Петър Бобев
Разум в бездната

Първият досег

Мракът се сгъстяваше бързо — превръщаше кристалния лазур в плътно синьо мастило, сред което избледняваха прелитащите край батиандъра малки, пъргави като лястовици калмари.

Питър Райт, предоставил управлението на автопилота, който водеше машината му уверено в плавна спирала надолу, попиваше с възхитени очи обгръщащия го воден безкрай. Вече беше забравил броя на спусканията си в дълбините, но всякога като че ли попадаше в тоя странен свят за пръв път. Толкова необичайно, без никаква прилика с привичната за човека природа му изглеждаше всичко тук — винаги различно, като сменяващ се калейдоскоп. Сякаш всеки път, при всяко спускане, попадаше върху нова, непозната планета.

Наоколо, додето стигаха неговият поглед и ултразвуковият лъч на сонара му, гъмжеше животът. Източваха се безкрайни пасажи от сардини и скумрии, подобни на сребристи облаци, сред които се врязваха като побеснели торпили стоманено блестящи и стоманено мощни риби тон. Навремени те изчезваха нанякъде, а на тяхно място връхлитаха, неканени на пиршеството, пъргави делфини афалини, изящни като морски божества, които все намираха време, докато нагълтваха уловената риба, да го изгледат през илюминатора с вечната си дяволита усмивка. Преминаваха глутници акули, всяка глутница от отделен вид и на еднаква възраст. Малките не бяха оцелели редом с ненаситните си по-големи сестри. Ето, отгоре се хлъзна като хвърчило морска костенурка карета, като че ли само да му се покаже, обърна към него обрасналата си с морски жълъди коруба и отново се издигна към повърхността.

Толкова живот! Сушата в сравнение с морето изглежда безжизнена пустиня. Докато тя е царството на растенията, по право на висшите им форми, в морето властват неоспоримо животните.

И сред този кипящ, тържествуващ живот, сред това чудовищно многообразие Питър отново се почувства чужд и самотен — и тук, както на брега, както в големия град, сред милионите себеподобни. Все тъй чужд и самотен — както винаги, откак се помни. И не само заради индианската кръв в жилите си; не само заради романтичката женитба на баща му с дъщерята на стария шаман от Карибския бряг — женитба, която за бащините му сънародници беше равносилна на родоотстъпничество. Питър познаваше безброй хора: и млади, и стари — не метиси като него, а чистокръвни белокожи, които също като него мъкнеха проклятието на самотността. Никой не те знае, всеки нехае за теб, не го е грижа какво мислиш и чувстваш, без желание да проникне до твоята душевна същност, да сподели с теб вълнения и надежди, да разсее съмненията и колебанията в твоята душа. Сам, все сам! И сред научния колектив, и в театралната зала, и пред телевизора. Дори в кръчмата, където със замаяни глави непознати се прегръщат, за да се забравят в мига, когато се разделят. В същото време и трезви, и пияни заключили душите си в черепните черупки като в неразбиваеми сейфове. И не си в състояние да проникнеш в тях с никакъв секретен ключ, с никаква парола — да се досетиш поне какво мисли оня, който седи до теб, който работи до теб, който спи до теб…

За щастие срещна недоволници, които отричаха изцяло расовите предразсъдъци, които като него ненавиждаха неправдата. Недоволството от достигнатото е пружината на прогреса. И се сдружи с тях, притъпи донейде наслояваната отдавна, още от детството горчилка в гърдите си. С общи чувства, с общи мисли, с общи думи.

По право — само с думи! Защото дори и те, съмишлениците, общуваха, търсеха се, разговаряха. А какво ли криеха зад красивите си думи — какви помисли, какви потайни намерения? Как да разбереш кой от тях е искрен и кой — демагог, кой провокатора кой доносник?

И Хелен!

Понякога му се усмихва така, че целият свят край него засиява в розов блясък и хор от ангели го понася върху сладостните си криле. А веднага след това погледът й помътнява, отчуждава се, отдръпва се, сякаш се заключва в леден замък. И как да я запита? Пък и ако някога се престраши, ще му отговори ли тя? Дума и мисъл — това са тъй различни естества. Думата може да бъде чиста лъжа, мисълта — никога. Как да се добере до мисълта й?

Той я бе развеждал из окрайнините на града, сред мизерията, сред мъката и човешкото падение. И бе прочел, така поне му се струваше тогава, погнусата й от несправедливостта — главно от онези, към които тя самата принадлежеше. Бе я водил и по събранията на съмишлениците си. Хелен бе слушала тъй жадно непокорните им слова. Бе ръкопляскала. И викала. А дали бе искрено това?

Може да е прав Джон Мунк, другият океанавт на кораба. То е известно всекиму, който е понадзъртал в историята. Византийските принцеси, а не само те, от скука се забавлявали с робите си. За да бъдат свободни, необвързани. То се знае, додето им омръзнат. Или додето близките им преценят, че е допустимо. После робите, довчерашните любимци, изчезвали. А Босфорът изхвърлял след някой и друг ден на брега удушените им тела.

„Една милионерска дъщеря като Хелен — това е нещо подобно на принцеса“ — често му подхвърляше хапливо Джон…

Водата извън илюминатора притъмня съвсем. Сякаш вече не вода, а туш, синьо-чер, непрогледен туш. В същото време не тъй непрогледен. Така би му изглеждал Космосът — плътен мрак, сред който все пак мъждукат милиарди звездици — светещите искри на гъмжилото планктонни животинки. И както в Космоса, понякога ги закриваха за миг тъмни мъглявини. Само блесналите зеници като на котки в нощта издаваха, че преминават акули.

Почувствал се по-изоставен, още по-забравен от света, човекът включи прожектора. Светлият сноп се вряза в мрака, сякаш провъртя тунел в нищото — един грейнал тунел, в който планктонът танцуваше като снежинки и в който от време на време нахлуваха малки и големи риби. Едни се пръсваха уплашено, като че ли пробиваха стените на тунела, за да се скрият зад тях, а други се скупчваха пред фара, подобно на нощни пеперуди край запален фенер.

Тогава видя акулата. Там, в далечината, където се разсейваха лъчите на прожектора. Дълга три-четири метра, блеснала като метал, с пет червени пулсиращи цепнатини — хрилете й. Тя изплува внезапно, размахала припряно несъразмерната си опашка.

Но не тя привлече вниманието му — риба като всички други, които бяха пресичали пътя му. А нещо друго — някаква странна буца на гърба й, особена безобразна гърбица. Подире й, все едно самозародени в нищото, се зададоха още няколко акули, задъхани от бързане, които се зъбеха като булдози със сърповидните си уста. Те тракаха трионени челюсти и се стрелкаха все към чудновата гърбица, доближаваха я тъй, че да я докоснат със зъби, после внезапно отскачаха назад уплашени, за да се нахвърлят пак, след като отново наберяха смелост.

Изведнъж гърбицата почерня. Хищниците се вгризаха вкупом в нея. И чудо! Уродливата акула продължи пътя си, но вече с равен гръб, а буцата й остана във водата зад нея, където бавно се разсея в разлато черно облаче.

В същия миг към илюминатора се прилепи един избледнял, обезцветен октопод.

Едва сега Питър си даде отчет за станалото. Това, което бе видял върху акулата, то се знае, съвсем не е било гърбица, а едро главоного. Главоногото бе почерняло с обичайния си трик, после бе избълвало чернилния си двойник, а то, побеляло, измамило враговете, се бе стрелнало върху батиандъра да дири закрила.

Всъщност какво търсеше върху гърба на акулата?

Досущ като ездач, прилепен към седлото, за да избяга от преследваща го глутница. Допустимо ли беше това — октопод да язди акула? Или от страх бе потърсил спасение на най-безопасното място, върху гърба на кръвния си враг? И така с глупостта си неволно се бе спасил, както често става в живота.

Сега той стоеше прилепнал към стъклото, откъдето го гледаше с ококорени жълти очи, чиито водоравни зеници се бяха окръглили от ужас. По тялото му преливаха на забързани вълни една от друга по-ярки разцветки. Не можеше да се успокои. Ту почервеняваше, ту позеленяваше, като преминаваше през всички възможни оттенъци на дъгата. Езикът на багрите говореше по-разбираемо от друг, от всякакъв призив, от всякакъв вик за помощ. И очите му, сякаш човешки очи, присадени от някакъв бог шегобиец към уродливото животинско тяло, гледаха по човешки осмислено, също крещяха молбата си.

Дали пък само очите? Питър усещаше лек шемет. И в него като че ли дочуваше някъде вътре в себе си, в мозъка си, с цялата си същност ясно, отчетливо: „Помощ! Помощ!“.

Това, разбира се, не бяха думи, не можеха да бъдат думи. Замайването безсъмнено се дължеше на друго. Може би налягането в кабината се бе променило. Той погледна манометъра. Нормално. Тогава?

Ала нямаше повече време. Очите, цялото тяло на октопода викаха: „Помощ!“.

И човекът неволно се поддаде на тая молба. Изви лоста за управление, насочи се срещу струпаните хищници, които след първото смайване вече се отправяха по вярната следа на беглеца. Когато ги наближи, той натисна спусъка. Не беше нужно да приложи максималната мощ на ултразвуковото си оръжие. Едва докоснати от невидимия звуков откос, една след друга те обръщаха кореми и безпомощно потъваха, разтапяха се в черното.

Нова игра на цветовете, тоя път по-сдържана, по-омекотена, изрази задоволството на мекотелото от поражението на враговете му. Но очите му продължаваха да се озъртат все така възбудено, в тревожно очакване.

Питър неволно почувства неприятна тръпка. Дали го смути невероятното човекоподобие на октоподовия поглед, тъй мрачен и втренчен, просмукан от някаква свръхчовешка тъга, с някакво чувство на обреченост и пълна безнадеждност? И тая тиха мъка, бликаща от долепеното към илюминатора око, преля в окото на човека, разбуди и неговото за малко отстъпило при борбата чувство на самотност. Безутешността, унинието, убедеността, че си захвърлен сам в нищото, пак го вкопчиха в меките си, но безпощадни пръсти. От тоя поглед като че ли струеше невидим поток, непреодолим прилив на безнадеждна пустота. И Питър отново се сгърчи в своята самота — като охлюв в черупката си, който се надява така да се избави от ненаситните зъби на ровещия по дъното скат. За сетен път почувства колко е празен животът му, колко му липсва човешката взаимност, човешката дружба. И тук, сред това гъмжило на живота; и там, сред човешкото гъмжило. Знаеше — съзнанието, душата е сама, не тялото. Тялото може да общува. Тялото участва в човешкото шествие на живота. Тяло до тяло. А душите — разделени, отдалечени, откъснати една от друга. Ти се движиш сред милиони, милиарди тела, подобни на теб. И слушаш думите им — само това, което те са преценили, че могат да споделят с теб. Но какво се крие зад тия думи? Правда или коварство? Кой ти е истинският приятел; кой — прикрит враг, лицемер?

Дали ще дойде някога ден, когато техниката, науката, прогресът ще постигнат съкровената мечта — когато съзнанието ще може да се свързва с друго съзнание направо, без посредничеството на скъперническите думи, когато всеки ще знае точно какво представлява другият, какво мисли и чувства; когато другият ще знае какво представляваш и ти, каква е и твоята цена.

Мечтаният ден, когато ще общуват самите души, не думите им, тези несъвършени, безпомощни, осакатени техни изяви…

Питър се сепна. Отново включи автопилота, напъти го надолу. Нямаше право да отклонява вниманието си. Длъжен беше да изпълни възложената задача. Там, на дъното, на дълбочина точно две хиляди осемстотин петдесет и три метра, бяха пуснали робота комбайн. С предназначение да предаде посредством телевизионните си очи изображението на местността, където дълбоководните сонди бяха извлекли дънните скални колонки. И да започне експлоатацията.

Всъщност океанавтът не знаеше какво съдържат тия колонки. Анализът им се извършваше в пълна тайна. И с право. Безброй сухоземни акули слухтяха, готови с нокти и зъби да отмъкнат всяко по-тлъсто находище. Шефът му бе загатнал, че ще извличат манган от богатите конкреции на дъното. И Питър не се интересуваше повече. Защото бе обикновен наемник, макар и с висока квалификация, макар и единствен засега в света. Ако вдигнеше много цената си, щяха да минат и без него. Толкова автомати се ровеха вече по океанското дъно. Наели го бяха за друго. Той може би щеше да откаже, ако не беше Хелен. Заради Хелен щеше да помогне на баща й, тоя алчен бизнесмен, не по-добър от другите акули.

Комбайнът внезапно бе престанал да работи и да изпраща телевизионен образ. Спуснатата след това самостоятелна телевизионна камера също излезе от строя, щом приближи дъното. Налагаше се да отиде човек. Човешко око да види, човешки разум да прецени, да установи причината на аварията и ако може, да помогне. Такава беше сега задачата на Питър — да слезе и да види. Само това.

Може би щеше да разбере какво бяха открили, въпреки че много-много не го засягаше това. Океанското дъно е неизчерпаем рудник. Някъде то е застлано като чакъл с чудните метални конкреции. Че какво ли няма там? И желязо, и манган, и кобалт, олово, цинк, никел. И то в концентрации, по-големи от земните. А може да са попаднали и на уран. На много места бяха открити титан, цирконий, торий, ванадий, все метали, без които е невъобразим съвременният живот. От плитчините на Югозападна Африка вече изсмукват с помпи диаманти. В Индонезия вадят с драги калай. Правят се опити за получаване на нефт от най-големите дълбочини.

А октоподът през цялото време не се отделяше от батиандъра. Пълзеше напред-назад, сякаш го изучаваше. Питър отново го загледа. И отново същото безпокойство замъгли съзнанието му. Какво ставаше с него? Защо толкова го вълнуваше това примитивно мекотело? Сякаш през дебелото стъкло го разучаваше човешко лице — със същото човешко изражение на очите, със също такова високоинтелигентно чело. Ще речеш — глава на плешив мъдрец с дълга брада, на каквато приличаха развяващите се пипала. Чело, очи и брада — нищо друго…

Питър трепна. Всъщност имаше ли основание да бъде наречена чело облата подутина между очите му? Океанавтът беше изучил основно анатомията на това примитивно същество. При игрите си по крайбрежието, заедно с майка си, индианката, бе ловил много октоподи, докато баща му, отвратен от цивилизацията, пишеше своите никога неиздадени трудове в дървеното им бунгало под кокосовите палми. Достатъчно беше да захапе главоногото между очите и то умираше. Защото там се помещава неговият мозък, защитен с малка хрущялна кутийка. Толкова е мозъкът на обикновения октопод — колкото две бобени зърна.

А това? Ясно, не беше никакво чело. Беше просто някаква буца, тумор, гноен наръст, образуван случайно на същото място. А може би тъкмо тоя тумор беше причина за необяснимото поведение на октопода.

Съзнанието му отново потръпна под вече познатия му повик за помощ. Странното мекотело отвън пак се бе сгърчило от ужас, който струеше от очите му. Гледаше напред, отвъд обсега на прожектора. И сякаш сочеше с пипало. Поддал се на неговия ужас, Питър включи ехолокатора. Върху светналия екран се появиха няколко синкави петна. Риби тон. Не те бяха предизвикали тревогата на главоногото. Ултразвуковият лъч продължи да опипва мрака. Под водата светлината прониква слабо. И най-мощният прожектор не е в състояние да даде видимост над тридесет метра. А звукът достига навред, до най-големите дълбини. Неслучайно най-висшите обитатели на океана, делфините, са открили за себе си своя биоехолокатор.

Океанавтът трепна. Върху екрана се обрисува едно огромно петно, което постоянно менеше очертанията си, като кръжеше около апарата му на разстояние стотина метра.

Калмар!

Ето ти среща, от която не само злополучният октопод, а и всеки друг, дори и човек в батиандър, въоръжен с последните постижения на техниката, щеше да настръхне. Калмарите — та те са древните кракени, страхотните морски чудовища, дълго време отнасяни към легендите. Тези чудовища, които злополучният Дени дьо Монфор обвинявал за гибелта на цели флотилии. И заради които е бил взет на подбив от обществото. Няма спор, калмарите са едни от най-агресивните водни обитатели. Питър бе наблюдавал на свобода малки калмарчета. И бе потръпвал пред тяхната кръвожадност. Какви ли биха били възможностите на един голям техен сродник с размери, ако не повече, то поне колкото тия, които вече са известни на науката?

При толкова много спускания към дъното той за пръв път срещаше главоного от такава величина. Само туловището му достигаше петнадесет метра дължина. И понеже му беше известна свирепостта на събратята му, не можеше да си обясни защо тоя се бави така, защо кръжи наоколо, защо не напада както обикновено — мълниеносно, с един скок на биореактивния си двигател.

Октоподът се бе измъкнал назад и се бе сврял между двете външни сопла на батиандъра, не успял да открие по-защитено убежище. И там ту червенееше, ту бледнееше от страх пред невидимия, но предусетен по някакъв начин враг.

Атаката беше светкавична. Още преди Питър да съобрази, от мрака изплуваха, все едно изстреляни из нищото, тентакулите — двете по-дълги пипала на хищника и сграбчиха с ноктестите си вендузи малката подводница. После с рязък тласък я придърпаха назад към разперените по-къси пипала, сред които щракаше огромният папагалски клюн. А над тях, отстрани на торпилоподобното тяло, грееха със сатанински огньове двете му червени очи с големина на автомобилни гуми. И със сатанинска злоба, сатанинска ярост…

В същия миг странният октопод излетя нанякъде, пребледнял от ужас.

Разтърсен от чудовищната хватка, океанавтът едва свари да съобрази. Зловещият клюн вече стържеше по металния корпус, пипалата го притискаха с исполинската си мощ. Заскърцаха заплашително плоскостите за управление, единствените издадени елементи върху хидродинамичното тяло на батиандъра.

Замаян от безредното подмятане, човекът най-после успя да натисне електробутона. Ток от десет хиляди волта обгърна металната обшивка. Калмарът не устоя, сгърчи се и почервеня от гняв, отскочи настрана, зашеметен, обезсилен. За жалост само за миг. После връхлетя с още по-голямо настървение. Но и тоя път — отзад, сякаш някакъв свръхусет му подсказваше, че отпред действа убийственото ултразвуково оръжие, неимоверно по-мощно и по-опасно от опипващите сигнали на кашалотите. Отново вкопчи металната плячка в чудовищната си прегръдка, с по-неудържима ярост застърга с човка.

Питър посегна още веднъж да отхвърли нападателя с електрическия ток. Натисна копчето. Нищо! Опита повторно. Същият неуспех! Ясно, от страхотния тласък инсталацията бе излязла от строя.

Той не искаше да го убива. Само да го прогони. Ала вече нямаше друг изход. Налагаше се да пусне в действие смъртоносното си оръжие. Иначе рискуваше да загуби и батиандъра, и живота си.

Издебнал удобния момент, той натисна спусъка на ултразвуковия генератор. Но с някакво свръхчувствително сетиво, усъвършенствано през милионгодишната борба със сонарите на кашалотите, калмарът се дръпна рязко назад. И невидимият гибелен откос засегна само тентакулата му. Отсече я като нож. От раната бликна синята му кръв, размъти водата. Може би от болка, може би почувствал с дивия си мозък, че има насреща си по-опасен враг, кракенът изблъска с внезапен напън плячката си и отскочи назад, след като изблъвна от водната си фуния кафява боя.

От грубия удар Питър удари челото си в илюминатора. А когато отново отвори очи, чудовището беше изчезнало. Сякаш не се бе вестявало, като отминал кошмар. И само отрязаното пипало, което продължаваше да се гърчи, докато потъваше към дъното, издаваше, че не е било никакъв кошмар, а жестока действителност. Предупреждаваше човека за непознатите опасности, с които можеше да се сблъска по пътя си към бездната. Ехолокаторът му напразно опипваше водните слоеве. Само няколко акули, усетили с непогрешимия си нюх мириса на кръвта, налитаха върху потъващия къс месо.

Вече можеше да продължи пътя си. Питър отново се наклони върху пулта за управление. Натисна ключа на автопилота… Водореактивните струи зашумяха неравно. И батиандърът се запремята безпомощно във водата. Човекът мигновено изключи двигателите. Бе успял да разбере, бе видял и през илюминатора, че хоризонталните плоскости — елероните и вертикалният рул — са смачкани от кратката схватка с кракена.

Апаратът беше напълно неуправляем, негоден за работа. Питър натисна аварийното копче и оловните топчета, които му служеха за баласт, шумно се изсипаха през люка навън. Добила положителна плаваемост, лодката се устреми бързо нагоре. Осветеният от прожектора планктон заприлича на обилен снеговалеж.

А там, на предишното място, между двете сопла, отново се бе сгушил октоподът…

Кошмарният сън

Сънят на Хелен Фарлоу беше ясен и отчетлив като наяве. Девойката лежеше в койката си, загледана с вторачени очи в странното същество, което се намъкваше в каютата й през полуотворения илюминатор. Всъщност не толкова странно. Тя успя да го разпознае веднага. По стената бавно пълзеше октопод. Уж обикновен октопод, а в същото време не тъй обикновен. Едновременно и животно, безформена молюска, и колкото невероятно да изглеждаше това — човек. Някаква грамадна попова лъжичка с изпъкнали печални очи. Повече приличащ на невиждан уродлив старец, с изпъкнало плешиво чело над ококорените очи — точно такова, каквото й го бе описал Питър, след като бе изплавал на повърхността с повредения батиандър.

Главата й се маеше, в стомаха й се надигаше противна тръпка. Сърцето й биеше ускорено. Идеше й да закрещи от ужас, а не можеше, нямаше сили. Нямаше и воля. Нещо по-властно от нея бе стиснало устата й, сковало мускулите й.

Октоподът се спря на масичката и се надигна върху осемте си ръце. Вторачи в нея златистите си немигащи очи. Загледа я упорито, настойчиво, дори властно. Но не. Не и властно. Повече с мъка. От очите му се излъчваше някаква неизказана, неудържана тъга, като че ли събрал в очите си мировата скръб.

И пред нея остана само това. Изчезна уродливото животинско тяло, грозните пъпчиви пипала. Останаха само тъжните очи под човешкото чело. И неизказаната им скръб, изпълнила каютата й, удавила целия свят.

Не се чу никакъв звук. И въпреки това Хелен го чу. Чу го с цялото си същество, все едно изкрещяно от всяка нейна клетка. Сякаш не нейният мозък го извика, а някой друг, който се бе намъкнал насила в съзнанието й.

— Какво всъщност представляваш ти?

Девойката беше уверена — питаше пришелецът. Никой друг. А не можеше да му отговори, не знаеше как да отговори. И какво.

— Разбираш ли ме? — не спираше неочакваният гост. — Дорасла ли си в своето развитие да схванеш моята мисъл?

Хелен трепереше, цяла обляна в пот. Безсилна да свърже в едно явната интелигентност с безформеното тяло, което стоеше пред нея.

— Отговори ми — не спираше вътрешният глас. — Аз съм разумно същество. Разумна ли си ти? Способни ли сме да се свържем, да се разберем?

— Но кой си ти? — стори й се, че изкрещя Хелен.

Явно не чул въпроса й, оня насреща продължи настойчиво:

— Искаш ли да установим връзка — моят народ с твоя? Да си помогнем. Вие и ние: разум с разум.

Той протегна ръка — така й се стори — не безобразно пипало, а ръка.

— Желаеш ли да дойдеш с мен, при моя народ?

Досегна пръстите й с мокрото пипало, осеяно с вендузи. Хелен не можа да удържи вика си на ужас. Писъкът й прониза каютата.

И само след миг през отворената с трясък врата влетя разтревожена черната й прислужница. Девойката се бе полуизправила в леглото, пребледняла, задъхана, с широко разтворени очи. И сочеше с трепереща ръка.

— Там! Там!

Негърката погледна нататък. И не видя нищо.

— Какво има, мис? — запита тя.

— Пришелецът!

— Тук няма никой, мис! Присънило ви се е…

Хелен опита да се овладее. Наистина нямаше никой. Явно, че й се е присънило. И бе сънувала това, което я бе развълнувало най-силно вчера — разказа на Питър. Октоподът с тумора между очите. Добре че не бе се срещнала и с кракена.

Когато след закуската се изкачи на горната палуба, тя завари там Питър Райт, облегнат на парапета и загледан в искрящата водна повърхност, по която се носеше плавно цяла флотилия велели — приличащи на палачинки мекотели, които неуморно кръстосват моретата, опънали отвесните си ципи като платна. В сянката на борда се въртяха в замайваща въртележка три големи тигрови акули. Прелитаха подобни на водни кончета летящи риби.

— Да знаете какво сънувах! — изговори на един дъх Хелен, като се облакъти на парапета до него.

Той се обърна привидно изненадан, сякаш не я бе чакал нарочно от заранта на любимото й място. Обърна се с удоволствие. И в същото време с леко раздразнение, с някакво противоречиво чувство. Защо пак дойде при него? Играеше ли си още? Като византийските принцеси…

Но и в това раздвоено чувство се криеше особена сладост.

— Разкажете!

Всичко, което я засягаше, го интересуваше.

Тя замълча малко, преди да се реши:

— Навярно ще ви прозвучи малко наивно. Но… Вярвате ли, че някъде из вселената съществуват и други разумни създания?

— Стар въпрос! — усмихна се Питър. — Засега има все още два отговора — единият — да; другият — не. С еднакви шансове.

— Но вие? Какво мислите вие?

— Аз ли? Да си призная, много ми се иска да съществуват. За да не бъдем сами в безпределната самота на вселената. Каквото и да ми говорят научните факти, аз все не мога да си я представя безплодна и неразумна. Смятам, че навред действат едни и същи закони на еволюцията: от безжизненото към живото, от простото към сложното, от инстинкта към разума. Създал ли се е веднъж живот или негово подобие, в него трябва да се развие нервна система, а тази нервна система безусловно трябва да изгради мозъка. Животът е предопределен стадий в развоя на материята, то се знае, при достатъчна продължителност на благоприятните условия. Появата на разумни същества трябва да увенчае дълготрайното съществуване на живата материя. Дори у растенията вече се предполага наличието на някаква информационна система — у мимозата например…

Тя потърка челото си.

— А бихте ли допуснал, че обитатели на друга планета могат да посетят Земята? Да се вмъкнат в каютата ми? Да разговарят с мен?

Питър не успя да прикрие усмивката си.

— Докато не се докаже противното, и това допускане не е изключено. Защо да не дойдат, стига да притежават цивилизация, малко по-развита от нашата!

Хелен го погледна в очите.

— Ще ви кажа направо! Сънувах някакво същество. По̀ право смятах, че сънувам. Подобно на октопод. Като този, за който ми говорихте вчера. С изпъкнало чело. И то разговаряше с мен.

— На какъв език? — Той не успя да задуши отсянката на съмнение в гласа си.

— Та зная ли! Не чувах нищо, а разбирах какво ми говори. Предлагаше ми да се свържем — моят народ с неговия. Разум с разум. Помня, така рече той: разум с разум…

Питър едва сдържа избликналия порив да поглади челото й, да я успокои. Какъв ли кошмар бе изживяла?

Той стоеше до нея, разговаряше, усещаше топлината на рамото й. И като че ли беше разделен от нея с милион светлинни години. Нима е толкова непреодолим пределът между две съзнания, докато носителите на тези съзнания — мозъците им — се намират на разстояние само няколко сантиметра? Ех, ако би могъл някак си да прозре зад гладкото й чело! А и тя да разчете неговите копнежи, които той дори не дръзваше да изрече:

— Да не сте болна? Не е ли по-добре да си починете? Да вземете някакво успокоително. И всичко ще мине…

— Мисля, че е сън — поклати глава Хелен. — И все пак… Толкова ясен сън…

Тя отново вдигна глава.

— А не може ли да бъде друго?

От смущение неволно прехапа устни.

— Нямаме ли право да допуснем, че освен човека на Земята съществуват и други разумни същества?

— Добро утро, мис Фарлоу!

От другата й страна се подпря на фалшборда Джон Мунк, вторият океанавт на кораба, заместникът на Питър.

Хелен бързо опита да прикрие неудоволствието си. Наистина нямаше никакви основания да бъде недоволна от него. Та той беше един безспорно очарователен млад човек. С фигура на атлет (та какъв ли океанавт би представлявало някое хилаво човече?), с правилни черти на лицето, направо красив, остроумен и духовит. Където попаднеше, Джон веднага ставаше център на вниманието. За разлика от мълчаливия, необщителен Питър. За Питър никой не можеше да каже нищо лошо. Но — и нищо добро. Питър просто беше обикновен, незабележим на вид човек. Трябва дълго да го наблюдаваш, за да разкриеш качествата му. Тя чувстваше, че и Джон Мунк я ухажва, но и ухажването му беше внимателно, недотегливо, с чувство на мярка, както подобава на джентълмен. Без да се натрапва, без да досажда…

Точно сега Хелен би предпочела да бъде насаме с Питър. Но не можеше да изгони другия. И, макар неохотно, се обърна към него:

— А вие как смятате, възможно ли е да има и други разумни същества? Не само някъде във вселената, а тук, на Земята…

Джон се усмихна.

— Ако се доверим на моя съименник, доктор Джон Лили, би трябвало да приемем, че това са делфините.

— А защо пък не? — вмеси се в разговора Питър, успял все пак да овладее неудоволствието от присламчването на съперника му. — Защо да не допуснем и у тях някаква друга — да речем, умозрителна цивилизация, без писменост и изкуство? Формите на разума са тъй разнообразни, както формите на живота. От бозайниците най-интелигентните са тези, които са овладели триизмерното пространство, за което е необходимо най-голямо въображение. Това са делфините, бобрите, тюлените, маймуните.

Джон побърза да го допълни учтиво:

— И още едно условие, главното — наличие на ръце. Не само мозък…

Питър чувстваше под вежливите думи упоритото желание на заместника си да го омаловажи пред девойката. И почти рязко подхвърли:

— Не е ли вече време да се откажем от тая атавистична представа за изключителността на човека?

Без да губи самообладание, Джон отвърна с предишния си любезен тон:

— Напълно съм съгласен, че е вече време. Но дори и да се бе появил някой друг интелигентен вид на Земята, човекът щеше да го унищожи, още преди да се е развил както трябва. Когато се роди някой по-способен вълк, плод на подбора или на случайна мутация, човекът тутакси организира хайки, докато го премахне. Той и сега непрекъснато провежда подбор сред животните, насочен против умственото им израстване.

Джон замълча, за да придаде повече убедителност на думите си:

— И не само спрямо животните. Така питекантропът изтреби австралопитека, така и кроманьонецът измести неандерталеца. Така под куршумите на нашите деди изчезнаха индианците…

Бързо усилващо се бръмчене заглуши думите му. Тримата вдигнаха очи. От ясното небе се спускаше плавно червеният хеликоптер на боса, собственика на кораба, техния работодател, все едно техния собственик, на когото с договор бяха продали силите, здравето и способностите си.

— Баща ми! — зарадва се Хелен. — Извинете ме!

И забърза към площадката за кацане да го посрещне.

Томас Фарлоу изскочи от кабината като пружина, почти притича по спуснатата стълбичка и с едра решителна стъпка, както обикновено, се насочи към дъщеря си. Без поздрав, дори без обръщение, той почти изстреля от упор въпроса си:

— Какво дириш тук?

Усмивката замръзна върху лицето й. Но тя успя да се овладее:

— Не е ли по-уместно да продължим разговора в каютата ти?

— Добре! — Той закрачи гневно нататък.

И когато тя затвори вратата след себе си, бащата отново запита:

— Кой ти позволи да дойдеш тук?

Девойката отвърна тихо, но твърдо:

— Аз съм пълнолетна, татко. И имам право да си позволя такава волност. При това съм геохимик. И помагам в лабораторията. При тая тайнственост, с която си я обградил, един верен специалист не е излишен при спешните анализи.

Той свали сакото си.

— Знаеш много добре за какво те питам. Изрично ти забраних да се срещаш с тоя… тоя „цветен“…

Хелен го прекъсна възмутена:

— Тоя „цветен“ е учен. И ти го цениш като учен. От ранга на Жак Кусто, на Ален Бомбар. А в някои отношения и повече от тях. Неговото откритие ще направи революция в овладяването на океана. Първият човек, който може да слезе на морското дъно без подводница, без водолазен костюм, без акваланг — това е той. Като риба сред рибите…

— Този учен, от когото толкова се възхищаваш, е мой служещ — отсече Фарлоу. — Аз му плащам. Без мен, без моята помощ, неговото изобретение не струва пукната пара. Само чрез мен той би могъл да го изпробва. И да го докаже…

— Питър не е първият откривател, който е бил ограбен от тези, които държат парите…

— Охо, вече и „Питър“! И неговите мисли за „тия, които държат парите и ограбват“ нещастните учени.

Внезапно той промени гласа си. Стана дори ласкав:

— Хелен, моето момиче! Избий тази прищявка от главата си! Не виждаш ли и ти самата, че не ти подхожда? Та ти, щеш или не щеш, си една от „тия, дето държат парите“. Не само защото е беден. Аз имам достатъчно. По-важно е другото. Забрави ли в какво общество живееш? Имаш ли представа какъв скандал ще предизвикаш? Не за такава участ съм те готвил, Хелен. Опомни се! Нашето общество няма да му прости това. Не аз, а обществото. Това, че е „цветен“…

Тя се изправи рязко насреща му.

— Ако не беше тоя „цветен“, сегашният ни разговор нямаше да се състои. Забрави ли и това?

Намекът й беше ясен. Напомняше му, че Питър Райт някога бе спасил живота й. Напомняше му за деня, който тя никога нямаше да забрави. Тогава под водата бяха само двамата: тя и Дик. Тогава го харесваше. Допускаше дори, че би могла и да го обикне. Той беше от нейната среда, строен и красив. Шофираше лудо, боксираше се отлично, танцуваше като професионалист. А главното — и нейният баща, и неговият не им пречеха. Напротив, надяваха се чрез техния брак да слеят двете враждуващи дотогава фирми. Дик беше и отличен подводен плувец. Той я научи да си служи с акваланга, той й показа прелестите на подводното царство — там, из ненагледните подводни джунгли по Карибското крайбрежие. Двамата, които тогава смятаха, че са влюбени. Сами, в тази райска красота! Имаше и акули, то се знае. Но Дик успяваше да ги прогонва, като ги боцкаше по носа с една къса тояжка. Макар че за всеки случай носеше ултразвуковия си пистолет. Докато един ден… При спомена тя отново усети как ужасът вледенява цялото й тяло. Не бяха слезли много дълбоко — не повече от шестдесет метра. Блестящото тропическо пладне тук се бе превърнало в приказен кобалтовосин здрач, в който се открояваха кораловите шубраци, всички обагрени в синьо, наподобили лунна зимна картина. И само когато запалеха фенерите си, околният свят, цялото това фантастично струпване: водорасли и гъби, звезди и охлюви, актинии и риби, засияваше в неправдоподобната си пъстрота… Чудовището изплува от дълбините почти отвесно — някакъв апокалиптичен кошмар, роден в ада. Насочи се насреща им, раззинало чудовищна трионена паст. Не уста, а вход към преизподнята. Толкова голяма, че би могла да ги налапа наведнъж двамата, без да се задави. Вкаменената челюст на такава древна акула Хелен бе виждала само в музея. И Хелен, и Дик забравиха пистолета. Дик забрави дори и нея. Без да даде знак за отстъпление, без да се обърне, той се устреми нагоре. Каишката на пистолета се закачи в един коралов клон и оръжието им падна на дъното. Но Дик не се спря, та да си го вземе. Нямаше време. И понеже беше много по-силен, много по-пъргав от нея, скоро я изпревари. Нещастната девойка разбра, че е загубена. Чудовището вече връхлиташе не като животно, не като акула, а като олицетворение на неизбежната гибел. Отворило уста като люк на транспортен самолет. И в тоя люк Хелен трябваше да влезе в следната секунда; да влезе, за да не излезе никога… Но тогава, без да разбере как и откъде, между нея и врага й се изпречи човек. Не, не беше Дик. Дик вече се бе изгубил някъде в сините висини. Хитростта на непознатия успя. Акулата се отклони подире му, изостави първата си жертва, предположила, че тая плячка, която се навираше сама в устата й, ще се окаже по-достижима… Обезумяла от ужас, Хелен не дочака развръзката. През рамо, докато се носеше задъхана нагоре, тя успя да види как човекът се спусна към дъното, вдигна пистолета…

Когато Хелен изплува на повърхността, Дик я чакаше на скалата. Спусна се да я прегърне. Ала тя го отстрани само с едно ледено движение. И в това движение изрази всичко: презрение и погнуса, което той разбра. Отиде си. А Хелен остана да изчака спасителя си…

Споменът се превъртя като филмовата лента през съзнанието й за две-три секунди. Докато Томас Фарлоу процеди през зъби:

— Длъжен беше да го стори!

— Защо пък длъжен?

— Като човек.

Хелен възтържествува:

— Изведнъж излезе, че е човек! Значи един „цветен“ има право да спасява една бяла жена, а няма право да я обича.

— Точно тъй, няма право! И кучето е длъжно да спаси господаря си…

Девойката обърна гръб възмутена.

— Това вече е прекалено, татко!

И тръгна към вратата.

— Чакай! — задържа я Фарлоу. — И още нещо…

Когато тя се спря, без да се обърне, той пошушна:

— Тук, на моя кораб, има издайник. Въпреки изричната ми забрана някой е съобщил на журналистите за аварията с комбайна. И за битката на тоя… На Питър Райт с кракена… А имаш ли представа какво значи това?

Тя въпреки всичко беше дъщеря на бизнесмен и имаше ясна представа за безкръвната, но не по-малко жестока борба на борсата.

— Акциите падат?

— И за да спася курса им, бях принуден да подиря помощ от бащата на Дик.

— По-добре от всеки друг, само не от него!

Сякаш не я чул, той добави:

— И да ти кажа ли кого подозирам?

Дъщеря му го изгледа с тревожно досещане.

— Твоят метис! — натърти Томас Фарлоу. — Аз съм много добре осведомен относно неговите разбирания, относно неговите разюздани изказвания. И неговата неприязън към „тия, които държат парите“…

Хелен кипна:

— Вече прекаляваш!

И тръшна подире си вратата.

Бащата седна на койката, хванал с две ръце главата си. Толкова я обичаше. Единствено за нея живееше, за нея трупаше богатства и пари. За да бъде охолна и щастлива. А тя? Би се примирил, ако избереше за другар в живота си някой беден младеж, да речем, като Джон Мунк. Младеж, който с личното си обаяние скоро може да влезе в техния кръг. Но един метис! Нима тъкмо неговата дъщеря трябваше да се обрече на позора — цял живот да навежда поглед, за да не прочита в очите на познатите си презрението. Неговата Хелен…

Той стисна юмруци. Нямаше друг изход. Трябваше да се отърве от него. А разполагаше с достатъчно възможности. Можеше да му измисли безброй опасни задачи. Задачи, каквито друг път не би възложил на човек…

Горчива усмивка сгърчи устните му. Имало подобен случай. Някога, отдавна. Губернаторът на Холандска Индия Ван Димен също така решил да се отърве от нежелания годеник на дъщеря си. И го удостоил с голямата чест. Дал му два прогнили кораба и го изпратил да открива нови земи. Дано не се върне. Но Абел Тасман напук се върнал, след като открил сегашния остров Тасмания и го нарекъл Ван Дименова земя, а северния остров на Нова Зеландия кръстил „Земя Мария ван Димен“. За разлика от Ван Димен, Томас Фарлоу имаше чувство за хумор.

Загадъчните светлини

Джон Мунк сам предложи да слезе на дъното вместо Питър Райт. Направи го не само да изтъкне личните си достойнства пред Хелен Фарлоу. Това беше една от причините, сантименталната. Но другата, деловата, беше по-важна в случая. Налагаше се да види всичко със собствените си очи. От лаборанта китаец, мълчалив като статуята на Буда, не бе успял да откопчи ни думичка. А не знаеше нищо за обекта на проучванията. Томас Фарлоу го бе наел ведно с Питър неотдавна, след като вече бе станала аварията с дълбоководния му робот. Иначе може би не би ги и наел.

Джон се нагласи в кабината, притегна винтовете на люка. Мощният кран простря стоманената си ръка и плавно положи апарата сред вълните. Океанавтът пусна в движение водореактивните си двигатели, хванал лоста за управление. Диферентомерът върху командния пулт показа тридесет градуса на килевия наклон. Това беше пределът. По-стръмно спускане ставаше опасно.

Тигровите акули, които от вчера обикаляха около кораба, се втурнаха да го разгледат по-добре, но убедили се скоро, че не става за ядене, изостанаха назад.

Прозрачният лазур на повърхностните слоеве скоро потъмня, синевата се уплътни. Червеният цвят на батиандъра стана кафяв. Нямаше нужда да поглежда дълбокомера. Ясно — достигнал е вече петнадесет метра дълбочина. Прелетяха стадо бонита, подгонили пасаж скумрии. Подобно на оживели лампиони пулсираха припряно медузи.

Внезапно нещо се размърда пред илюминатора. Джон го позна начаса по описанието на Питър — октопода с подутината над очите. Какво се бе привързал така към хората? И къде ли се бе губил досега? По корпуса под ватерлинията? На палубата или дори в някоя каюта?

Той се сети за съня на Хелен. Впрочем дали това наистина е било сън?

Повече не му обърна внимание — нали не му пречеше? Продължи спускането.

На деветдесет метра жълтата обкова на фара стана яркозелена. Тогава от синята мъгла изплува огромен морски костур, завъртя се с глупаво ококорени очи, после врътна недоволно опашка. Разправят, че някога такава риба глътнала един бисероловец, но той успял да се измъкне през хрилете й, за да разкаже за премеждието си.

Под двеста метра настана такава тъмнина, която не приличаше на нищо земно, каквато не можеше да се срещне и в най-мрачната нощ на повърхността.

Внезапно подводницата се озова сред вихрушка от светли точки. При слабото им сияние Джон успя да ги различи. Танцуваше стадо риби брадвички. И изведнъж — някакъв безшумен взрив, ослепителен блясък. Навярно в илюминатора се бе блъснало светещо калмарче и бе изстреляло огненото си облаче.

Пронизал настъпилия мрак, прожекторът улови в яркия си сноп два двуметрови калмара, които се бяха вкопчили в някакъв жив, оплетен възел. Те стягаха усуканите си пипала и се гризяха настървено с папагалските си клюнове, слепи и глухи за целия околен свят. С ужас в очите октоподът се дръпна назад, в закритието си между соплата на реактивните двигатели.

Отгоре, пробила грейналия облак на рибите брадвички, се стрелна огромна сянка. Косатка! Сякаш разсякла черната бездна с острия си гръбен плавник, тя се нахвърли между двамата бойци, с една захапка преполови и двамата, после рязко обърна нагоре, а преполовените тела, като срязания Гордиев възел, бавно се отпуснаха към дълбините, сподирени начаса от една белоока акула.

Лодката се изправи, сякаш се хлъзна по невидимо дъно. Джон разбра веднага какво е станало. Беше достигнал термоклина — температурния скок, границата между по-топлите повърхностни води и по-студените придънни слоеве. Той натисна по-рязко лоста, почти до четиридесет и пет градуса, проби невидимата преграда, после отново продължи да се спуска плавно надолу. И му се стори, като че ли бе попаднал в някаква жива супа, гъмжило на живот. Пред фара му танцуваха в луда вихрушка червени скариди, пъстри плаващи червеи, ракообразни копеподи, малки и големи медузи, сред които се стрелкаха ескадрили от червени, лилави и черни калмари.

В лека спирала батиандърът продължаваше да набира дълбочина. Манометърът показваше петдесет, шестдесет, седемдесет атмосфери. Сто атмосфери — хиляда метра. По-право деветстотин и деветдесет метра, защото едната атмосфера се дължи на въздушното налягане над океана.

Винаги, при всяко проникване в дълбините, Джон изпадаше в странно, друг път непознато нему състояние на духа. Ставаше и той друг човек. Забравяше дори за какво е мечтал там горе под синьото небе. Губеше воля и амбиции. Оставаше едно-единствено чувство — особен покой, примирение с природата, необяснимо сливане с нея. Равнодушие, почти апатия. Дали пък това е будистката нирвана?

А не биваше. Бездната крие безброй опасности. Неподозирани опасности. Напоследък по моретата зачестиха тайнствените изчезвания на батискафи и батиандри. Корозия на метала, от който бяха излети корпусите им, или нещо друго?

Човекът все още знае съвсем малко за океанското дъно. А да не знаеш всичко — това означава да не знаеш нищо. Той е изучил много по-добре лунната повърхност. Дълбоководните обитатели, особено по-едрите и по-съобразителните, имат пълната възможност да избягат от тромавите му апарати и от спусканите от повърхността драги и тралове. Затова никой не ги познава. Та нали едва преди петдесетина години човекът успя да улови латимерията, която живее в дълбините и излиза към повърхността само да хвърли хайвера си? Та нали Питър Райт твърди, че той самият е срещнал мезозойска гигантска акула в Карибско море? А за тези акули се допуска, че са изчезнали неотдавна. По дъното се намират техни зъби, още неуспели да се вкаменят. Та нали доскоро уважаващите себе си учени отричаха съществуването и на кракените?

Джон угаси прожектора, като остави да действа само ехолокаторната уредба. Щом очите му попривикнаха към мрака, черното море засия като тропическо звездно небе. Пред илюминатора се разлудуваха уродливи риби въдичари, размахали светещите си примамки. Пламтящи скариди, дълги цяла педя, забързаха да се махнат от пътя му, загребали припряно с дългите си крачета. Едра триъгълна риба, грейнала в сребристо сияние, изплува от мрака и изчезна както се появи, като привидение.

И не само заради опасностите. И заради задачата си Джон нямаше право да се отдава на опиянението си. Той не беше космонавт, който се рее сред звездите; свръхчовек, покорил пространство и време; полубог, безчувствен към хорските дребни тревоги. Той беше обикновен човек със своите стремежи, със своите ясни земни цели.

Бързо сменяващите се светлинни знаци върху циферблата на дълбокомера показваха, че дъното вече приближава. Ето 2500 метра, 2600, 2700…

Джон спусна гайдропа — желязната верига, която има предназначението при допира си в дъното да умъртви удара на лодката. 2800 метра!

Ехолокаторът обрисуваше достатъчно ясно надигащото се подводно плато. С неравностите му, с възвишенията и падините. С бездействащия къс метал, в какъвто се бе превърнал телеуправляемият комбайн. И до него — някакво странно възвишение като огромна каменна могила. Такива земни образувания, ако не са дело на човек, обикновено се дължат на вулканична дейност.

Нямаше никакво време за размисъл. Батиандърът приближаваше бързо дъното. Оставаха още тридесет-четиридесет метра. През илюминатора на мястото, където трябваше да се намира странната могила, се появи разлято грейнало петно. То неусетно се уплътни, обособи се в отделни продълговати светлини, наподобяващи амбразурите в старинен замък, подредени в правилни редове на няколко етажа. Слисан от видяното, Джон забрави да щракне фотоапарата. Когато се сети, вече беше късно. Светлините угаснаха изведнъж, както ако някой бе превъртял общ електрически ключ.

Прожекторът се източи напред с опипваща ръка. И извлече от мрака очертанията на гигантската могила. Никакъв замък. Обикновен каменен хълм, без прозорци, без амбразури. Обсипан с безброй морски таралежи с огромни игли, сблъскани тяло до тяло, ще речеш, нарочно подреждани така от грижлива ръка, като подводна кактусова градина.

Върху равното дъно се поклащаха бавно пъстри морски пера като разкошни ветрила. Тук-таме развяваха пипалата си дълбоководни анемони, подобни на чудовищни хризантеми. Полюляваха се изящно безброй морски лилии. Нептунови чаши, в които удобно можеше да се намести човек, сякаш очакваха морския властелин да налее в тях божественото си питие. А из тях щапукаха, пълзяха, извиваха се едри морски звезди, охлюви — съвсем голи, с разноцветни израстъци или с фантастични бодливи черупки, десетоноги раци, четинести червеи, подобни на другопланетни цветя, които мигновено бързаха да се скрият в каменните си тръбички. Хиляди холотурии гълтаха дънната тиня, за да я изхвърлят навън начаса с неравни сгърчвания. По разклонения висок човешки бой рогов корал пълзеше едра офиура „Глава на Горгона“, като оживяло коренище. Прелитаха уродливи риби. По дъното се хлъзгаха риби без перки, чиито дълги мустаци заместват очите.

Ала човекът нямаше време да се възхищава на рядката прелест, на съвсем неправдоподобния за земния жител гъмжащ живот. Предстоеше му по-важна задача.

Наоколо не се виждаше ни следа от конкреции. Океанавтът ги познаваше добре. В своите находища те настилат дъното като едър чакъл. Нямаше нито желязо, нито манган, нито мед, нито никел. Ясно, босът ги мамеше. Не се доверяваше никому. Без съмнение диреше нещо друго. Но какво ли? Затова ония, конкурентите, проявяваха такъв интерес към неговите проучвания. Затова даваха такива щедри подкупи да се доберат до тайната му.

Той насочи апарата си към бездейния робот. Наистина в този вид злополучната машина не беше годна за никаква работа. Всяка издадена част беше смачкана или отчупена, а целият й корпус — разяден, сякаш къс желязо, стояло векове във водата, а не последната дума на техниката, излята от некорозиращи сплави. Каква неизвестна сила го бе превърнала в купчина безполезна ръжда?

Вулканична дейност? Може би. Външният термометър показваше необичайна за такава дълбочина температура — плюс двадесет градуса по Целзий. Докато трябваше да бъде най-много три-четири градуса.

Внезапно пред илюминатора му прелетя тъмна сянка — октоподът, който бе пътувал дотук гратис с батиандъра му. С няколко резки тласъка на фунията си, както плуват на подскоци всички октоподи, той се устреми към хълма. И изчезна. Джон познаваше непостижимата дарба на главоногите да се сливат с околната среда. Но тоя път не беше това, не беше мимикрията. Октоподът изчезна наистина. Като вълшебник. Там, където се отправи, стърчаха хиляди шипове на сблъсканите един до друг таралежи, сред които нямаше място за цял октопод.

До полуизгнилия комбайн, който, преди да спре, бе успял да загризе основата на странната могила, блестеше някакъв жълт отломък.

Батиандърът простря напред механичната си ръка, задвижван от биотоковете на човешката ръка. Клещите хванаха здраво жълтия къс, изтръгнаха го от тинята и го поднесоха пред илюминатора. Джон затаи дъх. Нямаше никакво съмнение. Вече му беше съвсем ясно какво диреше босът тъй настойчиво. И защо пазеше в такава тайнственост своите издирвания.

Със свръхусилие на волята си върна на мястото му жълтия къс. Ония горе не биваше да го видят.

Той отново включи ултразвуковия телефон, с който поддържаше връзката с кораба:

— Роботът напълно негоден! Разяден от неизвестен реактив.

От слушалката прозвуча рязката заповед на Фарлоу:

— Вземете някоя част от него за изследване!

Металната ръка отново се протегна напред, откърти къс метал от разядената машина и го скри в специалния люк. Джон пусна двигателите. Насочи ги към повърхността.

Когато подемният кран постави батиандъра му на палубата, океанавтът се измъкна навън и побърза да отнесе на шефа си взетия къс от комбайна. Но Томас Фарлоу го изпревари. Сам го посрещна на стълбата. Там се бе събрал целият екипаж. Бяха дошли Хелен и Питър. Джон сметна, че и той има право да прибави една нова сензация към сензационната поредица през последните дни.

— На дъното видях чудноват хълм. Като храм. Със светнали прозорци.

Хелен неволно прехапа устни.

— Разумни същества! Така ли?

Фарлоу се вмеси делово:

— Направихте ли снимка?

Джон вдигна рамене.

— Додето се сетя, прозорците угаснаха. И храмът се превърна в обикновен каменен рид.

Томас Фарлоу сви устни.

— Моля, без повече шумотевици! И без това са ни предостатъчни. Не е необходимо аз да ви го обяснявам. Дори в батиандъра при такава дълбочина пилотът не е застрахован против всевъзможни халюцинации.

Той сложи дружески ръка върху рамото му.

— Вие идете да си починете, както се полага! Докато ние извършим анализа. После ще ми докладвате подробно. Дотогава ни дума никому! Ни думичка!

При това напомняне Джон едва сдържа усмивката си. Вече знаеше защо. Обърна се и се прибра в каютата си. Да почива? И то сега, когато бе разкрил тайната!

Той превъртя резето. Извади магнетофона си. И продиктува: „Вълкът не търси люцерна. Търси Райска птица“.

Такъв беше шифърът им. „Люцерна“ означаваше манган. А „Райска птица“ — злато. Злато беше намерил Томас Фарлоу. Цял хълм от самородно злато. Стотици, може би хиляди тона. Всъщност защо му трябваше на него манган, защо му трябваше желязо или никел, титан или цирконий, които след преработката им трябваше да се превръщат пак в злато, когато можеше да извлича направо самото злато? Дори във века на атомната енергия, на урана, радия и тория, еталон на ценност, както и хилядолетия назад, си оставаше пак тоя „презрян“ метал. Все той…

Джон нагласи магнетофона на най-бързите обороти, после извади скрития портативен радиопредавател. Пусна записа. Предаването не трая повече от секунда. Дори някой да го уловеше, нямаше да го различи от обикновен радиошум. А ония оттатък щяха да го препишат на нормални обороти и да го разчетат.

Само след минута долетя отговорът, също така сгъстен, сбит в по-малко от секунда. След като магнетофонът го удължи, Джон чу новото нареждане: „Продължавай риболова! И чакай Летящата риба!“.

Значи беше наближил решителният час. Часът, за който Джон се готвеше отдавна. Часът, в който щеше да реши всичко с един замах. С един замах да унищожи омразния съперник, да спечели богатството. И Хелен! Само заради Хелен заслужаваше да извърши много по-опасни дела. И много по-долни…

Хитрец беше бащата на Дик. Проумял, че не ще успее да глътне милионите на Фарлоу чрез провалилата се женитба, бе измислил другото — да го изправи пред фалит. И ако му се удаде, да заграби и находището му. Единствен Джон можеше да му помогне в това, само на него разчиташе. Иначе би ли му превеждал тия хиляди долари в банката? Иначе би ли му обещавал цял милион, ако успее начинанието им?

Но лоша щеше да му излезе сметката. Не за това мечтаеше Джон Мунк, не сам той да натика Хелен Фарлоу в ръцете на Дик. Джон Мунк щеше да му помага, докато дочака банкрута на Фарлоу, докато види Хелен по-сговорчива. А после щеше да заговори той. Нима го смятаха толкова глупав, че да издаде тъй доверчиво точното находище на златото? Та нали освен Томас Фарлоу от онези, които щяха да оцелеят, единствен Джон Мунк щеше да знае точните му координати? Колко му трябваше да докаже, че при бягството от кораба е загубил корабния дневник? А той въобще нямаше да го краде. Да предизвиква излишни подозрения! Точните координати, всички нужни данни бяха в главата му. Мозъкът му беше електронна машина, която не заличаваше нищо, след като веднъж го е записала.

И когато скандалът позаглъхнеше — а че ще има скандал, той не се съмняваше — Джон Мунк щеше да извади златото. Но вече за своя сметка. И като собственик на цяла планина самородно злато щеше да заговори с Хелен… Да заговори с целия свят…

Ненадейното нападение

Тоя път вече трябваше да слезе Питър Райт. Единствен той, незаменим със своето умение, би могъл да проучи основно аварията и ако е възможно, да установи причината й. Не беше работа за телевизионно оглеждане, не и за изследване през илюминатора на батиандъра, не и за грубите, недодялани пръсти-клещи на механичната ръка. Нужно беше човешко око да се взре във всяка подробност, във всяка пукнатина и драскотина; нужни бяха човешки пръсти да докоснат всеки детайл на робота, да изпитат степента на корозията, да проверят каква част и каква сплав е устояла. Нужна беше не пасивна, безволева електронна машина, в човешки мозък, който на място да състави правилната оценка и незабавно да вземе решение.

И тъкмо в това се състоеше разликата между някогашния губернатор Ван Димен и сегашния бизнесмен Томас Фарлоу. Ван Димен не се надяваше кандидат-зетят да му донесе слава, а Томас Фарлоу, напротив, предпочиташе Питър Райт да се върне невредим, ала, то се знае, след като е свършил успешно задачата си. Защото ако не успееше да я реши както трябва, ако не му се удадеше да установи на какво се дължи обезвреждането на дълбоководния руден комбайн, то означаваше, че и вторият, и третият робот, които бъдеха изпратени на дъното, щяха да бъдат постигнати от същата участ. Тогава Томас Фарлоу, волю-неволю, трябваше да обяви на всеослушание, че се отказва от проекта си, че разтурва създаденото акционерно дружество, което на обикновен език означаваше направо фалит. Но неговият фалит нямаше да бъде като на много други — само просто преливане на капитала от едно предприятие в друго, а направо провал. Защото в това предприятие той беше вложил всичко, което притежаваше — и още няколко милиона, които не притежаваше — авансово, в надежда, че ще ги получи за милионите на Дик. Когато става дума за милиони, чувствата замлъкват. Заради чувствата на сина си бащата на Дик нямаше да хвърли на вятъра парите си. А Томас Фарлоу трябваше или да изчезне, или да се затрие нейде из Латинска Америка, или да си пусне куршума в челото. И да остави Хелен сама и безпомощна в този хищен свят…

Той едва изчака океанавтът да се подготви за опасното спускане. Подготовката беше тежка и продължителна. Още снощи, след като беше получил нареждането на шефа си, Питър си бе направил първата инжекция, която целеше да запълни с лимфа всичките му костни празнини, главно черепните синуси и вътрешното ухо. В противен случай при чудовищното налягане на дъното — около двеста осемдесет и седем атмосфери — костите щяха да се раздробят на пясък.

Втората процедура, най-важната, основата на успеха му, се състоеше в правилното поставяне на изкуствените хриле — неговото изключително важно и извънредно сложно приспособление, което заместваше дишането на въздух в огромните дълбочини с дишане на циркулираща в апарата особена течност, преситена с кислород.

Всъщност това не беше само негово изобретение, не беше изобретение и на баща му, който положи началото на тези опити и постигна значителни успехи. Това беше откритие на природата, убягвало от погледа на хората досега. И баща му и Питър бяха уверени, че няма принцип, няма човешко постижение, което вече да не е било използвано милиони години от природата. В своите слепи опити при естествения подбор, при милиардите повторения и грешки тя бе постигнала най-целесъобразните решения, бе използвала възможностите на всичките си закони.

Не един път отделни животински видове са попадали в условия при голям недостиг на кислород. Повечето са загивали, но някои бяха развили у себе си способността да се задоволяват и с най-малкото, което им отпускаше скъперницата природа.

Личинката на щръклицата, която живее в храносмилателната система на конете при почти анаеробен режим, притежава две червени телца, съдържащи хемоглобин, с възможност да поглъща кислород стотина пъти по-силно от бозайниците. А хемоглобинът на свинската аскарида притежава сродство към животворния газ още толкова пъти по-мощно от конската щръклица.

Увлечението на стария Райт към проблемите на дишането не беше случайно. Клетият, боледуваше от емфизема на белите дробове, от чиито мъчителни пристъпи не можеше да се избави с никакви медикаменти.

Каква ирония наистина! Да страда от недостига на този химически елемент, който в свързано състояние е най-разпространеният в земната кора. Та и в самото човешко тяло.

Ходът на разсъжденията му беше горе-долу такъв. Кислородът от въздуха бива пренасян до тъканите посредством червените кръвни телца. Колкото са повече те и колкото са по-богато снабдени с хемоглобин, толкова по-добре ще вършат функциите си. Козите, образували се като животински вид в планините, при разредената атмосфера, притежават в един кубически милиметър кръв около петнадесет милиона еритроцити, докато у човека те са четири-пет милиона. Но техният брой е предопределен наследствено, така предопределени са количеството и сродството с кислорода на хемоглобина им.

Логичният извод при това положение е, че в неговата кръв би трябвало да се въведе друг хемоглобин, не човешки. При изследванията като най-мощен се оказа аскаридният.

Но в същото време неговото внасяне е невъзможно, понеже той по своята химическа същност представлява сложна белтъчна молекула, която предизвиква смъртоносна имунна реакция у тогова, в чиято кръв е попаднал.

Налагаше се или да бъде потисната цялата защитна система на реципиента, или пък да бъде отстранена белтъчната същност на хемоглобина.

Това се оказа най-трудното. Старият Райт, вече тежко болен, успя да разцепи тази сложна молекула на двете й главни съставки: на белтъка „глобин“ и небелтъчното желязосъдържащо вещество „хема“, активния транспортьор на кислорода, което не причинява фаталното образуване на антитела в кръвта на човека.

При проведените опити с морски свинчета и кучета аскаридната „хема“ предизвика стократно увеличение по отношение усвояването на кислорода в обогатената с нея кръв.

Той може би щеше да довърши опитите си, може би щеше да открие лекарство против мъчителната хипоксия, може би щеше да постигне целта на живота си — освен на себе си да даде облекчение и на милионите страдащи от задух, от белодробна туберкулоза, от сърдечна слабост. Но обществото, неговото общество, не му позволи. Не му прости свободомислието, не му прости петното, което според свойствените му предразсъдъци му бе лепнал чрез брака си. То не се унижи да приеме в средата си някаква индианка от крайбрежното село. Не пощади и сина му, плод на тази позорна според неговите закостенели догми любов. Едва след дълги увещания Питър бе приет от един по-напредничав директор в колеж за бели ученици. Но след като другите родители изтеглиха оттам децата си, за да не общуват с „цветен“, директорът с огорчение се видя принуден да отстрани слисания малък метис, който все не можеше да проумее безсмислиците и произтичащите от тях неправди в живота. Тъй старият Райт се зае сам с образованието на сина си. Тъй, по тази причина, и Питър, който вече имаше повече научни публикации от мнозина професори по биология в страната и който беше постигнал това епохално откритие, в действителност нямаше диплом за завършено основно образование.

Все така, в борба за защита на своите права и правата на сина си, едновременно в търсене на средства за сложните си научни експерименти, угасна клетият неудачник. Умря по ирония на съдбата с кислородна маска на лицето тъкмо пред прага на голямото си постижение, когато вече довършваше изпитанията си върху маймуни и се тъкмеше да направи решителния опит върху самия себе си.

Школата, прекарана при стария Райт, оформи и сина по негов образец. Питър продължи работата на баща си, довърши я. Ала не спря само дотук. Медицинската страна на проблема, която безспорно не подценяваше, все пак му изглеждаше по-скромна от новото му увлечение — овладяването на океанската бездна.

От майка си, индианката, бе унаследил любовта към морето. Тя го бе научила да разпознава морските животни и да се пази от тях; тя му даде първите, най-важните уроци по гмуркане. И така, вече пристрастен водолаз, неусетно той измести целта на бащините си проучвания — от областта на медицината към водолазното дело.

Знаеше го добре, съществуващите дихателни апарати бяха непригодни за дълбините. Там чудовищните налягания могат да смачкат както аквалангите, така и човешките дробове, да натрошат като свръхмощна преса ребрата и костите на плувеца.

Йоханес Килстра от Лайден бе посочил верния път с опитите си, при които принуждаваше мишки и кучета да дишат не въздух, а вода, обогатена с кислород при десетина атмосфери. Така също и хора. Акванавтът Френсис Фалейчик бе понесъл напълно безвредно подобен експеримент.

Само че методът имаше една слаба страна. Нужен беше доставчик, който да обогати тридесетина пъти водата с кислород, за да я направи годна за дишане.

Питър Райт си бе поставил друга задача — да използва съдържащия се в самата вода кислород. Тази идея също не беше нова. Милиони години преди това я бе осъществил водният паяк, който си изприда от паяжина мехурче под водата и го напълва с донесен от повърхността въздух. Стои си там малкият изобретател в своя прозрачен водолазен звънец и диша просмукания през стените кислород. На този принцип, основан върху пропускливостта на някои ципи по отношение на газовете, беше изготвил своята дихателна маска Валтер Роб. Основното у нея е специална полимерна мембрана с повърхност около два и половина квадратни метра, която има способността да извлича кислорода от водата.

Но само до двадесетина метра дълбочина, до две-три атмосфери налягане. Повече не издържа. С маска от такъв тип Валдемар Айрес плавал под вода цял час. Само че — почти до повърхността.

А погледът на Питър беше устремен към засега непостижимите дълбочини. Затова за него се оказа по-интересно постижението на Лампер, който под вода дишаше от апарат, съдържащ физиологически разтвор, наситен с кислород. Някои отдавна правеха опити да запълват този апарат с друга дихателна течност, като използваха различни концентрации на някои флуорни съединения, способни и при нормално налягане да бъдат насищани с кислород в подходящи за дишане количества, но и при единия, и при другия случай престоят на акванавта биваше ограничен — докато се изчерпи газът от разтвора.

Не! Не ставаха!

Питър Райт мечтаеше за друго, за неограничено пребиваване, и то на всякаква дълбочина.

Коя идея щеше да се окаже най-подходяща? Губеше съня си в обмислянето им.

Пък и да бяха само те! Жак Кусто например предлага чрез специална операция към кръвоносната система на човека да се включи специален патрон, който да подава кислорода си направо на кръвта. Други мечтаеха за анаеробно дишане. И какво ли не?

Съвременният технически век не страда от липса на идеи.

И от всички тия идеи Питър Райт трябваше да избере едната, най-обещаващата. Той предпочете да обедини в една няколко от тях. Изготви своята маска по подобие с мембраната на Роб, само че с многократно по-силна пропускливост за кислорода. И то пропускливост в течност, а не във въздух. И запълни апарата с физиологичен разтвор, та да позволи на водолаза да диша течност по принципа на Килстра, като го насити с получената от баща му „хема“ на аскаридния хемоглобин.

По такъв начин съдържащият се в морската вода кислород, преминал активно през филтъра на апарата му, който представляваше фино нагъната подобно на хриле мембрана, се поглъщаше жадно от аскаридната „хема“, а тя с вдишването нахлуваше в белия дроб и там отдаваше кислорода си на преминаващите през алвеолните капиляри човешки еритроцити.

След дълги, мъчителни опити младият откривател най-сетне успя да установи оптималното количество и състав на разтвора — безспорно с по-голяма концентрация на кислорода от тая на въздуха, за да се намали честотата на дишането, но не повече от границата, над която става отровен. С това целеше да предпази гръдния кош от преумора, понеже водата е осемстотин пъти по-плътна от въздуха.

Опити, опити, опити: върху жаби, мишки, маймуни. И накрая, като истински учен, и върху себе си. При един от тези опити успя да спаси Хелен от чудовищния древен кархародон.

Това беше безспорен успех. И фармацевтичните акули, а едновременно с тях и оръжейните тръстове, подушили изгодата, побързаха да му го отнемат, побързаха да откупят патента му. Откривателят отказа под предлог, че не го е проверил достатъчно, затова се нуждае от още много изпитания. Всъщност това не беше лъжа. Той до сега го проверяваше. С тази цел прие и предложението на Томас Фарлоу…

А може би и заради нещо друго, което не искаше да признае и пред себе си — заради Хелен…

Но патента си, по право принципа, по който възнамеряваше да продължи проучванията и с който трябваше да се съобразяват другите учени, предложи на Здравния комитет при Организацията на обединените нации.

Това вече преля чашата. Военните ведомства го обвиниха направо в държавна измяна. Защото ги лишаваше от значително бойно предимство при надпреварата във въоръженията. При морската война щяха да бъдат незаменими подобни водолази, които са в състояние да престояват по цели седмици в дълбочините и да изплуват без нужда от декомпресия, за да нанасят изненадващи удари върху вражите флотилии. Изведнъж ставаха излишни предприетите опити за дресиране на делфини за диверсионни цели.

То се знае, не го осъдиха формално, защото липсваше параграф от закона, под който да го подведат. Но общественото мнение, насъскано от пресата, го посрещна с такъв вой, че направи престоя му в родината непоносим…

Питър облече хидрокостюма си, предназначен да запази тялото му от преохлаждане в големите дълбочини. Този костюм беше импрегниран с хидразин, който, смесен с катализатор, отделяше нужната топлина. А полученият при протичащата реакция газ, преди да бъде изтласкан от водното налягане, създаваше допълнителна изолация на организма му. Постави върху очите си контактните лещи. Защото там, при чудовищното налягане, не би устояла никаква водолазна маска. А без очила гмурецът е все едно сляп, тъй като човешкото око не е нагодено към водната среда с нейния по-голям ъгъл на пречупване на светлината от въздуха.

Тогава вече приготви разтвора си, напълни с него апарата, прикачи филтъра му на гърдите си и захапа мундщука, който едновременно с това притисна носа му. Това беше най-решителният, най-отговорният момент в подготовката — първото вдишване на разтвора, при което въздухът трябваше да бъде изтласкан от дробовете, без да бъде предизвикан обичайният при такива случаи спазъм, водещ до задушаване. Въпреки че бе изследвал основно процеса и си бе взел нужните за случая потискащи кашлицата медикаменти, при поставянето на апарата се налагаше изключителна предпазливост и готовност за всяка изненада.

После се настани в батиандъра, затвори люка. Кранът го положи сред вълните.

Преди да се потопи в синята бездна, заливаща илюминатора, той успя да зърне Хелен, която му махаше с ръка от борда, видимо развълнувана. Дали наистина се тревожеше за него, дали…

Подире му щяха да спуснат и батиандъра на Джон, който имаше за задача да го охранява, докато слизаше надолу, пък и после, след като излезеше навън и станеше по-уязвим за дебнещите го там неизброими, знайни и незнайни, опасности. Но Питър не го дочака, нямаше такова нареждане. Дубльорът му щеше да го настигне по пътя.

Днес спускането протече без премеждия — едно съвсем обикновено пътуване във все още необикновения за човека свят. Кристалната прозрачност на повърхностните води бързо потъмня, риби и медузи, загубили присъщите си окраски, ставаха все по-синкави и преминавайки през мътно синьото, почерняха съвсем, разтвориха се в непрогледната нощ на дълбините. И тогава из черната бездна неусетно изплава, сякаш го погълна, една невероятна илюминация, приказен хаос от светлини. Тия разсеяни навред синкави и жълти звездички безспорно бяха ноктилуки, червеникавите огънчета — медузоподобни гребенчета, а стрелкащите се на всички посоки разноцветни съзвездия — дълбоководни калмарчета. Пулсираха медузи, подобни на окачени в нищото японски фенери. А преминаващите рибни пасажи грееха с немигащи зеленикави сияния. Ето насреща му се хвърли някаква сянка и в следния миг изстреля в илюминатора му огнената си струя. Нямаше съмнение — калмар огнехвъргач. След него се мярнаха няколко калмарчета таксеуми и батотауми, чиито очи, снабдени със синкавите си лампички, бяха окачени върху дълги стълбчета, както при охлювите.

Питър се довери изцяло на автопилота. Отпусна се, замечта. Всъщност водолаз ли беше той, който дири рудни залежи по морското дъно за сметка на алчен бизнесмен, или понесъл се в нищото астронавт, зареян сред звездите, през залутаните в безкрая галактики и мегагалактики; където се зараждаха свръхнови звезди; където в грандиозни взривове се разрушаваха и създаваха цели вселени; покрай бели джуджета и черни космични ями; където се срещаха светове и антисветове; където вещества и антивещества се анихилираха с мощ, която се изчислява само със степен, равна на безкрайност.

Обземаше го отново оправдана гордост от това пълно уединение, от тая пустош, която прекосяваше сам. Докато самотата горе, сред хората, го потискаше. А знаеше — човекът е и ще си остане обществено създание, което не може да съществува отделно. Алиенацията е лично усещане, плод на изтощените нерви, стрес, естествен отпор срещу урбанизацията — тоя преразвит човешки нагон за общуване. Има някакъв предел на сближение както между молекулите, така и между хората. Отначало търсене на близост. После, като бъде прекрачен този праг, почва да действа обратната сила. Наблъскани плътно един до друг в тоя съвременен свръхград, хората попадаха под властта на другия нагон — отблъскването. Идва проклятието на парадокса: самота сред множеството.

И пак Хелен! Сякаш тук, отделен от нея с километровия воден слой, той я виждаше много по-разбираема, по-любима, отколкото горе, застанали един до друг. Докога ли щеше да я чувства все така — тъй близка и в същото време тъй отчуждена, физически желана и душевно недостижима?

Ето, насреща му се зададе риба аномалопс, чиито фенерчета под очите мигаха като тропически светулки. Те грееха толкова ярко, че Питър успя да види преминалата покрай батиандъра триметрова плоскоглава акула с изпъкнали бели очни ябълки и озъбената уста на рибата макрорус с немигащи телескопски очи. А ето и една уродлива голямоуста риба със светла примамка — въдица на опашката си, която опитваше да нагълта жертвата си, два пъти по-голяма от нея. В бездната рядко се среща плячка, затова, щом попадне, каквато и да бъде тя, не бива да се изпуска. А ето и рибата пеликан — като че ли само уста и опашка. Накъдето и да се обърнеше — все челюсти капани със закривени назад зъби.

Подплашен от изникналото напреде му метално чудовище, побягна с неравни тласъци на водната си фуния десеторък октопод вампир, наръсен с множество светещи точки като скъпоценности и с два ярки фара в основата на пипалата.

Ехолотът показа, че дъното наближава. И скоро в блесналия сноп на прожектора Питър видя изплавалия в мрака хълм — точно такъв, какъвто му го бе описал Джон. Подирил по-удобно място, той отпусна плавно машината си върху една обрасла с рогови корали площадка и натисна бутона за излизане.

Когато люкът се разкри съвсем, океанавтът преметна през рамо ултразвуковия пистолет, окачи на колана си бидона с хранителната паста, а на гърдите — портативния ехолокатор и изплува навън. Прожекторът осветяваше морското дъно в ярък конус, чиято основа се разтапяше в плътния мрак на тридесетина метра от подводницата. И в този грейнал конус сякаш бе заключен целият му свят. Един неправдоподобен, омагьосан свят, изграден от светлини и форми, към които човешкото око все не можеше да привикне.

На дъното, върху гъсталака от преплетени актинии, морски пера, лилии, морски портокали, мийни гъби и четинести червеи, лежеше полуоглозган труп на гигантска акула, затрупан с щапукащи навред раци, с морски звезди, едри скариди и охлюви. И риби. Вихрушка от грейнали със седефените си люспи тела: голямоусти, саблезъби, триножници. И акули. Тук всяко достигнало късче месо е празник, дългоочаквано пиршество, на което всеки снабден със зъби или нещо подобно на тях се смята поканен по право. Това е „манна“ небесна за вечно гладните придънни обитатели. Постоянно валящият откъм повърхността дъжд от органични отпадъци не е достатъчен да уталожи хроничния им глад. Той задоволява някои раци, гъбите, четинестите червеи, мидите, лилиите. С бактерии, които образуват повърхностната ципа върху тинята и които там са главните първични производители на жива материя, се хранят ракообразни, миди, ежове, офиури. Гълтат направо тинята червеи и холотурии.

Това е тя — оскъдната храна на дълбините!

Питър включи окачения на гърба му реактивен двигател, задвижван от същия хидразин, който отопляваше и костюма му. Ракетната струя го понесе леко напред.

Повреденият комбайн лежеше уж на същото място, а в действителност някъде другаде, защото пред него основата на хълма не беше нагризана, както показваха снимките на Джон, а цяла, заоблена, непокътната. И тъй като хълмовете не регенерират сами като отчупените лъчи на морските звезди, значи някой бе отместил апарата. Кой ли беше този някой? И ако се съдеше по тежестта на комбайна, огромна дори във водата, той трябваше да притежава необикновена сила.

Върху вече безпомощния комбайн се бе нагласила морска звезда соластер и се мъчеше да обхване в изхвърления си навън стомах уловената друга морска звезда. Под нея пък пурпурен охлюв опитваше да пробие с назъбения си език черупката на едра стрида. Рояк гигантски морски паяци бяха облазили двуметрова анемона и смучеха ненаситно телесните й сокове.

Океанавтът се приближи до робота. Взря се в разядените му детайли. Каква сила бе постигнала това? Вулканично явление? Наистина, водата тук беше необичайно топла за такава дълбочина. И той бе принуден да изключи хидразиновото си отопление. Но да стопи метал! Или пък мощна радиоактивност. Но донесеният Гайгер-Мюлеров брояч отмерваше нормален йонизиращ поток.

Питър се подпря смутен, по право задържа се за робота, за да не падне. Какво ставаше? Защо главата му се замайваше? Защо стомахът му се сгърчваше в необяснима тръпка? Защо изведнъж загорча така в устата му, а пред погледа му се завъртяха светли вихрушки? Дали пък след толкова дълга подготовка дихателният му механизъм се бе самоизключил?

Внезапно той усети върху си нечий вторачен поглед. Вдигна очи. И видя отсреща, сякаш инкрустирано в скалата, едно немигащо око. С пръстеновиден клепач като бленда. Око на октопод, което го гледаше като човек — замислено и леко печално. Туловището му не се виждаше, сляло се със скалата. Главоногите безспорно са най-интелигентните представители на безгръбначните. И свръх това надарени от природата с още безброй способности: пипала като ръце, вендузи, клюн с отрова, орлов поглед, реактивен двигател, запас вода за сушата в мантията си, регенерация, димна завеса, чернилен двойник, наркотик за враговете и най-съвършения камуфлаж на света.

Питър се вгледа по-внимателно. Не, не приличаше на неговия познайник. Това беше обикновен октопод. Липсваше странната буца между очите. Усетил, че е открит, осморъкият опита да се измъкне встрани неусетно. После, изведнъж решил друго, изстреля чернилната си бомба. И изчезна.

Водолазът отново усети прилошаване. Дали не беше дълбочинното опиянение? Изпитваше чудновато чувство. Беше той, а в същото време не беше. Нещо нему неприсъщо, външно, нежелано пронизваше съзнанието му. Чужди мисли, чужд порив. Все едно че някой друг се намъкваше в неговата кожа, проникваше в черепа му, раздуваше го така, че щеше да го пръсне. Непоносимо усещане, неизпитвано никога, дори и в най-грозния кошмар. И чужда воля, която задушаваше неговата воля, заповядваше му да зареже робота, да не се докосва до оръжията си и да тръгва. Усещаше как плавниците му сами го насочват към основата на хълма…

Но не! Той успя да намери отново сили в себе си. Не биваше да се поддава на това непонятно внушение! Не биваше! Та той беше човек — със стремежи, с дързост, с чувство за отговорност. Длъжен беше да изпълни задачата си. Не да се предава…

Успял с неимоверни усилия да изтласка за миг от съзнанието си неизвестния нашественик, Питър обърна назад и пусна реактивния си двигател. Насочи се към батиандъра, за да се укрие зад неговите стени, докато успее да си даде отчет за станалото.

В този миг в основата на хълма се разкриха няколко тесни отвора, от които излетяха с неравни реактивни тласъци множество октоподи. Те се нахвърлиха мигновено отгоре му и се опитваха да го омотаят в пипалата си. Бяха обикновени безчели октоподи. Странно! Тия животни не нападат вкупом, защото са отявлени индивидуалисти. Коя беше властта, която ги обединяваше?

Не за пръв път Питър се срещаше с такива морски обитатели. В единоборство, поотделно, би могъл да се справи с всекиго от тях. Той и сега опита отдавна проверения способ. Докопа най-близкия нападател и с внезапен замах обърна наопаки мантията му. Обезвреди го напълно. Следващия удари между очите и го пусна да се премята безжизнен във водата, която почерня от изхвърлената преди смъртта му боя. Повече не можа. Оня, другият в съзнанието му, отново надделя, угаси борческия му дух, желанието му за съпротива.

Омотан, обезсилен от стотиците пипала, които го стягаха в гумените си възли, Питър се остави безволно да бъде завлечен към зиналото насреща му отверстие в чудноватото възвишение.

Морският змей

Джон Мунк следваше уверено батиандъра на Питър. Томас Фарлоу не искаше да рискува. Изпратил го бе за охрана на Питър. Защото сега вече държеше животът на първия му океанавт да бъде запазен. Поне докато установеше причините на аварията.

Ала не такива бяха намеренията на самия телохранител. За него този беше най-удобният случай да разчисти сметките си веднъж завинаги с омразния съперник: и в любовта, и в подводното поприще. А изгодите на Томас Фарлоу не го засягаха. Нещо повече, неуспехите му още повече облекчаваха задачата на Джон, подпомагаха замислите и желанията му.

Дълго време батиандърът на Питър плаваше отпреде му, кацнал върху мерника на ултразвуковото оръдие. И Джон едва сдържаше порива си да натисне спусъка. И да приключи.

Но не го стори. Знаеше, отгоре локаторите следяха пътя им. Лесно щяха да се досетят по какви причини едната подводница е излязла от строя. Томас Фарлоу нямаше да му прости. Налагаше се да почака. Да чака още. Може би съвсем малко. Сгодният случай сам щеше да се представи.

Дълго време го следваха в зловещ ескорт десетина лимонени акули. После, види се, им омръзна. И когато мракът го обгърна напълно, те го изоставиха. Изчезнаха нанякъде. Безкраят отново засия в милиарди разноцветни искрици, които блещукаха, сякаш си намигваха.

Той се удари леко в лъжливото „течно дъно“, рязката граница между по-плътните придънни пластове и по-леките повърхностни води. Проби с решителен удар границата и продължи надолу. Обкръжи го огромно струпване на планктон, сякаш бе попаднал в жива каша от пихтиести прозрачни животинки като разварен китайски ориз.

Сега вече можеше. Под това плътно струпване, под екрана на лъжливото дъно, ехолокаторът ставаше безпомощен. Лъчът му попиваше, изгубваше се. Под такива звукоразсейващи слоеве по време на войната много подводници са се измъквали от уловилите ги в ултразвуковите си пипала миноносци и самолети.

Ето, пихтиестият слой се вдигна нагоре, тъй както се разнася мъглата от планински връх, подгонена от лъчите на изгрялото слънце. Джон опита да поднови връзката си с повърхността. Отправи позива. Веднъж, дваж. Както очакваше, не успя да се свърже. Дочу само далечно бръмчене като транзистор с изтощени батерии. Значи вече можеше! Вече никой нямаше да се сети какво се е случило под живия облак. Той наведе машината. Нагласи батиандъра на врага си точно в средата на мерника. Опипа спусъка…

В този миг напреде му се изпречи гигантска сянка. Закри целия илюминатор. Джон изруга гневно. Не е лесно да се решиш на убийство. След толкова колебания. И тъкмо когато си се решил, нещо да попречи за изпълнението на това мъчително решение. Побеснял от гняв, той даде изстрел.

И съжали. Попадението му не се оказа смъртоносно. Улученият гигант сякаш полудя от болка. Размята се, заогъва се така, че батиандърът се разлюля както при най-свирепата буря. Джон едва успя да опази главата си от удар в някой от стотиците уреди, които запълваха командната кабина.

После вълнението утихна. Внезапно. Изглежда, чудовището бе избягало. Но не, все още беше тук. Преди да си отдъхне, океанавтът го видя отново. То връхлиташе повторно, право срещу подводницата, право срещу прожектора, с такъв устрем и такава настървеност, че Джон, който съвсем не беше страхливец, усети как по тила му полазва ледена тръпка.

Насреща му се носеше с цялата мощ на стоманеното си тяло една исполинска змиорка със злобно озъбена муцуна и святкащи в сатанинска злоба очи. Дълга повече от тридесет метра, дебела два-три метра. Главата й за секунда нарасна, изпълни целия илюминатор, раззинала зловещо уста, в която стърчаха като бяла ограда два реда остри зъби, толкова дълги, че дори ако поискаше, не би могла да затвори челюстите си.

Тя се нахвърли върху подводницата в яростен опит да захапе фара й. То се знае, не успя. Само начупи няколко зъби, които изтрещяха като прекършени колове. Но ударът й разтърси леката машина. Излезе от строя външният термометър. При повторното й нападение, придружено с ново счупване на зъби, угасна прожекторът. Наложи се океанавтът да си послужи с ехолокатора. И ето, той улови врага си в последния миг, когато след кратко засилване връхлиташе в трета атака. Нямаше никакво време за губене. Досега батиандърът бе устоявал на дивите удари. Но докога? Достатъчна беше една дори най-мъничка пукнатина в корпуса и под страшното налягане водата да нахлуе в него, за да го запрати завинаги в бездната. Тогава нямаше да му помогне нито автоматично освобождаващият се баласт, нито ултразвуковото телеуправление от кораба, предназначено да поеме пилотирането на лодката, ако човекът в нея е ранен или загубил съзнание.

Джон дори нема̀ време да си го помисли. Само го почувства като мигновена реакция. И натисна спусъка. Ултразвуковият залп, изстрелян с максимално допустимата мощност, посрещна чудовището насред път. То се разтърси като ударено от електрически ток, загърчи се в страхотна конвулсия, зашиба бясно с опашка. И внезапно се изпъна, замря неподвижно. По инерция тялото му продължи да се носи безволно напред, блъсна се в батиандъра, раздруса го за последен път, но вече в безпомощен мек тласък. И потъна.

Джон си отдъхна. Провери отново двигателите. Слава богу, действаха. Устояли бяха в жестоката схватка. Бе се спасил. За това трябваше да благодари само на случая, на щастливия случай. Добре че нападателката беше сама, а не глутница. Добре че дълбоководните хищници обикновено бродят като единаци. Иначе… Но бе изтървал удобния момент. Бе изтървал съперника си. Опита за всеки случай дали работи ултразвуковият му телефон. Предаде към повърхността:

— Нападна ме гигантска змиорка. Принуден бях да я унищожа. Продължавам спускането.

Отгоре долетя отчетливо гласът на Фарлоу:

— Някакви повреди?

— Само светлинният прожектор. Ще опитам да го поправя.

— Тогава продължете! И не изпускайте из очи Питър Райт!

Ясно, задачата му отново се усложняваше. Звукоразсейващият пласт, който единствен можеше да прикрие саморазправата му с врага, вече се бе разпръснал или се бе придвижил другаде.

Тази проклета змиорка! Ако нямаше друга задача, би я догонил, за да я извлече на повърхността. И после да извика ония учени, които не вярват в нищо, ако не са го видели със собствените си очи. Да дойдат, да се убедят, че улавяните понякога двуметрови лептоцефали не са възрастни особи, а само личинки, прости личинки, но личинки на гигантските змиорки. Бяха фотографирали отдавна такава риба край големия бариерен риф, но професорите от кабинетите си не благоволиха дори да погледнат тия снимки. Смятаха ги фотомонтаж. След това я бяха виждали някои океанавти. Но не повярваха и на техните потвърждения. На страха очите били големи. А за „Великото морско неизвестно“, за морския змей, се носят легенди от най-дълбока древност. Както и за кракена. Ала кракенът най-сетне бе уловен, измерен, препариран. И скептиците си прехапаха устните. Трябваше да им бъде поднесена препарирана и една гигантска змиорка, за да си прехапят и езика.

Трябваше! Но сега не можеше. Нямаше право.

Вътрешното осветление не беше засегнато. Джон потърси повредата в прожектора. И я намери скоро. Океанавтът е длъжен да съчетава в едно лице много специалности. Не само хидролог, не само океанограф или биолог, не само геолог. Той трябваше да бъде и отличен механик, за да може там, в бездната, да отстранява на място всяка авария в сложната си машина. Оказа се, че при удара се бе прекъснал един проводник. Подменянето му отне по-малко от минута.

Блесналият фар провъртя светлия си тунел в мрака. И в него Джон насочи лодката си. Ускори двигателите. Трябваше да догони изпреварилия го съперник. Ехолокаторът му показваше, че Питър е достигнал дъното. Навярно вече е излязъл навън.

Всъщност още по-добре! Така ще бъде по-уязвим.

Ето, прожекторът му хвана в светлото си пипало полегналия батиандър върху чудноватата подводна поляна. Пилотът му навярно се навърташе около повредения комбайн. Яркият сноп се отправи нататък. Но нищо. Повреденият робот стоеше безпомощно, съвсем не на място със своеобразното си устройство на човешко творение сред причудливите форми на живота върху морското дъно. И ни помен от Питър, ни помен от какъвто и да е човек…

Къде се бе дянал, проклетникът?

Завъртял се в кръг, прожекторът опипа цялата околност. Пак напразно. Не откри нито следа от него, нито какво да е отражение от металните му снаряжения и чувствителния ехолокатор.

В същия миг дойде нападението. Улисан, Джон видя враговете в последната секунда. Отгоре му връхлетя цял полк октоподи. Той свари да забележи само едно. Не бяха като оня с издутото чело. Подобно на всички осмокраки по света — грозни, уродливи, безчели създания. Те облепиха апарата му, напънаха да го превъртят на гръб. Но човекът успя своевременно да натисне бутона за отбрана. Бликналият по повърхността на батиандъра електрически ток отхвърли настрана нападателите. Ала те вече бяха успели да го облеят с плътната си чернилка. Със затъмнен илюминатор, все едно сляп, Джон включи двигателите. Нямаше какво повече да дири тук. Апаратът му се стрелна нагоре, взе да набира височина.

Пленник

Питър Райт лежеше отпуснат на пода, почти затиснат от ниския таван. Лежеше, защото без въздух в дробовете тялото му бе придобило отрицателна плаваемост — по жаргона на водолазите. В помещението цареше полумрак, разсейван от светлия сноп, който се процеждаше през тясната цепнатина в отсрещната стена. До тялото му се допираха други тела — жилави, лигаво студени. Питър се надигна да ги огледа. Между познатите си минаваше за човек с необикновено самообладание. Хора със слаби нерви не стават океанавти. Но при това, което видя, и той неволно потрепери. Сблъскани един до друг, край него лежаха отпуснати десетина едри октопода. Но не, вече не смееше да ги нарече така. Когато спаси онова уплашено същество от преследващите го акули, Питър бе допуснал, че подутината на челото му се дължи на някаква болест, на непознат паразит или тумор. Сега вече не се съмняваше. Това представляваше видов белег. Всички край него имаха същата подутина. Имаха същите очи. Наистина на мнозина биолози е правил впечатление почти човешкият израз на октоподовото око. Чрез зрителните органи на човека и октопода природата е постигнала по два способа едно и също решение, и то като че ли с малко предимство в полза на мекотелото. При него преминалата през зеницата светлина пада направо върху рецепторите, под които се намират нервните окончания — за разлика от човека, където разположението е обратно. И още нещо — полето на ясното зрение в главоногото е по-широко.

А тези очи край него гледаха още по-умно. И с някаква дълбока, неизразима болка. Затрогващо умно, затрогващо мъчително. Наистина главоногите са достигнали най-висшето развитие на нервната система сред всички безгръбначни. Все едно примати сред тях. Те като че ли са надраснали и много от гръбначните.

В тези очи, които се спираха върху него напълно безучастно, прозираше интелект, много по-развит от което и да е нему познато животно. Прозираше направо човешки интелект.

Съседите му издуваха и свиваха мантиите си, както въздишат хора, потиснати от тежки мисли. Опитваха да се изтласкат един друг с пипала, та да си създадат поне малко простор. По кожата им пробягваха на бързи вълни разноцветни окраски като загасващо огнище, раздухано от меха на ковача. С играта на цветовете главоногите изразяват своите чувства. Това е техният емоционален език. Каква ли горест изстрадваха сблъсканите край него същества, за да дават такъв несдържан изблик на своята мъка? Червеният цвят при тях е цветът на болката, на страха, на страданието.

Всичко това Питър успя да премисли набързо, в кратките промеждутъци, когато неговото човешко съзнание оставаше свободно, незапълнено от чуждата мисъл и от чуждата воля.

Ала не само окраската им издаваше тяхната мъка. Човекът я усещаше с цялото си същество; тя пронизваше собственото му съзнание, просмукваше се във всяка негова клетка. Макар че не можеше да се освободи от нея, той подразбираше, че е чужда, тяхна, натрапена му насила.

В главата му нахлуваше на чести вълни вихрушка от мисли, от усещания, съвсем разнородни, объркани, затова още по-неразбираеми, споени от някаква непреодолима воля. И тя, тая чужда воля, го притискаше към пода, сякаш къс желязо, привлечен от чудовищен магнит.

Пред тясната пролука, през която, за да влезе, той едва се бе проврял, стоеше друг октопод. И като часови не сваляше поглед от наблъсканите в тясното помещение същества.

Питър попривикваше към натрапчивото вмешателство на чуждите мисли. То вече не предизвикваше у него предишното замайване и гадене. Приемаше го, нагаждаше се към него. И в същото време се бунтуваше срещу му. Не можеше да се примири така покорно с подобно необяснимо явление. И навремени, когато тоя странен вътрешен натиск поотслабнеше, опитваше да се пребори с него. Понечваше да се изправи и да тръгне към изхода, за да изблъска оттам сякаш срасналия със стената пазач. Но при всеки подобен опит под втренчения му поглед пленникът отново усещаше как непознатата сила го приковаваше към пода. Как го превръщаше в безволна дрипа. А беше непоносимо и тежко, и обидно. Той, човекът, венецът на природата, обезсилен от погледа на някакво си мекотело!

Колко ли време беше минало? Часове? Или дни? Или само минути?

Един от съседите му се примъкна по-близо до него, загледа го втренчено с немигащи очи.

Питър трепна отново. В съзнанието му прозвуча като шепот един въпрос:

— Пришелецо, познаваш ли ме?

Как можеше да го познава? Та те всички си приличаха напълно. По какво да ги различи?

Чуждият глас в съзнанието му добави:

— Не схващаш ли какво те питам? Или не си способен да отговориш? Като безсловесните животни. Животно ли си ти, или разумно същество?

В главата на Питър напираше вълна от възмущение и обида. Смятат го безсловесно същество! Него! Но по какъв начин да отговори? Както подобава — достойно. Всъщност по какъв начин слушаше тия въпроси? Та октоподите са неми. Оня насреща му не правеше никакво движение. С какъв орган произвеждаше думите си? И думи ли бяха това? И звуци ли бяха? Как да му отвърне и Питър, като дробовете му бяха пълни с течност и нямаха сила да я изхвърлят така, че да предизвика трептения на гласните струни?

Октоподът продължи все така беззвучно, мълчаливо:

— Аз съм Чудака. Не ме ли помниш? Този, когото ти спаси от акулите. Преди битката ти с Великия убиец…

Очите на пленника засияха. Най-сетне нещо познато, нещо дружелюбно в тоя чужд, враждебен свят! Но как би могъл да го разпознае? Та те по нищо не се различаваха. Той поне не знаеше къде да дири отликата. Та нима и при хората не е така? Всички негри за белия човек са еднакви. Както и всички бели за черния.

— Видя ли? — запълни съзнанието му гласът на Чудака. — Очите ти издават, че си ме разбрал. Тогава защо не отговаряш?

Той го хвана с пипало за ръката.

— Защо?

Мисълта на Питър заработи трескаво. Значи не всичко беше изгубено. Все имаше някаква надежда. Имаше доброжелател. Можеше да се осланя на него. И тъкмо тя, мисълта му, отвърна едновременно с беззвучното размърдване на устните му:

— Щом като си ти, отплати ми се! Спаси ме и ти!

Тесните зеници на октопода се разшириха.

— Пришелецо, значи и ти си като тях! Като животните. И тяхната вътрешна сила, силата на разума, не достига да излъчи мислите си извън грубата им кожа. Та трябва да се допреш до телата им, за да се свържеш с тях, за да разбереш какво преживяват.

И замълча.

Мина много време в мислено безмълвие. Питър продължаваше да лежи с глава, изпълнена от негласните стонове на съседите му. По едно време Чудака пак улови ръката му, убеден вече, че с него може да се разговаря само така, с допир.

— Виждаш ли тия около нас? Те са престъпници — според присъдата на Главния Разум. Най-страшните престъпници. Позволили са си най-непозволеното — да се противопоставят на Неговата воля. Главният Разум е всичко — сила и закон. И Той ги осъди. Тук съм първо аз, който посмях да избягам от родния град. Ето и Хромия, който опита да се самоубие, като се хвърли сам срещу гигантската змиорка. А самоубийството е непростимо престъпление. Никой няма право да умира без полза за народа на разумните. И за Главния Разум. Ето и Тихия… Защо ли пък и той е тук? Най-кроткият. Какво ли е прегрешил, докато ме нямаше? И още. И още много други недоволници… Всички сме осъдени от Главния Разум. Осъдени на най-страшното. На близост!

— На близост! — Питър гледаше смаян. — Та има ли по-тежко наказание от самотата? Карцерът, единичната килия… Без да чуваш човешки глас…

Чудака се надигна развълнуван.

— За нас самотата — това е бленуваното щастие! Да можеш за малко, поне за час, за ден, да се отървеш от преживяванията на хилядите покрай теб. Да се отръскаш от натрапчивата воля на Главния Разум. Представяш ли си ти какво означава да ти е известно всеки миг какво мислят за теб всички наоколо? И какво значи и те да знаят твоето мнение за тях?

Смутен от тези думи, ала все още не успял да ги проумее, Питър отправи мисълта си:

— А ние там, горе, мечтаем тъкмо за това. За близост. За разбиране. За честно и откровено общуване: на съзнание със съзнание, на чувство с чувство. В нашия свят, раздиран от противоречия; нашият свят, лишен от щастието на единомислието; нашият свят, отравян от скритност и коварство. Какво по-хубаво от това, да знаеш всичко за близките си. И те да знаят всичко за теб?

— По-хубавото е да не знаеш!

И отново замълчаха, приковани от нахлулия поток на чуждата воля, която заглуши излъчванията на всяка тяхна мозъчна клетва.

— Това е нашето проклятие! — добави след малко Чудака, когато тираничният натиск отслабна. — Осъдени от съдбата, преследвани от хилядите опасности на морето, ние сме принудени да живеем в този тесен град, наблъскани един до друг…

— Вие? А къде са другите?

— Всеки в отделна стаичка. Но и тъй, дори когато очите не виждат, мислите пронизват каменните стени, смесват се с твоите, объркват ги, превръщат отделната личност в някаква обществена безличност — като отделния полип в цялата колония на корала. И над всички, по-тежко от твърдия свод над главата ти, тегне волята на Главния Разум.

— Щом като толкова ви тежи, тогава защо не го махнете? Какво ви пречи да се освободите от него?

— Защо ли? Защото при нашата дарба, по-лоша и от проклятие, при нашата дарба да общуваме със съзнанията си, по която се отличаваме от животните, Той успява тозчас да узнае мислите ни. И да обезвреди всеки непокорник.

— Тогава защо не бягате?

Чудака дълго мълча, преди да отговори:

— Мнозина бягат. Когато повече не могат да издържат. Когато отчаянието се превърне в безумие. Бягството е равносилно на самоубийство. Морето е пълно с врагове, които се справят лесно с отделния беззащитен беглец. Нашата сила е в нашата общност. С общите усилия на волята си успяваме да прогонваме от града и най-страшния враг, дори Великия убиец. Нашата волева преграда не действа само срещу вашите метални слуги и вашите лъскави черупки…

„Комбайнът! — помисли си Питър. — И батиандърът.“

Но не можа да направи нужния извод.

Чудака продължи мрачния си разказ:

— От такива дезертирания народът ни непрекъснато намалява. Загива народът ни, Пришелецо, поразен от изключителната мощ на собствената си мисъл, с която го е надарила природата. Кажи де! Благоволение или проклятие! Нашата сила, с която превъзхождаме всички други твари на морето, е причина за нашата гибел.

Във всеки затвор може да се говори дълго. Защото няма какво друго да се върши. И защото тъмничарят вече не се бои от думите на обезвредения затворник.

— И аз бягах тогава — продължи Чудака. — Смазан от отчаяние. Когато бях на външен пост. Не можех повече да издържа. Волята на Главния Разум ме унищожаваше като личност. Отравяше живота ми. Самочувствието ми. Какво е всъщност разумното същество без собствен разум и воля? Аз дори не реших, дори не допусках, че се самоубивам. Аз чисто и просто не устоях. Метнах се на питомната акула и полетях нагоре.

Той пак замълча. В очите му заискри непознато блаженство:

— Какво щастие! Аз се отдалечавах все повече и повече от нашия град. И съзнанието ми се освобождаваше от чуждите мисли. От чуждата воля. Тъй както се отръсква мръсна тиня от гърба. Да бъдеш сам! Съвсем сам! Да бъдеш ти самият, а не някаква смесица от безброй други съзнания. За това щастие, ако ще би да трае само час, само миг, заслужава да се умре.

— И ще умрете! — прогърмя в главата на Питър властният глас. — Но не без полза. От вашата смърт трябва да има полза!

Това наистина беше непоносимо. Да чуеш своята смъртна присъда не с ушите си. Да я прочетеш не с очите си. А да я узнаеш направо чрез мозъка си, да я всмукнеш в себе си.

Гласът вече бе замлъкнал. Дали наистина се бе обаждал, дали не беше пак кошмар, слухова халюцинация?

Питър усети успокоителното докосване до ръката си.

— Въпреки всичко аз не съжалявам. Доволен съм, Пришелецо, че избягах. Още по-доволен, че срещнах теб. И твоя народ. Аз съм Чудака. Наричат ме така, защото не могат да ме разберат. Защото не могат да повярват, че освен нас, октоподите, във вселената съществуват и други разумни създания. Смятат, че освен нас няма други. Макар че вие сте тъй противни наглед, някои от нас допускаха, аз също, че може би и вие притежавате разум. Че не сте обикновени хищници като акулите и кашалотите.

— И моят народ също така! — додаде Питър. — И моят народ смята, че човекът е венецът на природата, единствено и неповторимо явление. Заслепен от своя неповторим егоцентризъм.

Чудака додаде:

— Когато край града ни слезе вашият метален пратеник, аз бях този, който предложи, вместо да го разрушаваме, да се срещнем с вас. И да се споразумеем. Както се разбираме сега ние с теб. Да се поучим взаимно, да си помогнем взаимно. Но аз съм Чудака. Все едно малоумен. Взеха ме на подбив. И всяко съзнание край мен крещеше: „Безумец!“.

Навярно беше изминало много време от пленяването му. Празният стомах на Питър се усукваше болезнено в корема му.

— Аз съм гладен — каза мислено той.

И Чудака тозчас предаде желанието му на пазача. Скоро един нискочел октопод им донесе храната върху поднос от огромна мида пектен: няколко едри стриди, скариди и раци.

Питър го посочи с очи:

— Този не е като вас.

— Да! — отвърна Чудака. — Той е от обикновените октоподи. Наши далечни братовчеди, изостанали в своята еволюция. Ние ги държим в града си опитомени, за да ни прислужват.

— Роби?

— По-право домашни животни.

Без да разпитва още, свикнал вече да не се учудва в тоя странен свят, водолазът посегна към храната, но се дръпна начаса.

— Нима сурови?

— Те съвсем не са сурови, а сготвени със стомашния сок на морските звезди.

Питър вдъхна няколко пъти дълбоко, да пресити кръвта си с кислород, после издиша докрай дихателната течност в апарата и махна мундщука, който тозчас се затвори, та да не изтече тя в окръжаващата го вода.

Като нямаше друг избор, той опита една стрида. И не се погнуси. Напротив, услади му се. Навярно от глада. Поиска още. Все едно цял живот бе ял риба и раци, полусмлени от изхвърлените навън стомаси на лакомите иглокожи.

И тогава като взрив в главата му отново изкрещя, оглуши го властният глас:

— Излезте!

Само толкова:

— Излезте!

Като докоснати от електрически ток, отпуснатите на пода затворници се понадигнаха. После послушно, един подир друг, изпълзяха през отвора.

Питър остави храната. Издиша нахлулата в дробовете му морска вода и захапа мундщука. Вдъхна дълбоко от живителната течност. Задиша ускорено, да попълни отново изчерпания по време на яденето кислород. И за да възстанови загубата при изключването на апарата, впръсна малка доза аскаридна хема в разтвора от прикачения към „хрилете“ резервен патрон.

После излезе навън ведно с останалите. И там неволно стисна очи, заслепен от ярката светлина, която плисна в тях. И когато ги отвори, неволно отстъпи назад. Беше попаднал в пространна куполообразна зала, която светеше като тропическото небе. Човекът бързо си изясни на какво се дължеше това. Облепилите свода подобни на скаридите прозрачни еуфазиди се виждаха ясно. С прах от такива светещи ракообразни по време на войната японците разчитали получените бойни заповеди при противовъздушните затъмнения. Но не само рачетата, а и самите стени излъчваха равно, немигащо сияние. Така светят бактериите. Когато погледът му попривикна с блясъка, Питър забеляза пръснати сред еуфазидите много други луминесциращи същества. Сякаш цялото живо осветление на бездната беше събрано тук, под тоя вълшебен покрив. И разкошни, увиснали като полилеи медузи, и синкави ноктилуки, и червеникави гребенчета, и мигащи калмарчета.

Изведнъж той се досети. Та това не беше само осветление, то беше и живопис — чудно, неподозирано огнено изкуство. Подредени в жива, искряща мозайка, тези разноцветни огънчета образуваха сложни композиции, в които личаха вплетени октоподи, акули, калмари, мурени, кашалоти — върху един грейнал купол събрано цялото многообразие на морето.

И още неначудил се на тая феерия, Питър ахна от новата изненада. Наистина злато! Целият под беше настлан със златни плочи. Но не. Не бяха плочи, не бяха и кюлчета, каквито крият в трезорите на банките, а прекрасни, матово блестящи барелефи с гравирани върху им невиждани от човешкото око сцени, пищни композиции с все същите герои.

— Това е миналото на моя народ — усети думите на водача си Питър. — Записано върху жълтите скрижали, за да не се заличи през вековете. Някога, много отдавна, използвали други — червени — но те позеленявали и записките изчезвали. Жълтите го запазват завинаги…

— Охо! — помисли си човекът. — Дори и история. И то златна история!

— Има насмешка в думите ти, Пришелецо. Но сега не е време за високомерие. Виждаш ли Го — там, в средата, върху златния пиедестал? Това е Той, Главният Разум.

Насред залата, издигнал се върху осемте си пипала, ги стрелкаше с гневен поглед огромен октопод. Някаква уродлива твар, а в същото време необичайно величествена, заплашителна. И властна. Толкова властна. Сякаш олицетворение, символ на властта.

Десетина пазачи без никакво оръжие (всъщност тяхното оръжие бяха мозъчните им биотокове, предавани на разстояние) ги оградиха и поведоха нанякъде.

— Пипалата на Разума — побърза да обясни Чудака. — Телохранителите, най-верните му оръдия.

Пред стената водачът им спря. Допря я с пипало. И Питър чу отчетливо:

— Отвори се!

Стената се размърда и в нея зина широка пролука. Под мислената заповед гигантска черна мида бе разтворила черупката си.

След като излязоха от главната зала, затворници и пазачи поеха по един дълъг коридор, отстрани на който бяха наредени някакви особени помещения.

Всъщност не и особени. Чисто и просто складове. В първия от тях, сблъскани един до друг в каменни рафтове, подаваха мустакати глави едри лангусти. В съседния пък се бореха върху къс месо цяло стадо омари. А тук? Струпани на камара, щапукаха огромни криви раци. До тях, размахали тънките си крачета, плуваха едри скариди.

— Не са складове — възрази му Чудака. — А развъдни стопанства.

— И това ли? — не сдържа въпроса си Питър, неволно докоснал го с ръка.

В ниското помещение пред тях бяха събрани гъмжило холотурии. Отстрани един обикновен октопод ги дразнеше често-често с пипало. При всяко негово докосване живите краставички изхвърляха навън вътрешностите си.

Чудака добави:

— Ще си ги възстановят скоро. Ти го знаеш. Съвършена регенерация. Все едно нищо не е било. Ние обираме тия вътрешности за храна, а самите производители остават живи, способни за ново производство.

Питър отиваше на смърт. Сигурен беше. Без никакво съмнение. А не можеше да го почувства. Сякаш бяха осъдили не него самия, а някой съвсем друг, чужд човек. Зловещо! И в същото време тъй великодушно. Види се, не е толкова жестока самата екзекуция, по-жестоко е очакването й, броенето на часовете, минутите и секундите, които остават. Чуждата натрапчива воля запълваше изцяло, до най-скритото ъгълче съзнанието му, не допускаше вътре никакво чувство — ни мъка, ни ужас, ни слаба уплаха дори. Толкова странно! Сигурен, с непоколебима убеденост за очакващата го участ, човекът беше обзет от същото безразличие, с което навярно и тиранинът ги изпращаше натам…

Коридорът изглеждаше безкраен. Но ето че през няколко овални прозорчета блесна ослепителна светлина като волтова дъга.

— Оттук започва хранителната верига! — заговори Чудака. — Първоизточникът на нашия живот. Ето топлопровода. Тук именно под действието на топлината и тази ярка светлина се заражда хранителната утайка. Виж я, подобна на безформена медуза. Тя е годна за ядене и без преработка. Ние обаче предпочитаме да угояваме с нея други животни, които ни служат за храна.

Отначало човекът не доразбра обясненията му. Горе, между колегите му, все още траеше спорът: има ли, или няма в дълбините същества, които превръщат минералните вещества в органични без хлорофил и светлина; и, второ — има или няма други дълбоководни водорасли, способни да фотосинтезират при светлината на бактериите. Изглежда, пред очите му доказваше правотата си поне една от двете хипотези. Климатът на града, ако можеше така да се говори за това чудновато подводно общежитие, без съмнение беше твърде благоприятен. Някъде наблизо бликаха термални извори — каптирани и отвеждани до всяко помещение посредством сложна водопроводна система. Но те не само създаваха подходяща температура. Със своите соли те обогатяваха морската вода и подхранваха пищния живот, който кипеше и вън, и вътре в подводния град. Както някои допускат за Саргасово море.

— А това пък са работилниците.

В залата отдясно се трудеха множество обикновени октоподи, наведени над особени каменни блокчета.

— Калъпи за тухлите на бъдещите ни градежи — рече Чудака. И добави тъжно: — Ако изобщо ще ни потрябват…

Питър видя наредени като сардели в консервени кутии множество миди камъкопробивачи. Нагласени така, че да стържат чудните калъпи в желаната от работниците посока.

— После в издълбаните дупки поставяме пясък и подбрани червеи, които ги спояват в яки тухли. Отсреща за същата цел използваме морски мъхове.

Удивлението все повече и повече овладяваше измъченото съзнание на човека. Насилническата воля не му пречеше да поема новите знания. Нещо повече — като че ли го подпомагаше. С какъв ли интелект трябваше да бъдат надарени тези — за малко щеше да каже мекотели, но се спря навреме — тези чудновати същества; какви ли познания трябваше да притежават, за да постигат всичко без никакво друго сечиво, освен пригодените за нуждите им живи организми?

Подразбрал мислите му, Чудака прибави:

— Това е плод на нашата мисъл. Мисъл, способна да насочи неразумната дейност на всяко животно нататък, накъдето пожелаем. Вместо за разрушение — за разумно изграждане.

Целият разговор, който, ако се водеше с думи, щеше да отнеме много време, сега, с помощта на мисълта, протече само за няколко минути — толкова, колкото беше необходимо за затворническата колона да се източи през подземието.

Така достигнаха външния изход. Питър, нито кой да е друг човек, никога не би могъл да го открие в равната стена, обсипана с еуфазиди, ако при допира на водача тя сама не се бе разтворила. И този път — гигантска мида. Но не само това — и още нещо. Външната черупка на мидата беше подсилена с броня от таралежи, чиито неимоверно дълги и гъсти шипове се преплитаха така, че не допускаха никакво същество по-голямо от скарида да проникне вътре. Под мислената заповед на водача и тия бодливи стражи се отдръпнаха, отместиха иглите си, за да пропуснат дружината навън, в открито море, сред непрогледния мрак на дълбините. А там като в звездното небе блещукаха милиардите му обитатели, лъжеха се със светливите си примамки, подмигваха си за любовни срещи, стряскаха преследвачите си с огнени изстрели.

Пипалата на Разума бяха прикрепили върху гърба на всеки осъден по няколко светещи животни, едновременно като белег, за да не би някой да се отклони незабелязан в тъмнината, и като осветление по пътя.

Само след двадесетина метра, прекосили с няколко тласъка на водните си фунии отделящото ги пространство, всички навлязоха в една тясна пещера, гъсто обрасла от горе до долу с рогови корали, разноцветни анемони и миди, с мъхове, и гъби, върху които лазеха звезди, ежове, раци, офиури — цялото неизчерпаемо богатство на подводните пасища. Ята причудливи дълбокоморски риби, които, ако бяха по-едри, щяха да представляват кошмарни чудовища, се разпръсваха боязливо при тяхното приближаване.

Пещерата скоро премина в дълъг и тесен тунел, който сякаш нямаше завършек.

Тогава Питър чу отново мисълта на Чудака:

— Последният ни лов. Ще има пиршество. Калмарските яйца дават сила, дават смелост. И тия от нас, които останат живи…

— Нима някои ще останат живи? — запита неочаквано обнадежден Питър, притиснал се плътно до новия си приятел.

— Ловът на яйцата е наистина много опасен. Защото отгоре им бдят настръхналите майки. Ти сам ще видиш… Ако успееш да го видиш… И тоя от нас, който оцелее днес, утре ще седи редом с всички свободни на тържеството. Опростен. Такъв е законът. Изкупил е престъплението си.

— Всъщност какво значи при вас „утре“? Когато винаги е нощ, без съмване и мръкване. Без промяна.

— Не! — възрази мисълта на събеседника му. — Не е без промяна. Има промяна. Голямото вълнение на живота. Когато горе, на другия свят, става светло, планктонът потъва надолу. А с него и тия, що се хранят с планктона, и ония, що се хранят с планктоноядците. Така всеки ден — ту издигане нагоре, ту спускане надолу. Когато започне новото спускане, това е то „утре“, това е новият ден.

По нарасналата тревога, която заизлъчваха мозъците на спътниците му, станала вече неподвластна на насилническата воля, и която свиваше в мъчителен спазъм гърлото му, човекът се досети, че наближават крайната цел.

Наистина пещерата скоро започна да се разширява, докато ненадейно свърши в дъното на огромна отвесна пукнатина, исполински скалист каньон на океанското дъно. Стражите останаха на изхода, а със силата на мисълта си избутаха напред осъдените.

Отначало Питър не разбра нищо. Отгоре му, в мрака, преминаваха неясни светливи облаци. Постепенно тия размазани петна почнаха да се открояват, да се оформят в някакви чудовищни образи. И той, затаил дъх, отстъпи назад. Това бяха кракени. Пет-шест гигантски калмара се суетяха напред-назад над главите им. И слузта, която покриваше телата им, излъчваше синкави сияния, превръщаше ги в зловещи привидения с пламтящи червени очи като нажежени дискове.

— Калмарките търсят място за яйцата си — продължи и сега да обяснява мисълта на Чудака. — Нашата задача е много проста. Да се проврем между пипалата им, да измъкнем прилепените към дъното яйца, преди да затвърдее обвиващата ги слуз. Само това, нищо повече — да поровим между пипалата им…

Досега Питър не беше забелязал, че новият му другар има чувство за хумор — наистина зловещ, потискащ, но все пак хумор.

Скован от ужас, и в същото време овладян от необяснимо възхищение, той се подаде напред. Да види всичко, да разбере. Та нали беше първият човек, комуто се удаваше щастието или нещастието да наблюдава това чудовищно тайнство на дълбините!

Точно пред него, повече над него, висеше с главата надолу, подобен на готова за старт космическа ракета, огромен калмар, по-право калмарка, прибрала назад тентакулите си, и с ловки движения на късите си пипала прилепваше към каменистото дъно върху дълги нишки гроздове едри сиви колбаси — яйцата си. Насочен от погледа на приятеля си, човекът видя на още няколко места, закътани на сигурно и на топло в тая термална област, множество подобни гроздове, като исполински китки сиви банани.

— Когато тя се надигне да се премести другаде — рече Чудака, — ще връхлетим. И ще ги отмъкнем. Колкото можем да носим. Следвай ме!

Още преди той да довърши, чудовищната носачка отскочи нагоре и се спря над тях, увисна на височина двадесетина метра, като се задържаше с леки поклащания на триъгълния си опашен плавник.

— Напред!

Чудака се втурна нататък с цялата бързина, на която беше способна водната му фуния. Последва го начаса и Питър със силата на газовата струя от изпускания хидразин. Пътем той видя как налетяха и останалите затворници — всеки към своята плячка. Без бавене грабна първия попаднал му грозд, помъчи се да го отскубне. Оказа се, че макар и пресни, нишките вече държаха здраво. Когато успя да ги разкъса и да отскочи назад, усети настаналата суматоха. Другарите му по орис бягаха ужасени насам-натам, преследвани от цяла гора пипала, които разсичаха като исполински бичове водата и посягаха да докопат някои от бегълците. Отгоре им се бяха струпали всички гнездещи калмарки, разярени от дръзкото нападение на грабливите дребосъци. Понякога някой вик на ужас пронизваше съзнанието на Питър и бързо заглъхваше в предсмъртен стон. Нямаше съмнение, това беше поредната жертва на безпощадните пипала, на светкавичния удар от калмарския клюн.

Най-сетне с пределната си скорост Питър успя да се мушне в пещерата. Бе се спасил. Но какво бе станало с другите, каква участ бе постигнала приятеля му?

Едно студено, потръпващо пипало се докосна до него.

— Тук съм!

Питър се обърна. И го позна. Вече бе почнал да го различава от останалите. Така и негърът, попаднал сред бели, свиква да намира индивидуалното у тях; така конярят може да разпознава конете си, а овчарят — овцете в стадото си. Позна го не само по очите, някак по-одухотворени и по-неспокойни от другите. Позна го и по присъщите му плетеници от бръчки върху изпъкналото чело, неповторими за всеки разумен октопод, както са неповторими отпечатъците от пръстите на отделния човек.

— Свърши ли всичко? — запита обнадежден Питър.

Наситил се бе, преситил се бе вече на подводните тайнства.

— Трябва да изчакаме Тихия и Хромия! Всеки е длъжен пред Съда на Съдбата.

Тогава Питър видя двамата затворници, които все още се суетяха до изхода на тунела. Тихия стоеше притаен, залепнал към каменната стена, и се озърташе разтреперан, а от преживяното вълнение и несдържания страх тялото му преминаваше бързо от една окраска в друга.

— Тръгвайте! — подкани ги мислено началникът на охраната.

Под мощния волев импулс, който излъчваха Пипалата на Разума, нещастникът се сгърчи, но се подчини. Тръгна редом с другия осъден. И все пак насред път се спря, закова се на място, сля се с морското дъно. Без да го погледне, другарят му се хвърли светкавично към струпаната на пет метра от него купчина яйца. Награби колкото свари, и отскочи назад. За беда не успя да достигне тунела. В светкавичен замах една огромна тентакула разсече водата и залепна за него. И тогава съвсем неочаквано Тихия се хвърли към яйцата, сграбчи ги и побягна. Прибра се с незаслужения си трофей при стражата. Никой дори не го запита как се бе сдобил с тях — Пипалата на Разума следяха само за едно — да не се връща празен.

Питър сви погнусено устни. Постъпката на Тихия, която мина като че ли незабелязано за другарите му, за неговите човешки разбирания изглеждаше направо гадост. Но той не се опита да я порицае. Беше съвсем чужд на тия същества, нямаше право да ги съди, защото не познаваше нито законите, нито нравите им. Само запази за себе си своя извод. И своето първо разочарование…

Пазачите вече ги подреждаха за връщането. Защото изпитанието беше привършило, защото бяха донесли достатъчен улов. И главно — защото разярените калмарки дълго време нямаше да допуснат никой друг до гнездата си. А калмарските яйца-салами не са за насищане. Питър вече го бе подразбрал. Тяхното предназначение изглеждаше друго, ритуално, нещо като причастието в християнската църква.

Водачът ги преброяваше. И Питър чу ясно с мисълта си:

— Доведохме две осмици. Връщаме една. Значи една осмица е послужила за Изкуплението.

Човекът усети свиване в сърцето. Наистина, скъп беше откупът за тоя странен обред. Или пък — много евтин… Но за тиранина, за Главния Разум. Така, в името на прастария обичай той успяваше да се отърве твърде изгодно от непокорниците.

Разбра още нещо. Разумните октоподи имаха представа от смятане. Само че брояха посвоему. Поради десетте си пръсти човекът е създал за своите нужди десетичната бройна система. А октоподите — осмичната. По числеността на пипалата си.

Тръгнаха назад потиснати, разстроени. Изминаха обратния път, разменяйки си тъжните сигнали на нервните биотокове. Достигнаха началото на тунела, после прекосиха откритото пространство пред главния вход.

Тогава Питър успя да види и как ловуват разумните октоподи. Трима ловци дебнеха сгушени, почти невидими до скалата, а пред тях се стрелкаха пет-шест еднометрови калмара, насочвани от мисълта им като хрътки. В далечината се показа едра риба. Калмарите мигновено се втурнаха нататък и я оплетоха в пипалата си. Но не я заръфаха начаса, както постъпват обикновено събратята им, а я помъкнаха към господарите си, които я поеха от тях и положиха до себе си, а гончетата си натириха отново подир друг дивеч.

В главата на човека неволно изплава един отдавна възпиран въпрос:

— А вие? Какво правите вие? Примитивни октоподи ви приготвят храната, те ви прислужват, те ви произвеждат строителните материали, те ви обработват градините и фермите, калмари ходят на лов вместо вас. Какво правите вие, докато те ви слугуват?

Електромагнитните токове от нервната система на Чудака побързаха и тоя път да отговорят:

— Ние мислим и ги управляваме.

— А някой управлява вас.

— Вярно е, управлява ни. Но ни оставя да пируваме. Да се забавляваме. Ние обичаме да танцуваме — до самозабрава.

— И това ви задоволява?

— Някои да, други не! Тия като мен. И те стават все повече и повече. Тия, които напускат града. И изчезват. Защото не намират смисъла на пиршествата, на напразните развлечения.

Мозъкът на Чудака внезапно замлъкна, овладян от някакво тежко чувство — на нелепост, на празнота, на безнадеждност.

Питър усети болезнена тръпка в гърдите, необяснима, несдържана жал. И към новия си приятел, и към безпощадните си поробители, колкото и страшно да изглеждаше това. Сякаш успя да надзърне зад тежка завеса, зад покривалото на нерадостното им битие. Наистина без труд, който да придаде съдържание на цялото им съществуване, без собствени преживявания, без право на лично предпочитание и воля — какъв смисъл имаше техният живот?

Тази странна дарба, това почти фантастично умение да излъчват своята мозъчна енергия в потоци от електромагнитни трептения извън своето тяло и да я индуктират в съзнанията на себеподобните си, да общуват с тях, да възприемат техните мисли и така да дават възможност на най-властолюбивия сред тях да налага на другите своята воля; изключителната си способност да управляват чрез внушение и по-низшите животни, за да ги принуждават към безпрекословно и почти разумно извършване на всевъзможни полезни действия — всичко, което беше създало мощта и цивилизацията на разумните октоподи, всъщност се бе оказало и тяхното проклятие. По прастария закон на противоречията — всяко явление съдържа в себе си зародиша на своята гибел. Няма жива твар, няма тъкан, няма нервна клетка, която да не отделя биотокове. Нали тъкмо те биват записвани от електрокардиографа, от енцефалографа, от неизброимите уреди за измерване телесните излъчвания. Има риби, за които се допуска, че общуват с електросигнали; смята се за доказано, че нилският мормирус вижда със своя радар; мнозина са тези, които вярват, че това явление е разпространено в природата много повече, отколкото може да си представи човек. И при рибните пасажи, и при птичите прелети. Навред, където съществува жива материя.

Но тук, при разумните октоподи, а Питър вече си ги бе кръстил за себе си „Октопус сапиенс“, както човекът е „Хомо сапиенс“, тази дарба бе преминала всяка граница, бе достигнала своя абсурд. И както всяка крайност, заплашваше вида с изчезване, превърнала се в израждане. Така прекомерното развитие на кучешките зъби в саблезъбия тигър бе предопределил гибелта му. Както гигантизмът бе унищожил и мастодонтите, и диноцериите, и птицата моа. Всички, които бяха прекрачили прага на нормалното, на подходящото за живота. А октоподските тирани, самовъзвеличили се като „Главен Разум“, настойчиво, методично провеждаха своя отбор, като унищожаваха волевите личности и оставяха да съществуват най-бездейните и най-безропотните. В нагона си за власт те подкопаваха силата на своя народ, което в същото време подкопаваше и тяхната собствена сила.

Когато преминаха във вътрешната зала, другите затворници се пръснаха на всички посоки, разлетяха се към пролуките в искрящия таван, всеки в своята килия, подчинили се на общата заповед, или по право, освободени от мислените окови, които ги бяха свързвали досега. До Питър остана само Чудака, който понечи да му каже нещо, но накрая и той се отправи към блесналия свод с няколко подскока, отхвърлен нататък от мощния поток на заповядващата воля. Човекът остана сам, потиснат, скован от непоносимия биоелектричен сноп, който струеше от златния трон сред залата и пронизваше със своите електрони не само мозъка, но и цялото му тяло.

И в съзнанието му прозвуча заканата на чуждата воля, някаква буря от биотокове, които в мозъчните му клетки се превръщаха в единствено разбираемите за него сигнали — в човешка реч:

— Законът се отнася само за нашите. Те изкупиха свободата си. А ти не си от нашите. Ти си чужд. За теб нашият закон не важи. Твоята съдба ще реши Големият съд…

Двубой на титани

Едноръкия, когото разумните октоподи наричаха „Великия убиец“, се стрелкаше из черната бездна, побеснял от глад. Защото много дни наред все не можеше да улови никаква плячка, след като онова непознато, непробиваемо и за неговия клюн същество откъсна едната му тентакула. Трудно се преживява, когато си остарял, когато си изгубил предишната си пъргавина. Още по-трудно е само с една ръка. Нужна е и втора, за да притисне жертвата от две страни с ноктестите си смукала и вече да не я изпусне.

Навикът отново го поведе надолу, към познатото възвишение над морското дъно, от чиито светещи отвори от време на време излизаше някоя от ония твари, най-беззащитните обитатели на морето, когато са сами, и най-мощните, докато са заедно. Понякога те го прогонваха от леговището си, но твърде често сами го викаха, за да му предложат най-вкусната жертва. Наистина, какво представляваше за неговата охота, за засищане гигантския му търбух, един октопод, но когато нямаше друго, ще не ще, трябваше да се задоволи и с него.

Той усети затоплянето на водата не само със свръхчувствителната си опашка, усети го с цялото си тяло. И скоро под него грейна със стотиците си прозорчета подводният град. Изведнъж при неговото приближаване светлинките угаснаха. Непреодолима сила, отдавна позната нему, спря устрема му, изтласка го назад, сякаш се бе блъснал непредпазливо в тинестото дъно. Повече не можеше. Странната сила не позволяваше, разтърсваше тялото му, сковаваше плавника му, обезсилваше мантийната фуния на ракетния му двигател.

Едноръкия разбра. И тоя път не го допускаха до лакомата плячка. Трябваше пак да чака, трябваше пак да търси, трябваше пак да гладува.

И отново калмарът се втурна сред мрака с опашката напред, както обикновено, отпуснал назад сбраните в китка пипала, които при подводния му полет изпълняваха ролята на кормило. Фунията му стреляше залпове водни тласъци и го носеше напред като торпила.

А наоколо му гъмжеше животът. Безброй светлинки: жълти, сини, зелени, червеникави, прелитаха покрай него, улисани в своите грижи и тревоги. Ала той не ги поглеждаше. Твърде дребни, твърде незначителни бяха те, за да заситят глада му. Великия убиец търсеше друго, търсеше едра жертва — такава, каквато подобаваше на силата и настървеността му.

Виж, това заслужаваше. Преди да я е видял, той я усети. Откри я инфрачервеният локатор на опашката му с изключителната си способност да улавя разлики в топлината, достигащи до стотни части от градуса.

И се стрелна нататък. А когато я доближи, фунията му се изгъна рязко и превъртя тялото му така, че пипалата му излязоха напред и мигновено се вкопчиха в нея. Не опита дори да си послужи с единствената ръка. Все едно, нямаше да му свърши никаква работа. Но съжали тозчас, ако наистина имаше способността да преценява собствените си неразумни решения. Би опитал дори да се отдръпне. Но врагът не му позволи. Врагът не бе обикновена риба, мъчеща се да се спаси с напразни гърчения; не беше и акула, която, хваната както трябва, трака с безпомощен бяс трионените си челюсти. Тоя път в примката му бе попаднала гигантска змиорка. А тя, където и да бъде докопана, все намира възможност да извие гъвкавото си тяло и да насочи зъбатата си уста срещу всяка част на врага си. Така и сега. Опасната риба се завъртя пъргаво и само с един замах като змийско клъвване разкъса огромното му око. После впи челюсти между очите, заръфа с дива ярост.

И калмарът не устоя. Не само я пусна, направо я отхвърли от себе си и отново полетя напред, но сега вече не само еднорък, сега вече и едноок, като всяваше ужас в рибните пасажи и стадата от малки калмари, сред които се врязваше в бесния си устрем.

Ето, на пътя му попадна гигантска акула. Той не свари да се отклони навреме към нея и за да не я изпусне, простря напред тентакулата си, разтегна я до крайния предел, сякаш я изстреля. Успя да докосне новата си плячка, вендузите се лепнаха в грапавата й кожа, ноктите се впиха в плътта й. И само толкова. Акулата се превъртя рязко, преди другите пипала да я докопат, отскубна се и се гмурна в дълбините.

Великия убиец дори не се опита да я догони. Защото опашката му усети — наближаваше нещо голямо, нещо много топло. А много топло тук, в тая дълбочина, означаваше само едно — идваше кашалот. За по-дребните калмари той е най-страшният враг. Но за Великия убиец, за неговата големина и сила тоя зъбат кит бе равностоен враг. Щом като бе живял толкова дълго, това означаваше, че много често старият калмар се бе отскубвал от челюстите на нападналите го кашалоти, а нерядко бе побеждавал някои от тях и те бяха насищали глада му.

Върху му налиташе огромно животно. Топлината, улавяна от калмарската опашка, не лъжеше. Опасен противник. Друг път калмарът отбягваше такива схватки, предпочиташе сигурната плячка. Днес прие борбата. Гладът е лош съветник. При този глад, който го измъчваше от много дни насам, би се нахвърлил едновременно върху няколко кашалота, а не само срещу един.

И той го пресрещна насред път. Като всички главоноги калмарът е глух. Затова не можеше да чуе стържещите звуци, които издаваше носещият се насреща му враг. Но ги усети с цялото си тяло. Ултразвукът, макар и нечут, обезсилваше мускулите му, забавяше действията му, правеше го по-бавен и по-уязвим за нападение. Затова по стар опит той отскочи встрани, та когато неприятелят, понесен в устрема си, отмине надолу, да се хвърли върху гърба му, по-далеч от снопа на зашеметяващите сигнали.

Хитростта му успя. Метнало се върху кубичната глава на кита с мълниеносен скок, чудовищното мекотело залепна за нея с всичките си вендузи. Мигновено заби клюн в дебелата кожа. Грапавият му език я застърга настървено, започна да го яде още жив и непобеден.

Ала кашалотът, също тъй стар и опитен боец, не изглеждаше съгласен да бъде изгризан приживе. За да оцелее до тази старост, и той всеки ден бе улавял и нагълтвал по няколко калмара. Всеки ден по няколко битки с калмари, всеки ден по няколко срещи с тяхната мощ, с техните хитрости.

Неговата сила беше фронталната атака — да докопа врага с челюсти, да го премели с огромните си редки зъби и постепенно да го намъкне в гърлото си. Но и така издебнат, надхитрен при първата схватка, той не помисли да се откаже. Главоногото се намираше в своята стихия. Колкото повече удължеше битката, толкова по-изгодно беше за него. А бозайникът трябваше да изплува. Времето му беше отмерено. Не би могъл да издържи под вода повече от два часа. После щеше да загине.

Той размаха бясно опашния си плавник, същинска чудовищна турбина. Завъртя туловището си като гигантски пумпал с надежда да отхвърли прилепналото до него, сраснало с него гъвкаво и едновременно твърдо като желязо тяло на врага си.

Напразно! Великия убиец държеше яко и продължаваше да дълбае плътта му със закривения си папагалски клюн.

Калмарът умее само едно — да стиска, да не пуска. А китът със своите безсъмнено по-развити умствени способности има възможност на търсения, на избор между многото похвати и тактики в боя. Той мигновено прецени. Приложи нова маневра. Устреми се право нагоре. Не само защото знаеше, че дълбоководните животни не понасят слънчевия пек. И заради друго. Въздухът в дробовете му се свършваше, трябваше да го подмени.

Едноръкия, макар и не толкова умен, не толкова съобразителен, схвана опасността. И опита посвоему да попречи. Той пък не желаеше по никакъв начин да достигне повърхността, където предимствата щяха да се обърнат изцяло към страната на противника му. Затова разпери мантията си като парашут, насочи струята от водометната си фуния срещу посоката, в която го отвличаше китът. Тяхната съвместна мощ преодоля мощта на китовата опашка. Но улисан да спре изплуването нагоре, неволно отслаби хватката на пипалата си. Кашалотът усети това мигновено отпускане. И се превъртя. Докопа със зъби едно пипало. Запримъква го към гърлото си, притегли към устата си заедно с него и цялото му тяло. Побеснял от безсилна злоба, гигантският клюн застърга още по-яростно кожата на врага. Потоци кръв рукнаха, разсеяха се на тънки струйки по водните течения. И скоро на полесражението се струпаха глутници акули, които прелитаха покрай борците, опиянени от мириса на кръв, всеки миг губещи търпение да се намесят и те в борбата. И в очакваното пиршество.

Китът приложи нова хитрост. Превъртя се отново, рязко, мълниеносно. Не очаквал такъв обрат, Великия убиец не успя да се задържи на гърба му. Размята се около него, увиснал на захапаното пипало. Все по-бързо и по-бързо. Накрая то не издържа. Откъсна се. И кашалотът, с отскубнатото пипало между зъбите, се устреми нагоре, към светлината. Към въздуха. А калмарът — надолу. Разделиха се без победител. Готови, настръхнали за нова битка, за нова среща. Щяха пак да се търсят. За истинска победа.

Едноръкия, макар и ненапълно опомнил се от борбата, отново потъна към дъното. Смътен усет го влечеше все нататък; внушаваше му, че край непристъпното убежище на октоподите би могъл да получи това, което толкова време диреше из морето.

Предчувстваше, че тъкмо там, тъкмо тоя ден щеше да позасити празния си стомах.

Великия убиец

Питър трепна. Сякаш ток премина по цялото му тяло.

— Пришелецо, стани! Съдът те чака. Големият съд!

И той се надигна, подчини се безпрекословно на непреодолимата безгласна заповед. Отправи се към светлия изход и пропълзя в блесналата вътрешна зала, сподирен от няколко мълчаливи пазача — „Пипала на Разума“. Главния Разум се бе изправил върху скъпоценния си трон, стъпил здраво с осемте си крака-ръце и вперил в него немигащите си зеници. С такава воля, с такава настойчивост и с такава злоба, от която човекът потрепери. Като притеглен от невидими въжета, той се отправи към подножието на трона. И там спря, отпусна се отново безволев върху златните плочи. Погледът му обшари нависналия отгоре му свод. Най-после успя да види сънародниците на Чудака. До всеки отвор, пред жилището си се бе прилепил по един октопод и гледаше надолу — всички вперили очи в тиранина, откъдето се излъчваше страшната всепокоряваща воля.

— Пришелецо! — гръмна в съзнанието му. — Трепери! Сега ще чуеш присъдата на най-стария. И ще научиш каква ще бъде участта ти! Трепери!

Питър не можеше да откъсне поглед от извиващите се уродливи пипала. И макар че вече го знаеше, макар че беше убеден, цялото наслоявано от поколение на поколение високомерно самочувствие за човешката изключителност, цялата му душевна нагласа, целият му предишен опит отхвърляше с възмущение, не можеше да приеме, че тези безформени, противни по външност молюски имат също така разум като неговия, ако не и по-съвършен.

Внезапно в подножието на престола се отмести една златна плоча и зад нея зина грейналата повърхност на просторно подземие, от което се издигна сбръчкан като мумия октопод и пропълзя бавно навън. Но не само бръчките го отличаваха от другите; отликата се дължеше и на златния, изящно гравиран шлем, който стоеше плътно прилепнал върху изпъкналото му чело. Купчина подобни на неговия шлемове лежаха натрупани в помещението зад него.

— Народе! — прогърмя отново мисълта на тиранина. — Преклони се пред най-стария, отдай почит на Неизменната Памет!

Подсъдимият изведнъж разбра, без някой да му го бе обяснявал нарочно, каква е ролята в това общество на златоувенчания старик. Сякаш вече неговото съзнание бе почнало да се сраства с октоподските съзнания, неусетно всмукало от тях и разсъжденията, и уменията им. Разумните главоноги нямаха писменост, никъде не бе зърнал ни следа от буква или йероглиф. Златните барелефи бяха повече изкуство, което използваше за сюжет историята, но не и наука, не и писменост. Вместо азбука, вместо книги октоподите разполагаха с нещо друго — един жив мозък. Някаква биоелектронна машина. Някакво подобие на тибетския далай лама, който не върши нищо друго, напълно изолиран от живота на съгражданите си. И само запомня, само задържа в паметта си всяко знание, всяко събитие от живота на народа си.

Питър неволно си припомни думите на Платон: „Изобретяването на буквите е влошило паметта“. Наистина, запишеш ли нещо — и го забравяш. С помощта на своята Неизменна Памет, предавана от поколение на поколение, тъй както се предава властта на далай лама, октоподите бяха събрали цялата си наука в най-малката по обем библиотека на света, в клетките само на един мозък.

Неизменната Памет излезе от подземието и се нагласи върху златния пиедестал пред Главния Разум. Очите му гледаха разсеяно. Личеше си, че нищо от това, което ставаше край него, не го засягаше.

Внезапно той посегна с пипало, отложи шлема от челото си. И в този миг очите му светнаха, осенени от разбиране. Заоглеждаха, странно оживели, и залата, и увисналите по свода й зрители, и подсъдимия.

— Вечна, Неизменна Памет! — заговори мисленият глас на октоподския водач. — Погледни това същество пред Теб! И кажи своята дума!

Мисълта на Питър работеше трескаво, в мъчителни опити да се отърве от опекунството на чуждата мисъл, да си изготви свои изводи, свои заключения, свой собствен начин на поведение. Да се освободи от натрапваните й чужди канони. И ето, нещо просветна там. Но тозчас се стопи, изчезна, заличено от вълната на чуждата воля. Но не! Все още Питър беше Питър — човек, не животно. Негласният въпрос отново изплава в съзнанието му: „Защо Неизменната Памет махна златната каска? И защо едва тогава проумя за какво бе извикан пред народа?“.

Старият октопод постави шлема до нозете си, тъкмо пред очите на подсъдимия. И заговори бавно, с достойнство:

— Аз съм Памет, не съм Разум. Аз само помня. И казвам какво помня, когато ме запитат. Ще ви кажа и тоя път, както съм го казвал на вашите бащи, на вашите деди. Нашият народ и друг път е залавял такива същества, когато е обитавал светлите плитчини. Ала те умирали веднага. Защото не могат без въздух. За пръв път виждам такъв. С външност на извънводен жител, а със способност да живее като нас във водата. Не! Не помня такъв.

В съзнанието на Питър изведнъж блесна откритието. Може би слисан от разказа на Неизменната Памет, Главния Разум бе отслабил своя мозъчен поток и бе позволил на човешката мисъл да вземе кратко надмощие. Не за украшение старецът носеше златния шлем на главата си, не току-така го свали. Не току-така сред разумния морски народ съществуваше законът нищо златно да не се поставя по-високо от главата на октопод. Не защото противоречи на чувството за красота и ред, както твърдеше Главния Разум. Всъщност тежкият метал е екран за електромагнитните вълни. Както металната конструкция на автомобила е пречка за радиовълните, та трябва антената да се поставя навън, така и скъпоценният шлем навярно играеше ролята на екран, препятствие за мозъчните радиоизлъчвания на октоподите. За да съхранява не смутена своята памет, старецът трябваше да бъде изолиран от вихрушката на чуждите мисли. Ей това беше изводът — за да се избави от безплътните мислени вериги на своя поробител, и Питър трябваше да препречи пътя на излъчваните от него заповеди.

Без да губи повече време, за да не позволи на тиранина да узнае какво става в главата му и да го възпре, човекът се пресегна рязко, грабна златната каска и я нахлупи върху главата си.

Мигновено усети как съзнанието му се освободи от чуждото насилие, сякаш железен обръч досега бе стягал черепа му. Остана само той, такъв, какъвто се познаваше, предишният Питър Райт, хладнокръвен и съобразителен, а не безволев сомнамбул, който извършва безброй неприсъщи нему действия в някакъв полусън. Освободен от задръжката на чуждата воля, съзнанието му заработи трескаво, втурна се устремно да преценява сложната обстановка, в която бе попаднал. Пред мисления му поглед се заизреждаха в светкавичен порядък безброй преценки и решения, както се сменят числата пред циферблата на електронен калкулатор. Стана му ясно начаса къде е и какво представлява — че е съвсем сам сред цял народ разумни като него същества, обединени от една фанатична, непреклонна воля. Сам, но не и беззащитен. Той също беше разумен. И имаше оръжие, мощна ултразвукова пушка, с която би могъл да помете цялото това множество само с едно натискане на спусъка. Тя висеше окачена на рамото, забравена досега и от него, а за щастие и от враговете, които, видимо пълни невежи в областта на техническите постижения на човека, не допускаха какво е предназначението й.

С изненадващо движение Питър я свали от рамо, за да я насочи напред, най-първо срещу водача. Ала не успя да прецени силата на реакциите му. С рязък тласък на водната си фуния Главния Разум, забравил изведнъж величавата си поза, се метна отгоре му и с един замах свали шлема, преди човекът да е натиснал спусъка.

Мощното излъчване на чуждия мозък се блъсна в съзнанието му като удар на стоманен юмрук, от който пленникът падна в несвяст.

И когато се събуди, след минута или след час, видя, че над него стояха все тъй безучастни Пипалата на Разума и съдиите му, а зрителите висяха търпеливо пред килиите си върху грейналия свод. В главата му отново прокънтяха думите на Неизменната Памет.

— Аз помня. И ще кажа всичко, което помня. Ние винаги сме убивали тия същества, защото и те винаги са ни избивали. Заради тях народът на разумните биде принуден да напусне топлите и светли плитчини, за да се засели в тая бездна, където е принуден сам да си създава светлина, сам да си отглежда храна, вместо да ги получава наготово както някога, когато е живял в плитчината, в някогашния щастлив живот, в доброто старо време. И всичко това все заради тия животни. Заради тях народът ни загуби щастливия живот.

Нейде отдалеч, откъм тавана, долетя единичен глас:

— Пришелецът не е животно! Пришелецът е разумна личност като всеки от нас.

— Не говори нелепости, Чудако! — прекъсна го беззвучният глас на водача. — Ще ни докараш зло. Каква разумна личност е той, щом като не е способен да предаде от разстояние мисълта си, а ни принуждава да разговаряме с него, като се допрем до тялото му, както постъпваме с домашните животни!

Намеси се и Неизменната Памет:

— Висшите форми на живота могат да се развиват само във водата, където са защитени от убийствената сухота на извънводната среда. Аз съм само Памет. А Паметта знае, че няма други разумни същества на света. И не може да има. Извън морето не може да съществува разум. Там, без вода, организмите изграждат само мускули и кости, способни да носят тромавите им тела.

Той млъкна и сякаш се загърна във величественото си мълчание.

Ала Чудака все още намираше у себе си сила и дързост да противостои срещу волята на Главния Разум.

— Аз наблюдавах Пришелеца в неговата черупка; аз наблюдавах сънародниците му в техния плаващ дом. Това е моето непоколебимо убеждение. И твърдя. Те също са разумни. Само че различни от нас. Навред по света може да има живот; навред по света при всякакви условия може да се зароди съзнание.

— Дори да е така! — прекъсна го Главния Разум. — Така дори е още по-зле. Два разума не могат да съжителстват редом. Ако е по-силен, другият разум ще поиска да ни унищожи. Или да ни зароби. Няма друг път.

— Има! Това е пътят на сътрудничеството. На взаимопомощта. Ние да ги научим на нашите умения, те — на техните.

— За да открият нашата сила и нашата слабост, та после по-лесно да ни унищожат.

— Не да ни унищожат, а да си помагаме срещу общите неприятели. Великия убиец е и техен враг. Аз видях с очите си как Пришелеца му отряза ръката.

Вече си личеше как Главния Разум губи търпение. Тялото му ту почервеняваше от гняв, ту позеленяваше. Очите му святкаха в несдържана възбуда.

— Замлъкни, наивнико! Ще ни навлечеш беда. Поне това не знаеш ли? Не ние навлизаме в техния свят, не ние рушим техните градове…

Отпуснат безпомощно пред мъчителите си, подсъдимият усещаше бурята в душата си. Трябваше да действа. Най-малкото да заговори, да им обясни, че не е имал и помисъл дори да им причини каквато и да е злина, че не им желае нищо лошо. И не само да се оправдае, но и да ги спечели като приятели, като съюзници в борбата срещу слепите стихии на природата. А не можеше, съзнаваше безсилието си. Мозъчните биотокове на хората са много по-слаби от свръхмощните импулси на разумните октоподи, нямат тяхната енергия да преодолеят съпротивлението на водата и да въздействат от разстояние. Затова могат да бъдат предавани само посредством пряк допир. А никой от поробителите му не пожелаваше да се докосне до нето, та така да установи контакта с неговото съзнание, да изслуша неговите оправдания и доводи. Те чисто и просто решаваха съдбата на едно за тях безгласно жертвено животно.

Неизменната Памет отново се изправи с блеснали очи.

— Паметта повтаря, потвърждава, настоява: ние никога не сме навлизали в техните градове, не сме опитвали да ги рушим. А те? Тогава какъв е изводът? Изводът е само един — те са завоевателите. А завоевателите винаги трябва да бъдат изтребвани. Както се изтребват акулите и калмарите. Без пощада. Всеки, който неканен е проникнал в нашия град, е осъден по начало на смърт, за да не отнесе тайните ни при своите. Нека те да си живеят в техния свят, а ние — в нашия. Не искаме тяхното, не даваме нашето.

Той пое тържествено с четири пипала златния си шлем и го наложи върху челото си, после бавно, с царствена походка се намъкна в олтара, под трона. Вратата се затвори безшумно зад него.

Тогава Главния Разум вдигна нагоре пипала:

— Разумни народе, ти чу мъдростта на вековете, заключена в словото на Неизменната Памет. Неизменната Памет изрече своята дума. Неизменната Памет произнесе своята присъда. Какво ще кажеш сега и ти, народе?

Като хипнотизирани от неговия поглед, хилядите съзнания от свода откликнаха в хор:

— Смърт! Смърт! Смърт!

Питър неволно посегна да запуши ушите си, за да се изолира от тая омраза, от това диво настървение. Но не успя да заглуши крясъка на мисълта. И се остави безволев, покорен като сомнамбул, да го поведат отново навън, но вече не към изпитание с надежда, както беше при лова за калмарски яйца, а към сигурна, неотменима смърт.

Поеха по друг коридор. С два отвора. Зад единия се виждаха наведени над каменни плочи вече не обикновени октоподи слуги, а истински разумни октоподи. За пръв път Питър ги видя заети с труд. И вече знаеше какъв труд. Не обикновена работа, която беше отредена за животните, а изкуство. Неволно, както много други възгледи, бе възприел и тяхното разбиране за творчеството. Убеден беше в него, нямаше нужда да му го казват. Животното се отличава от разумното същество и по това, че не познава магията на изкуството. Върху каменните плочи, бъдещи калъпи, художниците бяха закрепили в нужния порядък гъби пробивачи. Отделяната от тях въглена киселина разяждаше повърхността на калъпа в желаната форма.

В отсрещното помещение помощниците им насипваха в тези форми подкваса от бактерии, които с невероятна скорост отлагаха върху повърхността на матрицата бързо нарастващ златен слой, основата на бъдещия барелеф. Питър не се учудваше повече на всичко, което виждаше; досещаше се по необясним начин, чрез тайнствената психическа връзка с октоподите, и за техните познания за природата. Желязно-мангановите конкреции на морското дъно се образуват от дейността на специални бактерии. Лептотриксите и талионемите не се нуждаят от кислород, защото направо използват електроните при преминаването на тривалентното желязо в двувалентно. Също и тиобацилус ферооксиданс, който се храни със сяра. Безброй видове бактерии. Всеки метал има свой биологически спътник. Известни му бяха микроби, които поглъщат манган, молибден, ванадий, мед, цинк, даже уран. Слушал бе, че съществува поглъщач и на златото — сухоземна плесен. И друг — някакъв представител на тиобактериите. Навярно такъв микроорганизъм или подобен на него, селекциониран отдавна от разумния подводен народ, натрупваше огромните златни запаси, за чието заграбване се бе захванал Томас Фарлоу, без да подозира какъв е произходът им. Обикновените бактерии металопоглъщачи действат бавно — конкрециите им нарастват с един милиметър на хиляда години. То се знае, ако са верни методите за изчисляване скоростта им. Заслугата на октоподите се състоеше в това, че бяха селекционирали раса, която работеше хиляди пъти по-бързо.

Случайно в блъсканицата осъденият забеляза до себе си своя приятел, заобиколен от оцелелите след изпитанието с яйцата на калмарите вече освободени затворници. Издебнал сгодния момент, той се допря с ръка до него. И така му предаде мисълта си, без друг да я чуе:

— Ти мечтаеш за свобода. Мечтаят и другите, както казваш. А тя, свободата, е сред вас. Скрита в златните шлемове, които Главния Разум е заключил в олтара на Неизменната Памет. Златният шлем освобождава съзнанието ти от всяка тирания на мисълта. Златният шлем носи свободата…

Повече не успя. Но и това беше достатъчно. Чудака бе разбрал. Очите му издадоха радостта от откритието. И Питър продължи пътя си с чувство на облекчение. Сега му оставаше да мисли само за себе си.

Ескортът го откарваше към определената цел. Бързаше. И така в бързината човекът свари да погледне и наляво, да зърне детските ясли на подводния град. Без никой да му го каже изрично, той вече знаеше, че жените на разумните октоподи оставят яйцата си под грижите на обикновени женски октоподи, които сега бдяха съсредоточени върху натрупаните купчинки яйца, обливаха ги с чиста вода през водните фунии и ги почистваха от най-малките прашинки, които биха могли да се полепят по тях. Питър бе допускал това още преди да го види. Безделието бе притъпило родителския им инстинкт. А нямаше ли някаква връзка между изчезването на тоя народ и нежеланието на майките да се грижат за децата си? Възможно ли е процъфтяване на културата, и то не само разцвет, а дори обикновено съществуване без признаци на израждане, при угаснало родителско чувство?

Ето, външната врата се отвори. И цялата процесия се източи през нея. Понесените фенери със светещ планктон пръскаха мрака на двадесетина метра, сякаш превъртяха малка грейнала пещера в черния кристал на морската бездна. И ведно с тъмнината отстъпиха и те, отдръпнаха се и сновящите наоколо заплашителни сенки. Може би акули, може би змиорки, може би любопитни калмари, изтласкани надалеч от обединената воля на цялото октоподово множество. Дори подпрените върху дъното риби триножници, плъхоопашатите риби и слепите бротулиди побързаха да се отместят от пътя им.

За бездейното съществуване на дълбоководния народ очакваната екзекуция представляваше любопитно забавление, което щеше да внесе поне малко разнообразие в ежедневната скука. А след всяко такова зрелище предстоеше богато пиршество с обредното вкусване на калмарските яйца. Питър знаеше, не го очакваше обикновено смъртно наказание, а важен ритуал, осветено от вековете жертвоприношение.

Напълно безволев, той самият заплува към леко издигнатия плосък камък на двадесетина метра от главния вход. Оставен съвсем сам, без никакъв страж, без никаква охрана. И се отпусна покорно върху него, простря се по гръб, с обезсилени ръце и нозе, окован като с най-тежки вериги от чуждата воля. Не само предчувстваше, убеден бе какво го очаква, а нямаше сили да му се противопостави. Виждаше в далечината изоставения батиандър, зад чиито стени, ако успееше да се добере дотам, щеше да се почувства в пълна безопасност, а не можеше да направи нито крачка нататък. Усещаше на рамото си хладината на ултразвуковата пушка, а нямаше дори искрица желание да посегне към нея. Лежеше и очакваше. Очакваше покорно участта си, на която го бяха обрекли безпощадният тиранин и немислещата памет, на която го бяха обрекли и безчувствените като роботи жители на подводния град, на която го бе обрекла неразумната и сляпа традиция…

В главата му ехтяха като топовни залпове мислените повици на тълпата, изгубила вече търпение:

— Ела, ела, Велики! Приеми нашата изкупителна жертва! Ела, не се бави, Велики Убиецо!

Опипваха като невидими ръце простора, търсеха, зовяха.

И го намериха.

Преди да го е видял, Питър усети приближаването му. По притихването на множеството, по пръсналите се рибни ята, по полазилия през тялото му като електрически ток неовладян ужас.

И ето, от черната непрогледност се източи огромната лапа на чудовището, осеяна с големи като чинии вендузи. След нея изплува от мрака грозната китка на размаханите по-къси пипала, подобни на кълбо от побеснели анаконди. И зад тях… Някакво зловещо привидение, излъчващо студени зелени сияния. Няма по-ужасяваща гледка на света от главата на кракена. Не е възможен такъв кошмар, който да се сравни с нея. На лявата му страна, където преди това е святкало едното му око, сега зееше тъмна кървава рана. А отдясно грееше с червени пламъци единственото му здраво око, огромно и зло, което струеше потоци от яростна ненавист, сякаш огнен прозорец към Ада.

Чудовището видимо се колебаеше, привличано насам от обещаната жертва, от която очакваше да позасити непоносимия му глад, в същото време отблъсквано от спомена за многото несполуки, преживени пред тая недостижима бърлога. То протягаше напред грозната си лапа, увенчала дебелото като греда и гъвкаво като гумен маркуч пипало; осеяните с тигрови нокти вендузи почти докосваха безволно отпуснатото човешко тяло, което само изтръпваше от леден ужас, без да направи опит за спасение; после отново я издърпваше назад към заплашително сгъващите се пипала, между които в черната яма прещракваше зловещо гигантският клюн.

Исполинската лапа най-сетне се престраши, стрелна се, както се стрелва езикът на хамелеона, и грабна обречената си жертва. Питър усети как острите нокти пробиха отоплителния му костюм, как хидразинът почна да изтича във водата, как мощните вендузи залепнаха в кожата му, причинявайки му болка, по-силна от болката на впилите се нокти.

В същия миг видя и как от града излетя с бързи тласъци Чудака, нахлупил върху челото си златния шлем. Ясно, бе се възползвал от отклоненото внимание на разумния народ, от усилията на волята, които бе приложил Главния Разум, за да укротява бунтуващото се съзнание на човека, и се бе промъкнал в подземието, където изолираният от външния свят Неизменна Памет положително не бе го усетил. Подире му излетяха все така с нахлупени каски още десетина октопода. И Тихия с тях. Ясно, не бе разчитал само на себе си Чудака, бе извикал и другарите си. И това вече не изглеждаше като акт на отчаяна дързост, а като добре организиран бунт. И докато неговите съзаклятници се нахвърлиха върху Главния Разум, където се сборичкаха с Пипалата на Разума, Чудака се стрелна право към чудовището, което отвличаше приятеля му. Жалкият! Давид е имал повече изгледи за успех в двубоя си с Голиат. И въпреки това Чудака не отстъпваше на някогашния Давид по храброст и самоотверженост. Отбягвайки с пъргави отскоци протяганите към него пипала, той успя да се приближи до единственото око на врага си. И посегна да изпръска в него съдържанието на донесената прозрачна торбичка. Питър се досети какво можеше да бъде това съдържание. Смес от разяждащата течност на няколко вида морски охлюва и на рибата клионе. Нещо като „царската вода“ в химията на хората, способна да разтваря и най-устойчивите метали; течността, с която, вече му беше напълно ясно, октоподите бяха успели да разрушат неръждаемите сплави на дълбоководния им робот.

Ако Чудака беше успял, от болка и безпомощност при внезапното си ослепяване кракенът щеше да изпусне своята плячка. Но не успя. Сварил навреме да замахне с дългата си тентакула, в която стискаше здраво уловения човек, Едноръкия отхвърли надалеч от себе си досадния дребосък. Огромната му водна фуния изпуфтя като соплото на презокеански реактивен самолет. После източеното му като ракета тяло се устреми нагоре с триъгълната си опашка напред, понесло в увисналите си пипала обезсилената жертва.

Обединената воля на октоподското множество след изпълнения жесток ритуал го бе отхвърлила назад, прогонвайки го все по-далеч и по-далеч от града си.

Зловещата заповед

Морето се бе разлюляло ненадейно, без никакъв полъх на вятъра. Навярно нейде далече-далече бушуваше ураган и дотук достигаха само притъпените му отгласи. Корабът, обърнат срещу разпенените вълни, посрещаше пристъпите им с кила си, разсичаше ги в два блеснали отломъка от течно стъкло, покатерваше се с неравна тръпка по надигащия се кристален хребет, за да хлътне отново, сякаш се гмурваше в зиналата напреде му тъмнозелена котловина, запълнена с оживяла дантела от пяна. Някога за целта хората употребявали плаващи котви — спуснати с дълги въжета платнени торби. Корабът на Томас Фарлоу, последна дума на техническото умение, беше обзаведен с най-съвършена апаратура. По никакъв начин, дори и в най-яростната буря, той не биваше да се отклони от златното находище. Цяла система от електронни устройства установяваше точните му координати и при най-незначителното му отклонение от тях задвижваше комплекса от реактивни двигатели, които автоматично коригираха отклонението, като го връщаха на точно определеното място.

Томас Фарлоу страдаше от морска болест. Никога през живота си не бе успял да се отърве от нея. Той и сега би отлетял начаса, би зарязал подмятаната от стихията черупка, ако не беше важната причина, която още го задържаше тук, ако не беше тайнственото изчезване на главния му океанавт след не по-малко тайнствената повреда на комбайна. Все с тая цел той беше извикал в каютата си заместника на Питър Райт. Сломена от тревога, на това спешно съвещание бе дошла и Хелен Фарлоу.

— Няма какво повече да прибавя — повтори Джон Мунк. — Знам, че е жестоко. Аз самият съм потресен. Но съм уверен, че Питър няма да се върне. Вече трети ден без никаква вест…

Хелен го прекъсна нетърпеливо:

— Той е подготвен да издържи във водата много повече.

— Вярно е. Но защо не се обади? Би могъл да предаде поне едно кратко съобщение с ултразвуковия си телефон.

— Може би пречи звукоразсейващият слой.

— Защо не попречи на нашите ехолокатори, които държат непрекъснато във визьора си легналия на дъното батиандър? Те биха уловили и самия Питър по металните му снаряжения…

Джон Мунк разпери безпомощно ръце. Гласът му стана тих, трогателно скръбен:

— Това засяга най-много мене.

Той хвърли бързо поглед да забележи ефекта от подмятането. И додаде:

— Премислих всичко. Питър Райт не може да бъде жив. Изключено е. Длъжни сме да се примирим със скъпата загуба.

— От какво? — почти изплака Хелен. — От какво може да е загинал? Нали не сте видели нищо подозрително наоколо?

Той вдигна рамене.

— Наистина не видях. И въпреки това знам, че съществуват толкова много опасности, които без да бъдат подозрителни… Аз например едва се справих с гигантската змиорка. Питър пък бе принуден преди това да се сражава с кракена. Засега ние знаем само тези врагове. А колко ли още като тях, и дори още по-опасни, се крият в бездната — хищници, за които дори и не подозираме?

Хелен най-после постави въпроса, който я тревожеше отдавна:

— Ами октоподите, които ви нападнаха! Все не мога да се освободя от ужаса на оня кошмарен сън — октоподът с изпъкналото чело…

— Пълчището, което ме обкръжи, не беше опасно. Обикновени главоноги, с които всеки водолаз е в състояние да се оправи без никакво усилие. Дори ако е лишен от мощните оръжия на Питър.

— И все пак! — не отстъпи Хелен. — Хълмът със светещите прозорци — нали тъкмо вие ги видяхте? Октоподи, които нападат дружно — пак по вашите думи. Необясними повреди в комбайна… Малко ли тайнственост крие всичко това?

Мълчал досега, отпуснат в леглото, прежълтял от неприятните пристъпи на морската болест, Томас Фарлоу най-сетне се намеси в разговора:

— Напълно съм съгласен с мистър Мунк. Чрез него говори желязната логика. И все пак — нямаме право да вдигнем безпомощно ръце. Никакво право! Даже ако вероятността е едно на един милион. Защото се отнася до човешки живот…

Джон прикри умело усмивката си. Знаеше, пет пари не даваше старият Фарлоу за човешкия живот. Боеше се ненаситната акула за друго, за бизнеса си. Защото единствен Питър Райт би могъл да разучи основно, на самото място, със своите очи и ръце, а не с непригодните все още за такива дълбочини телевизионни камери и с непохватните клещи на механичните ръце, на какво се дължи повредата на комбайна. Защото не успееха ли да открият причината, нищо не им гарантираше, че ако пожертват още няколко милиона, ако пуснат и втори комбайн, неговата участ няма да бъде същата. А подобен втори неуспех безсъмнено щеше да означава крах. Защото Фарлоу щеше да загуби не само милионите за построяването му, но и доверието на акционерите. Всеки знае това, акционерите са опасно стадо. Те лесно натикват спестяванията си в най-рисковани начинания, но още по-лесно, при първата паника, се втурват в борсата, за да си изтеглят акциите, за да ги разпродават глупашки дори със загуба. Защото са научили от горчив опит, че по-малката загуба е вече печалба.

Томас Фарлоу продължи:

— Мистър Мунк, налага се отново да опитате. Да проучите цялата околност, да заснемете на филм всичко, което по ваша преценка заслужава внимание. За да го обсъдим после тук заедно на спокойствие. Да изследваме до последната подробност и това, което е отпечатал обективът, а не човешкото око.

Джон едва потисна неприятната тръпка, която полази по плещите му.

— Ако държите на това, ще сляза пак. Макар и убеден в пълната му безполезност.

И тогава шефът му се изказа докрай:

— Задачата ви ще бъде да унищожите всяко живо същество в околността с радиус най-малко петстотин метра.

Той повтори натъртено:

— Всяко живо същество. Разбира се, след като не откриете никаква следа от мистър Райт. И още нещо — да взривите подозрителния хълм. Та да узнаем най-сетне доколко е подозрителен.

Джон се надигна:

— Ако съм разбрал правилно, и вие допускате вмешателство на някакви тайнствени същества…

— Не изключвам и тази вероятност. Успяващият бизнесмен се отличава от несполучилите с това, че взема мерки и срещу най-неправдоподобните възможности. Лабораторният анализ на донесения къс от робота не показва никаква радиоактивност и никакво топлинно въздействие. Поради това изключвам вулканична дейност. Агентът е бил химически. И при липсата на каквито и да е било следи от активно действащи химикали в пробите от местопроизшествието остава да се допусне намесата на някакви живи същества. Подобни киселини отделят някои молюски и гъби.

Той глътна още едно хапче против морската болест.

— Кога бихте могли да се спуснете?

— Не по-рано от утре заран.

Хелен не успя да сподави възклицанието си:

— Толкова късно!

— Ако зависеше от мене, бих тръгнал веднага — рече той. — Но вие знаете, апаратът ми се нуждае от дълга подготовка.

— Добре! — махна му с ръка Фарлоу. — Започвайте! Не губете време!

Подире му тутакси излезе и девойката. Тя хвана топло ръката му.

— Моля ви, спасете го!

— Мис Фарлоу! — Той задържа пръстите й. — Каквото зависи от мен, ще бъде направено.

Изведнъж тя издърпа ръката си. Почувствал това, той добави:

— Само че не виждам никаква полза. Никой не би могъл да му помогне. Ако не друго, ще опитам да спася поне акциите на баща ви.

И си тръгна. С тържествуващото чувство, че бе я видял молеща, нея, недостъпната Хелен Фарлоу. И със съжаление. Такова съжаление, че ако имаше някаква надежда, пред нейните умолителни очи не би устоял и би тръгнал да спасява дори съперника си. За да я види пак тъй мила и нежна. И доволна. Колко е сложен животът наистина! За да я спечели, беше принуден да й причинява болка. А нейната болка пареше неговото сърце като нажежено желязо.

За щастие Питър Райт нямаше да се върне никога. Никой не се е връщал след толкова дълго отсъствие.

Три часа се въртя покрай механиците, които подготвяха батиандъра за новото изпитание. И точно в пет се прибра в каютата си. Разпъна антената на радиоприемателя, включи магнетофона на бавните обороти. Мигновеното избръмчаване, което бяха чули ушите му, се разчлени на няколко ясни, разбираеми думи.

„Сватбата определена за петък, седемнадесет часа. Сватбата определена за петък, седемнадесет часа.“

Той прибра апаратите. Сърцето му биеше учестено. От това се бе страхувал досега. Без да го признае и пред себе си. И ето, то бе наближило. Очакваната с боязън заповед, която изпълваше нощите му с кошмари, бе пристигнала. Въпреки всичките му надежди. Защото той все не бе допускал, че врагът на Фарлоу ще се реши и на това, че ще намеси и Джон в тази дяволски рискована работа.

Ако зависеше от него, би зарязал всичко и би се махнал оттук. Би се запилял отново по света. Въпреки Хелен, въпреки Питър. Само не и това, което му възлагаха. По дяволите любовното щастие, по дяволите отмъщението, по дяволите хилядите долари.

За беда не зависеше само от него. Обвързал се бе така, сякаш бе продал душата си на Сатаната. Не само заради обещаните хилядарки. Уви, не само заради тях. Главно заради другото, заради електрическия стол! Трябваше да избира между двата кошмара: или „определената за петък сватба“, или електрическия стол. Средно положение за него нямаше.

Той не се смяташе чак толкова виновен. Оня беше не по-малко отговорен… Това се случи преди две години. Пред залива на Порт Роял, някогашното пиратско свърталище. В тази неизчерпаема съкровищница Джон беше открил потъналата каравела, там беше намерил сандъка с пиастрите. И когато на дълбочина деветдесет метра той отваряше капака, замаян от мекия отблясък на лампата му върху натрупаните монети, оня се нахвърли отгоре му с водолазния си нож. Така беше, но иди и го докажи пред съда! Кой ще повярва на думите на убиеца, след като няма други свидетели, освен акулите? В законна самоотбрана Джон бе замахнал със своя нож. И оня се бе отпуснал безжизнен на дъното, обгърнат от мътилката на изтичащата кръв. Акулите се бяха струпали отгоре му, сякаш бързаха да заличат следите на престъплението. Но не можаха — и те не можаха да го спасят.

Когато се изкачи с изваденото съкровище в моторницата си, която го чакаше закотвена на повърхността, той я видя завзета от петима яки мъжаги, които го посрещнаха с насочени пистолети. Това, че му взеха сребърниците, не беше още нищо. По-страшното беше другото, което последва. Филмовата лента, която му прожектираха в неговия кубрик — филмовата лента на цялата схватка, с убийството на нападателя и разкъсването му от акулите. И ясни, в едър план кадри, от които всеки би могъл да разпознае убиеца. Ей заради този филм, достатъчен да го прати на ешафода, продаде душата си. Ведно с хилядите долари, накрая, когато изпълнеше уговореното, щеше да получи и филма. Заради него, заради тия няколко метра целулоид бе изпълнявал всичките им прищевки. И все се бе надявал, че няма да се решат на това. „Сватбата“ означаваше взривяване на кораба и унищожение на цялата му апаратура. И на целия екипаж. Да не остане нито един специалист, запознат с проучванията, та да разкаже другиму за изключителното златно находище. И нито един свидетел.

Нямаше никакъв изход. Филмовата лента го държеше по-яко от най-тежките окови. Заповедта беше заповед. И трябваше да я изпълни. Въпреки всичко, което щеше да му струва…

Оставаше му да се надява, че някога, след години, ще позабрави и престъплението, и невинните жертви, и своя грях. Както забравят и другите. Парите щяха да му помогнат. Щеше да му помогне и любовта на Хелен.

Хелен! Най-важното — Хелен не биваше да остане на кораба! Трябваше да я махне оттук! На всяка цена!

Иначе не би имал сила да изпълни задачата си…

В прегръдката на кракена

Великият Убиец се носеше през черната бездна с мощни тласъци на водната си помпа, които удряха в ушите на човека като топовни изстрели. Ала не отпускаше убийствения възел на гъвкавите си като гума и яки като стомана пипала, не отслабваше захапката на безбройните си вендузи, които сякаш бяха сраснали с тялото на жертвата.

Освободен напълно от хипнотичната власт на доскорошните си поробители, Питър, макар и полузадушен от жестоката прегръдка, макар физически напълно обезсилен, мислеше трескаво. Диреше изход от безизходицата, в която бе изпаднал. Сега, оставен отново на себе си, на своето собствено „аз“, той прехвърляше през ума си всички възможности, една от друга по-неизпълними, да се отскубне от това безнадеждно положение.

Край него изоставаха назад и се губеха в черното нищо, както прелитат искрите на препускащ през нощта локомотив, рояци от светлини. По-големи и по-малки, почти неуловими, с всички цветове на дъгата. Или не, не като искри от локомотивен комин. По-право подобни на дъжд от падащи звезди, надраскали черния небосклон със светливите си дири.

А това?

Калмарът се вряза в огромното струпване на планктонни светулки. И звездният дъжд по чудо се превърна в някакъв неправдоподобен снеговалеж, в чудна огнена виелица. И би било неописуемо красиво, ако не беше толкова зловещо. Сам сред тая черна шемет, притиснат в непрекъснато затягащите се примки на безжалостните пипала, които наподобяваха оживели фосфоресциращи коренища на изскубнат от урагана баобаб.

Питър усещаше до хълбока си студенината на мощното оръжие, което висеше на него като ненужен къс метал. Напълно безполезен: при октоподите — поради тираничната им воля, която не му даде възможност дори да се сети за него; тук — поради непреодолимата хватка, която не му позволяваше да помръдне скованите си ръце, за да посегне към спусъка. А нищо друго не му оставаше. Неговата воля нямаше силата на октоподовата. Тя беше сама, отделна, а не сбор, мощен сбор от биотоковете на стотици, на хиляди разумни същества. Нямаше тая власт — да преодолее душевната мощ на чудовището, да го покори, да заповяда на мускулите му, та да се отпуснат, да го освободят.

Налагаше се, колкото и скъпо да му струваше това, да чака. Докато можеше да изчака, докато загубеше всякакви сили, смлян от чудовищната преса. Да дебне. И ако издебнеше някакво мигновено улисване, някакво едва забележимо отпускане, да посегне към оръжието си.

И още едно „ако“. Ако ултразвуковата му пушка вече не се бе повредила, ако след такъв престой във водата и след такова блъскане още можеше да действа. И ако настървеният му враг му оставеше време да чака и да дебне.

Изглежда, чудовищното мекотело бе преценило със своя животински усет, че се бе измъкнало далеч от смущаващото въздействие на благодетелите си и че бе вече време да започне закуската си. Моторът му разреди ударите си, отслаби ги. И накрая спря съвсем. Огромното туловище увисна неподвижно сред замайващия хоровод на подводните светулки, поддържано от вълнообразните поклащания на опашката, подобна на косо снаден върху вретенообразното му тяло светлив килим.

Пипалата му се раздвижиха, запримъкваха плячката към черната яма, от която се чуваше зловещото скърцане на ужасния клюн и лакомото мляскане на езика му, приличащ на гигантска пила. И след миг-два тая жива пила щеше да застърже човешкото тяло, за да го превърне на кашица, годна да премине през тесния му хранопровод.

Питър неволно потрепери. Защото отново зърна окото му. Такава сатанинска злоба, такава невероятна ненавист към целия свят и към всичко живо! Такава неудържима настървеност! Попаднал в обсега на тоя пъклен отвор, тоя извор на злоба, нещастникът усети, че му прилошава, че главата му се замайва, че губи съзнание. Навярно щеше да го загуби напълно, и може би за щастие, та да не види със собствените си очи собствената си гибел, ако не бе усетил и нещо друго. В чудовищната зеница неусетно ненавистта отстъпи място на нещо друго — на уплаха, колкото и недопустимо да изглеждаше това, на внезапно избликнал страх за собствения живот. Със същата сатанинска сила.

Тръпка разтърси гигантското тяло. И в същия миг човекът дочу някакъв звук в доскоро властващото наоколо безмълвие. Чу звук, наподобил далечно проскърцване на ръждясала панта. А той познаваше тоя звук. И нова надежда замъждука в гърдите му. Врагът на твоя враг може да се окаже твой приятел. Кашалотът е най-опасният противник на калмарите. Дали пък тъкмо той нямаше да донесе спасение на Питър в този съдбоносен миг на живота му?

Изведнъж водометът на калмара изпухтя като оръдеен гръм, учести ударите си. Исполинската жива торпила отново се стрелна през водните простори. Ясно — бягаше, отстъпваше, отказваше да приеме боя сега, когато имаше някаква плячка в ръцете си. Поне докато я изяде на спокойствие.

Дали кашалотът щеше да го изпусне; дали грейналата искрица надежда нямаше да угасне отново?

Но не! Скрибуцащата панта наближи. Беглецът почна да сменява посоките, да се мята насам-натам, дано заблуди преследвача си. Напразно. Локаторът на кита го бе уловил вече и не го изпускаше. Затова главоногото промени тактиката си. Обърна се рязко и връхлетя насреща му, без да изоставя жертвата си. Посегна, както обикновено, да се метне на гърба му. Но не успя, забравил, че вече беше инвалид, че без едно око, без една ръка и без още едно от късите си пипала нямаше предишната сила и пъргавина. Забави се може би само стотна от секундата. Но тази стотна част се оказа достатъчна за зъбите на кашалота, които докопаха опашния му плавник и го стиснаха в непускаща захапка. Спънат в устрема си, Великия убиец побесня. Размята се цял, прегъна тялото си, посегна да се залови с пипала за главата на врага си.

Успял толкова леко да осъществи своя замисъл в боя, китът се обърна рязко, зашиба с мощната си опашка. И Питър, загубил вече всяка представа за световните посоки, разбра по бавното просветване на водните слоеве, че се носят нагоре. Огненият дъжд престана. Звездната нощ се превърна в сива дрезгавина. И в нея човекът почна да различава неясни сенки, които кръжаха наоколо им.

Кракенът опитваше с всички сили да забави това изплуване. Пухтеше с водната си фуния, разперваше мантията си като парашут, дереше с ноктите на вендузите си кашалотската кожа.

Ставаше по-светло. Дрезгавината премина в кристалносин здрач. Прелитащите наоколо сенки откроиха очертанията си, превърнаха се в глутница едри акули, които следваха като погребален ескорт вплетените на живот и смърт бойци.

Ето, и синият кристал изсветля, разтопи се в прозрачен, течен лазур, в който Питър успя да разгледа вкопчените в гибелна схватка гиганти. Видя подобната на базалтова скала кашалотска глава, която продължаваше да намъква в устата си захапаното туловище на врага си; видя извиващия се в спазми калмар, който в отчаянието си бе прибягнал към последната си хитрост — бе запушил с единствената си тентакула дихалото на кашалота.

И в следния миг чудовищният възел от сплетени едни в други гигантски тела, челюсти и пипала, между които трепереше от ужас едно незабележимо дребосъче — човекът, излетя над повърхността и плесна отново върху й като срината канара сред оглушителен трясък и водопад от водни пръски.

Кашалотът вече се задушаваше. Кой знае откога претърсваше за плячка дълбините, кой знае откога жадуваше за глътка въздух? А сега безпощадното пипало се прилепваше все по-плътно към единствената му ноздра, не пропускаше ни струйка въздух. Обричаше го на гибел тъкмо тук, в неговата стихия, до самия източник на живота — въздуха. Той се завъртя бясно над водата. После се гмурна надолу. И отново излетя. Отново се стовари върху водната повърхност, опитващ да оглуши врага си, да го замае, та да отпусне хватката си.

При тия луди скокове Питър зърна събиращите се над моресражението чайки, албатроси и фрегати, които кръжаха нетърпеливо над тях, като снижаваха бързо полета си. А при падането във вълните виждаше как се пръсваха за малко глутниците акули, които отново се окопитваха и стесняваха спиралите си, примамвани към струйките кръв от раните на борците: синя от калмара и яркочервена от кашалота. Мародерите на морето се готвеха за предстоящото пиршество.

Китът се изправи на опашката си над водата, завъртя се на място като исполински пумпал. И при това завъртване, види се, Великия убиец не издържа. Забрави дребната си плячка, отпусна зловещите броеници на вендузите си. И Питър излетя на двадесетина метра от мястото на боя. Още докато падаше от високото, видя как калмарът внезапно реши друго, пусна се с всички пипала от врага си и се гмурна в дълбините, като преди това изстреля цялото съдържание на чернилната си торба. Водата потъмня, превърната в кафява мътилка — петно с диаметър стотина метра.

При падането си човекът изгуби съзнание. Опомни се, когато вече потъваше към дъното. И тутакси отправи напред ултразвуковия си залп. Връхлитащата десетметрова бяла акула потрепери, пресрещната от смъртоносния лъч, после се обърна с корема нагоре. Същата участ сподели и нападащата втора хищница. И третата.

След това вече никой не се яви. Мощните звукови откоси бяха прогонили всички опасни съседи.

Океанавтът изплува на повърхността. Огледа се. Наоколо не се виждаше никакъв кораб. Само реещите се морски птици, които се пръсваха по своите пътища разочаровани, без да са вкусили от изобилната плячка, на която се бяха надявали. И вирнатата опашка на кашалота, който отново се гмурваше в дълбините подир избягалата жертва, след като бе поел гигантската си глътка въздух.

Питър изтегли антената на портативния радиопредавател. Дробовете му все още бяха пълни с течността и не можеше да говори, затова той изчука с морзовата азбука позива си за помощ. Повтори го няколко пъти за по-голяма сигурност, докато съгледа приближилия хеликоптер, който увисна точно над него и му спусна въжена стълбичка.

На кораба го привързаха към центрофугалната люлка, за да изцедят дихателния разтвор от белодробните му алвеоли. И след като гърдите му, изкашляли и последната капчица, поеха шумно дъх, водолазът си направи необходимата инжекция за възвръщане към обикновения начин на живот.

Един час беше достатъчен, за да се превърне отново в истински сухоземен жител. Само лекото главоболие и заглъхването в ушите все още напомняха за чудодейната метаморфоза.

През цялото време Томас Фарлоу седеше до него, макар и все още прежълтял от морската болест. Показно — за да се убедят всички в загрижеността на работодателя към служителя, а всъщност — това разбираше отлично самият Питър — за да не изтърве излишна дума пред чуждо ухо.

И когато най-сетне океанавтът се изправи от леглото, готов да даде отчет за онова, което бе извършил, Фарлоу сложи бащински ръка на рамото му:

— Е, сега, млади човече, можем да се изслушаме!

Не само поради необичайното предразположение на шефа си, повече заради това, че се смяташе задължен да бъде изчерпателен, Питър му разправи сбито и ясно всичко, което бе последвало след излизането му от батиандъра: пленничеството у разумните октоподи, лова на калмарски яйца, жестоката присъда, преживения ужас в прегръдката на кракена и битката на двата морски колоса, благодарение на която бе успял да се спаси.

И когато най-сетне той свърши, Томас Фарлоу, слушал дотогава замислен, поклати глава.

— Разказахте го прекалено убедително, за да бъде вярно.

Питър го изгледа слисан.

— Какво искате да кажете? Не ми ли вярвате?

— Не съвсем. Може би вие сте убеден в това. Дълбоководното опиянение може да предизвика всевъзможни халюцинации.

— Нима и раните ми от ноктите на калмара са халюцинации?

— Изглежда, това е единствено вярното. Попаднал в пипалата на чудовището, в ужаса, в отчаянието — всичко останало ви се е присънило.

Океанавтът не можа да се овладее повече. Повторно му разказа всичко от начало до край, без да премълчи нищо, което би заинтересувало тази машина за пари. И завърши раздразнен:

— Луд ли ме смятате, мистър Фарлоу? Кажете направо!

— Аз не. Но всеки друг, който ви чуе… Хайде, поставете се на чуждото място: подводен град, фабрика за злато. Пък и тия интелектуални молюски! Как ви хрумна?

— Нима аз ще ви убеждавам в това, мистър Фарлоу? Вас, един културен човек. Да ви убеждавам, че формите на разума могат да бъдат тъй разновидни, както формите на самия живот.

— Има природни закони. Изключено е в тая ниска степен на еволюция, в стадия на мекотело, да се развие мозък и разум, като човешките. Обмяната на веществата, биоенергетиката няма да го допусне. Примитивното телесно устройство не е в състояние да задоволи огромните енергийни изисквания на една висша нервна система.

— А нима жизнената форма на човека не е тъй примитивна, както в останалите бозайници? И въпреки това неговата телесна архаичност е успяла да се съгласува с най-високата физиологична натовареност, способна да задоволи капризните изисквания на мозъка.

— Вие сравнявате човека с най-висшите гръбначни, с бозайниците. А сега с вас говорим за мекотели…

— Ние, мистър Фарлоу, съвсем не познаваме нито етологията, нито физиологията на тия низши същества. Та ние не сме изучили както трябва и рибите. Все смятаме, че топлокръвните имат по-богата енергетика. Тогава защо рибата меч е способна да развие по-голяма скорост от делфина? Според последните изследвания, които впрочем са ви добре известни, бързоходните риби, към които спадат рибата меч и рибата тон, съвсем не са студенокръвни. Тяхната телесна температура в движение е с десетина градуса по-висока от околната среда.

Томас Фарлоу мълчеше с някакво сковано изражение на лицето.

— Впрочем — запита той накрая — кажете ми защо тъкмо на октоподите спряхте избора си?

— От къде на къде пък аз! Природата в неизчерпаемата си изобретателност е направила този избор. А той е естествен, за мен напълно приемлив. Обикновените октоподи показват учудващи интелектуални дарби. Да споменавам ли за находчивостта им да поставят камъни между черупките на мидите, та да не се затварят? Ами за умението им да строят домове, като ги покриват и отгоре с плоча? За стратегическите им укрепления — за насипите от пясък и черупки пред домовете им, откъдето дебнат враговете? За дълготрайните им условни рефлекси, за отличната им памет, за любопитството и способността им да се поддават на хипноза, което е израз на висока нервна организация. При тия същества, наречени от мен „октопус сапиенс“, природата е направила само недостигащата крачка напред.

— Дори и да е така, както го разправяте, защо не допуснете другото, по правдоподобното? Че не е никакъв разум, а инстинкт. Както пчелите, както мравките…

Питър Райт махна с ръка.

— Инстинкт! Каква неопределена дума! Употребяваме я винаги, когато сме безсилни да обясним някое явление.

Милионерът продължи настойчиво:

— Но да говорим сериозно! Как можете да ги смятате разумни, щом като нямат представа от техника, от математика. Вие сам го казахте.

— Вярно е, математиката е основа на нашата цивилизация. Тя е цифреният израз на логиката. Но само израз, не нейна същност. Нима австралийските туземци, океанийците, амазонските индианци, всички изостанали племена от света трябва да бъдат изхвърлени от вида „Хомо сапиенс“ само защото не познават математиката? Там, където е мястото и на кроманьонеца. Защо цивилизацията трябва непременно да се слива с техниката? Нима елините, които познаваха, кажи-речи, само меча и мотиката, не бяха високо цивилизовани хора?

— Те имаха писменост.

— Разумните октоподи нямат. Затова пък разполагат с нещо друго. Неизменната Памет, като електронен хранител на информацията — цел, към която се стреми и нашата техническа мисъл.

Той губеше търпение:

— Защо не искате да разберете, че всяка разумна форма може да има свои специфични прояви? Нашата се изявява в техническия прогрес, оформи се като типично механична цивилизация. За добро или за зло. Какво ни пречи да приемем и тази, която аз видях — една биологична цивилизация? Която вместо изкуствени оръдия на труда използва живи същества и биологични методи? Която не оставя никакви вредни отпадъци. Която оползотворява всичко с максимален коефициент на полезно действие, без да замърсява околната среда. Ей това замърсяване, което заплашва с гибел цялата биосфера, всичко живо на земята.

Фарлоу подметна:

— Както мравките, които доят листни въшки или отглеждат в оранжериите си гъби.

Той промени темата рязко:

— И тая телепатия! Безспорно много подходяща за фантастичен роман. Но съвсем не на място в нашата работна хипотеза. Някак лековато, като насън, сте разрешили проблема за комуникацията с други разумни същества.

Питър отвърна начаса:

— А защо тя да не бъде най-подходящата форма за общуване между два разума? Езикът на всеки мозък е един и същ — електрически. Всички сетива му говорят на тоя език. Осъществим ли връзка между биотоковете на отделните нервни системи, ние ще осъществим непосредствения им разговор една с друга без потребност от преводачи и електронни машини. Електрическият език на мозъците е един, а всяко съзнание го облича в своите символи — думите. Затова е разбираем за всички.

Задъхан, той спря да го запита:

— Отричате ли способността на нервната тъкан да произвежда биотокове?

— Енцефалограмите го потвърждават без уговорки — отвърна усмихнат Фарлоу. — Биоелектричеството е познато от времето на Галвани. Но това е едно. Сега става дума за предаването на тия биотокове на разстояние.

— Щом като съществува променлив ток, а вече е доказано, че биоплазмата може да го генерира, край него непременно ще се зароди електромагнитно поле. Все повече учени днес са убедени, че в живата природа по един или по друг начин се осъществяват всички възможни физически системи. Всеки ден се откриват нови и нови прояви на „шестото чувство“: ехолокацията на китовете и прилепите; електролокацията на някои (и то, изглежда, много) риби; топлинното зрение на калмара и гърмящата змия; вибрационното чувство, чувството за време; ненапълно проучените способи за ориентация — например чрез поляризираната светлина при насекомите. И още, и още… Нужно ли е да ги изброявам? Да спомена ли дълбоководните радиоактивни риби от Филипинската падина, които излъчват рентгенови лъчи? За какво им са тия лъчи?

— Хайде, щом като почнахте, продължете нататък: психокинезата и левитацията, способността за придвижване на предмети и за летене посредством силата на мисълта!

Питър забеляза иронията. Затова продължи по-убедено:

— Докато едно явление не бъде отхвърлено научно, то е допустимо. Както бе отречен „перпетуум-мобиле“ едва след като бе доказан законът за съхранение на енергията. Засега поне не се спори относно наличието на кожно-галваничния рефлекс у човека. При опитите е открито електромагнитно поле на разстояние четвърт метър от изолиран нерв на жаба. При мускул и сърце на човек това влияние се усеща на десет сантиметра. Безспорно е установено и обратното. Всеки ден се натрупват все повече факти в тази област, доскоро смятана едва ли не за метафизика. Не само в мускулите, а и около тях съществуват електромагнитни полета, каквито се откриват и около нервите, и около мозъка. Защо да не допуснем, че те могат да дразнят кората на друг мозък и да предизвикват там непосредствено съответните нервно-психически процеси, щом като радар при определена мощност парализира крилата на птиците…

— Дори да приемем всичко това за доказано — прекъсна подробните му доводи Томас Фарлоу, — фактът, че си убеден, още не значи, че си убедителен. Защо тогава хората, които са надарени с безспорно най-съвършената нервна система, нямат най-силно развита тази способност — тази „биоинформация“, както ми е известно, че я наричат?

— Защо ли? Навярно защото човек я е заменил с друга форма на информация, с речта. И сега телепатичните дарби се срещат само като атавизъм. А при „октопус сапиенс“ те са доведени до съвършенство. И са изместили всички други, изключили са потребността от говор и писменост. Предопределили са…

— Достатъчно! Запознат сте отлично с въпроса. Толкова, че човек просто не е в състояние да се освободи от изкушението да помисли единствено приемливото. Вие вярвате, че сте видели това, което сте искали да видите.

Питър Райт почти изкрещя:

— Но какъв интерес имам да ви мамя? Какъв?

— Интересите могат да бъдат различни. Един от тях например — да създадете излишен шум с вашата сензация, да поискате проучвания на откритите от вас „братя по разум“, връзка с тях, да въздействате върху сантименталността на лековерната публика, като настоявате да бъдат спасени тези братя от „капиталистическите акули“ — и в крайна сметка да попречите на експлоатацията на залежите.

Питър отпусна ръце.

— Значи вие все още не ми вярвате! Все смятате, че ви мамя, за да ви напакостя?

Томас Фарлоу изостави ироничния си тон. Заговори сериозно:

— Напротив, млади човече! Вярвам ви. От начало и до край. Но ви предупреждавам, че ако разгласите навън това, ако му дадете гласност, ще ви отправя в лудницата. А имам тая възможност, не се съмнявайте! И вашите твърдения сами ще потвърдят наложителността от психиатричното ви лечение.

Питър го изгледа слисан.

— Но вие ще продължите ли?

— А как? Да спра ли? Насред път?

— Нима ще разрушите града им? И ще ги оставите беззащитни срещу враговете им?

— Всъщност какво искате вие? Да измамя акционерите си, това ли? Да пръсна спестяванията им… А аз да фалирам, да си тегля куршума…

— Не това!

— Какво тогава?

— Да установим връзка с тях, да споделим знанията и уменията си. Те струват повече от всичкото злато.

— Вие нали установихте връзка? И за благодарност ви поднесоха на кракена. Наивни бленувания са това, драги Райт. Дори ако са разумни същества, техният разум е от съвсем друго естество. Как бихме могли да общуваме с някакви съвсем различни от нас твари, когато още не сме намерили верния път за общуване между самите хора?

Младият човек гледаше смаян и вече уморен да доказва правотата на неща, които смяташе по начало доказани.

— Е? — Той не можеше да намери нужните думи. — Какво ще правите по-нататък?

— Каквото съм започнал. Никога не съм спирал насред път. А ако упорстват да ми пречат, ще ги унищожа.

— Но помислете! Разумни същества — като нас, като мен. И като вас…

— А другите хора не са ли? И въпреки това — при война… И не само при война…

Той се замисли.

— Бях млад бизнесмен тогава. Имах съдружник, вече побелял, какъвто съм аз сега. В джунглата открихме петрол. А туземците се опъваха, не освобождаваха периметъра. Убиваха работниците ни. Отначало аз не се съгласявах с жестокото предложение на съдружника си. Отхвърлях го. Като вас. Със същите доводи. Но животът излезе по-силен. Въпросът беше — или те, или аз. Сега е поставен същият въпрос. Това искам да ви кажа. Ние тогава не се спряхме пред истински хора, та пред някакви молюски ли ще отстъпим? Ако нашата цивилизация се бе стъписвала пред всяка друга цивилизация, би трябвало ацтеките и инките все още да принасят в жертва на кървавите си богове по десетки хиляди пленници на ден; би трябвало в Африка все още да безчинстват тайните общества на леопардите; в Индия да върлуват сектите на удушвачите, австралийците все още да ловуват с бумеранг… Това ли поддържате вие? Застоя?

Питър почувства хладна тръпка по гърба си.

— Ако това е според вас цивилизацията, аз бих се отказал начаса от всяка цивилизация, придобита на такава цена.

— Вие може би да. Но обществото в неговата целокупност — не. Прогресът върви напред. И премелва всичко, което спъва устрема му.

Питър млъкна. Най-сетне бе прозрял, че няма полза. Че не е способен да убеди шефа си в своята правота, в логиката на човечността. Може би октоподите бяха прави за себе си. Прави по усет — дори без да допускат, че бъдещето им зависи от хора като Томас Фарлоу. Както и диваците само по усет избягват допира с белите. Като че ли наистина прогресът на едните винаги означава гибел за другите. А защо трябва да бъде така? Нима никой не може да укроти хората като Томас Фарлоу?

Решението му се зароди неусетно. Не му оставаше вече нищо друго. Трябваше да избира между лоялността към работодателя, която за него вече звучеше като лакейничене, и лоялността към собствените си убеждения — която при всички обстоятелства си остава винаги почтеност.

Томас Фарлоу, безспорно добър психолог, изглежда, се досети какво става в главата на своенравния му служител. Затова на тръгване, вече с ръка върху бравата, се извърна и подметна през рамо:

— И запомнете! Заради подобни бълнувания, заради интелектуални октоподи, разум на морското дъно и прочее нелепости затварят в психиатрията…

Опиянението от свободата

Зашеметен от удара на кракена при напразния си опит да спаси Пришелеца, Чудака остана да лежи сгърчен на дъното, докато съзаклятниците му продължаваха да се бият с Пипалата на Разума. Когато той се свести, изходът от сражението вече му изглеждаше предрешен. След първата изненада тиранинът бе успял да вземе отново връх над волите на сънародниците си и сега те, напълно покорни, пристъпваха с тъпа настойчивост да накажат ония, които бяха дръзнали да оспорят властта му. Улисани в боя, сплели се в премятащи се кълбета от усукани като змии пипала, бунтовниците бяха забравили плана на действие, който бе изготвил преди това водачът им.

Със страшно усилие Чудака опита да се изправи върху омекналите от зашеметяването си крайници. Трябваше, длъжен беше да припълзи някак си до мястото на сражението, за да извърши онова, което трябваше да извърши — единственото, което би могло да даде превес в тая иначе съвсем неравна битка.

И потрепери. Видя как от черната дълбочина приближават дебнешком няколко грозно озъбени гигантски змиорки, подушили, че тоя път в безредицата сред октоподския народ може да им се усмихне щастието.

И тогава се убеди, че не всички бяха забравили. Тихия, най-нерешителният, най-колебливият заговорник, в чиято всеотдайност към делото винаги се бе съмнявал, този път се оказа най-паметливият и най-съобразителният. Докато останалите опитваха само със сила да спечелят по начало загубената битка, Тихия се примъкна незабелязано зад самовластника и с рязък скок нахлупи на главата му своя златен шлем.

Това се оказа краят на Главния Разум. Загубили внезапно и необяснимо връзка с неговата воля, престанали да получават категоричните му, нетърпящи възражения заповеди, октоподите се стъписаха. И най-първо — Пипалата на Разума, телохранителите му. Смисълът на това братоубийство не им беше ясен. Те само изпълняваха заповеди. Имаше кой да мисли заради тях. А сега изведнъж тоя, който мислеше, беше изчезнал. Насреща си имаха свои подобни, които нито обичаха, нито мразеха, но с които нямаше защо да се бият. И те престанаха да се бият. Напълно разколебани, неуверени, превърнали се от една отлично организирана войска в безредна оглупяла тълпа.

В този миг, махнал за целта шлема си, Чудака изкрещя с мисълта си:

— Сплотете се! Опасност! Нападат гигантски змиорки! Отблъснете ги!

Но вече нямаше кой да обедини тълпата, кой да насочи мощния й нервен поток срещу хищните нападатели. Обзета от ужас, тя се юрна към градската врата. И добре че змиорките, не забравили доскорошната мощ на враговете си, все пак се колебаеха, та това позволи на октоподите да се приберат зад яките стени на града.

И тогава се случи онова, което потресе до дъно останалия навън Чудак. Не това беше очаквал той от съмишлениците си. Не за това бе рискувал живота си. Той целеше свобода, а не ново насилие; целеше край на убийствата, а не нови убийства. Тихия, най-примирителният доскоро, го извърши. Дали му бе хрумнало сега, или пък го бе обмислил отдавна? Но и в двата случая това, което стори, беше отвратително.

Преди яката мидена черупка да се затвори зад гърба му, той изблъска навън победения тиранин, оставяйки го сам срещу връхлитащите хищници. Главния Разум опита да махне от главата си шлема, който сковаваше волята му, който обезсилваше властта му, който го бе обезвредил напълно. Ала не свари. Преди още да насочи потока на волята си, гигантските риби го заръфаха със закривените си зъби, отмъкнаха го назад в мрака, сборичкаха се над разкъсаните му останки.

Смаян от станалото, покрусен, Чудака допълзя до входа, допря се до мантийната гънка на мидената черупка. И след като тя послушно се отвори пак, той се мушна в коридора, забърза към вътрешната зала.

Но спря на входа, закова се на място.

Тихия се бе покатерил върху опразнения трон, бе заел позата на сваления властелин и размахваше красноречиво пипала. От възбуда кожата му менеше често-често цвета си, преливайки през всички разцветки.

Чудака свали шлема, за да чуе мисълта му. И я чу.

— Главния Разум е мъртъв! — крещеше с тържествуваща радост Тихия. — А Народът на разумните не може да остане без Главен Разум. Сега аз съм Главен Разум! Слушайте само мен, изпълнявайте моята воля, която от днес е волята на целия разумен народ!

Чудака не можеше да повярва. Нима за това бяха мечтали? Да заместят един насилник с друг! И то как — с подлост, с коварство! И в миналото един е сменявал друг. Но в честно единоборство. Усетиш ли в себе си сили да устоиш срещу волята на Главния Разум, излез насреща му пред всички и премери с него душевните си сили! И ако надделееш в този мисловен двубой, заеми трона! Така беше досега. Победеният се подчиняваше напълно, превръщаше се на часа в един от хилядите покорни поданици. Докато дойде последният Главен Разум. Виж, той вече не прощаваше на тези, които дръзваха да оспорят върховенството му. А ги осъждаше на близост в затвора, дори ги изгонваше от града, което беше равносилно на убийство.

А сега? Сега се бе явил един узурпатор, който с хитрост, с подлост се домогваше до онова място, което не заслужаваше.

И не само това. И още нещо, което надхвърляше всяка мярка.

— Махнете златните раковини от челата им! — заповяда съзнанието на Тихия.

Присламчилите се към новия водач телохранители на предишния тиранин се спуснаха послушно към останалите съзаклятници, които, още неопомнили се от неочаквания обрат на събитията, бяха забравили да махнат шлемовете си и така не бяха чули ни дума от речта на Тихия.

— Веднага в затвора!

Пипалата на Разума побързаха да изпълнят и тая му заповед, повлякоха ги към тясното подземие.

Преди още да се е поддал и той на зараждащата се у всички всеобща покорност, Чудака наложи отново шлема на главата си, отскубна се от хипнотичната й сила. Собствената му мисъл заработи бързо, трескаво, възбудено. Не можеше, не биваше да остави събитията да се развият така. Не за да се намести на трона един подлец, Пришелеца им бе посочил пътя към свободата. Чудака беше длъжен пред своите подобни, пред историята на народа и най-вече пред себе си, пред своята съвест, да попречи на тоя жесток и несправедлив обрат. Нали заради това го наричаха Чудака? Заради чудатите му мисли и постъпки. И реши. Пропълзя бавно напред, изолирал напълно мисълта си зад тежкия шлем, към гърба на новия властник, който, опиянен от победата, вече не подозираше никаква опасност за властта си. И преди Папалата на Разума да се досетят какво замисля, преди да предадат тревогата си към новия повелител, с мощен тласък на водната си фуния Чудака се метна върху гърба на Тихия, захлупи главата му със своя шлем, натисна очите му с две пипала и го оплете, обезсили го напълно с изненадващата хватка на останалите си крайници. После бързо, преди другите да са усетили какво е станало, го изблъска в светилището под трона, където Неизменната Памет го посрещна с недоумяващ поглед.

Чак тогава, успял да го обезвреди зад непроницаемата завеса на златната стена, Чудака отсече гневно:

— На такива — с тяхната мярка!

И огледа слисаното множество, което се озърташе осиротяло, за втори път в толкова късо време изгубило водача си.

— Махнахме един насилник — заговори той, вече по-спокойно, по-уверено — не за да поставим на негово място друг. Махнахме го заради самата свобода.

— Аз пък не знам какво е свобода? — обади се откровено някаква мисъл.

Чудака се извърна рязко.

— Това е мечтата на разума. Всеки да мисли, да усеща, да върши това, което решава неговата воля, а не волята на насилника. Всеки да се чувства отделна независима личност, освободена изцяло от оковите на чуждото вмешателство. Всеки — сам в своето съзнание, което значи — в своята духовна крепост! Не само свобода на действие и изява, а и свобода на мисълта!

— Че възможна ли е такава свобода! — запита друг.

Чудака посочи с поглед към подземното светилище.

— Ето нейния ключ! Там, долу, при Неизменната Памет, лежат нарочно скрити от нас златните раковини, които имат силата да ни отведат към блаженствата на волността.

Излезлите вече от затвора негови съмишленици нахълтаха в подземието, за да укротят беснеещия неуспял узурпатор, докато народът разграбваше изхвърляните навън шлемове, за да ги налага тутакси върху главите си.

А Неизменната Памет, излязъл пред светилището си… махнал в почуда своята каска, въртеше на всички страни големите си жълти очи — недоумяващ, потресен, отчаян.

И ето, ненадейно и неговата мисъл заговори; заговори възбудено и заплашително, като всички пророци на света:

— Безумци, спрете! Отивате към гибел!

Чудака се изправи пред него, горд и тържествуващ.

— Не към гибел, а към щастието на свободата! Пришелеца, когото вие убихте, преди смъртта си ни показа спасението, показа ни пътя към волния полет.

Ала Неизменната Памет не спираше:

— Пришелеца ни отмъщава и след смъртта си. С коварна хитрост. Спрете, безумци! Спрете, ви казвам! Това щастие е измамно. То носи гибел — чуйте мъдростта на вековете!

— Вярно е — прекъсна го с риторичен обрат Чудака. — Носи гибел, но за тиранията. За народа на разумните то е извор на радост от свободата.

И се обърна с разперени пипала към тълпата:

— Вече няма Главен Разум! Няма и да има! Настъпи царството на Всеобщия Разум. Няма еднолична воля, а обща, задружна, волята на целия народ.

Някой от привържениците му се провикна разпалено:

— Не ни трябва Главен Разум! Ние можем да мислим сами!

И се спусна към трона, блъсна го на пода, напъна да го счупи. Струпаха се отгоре му и другите, оплетоха го в яките си пипала. Превърнаха го в купчина златни отломъци.

А Неизменната Памет продължаваше да обикаля залата и да крещи мислените си заплахи:

— Винаги когато безумието е обхващало народа на разумните и той е пожелавал да се измъкне от благодатта на Съвместната Мисъл, за да се отдаде на измамните наслади от отчуждението, винаги, повтарям, ни е сполетявало бедствие. Безумци, захвърлете раковините на безумието!

Почервенял от гняв, изгубил вече търпение, Чудака пристъпи решително към него:

— Престани най-сетне, старче! Наситихме се на твоите прокоби. Забрави ли, че ти си само Памет, не и Разум? Запиши в своята памет и това събитие, запиши Деня на свободата! За да разказваш някога на щастливите ни потомци.

В това време всеки, успял да нахлупи върху челото си някой шлем, опиянен от обзелото го щастие на освобождението от натрапчивите чужди мисли, които доскоро бяха властвали в собствената му душа, отхвърлил ги с един замах като досадни прилепала, бързаше да се усамоти в своята килия, за да се отдаде изцяло на неочаквано полученото блаженство. Да остане насаме със себе си, да се погледне очи в очи със собственото си съзнание. Да съзре най-сетне и себе си, след като цял живот се е чувствал само частица от цялото, над което властваше непреодолимата воля на Главния Разум.

А Неизменната Памет продължаваше да плува из залата с неравни старчески тласъци и да нарежда зловещите си предсказания:

— Опомнете се! Защото иде Злото, иде Великото бедствие! Аз го виждам…

Великото бедствие

Корабът сякаш летеше върху светещ облак. От кръгозор до кръгозор. Под черно-синьото тропическо небе, осеяно с блестящи звезди, морето изглеждаше недействително — не притъмняла от мрака вода, а разтопено сребро. Милиони, милиарди светещи хамсийки се източваха една след друга, една до друга, сякаш прилепнали с опашките и перките си, от изток към запад и така създаваха някаква правдива илюзия, че всъщност закотвеният посредством своите електронни устройства кораб лети върху пламнало море. И сред това огнено преселение понякога се развихряха малки водовъртежи, наподобили микроскопични спирални галактики, които мигновено се стопяваха, след като врязалата се в рибния пасаж хищна риба отново се гмурнеше към дълбините. Риби — всякакви риби, малки и големи. И стрелкащи се сред тях светещи калмарчета. И сновящи акули, които опитваха да докопат някои от ловците на хамсии. И делфини, които излитаха над повърхността с огрени от морските сияния кореми, за да се забият отново с шумно пръхтене в дълбините.

Питър Райт стоеше, облакътен на фалшборда, загледан, замислен, дори без да вижда гъмжащия под нозете му живот. По право — живот и смърт редом, свързани в един неотменим кръговрат. Мислеше. Разговорът с работодателя му го бе разстроил напълно.

Ето, Питър му показа един нов свят; това, за което човечеството бе мечтало от векове — други разумни същества, братя по мисъл. Почти редом до него, но отделени с незначителен според космическите мащаби воден слой. Без да има нужда от гигантски съоръжения за връзка с други извънземни обитатели, без да има нужда от космически полети в търсенето на такива братя. Това откритие струваше повече от милиони долари, от милиарди долари. А то какво? Томас Фарлоу го посрещна с подигравка. И със заплаха. Питър не подценяваше силата на парите. Особено когато тя е насочена срещу такива като него, срещу един „цветен“. Имаше власт Томас Фарлоу и подобните му да натикат в лудницата всеки, който дръзнеше да отклони алчните им лапи от златната примамка. Без да се колебае, тая финансова акула щеше да затрие града на октоподите. Особено сега, след като бе разбрал какво съкровище застила пода му. Излезе така, както не бе желал Питър Райт. Със своя разказ, вместо да разколебае ненаситния бизнесмен, го бе настървил още повече.

Сега никой не би могъл да помогне на клетите разумни мекотели. Никой, освен Питър Райт. Той беше виновен пред тях. И беше длъжен да изкупи вината си. Томас Фарлоу разполагаше с безброй методи да премахне подводните си жертви. Дълбочинни бомби, отровни вещества, ултразвукови оръжия, мощни драги. А техният начин на живот бе пригоден за борба само с естествените им врагове. Еволюцията им не бе предвидила, че някога ще им се наложи да премерват сили с друга цивилизация, каквато се оказа за тяхно нещастие човешката — усъвършенствала се през хилядолетията в изобретяването на все по-смъртоносни средства. Срещу отбранителната цивилизация на Октопус сапиенс настъпваше най-агресивната цивилизация — тая на Хомо сапиенс. И изходът от предстоящия им сблъсък за Питър изглеждаше по начало предрешен.

Като главен виновник именно той беше длъжен, поне засега, при съществуващата обстановка, да отложи тоя сблъсък за година, за месец, за ден поне — да ги спаси в момента от Томас Фарлоу, да ги спаси от подобните на Томас Фарлоу. Има добри и лоши хора, има добри и лоши общества от хора. Октоподите трябваше да оцелеят днес, за да се срещнат утре с добрата част на човечеството.

Всъщност той вече бе решил. Веднага след разговора с шефа си се бе прибрал в своята каюта и там, скрит от всички, се бе подготвил за ново спускане. Изчакваше само действието на направените инжекции. Отначало му бе хрумнало друго — да избяга от кораба, да се срещне със съмишлениците си, да организират протестна акция, да разбудят общественото мнение в защита на обречените октоподи. Ала се отказа начаса. Не само от страх пред лудницата. Заради друго. Общественото мнение се задвижва бавно. А дотогава Фарлоу щеше да е свършил зловещото си дело.

Питър знаеше на какви опасности щеше да се изложи при това рисковано спускане към дъното — по целия път през морската бездна и сетне в самия град, сред враждебните му жители, където имаше само един приятел. И то приятел, който можеше и да не е вече жив.

Срещу обикновените хищници Питър щеше да носи ултразвуковия си пистолет, зареден с дълготраен акумулатор. А срещу силата на разумните октоподи си бе приготвил оловен шлем, изготвен по типа на рицарските каски с тесни процепи за очите, който имаше предназначението да го предпазва от мощните им биотокове. В случай че не склоняха да го изслушат, ако решеха да го посрещнат пак като враг, той щеше да им покаже своята сила. Понякога тя е по-убедителна от най-убедителните доводи. Ултразвуковото му оръжие беше приспособено да се превключва и на малка мощност, която обезсилва противника, парализира го, без да убива. Надяваше се, че така ще успее да преговаря с тях като равен с равни.

Питър погледна часовника си. Време беше. Прибра се, облече хидразиновия костюм, прикачи реактивния двигател, наложи оловния шлем, постави дихателния си апарат и взе в ръце пистолета и фенерчето. После, така натоварен, се прокрадна на палубата, където бе успял да скрие баластната си торба с оловни сачми. Едва пристъпващ, смазан от товара си, той се промъкна до юта и най-сетне успя да слезе по стъпалата на трапа до водата. Светещите хамсии бяха отминали по своя път и сега морето се плискаше под нозете му като оживяла смола, скрила под черната си непрогледност всички ужаси на бездната. Питър знаеше, а за онова, което не знаеше, имаше достатъчно въображение да си го представи — какви опасности, знайни и незнайни, го очакваха по предстоящия му път. До днес винаги се бе спускал с батиандър, който го доставяше невредим до дъното. И там, под неговата закрила, излизаше навън, ала винаги разчитащ да се прибере зад яките му стени и мощните оръжия. Сега нямаше батиандър. Неговият лежеше обезвреден, може би разрушен от октоподите, а не би могъл да вземе Джоновия апарат, понеже за това беше нужно разрешението на шефа.

Той махна с ръка. Беше решил. При това не смяташе, че е първият човек, който се обрича за своите убеждения. Днес никой нямаше да оцени саможертвата му. Може би проблематичното бъдеще. Но и така нямаше право да отстъпи. Защото не ставаше дума за спасяването на един град, дори на един народ. Досега познатите му герои се бяха жертвали само за това. Този път ставаше дума за спасяването на една цивилизация, съвсем различна от човешката. Затова може би още по-ценна.

Водолазът привърза баласта към краката си. Неволно си помисли: „Така някога са погребвали моряците“. Захапа назъбника на „хрилете“ си. Пое дълбоко дъх. Хемоглобиновият разтвор нахлу в дробовете му, изтласка с няколко едри мехури въздуха. След първото замайване от противоестествената промяна в начина си на живот. Питър скоро се опомни. И скочи. Морето го погълна. Сякаш го всмукна в бездънната си паст.

Пропадаше стремглаво. Това издаваше скоростта на излитащите насреща му светещи животинки: медузи, риби, скариди, калмарчета. Като обратен снеговалеж. И така неволно добиваше впечатлението, объркано и смущаващо, че не потъва, а лети нагоре с краката в друго непознато черно нищо.

Портативният ехолокатор улови някакво струпване на живот. Питър светна начаса с фенерчето си. И видя края на жестоката драма. Между зъбите на огромна акула висеше мъртво делфинче. А наоколо сновяха с мълниеносни набези пет-шест възрастни делфина, които връхлитаха като торпили върху врага си и го блъскаха с муцуни в хрилете и слабините. Акулата видимо отслабваше. Накрая тя не устоя на тия бесни набези, на тия смъртоносни атаки. Обърна корем и почна да потъва. А само секунда след това, кой знае как усетили участта й, цяла глутница по-малки акули, които преди това не биха дръзнали да се мярнат пред нея, се спуснаха подире й и я заръфаха настървено.

Понеже потъваше по-бързо от тях, Питър скоро ги изпревари. Дълбокомерът му показваше двеста метра. Но и без негова помощ той би узнал в кой пласт е попаднал. Пластът, в който фитопланктонът престава да фотосинтезира и в който понякога кислородът се изразходва от гъмжилото на бактериите. Краткото задушаване скоро премина. Беше прекосил опасния слой. И продължаваше стремглавото си падане.

Животът все още гъмжеше наоколо. Ето, фенерчето улови една огромна сянка, която се мяташе сред ято риби тон. Позна я. Риба трион, дълга три човешки ръста, размахваше яростно двуострото си оръжие и нанасяше тежки рани по телата на жертвите си, край които вече се струпваха вездесъщите акули, забързани да се самопоканят на неочакваната трапеза.

А ето и друго. Глутница еднометрови калмари се бе врязала в рояк скумрии. Те се стрелкаха със силата на водните си ракети ту на една, ту на друга страна, само захапваха в тила достигнатата плячка, захвърляха я да потъне безжизнена и пак налитаха върху друга. Питър ги бе виждал и друг път. И винаги, въпреки здравите си нерви, бе потрепервал с погнуса пред тази безсмислена кланица, при вида на необяснимата им стръв за убийство.

Вече наближаваше дъното, когато екранчето на локатора му улови очертанията на някакво дълго, извиващо се тяло. И още няколко зад него. Човекът мигновено насочи нататък ултразвуковия лъч на пистолета си. Едната змиорка се завъртя няколко пъти като изпусната гигантска пружина и замря, потъна. Другите се отдръпнаха веднага, изгубиха се в мрака.

Екранът пак засия. Още преди петното да се е откроило, Питър натисна спусъка. Отслабеният от разстоянието лъч не успя да порази смъртоносно нападащия гигантски калмар. Само го уплаши, предупреди го за дебнещата опасност и той побърза предвидливо да отстъпи назад.

Плахо безпокойство се прокрадна в душата на водолаза. Толкова хищници! В такава близост с града! И тъй безнаказано!

Светлият сноп на фенера полази по огромната полусфера на октоподската крепост. По-рано тя цялата беше обрасла с дългоиглести таралежи. Сега живата броня бе пооредяла, някак оплешивяла към върха. Виждаше се как кактусоподобните й защитници се разпълзяват бавно на всички страни, а над тях се струпваха рояци от риби с дебели устни, които търпеливо им отчупваха бодлите, докато ги отскубнеха напълно, преди да ги изядат.

Някъде горе, от едно мъждукащо прозорче, изпълзя обикновен октопод, от домашните животни при народа на разумните. И хукна нанякъде. За жалост не успя да избяга надалеч. Една от скритите змиорки се хвърли отгоре му, захапа го и отново се дръпна назад, изчезна, преди Питър да е дал изстрел.

Разтревожен, човекът допря с ръка края на мантийната гънка на мидената черупка. И живата врата, все така послушно, както и по-рано, се отвори. Стиснал здраво оръжието си, той се промъкна в града. При входа липсваха обикновените пазачи. Нямаше никакво движение, сякаш целият народ бе заспал. Както в приказката за „Спящата царкиня“. Или измрял…

Питър не посмя да свали шлема си, та да разбере истината, защото се опасяваше от засада, от някаква бойна уловка на враговете му, които навярно изчакваха именно тоя момент, когато той се окаже беззащитен срещу тях, да го нападнат с волевите си залпове. Затова предпочете да се осланя единствено на очите си.

Влезе в главната зала. Сякаш не бе същата. Предишният блясък липсваше, светлината бе отслабнала, преминала в мъждукащ полумрак. Размазали се бяха, изгубили ярката си прелест предишните феерични стенописи. Върху подовите плочи, край останките на разрушения трон, пълзеше Неизменната Памет, самотен, изоставен, и жестикулираше възбудено с осемте си ръце, като от ярост менеше бързо-бързо цвета си.

Случайно той съгледа новодошлия и се спусна към него. Хвана го за ръката.

— Значи ти си това, Пришелецо! Ти, който тласна народа ми към гибел!

Така, опрял ръка в пипалото му, Питър отговори:

— Защо пък аз да съм ви тласнал към гибел? Толкова ли е къса паметта на Неизменната Памет, та е забравила, че тъкмо вие опитахте да ме убиете?

— Защо ли? Нима не беше ти, който ги подучи да заграбят раковините на проклятието? И да забравят Реда — осветения от вековете Ред на разумните? Не беше ли ти?

Питър се досети, беше почнал да се оправя в техните отначало неразбираеми разсъждения, в техния начин на мислене и в значението на някои от техните понятия. Схвана, че става дума за златните шлемове. Те бяха тия „Раковини на проклятието“. Ала не за спорове бе дошъл той тук, не за изясняване на своята вина или невинност, не за свое оправдание.

Той залита рязко:

— Къде е Чудака? Какво направихте с Чудака?

— Ето го! — Неизменната Памет посочи с пипало. — Изкупва греха си. С угризения и самообвинения.

И Питър го видя. Приятелят му лежеше, отпуснат като дрипа пред останките на трона, захвърлил в отчаяние шлема си.

Трогнат от неговата безпомощност, от видимия израз на страдание върху това безформено тяло, човекът се хвърли към него да го прегърне.

— Брате! — извика той с цялата сила на душата си. — Какво са ти сторили? Кажи ми!

Чудака отвори очи. Позна го. Но не по лицето, защото лицето беше скрито зад оловната маска. Позна го по душата, по излъчваните човешки мисли.

— На мене нищо зло не са сторили — отвърна той като стон. — Аз го сторих. Погледни! Градът загива. Разумните, а колко жалко звучи това име сега, са се сгушили зад своите раковини. И блаженстват в своята най-сетне достигната самота. Нехаят, че Редът се разпада. Останали без надзор, домашните животни бягат, зарязват задълженията си и те. И вече няма кой да произвежда. И няма кой да ни поднася храната. И няма кой да ни свети…

Намеси се и Неизменната Памет:

— А отвън дебнат змиорките и калмарите. Никога не дръзват да се приближат така. Само при Велико бедствие.

Чудака почти изкрещя с несдържан укор:

— Ето, виж! Това е плодът на твоята свобода!

А Питър не знаеше какво да отговори, слисан, потресен.

Отговори Неизменната Памет:

— Не свободата, а злоупотребата с нея!

Точно тъй. Питър кимна с глава. Свобода не значи безредие, своеволие, хаос. Както всяко явление в живота, и тя си има свои граници. Октоподите бяха прекрачили границата. В малка доза строфантинът запазва живота. В голяма доза го убива. Туземците мажат с него върховете на смъртоносните си стрели.

Чудака отново заговори — сякаш изхлипа:

— Но аз не исках това, не можех да го допусна. Жадувах за друго. Заради друго поведох борбата, заради друго изложих живота си. Не животинско равнодушие като на морска гъба, а Задружен Разум; не еднолична тирания, а съвместна самоуправа. Вместо една воля — съвкупност от волите и мислите и чувствата на всички. А то какво излезе?

— Всичко е излизало не така — прекъсна го Неизменната Памет, — както са го замисляли чудаците. Защото ти не си първият Чудак, няма да бъдеш и последният.

А нещастният октопод продължаваше да хлипа:

— Друга роля отреждах и на златните шлемове. Нарекъл ги бях за себе си „раковини на щастието“. За почивка, за временен отдих, краткотрайно откъсване от общите грижи. Да набереш нови сили, да останеш насаме със себе си, за да прецениш сам, да решиш, неповлиян от другите. А те…

Тогава и Питър заговори със задавен от самообвинение глас:

— За жалост — не само това! Има и друго. Дошъл съм като лош вестител. Злото не идва само, както казваме ние, хората. Тоя път ви заплашва и друго зло — отгоре, от моя народ.

— Какво още — почти безразлично запита Чудака.

— Моят господар иска вашето злато.

— Какво значи „господар“? Главен Разум?

— Не съвсем, но подобно на него. При нас има много Главни Разуми. Говоря за човека, който заповядва на мен.

— И иска нашата история? А защо му е?

Всъщност как да му обясни, че така нареченият „благороден метал“ при хората не служи като неизличим запис на историята? Как да му разгадае тая нелепост, че един от най-безполезните елементи в земната кора е придобил по някакви чудновати закони на икономиката ролята на световен еквивалент на ценност?

Неизменната Памет извиси глас:

— Бъди сигурен, ние няма да му я дадем! Че какво струва народът на разумните без история? Все едно животинско стадо.

Питър продължи:

— Ей затова съм тук. Да ви предупредя. Моят народ разполага със страшни оръжия. Няма да устоите насреща им. Никое живо същество не устоява.

— Ние вече се убедихме в това — потвърди Неизменната Памет. — Никой никога не се е връщал от лапите на Великия убиец. Единствен ти. Значи си по-силен от Великия убиец.

— Моят господар, моят Главен Разум иска златото ви. То значи, че ще го има. Затова идвам да спася поне вас. Имате само два избора: или да загинете всички, след което той пак ще постигне своето; или да му го дадете преди това, та така да се откупите.

— А няма ли и трети? Как ще ме увериш, че няма да изберете третата възможност? Твоят Разум да получи нашата история, а после да ни зароби, за да му произвеждаме още злато?

Питър погледна безпомощно. Наистина това съвсем не беше изключено. То можеше да хрумне във всяка алчна глава като главата на Томас Фарлоу. Нима за пръв път ставаше така в човешката история? След като им опоскаха и последните зрънца злато и сребро, испанците не натириха ли покорните индианци в сребърните рудници на Потоси? Бурите не принудиха ли безправните хотентоти да им копаят диаманти в калните дупки на собствената им земя?

Чудака мислеше напрегнато.

— Не! Не мога да го реша сам! Това решение е право и дълг на всички. Длъжен съм да питам всички. А как да сторя това тъкмо сега? Ето, ела сам да ги видиш.

Той се надигна в неочакван порив, затегли го за ръката, повлече го към притихналите килии. От една към друга, една след друга. И навсякъде човекът виждаше все същата картина. Свити на кълбо в дъното, захлупени под грейналите в златни сияния шлемове, октоподите лежаха неподвижни като заспали, с присвити зеници, със забавено дишане, добили в покоя си блажена светлосива окраска.

— Виж ги! — не спираше разтреперан от гняв Чудака. — Опиянени, пристрастени. Забравили правата си, отхвърлили задълженията си. Запазили си това единствено право…

Питър тутакси си припомни. Бе виждал пушалня за опиум. Точно такива, като захвърлени дрипи, изглеждаха и хората, завладени от магията на наркотика. И сякаш някой го стисна за гърлото. Значи за клетите октоподи свободата се бе оказала тъй пагубна, както най-пагубният опиат. Не си бе представял някога как би изглеждала не само една пушалня, а цял народ от наркомани. И го видя…

Погнусен, Чудака се допря до един октопод. И така, чрез тоя допир, успя да стигне до съзнанието му, да заобиколи златната му броня. Бе усвоил вече в отчаянието си, убеден в правотата на Неизменната Памет, и неговите изрази:

— Безумецо, стани! Градът загива! Стани ти казвам!

Мигновено почервенял, оня изкрещя мислено:

— Остави ме на мира! Поврага града ти! Нека загива! Само ме остави!

Чудака се дръпна смутен. Приближи до друг, до трети. И все същият успех. Прогонваха го грубо, тъй както не бяха постъпвали никога преди това.

Внезапно нещо изтрещя. Чу го единствен Пришелеца. Защото октоподите са глухи. Стори му се, че външната стена се руши. Той стисна приятеля си за ръката и го повлече нататък. За жалост опасенията му се бяха оправдали. В якия зид зееше разкъртена пролука. И през нея се намъкваше чудовищната тентакула на още невидим в тъмнината кракен, по която изпъкналите като чинии вендузи, осеяни по ръбовете със закривени тигрови нокти, пулсираха тръпнещи в очакване да се впият в първата попаднала им плячка. До стената, скован от ужас, се бе прилепил обикновен октопод, изгубил способност да преценява, забравил дори, че може да бяга. Уродливата лапа го докопа и залепна мигновено за него.

Неволно сравнение пробягна през ума на човека. Тъй и езикът на мравояда опипва разкъртените подземия на термитите в търсене на храната. И в същия миг натисна спусъка. Прерязаното като от бръснач пипало се загърчи по пода, без да изпуска плячката си. Ала нямаше място за ликуване. Защото на негово място начаса се подаде второ. Разкърти с мощен натиск още няколко тухли в зида. До него се проточи трето. Ултразвуковият откос обезвреди и двете. А в същия миг се появиха още две. И още две. Чу се срутване откъм отсрещната стена.

Питър се поколеба. Явно беше, човешкото оръжие не можеше да бъде навред, не можеше да измести изпитаното през вековете оръжие на октоподите.

Двамата, човекът и мекотелото, побягнаха навътре. Чудака вече бе направил своя избор. Той влетя в първата ниша и без да моли, без да обяснява, без да увещава, дръпна грубо шлема от главата на блаженстващия си сънародник. После влезе в съседната килия, откъсна и нейния обитател от гибелния му рай. Разтърси третия, четвъртия… десетия… двадесетия. Повече не свари. Подире му се повлече тълпа от разярени, незадоволени докрай наркомани, чиито възбудени мозъци крещяха, заканваха се, виеха и не позволяваха да проникнат в тях отчаяните му призиви за разсъдливост и сплотеност пред надвисналата заплаха.

Без да трепне пред техния ропот, Чудака продължаваше да буди все нови и нови наслаждаващи се и да хвърля шлемовете им по пода. Ведно с това и негодуванието растеше. Вместо съзнателна оценка на грозната опасност, в изложените отново на показ съзнания закипя недоволството, неудовлетвореността, прераснали неудържимо в злоба срещу този, който се опитваше да ги лиши от рая.

— Народе на разумните! — викаше в душите им Чудака. — Защо сега не се покажеш разумен? Великите убийци рушат родния ти град. Какво чакаш още? Защо не обединиш усилията си, та да прогониш враговете там, откъдето са дошли?

Неговият мозък опитваше да въздейства само върху способността им да разсъждават, върху логиката им. Не бе пригоден да налага своята воля. И тълпата, склонна по начало към подчинение не на разума, а на по-властната воля, не му се подчини. Напротив, опита тя да го покори на своята съвместна воля.

— Защо ни даде блаженството? — крещеше тълпата. — А след това ни го отнемаш?

И Чудака усети началото на своето поражение, усети някаква склонност към бездействие, неясен порив да се отпусне и той. Да ги остави…

С последно усилие той успя да нахлупи своя шлем и тъй да се предпази от съвместния им натиск. Опита вече да влияе всекиму поотделно.

И додето той се мъчеше да разбуди от сладостната му дрямка един особено упорит сънародник, множеството, обединено от недоволството, настървено да си възвърне отново загубеното щастие, се нахвърли отгоре му.

Питър даде най-слабия импулс на пистолета си и замахна с него, както се замахва с коса. Бунтовниците се свлякоха омаломощени на пода.

Наистина те се опомниха скоро, но вече поизтрезнели, изгубили предишната си страст за борба. Останаха така легнали, мълчаливи, като само въртяха смутено големите си жълти очи. Недоумяващи.

Тогава, в тоя момент, когато бяха станали най-уязвими за внушението на новия си водач, готови да се подчинят вече не на силата, а на здравия разсъдък, се срути сводът на Главната зала. Срути се тежко и плавно, както става под водата, като забавен кадър на филм. Въпреки това мнозина не успяха да избягат от сгромолясващите се зидове, които ги затрупаха под развалините. Не можа да се запази и Питър. Някакъв тежък блок го удари по шлема, който едва го спаси от смърт. После цяла лавина сринати тухли го затрупа цял. С удесеторени усилия нещастникът опита да се измъкне от каменната клопка, ала тя не смяташе да го изпусне от ръбестата си прегръдка. Успя само да поразчисти няколко буци пред главата си.

Скоро утайката се поразсея. И човекът видя. През срутения свод надзъртаха множество чудовищни калмари. Пипалата им се виеха отгоре като клонаците на оживяла безлистна гора, между които грееха в адска жарава очите им като зловещи луни. И оттам някъде, от тая сатанинска плетеница, се източваха надолу чудовищните им тентакули и докосваха ту един, ту друг бягащ октопод, за да го отмъкнат нагоре, към оживелите клонаци, където нещастникът изчезваше в бездънните им подмоли, към скърцащите гигантски човки. Понякога ръцете на два хищника се срещаха върху една жертва. И тогава се сплитаха в яростна схватка, в която увличаха останалите си пипала и ненаситните си клюнове. Двете страшилища се вкопчваха в невиждан дотогава от никое човешко око титаничен двубой, запремятаха се, като сраснали една о друга, менящи цветовете си скали, оплетени в стари възлести коренаци.

А долу, сред настъпилата суматоха, в ужаса на безредното и безсмислено бягство, при опитите на внезапно изтрезнелите жители да намерят какво да е укритие от размаханите над тях безмилостни пипала, се бе изправил, единствен не изгубил присъствие на духа, старият октопод. Неизменната Памет кършеше разтрепераните си крайници и крещеше с мисъл:

— Насам, безумци! Насам! Аз ще ви осигуря за малко закрила!

И тези, които успееха да го разберат, се спускаха към светилището му. Сблъскваха се пред спасителния отвор, задръстваха го и губеха скъпоценно време, докато старецът успееше да ги подреди.

Единствен Чудака продължаваше да кръжи из полуразрушената зала, като ловко избягваше протегнатите към него пипала, продължаваше да оглежда всяко кътче и да вика с последни сили:

— Пришелецо, къде си? Обади се, приятелю!

Но очите му не можеха да забележат затрупания човек, мозъкът му не можеше да долови без допир до тялото му отчаяните викове за помощ на Питър.

Най-сетне, напълно убеден, че всяко търсене повече е безполезно, съкрушен от мъка, той се насочи към подземието, пропълзя вътре. Неизменната Памет го последва и притвори златната врата.

Човекът разбра. Останал бе сам, съвсем сам. Вече не можеше да разчита на ничия помощ пред настръхналите отгоре му кръвожадност и сатанинска злоба, облечени в могъща плът. Длъжен беше да разчита единствено на себе си. Затова отново напрегна мускули, достигна копчето на реактивния си двигател. Пусна го с пълна мощ. Напразно. Каменният капан държеше здраво, не пускаше. И все пак не беше съвсем без полза. Успя да измъкне ръката си навън. Но дали за добро, или за зло? Дали така враговете нямаше да го забележат по-лесно?

Посегна да извади пистолета. Стори му се, че го изравя от затисналите го развалини цяла вечност, докато в туй време край него опипваше настървено огромно калмарско пипало. И го извади. Насочи го нагоре. Натисна ударника.

И ужас! Нищо! Никакъв изстрел!

В ръцете му лежеше един безполезен къс метал, обезвреден, смачкан от случаен удар при сриването. Беше напълно безпомощен, беззащитен като проста мида пред разярените чудовища, които продължаваха да къртят недосъборените стени и да ровят из руините. Вече нямаше съмнение — щяха да намерят и него, щяха да го измъкнат като мида от купчината камънаци, която сега беше неговото последно убежище.

Мисълта му работеше трескаво — тъй както е способна при крайна нужда, когато организмът показва чудеса от неподозирани сили и възможности. Мисли, хрумвания, решения — едно от друго по-неприложими сега, по-нелепи.

А това? Защо пък не? Нищо друго не му оставаше. Единствено помощта на хората — тия, които бе опитал да заблуди. Единствени те бяха в състояние да му помогнат, да спасят и него, и обречения народ на разумните.

Само че как да ги повика, как да се свърже с тях? Та нали целта му тогава беше да се укрие? Не бе взел портативния си ултразвуков телефон. А не бе предвидил и никаква друга връзка. До легналия извън крепостта батиандър въобще не можеше да се добере. А пистолетът му беше обезвреден. Ако той поне се намираше в изправност, би могъл с няколко изстрела с различна продължителност да привлече вниманието на хората, да им поиска помощ по азбуката на Морз.

Той трепна. А защо пък не друго? Щом няма ултразвук, има на разположение простия звук. Когато тръбата за вземане проби се удари в дъното, се счупва стъкленото клъбце. И пукотът от това счупване се улавя от хидрофона на кораба.

Оставаше му само тая надежда — хидрофонът да работи. Иначе… И още нещо — над него да не се е образувал звукоразсейващ слой. Или от планктон, или от рязка граница между студената и топлата вода, които отразяват звуковите вълни като огледало и не им позволяват да достигнат повърхността.

Той взе две тухли и почна да ги удря една о друга:

Три бързи почуквания — три забавени. И пак три бързи.

Това по Морза трябваше да означава: три точки — три тирета — три точки.

— Ес — О — Ес!

Сигналът за бедствие.

Добре че главоногите са глухи, че не ще го чуят.

И продължи да изчуква по-нататък:

— Говори Питър. От Града на октоподите. Обсадени сме от пълчища калмари. Помощ!

И отново същият призив. Под тоя свод над главата му от сплетени освирепели чудовища. И отново…

Изнудването

Когато операторът при хидрофона предаде разчетения призив за помощ, Томас Фарлоу побесня:

— Какво дири там тоя твърдоглавец? Без мое разрешение. Дали не е отмъкнал и втория батиандър?

Оказа се, че не е. Апаратът си стоеше на мястото. А и не би могъл да слезе с него. За спускането му във водата беше необходимо съучастието на много хора от екипажа.

Хелен изтича разплакана при баща си.

— Моля те, спаси го! Ще изпълня всяко твое желание, само го спаси!

Овладял най-сетне яда си, той не отговаряше. Мълчеше, премисляше. Всъщност тоя глупак сам бе улеснил задачата му. Самообрекъл се бе. И без това от него вече нямаше много полза. А щом като калмарите щяха да разрушат подводния град и да изтребят жителите му, на Томас Фарлоу щеше да остане само едно — с необременена съвест да прибере златото им. Калмарите, доколкото му бе известно, не се интересуват от металите.

— Моля те! — хлипаше Хелен. — От теб зависи всичко!

Бащата вдигна глава.

— При подобни случаи аз нямам право да заповядвам. Нямам право да изпращам на явна смърт никого. Колкото и добре да е въоръжен батиандърът, никой не знае какви опасности ще му се изпречат. И ще успее ли да ги преодолее със своите оръжия. Имаш ли представа какво става сега долу, сред това чудовищно гъмжило?

— Именно за това те моля. Заради гъмжилото. Където е Питър. И ако не му помогнем… Татко, моля те! Моля те!

— Казах ти, нямам право да пращам и другиго на смърт.

— Ами ако Джон Мунк реши сам да отиде — тогава?

— Джон Мунк не е самоубиец. Колкото и да е смел.

Хелен не го изчака да се доизкаже. Излезе рязко навън и влетя в каютата на Джон, преди още да е чула отговора на почукването си.

— Мис Фарлоу! — привидно учуден я посрещна водолазът. — С какво бих могъл да ви бъда полезен?

Очакваше това посещение. И се бе приготвил за него.

Тя хвана ръката му.

— Мистър Мунк, моля ви! Само от вас зависи… Спасете Питър. Спасете мистър Райт…

— Това е безумие, мис Фарлоу!

— Не, не! Вие сте смел, вие сте опитен. Ще се справите. Запазете го! Умолявам ви!

Той помълча малко, преди да заговори отново:

— Не съм страхливец, това е вярно. Но рискувам само когато има защо.

Той я загледа право в очите.

— Какво ще ми предложите в замяна на това, мис Фарлоу?

— Замяна! — Тя стоеше втрещена насреща му.

— Така е устроен животът, мис. Всяко благо има своята цена. И измъкването на Питър Райт от бездната — също. Кажете ми, каква цена предлагате?

— О! Щом е за това! Ще ви дам всичко каквото поискате. Милион, два милиона! Всичко, което имам. Само го спасете…

Той поклати глава.

— Не, мис Фарлоу! Не за пари тоя път Джон Мунк ще изложи живота си.

— А за какво, кажете!

В същото време страшното подозрение вече зрееше в главата й.

Джон повдигна разплаканото й лице.

— Вие сте го забелязали отдавна. Изключено е да не сте го забелязали. Изключено е да не сте разбрали колко ви обичам!

Той я изгледа дръзко, победоносно.

— Мис Фарлоу, ще изпълня молбата ви! Но само при едно условие. Ще заложа главата си в това безнадеждно начинание, ако ми обещаете…

Тя прехапа устни. Грозното подозрение се сбъдваше.

— Ако ви доведа Питър Райт… Вие да станете моя жена…

Тя не успя да сдържи гневния си изблик:

— Но това… Това е…

— Не се притеснявайте! Наречете го изнудване ако щете! А не е! Вярвайте ми, не е! Това е любов, която не признава прегради. За която няма нищо честно и нечестно…

Възмутена, тя обърна гръб.

— Благородните чувства не се подкрепят с нечестни дела!

Но Джон Мунк знаеше силата си.

— Не се ли съгласите — натърти той, — Питър Райт ще бъде разкъсан от кракените. Всяка минута, която губим в безсмислени колебания сега, може да се окаже съдбоносна за него.

Беше прав. Хелен го съзнаваше. И сърцето й биеше учестено при мисълта не за минутите, а за секундите, които отлитаха безвъзвратно, секундите, всяка от които можеше да бъде последна за Питър…

А нямаше изход. С искрящи от възмущение очи, без дори да се обърне, тя отсече:

— Добре, съгласна съм! Но… Само ако е жив…

И побягна, заключи се в своята кабина.

Джон Мунк се приготви набързо. Тържествуваше. Как всичко се нареждаше съгласно неговите желания! След някой и друг ден фалиралият милионер нямаше да се противопостави на тази женитба. Напротив, щеше да бъде доволен. И тогава…

Дали сега, или утре, при взрива, ведно с всички други — и в двата случая Питър Райт беше обречен. Нямаше да пречи на бъдещето му — дори ако Хелен се отметнеше…

Стрелата на крана вече бе закачила готовия за спускане батиандър, когато водолазът се промъкна през люка и застана до пулта за управление. После апаратът прелетя от палубата до водата, потопи се в нея. Реактивният му двигател го насочи надолу, в помътняващия лазур на водната стихия, към черната бездна, където го очакваше такова премеждие, каквото нито бе виждал досега, нито можеше да си го представи.

Мракът го обгърна скоро. Затисна го с космическата си самотност. И безнадеждност. Джон дори не забеляза кипящия наоколо живот, неописуемата феерия на милиардите живи искрици, които се носеха край него във вечния си кръговрат. Следеше само екрана на ехолокатора, допрял с пръст спусъка на ултразвуковото си оръжие, готов всеки миг да изстреля миниатюрната си торпила с инфрачервен локатор, нагодена за жив прицел.

Едва когато наближи дъното, на триста метра от него, забеляза необичайното струпване на едри хищници. Огромни акули се стрелкаха в разярени глутници, ала все не дръзваха да се спуснат по-надолу, в близост до страхотните молюски. Без да се уплашат от батиандъра, може би приели го за свой събрат, те продължаваха да кръжат над обсадения град като орляци лешояди.

Стотина метра по-надолу го посрещнаха гигантските змиорки. Само че не тъй безразлично. А с настървение. И със злоба. Навярно го бяха взели за нов неканен сътрапезник или бяха допуснали и другото — че сега тъкмо той би могъл да задоволи разпаления им глад. Насреща му се втурнаха едновременно десетина огромни туловища със стоманен блясък. Ултразвукът, изстрелян с максимална мощност, ги обезвреди насред път. Но само тия, които нападаха отпред. Джон не успя да види онази, която го издебна отзад. Наистина пуснатият по корпуса електрически ток я умъртви на часа, ала въпреки това ударът й беше толкова силен, че Джон не можа да се задържи, а се блъсна с чело в манометъра отсреща. Изгуби съзнание, главата му клюмна върху пулта. Но автопилотът, пригоден за такива случаи, тозчас пое управлението, обърна елероните, насочи апарата обратно нагоре, към повърхността.

Водолазът се опомни скоро. Дълбокомерът показваше вече петстотин метра над дъното. А в това време ултразвуковият телефон бръмчеше тревожно:

— Мистър Мунк, слушам ви! Мистър Мунк, как сте?

Той отговори.

— Вече добре! Продължавам спускането.

И натисна лоста отново, заби в дълбините. Смутени от първоначалното посрещане, змиорките тоя път не дръзнаха да го закачат. Вместо тях го нападнаха калмарите, връхлетяха насреща му като оживял исполински мангров храсталак, излъчващ отровно зеленикави сияния. Както в преизподнята. В такова множество, че не можеше да се разбере кои пипала, кое туловище и кои пламтящи очи на кое чудовище принадлежат.

Джон ги зърна в ехолокатора, откри ги отдалеч, много преди да се появят в светлината на прожектора му. И ги превари. Пусна насреща им първата торпила, която се поколеба за миг към кой враг да се отправи, после избра средището на настъпващата глутница. В следната секунда избухна взривът. Размята в безредна вихрушка отскубнати пипала и изтърбушени тела, които бавно уталожиха мъртвешкия си танц и почнаха да се отпускат безжизнени към дъното. Скоро подире им се отправиха с обърнати кореми и някои от кръжащите отгоре акули. Сърцата на ненаситниците не бяха издържали и този път на мощната експлозия.

Пътят като че ли се поочисти. Батиандърът се спусна в пролуката на живата преграда, наближи дъното. Ето познатия купол на подводния град, в който зееше грозно разкъртеният отвор, застлан с мъртви и разкъсани калмари, змиорки, акули и всякакви други твари. Ето и останките на повредения комбайн; ето и батиандъра на Питър, който лежеше наблизо, привидно здрав и непокътнат.

Къде ли се бе дянал сега оня, заради когото беше слязъл в тоя пъкъл? Защо не се обаждаше, защо не му дадеше поне някакъв знак.

Не му остана време да премисли. Морските страшилища настъпваха отново в плътен обръч, по-право не обръч, а бързо смаляващ се купол — от сила и алчност, и неправдоподобна настървеност. Няколко хищника, по-припрени, ту оттук, ту оттам се стрелваха, за да отмъкнат назад трупа на някоя акула или змиорка и после да изчезнат сред множеството, което се нахвърляше яростно върху плячката им. На отделни места пламваха ожесточени междуособни битки, в които бойците вече не правеха разлика между свои и чужди. Но не се отказваха. Разкъсваха набързо жертвата и отново стесняваха купола.

Джон беше изключителен храбрец. Това никой досега не бе и помислил да оспори. Не помнеше някога да се е разтрепервал от страх, както се разправя за другите хора. Понявга, къде на шега, къде на истина, се смяташе осакатен, лишен от това полезно за самосъхранението чувство. Най-сетне доживя и този ден. Убеди се, че не бе осакатен. Беше нормален човек. Защото едва днес проумя какво значи опасност, какво значи ужас. По челото му изби пот, сърцето му заби учестено. Досега никога не бе усещал, че има сърце.

Оказа се, че го има. И още нещо — ръцете му, манипулиращи върху пулта, потреперваха в несдържани тръпки.

Да, това беше страхът. Животинската паника пред опасността, при която сърната не вижда засадата на вълците. Трябваше да се овладее. Длъжен беше. А не можеше…

И той натисна спусъка на оръдието. С лявата ръка дръпна лоста за управление. Поведе апарата си по окръжност, която постепенно премина в бавно свиваща се нагоре спирала, като не вдигаше пръст от спусъка. Подобно на гигантска коса, все едно истинската коса на смъртта, ултразвуковият лъч помете редиците на обсадителите. Сякаш самият Джон се бе превърнал в божеството на смъртта и унищожението, по-жесток и по-безпощаден от хищниците, които изтребваше сега.

Сразените тела потъваха като канари и лягаха покорно на дъното. А той не спираше, продължаваше да сее гибел сред оредялото множество. Продължи да стреля и след това, когато в ехолокатора не се виждаше ни помен от враг. Едва успя да се овладее, та да спре. Да не изтощи акумулаторите.

Тогава отново се спусна надолу, над тая могила от леш, над тая неправдоподобна скотобойна, и насочи апарата си в зиналия отвор към подводната крепост. Промъкна се вътре бавно, предпазливо, в очакване на ново нападение, опипа с прожектора си цялата зала, видя грозните разрушения, безредните развалини, които бяха затрупали, бяха направили невидими златните плочи на пода.

И тогава го забеляза. Питър размахваше нетърпеливо ръце. Отчаян, с последни усилия.

Батиандърът се отпусна до него, механичната му ръка размести натрупаните каменни късове, освободи го от дългия каменен плен. Спасеният опита да се надигне, направи няколко движения и убеден, че е напълно здрав, приближи до илюминатора. Сам си стисна двете ръце в знак на благодарност, после изчука с пръст върху стъклото: „Охранявай ме отгоре! Ще се върна скоро“.

И докато Джон телефонираше на повърхността, че е успял да намери колегата си жив и невредим, Питър Райт доплува до златната плоча, отмести я с мъка и надзърна в подземието. Насреща му стоеше само Неизменната Памет.

Човекът се допря с ръка до пипалото му.

— Къде са другите?

Старият октопод отговори бавно:

— На сигурно място! Забрави ли, че аз съм Паметта на народа. Аз знам онова, което другите не знаят. И друг път е имало Велико бедствие. И друг път народът се е спасявал в долното подземие, тайният вход на което почва от моето светилище. Там е сега народът на разумните.

— Искам да говоря с Чудака!

— С никого повече няма да говориш! Достатъчно зло ни причини.

Питър се поколеба пред неговата решителност.

— Но аз идвам като приятел. Ти четеш в душата ми и сега. Желая ви само доброто.

— Доброто желание невинаги носи само добро.

— Не бъди жесток, старче! И не бъди тъй упорит! Цяла вечност двете наши цивилизации са съществували редом, без да се познават. И сега, когато се срещнахме, когато можем да си помогнем, когато искаме да си помогнем…

— Ето плода на вашата помощ!

— Ние сме силни, брате по разум. Можем да ви избавим от враговете; можем да ви помогнем тъкмо сега, когато най-много се нуждаете.

Октоподът поклати плешивата си глава.

— През пролуката на вратичката аз видях, убедих се във вашата мощ. И реших. Не, не ни трябва никакъв допир с по-висша цивилизация, ако впрочем по-силната значи по-висша. Аз знам много. Не е възможно дружба между силен и слаб. Единият трябва да се покори на другия. Или, ако откаже, да загине…

— Искам да говоря с Чудака. Той ще ме разбере.

— Тъкмо за това няма да те пусна. Той е слаб, безволев. Много злини са донесли на народа ни мечтателите, чудаците. Тоя път аз ще се намеся.

И неговата мисъл стана внезапно умоляваща:

— Ако действително ни обичаш, ако действително ни желаеш доброто, то, моля те, иди си! Устроени сме от природата различно. Принудени сме да се разделим. Върви ти при твоите и аз при моите! Да не се запомним със зло! И да не се срещаме повече!

А в това време Питър се чудеше какви доводи да намери, как да склони непреклонния старик.

— Калмарите и змиорките отново се събират. Ние ще ви пазим от тях. Поне докато се съвземете. Сега сте слаби. Боя се за вас.

— А от вас кой ще ни пази?

И понеже Питър, улучен тъкмо в неговите съмнения, ненадейно млъкна, той добави:

— Сплотен от бедата, народът на разумните вече изтрезня. И дълбоко в подземието набира сили за новата борба. Мощта на неговата задружна мисъл отново ще прогони неприятелите, ще впрегне в съзидателен труд нови множества помагачи. И ние пак ще си изградим нов град, не по-лош от досегашния. Ала не тук, много е близо вече до вас, а по-дълбоко, в още недостижимите за вас дълбочини. Ще тръгнем веднага, аз ще ги поведа. И когато вие отново дойдете тука, ще намерите само развалините… Само развалини…

Питър разбра. Напразни бяха всичките му увещания пред неотстъпчивия своеобразен мъдрец. А чувстваше, дълбоко в себе си беше убеден, че Неизменната Памет е прав. Поне за сега. Поне за себе си. Всички събития доказваха правотата му. И Питър беше безсилен да промени хода на събитията. В своя свят на ненаситна алчност…

— Прощавай!

Той махна уморено с ръка. Обърна се и излезе. Старият октопод го догони с мисълта си:

— Единственото добро, което можеш да ни направиш — истинско добро, то е да накараш твоя народ, твоя Главен Разум, да не ни търсят повече… Да ни оставят в покой… Ти също…

Без да се обърне, смазан от мъка, оставил частица от сърцето си тук, сред скритите в подземието уродливци, смазан от съзнанието за вината на своя народ, за своята лична вина, Питър се отправи към очакващия го батиандър. Улови се за него. Джон отвътре разбра знака му, насочи се право нагоре, към разкъртения отвор. Питър намери батиандъра си, затиснат от мъртвото тяло на огромен калмар. Едноок и еднорък. Едва успя да се провре в люка. И там, застанал зад допълнителния пулт, пусна двигателя. С няколко резки тласъка апаратът се освободи от затисналото го туловище и пое нагоре редом с Джон. Разрушеният град, превърнат на чудовищна кланица, бързо се стопи в избликналия отвред мрак. Изчезна.

А там, в същия мрак, изчезна и един странен народ. Остана нейде далече-далече, сякаш в друга галактика. И единственото същество, с което Питър се бе почувствал брат. Единственият приятел…

Адската машина

До седемнадесет часа оставаха още петдесет минути. Тая проста думичка — седемнадесет! А колко мъчения му струваше тя! Колко колебания! И угризения! Не е лесно това. Да решиш. И да го сториш. Да хвърлиш във въздуха единадесет души! Единадесет човешки същества, с които си се хранил на една трапеза, с които си делил несгоди и опасности…

Но вече бе надживял всичко. И мъката, и угризенията, и колебанията — всичко беше останало назад. Бе решил. Нямаше връщане. И сякаш сама Хелен му бе дала последния тласък към решението. При тоя спомен той отново стисна злобно зъби. Стори му се, че ще ги натроши от напрежение. Батиандрите бяха достигнали повърхността. Стрелата на подемника вдигна по-напред апарата на Питър. Постави го на палубата. Люкът се отвори и отвътре излезе съперникът му, посърнал, залитащ от изтощение. И се запъти към центрофугата, за да изцеди от дробовете си нагълтания разтвор, след което да премине отново към нормално дишане на въздух.

Джон гледаше разсеяно през илюминатора в очакване на своя ред. И тогава видя онова, което по-добре да не бе виждал. Забравила се от радост, без да се владее повече, Хелен притича срещу Питър и се хвърли на врата му. Разплака се върху гърдите му. После, все тъй неочаквано, в същия необясним порив, се откопчи от прегръдката му и побягна към каютата си.

Питър погледа подире й недоумяващ. Но нямаше време. Задушаваше се. Затова с бързи крачки се насочи към очакващия го ротор.

Ей това, невъздържаният порив на Хелен, притури капката, от която чашата преля. Притури грамчето на везните в полза на решението му. Осъди Питър Райт на смърт. До този момент Джон все още се двоумеше. Ако останеше жив, съперникът му цял живот щеше да застрашава щастието му. Всичко — и богатството, и личното щастие, и отмъщението — трябваше да се реши с един замах.

Вече не значеше нищо обещанието на Хелен. То беше последица на разум, на достойнство, на трезва преценка. Не на чувство. А той жадуваше за чувства.

Хелен го намери в каютата му. Каза му само това:

— Вие изпълнихте честно молбата ми, аз честно ще изпълня своята дума!

И му подаде едно писмо — без адресант, без подпис.

— Прочетете го!

И той го отвори.

Само пет думи: „Забрави ме! Не си подхождаме!“.

— Предайте му го!

Той не се съмняваше в нейната почтеност. Но не държеше на почтеността й. Искаше любов. Поклони се, едва сдържащ озлобението си.

С вдървена походка Хелен се качи в хеликоптера, не успяла да прикрие мъката си от съдбовното решение.

И с още едно решение, за което никой не се досещаше. Питър бе успял да й изпрати една кратка записка, с която й съобщаваше за оцеляването на разумните октоподи и за опасенията си поради неотминалата заплаха за тях от следващите действия на баща й.

С нея отлетя и Томас Фарлоу. След доклада на Джон за положението в града на октоподите той бе решил да отиде сам в машиностроителния завод, за да поръча нов робот комбайн. По свой проект. С нови подобрения. Бе успял отново да си възвърне бодрото самочувствие. Събитията се разиграваха така, сякаш сам той ги бе подготвил. Откриваше му се безпрепятствена възможност да започне експлоатацията на богатите залежи, а това означаваше да отмъкне златото на октоподите без никакви угризения, че е унищожил някаква цивилизация. Въпреки че нито Писаро, нито Кортес, нито Одисей, нито кой да е от другите завоеватели бяха страдали от някакви скрупули, когато съсипваха цивилизациите на покорените страни. Златото успокоява всяко угризение. И все пак — по-добре, че калмарите сами бяха изтребили владетелите на златото, а не той. И то сега лежеше на дъното безстопанствено. Извличането му нямаше да прилича на кражба, каквато беше всъщност, а на обикновен, почтен рудодобив.

Ей това решение, това двойно решение — на Хелен и на баща й — опрости и задачата на Джон Мунк. Защото от самото начало той си блъскаше главата над въпроса как да ги отстрани от кораба в часа на експлозията, ако не двамата, поне нея. Стигнал бе дотам, че да им приготви фалшива радиограма, с която да ги извика при майката на Хелен, като излъже, че е ранена при злополука, или че е болна — от малария, от грип, от чума дори…

Оставаха още четиридесет и пет минути!

Вече можеше!

Джон влезе в каютата си. Извади от куфара един затрупан с дрехи пакет. Отвори го. Желязно сандъче с циферблат. Той нагласи стрелката точно на седемнадесет часа. После го уви с хидразиновия си костюм и излезе. С най-невинния си изглед се спусна в товарния трюм под бака. Ако някой го срещнеше, щеше да отговори, че му се налага да провери батиандъра след вчерашното спускане. За щастие никой не го запита нищо. Всеки имаше достатъчно своя работа, та да се интересува от чуждата.

Джон огледа помещението. Двата апарата, неговият и на Питър, лежаха редом един до друг, почти до стената. Закриваха го добре, ако някому хрумнеше да надзърне в този отсек. Той приближи до стената и постави между двата шпангоута донесеното сандъче, все още увито във водолазния костюм. Остави го така естествено, като че ли наистина някой го бе забравил случайно.

А сега и второто!

Джон Мунк не рискуваше. Всяко дело, за което се заловеше, трябваше да бъде завършено докрай. Макар и един път на хиляда, понякога адската машина не избухва. Макар и едно на хиляда, бордовата обшивка се оказва непробиваема. При това само с една пробойна корабът може още дълго да се крепи на повърхността. И екипажът успява да се спаси. А това не биваше да се допусне. За да не останат специалисти, които, ако не са сигурни, то поне да се досещат за мястото на златото. И главно, за да не останат свидетели, които да разгласят, че е имало експлозия, да предизвикат подозрения, полицейски следствия и ред други нежелателни последици. Всичко трябваше да свърши без следа, без никаква улика, без доказателства.

Необходима беше и втората бомба. С две дупки в корпуса корабът щеше да отиде бързо-бързо на дъното. Затова Джон бе поел двойния риск. Да зареди два експлозива. Двоен риск, но с двойно по-голяма увереност за изхода на начинанието.

Той нагласи стрелката и на второто сандъче. Пак на седемнадесет. И така, без да го увива в нищо, се запъти към ехолота. Там под него обшивката бе най-уязвима, пробивана и заварявана впоследствие за лага и за ехолота.

Този път не успя да мине незабелязан. Спря го лаборантът от химическата лаборатория.

Джон го излъга с уверен глас:

— Ще подменя трансформатора на ехолота.

И без да предизвика някакво подозрение, се вмъкна в отсека. Натъкми смъртоносния си товар върху самата обшивка. Точно под работната маса на оператора. И все така спокоен, самоуверен, се изкачи на палубата.

Оставаха още петнадесет минути!

Атентаторът облече хидразиновия водолазен костюм, нагласи акваланга на гърба, окачи пистолета на гърдите и се спусна във водата по щормтрапа. При учудения поглед на вахтения матрос отговори кратко:

— Проба на дихателя!

И се гмурна. Изчезна под водата. Преплува така на дълбочина десетина метра, за да няма нужда от декомпресия, около четвърт миля. Чак тогава се подаде на повърхността. Корабът се полюшваше спокойно върху вълните, без да подозира заредената в търбуха му смърт.

Наоколо кръжаха няколко двуметрови сини акули, но видимо без никакви нападателни намерения. Само го изучаваха отдалеч, повече от вечно незадоволеното акулско любопитство.

Джон измъкна изпод балона със сгъстен въздух сгънатата гумена лодка, включи я към акваланга и изчака търпеливо, докато изпусканата въздушна струя я надуе. Тогава се прехвърли в нея, отпусна се по гръб. Хронометърът му показваше седемнадесет без пет.

— Още пет минути!

Все самотен

Питър още не можеше да се съвземе от неочаквания удар. Безпомощно отпуснат в леглото след преживените ужасии на дъното, след болезнените процедури в центрофугата и след мъчителното пренастройваме към обичайния начин на живот, на всичко отгоре бе получил и краткото писъмце без подпис. Нямаше нужда от подпис. Всичко беше толкова ясно. Само едно не можеше да си обясни — какво означаваше тогава оня необясним пристъп на нежност, след като излезе от батиандъра.

Банална мъдрост наистина — но истина! Колко е сложна човешката душа! И въпреки всичко, въпреки още незаличения, покъртителен пример със злочестината на разумните октоподи, той отново се поддаде на своята мечта. Защо пък не, защо да не може — да надзърнеш в душата на любимия, да разбереш, да прочетеш скритите му мисли, раздвоенията, колебанията му? Да споделиш и мъката му. Цялата световна история го доказва и цялата литература. Повечето от трагедиите са плод на неразбиране на прости недоразумения. Ако хората умееха да се изкажат един пред друг докрай, да споделят всичките си съмнения и тревоги, трагедиите без съмнение щяха да намалеят.

След онова, което бяха преживели октоподите, разумът му като че ли беше се примирил с действителността. Промяната в общуването докара бедствието им. Какво ли бедствие би причинила мечтаната от него промяна в общуването между хората — ако всеки можеше да надзърне когато му скимне в най-съкровените кътчета на чуждата душа, в тая сложна човешка индивидуалност, всяка за себе си отделна вселена…

И все пак… Разумът говореше едно, а чувството жадуваше за друго…

Ако би могъл така, за малко, за мигновение поне, да надникне в душата на Хелен? И тя в неговата. Да се убеди. Какво представляваше нейната постъпка — каприз на византийска принцеса или някакво чувство? А щом като е имало чувство, защо му изпрати това писмо? Тези пет думи тежаха над него повече от цял океан; те пареха, горяха съзнанието му, разкъсваха го по-жестоко от ноктите на калмара. Тоя непоносим въпрос: „Защо?“. Отгде можеше да знае, че тъкмо това беше цената на спасението му?

Бедите се трупаха една подир друга: и бележката на Хелен, която обгаряше лицето му като плесница; и злощастията на клетите молюски. Едно след друго губеше всичко, което смяташе, че е придобил: и любовта, и странното приятелство. Загубил бе и любимата, и Чудака — верния другар.

Какво повече му оставаше? Имаше ли смисъл да продължи този досаден живот отново в самота? Винаги самотен…

А ето, с октоподите общуваше душа с душа. Защо не се разбра и с тях? Или имаше нещо по-силно? А би трябвало да се разберат. Нищо не ги делеше. Освен Томас Фарлоу, освен неговата ненаситна алчност.

Ако не беше тя, двете цивилизации биха могли да си подадат ръце, да се споразумеят и да си помогнат взаимно. Октоподите щяха да научат много от хората, щяха да възприемат техните технически умения, които им бяха нужни долу, сред кръвожадните врагове. Не по-малко щяха да спечелят и хората — от октоподските биологични знания. Време беше и човечеството, след като бе развило своята техника до самоубийствени размери, да се замисли и за себе си, за своята природа, за своята същност — да прекрачи в ерата на биологичната цивилизация, която досега в безразсъдно твърдоглавие пренебрегваше. И двете са едностранчиви, непълноценни. Защо с общи сили да не бъдат обединени в една всеобхватна цивилизация?

Океанът е истинска съкровищница на земята. Един течен рудник, най-богатият, който човечеството познава. Умението на октоподите да извличат богатствата му не с химия и машини, а посредством живи организми, можеше да повиши многократно благоденствието на сухоземните жители. Отдавна беше известно, че молюските съдържат в кръвта си много мед, в хилядократно по-големи концентрации от морската вода, а някои дълбоководни техни представители вместо мед складират в телата си направо злато, холотуриите и асцидиите — ванадий, радиолариите — стронций, медузите — цинк, кобалт, калай, олово. Омарите и черните миди — също кобалт. Едни водорасли натрупват йод, други — алуминий. И не само рудник. Океанът е също така една неизчерпаема течна аптека. Слузта на някои охлюви е истински антибиотик, смъртоносен дори за вирусите, което не са в състояние да постигнат земните антибиотици. Получени са обнадеждващи резултати в борбата против грипа чрез слузта на някои риби. Морските гъби също отделят бактерицидни вещества, убийствени и за Коховите пръчици. От безчелюстната миксина е извлечено лекарство, усилващо сърцето. Отдавна се наблюдава, че в морските дълбочини рибите почти не боледуват. Защо?

И може би най-важното. Има основания да се надяваме, че бичът на двадесетия век — ракът, ще бъде победен с хормоните на тези опасни морски хищници — акулите. Защо? Толкова много защо! Твърдят, че при тях е установена двойна имунна система: специфични антитела, които се образуват, както и при човека, срещу определена болест; и неспецифични — срещу всякакви микроорганизми. Техните неспецифични антитела, многократно по-мощни, унищожават напълно и раковите клетки. Вече се използва предпазливо екстракт от черния дроб на акули в борбата със злокачествените образувания при бозайници. И не само акулите. В разгарящия се двубой с рака постепенно притурят своя принос и останалите морски обитатели. По аптеките е пуснат хормоналният препарат „Бонелин“ — извлек от морския червей Бонелия, и „Холотурин“ — от морските краставици. И двата видимо забавящи зловещите тумори. За целта се използват и екстракти от миди, от морски таралежи, от звезди. Предстоят фантастични открития. Защото никое човешко въображение не е в състояние да измисли нещо по-фантастично от това, което вече е създала природата. Само че ние още не сме го научили.

Човекът прониква в морските тайни дръзко и самоуверено, почва да извлича полза от огромните богатства на морето. Но колко по-бързо, колко по-лесно, с по-малко усилия и жертви би могъл да постигне това, ако подиреше помощта на истинските морски обитатели, за които тези тайни са обикновено ежедневие…

Високоговорителят на вътрешната разговорна уредба запращя предупредително. И веднага след това се обади гласът на дежурния:

— Питър Райт да се яви в сонарната рубка!

За какво ли им беше потрябвал?

Той се надигна тежко, облече се набързо и с все още уморени, сковани крачки слезе в помещението, където пред екрана на ултразвуковия локатор се бяха привели двама души: дежурният и операторът.

— Погледнете!

Зеленикавата диря, която пробягваше от край до край на екрана, очертаваше една леко лъкатушна ивица, която бавно се насочваше от запад към изток.

Лъчът беше настроен на дълбочина две хиляди осемстотин и петдесет метра и насочен върху тайнствения подводен град. При това разстояние отразеният от дъното изглед беше съвсем неясен, с разлети очертания. Не беше възможно да се получи образ от никакво животно, още по-малко от безкостните октоподи. Но наличието на метали се открояваше ясно.

Светливата ивица представляваше метал, в това нямаше никакво съмнение. И този метал се движеше, извираше от хълма като грейнала река и течеше надолу по склона на подводната планина.

— Какво е това? — запита на глас дежурният.

Питър знаеше какво. Но нямаше право да го издаде. Съвестта му, цялото му същество не позволяваше да го издаде. И той само сви рамене.

— По какви причини е потекло находището? — натърти дежурният.

Само трима на кораба знаеха, че е злато: шефът, Питър и Джон. Имаше защо да се чудят двамата специалисти, застанали пред екрана.

— Вулканично изригване, което е стопило рудата… — подметна операторът. — Или…

И погледна недоумяващо Питър.

— Какво ще кажете?

— Нищо не мога да кажа! — отвърна той, стиснал до болка юмруци, принуден в името на своите убеждения да лъже.

— Ще съобщя по радиото на мистър Фарлоу! — реши изведнъж дежурният.

И ведно с оператора се упъти към радиорубката.

Питър не се опита да ги разколебава. Никой нямаше да го послуша. Господарят беше наредил при всички важни случаи да бъде уведомяван незабавно.

А знаеше какво щеше да нареди Томас Фарлоу. Водолазите да се спуснат на дъното, за да унищожат бягащите октоподи, които, напускайки развалините на старата си крепост, отнасяха със себе си и златните плочи — своята славна история. Народът на разумните нямаше да остане без история, като стадо животни. Но и алчният бизнесмен нямаше да се откаже от находката си, защото за него тя беше къде-къде по-важна от някакъв си октоподски летопис.

Питър се обърна и забърза към каютата си. Длъжен беше да предприеме нещо. Ала какво именно? Как да помогне, как да спаси приятеля си? И неговия народ. Да изкупи вината си пред тях. А знаеше, беше уверен в това. Нямаше да ги спаси напълно. Рано или късно хората на бизнеса щяха да ги намерят на новото им място. И понеже друго не му оставаше — поне да отложеше тая съдбовна среща! За времето, когато не ще има Фарлоувци.

Дали въобще беше възможно мирно съвместно съществуване между два толкова различни свята? Но дано дотогава тези, които Чудака назоваваше Главни Разуми на хората, поумнееха достатъчно; дано дотогава се откажеха от безразсъдната си алчност; дано проумееха, че е много по-изгодно и за тях да се обединят с октоподите в дружба и взаимопомощ, а не да ги унищожат! Дано! Да се убедеше в същото и народът на Чудака.

Погледът му се помрачи. Защото това съвсем не беше изключено — клетите разсъдъчни молюски да изчезнат при новите по-неблагоприятни условия, преди да ги намерят повторно хората, най-сетне поумнели, с протегната ръка за дружба.

И все пак, каквото и да станеше в бъдеще, днес пред него стоеше една ясна, безспорна цел — да ги спаси. Никой друг нямаше тази власт, никой друг нямаше да поиска това.

Неугасеният телевизор в каютата му продължаваше предаването. И Питър посегна да го изключи. Но спря слисан. На екрана се виждаше как преминава някаква многочислена манифестация.

Чуваха се отделни възгласи:

— Да спасим своите братя по разум!

— Братята ни по разум не са по другите планети, а на нашата земя!

— Не — на Томас Фарлоу!

И най-отпред, сред познатите лица на съмишлениците си той зърна и лицето на Хелен.

Какво диреше Хелен сред тях?

Говорителят обясняваше с безстрастния си глас:

— Днес се провежда първата по рода си демонстрация на земята. Демонстрация в защита на някакви хипотетични разумни октоподи, чието съществуване било застрашено от дълбокоморските разработки на известния индустриалец Томас Фарлоу. Демонстрантите настояват да се забрани веднага тази дейност, а новооткритите същества да бъдат поставени под закрилата на закона. С равни права като хората.

Толкова! После на екрана се появиха кадри от някакъв стихиен пожар.

Питър стоеше слисан. Значи затова Хелен бе избързала — да намери другарите му, да им обясни, да поиска помощта им.

И го бе постигнала. Обществото бе чуло вече, обществото можеше да се разбуди от дрямката си. От тоя шум безспорно щяха да се възползват и конкурентите на Фарлоу, за да се отърват от него. Но за жалост, дори с тяхна помощ настървеният за злато бизнесмен нямаше да се откаже от плячката си толкова скоро, колкото се искаше на Питър. Докато общественото мнение се размърда, докато спре ръката на Фарлоу, вече щеше да бъде твърде късно. Заповедта за изтребването на нещастните главоноги щеше да пристигне всеки момент. И тогава, ако Питър откажеше, Джон Мунк беше в състояние да я изпълни.

А след това, дори правителството да извършеше проверка, нямаше да намери нищо. Подводният народ нямаше да съществува. А него, Питър Райт, щяха да тикнат в лудницата, ако не в затвора. За клевета.

Налагаше му се да действа незабавно, без никакво умуване, без никакво губене на време.

Сега му оставаше само едно — батиандрите! Ако ги повредеше, никой нямаше да слезе на дъното. А бегълците щяха да се измъкнат. Само туй, нищо друго…

С това решение той се спусна в трюма, запъти се към оставените апарати. Със свито сърце. Та те му бяха тъй близки, като другари. Нима той трябваше да ги обезвреди? Все едно да нанесеш удар с нож в гърба на приятеля. Ала скоро овладя безсмислената си сантименталност. Та те бяха бездушни машини. Късове обработен метал. А ония, другите, там долу — те бяха живи същества, разумни същества, способни да мислят и да страдат като него.

Той заобиколи машината си откъм стената, за всеки случай да се укрие зад нея. Пфу! Като престъпник.

И съзря небрежно захвърления хидразинов костюм. Кой ли си бе позволил такава небрежност?

Питър се наведе да го вдигне. В тоя миг от него се изхлузи черното сандъче. С циферблата. Дочул зловещото цъкане на часовниковия механизъм, той настръхна. Значи работеше, зареден със смърт! Погледна стрелката. Оставаха още десетина минути. Имаше време. Без да се замисля кой може да бъде злодеят, осъдил другарите си на унищожение, Питър отвъртя капака и спря часовника. За сигурност прекъсна свързващия проводник на батерията. И се подпря отмалял до стената. По челото му се стичаха лъкатушни струйки пот. От напрежение, от преживяното вълнение. Но доволен, с тържествуваща радост в гърдите. Убеден, че бе спасил и кораба, и екипажа, и ценната му апаратура. Без да допуска, че на десетина метра оттук, под ехолота, подобна злокобна кутия отмерваше последните секунди, преди да пропусне смъртоносната си искра.

Благодарността на акулите

Петте минути течаха бавно. Джон се бе понадигнал в лодката и се взираше с възбудени, нетърпеливи очи към плавно полюляващия се върху вълните кораб. Чакаше.

Още четири минути.

После щеше да дойде богатството, охолното благоденствие. Пред мисления му поглед се открои с такава яснота, сякаш го виждаше наяве, бъдещият му живот: прекрасното ранчо, ролс-ройсите, вилите в планините и край морето, бялата яхта. И чековата книжка. И следващите го по петите журналисти. И снимката му, която не слиза от първите страници на вестниците.

И Хелен! Като царствено видение, облечена цялата в бяло, обкръжена от деца. От техните деца. Едно от друго по-хубави, по-способни. Той се усмихна насмешливо. Какви еснафски мечти!

Но не можа да ги отмахне. Остави се повторно на пороя им.

Хелен му даде дума. Хелен нямаше да го измами. Скоро щеше да забрави омразния метис. Жените имат слаба памет. Дори и Хелен. И тогава не само по дълг, по сърце щеше да бъде негова. Защото нито е глупав, нито грозен. При това ще бъде богат. А тя — вече обедняла. Затова по-покорна, по-малко горда.

И не само с парите от бащата на Дик. Джон Мунк не беше толкова наивен, та да се осланя единствено на чуждо подаяние. Винаги бе разчитал повече на себе си. Така и сега. След четири минути никой друг освен стария Фарлоу нямаше да знае точното разположение на златното находище. А след тия четири минути той щеше да бъде вече финансов труп. Напълно безобиден. Дик и баща му, и съдружниците им, тия заслепени от алчност акули смятаха, че координатите, които им бе съобщил Джон, са верни. Проклетници, допускаха ли, че е толкова лековерен, та да им ги съобщи предварително, оставяйки ги те да оберат каймака, докато това би могъл да стори той самият. Корабът не беше закотвен точно върху златния хълм. Томас Фарлоу умишлено го беше установил на рейд на две мили западно от находището. А когато докладваше за местонахождението му, Джон добре премислено го посочи с още две мили западно от кораба. А всичко това правеше общо четири мили. В радиус от четири мили и на дълбочина повече от миля и половина трудно някой би успял да намери това, което дири.

И докато го диреха, Джон Мунк щеше да си е свършил работата. На него не му трябваха нито специални кораби, нито роботи комбайни, нито дълбоководни драги. Достатъчен му беше един батиандър, дори под наем. При всяко спускане да измъква поне по една златна плоча. А една плоча тежи петдесет-шестдесет килограма. При всяко спускане — двеста-триста хиляди долара!

Дик и баща му може би не се интересуваха от златото. Може би целта им беше друга — Томас Фарлоу да фалира, та да заграбят акциите му.

Йохан Кеплер, великият астроном, е смятал, че земята е живо същество, което диша с приливите и отливите си, а хората върху нея — нещо като въшките по главите на хората.

Само след малко на тоя свят щяха да лазят единадесет въшки по-малко. Толкова струва човешкият живот. И самият Джон Мунк с всичките си амбиции, с мечтите и страстите си също така е една въшка на земята. Нищо повече… Само че една въшка е по-умна, друга по-глуповата; една по-силна, друга по-слаба…

Той потръпна. Стрелката на хронометъра наближи седемнадесет часа. Дъхът му пресекна. Сърцето му сякаш спря да бие. Замръзна, и то в очакване.

Секунда, две, три! Пет! Десет! Двадесет! Тридесет!

Изведнъж параходът трепна, сякаш подскочи върху вълните. Откъм бака, точно пред командния мостик, изригна облак черен дим, разду се, обгърна цялата носова част.

След още две секунди избоботи гърмът. Блъсна го в гърдите, в които от тържествуващ порив напря едва потискан вик на победа.

Беше успял! Беше постигнал целта си! Беше заслужил богатството и щастието си!

Джон прехапа устни. А вторият взрив? Защо не избухна другата адска машина? Отново почна да отброява изтичащите секунди: Десет! Двадесет! Тридесет! Петдесет! Минута! Две! Пет!

Ясно! Нямаше да избухне! Механизмът й беше отказал да задейства. Забавил бе потъването на кораба. Но щеше да потъне. Обречен беше. Ето, носът му почна да се навежда напред, вълните взеха да преливат върху бака. Колко предвидлив беше излязъл, та зареди два експлозива!

А това? Какво е това?

От юта се издигна бавно във въздуха разузнавателният корабен вертолет. Джон го бе изпуснал съвсем от сметките си, тъй като отдавна не беше използван, след като започнаха подводните проучвания. При това разчиташе на бързото потъване на кораба, след като е сразен с две пробойни.

Вертолетът се надигна тежко. Пригоден да вози петима, сега беше поел целия екипаж — тъкмо единадесет души. Значи — и Питър! Вратата зееше отворена и върху спуснатата въжена стълба висяха двама души, които не бяха успели да се сместят вътре.

Разочарован, атентаторът изруга глухо. Ей това не би трябвало да допусне! В никакъв случай! Тази беше една от главните му задачи — да унищожи специалистите. Та после да няма никой, който да помогне на Томас Фарлоу при повторното дирене, ако му остане още сила и желание за нови проучвания.

Макар и претоварен далеч над допустимия предел, хеликоптерът пое към брега, почти докосвайки вълните. И скоро изчезна зад кръгозора. Заглъхна и бумтежът на огромните му витла.

Тогава взривеният кораб се наведе още по-стръмно, загреба водата с бака си и изненадващо бързо се гмурна под вълните.

Джон Мунк остана сред океана. Сам в своята гумена лодка. Остана да чака и той своите спасители. А защо ли се бавеха и те? Не бяха ли разбрали точния час на експлозията?

Защо се бавеха?

Сините акули, които се мотаеха преди това около него, бяха изчезнали нанякъде. И на тяхно място се бяха домъкнали няколко бели акули. И то — цели страшилища, дълги по пет-шест метра. Бялата смърт! Тъй ги наричат всички. Те нападат и лодки.

Някои твърдят, че акулите не са най-примитивните риби, а напротив — най-висшите. Много от тях са достигнали до живораждането, както при бозайниците. Мозъкът им е по-голям от останалите риби. А хрущялът е по-късно изобретение на природата, много след карбонатните брони на мекотелите. И това любопитство! Любопитството е изява на по-съвършена нервна система.

Дали само от любопитство опасните хищници се въртяха все по-бързо и по-бързо наоколо, като неусетно стесняваха спиралите си край него? И в кой ли миг на някоя от тях щеше да хрумне тъй естественият въпрос: „Какъв ли е вкусът на една гумена лодка?“.

Защо не идваше вертолетът?

Ето, един остър плавник се отклони от въртележката и се стрелна към него. Джон не изчака. Натисна спусъка. Ултразвуковият лъч рязко спъна устрема на нападателката. Тя изпляска няколко пъти с опашка и обърна корем. Сестрите й тутакси се нахвърлиха върху нея, заръфаха я начаса.

Дочул най-сетне самолетния бумтеж, Джон щеше да изкрещи от радост. Той се изправи в лодката, та за малко щеше да я прекатури. Размаха радостно ръце. Насам, насам!

Долетялата откъм изток машина се завъртя веднъж-дваж над мястото на корабокрушението, очертано със седефено мътното петно на разлетия мазут.

И тогава Джон потрепери. В миг проумя всичко, цялата безнадеждност на своето положение. И цялата си глупост.

Той очакваше хеликоптер, който може да се застои неподвижно над него, да спусне въжена стълба, да го вземе на борда си. А бяха пратили обикновен самолет, не и хидроплан. Всъщност не и обикновен, а боен изтребител.

Значи тъй, ония мръсни сухоземни акули не са помисляли да го измъкват! Пожертвали са го по начало. И бяха пратили тая машина само да провери дали задачата е изпълнена.

Вече не им беше нужен. Напротив, жив той можеше да се окаже опасен свидетел срещу тях. И те бяха решили да премахнат своето оръдие. То се знае, без да му заплатят за услугата. Откак свят светува, подбудителите са се отървавали все по същия стар, изпитан начин от станалите им вече излишни наемници. Как не го допусна по-рано, заслепен от своите желания! Как можа да се окаже тъй недалновиден! И то за пръв път в живота си! За пръв и за последен!

Но нима и това?

От носа на самолета се източи дълга светеща диря, която зашиба с оловния си откос по морската повърхност.

Такава беше тяхната благодарност! Акулска благодарност!

Джон не свари да вдигне нагоре своето оръжие.

Изведнъж, като на филм, за миг пред очите му изплава едно видение, от което дъхът му спря. Със своята смърт той щеше да освободи Хелен от дадената дума… И нищо повече нямаше да им попречи… Представи си ги тъй ярко и живо, сякаш застанали пред него, с насмешливо съжалителни погледи… Питър Райт… И Хелен… Неговата Хелен… Прегърнати…

Кипналата бяла ивица полази бързо към гумената му лодка.

И ето…