Робер Мерл
Животно надарено с разум (12)

XI

В първия момент след атентата срещу „Литъл Рок“ общественото мнение на САЩ реагира с изненада — като великан, заспал спокойно, уверен в своята сила и стреснат насън от коварен удар. Негодуванието се появи едва двадесет и четири часа по-късно, сякаш толкова време беше необходимо, за да успее съответствуващото вълнение да премине през това голямо тяло. Но яростта, която тогава го обхвана, беше огромна. Вълна от гняв се развихри от единия до другия край на континента и заля сто и осемдесет милиона американци. По радиото, по телевизията, в печата обикновените думи изглеждаха твърде слаби, за да изразят ужаса, който внушаваше такова налудничаво действие. Всемогъщите богове, атакувани в своя Олимп от низше племе, не биха били по-изненадани, по-ужасни, по-надменни, нито по-сигурни, че бързо ще унищожат своите нападатели.

Журналистите, които тълкуваха това душевно състояние, смятаха, че само сравненията с животни са в състояние да изразят презрението, което техните съотечественици изпитваха към врага. В печата се появиха заглавия, каквито не бяха виждани от Пърл Харбър насам. Китай обикновено бе сравняван с „бясно куче“, което трябваше да бъде обречено на гибел или застреляно.

При трагедията с „Литъл Рок“ никой не бе оцелял, нямаше и свидетели. От резултатите на анализа на въздуха и на събраните останки властите на VII флот бяха заключили, че тя се дължи на „атомен снаряд от неустановен произход“. Но въпреки предпазливостта на тези заключения, в съзнанието на коментаторите вината на китайските ръководители очевидно не подлежеше на съмнение. Повечето отбелязваха, че със своето „внезапно нападение“ и своята „подла агресия“ Китай се е самоосъдил на отлъчване от народите. Той пръв бе нарушил „равновесието на страха“. И единственият начин то да се възстанови беше агресорът да се накаже с незабавни репресии — срещу китайските „атомни заводи“, според най-умерените, срещу „жизнените центрове“ — според останалите. Казваха жизнени центрове, а не градове, тъй като думата град, беше твърде конкретна и имаше неудобството да напомня за милионите хора, които живеят там.

Протестът в печата се основаваше на правото и на морала. Не така обаче звучаха частните разговори. Прозвищата, давани на противника, подсказваха друга мотивировка. Думата китаец малко се употребяваше, предпочитаха китайчета, жълти търбуси, маймуни, Чарли или по-учтиво, но не по-малко враждебно — азиатци. „Вярно е, че тези дребни жълти маймуни доста добре подражават на западната наука, но им липсват творчески способности. Освен това числеността им е шокираща. Те толкова бързо се размножават. Гъмжат като мравки.“ „Животинската“ метафора отиваше още по-далече: от кучето преминаваха към маймуната, а от маймуната към мравката. Последният образ беше най-опасен, тъй като се свързваше с ловец, който така между другото, в гнева си смазва с ботуш мравуняк, върху който е стъпил.

Рутинирани политици, голямата част от представителите на нацията, веднага разбраха смисъла на огромната гневна вълна, която заливаше страната. Те бързо заеха изгодни патриотични позиции. Сенаторът Бъртън Мърфи, който дотогава се смяташе за един от най-решителните гълъби и в навечерието на инцидента бе дал интервю, в което изказваше съжаление за безкрайната война във Виетнам, узна за катастрофата с „Литъл Рок“ в 17 часа, докато взимаше бензин от своя доставчик. Той веднага се върна в къщи и телефонира в Белия дом, за да увери президента Алберт Мънроу Смит в безусловната си поддръжка.

През следващите дни последната групичка гълъби в Конгреса, и без това оредяла след неотдавнашните частични избори, окончателно се пръсна. Двете трети в края на краищата преминаха към лагера на ястребите. Те направиха това с радост, която доказваше колко бяха щастливи, че са намерили неоспорим патриотичен претекст, за да ревизират със съвсем чиста съвест възгледите, донесли им само тревоги. Последната трета мълчеше. Тя не бе убедена във виновността на Китай в инцидента с „Литъл Рок“, но нямаше смелостта да го каже. А не можеше да не се съгласи да „тича с хайката“.

Ако сенаторът Бъртън Мърфи удиви политическите среди с бързината на своето пребоядисване, повечето политически декларации, чийто брой непрекъснато растеше, не донесоха големи изненади. Но те задържаха вниманието поради известността на своите автори.

Артистът Джим Крунър, бивш кандидат за президент, трябваше да изнесе на 5 януари в деветнадесет часа и тридесет минути беседа по телевизията върху бъдещето на жените в САЩ. Той лично съобщи, че вследствие сериозността на положението се отказва да говори на тази тема, но затова пък желае да отправи няколко думи към нацията. Докато говореше, образът му изпълваше малкия екран. Със сериозен и решителен поглед, с посребрени на слепоочията коси, с лице, белязано от мъжествените бръчки на опита, той имаше оня добър, скромен и отговорен вид, който караше да бият сърцата на сто милиона американки. Той се изрази в стил, лишен от всяка интелектуалщина, който толкова съответствуваше на неговата физика и който неговият мозъчен тръст му бе изработил в началото на изборната кампания. Говореше необичайно бавно и даже с усилие, сякаш едва успяваше да овладее вълнението си. „Аз не знам какво точно ще ви каже утре президентът, заяви той, и, разбира се, тази вечер не ще кажа нищо, което би го поставило в неудобно положение. Знам какво бих направил на негово място, но той държи кормилото и той трябва да изправи колата, аз не съм човек, който дава съвети от задната седалка.^[1] Това би могло да му пречи. Дълг на всички американци, добави той много сериозно, моят, както и вашият, е да се обединим срещу нападението и да се доверим на мъдростта и енергията на правителството на Съединените щати.“

Кардинал Минътман трябваше да изнесе същия ден в 22 часа беседа по радиото върху „Духът на евангелието и съвременността“. Прелатът представляваше единствен по рода си случай в летописите на страната: без да воюва, той бе получил най-високото военно отличие на Съединените щати. Може би Въоръжените сили бяха преценили, че той струва колкото цяла дивизия. Няколко години по-рано, по време на едно пътуване в Южен Виетнам той се бе постарал да съживи вярата на момчетата и каза, че целта на техните усилия е „окончателната победа над виетнамците“. Командуването беше благодарно на прелата за тази откровеност, тъй като в своите публични изказвания и по-специално при всяка нова степен на ескалацията Джонсън, Макнамара или Дийн Ръск имаха на устата си само думата мир. Естествено, генералите разбираха изискванията на дипломацията, но, от друга страна, всички тези приказки върху така наречените преговори и всички тези обещания, че ще напуснат Виетнам, след като се сключи мир, не правеха добро впечатление на войниците.

Кардиналът беше развълнуван от трагедията на „Литъл Рок“, но се досети, че тя оправдава със задна дата „твърдата линия“ по отношение на атеистичния комунизъм, към която винаги се бе придържал. С обичайната си стремителност той промени темата на беседата и в последния момент реши да говори върху 25 и 26-ти стих от XIX глава на Битието. „В тези дни на траур, каза той, след като подли убийци забиха нож в гърба на американската нация, следва християните в нашата страна да се считат повече от всякога мисионери на Христа и да черпят от свещените писания вдъхновение за своите дела.“ След това се позова на горните стихове на Битието и изрече със силен глас: „Голям е поплакът от отвратителните дела на тези народи (прелатът наблегна на «тези народи»). И тогава господ изля върху Содом и Гомор дъжд от жупел и огън и съсипа тия градове и всичките жители на тия градове, и всички растения земни.“

Същата вечер пред „Вашингтон пост“, по-кратко и с не толкова евангелски тон, генерал Джордж К. Къри заяви: „Сега не остава нищо друго, освен да им пуснем повечко кръв“.

Пол Омар Парсън, наричан от приятелите си Поп и Дип Саут Бебит^[2], нямаше нужда от нюанси. Пред журналист от Атланта той изложи мислите си безредно и в свойствения му живописен стил, толкова допринесъл за популярността му в Южните щати: „Трябваше човек да има молоха в черепа^[3], за да не предвиди удара. Не могат да кажат, че не съм предупредил Държавния департамент. От години вече питам: «Докога ще понасяте нахалството на Кастро? Самохвалствата на Насър? Агресията на Чарли в Азия? И обидите на Китай?» Истината, да оставим настрана целия брътвеж за повече или по-малко мирно съвместно съществование, истината е, че Америка беше прекалено търпелива. Крайно време е обаче да й дойде до гуша да протяга буза, а да получава ритници в задника като награда за всички зелеви листа^[4], които пилее за полуразвитите в света. Много им здраве на полуразвитите. Те мечтаят само да ни изкормят при пръв удобен случай. Доказателство за това е «Литъл Рок». Но нека случаят с него ни послужи за урок. Ако сега ние не унищожим Китай, по-късно Китай ще ни унищожи. Да се разберем: аз нямам нищо против китайците като народ. Ако искат, нека дойдат тук, да отварят перални и да перат мръсните ми дрехи, нямам нищо против. Но не съм съгласен да оставим тези маймуни да се разхождат из Азия с водородни бомби. Повтарям, трябва да изберем. Нашият свят е суров. Оцелява онзи, който удря най-силно. Е добре, моментът е дошъл: трябва да видим сметката на Китай. Аз лично не съм кръвожаден човек, но не ще мога да спя спокойно преди нашите ракети да превърнат Китай в огромен паркинг.“

Както бе съобщено на 5-ти, президентът Смит произнесе на 6 януари в 13 часа къса реч по телевизията. Въпреки че неговата реч бе написана с възвишен език и се позоваваше на благородни понятия, заключенията, които се подразбираха, по същество не се различаваха от онези на Поп. Най-много би могло да се каже, че Поп не бе споменал божеството, докато Алберт Мънроу Смит съвестно се съобрази с голямата традиция на Белия дом: той мобилизира господа, морала и небесните войнства в защита на САЩ. В моменти на криза нито един американски президент преди него не бе пропускал да направи същото, и то не без основание, тъй като бог винаги се беше оставял да бъде мобилизиран: и наистина, северноамериканската територия никога не е била окупирана, нито бомбардирана и от основаването си Съединените щати никога не са губили обявена от тях война.

Всеки, който гледаше поредното появяване на Алберт Мънроу Смит на малкия екран, разбираше защо Смит бе спечелил благоразположението на тълпите за сметка на Джим Крунър. Въпреки че бе заемал твърде важни постове, Алберт Мънроу Смит имаше външност, допринесла за неговия успех толкова, колкото и известността на неговите прадеди — свободната походка, мускулестата шия на спортист, откровената и очарователна усмивка придаваха на този четиридесет и пет годишен мъж вид на „college boy“^[5], но сивите му, внимателни и дълбоко хлътнали в орбитите очи внасяха в младежкия му вид оттенък на сериозност. Известният журналист Малколм Мънстър казваше за новия президент, че е намерил начин да съчетае два сексапила на младостта и на зрялата възраст.

Устремил сериозните си очи към телевизионния зрител, президентът говореше без никакъв жест, със спокоен, сдържан, даже витийски глас, който придаваше на неговото възвание нещо проповедническо. „Америка — каза той — винаги е била дълбоко миролюбива страна. Тя остава и днес вярна на своята традиция и не се стреми да завоюва никаква територия в Азия, никакво ново богатство. Но тя е решена да защищава с божията помощ свободата и демокрацията всякъде, където те са застрашени от комунистическата агресия. Нашите въоръжени сили, повтарям, не търсят нито по море, нито по суша някаква лична изгода. Напротив, те са в Азия, за да позволят на потисканите от подривните сили народи да изберат без принуда бъдеще, каквото им се нрави. Това е нашата мисия и нашата гордост. (Той спря за миг и погледът му помръкна.) Вие знаете, че на 4 януари 1973 година, ден, който ще остане завинаги белязан от безчестието, в Тонкинския залив Съединените щати бяха грубо и предумишлено нападнати. Няма ни най-малко съмнение нито относно характера на снаряда, който превърна в прах крайцера на САЩ «Литъл Рок», нито относно произхода на този снаряд. Даже да е бил отнесен и хвърлен от виетнамски ръце, той е бил произведен в китайските атомни заводи. Следователно Китай носи пълната отговорност, задето пръв е прибягнал до това ужасно оръжие и е организирал срещу Съединените щати агресия, която, ако не по размери, то по подлост, предателство и жестокост напомня нападението срещу Пърл Харбър от 7 декември 1941 година. Америка не може да остане безразлична към обидата, която й бе нанесена. Ние, разбира се, първи бихме аплодирали, ако Китай съсредоточи своите огромни сили за подобряване условията на живот на своето население. Но ние сме принудени да се намесим, когато той без колебание прибягва до оръжието на терора, за да осъществи подривните си намерения. Ако Америка не отговори на една толкова отвратителна агресия, не след дълго различните страни в света ще започнат да уреждат чрез сила спорните проблеми помежду си. Тогава бихме станали свидетели на шантаж от страна на големите държави, притежаващи атомно оръжие срещу малките държави, които не притежават такова оръжие. Съзнаващо своите отговорности към Американския континент и свободния свят, правителството на Съединените щати днес предяви искане пред Китай да демонтира атомните си заводи под международен контрол. Беше му определен осемдневен срок. След тази дата, в случай на отрицателен или половинчат отговор, Съединените щати ще вземат всички необходими мерки, за да осигурят своята безопасност.“

* * *

След речта на президента в течение на една седмица Съединените щати се намираха в странно положение. Още не бяха във война, но вече не бяха и в мир. Общо взето, хората трудно успяваха да се откъснат от всекидневния живот и да приспособят съзнанието си към голямото събитие, което се подготвяше. В разговорите помежду си мъжете се измъкваха със спортни метафори. Например описваха агресията в Тонкинския залив с футболни термини, Китай бил отбелязал един гол с нечестна игра и предателство. Но той не бил от същата класа, бил от по-долна класа. И когато Съединените щати започнели, той веднага щял да разбере: щели да го смажат със страшна голова разлика.

В същото време стремежът да се отдадат в служба на общото благо — съществен компонент на американската душа — се възпламени и поради невъзможността веднага да намери разумно приложение забуксува. Хиляди хора телефонираха в Белия дом било за да предложат безплатно своите услуги, било за да дадат на властите съвети по световна стратегия. Студентките от университета за жени във Васър, където, според думите на американския хуморист Мак Грегър, учели „най-богатите, най-елегантните и ако не най-красивите, то поне най-добре измитите девойки на Съединените щати“, се събраха, за да „обсъдят положението“. След двучасови разисквания те гласуваха резолюция, в която изразиха готовността си да предложат на страната да се възползува от „специалната им подготовка“. Какво точно разбираха под това, никой никога не узна, тъй като властите не се възползуваха от великодушното им предложение.

Вечерта на деня, в който Алберт Мънроу Смит произнесе своята реч по телевизията, в 22,30 часа, един полицай арестува и заведе в участъка моряка Джо Макклайд (U. S. Navy) и Сали Шют, тридесет и четири годишна, проститутка, които в пияно състояние се биели на една улица в Хобокен. Според думите на Сали, тя завела Макклайд в стаята си и му казала: „Моряче, след онова, което тези подлеци направиха на «Литъл Рок», аз ще те поразвлека безплатно“. Но когато Макклайд я напуснал след около половин час, отнесъл сребърна пудриера с намерение да я подари на собствената си сестра за рождения й ден. Сали хукнала след него. Джо Макклайд, двадесетгодишен, един и осемдесет и два, родом от Сан Анджело, Тексас, заявил на съдията: „Започнах да я пердаша чак когато тя извика: «Върви при китайците да ти атомизират м…»“ Съдията наложил глоба и порицание на Макклайд, но оправдал Сали Шют. „Колкото и низко да е паднала в личния си живот, отбелязал съдията, тя е запазила патриотичните си чувства, за което свидетелствува наивното й предложение, направено на моряка Макклайд.“

В съвсем друга среда, подчинявайки се също на стремежа да се жертвува, макар и по различен начин, Мери Уайт, тридесет и шест годишна, неомъжена, секретарка на редакция, стана членка на една пуританска секта в Индианаполис, която се наричаше „Чедата на Мария“^[6]. Мери пристигна с десет минути закъснение на събранието, насрочено за понеделник, 5 януари, в 21 часа, и намери членовете на сектата в разгара на разискванията. Въпросът беше да се установи дали в отговор на взривяването на крайцера „Литъл Рок“ САЩ трябваше да хвърлят атомна бомба над Пекин. За голяма изненада на Мери Уайт, спореха ожесточено, даже грубо и тя не разбираше как ще може решението на „Чедата на Мария“ от Индианаполис (Индиана) да повлияе върху решението на Белия дом. Накрая гласуваха и резолюцията да бъде бомбардиран Пекин бе отхвърлена с 12 срещу 9 гласа. Резолюцията на мнозинството, която същата вечер бе предадена в местните вестници, обясняваше, че моралът забранява да бъдат унищожени три милиона пекински китайци заради смъртта на 200 американски моряка. Тя завършваше със следните думи: „Все пак ние сме народ с възвишени идеали“. Въпреки че Мери Уайт намери дебатите не особено реалистични, тя се почувствува дълбоко удовлетворена от това заключение.

Възрастните хора, които бяха страдали през Втората световна война, виждаха положението не толкова отвлечено. Ърнст Розенблум, петдесет и две годишен, немски евреин, емигрирал през 1939 година в Съединените щати, шивач в Лексингтън (Кентъки), изслуша речта на президента по телевизията със смесени чувства. Въпреки че по отношение на Виетнам нямаше много определени възгледи, от известно време Розенблум бе склонен да мисли, че трябва да „се направи необходимото, за да се приключи тази история“. Когато научи за катастрофата с „Литъл Рок“, той се възмути и каза на жена си: „Надявам се, че президентът ще се покаже твърд“. А сега, когато президентът се бе показал твърд, Розенблум изпита странна смесица от облекчение, гордост и ужас. Жена му Герда се беше сгушила до него на канапето със свити крака, с кротко и похабено лице. Приличаше на голяма котка, остаряла край огнището. След речта на президента тя вдигна очи към мъжа си и се изненада от неговата бледност. Той също я погледна със зачервени очи и каза ниско и гневно: „Und jetzt sind wir in der Scheise wieder.“^[7]

* * *

Една статия на „Известия“, публикувана в броя от вторник, 6 януари, донесе първия официозен отклик на Съветския съюз на речта на президента Алберт Мънроу Смит. В началото авторът отбелязваше, че материалните щети и загубите в човешки жертви, причинени от изчезването на „Литъл Рок“ по размер нямат нищо общо с катастрофата в Пърл Харбър, с която президентът Смит го бе сравнил. По времето на Пърл Харбър американският флот е бил на котва, а в Тихия океан е царял мир, докато VII флот от години извършва в Тонкинския залив непрекъснати агресивни действия срещу Северен Виетнам, който денонощно е подложен на бомбардировки, без да му е обявена война. Впрочем китайският или виетнамският произход на взривяването на „Литъл Рок“ не бил доказан поради самия факт, че няма нито оцелели, нито останки от крайцера, които да бъдат анализирани. При тези условия можело да се мисли, че атомното оръжие, превърнало в прах „Литъл Рок“, се е намирало на борда на самия кораб и е избухнало по погрешка.

„Всъщност, констатираше със съжаление «Известия», Държавният департамент оставя впечатлението, че използува случая «Литъл Рок» като «casus belli»^[8]. Съветското правителство, прибавяше «Известия», предупреди САЩ за крайно тежките последици за световния мир, които биха произтекли от една атомна агресия. Милитаристическите кръгове на Вашингтон, заключаваше авторът на статията, не могат да се надяват, че ние ще стоим със скръстени ръце, ако американските ракети разрушават градовете и заводите на страна, граничеща със СССР.“

Експертите от Държавния департамент отдавна бяха на различни мнения относно позицията, която би заел СССР в случай на конфликт между САЩ и Китай. Статията на „Известия“ подкрепи и двете противоположни становища. Едните заключиха, че рано или късно СССР ще хвърли в конфликта своята военна сила. Другите намериха в нея потвърждение на мисълта, че въпреки твърдостта на своя тон Русия не ще отиде по-далеч от словесни протести или от материална помощ на Китай, в случай че войната продължи. Впрочем тази хипотеза беше напълно изключена: Пентагонът бе съобщил, че му трябват два часа, за да заличи Китай от картата на света.

Същия ден, в който бе публикувана статията на „Известия“, агенция „Синхуа“ издаде най-дългото и най-драматично комюнике в своята история.

Агенцията започваше с категорично опровержение на „лъжливите измислици на империалистическите бандити янки“. Народен Китай нямал никакво участие в разрушаването на крайцера на САЩ „Литъл Рок“. Той не бил давал никакво атомно оръжие на Северен Виетнам, самият той не бил използувал атомно оръжие. Той оставал верен на декларациите, съпровождащи всяка негова експериментална експлозия, а именно че „никога пръв не би употребил атомна бомба, но ако бъде нападнат, ще отговори на удара с удар“. Разрушаването на „Литъл Рок“ не било нищо друго, освен „долна и престъпна провокация“, изфабрикувана от самите американци с цел да дадат на Китай „обиден ултиматум“, който китайското правителство можело само да отхвърли. Освен това, за да осъществят „сатанинския си замисъл“ в Тонкинския залив, „пиратите янки“ били избрали такива метеорологични условия, при които радиоактивният прах, вместо да падне върху собствения им флот, неминуемо трябвало да падне на китайска територия.

И наистина тъкмо това се бе случило. Около час след експлозията на крайцера на САЩ „Литъл Рок“, над китайския град Пак Хуа надвисна бял облак и в продължение на около четиридесет и пет минути се сипа радиоактивен прах. Понастоящем почти всички жители на петдесетхилядния Пак Хуа бяха тежко засегнати, заразени бяха и водохранилищата, които снабдяваха с вода града и зеленчуковите градини около него. Китайското правителство предостави един самолет на чуждестранните журналисти в Пекин, които желаеха да посетят града и на място да добият представа за положението. „Не Народен Китай е оня, заключаваше агенция «Синхуа», който би трябвало да демонтира атомните си заводи, а Съединените щати, които след ужасните нападения през 1945 година срещу азиатските градове Хирошима и Нагасаки, извършиха трето престъпление срещу Азия, осъждайки петдесетте хиляди жители на Пак Хуа на жестока смърт.“

За чест на американската демокрация трябва да се каже, че даже в навечерието на една евентуална световна война свободата на печата продължи да съществува без каквито и да било ограничения върху цялата територия на Съединените щати. Американският репортьор Джеймс Бетфорт, който във вторник бе отишъл в Пак Хуа, предаде по телефона дълга статия на „Ню Йорк таймс“. Тя бе публикувана на другия ден и подкрепяше твърдението за радиоактивното заразяване на китайския град. Придружен от лекари и преводачи и снабден като тях със защитен скафандър, Бетфорт бе посетил различните квартали на града и разпитал жителите му. Последните видели на 4 януари по обед ослепителна светлина, която пламнала в небето южно от града. Блясъкът бил непоносим, тъй като бил по-силен от слънцето, и траял три минути. Един час по-късно съвършено чистото дотогава небе изведнъж се затъмнило и ситен блестящ прах започнал да пада като дъжд върху града. Този прах толкова приличал на пудра захар, че голям брой деца го събирали и вкусили. Сега те чувствували жестока палеща болка и били осъдени, тъй като червата им отказвали да работят. В различна степен били засегнати всички жители на града. Едни — защото прахът попаднал върху главата, ръцете и краката им, други — просто защото пили вода от заразения резервоар.

Джеймс Бетфорт бе успял да види и да разпита голям брой болни. У повечето изложените на страшния бял дъжд части на тялото придобили почти черен цвят, косата им падала на валма, те получили малки кръвоизливи, които било невъзможно да се спрат. Кръвните картини били потресаващи. В някои случаи броят на левкоцитите бил спаднал от седем хиляди на тридесет в кубически милиметър, а тромбоцитите от двеста хиляди на шестстотин. Диагнозата била ясна: костният мозък на тези пациенти бил загубил способността да произвежда левкоцити. Предвижданията били не по-малко песимистични: като се имало предвид невероятно високият брой на засегнатите, да се опита присаждане на здрав костен мозък било възможно само в единични случаи. Повечето болни били обречени на агония, която можела да трае седмици, месеци или години.

Статията на Бетфорт направи още по-силно впечатление поради това, че бе написана без пищни фрази и не гонеше сензация. Но колкото и голям да беше отзвукът й в чужбина, тя нема̀ никакво видимо въздействие върху американското обществено мнение. Една светкавична анкета, направена през седмицата, след публикуването й показа, че броят на хората, които вярват във вината на Китай за разрушаването на „Литъл Рок“, се е покачил от седемдесет и два на седемдесет и осем процента. Що се отнася до привържениците на незабавни атомни репресии, техният брой се бе увеличил за същото време с десет процента. Коментирайки тези цифри, югославският философ Марко Лепович писа: „Вестници, афиши, радио, телевизия — силата на войнолюбивата пропаганда е такава, че тя може да заличи половин дузина миролюбиви статии, без да остави никаква следа от тях. Свободата на печата наистина съществува, но не е ефективна. В страната, където всички средства за информация принадлежат на парите, тънкият глас на истината бързо се задушава от големите органи на лъжата и заблудата.“

В чужбина обаче статията на Джеймс Бетфорт засили скептицизма относно вината на Китай. Големият японски вестник „Азахи“ отказваше да избира между американската и китайската версия на събитието (безпристрастие, което раздразни американските дипломати в Токио, тъй като това фактически означаваше подхвърляне официалната теза на тяхната страна на съмнение), с горчиви думи изразяваше съжаление за радиоактивното заразяване на азиатския град и настояваше за незабавно свикване на конференция на страните от Атомния клуб.

Генералният секретар на Обединените нации изрази съжаление, че не може да внесе предложение за разглеждане на случая в Съвета за сигурност, тъй като Китай не е член на ООН и не би могъл даже да присъствува, за да изложи защитата си. Но той подкрепяше идеята за широк обмян на мнения между великите сили. Папата се изказа в същия дух няколко часа по-късно.

На 8-ми следобед Държавният департамент категорично заяви, че никакво атомно оръжие не се е намирало на борда на „Литъл Рок“ или на борда на който и да било кораб на VII флот. И следователно възможността за нещастен случай била изключена. При това Държавният департамент повтаряше без никакво изменение своите обвинения срещу Китай и напомняше, че ултиматумът, даден от Съединените щати на Китай, изтича в понеделник, 13-ти, в 12 часа. Фактът, че изразът „ултиматум“ фигурираше в комюникето, разтревожи различните служби на департамента, тъй като думата не бе произнесена от президента Алберт Мънроу Смит в речта му от 6 януари по телевизията.

Рязкото комюнике на Вашингтон само увеличи съмненията на световното обществено мнение. Във Франция вестник „Монд“ в своя брой от 10 януари ги изложи с яснота, която би могла да направи впечатление на самите американци, ако те придаваха някакво значение на информациите или мненията на европейския печат. Но в своите колони вестниците на САЩ цитираха само вестниците на САЩ или в краен случай британските вестници.

Статията на „Монд“ се позоваваше на исторически прецедент и бе написана с онзи уравновесен, нюансиран и компетентен стил, който даваше на читателите на този вестник приятно чувство за собствено превъзходство. В началото тя съвсем уместно припомняше, че не за пръв път в историята на Съединените щати изчезването на военен кораб на САЩ довежда Белия дом до даване на ултиматум: на 15 февруари 1898 година американският броненосец „Мейн“, хвърлил котва в пристанището на Хавана, бил взривен и изчезнал във вълните заедно с целия си екипаж. Правителството на Съединените щати веднага приписало това престъпление на Испания, не се вслушало в отчаяните й опровержения, обявило й война и завладяло Куба. Най-малкото, което можеше да се каже обаче, е, че Испания не е имала никакъв интерес да извърши това престъпление. Тя от години била водила тежка война срещу кубинските бунтовници, била почти разорена, намирала се на две крачки от разгрома и онова, от което най-много се страхувала, било именно интервенцията на САЩ.

„Без съмнение, продължаваше «Монд», взривяването на крайцера на САЩ «Литъл Рок», както и експлозията на «Мейн», ще остане в историята тайна, която никога не ще бъде разкрита. Ако внимателно разгледаме двете противоположни тези, те са неприемливи от гледище на логиката. Как наистина да допуснем, че правителството на Съединените щати е имало престъпното намерение да пожертвува един от своите кораби и да издави собствените си моряци, за да си издаде «casus belli» срещу Китай? Но от друга страна, как да повярваме, че Китай се е отказал от крайната си предпазливост по отношение на САЩ и внезапно е решил да извърши толкова глупава провокация, като атакува някакъв стар крайцер на САЩ, чието изчезване при това с нищо не намалява ударния потенциал на VII флот? Действие от този род би могло да бъде ефикасно само ако едновременно бяха атакувани важни бойни единици, като атомния самолетоносач «Ентърпрайз» или ракетоносача «Лонг Бийч». Стратегически то би имало смисъл само като предисловие към масивна атака на китайските сухопътни войски срещу американските позиции в Корея и в Северен Виетнам. И най-сетне, можем ли да си представим, макар и за миг, че за да взриви с атомен снаряд крайцера «Литъл Рок», Китай е избрал момент, когато вятърът, духащ от двадесет и четири часа в северна посока, неизбежно трябваше да отнесе атомните отпадъци над китайска територия, вместо да ги пръсне над VII флот?“

* * *

Няколко часа след второто комюнике на Вашингтон светът узна, че Стокхолм е бил театър на сериозна паника, предизвикана от упражнение по гражданска отбрана. Без да държи сметка за своята неутралност, нито за щастливите обстоятелства, които й бяха позволили от сто и петдесет години да живее в мир сред свят, често опустошаван от войни, с достойно за възхищение благоразумие Швеция бе създала върху своята територия система от противоатомни скривалища. Всичко беше предвидено. В Стокхолм например веднага след избухването на война част от жителите трябваше да излязат с коли и да се пръснат колкото се може по-бързо вън от града. Другата част трябваше да се скрият във великолепните подземни скривалища на столицата, снабдени с климатични инсталации. Те бяха построени преди двадесет години в сърцето на града и за тях бяха изразходвани значителни суми. Различните правителства не бяха престанали да ги поддържат най-усърдно, стараеха се да приучат хората, особено децата, да прекарват в тях дълги часове в труд и развлечения. Чудо на разумната предвидливост, почти предизвикателство към непредвидимото бъдеще, тези скривалища трябваше да осигурят живота на осем милиона шведи, в апокалипсиса на трета световна война, даже триста милиона души да загинат в една опустошена Европа.

Какво точно се бе случило в Стокхолм вечерта на 8 януари? Във връзка с поредното упражнение по гражданска отбрана, в двадесет часа и тридесет и пет минути, т.е. пет минути, след като комюникето на Вашингтон, съдържащо думата „ултиматум“, било излъчено по шведското радио и телевизията, населението било предупредено да отиде в скривалищата. Дали нареждането е било дадено прекалено реалистично или хората са се повлияли от факта, че то непосредствено последвало тревожното комюнике на Вашингтон? Така или иначе, вместо спокойно да изпълни нарежданията, най-дисциплинираният народ в света внезапно бил обхванат от колективно безумие. Това било една от онези необясними ситуации, при които група хора, без да знаят какво става, но разтревожени именно от незнанието си и изхождайки от поведението на други групи, си въобразяват най-лошото, веднага им подражават и по този начин лудостта се предава от една тълпа на друга и все повече се разпространява.

Изглежда, че за нещастие в самия момент, когато частните коли масово напускали града, за да изпълнят указанията, шведски реактивни самолети минали над тях. Последвали детонации, които създали у неколцина автомобилисти впечатлението, че техните коли, спрени от бавното движение, ще послужат за мишена. Изпаднали в паника, те изоставили превозните си средства и започнали да тичат наслуки из улиците, като викали, че падат бомби. Пътищата окончателно били задръстени. Всички били обзети от паника и хиляди граждани, повечето мъже, се втурнали в голямото противоатомно скривалище на Стокхолм, където вече се били настанили двестате хиляди души, които можело да побере. Тогава се разиграли ужасни сцени, жени били стъпкани, деца загинали задушени. Неколцина полицаи, които се опитвали да се намесят, били нападнати, а един от тях — линчуван. Другите, за да се освободят, си послужили с оръжие. Тогава бил даден отбой, но положението не се подобрило и спокойствието се възвърнало едва през малките часове на утрото, оставяйки в сърцата на шведите дълбоко чувство на ужас и срам. Равносметката от тази безумна паника беше сто двадесет и шест убити и деветстотин тридесет и двама ранени. По страшна ирония на историята тези нещастници бяха първите жертви на война, която още не бе избухнала.

Паниката от 8 януари в Стокхолм не остана без отражение в света и по-специално в Съединените щати, където общественото мнение, дълго приспивано от чувството за неоспоримо превъзходство, изведнъж се събуди пред заплахата от опасност. Въпреки че всичко отдавна бе готово за унищожителни атаки срещу неприятеля, онова, което се знаеше за противоракетната система, организирана от САЩ, след като Китай взриви първата си водородна бомба, не беше от естество да успокои общественото мнение. Колкото и скъпа да беше, според изказванията на експертите, бариерата оставаше „тънка“ (thin). Тя не би спряла всичко. „Вашингтон пост“ напомни опита на подводницата „Наутилус“, която по време на твърде реалистични маневри в Атлантика се бе приближила на няколко мили под Бостън, без да бъде засечена от сонарите: тя бе следвала на тридесет метра дълбочина браздата на един товарен кораб, чиито витла покриваха шума на нейните турбини. Заключението беше очевидно: онова, което една подводница на САЩ бе направила, и китайски подводници можеха успешно да направят и с няколко неотразими удари да унищожат редица градове.

Следователно нямаше място за самозалъгване: в случай на война правителството и генералните щабове на Съединените щати можеха да се скрият под няколко десетки метра скали, бетон и стомана в огромен подземен град. Но какви скривалища бяха предвидени за американския народ? Никакви. Само богаташите бяха могли да си построят в своите градини или ранчо подземни семейни противоатомни скривалища. Но по липса на земя и на средства огромната маса малоимотни хора бе осъдена на смърт. Тогава американците с изумление откриха нещо, което знаеха: могъществото на долара е безкрайно. Всичко се купува, включително и животът.

Белият дом стана прицел на поток от писма, телеграми, груби обаждания по телефона. „Ако третата световна война избухне, писа с горчивина коментаторът Малколм Мънстър, човек ще бъде в по-голяма безопасност в подводница, обикаляща под пет метра лед в Арктика, отколкото в леглото си в някоя вила извън града.“

Още на 4 януари, много преди паниката в Стокхолм да стане известна, от единия до другия край на Щатите се разрази безпрецедентна епидемия от самоубийства. На 5 януари техният брой нарасна със седемдесет и пет на сто в сравнение с 5 януари предната година. Същият брой се задържа на 6-ти, а на 7-ми и 8-ми взе обезпокоителни размери. Властите поискаха от вестниците да не дават тези цифри в своите колони, за да се избегне психозата. Тази препоръка, общо взето, бе изпълнена, но въпреки това на 9, 10, 11 и 12-ти индексът на самоубийствата рязко се покачи и едва след една седмица започна да се стабилизира, после да намалява. „Един ден историците ще се питат, писа професор Марко Лепович, по каква тайнствена причина толкова просветени, щастливи и добре хранени американци предпочетоха да напуснат живота от страх да не го загубят, докато стотици милиони хора в развиващите се страни всекидневно понасят ужасните страдания на недояждането, без даже да помислят да сложат край на своето мъчение.“

В същото време престъпността, главно самоцелните убийства и изнасилванията, достигна рекордна цифра в историята на Съединените щати. По-голямата част от тези престъпления бяха извършени от неопитни престъпници, които оставяха зад себе си маса следи, а понякога даже сами се предаваха и правеха признания. Мнозина от тях обясняваха, че били обзети от „непреодолимо“ желание да убиват и че изборът на тяхната жертва фактически се дължи на случайността. Но може би най-безпощадна светлина върху подбудите на тези престъпления хвърли Рой Крейтън, двадесет и две годишен, ерген, служител в магазин, неосъждан. От понеделник, 5-ти, до четвъртък, 9-ти, Крейтън, когото смятаха за прибрано и трудолюбиво момче, бе изнасилил няколко момичета между дванадесет и четиринадесет години при най-отвратителни условия. След като бил арестуван, той признал фактите и спокойно прибавил, че открай време имал „желание да прави такъв род неща“ и решил да си „задоволи желанието“, когато разбрал, че атомната война ще избухне и че „всички ще бъдат настанени на същия адрес и ще свършат в същата дупка“.

Страхът растеше с всеки ден и под негово влияние насилието понякога приемаше патриотична окраска. Някои започнаха да шепнат за пета колона и за ролята, която играели пребиваващите в Америка китайци. Наглед те били приятелски настроени, но фактически всички тайно били за комунистическата кауза. В различни градове на Съединените щати китайски ресторанти бяха разграбени, а персоналът им — руган и малтретиран. Във Вашингтон един аташе от японското посолство, който купувал ризи в някакъв магазин, бил наричан „жълт търбух“, а когато се опитал да обясни на тълпата, че е японец, а не китаец, обидите се удвоили и той за малко не бил линчуван.

На 10 януари в единадесет часа вечерта половин дузина teenagers влезли с кола в Чайнатаун, спуснали стъклата и започнали да стрелят по минувачите, при което убили четирима и ранили десетина души. След това отвлекли две китайски девойки, които се връщали от кино, закарали ги в един изоставен склад на Нюйоркското пристанище и след като ги изнасилили, ги хвърлили в ледената вода. Тъй като едната се опитала да доплува до кея, те я повалили с револверни изстрели. Другата успяла да се скрие зад някаква надуваема лодка до заминаването на бандата.

Вестниците, радиостанциите, телевизионните канали се развихриха. В най-сериозните списания изчисляваха мегатоните, необходими за унищожаването на Китай, а един експерт доказваше, че „ще трябват“ тридесет хиляди. „Ние имаме толкова, заключаваше експертът, и даже повече.“ По гарите, пощите, в станциите на метрото и върху огромните рекламни табла от двете страни на аутострадите започнаха да се появяват големи афиши. Върху един от тях бяха написани тези прости думи:

REMEMBER „LITTLE ROCK“^[9]

На друг афиш с правоъгълна форма, най-горе, бе написано: REMEMBER, най-долу — „LITTLE ROCK“, а в средата се виждаше море, покрито с останки от кораб и трупове. Осветена от странна сериста светлина, водата сякаш вреше, а на пръв план с лице към публиката един моряк с извадени очи, с черно обгоряло лице, с уста, изкривена в отчаян вик, се подаваше до кръста от водата, облегнал лявата си полуовъглена ръка върху „L“ на Little и дясната ръка — върху „C“ на Rock. Той беше нарисуван толкова релефно, че изглеждаше сякаш излиза от афиша, за да зове за отмъщение срещу своите убийци.

* * *

На 8-ми срещу 9-ти двамата държавни секретари на външните работи и на отбраната, се съвещаваха в Белия дом с президента Алберт Мънроу Смит до два часа сутринта. Когато си отидоха, президентът дълго седя неподвижен в креслото — чувствуваше се изтощен, безжизнен, опустошен. Тежко се надигна с превити рамене, с крака като от олово. Но най-вече душата му бе уморена, обезсърчена. Качи се с личния си асансьор на втория етаж, отиде в стаята си, смени обувките с чехли, а антрацитносивото сако със стар безформен халат от туид, закърпен на лактите с парчета кожа, и се почувствува малко по-добре. Не му се спеше, беше прекалено изтощен, за да спи. Открехна вратата на Вик и няколко секунди се вслушва в хладната и уханна тъмнина на стаята. Колко странно и патетично беше едва доловимото дишане на едно човешко същество — сложна машинерия без ни най-малка засечка, упорито и непрестанно движение, мускули и нерви, които действуваха сами сред малката смърт на съня. Смит затвори безшумно вратата, прекоси коридора, блъсна вечно полуотворената врата на стаята на Лоли; тя спеше настрани, десният й профил беше точно под синята нощна лампичка над махагоновото легло между завесите от бял муселин; дванадесетгодишна, а още иска лампичката да й свети нощем. Смит погледна за миг закръглената бузичка, осеяна с лунички, облегната на пълничка ръка, трепкащите мигли и късата, пухкава и повдигната горна устна, която й придаваше невинния и животински вид на момичетата от картините на Реноар. Смит поклати глава, чувствуваше се почти виновен, задето се е разнежил, с тежка стъпка тръгна по дългия коридор, стигна до овалния салон, запали полилея и се отпусна в голямото зелено кожено кресло зад бюрото. Никога не се бе чувствувал толкова изтощен, даже по време на президентската си предизборна кампания, даже по време на предизборната кампания на Кенеди. Какви мигове бяха прекарали заедно. „Подсинените очи на Джон, толкова сериозният му и някак страдалчески вид, когато сядаше срещу мене в креслото на пулмановия вагон, който го отнасяше от град на град. «Но моля ти се, Джон, иди да си легнеш.» Той поклащаше глава, посочваше сложените на масичката бележки за речта, която трябваше да произнесе на другия ден, и с уморени очи, с мъжествена добра усмивка рецитираше стиховете на Фрост:

But I have promises to keep

And miles to go before I sleep

And miles to go before I sleep.^[10]

Първото «sleep» произнасяше леко, а второто с нисък, дълбок и печален глас. Е, Джон, ти сега спиш, те те ликвидираха точно след три години, прекалено много наистина се страхуваха от тебе, за да те оставят да живееш, на тях им са нужни послушни президенти като Чан Кай-шъ, като Ки, като…“

В овалния салон всичко беше жълто: тапетите от дамаск, големият овален килим, двата дивана, креслата в стил Луи XVI, и цялата тази златиста оргия донякъде затъмняваше картините на Сезан, окачени по стените. Тук всичко беше прекалено пищно, прекалено разкошно. Смит взе една пура, запали я и се заразхожда напред-назад, стъпките му се заглушаваха от килима. Той погледна ръчния си часовник и помисли: „В този час само аз и полицаите не спим, тридесет и осем полицаи, нито един по-малко, пръснати във всички ъгълчета на къщата, полицаи в парка и полицаи край оградата, прекрасен образ за картина — президентът на САЩ, заобиколен от своите полицаи, прекарва нощта си в размишления в навечерието на третата световна война“. Гърлото му се сви. „Президентът! Всемогъществото на Президента! Почти диктаторската власт на Президента! Да, но този коварен, силен, непрекъснат натиск, предварително очертаните навсякъде коловози, така че и моето колело неминуемо да попадне в тях, всички тези държави в държавата, Пентагонът, Държавният департамент, финансовите кръгове, свързани с генералите и с полицията, ФБР, ЦРУ, парламентарните интриги, групите за въздействие… Президент — пленник, президент — оръдие, президент — заложник, Гъливер сред лилипутите, наглед най-силният, в действителност най-обвързаният, просто точка, която събира сложна съвкупност от сили. В последна сметка моята реч от 6 януари беше ако не най-добрата, във всеки случай най-малко лошата, най-малко опасната, която можех да произнеса, не можех повече да я смекча, а два дена по-късно тези подлеци, за да усложнят положението, зад гърба ми прибавиха думата «ултиматум». Аз съм обвързан, обвързан, обвързан. За да ме накарат да направя онова, което те искат, е достатъчно да ми представят даден проблем във фалшива светлина, с фалшифицирани данни, да ме отровят с неточна информация, както постъпиха с Джон през април шестдесет и първа година при инцидента с Куба. Никога няма да забравя дните, когато големите величия, оракулите, експертите на ЦРУ, на Пентагона и на Държавния департамент го тъпчеха с какви ли не глупости за сигурния успех на атаката срещу Кастро. «Планът е превъзходен, каза Лемницър, той може само да успее», а Дълес: «Ще бъде още по-лесно, отколкото в Гватемала», а Бисел: «Щом антикастристите дебаркират, кубинският народ ще ги посрещне с отворени обятия.» Но вместо с отворени обятия на 17 април призори в Плайя Хирон кубинският народ се нахвърли срещу тях с пушки, танкове, оръдия и ги смаза за по-малко от шестдесет и два часа. Господи, дали сега не ми готвят същия номер с «Литъл Рок»?“ Смит се вцепени, пепелта на върха на пурата му се изви, той направи крачка, предпазливо протегна ръка към най-близкия пепелник, но пепелта се откъсна, падна и се разпиля на килима. Той се сепна, след няколко мига забеляза, че ръката му трепери, изправи се. Не биваше навсякъде да вижда предзнаменования. Седна в едно кресло и навярно задряма, тъй като дясното му коляно само се отпусна, сякаш падаше в празно пространство. Смит подскочи: „Ако има нещо, което никой президент не може нито да преустрои, нито да държи в ръце, това е собствената му политическа полиция. В действителност тя го управлява, тъй като тя го осведомява.“ Той стана и закрачи из салона. След миг, забеляза, че като минава край пепелта, се старае да не стъпва върху нея. „Сигурен съм, че ЦРУ знаеше, че ще се провалим в Плайя Хирон, сигурен съм, че замисълът им е бил да поставят Джон пред толкова тежка несполука, престижът му толкова ужасно да спадне, че той да даде зелена улица на дебаркирането на военноморския флот в Куба. И Джон едва не го направи. Такъв провал в началото на неговото президентство! Той беше толкова съкрушен, толкова унизен, толкова разтревожен. Но се овладя, каза «не», той умееше да казва «не». Не на войната срещу Куба, не на войната срещу Китай, не на сегрегацията. И го убиха, защото умееше да казва «не». Докарайте ни го в Далас, а ние ще се наемем с останалото, в Далас имаме полицаи, които разцепват пура от тридесет метра, убийци с подходящо съветско-кубинско минало и убийци на убийците, които се очистват, като сами си присаждат рак.“

Смит сви юмруци в джобовете и помисли с болка: „Аз мълчах. Трябваше да избера — или да кажа: «Докладът на вашите комисии е най-голямата мръсотия в историята на Съединените щати» и край на кариерата ми, или да мълча, за да мога един ден да поема факела на Джон.“ Той се спря. Помисли с чувство за срам: „Аз мълчах“. Отиде до прозореца, вдигна тежката завеса и опря чело на стъклото. Човешка фигура веднага се отдели от едно дърво, бързо се приближи и вдигна глава. Смит направи отрицателен знак с ръка. Човекът изчезна. Смит се загледа в магнолията, посадена по желание на президента Джексън. Тя беше огромна и разклонена, зад нея брезите изглеждаха съвсем тънки, голи и прави като нарисувани от Бюфе, превърнати в нереален филмов декор от лъчите на прожекторите на охраната. Дано не забравя през пролетта да наредя да махнат от клоните звуковите устройства на Джонсън срещу птиците: „Ние, Линдън Бенс Джонсън, забраняваме на птиците да влизат в Белия дом, те оскърбяват нашето достойнство, като цапат моравите!“ Смит се загледа в унилите силуети на брезите, всичко това му се стори тъжно до болка, сякаш и през стъклото се чувствуваше мирис на гнило, на влага. „А какво направих аз, когато той се строполи с пробита глава и обля с кръв роклята и чорапите на Джеки, сред омразата и лепкавите лъжи на Дълас? Така или иначе, той беше мъртъв и не бе възможно да отмъстя за него, да обвиня без доказателства. И кого да обвиня?“

„Във всеки случай, джентълмени, ние не можем да не предполагаме един вид лицемерно и мълчаливо съучастничество: «Докарайте ни го в Далас, а ние ще се нагърбим с останалото.» Може и да не е било казано с толкова думи, нито толкова ясно, да не е било толкова съзнателно, а «Нашият добър град Далас го чака, моля ви се, бъдете съвсем малко непредпазливи, докарайте ни го» — защото мръсниците не държат да си губят самоуважението, в душите им има гънки и извивки, а зад тези гънки, полуслова, полутонове — скрита омраза.“

„Ако бях казал това, щяха да ме обявят за луд, огромната машина би се задвижила, аз щях да бъда разорен и политически унищожен, без полза за никого, даже не и за Джон, да загубя всички шансове да го наследя като президент. И защо да го наследя? Как защо? За да обявя война на Китай. Кой ли е сложил тази бомба със закъснител под креслото ми? Разбира се, разбира се, нашите оракули, нашите специалисти са категорични, те са винаги учтиви и непогрешими: «За два часа ние ще сринем всички китайски атомни заводи, ракетни площадки, СССР няма да мръдне, Китай не е способен да отговори на нашия удар и ние ще имаме мир за един век.» Ами ако се окаже невярно? За Куба отначало ЦРУ също твърдеше, че авиацията на Кастро «почти не съществува», след това, че преди да излети, е «унищожена от неочакваното попадение в неделя сутринта», а когато дебаркирането започна, «несъществуващата», и при това «унищожена» авиация на Кастро свали почти всички «Б-26» и потопи половината кораби, които участвуваха в десанта. Ами ако и днес се излъжат или ме излъжат, ако една-единствена атомна подводница успее да мине през бримките на нашата защитна мрежа и за по-малко от минута унищожи Ню Йорк? Каква полза, че имаме сто пъти повече ракети от китайците, щом една само тяхна ракета може да ни нанесе подобен удар?“

Смит загаси огромния полилей, тръгна по безкрайния коридор, стигна до стаята си, където нощната лампа над леглото светеше, свали чехлите, разхлаби вратовръзката, загаси и се хвърли, както беше облечен, върху леглото с колони, в което Джонсън спеше следобед по три часа, никога не бяха виждали президент да спи толкова следобед, нито да изглежда толкова сънлив през останалото време. Смит изруга: „Изпитвам ужас, като лягам на този креват.“ Задряма. Внезапно се събуди със свит стомах. „Господи, само да се измъкна, да се измъкна с чест от тази кал, да докажа, че тук се крие мръсна провокация, глупаво скроен инцидент, нечиста и подозрителна история, до немай-къде неудачен и жалък Пърл Харбър, всички съюзници са резервирани, включително и онези, които са толкова верни, когато трябва да отидат на касата. Ами Япония! Учтиви усмивки, непроницаеми погледи. «Много жалко, господин посланик, че и този път пострада азиатски град!» Посолството ни в Токио е денонощно обсадено от тълпи, които реват «Пак Хуа!» Секретарят на ООН е открито враждебен, папата прави изявления след изявления, всички църкви са срещу нас. Най-лошото съчетание на условия за обявяване на война, моралната битка е загубена предварително, дипломатическите маневри са напълно безпредметни.“

Смит се обърна. Лежеше по гръб в тъмнината, с опънати крака и отпуснати на леглото ръце. Чувствуваше се безжизнен, изцеден и безпомощен, сякаш беше в полудял влак, които летеше с главоломна скорост. Свят му се зави, стори му се, че пада, конвулсивно впи нокти в покривката на леглото и помисли: „Господи, живота си бих дал, чуй ме, господи, бих дал живота си…“