Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Патрулите (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сумеречный Дозор, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Сергей Лукяненко

Заглавие: Сумрачен патрул

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Руски

Издание: (не е указанo)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: Руска

Печатница: „Абагар“ — Велико Търново

Редактор: Боряна Даракчиева

Художник: Бисер Тодоров

ISBN: 978-954-761-436-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1339

История

  1. — Добавяне

Глава 7

Ако в порталите има нещо лошо, то това е невъзможността да се подготвиш за новото място. В този смисъл влакът е идеален. Влизаш в купето, сменяш панталона с анцуг, обувките с гумени чехли, вадиш храна и напитки, запознаваш се със спътниците си — за какъв дявол да пътуваш без компания. Потракват колелата, перонът остава назад. Край, ти си на път. Ти си друг човек. Ти споделяш най-съкровените си преживявания с непознати, спориш за политика, макар че си се заклел да не спориш, пиеш съмнителна водка, купена на перона. Ти не си там и не си тук. Ти си на път. Изживяваш своя малък куест, в тебе има нещо от Фродо и нещо от Паганел, капчица от Робинзон и частичка от Радишчев. Може би твоят път ще продължи само няколко часа, може би няколко дни. Страната е голяма и тя преминава зад прозорците на купето. Ти не си там. Ти не си тук. Ти си пътешественик.

Самолетът е малко по-различно нещо. Но все пак ти отново се готвиш за пътуването. Купуваш билет, ставаш по тъмно, качваш се в таксито и пристигаш на летището. Гумите навиват километри, а ти вече гледаш небето, мислено вече си там, в самолета. Нервната суета в чакалнята, нес кафето в бюфета, контрол, оглед, а ако напускаш страната — митница и „Дюти фрий“, малките радости на пътешественика преди тесните самолетни седалки, ревът на турбините и оптимистичната скоропоговорка на стюардесата: „аварийните изходи са разположени…“. И ето — земята вече е пропаднала надолу, таблото е изгаснало, пушачите срамежливо се отправят към тоалетните, стюардесите деликатно не ги забелязват, разнасят обед в пластмасови подноси — кой знае защо в самолетите всички набиват като невидели. Това не е точно пътешествие. Това е преместване. Но… но все пак виждаш минаващите отдолу градове и реки, прелистваш пътеводителя или проверяваш командировъчните си документи, обмисляш как да проведеш деловите си преговори или как да оползотвориш десетдневната екскурзия в гостоприемната Турция-Испания-Хърватия. Все пак си на път.

Порталът е шок. Порталът е смяна на декора, той е въртящата се сцена в театъра. Ти си тук — ти си там. Път няма.

Нито пък време да се замислиш.

 

 

… Излязох от портала. Ударих единия си крак в теракотения под, другият пропадна в тоалетната чиния.

Добре поне, че беше чиста. Като в порядъчен американски филм, в който героите пикаят заедно в тоалетната. Но все пак си изкълчих крака и се смръщих от болка, вадейки го от чинията.

Малка кабинка, под тавана — лампа и вентилационна решетка, руло тоалетна хартия, закрепено за стената. Ама че портал! Не знам защо, но очаквах, че Костя ще отвори портал направо на стартовата площадка, някъде до ракетата.

Открехнах вратата и все още мръщейки се болезнено, погледнах внимателно през процепа. Като че ли тоалетната беше празна. Нито звук, само кранът на една от мивките капеше…

В този момент ме блъснаха силно в гърба и аз излетях от кабинката, отваряйки вратата с глава. Обърнах се по гръб и изпънах ръка, готов за удар.

В кабинката стоеше Лас. Държеше се за стените, разперил ръце, и се оглеждаше намръщено.

— Какви ги вършиш? — изревах аз. — Защо дойде?

— Нали ти самият ми нареди да те следвам! — обиди се Лас. — Скапан вълшебник!

Надигнах се. Наистина беше глупаво да споря.

— Трябва да спра обезумял вампир — казах аз. — Най-силният маг в света в момента. Тук… ще стане напечено…

— Какво, да не сме в Байконур? — попита Лас, без да се изплаши ни най-малко. — Ето това го разбирам, това е забележително. А задължително ли беше да се телепортираме през канализацията?

Аз само махнах с ръка. Вслушах се в себе си. Да, Хесер беше някъде наблизо. И Хесер, и Завулон… и Светлана… и още стотици, хиляди Различни. Те чакаха.

Те разчитаха на мен.

— С какво да ти помогна? — попита Лас. — Да потърся колове от трепетлика? Между другото, кибритените клечки ги правят от трепетлика, знаеш ли? Винаги съм се чудел защо точно от трепетлика, нима гори най-добре? А сега разбирам, че е заради борбата с вампирите. Заостряш десетина клечки…

Погледнах го. Той разпери ръце:

— Добре де, добре… Длъжен бях да предложа.

Приближих се до вратата на тоалетната и надникнах навън. Дълъг коридор, лампи за дневна светлина, никакви прозорци. В края на коридора — човек в униформа, с пистолет в кобура. Охрана? Да, сигурно тук трябваше да има охрана. Дори и в наши дни.

Само че защо охранителят беше застинал така неподвижно и в толкова неудобна поза?

Излязох в коридора и се приближих до военния. Повиках го тихо:

— Извинете, може ли за момент?

Охранителят не възрази. Гледаше в пространството и се усмихвате. Млад мъж, нямаше и трийсет. Напълно вцепенен. И много блед.

Допрях пръсти до сънната му артерия — пулсът едва се долавяше. Следите от ухапването почти не се виждаха, само на якичката имаше няколко капки кръв. Да, Костя е бил много изморен след бягството. Трябвало е да се подкрепи, а наоколо не са се мяркали котки…

Впрочем, ако военният все още беше жив, имаше шанс да се измъкне.

Извадих пистолета от кобура — струваше ми се, че именно към него е посягал, когато заповедта на вампира го е накарала да замре, и внимателно положих мъжа на пода. Нека си полежи. После се обърнах.

Разбира се, Лас ме беше последвал и сега гледаше мълчаливо неподвижния военен.

— Можеш ли да стреляш? — попитах аз.

— Ще опитам.

— Ако се наложи, стреляй в главата и в сърцето. Ако уцелиш, има шанс да го забавиш.

Разбира се, нямах никак ви надежди, че това ще стане. Дори Лас да изстреляше в Костя целия пълнител, което само по себе си беше проблематично, куршумите нямаше да спрат Висш вампир. Но нека го има под ръка.

Само да не ме уцели в гърба от страх…

 

 

Не беше трудно да намеря Костя, дори без да използвам магия. Намерихме още трима мъже — охранител и двама цивилни, вцепенени и ухапани. Сигурно Костя се бе движил в онзи вампирски стил, когато движенията стават недоловимо бързи, а процесът на „хранене“ отнема максимум десетина секунди.

— Сега те вампири ли ще станат? — поинтересува се Лас.

— Само ако той е искал това. И само ако те са се съгласили.

— Не смятах, че може да има избор.

— Избор винаги има — отговорих аз, отваряйки поредната врата.

И разбрах, че сме пристигнали.

Това беше светла, просторна зала. Пълна с народ — поне двайсет души. Тук бяха и космонавтите — и нашият командир на кораба, и американецът, и космическият турист, немски производител на шоколад.

Разбира се, всички в същото блажено вцепенение. Освен двама техници в бели престилки — очите им бяха празни, но ръцете с привична ловкост помагаха на Костя да облече скафандъра. Задачата не беше лека — скафандрите се правят за конкретен човек, а Костя беше малко по-висок от немеца.

Нещастният турист, съблечен напълно — Костя не се бе погнусил да облече дори бельото му — стоеше встрани и смучеше показалеца си.

— Имам само две-три минути — каза весело Костя. — Така че не се опитвай да ме бавиш, Антоне. Ако ми застанеш на пътя, ще те убия.

Разбира се, моята поява не беше изненада за него.

— Няма да позволят на ракетата да излети — казах аз. — На какво се надяваш? Висшите знаят какво си намислил.

— Ще позволят, нищо не могат да направят — отвърна спокойно Костя. — Тук има доста добро ПВО, можеш да ми вярваш. И началникът на охраната току-що даде всички необходими заповеди. Какво, да не искаш да кажеш, че ще нанесат масиран удар с балистични ракети?

— Ще нанесат.

— Блъф — отвърна сухо Костя. — Удар от страна на китайците или американците е изключен, ще започне световна война. Нашите ракети не са насочени към Байконур. Самолетите с тактически заряди няма да могат да приближат. Нямате избор. Отпуснете се и се наслаждавайте на шоуто.

Може би той беше прав.

А може би Великите имаха план как хем да изгорят Байконур с ядрен удар, хем да не провокират ядрена война.

Нямаше значение.

Важното беше, че Костя вече бе решен на всичко. Нямаше кой да го спре. Сега щяха да го изведат и да го настанят в ракетата… а после какво?

Какво можеше да направи той, седнал в желязната бъчва, когато на космодрума се появят през портали десетки Висши и мигновено прочистят мозъците и на началника на охраната, и на онези, които трябва да натиснат бутона „старт“, и дадат команда за спиране на ракетата, и ударят „от рамо“ с преносим ядрен заряд или активират някой секретен спътник с рентгенов лазер?

Нищо нямаше да може да направи!

Космическият кораб не е автомобил, който можеш да откраднеш! Стартът на кораба е съвместен труд на хиляди хора и на всеки етап е достатъчно да „натиснат бутона“, за да няма никакъв старт!

Дори Костя да беше глупак, сега той вече беше Висш, можеше да чете ясно линиите на реалностите, да предвижда бъдещето, и не можеше да не разбира, че ще го спрат.

Значи…

Значи космодрумът, ракетата, взетите под контрол или приспани хора — всичко това беше само фикция. Също като летището в Саратово. Не му трябваше никаква ракета! Както не му трябваше и самолет!

Той щеше да отвори портал директно в космоса.

Но тогава защо бързаше към Байконур? За скафандър? Глупости. Звездното градче беше далеч по-близо, а там със сигурност имаше работещ скафандър с подходящ размер.

Значи не само за скафандър…

— Трябва да чета заклинания — каза Костя. — Да размазвам кръв по страницата. Не можеш да направиш това във вакуум.

Той се надигна, бутна настрани техниците и те послушно се изпънаха в стойка „мирно“.

— Ще се наложи да отворя портал към станцията. А за тази цел трябва да знам точното й местоположение. И все пак грешките са възможни… дори неизбежни.

Не чувствах как ми чете мислите, но той ги четеше.

— Разбрал си всичко правилно, Антоне. Аз съм готов да се озова на станцията във всеки момент. Още преди да успеете да направите каквото и да било. И дори Хесер и Завулон да се скъсат от напъване, Силата ви няма да стигне. Аз съм максимално силен, разбираш ли? Достигнах абсолютната Сила. По-Висш просто няма! Хесер се надяваше, че твоята дъщеря ще стане първата такава вълшебница… — Костя се усмихна. — Но аз вече станах!

— Вълшебница ли? — позволих си да се усмихна аз.

— Абсолютен маг — отсече Костя. — И затова не можете да ме победите. Не можете да съберете повече Сила, разбираш ли? Аз съм абсолютът!

— Ти си абсолютната нула — отвърнах. — Ти си абсолютният вампир.

— Вампир, маг… каква е разликата? Аз съм абсолютният Различен.

— Прав си, няма разлика. Ние всички живеем за сметка на човешката Сила. И ти съвсем не си най-силният — ти си най-слабият. Ти си абсолютната празнота, в която се влива чуждата Сила.

— Дори и така да е — не започна да спори Костя. — Това нищо не променя, Антоне. Вие не можете да ме спрете и аз ще направя това, което съм замислил.

Помълча за секунда, после каза:

— А ти все пак няма да минеш на моя страна… за какво си мислиш?

Не отговорих. Теглех сила.

От Хесер и Завулон, от Тъмните и Светлите, от добрите и злите. Някъде там, далеч, ми отдаваха силите си тези, които обичах, и тези, които мразех. И сега за мен нямаше никаква разлика дали тази Сила е Светла, или Тъмна. Сега всички бяхме в една лодка… в една космическа лодка, плуваща в абсолютната пустота…

— Е, удряй — изрече подигравателно Костя. — Вече няма да ме хванеш неподготвен.

„Удряй — прошепна Хесер. — Удари с «Бялата мъгла».“

Знанието за това какво е „Бялата мъгла“ се вмъкна в мен заедно със Светлата Сила. Знание страшно, плашещо, защото дори самият Хесер е използвал това заклинание един-единствен път и след това се е заклел никога повече да не го използва…

„Удряй — посъветва ме Завулон. — По-добре със «Сенките на Владиките».“

Знанието за това какво е „Сенките на Владиките“ се плъзна в мен заедно е Тъмната Сила. Знание отвратително, ужасяващо, защото дори Завулон никога не е рискувал да вдигне тези Сенки от петия слой на Сумрака…

„Удряй — каза Едгар. — Със «Саркофага на времето». Само със «Саркофага на времето»!“

Знанието за това какво е „Саркофагът на времето“ нахлу в мен заедно със Силата на Инквизиторите. Знание студено, мъртвешко, защото приложилият заклинанието оставаше в саркофага заедно с жертвата — завинаги, до края на Вселената…

— Ами ако му надупча скафандъра? — попита Лас, застанал на вратата с пистолета в ръка.

Абсолютен Различен.

Абсолютна нула.

Най-силният, най-слабият…

Аз събрах отдадената ми Сила и я вложих в заклинание от седмо равнище, едно от най-простите, които владее всеки Различен.

„Щитът на Мага.“

Сигурно никога досега Силата не е била пропилявана толкова безсмислено.

И сигурно никой маг в света не е бил толкова надеждно защитен.

От всичко.

Около мен се появи бял мрежест пашкул. Нишките на пашкула се пропукваха от струящата в тях енергия. Тя отиваше някъде, в самите дълбини на мирозданието, където се губи броят на слоевете в Сумрака, където няма нито материя, нито пространство, нито време — нищо, разбираемо за човек или Различен.

— Ти… какво? — попита Костя и лицето му стана по детски обидено. — Ти какво, Антоне?

Аз мълчах. Стоях и го гледах. Нека дори сянка от мисъл да не мине през лицето ми. Нека да си мисли това, което иска да мисли. Нека.

— Изплаши ли се? — попита Костя. — Ти… та ти… ти си страхливец, Антоне!

Аз мълчах.

И Висшите мълчаха. Не, сигурно не мълчаха. Крещяха, псуваха, проклинаха ме, защото изсипах цялата, събрана от тях, Сила в абсолютна защита за мен самия.

Ако сега по Байконур удареше ядрен заряд — аз щях да остана цял и невредим. Плаващ в облак от плазма, вграден в кипящ камък, но абсолютно цял.

— Дори не знам какво да кажа… — разпери ръце Костя. — Та аз не смятах да те убивам! Все пак помня, че ми беше приятел.

Мълчах.

Прости ми, но сега не мога да те нарека приятел. И затова не бива да разбереш онова, което разбрах аз. Не бива да прочетеш мислите ми.

— Сбогом, Антоне — каза Костя.

Техниците се приближиха до него и спуснаха стъклото на шлема. Той още веднъж ме погледна през стъклото — неразбиращо, обидено. И се обърна. Мислех, че ще отвори портал към космоса още сега. Но Костя наистина се готвеше внимателно за скока. Каквото и да говорим, аз никога не бях чувал дори за опити да се пренесеш на борда на летящ самолет, та камо ли на космическа станция.

Оставяйки космонавтите и персонала вцепенени, Костя излезе от залата. Лас се отдръпна и ме погледна, кимайки към пистолета.

Поклатих глава и той не започна да стреля.

Ние просто тръгнахме след Костя.

В залата за управление на полетите зад пултовете стояха като сомнамбули техници и програмисти.

Кога бе успял да подчини всички на волята си?

Нима веднага след като се беше появил в Байконур?

Обикновеният вампир с лекота държи под контрол един-двама души. Висшият може да се справи с двайсетина.

Но Костя наистина беше станал Абсолютен Различен — целият добре настроен механизъм на огромния космодрум сега се въртеше около него.

Носеха му някакви разпечатки. Показваха му нещо на екрана. Той слушаше, кимаше и дори не поглеждаше към нас.

Умно момче. Добре образовано. Учеше във физическия факултет, после се прехвърли в биологическия, но явно не бе разлюбил физиката и математиката. На мен всичките тези схеми и графики нямаше да ми говорят нищо, а той се готвеше да отвори магически портал в орбита. Да излезе в космоса с вълшебни средства — малка крачка за Различния, огромен скок за цялото човечество…

Само да не се забави.

Само Хесер да не се паникьоса.

Само да не нанесат ядрен удар — това нямаше да помогне и щеше да е ненужно, ненужно, ненужно!

Костя ме погледна едва когато отвори призмата на портала. Погледна ме презрително и обидено. Устните зад стъклото на шлема помръднаха и аз разбрах: „Сбогом“. И се съгласих.

— Сбогом.

Взел сандъчето с животоподдържащите системи в едната ръка и куфарчето с „Фуаран“ в другата, Костя пристъпи в портала.

Аз побързах да сваля щита си и чуждата Сила се разтече в пространството наоколо.

„Как ще обясниш всичко това?“ — попита Хесер.

— Кое по-точно? — Седнах на първия попаднал ми стол. Тресеше ме. За колко време щеше да му стигне въздухът в лек скафандър, който изобщо не е предназначен за излизане в космоса? За няколко часа? Едва ли за повече.

На Костя Саушкин му оставаше да живее съвсем малко.

„Защо си сигурен…“ — започна Хесер. Млъкна. Стори ми се, че чувам някаква размяна на реплики между него и Завулон. Нещо за заповеди, които трябва да се отменят, за бомбардировачи, които трябва да се върнат в базите. За група магове, които ще почистят следите от безобразията в Байконур. За официалната версия за проваления старт.

— Какво стана? — попита Лас, сядайки до мен. Техникът, когото той изгони безцеремонно от стола, се оглеждаше объркано. Хората наоколо идваха на себе си.

— Край — казах аз. — Всичко свърши. Всичко почти свърши.

Но знаех, че това не е краят. Защото някъде там, високо в небето, далеч над облаците, под студената звездна светлина, се върти в откраднатия скафандър Абсолютният Различен Костя Саушкин. Опитва се да отвори портал — и не може. Опитва се — и не може да достигне плуващата наблизо станция. Опитва се — и не може да се върне на Земята.

Защото той е Абсолютната Нула.

Защото всички ние сме вампири.

И там, извън пределите на топлата, жива Земя, далеч от хората и животните, растенията и микробите, от всичко онова, което диша, мърда, бърза да живее — всички ние се превръщаме в абсолютни нули. Лишени от даряваната Сила, която ни позволява толкова красиво и ярко да хвърляме един срещу друг кълбовидни мълнии, да изцеляваме болести и да отправяме проклятия, да превръщаме кленовия лист в банкнота, а вкиснатото мляко — в отлежало уиски.

Цялата ни Сила е чужда.

Цялата ни Сила е слабост.

И това е, което не можа да разбере, или не искаше да приеме доброто момче Костя Саушкин.

Аз чух смеха на Завулон — далече-далече, в град Саратов, застанал с чаша бира под чадъра на лятното кафене, Завулон оглеждаше свечеряващото се небе, търсейки в него новата бърза звезда, чийто полет ще бъде ярък, но кратък.

— Сякаш плачеш — каза Лас. — Само че няма сълзи.

— Така е — отвърнах аз. — Няма сълзи, нямам сили. Няма да мога да отворя обратен портал. Ще се наложи да летим със самолет, или да изчакаме почистващата група, може и да ни помогнат.

— Какви сте вие? — попита техникът. — А? Какво става?

— Ние сме инспектори от Министерството на здравеопазването — каза Лас. — И по-добре да можете да обясните на кого му е хрумнало да запали изсушен коноп в тръбите на въздушната инсталация?

— К-какъв коноп? — започна да заеква техникът.

— Дървовиден! — отсякох аз. — Да тръгваме, Лас. Длъжен съм да ти дам някои необходими пояснения.

Излязохме от залата. Срещу нас тичаха някакви сътрудници, някакви войници с автомати. Бъркотията беше такава, че никой не ни обръщаше внимание — а може би все още ни прикриваха остатъците от магическия щит. В края на коридора се мярна розовият задник на немския турист — той бягаше на подскоци, така и не извадил пръста от устата си. След него бързаха двама с бели престилки.

— Слушай сега — казах аз на Лас. — Освен обикновения, човешки свят, който виждаш пред себе си, има и Сумрачен свят. В Сумрака могат да попаднат само онези…

Преглътнах и се запънах — отново се сетих за Костя. За много отдавнашния Костя, още нищо не умеещото хлапе-вампир…

„Виж, аз се трансформирам! Аз съм ужасен прилеп! Аз летя! Аз летя!“

Сбогом. Ти наистина успя.

Ти летиш.

— В Сумрака могат да попаднат само онези, които притежават… — продължих аз.