе на Морли. Той го хвана, отново го хвърли в средата на басейна и извика:

— Пръчката! Хвани пръчката!

Деш хвана пръчката с челюсти, донесе я и Морли веднага отново я хвърли в басейна.

— Топката! — извика Морли. — Хвани топката!

— Браво — каза В. — Случва ли се да се излъже?

— Понякога, но се питам дали не го прави нарочно, за да дразни. Разбира се, опитът е на доста скромно равнище. Но неговата педагогическа полза не е за пренебрегване. Ние задържаме вниманието на Деш, учим го да се учи, приучаваме го същевременно към човешките звукове. Освен това ще бъде много интересно да разберем, продължавайки опита с други предмети, колко английски думи ще успее да запамети и да разпознава.

Морли спря, погледна часовника си и каза:

— Елате, мистър В., вие наистина попадате в подходящ момент. Ще ви покажа нещо доста изненадващо.

И той бързо го поведе към един басейн от дуралуминий, отделен с тесен насип от Тихия океан. Двама души, облечени в черни леководолазни комбинезони тъкмо надяваха някаква сбруя на един делфин.

— Представям ви Бил — каза Морли. — Той беше подложен на специално обучение. Научиха го да отива при дресьора, щом той задвижи под водата електрически звънец. Ето инструмента — добави той, като взе от ръцете на един човек, който стоеше прав до някаква макара. — Както виждате, звънецът прилича на електрическо фенерче, не пропуща вода и когато се задействува под водата, издава вибриращ звън, чиито звукови вълни се разпространяват много далеч. Бил е обучен, щом чуе този звук, да изтичва към онзи, който го издава, независимо дали е във водата или в лодка. Тогава Бил получава една риба за награда.

— Възхищавам се от начина, по който се оставя да правите каквото щете с него. Слагат му сбруя и окото му не трепва.

— Той лесно се привързва — каза Морли. — И е много добре разположен към нас. Това е факт, изнесен от всички наблюдатели: делфинът обича хората. Бог знае защо — добави той след секунда мълчание.

Разсъждението толкова не съответствуваше на доброто му настроение и оптимистичната закръгленост на лицето му, че В. го погледна и каза:

— В края на краищата вие ги храните добре, не ги малтретирате.

Морли разтърси закръглените си рамене.

— Повярвайте ми, мистър В., когато проговорят, делфините ще има да ни кажат доста неща срещу малките размери на басейните им, за самотата, която им налагаме… Тогава ще видите, че ще започнат да се организират, и може би ще започнат стачки и социални ревандикации.

В. се разсмя, след това вниманието му се съсредоточи върху дресьорите. Те поставяха делфина върху нещо като носилка с две дупки за страничните перки. Носилката бе сложена върху четири дълги тръбни крака, съединени в основата си като успоредка. Дресьорите завързаха кабела на макарата за дръжката на носилката, направиха знак на другарите си и делфинът започна да се издига във въздуха. След това макарата се завъртя около оста си и започна да се спуска към океана. Двамата дресьори се изкачиха от басейна и бързо слязоха по циментови стъпала в морето, за да поемат животното. Нагазиха почти до бедрата.

— Ще го пуснете ли? — каза В.

— Изглежда — каза Морли; кръглото му червендалесто лице изразяваше известно напрежение.

— И това е за първи път?

— Да.

Морли гледаше дресьорите. Освободен от носилката, делфинът бе спуснат във водата. Двамата мъже завързаха към сбруята му едно въже, дълго около метър и половина, завършващо с малък оранжев буй във форма на суджук.

— Виждам, че все пак взимате предпазни мерки — каза В.

— Да — кратко отвърна Морли.

Дресьорите едновременно вдигнаха глава и погледнаха Морли. От черните им гумени комбинезони късите им коси изглеждаха по-руси, а очите им — по-светли. Те бяха застанали от двете страни на делфина и с вцепенени в сбруята ръце го държаха здраво. Главата му бе насочена към хоризонта, бърните — полуотворени. „Водата в открито море трябва да има добър вкус“, помисли В.

— Карайте — каза Морли с напрегнато лице.

Дресьорите дръпнаха ръцете си. Делфинът остана половин секунда неподвижен, после силно плесна с опашка и потегли, сякаш изстрелян от оръдие. Заплува на около метър под водата и се устреми към открито море. За по-малко от секунда В. изгуби от поглед сивото отчетливо очертано тяло, но буйът, който делфинът влачеше след себе си, подскачаше на повърхността и издаваше движението му. Оранжевият цвят на суджука се открояваше върху дълбоката синева на океана.

— Може да лети и по-бързо — каза гордо един от дресьорите. — Забавя го буйът.

Морли не казваше нищо. Буйът подскачаше върху гладкото море и стиснал устни, той гледаше съсредоточено как всяка секунда все повече се отдалечава от него.

— Юначагата е щастлив, че може да лудува — каза В. — На негово място аз бих се чувствувал опиянен, а на ваше място — добави той след миг — бих започнал да се безпокоя.

Морли не отговори.

— Да включвам ли? — каза нервно един от дресьорите.

— Включете — каза Морли.

Дресьорът потопи звънеца във водата и го пусна в действие. Изтече цяла секунда, после оранжевият буй забави хода си, направи няколко зигзаги, сякаш се колебаеше, и зави. Бил се връщаше към сушата.

— Спечелихме — каза Морли глухо.

Настъпи мълчание. В., Морли и двамата мъже бяха втренчили поглед в оранжевия суджук. Гледаха вцепенени, очаровани как подскача върху леките бръчки на океана. Делфинът се връщаше с пълна скорост към обществото на хората.

Две секунди по-късно засмяната лукава глава на Бил се показа на метър от дресьора, който му подаде риба.

— Качете го обратно — каза Морли с въздишка. — Достатъчно за днес.

В. го погледна — изглеждаше щастлив и уморен.

— Елате — каза Морли. — Ще ви заведа в кафенето. На драго сърце ще пия една чаша.

— Ще ви задам един въпрос — каза В. и машинално изравни крачките си с него. — Според вас, защо се завърна? Да, защо се завърна, вместо да избере свободата, нещо, което в края на краищата би било нормално за едно пленено животно. Знам, знам, ще ми кажете, че се завръща, защото са му създадени условни рефлекси от звънеца и рибата. Когато се касае до толкова умно животно като делфина, това обяснение не е напълно задоволително. Бил би могъл да си каже в края на краищата, че в морето има риба и че той не се нуждае от вашата…

Морли изгледа В. съсредоточено:

— Аз също си задавам този въпрос, мистър В. И ето моя отговор: делфинът е обществено животно, не е единак. В морето той живее в семейство и това семейство е част от ясно разграничена група, вероятно с определена морска територия, която никога не напуска, с йерархия и организация. Допуснете, че „загубим“ Бил на няколко километра от брега. Къде би отишъл той?

— Би могъл да се опита да намери друга група.

— Това не е лесно. И никак не е сигурно, че ще го приемат в нея.

— Разбирам.

— Докато тук, в Пойнт Мъгю той е приобщен, с него се занимават, играят, хранят го, той ни познава.

— Искате да кажете, че той се завръща, защото е установил афективни връзки с вас.

— Да — каза Морли. — Точно така мисля. Сега ние сме неговото семейство.

* * *

„От Вашингтон в Лос Анжелос, от Лос Анжелос в Майами, от Майами в Сиатъл, какъв абсурд, какво ужасно пилеене на време, сили, пари, мозъчно вещество само защото тези мерзавци са решили да си играят на криеница с мен, една седмица, цяла седмица кръстосвам американския континент, скачам от самолет в самолет, от хотел на хотел, от изследователски център в изследователски център, за да получа с мъка откъслечни сведения, които биха могли да ми дадат за по-малко от час. Мога да ви уверя, че мислих върху вашия «шедьовър на пестелив анализ», много е дълбока глупостта ви, джентълмени, тъй като сега, след като съм си пъхнал носа в работите ви, няма да го извадя оттам, всичко ще знам, включително и родословията на учените, чиито имена решихте, че ще е много хитро да премълчите, като в стъклена къща ще живеят вашите любимци, не си давам и шест месеца, за да ги опозная основно всички, а що се отнася до вас, специалистите по «пестеливия анализ», ей богу, ще ви дам да разберете, ще страдате, ще съжалявате, че сте се родили, отсега нататък не ще можете да вдигнете и малкия си пръст, без да узная, нито да пръднете, без да чуя, нито да преместите едно преспапие, без да ме намерите под него, до такава степен ще проникна сред вас, така ще ви разложа, отровя, разигравам, че вече не ще знаете даже кой командува у вас — вие или аз.“

— Мистър В. — каза някакъв глас зад него.

В. се обърна и стисна протегнатата ръка.

„В. Д. Хейгъмън“ — четиридесетгодишен, много висок, много тесен в раменете, с прекомерно дълга шия, с дълго, безцветно и толкова тясно лице, че изглеждаше почти двуизмерно, със сини, бледи, безжизнени очи.

Щом В. стисна ръката му, тя отново се отпусна край тялото му, улови лявата ръка зад гърба, сплете се с нея и вече не мръдна.

— Мистър В. — каза внезапно Хейгъмън, сякаш със съобщаването на фамилното си име и ръкуването бе платил своята дан на човешките отношения, — вие, разбира се, знаете какво е сонар?

В. се усмихна наивно:

— Не е ли нещо, което от борда на нашите кораби открива вражеските подводници?

Наивността беше напразна. Хейгъмън не го гледаше. В. беше двукрако същество, с етикет В., нищо повече.

— По-точно — каза Хейгъмън, — това е апарат, който издава във водата ултразвуци. Звуковите вълни се връщат като ехо от потопените предмети и отново се улавят от апарата. Тъй като скоростта на звука във водата е известна, електронен изчислител незабавно установява разстоянието и формата на потопените предмети. Естествено този уред, включително и електронният изчислител, е тежък и сложен и сведенията, които той дава, понякога са несигурни поради наличието на разсейващи вълни във водата, които пречат на ехото.

Сплел ръце зад гърба си, той довършваше всяко изречение, колкото и да бе дълго. Говореше без никакъв жест, без никакво поклащане на тялото, даже без да мига. Кацналото високо върху шията дълго лице оставаше неподвижно, безизразните очи бяха приковани някъде над главата на В. Той отваряше устни, колкото да пропускат звуковете, произнасящи думите точно, по професорски, без никаква грешка, единственото уловимо движение, освен движението на устните, беше повдигането на много изпъкналата адамова ябълка приблизително на нивото на очите на В.

— Такъв е индустриалният сонар — каза Хейгъмън.

За миг спря.

— Естественият сонар на делфина — продължи той все така бавно, механично и безизразно — е много по-съвършен. Тежи няколкостотин грама, целият се побира в главата на делфина, отличава се със забележителна точност.

Той отново поспря и след няколко секунди В. разбра, че тази пауза нямаше нищо общо с него. Хейгъмън не се спираше, за да му позволи да запамети изложението или да зададе въпрос. Той замлъкваше, за да смени темата. Присъствието на човешкото същество, наречено В., имаше само абстрактна стойност. В. беше някой, комуто трябваше да обясни устройството на сонара на делфините, и той обясняваше. На всяко друго лице би го обяснил със същите думи и същите спирания.

— Нищо не струва колкото една демонстрация — продължи Хейгъмън. — Елате, мистър В.

Кръгъл басейн, както в Пойнт Мъгю, ярко слънце и един делфин. До басейна стоеше човек с непромокаем комбинезон.

— Ето Дик. Аз го научих да получава по една риба при следните условия: в някоя точка на кръглия парапет, която променям всеки път, поставям звънец, задвижен от лост във водата. Когато свирна, делфинът трябва да намери лоста и да натисне с муцуната си. Тогава звънецът започва да звъни, а в друга точка на басейна, която също променям всеки път, спускам отвесно една риба, като я държа за опашката, делфинът трябва да намери рибата. След дресиране процентът на успехите на Дик е сто на сто.

След кратка пауза добави:

— Карл, сложи му вентузите.

Карл прескочи парапета и влезе във водата. С два удара на опашката Дик пристигна при него и взе да се умилква, за да го погалят. Карл го помилва и след няколко мига приближи една вентуза до дясното му око. Вентузата беше нещо като половин паче яйце от бяла пластмаса. Карл трябваше да прояви търпение и ловкост, тъй като Дик се изплъзна на няколко пъти, преди да приеме да бъде временно ослепен от вентузите.

Карл веднага излезе от басейна и смени мястото на звънеца върху парапета.

— В басейна — каза Хейгъмън — има хидрофон, който улавя издаваните от делфина звуци и ги предава навън. Слушайте: щом свирна, Дик веднага ще задействува сонара си. Готов ли сте, Карл?

Карл извади риба от едно ведро и застана от другата страна на басейна, готов да я спусне. Хейгъмън свирна. В. чу серия от пращящи звуци, издавани на равни интервали — кра, кра, кра, кра — и в същото време, без да се лута нито за миг, ослепеният делфин се отправи към лоста и го натисна. Звънецът прокънтя. От другата страна на басейна Карл спусна рибата, която държеше за опашката, делфинът направи полукръг, пращящите звукове прозвучаха отново и без всякаква трудност, без ни най-малко отклонение, без ни най-малко колебание делфинът прекоси цялата ширина на плавателния басейн, доплува до рибата и я хвана.

— Това е изключително — каза В. — Човек трудно може да повярва, че той не вижда.

— Да отидем при Карл — каза Хейгъмън с безличния си глас. — Ще направим втори опит. Този път Карл ще спусне едновременно две риби. Погледнете ги: те са от два различни вида, но дължината и формата им са почти еднакви.

— Най-много да се каже, че едната е малко по-тясна от другата.

— Точно така. Дик обича тези, по-широките. Другата никога не докосва. Внимание! Премествам звънеца по парапета. И изсвирвам.

При изсвирването Дик задействува сонара си, намери и натисна дръжката. Звънецът прокънтя. Карл спусна едновременно двете риби на разстояние десетина сантиметра една от друга. Все така предшествуван от своето кра, кра, кра, кра, Дик заплува право към рибата, която обичаше, и я изгълта.

— Случва ли му се да се излъже?

— Никога.

— Но може ли обонянието да го води към рибата, която предпочита?

— Китоподобните нямат обоняние.

— В такъв случай това е нечувано — каза В. — Точността на сонара му е нечувана. Той просто вижда с ушите си.

— По-точно — каза Хейгъмън със своя бавен, неумолим глас, — той вижда с дихателния си отвор, вижда с ушите си и вижда с миниатюрния си електронен изчислител, който тълкува връщащите се вълни, доловени от ушите му.

Сплел ръце на гърба, устремил на двадесет сантиметра над главата на В. блестящите си очи, Хейгъмън чакаше с неподвижно тяло и лице. Неговата задача беше свършена. Но той не пречеше на своя посетител да му зададе въпроси.

— Ако разбирам правилно — каза В., — природата е надарила делфина с безкрайно по-съвършен сонар от нашия и ние се опитваме да разгадаем неговата производствена тайна.

Хейгъмън размисли:

— Ако искаме да поставим ударението върху практическата страна на въпроса, предполагам, че целта на нашите дирения може да бъде определена, както я формулирахте вие.

— Но не би ли могло да се използува направо сонарът на делфините?

— Как така „направо“?…

— Е, например да използуваме делфините за подводно разузнаване.

Настъпи мълчание. Хейгъмън каза:

— Този аспект на въпроса ми е чужд.

 

Доклад на В.

КЛ/256 21 Поверително

 

(Забележка на В.: Докладвам този разговор по памет, тъй като лицето, което наричам информатор, настойчиво поиска разговорът да не бъде записан на магнетофон. По същите съображения никаква снимка не му е направена и беше договорено, че само аз ще зная името му.)

Информатор: Реших да се свържа с вас, щом научих за разговора ви с Атълънт. Но ми беше много трудно да ви открия.

В.: Знам. Горещо ви благодаря за вашите усилия.

Информатор: Ще бъда откровен с вас. Не мога да разбера, че Атълънт се е показал толкова неотзивчив. Тези непроницаеми прегради между службите не бива да съществуват, особено когато те служат на същата цел.

В.: Но дали служим точно на същата цел? Греша ли, като мисля, че житейската философия на някои лица в службата на Атълънт може би не напълно съвпада с нашата.

Информатор: Да, разбирам. Тогава да кажем, че лично моята философия е по-близка до вашата.

В.: Така си и мислех. Но съм щастлив, че ми го казвате. Има твърде много пацифисти или полупацифисти в обкръжението на Атълънт.

Информатор: И аз така мисля.

В.: Бихте ли приели при случай да ми говорите за тях?

Информатор: Не с такава цел се свързах с вас. В моето намерение не влизаше да говорим за хората, с които работя, а за делфините.

В.: Едното не изключва другото. Истината е, че ние си създаваме много грижи във връзка с обкръжението на Атълънт. Работата е може би много по-сериозна, отколкото мислите. В края на краищата ние не можем да изключим възможността за избухването на трета световна война в близко бъдеще. В тази перспектива всичко, което бихте ми казали, ще бъде много ценно.

Информатор: Не гледам така на ролята си. Според мен, би имало известна низост в това да замесвам хора, с които работя. Не ги смятам за предатели само за това, че не споделят моите възгледи.

В.: Позволете ми да ви кажа, че във време, когато се готвим за война, е твърде трудно да се определи къде започва предателството. Тези хора ваши приятели ли са?

Информатор: О, не!

В.: В такъв случай не разбирам напълно вашите скрупули. Толкова повече, че не се касае да ги „замесвате“. Чисто и просто искам да ми помогнете да си съставя мнение за тях.

Информатор: Но това не е ли почти едно и също?

В.: О, има известен нюанс. Вземете например случая с дясната ръка на Атълънт. Да го наречем Ейзър, ако желаете. Разбирате за кого става дума, нали?

Информатор: Да.

В.: Ето, аз малко се тревожа във връзка с Ейзър. Не успявам да го определя. Убягва ми. Какво мислите по това? В коя категория трябва да го сложим?

Информатор: По мое мнение, той е ни риба, ни рак.

В.: Ето, виждате. Не искам повече от вас. Имате ли впечатление, като казвате това, че сте „замесили“ Ейзър?

Информатор: Фактически — не.

В.: Истината, ако трябва да потърсим едно общо определение, е, че Ейзър е опортюнист, но в последна сметка винаги ще застане в лагера на по-силните.

Информатор: Може би с известно предпочитание към житейска философия, която не е нашата.

В.: Да. Аз също мисля така. Това е съвсем точно. Вие много добре почувствувахте нюанса. И бих се изкусил да кажа същото за Атълънт.

Информатор: О, с Атълънт въпросът е друг… Никой от нас не знае какво става в главата на Атълънт.

В.: Ще ви кажа съвсем откровено, че това е причината, поради която толкова държа да опозная неговото обкръжение. Но да се върнем на делфините. Мога ли да ви задам няколко въпроса?

Информатор: Свързах се с вас именно заради делфините. В тази област съм готов да ви помогна максимално.

В.: Аз всъщност имам само един въпрос. Как схващат хора като Атълънт и Ейзър практическото използуване на делфините?

Информатор: В това отношение положението е ясно. Във всички предприятия за подводно строителство или разрушаване, в които използуваме леководолаза, би било много по-изгодно да използуваме делфини.

В.: Защо?

Информатор: Делфинът има голямо преимущество пред човека: той не подлежи на азотно отравяне, а когато се върне на повърхността, няма нужда да бъде декомпресиран. Вие впрочем знаете, че Сийлъб използува един делфин на име Тъфи за връзка между хората от подводната къща и кораба на повърхността. Тъфи им носеше вестниците, пощата, бирените бутилки…

В.: Да, спомням си. Четох някъде за това. Удивително е, но в случая се касае, точно казано, за труд. Не се ли страхувате от факта, че липсата на ръка много ограничава използуването му в подводните работи?

Информатор: И да, и не. Делфинът е много сръчен. С муцуната си натиска лостове, хвърля топки, държи предмети в равновесие. Освен това костите на страничните му перки са като костите на атрофирана ръка, завършваща с пръсти, спомен от времето, когато е живял на суша. Тези перки са до известна степен способни да хващат. Може би ще успеем да ги обучим и да ги развием. Сега-засега ще трябва да употребяваме сбруи и специални приспособления.

В.: Именно. Говорете ми за тези сбруи. Почакайте, ще уточня въпроса си: предвижда ли се върху сбруята да се закрепя мина, която делфинът би могъл да остави на входа на някое пристанище или даже да закрепи върху туловището на кораб?

Информатор: Под ватерлинията „приятелските“ кораби имат на носа една малка плочка и тази плочка е направена от метал, който се различава от метала на туловището.

В.: И делфините откривали тази плочка на тъмно?

Информатор: Да. Даже когато е боядисана като туловището.

В.: Как постигат това?

Информатор: Използуват сонара си. Вероятно има някаква малка разлика между ехото от пластинката, и ехото от останалата част на туловището.

В.: Това е поразително. Според вас, каква би била ролята на делфина при нападение и отбрана?

Информатор: Ще ви кажа нашето становище: делфинът е едновременно неоткриваема подводница и разумна торпила.

В.: Защо неоткриваема?

Информатор: За сонарите на противника той е риба. На второ място, ако атакува даже посред бял ден, той ще осуети всички опити на вражеските кораби да го избягнат. Помислете за изключителната му скорост под водата. Помислете също така за способността му да се гмурка моментално на големи дълбочини.

В.: Как виждат нещата вашите служби от тактическа гледна точка?

Информатор: Да предположим, че успеем да заловим и дресираме големи групи делфини и да ги накараме да патрулират във водите на Тихия или Атлантическия океан. Благодарение на сонарите си те биха могли да откриват приближаването на флот от атомни подводници и да ни помагат да го унищожим, като минираме пътя му. Те биха могли също така да атакуват корабите на повърхността на водата, като поставят бомби под тяхната ватерлиния. При случай биха могли даже да отнасят атомни бомби в пристанищата на противника. В такъв случай очевидно, би трябвало да се предвиди пожертвуването на животните носачи.

В.: Ако помислим за продължителността на обучението и разходите по него, струва ми се, че това е голяма жертва.

Информатор: Аз изхождам от хипотезата, че ще сме дресирали много стотици делфини. Тогава от този брой бихме могли да отделим двадесетина камикадзе^[3], разбира се, несъзнателни камикадзе, без нашият потенциал особено да пострада.

В.: Всичко това представлява най-голям интерес.

Информатор: Но, разбира се, едно толкова сложно сътрудничество предполага, че ще сме успели да общуваме словесно с делфините. Това е условие sine que non^[4].

В.: Атълънт ми говори за д-р Лили.

Информатор: Д-р Лили е много умен, той направи чудесни неща, но е още далеч от целта. По мое мнение Савил е отишъл по-напред.

Информатор: Ще ви дам координатите му. Фактически, целият успех на проекта „Делфин“ зависи от Савил.

В.: Той дава ли си сметка за това?

Информатор: О, съвсем не! Савил е напълно чужд на перспективите, които току-що начерта. Савил е идеалист. Онова, което го интересува, е да се установи общуване между два различни вида. Той смята, че това би било голямо завоевание за човечеството.

В.: Да не е случайно от онези…

Информатор: Не. Не мислим така. Политически той е съвсем неосведомен. Много е далеч от този род неща.

В.: Е, благодаря ви. Вашето сътрудничество е безкрайно ценно за мене.

Информатор: Но аз нищо особено не ви казах. Къде по-сензационни работи пишат някои журналисти.

В.: Да, но при тях трябва винаги да се взима предвид хипотезата, въображението. Източникът на вашите сведения е гаранция, че са сериозни.

Информатор: В такъв случай съм щастлив, че можах да ви бъда полезен. Оставам изцяло на ваше разположение.

В.: Благодаря ви. Наистина съм ви много признателен. Позволявате ли да се върна към нашия въпрос. Ако от време на време бихте отделяли малко внимание на моите безпокойства във връзка с обкръжението на Атълънт, ще ни окажете много голяма услуга.

Информатор: Ще помисля по това.