Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (10)

Пролог

Почивката в Подмосковието винаги е била характерна или за бедните, или за богатите. Средната класа е онази, която избира турски хотели с програмата „всичко е включено в цената, пий колкото можеш“, знойната испанска сиеста или чистичкото крайбрежие на Хърватия. Средната класа не обича да почива в централна Русия.

Впрочем, средната класа в Русия не е многобройна.

Професията учител по биология, дори и в престижна московска гимназия, няма нищо общо със средната класа. Ако учителят е жена и мръсникът-съпруг я с напуснал преди три години заради друга, при това без да оспори правото на майката да възпитава двете си деца, то за турските хотели тя можеше само да мечтае.

Добре поне, че децата още не бяха навлезли в ужасната възраст на пубертета и искрено се радваха на старичката вила, малката рекичка и започващата зад самата ограда гора.

Лошото беше, че голямата дъщеря твърде сериозно възприемаше статута си на по-голяма. На десетгодишна възраст спокойно можеш да наглеждаш петгодишното си братче, което се плиска в рекичката, но в никакъв случай не бива да навлизаш навътре в гората, разчитайки на знанията си от учебника по „Природознание“.

Впрочем десетгодишната Ксюша засега дори не предполагаше, че са се загубили. Хванала здраво брат си за ръка, тя вървеше по едва видимата пътечка и разказваше:

— А тогава отново го проболи с борови колове! Забили единия кол в челото му, а другия — в корема! А той станал от гроба и казал: „Все едно, не можете да ме убиете! Аз отдавна съм мъртъв. А името ми е…“

Братлето й тихо захленчи.

— Добре, добре, пошегувах се — каза сериозно Ксюша. — Той паднал и умрял. Погребали го и отишли да празнуват.

— С-страшно е — призна си Ромка. Не заекваше от страх, просто си заекваше. — Ти п-повече не раз-зказ-вай, става ли?

— Няма — каза Ксюша, оглеждайки се. Зад тях пътечката все още се виждаше, но отпред напълно се губеше в нападалите борови клони и изгнилата шума. Гората някак незабележимо беше станала сумрачна, сурова. Съвсем не такава, каквато беше в селото, където мама беше наела „вилата“ — стара, занемарена къща. Трябваше да се връщат, докато не се е стъмнило Ксюша, като по-голяма и като грижлива сестра, разбираше това. — Да се връщаме вкъщи, че мама ще ми се кара.

— Кученце — неочаквано каза брат й. — Гледай, кученце!

Ксюша се обърна.

Зад гърба й наистина стоеше куче — голямо, сиво, озъбено, и ги гледаше с отворена уста, сякаш се усмихваше.

— Искам такова кученце — каза Ромка, без изобщо да заекне, и погледна гордо сестра си.

Ксюша беше градско момиче и беше виждала вълци само на картинки. Е, и в зоологическата градина, само че там бяха някакви рядко срещащи се, суматрански вълци…

Но сега се уплаши.

— Хайде, да вървим — каза тихо тя, хващайки по-здраво Ромка. — Това е чуждо кученце, с него не бива да се играе.

Сигурно нещо в гласа й изплаши братчето й. При това го изплаши така, че той не захленчи, а се вкопчи в сестра си и послушно тръгна с нея.

Сивото куче постоя малко и тръгна бавно след децата.

— То върви след н-нас — каза Ромка, озъртайки се. — Ксюха, т-това вълк ли е?

— Куче е — каза Ксюша. — Само не бягай, ясно ли е? Вълците хапят онези, които бягат!

Кучето издаде кашлящ звук — сякаш се смееше.

— Да бягаме! — изкрещя Ксюша и те побягнаха — направо през гората, през дерящите жилави храсти, покрай някакъв чудовищно огромен, на ръст колкото голям човек, мравуняк, покрай редица обрасли с мъх пънове — явно някой някога си бе отсякъл десетина дървета оттук и си ги бе взел.

Кучето ту изчезваше, ту се появяваше. Отзад, отдясно, отляво. И от време на време кашляше или се смееше.

— То се смее! — закрещя през сълзи Ромка.

Кучето изчезна някъде. Ксюша спря до могъщ бор, притискайки към себе си Ромка. Брат й вече отдавна не понасяше подобни нежности, но сега не се възпротиви, а притисна гръб към сестра си и закри уплашено очите си с ръка. Заповтаря тихичко:

— Не ме е с-страх, не ме е с-страх. Няма никого.

— Няма никого — потвърди Ксюша. — Не мрънкай! Въл… Кучето имаше кученца и ни прогони от тях. Разбра ли? Сега се прибираме вкъщи.

— Прибираме се — съгласи се Ромка с радост и махна ръка от лицето си. — Ой, кученца!

Страхът му моментално изчезна, когато видя излизащите от храста кутрета. Те бяха три — сиви, с големи чела и глуповати очи.

— К-кученца… — изрече възторжено Ромка.

Ксюша панически се дръпна встрани. Борът, до които стояха, не я пусна — басмената й рокля се беше налепила за смолата. Ксюша се дръпна по-силно, тъканта изпращя и се отлепи.

Тогава тя видя вълка. Той стоеше отзад и се усмихваше.

— Трябва да се качим на дървото… — прошепна Ксюша.

Вълкът се засмя.

— Той иска да си поиграем с кученцата ли? — попита с надежда Ромка.

Вълкът разтърси сивата си глава, осеяна с белезникави петна, сякаш отговаряйки: „Не, не. Искам кученцата да си поиграят с вас…“

И тогава Ксюша закрещя — толкова силно и пронизително, че дори вълкът отстъпи назад и смръщи муцуна.

— Махай се, махай се! — крещеше Ксюша, забравила, че вече е голямо и смело момиче.

— Стига сте викали — чу се зад гърба им. — Цялата гора разбудихте…

Децата се обърнаха назад с пробудена надежда. До вълчетата стоеше голяма жена — красива, чернокоса, с дълга ленена рокля, боса.

Вълкът заръмжа заплашително.

— Я не ми се ежи — каза жената. Наведе се, хвана за врата едно от вълчетата и то увисна безволево в ръцете й, сякаш бе заспало. Останалите също застинаха на местата си. — Какво имаме тук?

Вълкът, който вече не обръщаше никакво внимание на децата, тръгна заплашително към жената. Тя произнесе напевно:

Вълчи храсталак, ужас и мрак,

няма да ме заблудите…

Вълкът спря.

Жената довърши, като го гледаше:

Виждам истината, виждам лъжата,

на кого ли ми приличаш?

Вълкът се озъби.

— Ай, ай, ай… — каза жената. — И какво ще правим сега?

— Мах… ни… се… — излая вълкът. — Мах… ни… се… ве… щи… це…

Жената хвърли вълчето върху мекия мъх и сякаш вцепенението на вълчетата изчезна — те панически се втурнаха към вълка и се скриха под корема му.

Три тревички, кора на бреза,

вълча ягодка от храст,

капка кръв, една сълза,

Козя кожа, кичур от коса…

Разбърквах и размесвах,

запасих се с отвара…

Вълкът отстъпи назад, а след него — и вълчетата.

Жената произнесе триумфално:

Няма в тебе вече сила,

магията дойде навреме!

Сякаш четири сиви мълнии — една голяма и три малки — се стрелнаха от поляната към храстите. Във въздуха се разлетяха снопчета сива козина и силно й замириса на кучета — като че ли цяла глутница бе съхнала тук след дъжд.

— Лельо, в-вие в-вещица ли сте? — попита тихо Ромка.

Жената се засмя. Приближи се към тях и ги хвана за ръцете.

— Да тръгваме.

 

 

Къщичката изобщо не беше на кокоши крака и това разочарова Ромка. Най-обикновена дървена къщичка с малки прозорчета и малък навес.

— А б-баня имате ли? — попита Ромка, оглеждайки се.

— Защо ти е баня? — засмя се жената. — Искаш да се изкъпеш ли?

— Вие т-трябва първо да затоплите банята, после да ни н-нахраните и едва след това да ни изядете — каза Ромка със сериозен тон.

Ксюша го дръпна за ръката, но жената не се обиди, а се засмя:

— Ти да не ме сбърка с Баба Яга? Може ли да не затоплям банята? Така или иначе нямам баня. И няма да ви ям.

— М-може — зарадва се Ромка.

Отвътре къщичката изобщо не приличаше на жилище на уважаваща себе си Баба Яга. На белосаната стена тиктакаше стенен часовник с махало и тежести, от тавана висеше красив полилей с кадифени висулки, на една неустойчива етажерка стоеше малък телевизор „Филипс“. Имаше руска печка, но беше така затрупана е боклуци, че нямаше никакво съмнение — в нея отдавна не бяха пекли добри юнаци и малки дечица. Само голямата библиотека със старинни книги изглеждаше солидно и тайнствено. Ксюша се приближи до шкафа и погледна кориците. Мама винаги беше казвала, че когато е в чужда къща, интелигентният човек първо трябва да погледне книгите на домакина, а едва след това всичко останало.

Но книжките бяха протрити, с едва различими заглавия, а онова, което успя да разчете, макар че беше написано по руски, си оставаше напълно непонятно. И мама имаше такива книжки: „Хелминтология“, „Етногенезис“… Ксюша въздъхна и се отдръпна от шкафа.

Ромка вече седеше до масата, а вещицата му наливаше чай от бял електрически чайник.

— Ще пийнеш ли чайче? — попита тя дружелюбно. — Вкусен, от горски билки…

— Вк-кусен е — потвърди Ромка, макар че повече топеше гевречета в меда, отколкото да пие чай. — С-седни, Ксюха.

Ксюша седна и учтиво взе чашката.

Чаят наистина беше вкусен. Вещицата също го пиеше и се усмихваше на децата.

— А няма ли да се превърнем в козленца, като изпием чая? — попита Ромка изведнъж.

— Защо? — учуди се вещицата.

— Ами ще ни омагьосате — обясни Ромка. — Ще ни превърнете в козлета и ще ни изядете.

Явно не изпитваше пълно доверие към тайнствената си спасителка.

— А защо ми е да ви превръщам във вонящи козлета и тогава да ви ям? — възмути се вещицата. — Ако исках да ви изям, щях да ви изям така, без да ви превръщам в нищо. Не гледай толкова много Роу, момченце!

Ромка се нацупи, побутна Ксюша и попита шепнешком:

— А кой е този Роу?

Ксюша не знаеше и му изшътка:

— Пий си чая и мълчи! Магьосник някакъв…

Не се превърнаха в козлета, чаят беше вкусен, а медът и гевречетата — още по-вкусни. Магьосницата разпита Ксюша как се учи в училище. Съгласи се, че четвърти клас е просто ужас, изобщо не е като в трети Смъмри Ромка, че сърба, докато пие чая. Попита Ксюша откога заеква брат й. После им разказа, че не с никаква вещица, а ботаник и събира всякакви редки билки в гората. И, разбира се, знае от кои билки вълците се боят като от огън.

— А защо вълкът говореше? — попита недоверчивият Ромка.

— Изобщо не говореше — отсече магьосницата-ботаник. — Той лаеше, а на вас ви се стори, че говори. Нали?

Ксюша помисли и реши, че всъщност си беше така.

— Ще ви изпратя до края на гората — каза жената. — Оттам се вижда селото. И повече да не ходите в гората, че вълците ще ви изядат!

Ромка помисли и й предложи да помогне в събирането на билки. А за да не ги закачат вълците, ще трябва да му даде специалната билка срещу вълци. И, за всеки случай, срещу мечки. А може и за лъвове, защото гората тук е съвсем като в Африка.

— Никакви билки! — изрече строго жената. — Това са редки билки, вписани са в Червената Книга и не се късат току-така.

— Знам какво е Червената Книга — зарадва се Ромка. — А кажете, моля ви…

Жената погледна часовника и поклати глава. Възпитаната Ксюша веднага каза, че е време да тръгват.

За из път децата получиха по парченце медена пита. Жената ги изпрати до края на гората — оказа се съвсем наблизо, сякаш пътечките сами бягаха под краката.

— И повече да не сте стъпили в гората! — повтори настоятелно тя. — Ако не съм наблизо, вълкът ще ви изяде.

Докато слизаха към селото, децата няколко пъти поглеждаха назад.

Отначало жената стоеше и гледаше след тях, а после изчезна.

— Все пак тя е вещица, нали, Ксюха? — попита Ромка.

— Тя е ботаник! — застъпи се за жената Ксюха. И се учуди: — Ти вече не заекваш!

— За-за-заеквам! — започна да се лигави Ромка. — Аз и преди не заеквах, просто се шегувах!