Четирийсет и осем часа след като бе взела своето изключително важно решение, Ан се приготвяше да отиде до Костън. Лайънъл се цупеше в кабинета си. Тя почука на вратата да му каже, че обядът е готов, а той не отговори. Преди щеше да му занесе храната на поднос, но сега хапна сама, а неговото ядене изстиваше на масата.

Оставаха четири часа до идването на полицаите. Нито за миг не се бе разколебала в решението си да им каже истината, но все пак не искаше да прекара времето в размисли за евентуалния ход на разговора или пък за това какво можеше да се случи с нея после.

Имаше си достатъчно работа. Първо щеше да отиде до банката да върне петте хиляди. (Вече бе позвънила на господин Ейнсли да му съобщи и го помоли да анулира споразумението за заема.) След това щеше да обиколи брокерите, занимаващи се с недвижими имоти. В Костън имаше няколко агенции и възнамеряваше да ги обиколи всичките. Или поне колкото успееше да посети до четири и половина.

Отиде в спалнята си да се преоблече — сложи си рокля на цветя и сако — и се приближи до прозореца, привлечена от красотата на деня. Забеляза, че по чакълената алея към гаража вече бяха поникнали плевели, а не беше минала и седмица, откакто Чарли Ледърс я бе почиствал. С облекчение си помисли, че сега нямаше да има нужда да ходи да ги скубе. Нито тя, нито някой друг. Докато Ан се наслаждаваше на мисълта, слънцето се скри зад облак. И точно в същия миг тя видя Джекс, тоест съзря долната част на тялото му. Останалото бе скрито зад капака на колата, наполовина изкарана от гаража. Ан трябваше да вземе старата машина, за да тръгне за Костън.

При мисълта да отиде при този човек, да погледне в студените му светнали очи и да чуе похотливия му глас, смелостта й, толкова непоколебима дотогава, сякаш започна да я напуска. Ами ако Лайънъл вече му е съобщил, че тя иска той да напусне къщата. Какво ли щеше да й каже тогава?

Колко жалко, че госпожа Ледърс си бе тръгнала. Щеше да я изпрати там, за да му каже веднага да оправи колата, понеже след малко ще потрябва. Дали пък, помисли си Ан, да не отворя прозореца и да му извикам оттук.

Тогава се сети за телефона. Имаше вътрешна връзка между къщата и апартамента му. Намислеше ли какво точно да каже, нямаше да е нужно да влиза в каквито и да било разговори. Бъди кратка — посъветва се тя, вдигна телефона и натисна бутона за връзка. Видя го как спира работата си, избърсва ръце с парцал и се скрива зад синята врата. Съветът се оказа много полезен. Толкова се беше напрегнала, та чак й се доповръща, но всичко се оказа съвсем просто.

Ан каза: „Говори госпожа Лорънс. Колата ще ми трябва след пет минути. Ще бъде ли готова?“

А той отговори: „Няма проблеми, госпожо Лорънс.“

Усети толкова силно облекчение, че чак й се стори нелепо (в края на краищата какво всъщност можеше да й направи той?). Но чувството скоро отшумя и тя се усети по-спокойна. Изми си лицето и ръцете, среса си косата и я върза назад с черна копринена панделка. След това си взе чантата и провери дали парите бяха все още в нея. Поколеба се дали да си облече палто — слънцето отново се беше показало, — накрая реши да тръгне без него.

Излезе от къщата и пое към гаража, като се надяваше да изглежда напълно спокойна. Нямаше и следа от Джекс. В колата миришеше силно на препарат за почистване — кафявата кожа блестеше. Ан си каза, че гледа прекалено много филми, но въпреки това провери дали няма някой на задната седалка. Дори повдигна пътното одеяло, оставено на покрития с килим под на колата, за да се увери, че и отдолу няма никой.

Когато остави портите на къщата зад себе си и зави наляво по пътя за Костън, всичко около нея изведнъж се промени. Целият свят сякаш стана по-светъл, по-просторен и по-безгрижен. Точно това беше думата — безгрижен.

— Аз съм безгрижна — каза си Ан на глас. И запя.

„Пени Лейн“ — песента, която майка й обичаше, песента, която помнеше донякъде още от детските си години.

„Пени Лейн“ е в моите уши и в моите очи… там под синьото небе на предградието…

И колкото повече се отдалечаваше от „Олд Ректъри“, толкова по-силна ставаше радостната й възбуда. Сваляше от себе си оковите. Освобождаваше се от егоцентричен, хленчещ мъж, около когото бе организирала живота си толкова години, и от огромен, разпадащ се воденичен камък на врата й, каквато беше къщата. Откакто се помнеше, „Олд Ректъри“ бе източник само на финансови притеснения. Или ако перифразира заглавието на една от множеството книги на Лайънъл в библиотеката — това бе първият ден от останалата част от живота й.

Последните няколко километра до Костън Ан си мислеше за срещата с брокерите. И се чудеше кога ли щяха да дойдат, за да направят оценка на имота. Беше сигурна, няма да пропуснат шанса. Преди седмица в Мартир Бънтинг беше продадена къща с размерите на нейната, макар и в много по-добро състояние, трябва да признаем, за триста хиляди лири.

Скоро щеше да навлезе в кръстовище с кръгово движение и затова Ан се съсредоточи върху пътя пред себе си. Мина внимателно покрай паметника на загиналите през войните на площада при централния пазар, след това по Костън Хай Стрийт, покрай „Буутс енд Уулуъртс“ и „Минис Пантри“. Реши, че към четири часа ще иде там да хапне нещо за следобедна закуска, та после да не се налага да яде вкъщи. Тогава можеше да се върне в последната минута, преди полицаите да пристигнат. Надяваше се да дойде онзи, едрият детектив, с когото разговаря, след като Чарли беше убит. Бе го харесала, и не само защото прояви нетърпимост към превземките на Лайънъл. Ан бе доловила, че това бе човек, който не позволява на чувствата да замъгляват ума му, без при това да е безсърдечен. Стабилен, сдържан мъж, който живо се интересува от всичко наоколо.

Ан зави наляво при кметството, зад което се издигаше триетажният му паркинг. Беше построен след двегодишни ожесточени спорове. Костън, с население двайсет и седем хиляди и осемдесет и трима души при преброяването за последните избори, смяташе, че няма нужда от обществен паркинг. Когато започна обсъждането на проекта, Мидъл Ингланд излезе на улиците с плакати и засипа редакцията на „Костън Екоу“ с обидни или иронични писма, в които хората се чудеха защо им беше такъв гараж. Правиха седящи стачки пред Общинския съвет, а щом градският Отдел за благоустройство се осмели да организира публично разискване, срещата завърши с бунт. Булдозерите дойдоха да копаят, а няколко души легнаха на земята, за да им попречат. Разбира се, в края на краищата паркингът все пак бе построен и в момента, в който отвори врати, общинарите нарисуваха двойни жълти линии по целия център и прилежащите улици, та хората, щат не щат, трябваше да използват паркинга.

През работните дни в три часа следобед паркингът беше почти пълен. Ан бавно обиколи първия и втория етаж, но не намери нито едно свободно място. На третия успя да паркира между „Ланд Роувър“ и „Робин Релиънт“, на километри от изхода.

Тя никак не обичаше да паркира на горните етажи, защото само на първия влизаше достатъчно дневна светлина и наблизо минаваха хора. Останалата част от сградата бе оборудвана с изкуствено осветление, което често не работеше. Понякога заради небрежна поддръжка, но по-често след прояви на вандализъм.

Като всяко друго обществено място с лесен достъп, липса на контрол и скришни кътчета, паркингът привличаше хора, които имаха какво да крият. Само преди седмица неколцина мъже бяха заловени да разменят пакетчета хероин срещу големи торби използвани банкноти. Не разбрали, че само на няколко метра от тяхната кола двама влюбени лежали на пода в друг автомобил. След като утолили страстта си, се надигнали, видели каква търговия се върти зад отворения капак на близката кола, запомнили номера й, като внимавали да не ги забележат.

Ан бе прочела за това във вестника. Слезе от колата, заключи и четирите врати. Мисълта за залавянето на пласьорите на наркотици я накара да се почувства малко по-сигурна, така както биха се чувствали пътуващите със самолет, когато летят веднага след голяма въздушна катастрофа, защото знаят, че шансовете да се случи второ нещастие толкова скоро са нищожно малки и освен това всички на борда щяха да внимават повече от когато и да било.

Дългото разстояние между нея и асансьорът бе претъпкано с коли, но май нямаше жива душа. Ан тръгна, като непрекъснато се оглеждаше. Колко беше грозен бетонът. Мрачните сиви стени вече бяха зацапани с тъмни следи от стичала се вода, сякаш някой бе проливал черни сълзи.

Усети се, че брои колите. Две, три, четири… На седмата — щастливото число — чу шум зад себе си. Изскърцване, като че ли някой отвори врата. Ан се обърна. Нищо. Дали някой не бе излязъл от привидно празните коли? Дали не се прокрадваше в момента към нея, чакаше я само да тръгне, за да я последва и той? Или я настигаше?

Тръсна глава, подразнена от собствената си боязливост. Къде изчезна куражът, който изпълваше сърцето и ума й, докато пееше с пълен глас само преди половин час? Ан дълбоко си пое дъх, вдигна глава и ускори крачка. Единайсет, дванайсет, тринайсет — оставаха още толкова.

Сигурно носеше меки обувки или изобщо бе без обувки. Не чу нищо, само с крайчеца на окото си забеляза рязко движение. И тогава той се хвърли върху нея. Ан усети тежестта му, гадния му дъх. Ръката му се уви с невероятна сила около врата й и въпреки ужаса си тя не можа да извика.

Замъкна я до най-близката кола. Преди да разбере какво става, той я сграбчи за косата, която събра в юмрука си и дръпна назад. После със страшна сила я блъсна напред и размаза лицето й върху капака на колата.

Валънтайн Фейнлайт работеше. С други думи, разглеждаше картинки. Коректурите на „Барли Роско и момчето, което играеше дама“ най-сетне бяха пристигнали и Вал разсеяно прелистваше страниците и си мислеше, че всичко му изглежда добре. Някога много отдавна, май бе в някакъв друг живот, щеше да забележи, че полетата на някои страници не бяха равни и вълшебната шапка на Барли беше малко по-тъмна, отколкото трябваше в сцената, когато превръщаше квадратчетата на дамата в лактови бонбони. (Шапката — бледосиня, когато Барли си вършеше ежедневните работи — потъмняваше в зависимост от тежестта на катастрофата, която предизвикваха неговите магии.)

Сега Валънтайн не забелязваше такива неща. Виждаше само лицето на Джекс: жестоко, красиво и загадъчно. Вчера вечерта се улови да се чуди как така един не особено интелигентен човек изглежда загадъчен и тутакси се засрами. Подобни мисли бяха минавали през главата на Вал и друг път, но той веднага се бе укорявал, че разсъждава като сноб. Пък и такива разсъждения изобщо бяха напълно неуместни. Тресе ли те треска, не можеш да се излекуваш с безпристрастни анализи.

Чувстваше се зле заради Луиз. Обичаше сестра си и знаеше, че като я отблъсква, я кара да страда. Единственото оправдание, което можеше да изтъкне в своя полза, бе, че ако тя остане да живее при него, щеше много повече да страда.

Понякога, в моменти като този, когато си признаваше, че думата „отношения“ е безсмислена и всъщност той е заразен от смъртоносна болест, а не от любов, Вал си спомняше за Бруно. Бе имал щастието седем години да живее с надарен, труден, забавен, добър и изключително верен човек; сексът — невероятен, кавгите им никога не бяха злобни. Когато Бруно умря, Валънтайн бе изпаднал в черната бездна на безгранично отчаяние.

Върна се към живота благодарение на родителите на своя партньор, един-двама близки приятели, работата си и най-вече с помощта на Луиз. Сега тя се опитваше да се възстанови след преживяна криза в собствения си живот, а той се обръщаше срещу нея. Преди месец щеше да е убеден, че никога не би могъл да направи подобно нещо. Тази сутрин, когато тя се разплака в кухнята, се почувства наистина ужасно и за малко да промени решението си. После му хрумна чудесна идея. Седмица преди това Луиз бе отишла до Лондон за един ден и той покани Джекс да види къщата. Беше топло, пиха вино и ядоха сандвичи в градината. Джекс много хареса „Фейнлайт“ и с мъка си тръгна от нея. Ако Луиз не живееше тук, Джекс нямаше да идва само на гости, можеше да се пренесе в къщата.

Телефонът иззвъня. Вал грабна слушалката и извика:

— Да, да?

— Здравей, Вал.

— Джекс! Какво… — Дъхът не му стигна да продължи, вдиша с мъка и довърши: — Какво правиш? Как си?

— Тъкмо се каня да си взема един душ.

О, боже, ако си прави майтап, ще ида там и ще го убия.

— Случайно да си от ония зелените?

— Какво?

— Нали знаеш, пестете водата, къпете се с приятел.

— Да не искаш да кажеш, че би…

— Само ако ти искаш.

Луиз го видя да излиза. Чу как телефонът иззвъня само веднъж. Сега гледаше брат си, своя обичан, интелигентен брат да върви и чак да подскача от вълнение; неумело отваря портата и тича по пътя. Танцува на каишката на оня противен мъж като вързана за носа мечка.

Валънтайн бе излязъл толкова бързо и чак като стигна до синята врата и хукна нагоре по стълбите, се сети, че не е взел никакви пари. Но това можеше да се оправи. Щеше да обясни.

Вратата на апартамента беше леко открехната. Чуваше се как тече душът. Дали Джекс вече не беше влязъл в банята? Или може би стъпваше тихо по бежовия си килим и се канеше да скочи изотзад. Да сграбчи Вал здраво за врата, както беше направил веднъж. Вече възбуден, Вал нарочно не се извърна назад.

Джекс излезе от спалнята, облечен в хлабаво вързана на кръста му хавлия. Дойде при Вал и сложи единия край на колана в ръката му. След това с две ръце разтвори ризата на Вал. Копчетата й се разхвърчаха из стаята.

Хети Ледърс определи деня и часа за погребението на съпруга си, покани Евадни на церемонията в църквата и после на лек обяд. Затова Евадни реши да си приготви черни дрехи. Не обичаше да носи черно и съответно нямаше голям избор. Беше възпитана да се съобразява с формалностите, налагани от традициите, и не можеше да отиде на погребение с дрехи в друг цвят.

Много зависеше от времето. В края на август можеше да е изключително топло, както и неочаквано студено. Евадни извади от гардероба костюм — сако и пола, от тънък вълнен плат и хубаво го изтупа. Сакото миришеше на молци и съвсем леко на какао — любимия й аромат. После измъкна антрацитночерна кадифена туника с дълъг ръкав и панталон в същия цвят. Огледа ги внимателно. Определено бяха достатъчно тъмни, за да са приемливи за случая, и доста елегантни, но майка й би припаднала от ужас при мисълта жена да влезе в църква с панталон. Евадни бе убедена, че макар и незабележими, нейните благи, но строги родители бдят над нея по всяко време и знаят какво прави, затова върна туниката и панталона в гардероба.

Шапката не беше проблем. Е, беше, и не беше. Тоест имаше шапка и беше с подходящ цвят, но едва ли ставаше за погребение. Купи я преди година за сватбата на любимата си племенница. Беше с високо бомбе, широка, извита надолу периферия, украсена с увиснали тъмни божури от лъскава коприна. След като не можеше да влезе в църква гологлава, така както не бе уместно да е и в мъжко облекло, тази шапка трябваше да свърши работа.

Евадни отнесе дрехите долу и ги окачи в кухнята близо до отворения прозорец да се проветрят. След това се залови да си прави чай от върбинка с лимон, какъвто обичаше да пие сутрин, докато четеше вестника.

Скоро на предната врата се чу драскане. Евадни я отвори и пусна вътре Мазепа, която носеше кошничка с тазсутрешния брой на „Таймс“. Мазепа заместваше Пиърс, който днес си почиваше.

Мазепа беше добро момиче, дори известна — бе спечелила първа награда на шоуто в Кръфтс, — но така и не се научи да носи вестник в устата си. Беше особено чувствителна по отношение на тази си неспособност и много се срамуваше, когато я изпращаха за вестника с кошница. Евадни не се беше сещала да й обясни, че Пиърс носи в уста само местния вестник. Даже имаше нужда от малко помощ за тежките неща.

Сега Мазепа, решена да направи впечатление, наклони кошничката на една страна, измъкна част от ежедневника, намести го между зъбите си, завлече го до кухнята и внимателно го остави на пода.

— Колко пъти да ти казвам? — Евадни вдигна вестника, пръстът й пропадна там, където хартията беше подгизнала от слюнката на Мазепа, и размаха свитъка пред кучето. — Как да го чета това сега?

Мазепа затупка силно с красивата си рошава опашка по крака на масата и изплезила език, шумно задиша, щастлива от вниманието, което й оказваха.

— Сега, предполагам, си мислиш, че ще получиш бисквитка.

Тупкането с опашката забави темпото, стана несигурно. Личицето на Мазепа, което по природа си бе смачкана плетеница от издатини, гънки и хлътнали места, сега още повече се сплеска от безпокойство. Евадни потупа кучето, хвърли му шоколадова бисквитка и отиде с чая си в хола. Отвори остатъците от вестника на страниците, посветени на изобразителното изкуство.

Имаше изложба на мецотинто и акварели на ранни английски художници. Евадни невероятно обичаше акварели. Чудеше се дали ще може да посети изложбата с кучетата. Госпожа Крейвън бе завела пудела си — капризна фукла — на изложба на градинарите на площад Сейнт Винсънт. В сравнение с това куче нейните пекинези бяха истински ангелски душици. Навярно гардеробиерката щеше да ги подържи при себе си малко. Евадни реши още на другия ден да се обади и да пита.

Вече сияейки от предвкусваното удоволствие, прескочи отзивите на театралните критици — на кого му е притрябвал театър при всички тези драми, които се разиграваха ежедневно наоколо? — и отвори на рецензиите за нови книги.

Винаги държеше подръка бележник и автоматичен молив, за да си записва новите заглавия, които й правеха впечатление. Не че можеше да си позволи да си купи повечето от тях, но Костънската библиотека, дори и при сегашното си състояние на постоянен недостиг на средства, обикновено успяваше някак да си издейства по един брой от новите книги.

Днес имаше цяла страница, посветена на литературата за деца. Беше разделена на карета съобразно възрастта, за която бяха предназначени книгите. Имаше публикувани илюстрации от рекламираните заглавия — някои смешни, други очарователни, трети толкова страшни, че Евадни се зачуди кой ли родител би пуснал такова нещо в къщата си. Прииска й се да имаше някое малко приятелче или роднинско дете, което да сяда в скута й и да слуша „Приказката за зайчето Питър“ или „Слонът Барбар“. Може би наскоро омъжената племенница някой ден щеше да й направи тази услуга.

В карето за деца от седем — до деветгодишна възраст Евадни намери ново заглавие от поредицата за Барни Роско. Знаеше всичко за Барни. Валънтайн Фейнлайт бе подарил пълно издание на приключенията на малкия си герой за благотворителния базар на църквата и Евадни го беше спечелила на томбола. Барли беше симпатично дете, което често се забъркваше в разни беди, но винаги подтиквано от най-добри намерения. Напомняше й за Уилям Браун, но без удивителното нехайство, което Уилям проявяваше към разрушенията, предизвикани от самоуверените му опити да помага.

Евадни остави вестника настрана — вече съжаляваше, че изобщо го бе отворила. Той провали всичките й опити да изкара от ума си името на Фейнлайт. Стараейки се да не мисли за изчезването на Карлота, което й навяваше тъга, бе започнала да изпитва състрадание към този човек. Когато симпатичният млад полицай я беше по питал дали знае нещо за момичето, или каквото и да е, свързано с изчезването му, Евадни спомена нещастно влюбения ухажор. После се изплаши, че така намесва Валънтайн в случая, и побърза да обясни: това е нейно предположение, основано единствено на наблюдения, но не й на сигурни факти.

А и горкичката му сестра. О, боже! Евадни въздъхна с глас. В петък беше чула Луиз да плаче в градината на къщата им. Беше се отбила да събира подаяния от името на „Християнска помощ“. Но като чу хлиповете, постоя нерешително няколко минути, тласкана, от една страна, от естествения порив да предложи утеха, а от друга — задържаше я страхът, че ако се намеси, може да смути или да подразни разстроената жена. Луиз правеше впечатление на доста затворен човек. Накрая Евадни тихо се отдалечи от къщата. Толкова много нещастие. Отново вдигна „Таймс“, надявайки се да си върне приятното усещане отпреди няколко минути. Обърна на музикалната страница. Тя пък в по-голямата си част бе посветена на млад и талантлив джаз музикант, самоубил се наскоро.

Евадни отново въздъхна, този път доста по-високо. Мазепа скочи на скута й, вгледа се напрегнато в очите й и издаде продължителен стон в знак на съчувствие.

Точно в пет и петнайсет, когато Луиз Фейнлайт тихо умираше от мъка, а брат й стоеше на колене на теракотените плочки под душа в състояние на благоговеен екстаз; когато Хети Ледърс и дъщеря й отваряха бутилка „Гинес“, за да отпразнуват това, че бяха успели да съберат половината от сумата, необходима за разходите по погребението на Чарли (благодарение на буркана с дарения, събирани в „Ред Лайън“); когато членуващите в Женското дружество подготвяха сърцата и душите си за своите префинени и филантропични начинания; главният полицейски инспектор Том Барнаби и сержант Гавин Трой стъпиха на напуканите стъпала пред вратата на „Олд Ректъри“.

Лайънъл Лорънс едва чу звънеца, а и беше в такова състояние на духа, че съвсем бе забравил за неотдавнашния телефонен разговор с полицая. Лайънъл се чувстваше като човек, грижил се предано за някакво котенце години наред, държал се мило с него, макар и без да му обръща особено внимание, а един ден котенцето се беше превърнало в пантера зад гърба му и бе отхапало огромно парче от ръката му.

Очевидно рано или късно Ан щеше да се успокои. Само трябваше да прояви търпение, да разговаря с нея, може би дори да се заслуша малко в думите й. Ясно бе, че има някакъв основателен повод за недоволство, макар Лайънъл изобщо да не проумяваше какъв би могъл да е. Щеше да й обещае каквото поиска от него и дори щеше да направи всичко по силите си, за да изпълни обещаното. Всичко друго бе немислимо. Да бъде оставен на произвола на съдбата на този етап от живота си, без дом, без пукната пара. Какво щеше да прави? Къде щеше да отиде? След като години наред всеотдайно бе проявявал съчувствие към отритнатите от обществото, Лайънъл осъзна, че сега, когато той самият се нуждае от подкрепа, няма към кого да се обърне. Беше бесен на жена си, че го бе поставила в такова положение, но си даваше ясна сметка: никога не би могъл да даде воля на гнева си, и затова реши да й прости, както би постъпил един християнин, и здраво да работи, за да се помирят.

Звънецът отново иззвъня и този път стигна до съзнанието на Лайънъл. Все още погълнат от мисли за бъдещето, той се понесе през покрития с черно-бяла теракота вестибюл и отвори вратата.

С раздразнение установи, че са дошли полицаите, които само преди няколко дни се бяха държали така арогантно с него. Не можа да намери кураж да сгълчи старшия офицер, по-младият любопитно надничаше в къщата иззад рамото на шефа си и Лайънъл се задоволи само безмълвно да се втренчи в процепа между двамата.

— Съжалявам за безпокойството — каза Барнаби с тон, който ни най-малко не съжаляваше за каквото и да било, — но предполагам, че ни очаквахте.

— Не и аз — отсече Лайънъл. — Аз лично очаквам — извади часовник от джобче на сакото си и заби поглед в него като омагьосан — след около двайсет минути да започне ежемесечното събрание на фърнибасетското Женско дружество.

— Вчера говорихме по телефона — напомни му Барнаби и направи крачка напред. Движението бе невероятно бързо и неочаквано и изненаданият Лайънъл автоматично отстъпи вдясно с възмутена физиономия, възприемайки жеста на полицая като нетърпимо нарушение на гражданските си права.

— Уговорихме се да се видим с госпожа Лорънс — обясни сержант Трой, който също бе влязъл във вестибюла. — Към пет.

— А — каза Лайънъл, без да затваря външната врата. — Е, да, но тя не е тук.

— Но скоро ще се върне? — предположи главният инспектор. — Вие нали казахте, че тя винаги присъства на тези събрания.

— Така е. Едно от най-важните събития в календара й всеки месец.

Мили боже, помисли си сержант Трой. Що за живот. Опита се да си представи майката на Талиса Лийн в подобно дружество. Горките женици щяха да се чудят какво ги е сполетяло. Никой друг нямаше да успее да вземе думата от нея. Морийн бе способна с часове да убеждава някого как черното с бяло. Накрая ще повярваш, че човек може да лети, и ако имаш поне малко мозък, точно това ще направиш, щом я видиш да идва следващия път.

Лайънъл се прибра и ги остави да стърчат прави във вестибюла. Не ги покани да почакат, нито да се настанят удобно, но Барнаби и Трой седнаха на два малки стола от ковано желязо, от двете страни на голяма медна ваза. Столовете бяха ужасно неудобни.

Трой, който моментално се отегчи, погледна през наредените във вазата брезови клонки и стръкчета вратига и видя, че шефът вече бе потънал в мисли и на лицето му сякаш пишеше: „Не ме закачай!“

Барнаби изобщо не беше толкова спокоен, както изглеждаше външно. Мислеше си за предстоящата среща с Ан Лорънс. По пътя за насам през цялото време уверено си беше повтарял, че третият път вече ще му е на късмет. При първата им кратка среща дори не знаеше, че изчезналото момиче има някаква връзка с убийството на Ледърс. В събота госпожа Лорънс бе така натъпкана с успокоителни, та не беше възможно да се разговаря с нея. Оттогава бяха минали цели два дни и той се надяваше тя да се е оправила. Когато вчера я чу по телефона, жената звучеше спокойна, в гласа й не се долавяше никаква тревога. Припомни си последните й думи: „Да, инспекторе. И аз искам да говоря с вас. Всъщност нямам търпение да ви видя.“

Той измърмори на глас последното изречение и Трой моментално наостри уши:

— Сър?

— Тя каза: „Всъщност нямам търпение да ви видя.“ Какво мислиш, че означава това?

— Имала е нещо наум. Иска да ви го каже. — Трой хвърли поглед на часовника си. — Ако обаче не се размърда, ще изпусне купона. Къщата ще се напълни с жени всеки момент.

— Не ми харесва тази работа.

— На мен пък още по-малко — каза Трой. — Спокойно мога да мина и без този аспект от живота.

— Млъкни.

Барнаби усети леко да му се свива под лъжичката. Студен възел на напрежение високо в стомаха. Мимолетна необяснима тревога, сякаш си видял веригата на казанчето в тоалетната да се люлее, а всъщност си убеден, че си сам вкъщи.

— Виждащ ли да идва някой?

Трой се изправи, разтръска крака и отиде до дългия прозорец отстрани на входната врата. Няколко жени вървяха с решителни крачки по алеята към „Олд Ректъри“. Не приличаха на тромавите достолепни дами, които Трой си беше представял, увити в туид от глава до пети. Някои носеха ярки панталони и сака. Една си беше сложила нещо, подобно на зелена мека шапка, дълъг лилав мохерен пуловер и дълги ръчно плетени чорапи. Дали ги виждаше? Рей Чарлз щеше да ги види.

Трой отвори вратата, отстъпи встрани и ги пусна да нахлуят в къщата. Изобщо не си губиха времето в излишни приказки и колебания. Веднага влязоха навътре и започнаха разговор на висок глас с Лайънъл. Чу се и тракане на порцелан и лъжички.

— Доведи Лорънс, сержант.

Трой се опита. Лайънъл беше в кухнята и се правеше, че помага, а жените посрещаха неговите вяли и несръчни усилия с мила снизходителност. Щом разбраха, че Ан я няма, онази с шапката предложи да му направи бекон с яйца. Навсякъде гъмжеше от хора. Някой каза: „А, ето ви и вас“ на сержант Трой и го помоли да занесе поднос с чаши в хола.

— Господин Лорънс? Бихте ли… — Трой отстъпи назад, за да пропусне покрай себе си черешова торта. — Главният инспектор би желал да поговорите.

— Какво? — викна Лайънъл, махнал фолиото от чиния със сандвичи с краставички и тутакси напъха два в устата си.

— Във вестибюла, сър, ако нямате нищо против. — Трой заобиколи масичката за сервиране и хвана Лайънъл за лакътя, внимателно, но твърдо. Грешка.

— Да сте чували някога израза „граждански свободи“, сержант?

— Да, господин Лорънс.

— Е, ако не искате да получите призовка за нарушаването им, най-добре ми пуснете ръката.

Трой веднага то пусна.

— А вие, сър, вероятно знаете, че нежеланието за съдействие на полицията при разследване на убийство е наказуемо престъпление.

— Изобщо не става дума за нежелание — възрази Лайънъл и макар още да дъвчеше сандвичите, бързо се насочи към вестибюла. — Просто всеки има право да се защити.

На вратата едва не се сблъскаха с инспектора, тръгнал да ги търси.

— Къде, по дяволите, се забави?

— Извинете, сър. Но в тая лудница…

— Да влезем тук.

Барнаби хлътна в първата изпречила се пред очите му врата. Тя водеше към малка осмоъгълна стая с няколко стола с твърди облегалки, няколко купчини нотни листове, стереоуредба и голям стар роял „Бекщайн“. Трой отиде до пианото, извади бележника си за всеки случай и го остави върху пъстрия орехов капак.

Наблизо в сребърна рамка беше снимката на свиреп възрастен мъж с пасторска якичка. Беше почти плешив, но от ушите и носа му стърчаха множество побелели косми, а ушите му се криеха зад огромни бакенбарди. Беше се втренчил в камерата. До него седеше кучето му — бултериер със свински очички, повдигнал нагоре горната си устна, изглежда, за да освободи зъбите си, та да може хубаво да захапе фотографа. Сякаш бяха родени един за друг.

— И така, господин Лорънс. Кога за последен път видяхте жена си?

— Какво, за бога…

— Отговори на въпроса бе, човек!

— Предобед — продума Лайънъл внезапно разтревожен. — Към единайсет.

— Спомена ли какви са й плановете за деня?

— Да отскочи до Костън с колата. Предполагам, на пазар. Не ми каза.

— Карахте ли се?

— Как см… Мога да ви уверя, че нашият вчерашен… спор няма нищо общо с вашето настоящо разследване.

— Работата е там, сър — намеси се сержант Трой, който бе започнал да пише, — че за нас би било от полза, ако знаехме какво се е канила да прави.

— Защо? — попита озадачен Лайънъл. — Как от полза?

— От вас разбрахме, че госпожа Лорънс никога не е пропускала събранията на Женското дружество.

— Е, то винаги има първи път.

— Не се ли безпокоите?

Лайънъл вече изглеждаше не само озадачен, но и леко разтревожен. И Барнаби си даде сметка, че е повишил тон. Наложи си да се успокои. Още един-два децибела и щеше да си е чисто викане.

Искреното объркване на Лайънъл го накара да се съвземе. Веднага си представи как изглеждаше поведението му отстрани. В интерес на истината нямаше логична причина да мисли, че с Ан Лорънс се е случило нещо лошо. Може да е срещнала приятелка, да се е забавила в библиотеката, докато е избирала книги, или в магазина, пробвайки дрехи… Нямаше логична причина. Само ледената висулка, която бавно разбъркваше всичко в стомаха му.

Опита се да говори по-спокойно:

— Можете ли да ни кажете в колко часа излезе?

— Боя се, че не. Бях в кабинета си. Днес не обядвахме заедно.

Брей, помисли си сержант Трой, спорът трябва да е бил много як. Реши да вметне един въпрос, на който знаеше отговора, но се надяваше просто да пораздвижи нещата:

— Госпожа Лорънс сама ли е карала колата до града, сър? Или вашият господин Джексън я е закарал?

— Не. — За съжаление Лайънъл не се подразни от въпроса. — Тя обича да шофира. Макар… — Изведнъж реши, че не може да им — помогне особено. Беше повече от очевидно колко искаше да се отърве от тях. — Джекс вероятно ще ви каже в колко часа е тръгнала. Май работеше нещо по колата предобед.

— Говориха ли с теб? — попита Джекс. — Полицаите?

— Да. Тоест отбиха се у нас. — Валънтайн седеше на ръба на дивана. Сега, след като бе свършило боричкането, кълченето и надвиването и кръвта се беше върнала в прекършените му крайници и изопнатите мускули, в него бяха останали само болка и объркване. Но някъде там, вътре, бе и щастието, тъмното сияние.

— За Марли ли?

— Да.

— Какво искаше да знае оня?

— Тя всъщност Луиз говори с тях. Аз се измъкнах.

— А, ще те потърсят пак.

— Та ние почти не познавахме човека.

— Няма значение — каза Джекс, бавно прекоси стаята и се просна на оранжевия фотьойл. Изпъна крака и се облегна назад, захилен до уши. — Май е по-добре да си облека нещо.

— Не — викна бързо Вал. — Недей, моля те.

— Да не си готов за още един рунд, а?

— Не, не за това. Просто обичам да те гледам.

Вал седна по-удобно на дивана, наведе се да си вземе боксерките и се намръщи.

— Знам го този магазин.

— Моля?

— „Сълка“. В западната част на Лондон, нали?

— Да. На Бонд Стрийт.

— Познавах един тип, който си купуваше халатите оттам.

— Така ли? — Вал усети съвсем различна болка при мисълта за непознатия мъж. — Ако искаш, ще те заведа. Когато имаш свободен ден следващия пет.

— Не, благодаря. Не струват. Предпочитам по-стилни неща. Като онова яке, дето ми го купи ти.

— Джекс… — Вал се поколеба, търсейки подходящите думи, защото последното нещо, което би искал, бе да обиди човека до себе си. — Какви са условията, при които трябва да останеш тук? Искам да кажа, за определено време ли си тук, нещо като… хм…

— Общественополезен труд ли? — помогна му Джекс, а от думите му бликаше презрително отвращение.

— Просто не мога да понасям мисълта, че някой ден ще дойда и няма да те намеря.

— Никога не бих те изоставил, Вал.

— Не го казвай, ако наистина не го мислиш — отрони Вал и замълча с надеждата да чуе уверенията, за които така копнееше, но такива не последваха. А и да беше ги чул, колко ли щяха да са верни? — Работата е там, ами сестра ми…

— Тя не ме харесва.

— Луиз се изнася. Скоро пак ще започва работа и иска да е по-близо до града. Та ако имаш нужда от квартира…

— Може да се възползвам.

— Бих се радвал да се пренесеш у дома — обяви Вал, докато нахлузваше зеления си памучен панталон и се мъчеше гласът му да звучи нехайно, макар в ума му да бяха нахлули мечти, които го изпълваха с главозамайващо щастие. Щеше да готви чудни ястия за двамата. Щеше да му свири произведения на Моцарт. И на Палестрина. Да му чете — Остин или Балзак. Нощем щяха да лежат прегърнати и да гледат жълтите звезди през стъкления покрив.

— Ако се наложи — подхвърли Джекс.

— Разбира се. — Валънтайн закопча ризата си с вдървени непохватни пръсти. — Това имах предвид. — Опитваше се да не гледа към Джекс, който галеше с пръста си меката, загоряла от слънцето кожа на вътрешната страна на бедрото си, като нежно я набираше на малки гънки, първо нагоре, после надолу. Нагоре-надолу, нагоре-надолу.

— Много хубаво, че ми се обади. — Вал остана доволен и изненадан от равния си глас. Очакваше да е пресипнал. — Ей така, най-изненадващо.

— Понякога умирам от желание, Вал. В специални моменти. И в такива дни просто трябва да го направя… разбираш ли?

— Боже, да.

— Днес беше такъв ден.

— Нещо специално ли задейства механизма?

— Да. Все едно и също нещо.

— Не би ли искал… Ако знаех какво е то, може би…

— Някой ден, Вал. — Джекс стана, отиде до прозореца и се загледа навън. Изведнъж започна да се смее.

— Погледнете — каза сержант Трой и посочи с брадичка към гаража, когато Барнаби затвори вратата на „Олд Ректъри“.

— Гараж, да. За първи път виждам такова нещо.

— Не, горе.

Барнаби вдигна поглед. Тери Джексън стоеше на прозореца на апартамента си. Или беше съвсем гол, или носеше най-плиткия панталон от времето, когато Рандолф Скот играеше в каубойски филми.

— Жалко — рече Трой. — Още няколко сантиметра и можехме да го арестуваме за непристойно поведение.

— Копелето се хили — отбеляза Барнаби и си беше така — шофьорът им се смееше. Главният инспектор забави крачка, за да даде време на мъжа да си облече партакешите. — Не бих се учудил, ако отвори вратата така, както майка го е родила.

— Надявам се да не се стигне дотам — отбеляза сержант Трой. — Довечера ще ядем омлет с наденички.

Джекс отвори прозореца над главите им и извика:

— Не е заключено.

За трети път Барнаби тръгна по красиво застланите с килим стълби. Спомни си първото си посещение, завършило с отвратителната сцена, когато Джекс започна да хленчи и трепери при появата на своя покровител. И второто — преди три дни, когато разпитваха шофьора за Карлота Райън и той едва не излезе от кожата си в мига, в който Барнаби спомена думата „изнудване“.

И така, този път за какво идваха? Барнаби през целия си професионален живот бе защитавал необходимостта следователят да не се влияе от предубеждения, но сега усещаше, че трябва да полага неимоверни усилия да се отърве от собствените си предразсъдъци. Всъщност, ако трябваше да бъде честен, в случая с Тери Джексън дори се бе отказал да се мъчи. Беше убеден, без почти никакви доказателства, че този човек с убил Чарли Ледърс и със сигурност е замесен в изчезването на Карлота Райън.

Отвори входната врата на апартамента и без да чука, влезе. Джексън отново се беше облегнал на рамката на прозореца, но този път с лице към стаята. Изглеждаше доволен от себе си. Лъскав и сит като добре гледано, току-що нахранено животно. Носеше френски пуловер и прилепнал по краката му бял „Ливайс“. Беше бос, а ситните еластични къдрици на влажната му коса бяха зализани. Боядисан и накъдрен, помисли си Барнаби, като си спомни черната мазна коса от по-ранната снимка на Джексън в досието му. Мисълта му донесе мимолетно чувство на задоволство. После Джексън му се усмихна, усмивката му подейства като ъперкът, нанесен от Тайсън, и задоволството изчезна без следа.

— Взели сте ме на мушката, инспекторе — подхвърли Джексън. — Сигурен съм. Признайте си.

— Нищо не ми пречи да призная, Тери — понеже в стаята имаше и трето лице, Барнаби придаде шеговитост на гласа си. — Добър ден, господин Фейнлайт.

Валънтайн Фейнлайт измърмори нещо в отговор. Изглеждаше смутен, същевременно предизвикателен и освен това леко раздразнен. Нямаше нужда да питат какво са прекъснали. Стаята вонеше на секс.

— Е, Джекс, аз ще…

— Не си отивайте, сър — прекъсна го Барнаби.

— Още не сме успели да разговаряме с вас за изчезването на Карлота Райън. Един от нашите служители е идвал у вас и в събота, доколкото знам, но не ви е намерил.

— Бях в Лондон цял ден.

— Е, сега сте тук — намеси се сержант Трой. Седна в оранжевия фотьойл и, извади бележника си. За нищо на света не можеше да се насили да поздрави учтиво, да не говорим да се усмихне. На света презираше само един вид хора и това бяха обратните.

— С един куршум два заека, нали, Вал — каза Тери Джексън.

— Наистина не разбирам защо питате мен. Аз я съм разменил десетина думи с това момиче, я не.

— Питаме всеки, сър — обясни Трой. — Нарича се разпити от къща на къща.

— Тя изчезна — продължи обясненията Барнаби — две нощи, преди да бъде убит Чарли Ледърс. Избягала е от „Олд Ректъри“ и смятаме, че е паднала или по-вероятно е била бутната в реката.

— Боже мой! — Вал отвори широко очи удивен.

— Ти знаеше ли за това, Джекс?

— О, да — отвърна Джекс и намигна към Барнаби, — те постоянно ме информират.

— И сега ви питаме — не отстъпваше сержант Трой — дали сте видели, или чули нещо късно онази вечер, което би могло да ни помогне в разследването.

— И за коя вечер става въпрос?

— Неделя, на шестнайсети август.

— И двамата си бяхме вкъщи, но честно да ви кажа… а почакайте. Това беше онази вечер, когато видяхме Чарли с кучето му. Помня, защото по телевизията даваха „Бети Блу“. Не виждам как това може да ви помогне да откриете Карлота.

— Няма значение — обади се Джекс. — Въпросът е да бъдеш зачеркнат от тъпия им списък, разбираш ли? Всичко трябва да е „прономеровано и прошнуровано“.

— И към теб имаме няколко въпроса — обърна се сержант Трой към Джексън.

— Забелязвам, че за мен няма „сър“.

— Например случайно да знаеш в колко часа е тръгнала към Костън този следобед госпожа Лорънс?

— Случило ли се е нещо?

— Знаеш или не знаеш? — сопна се Барнаби.

— Тя ми позвъни по телефона малко след обяд — някъде към два. Каза, че иска колата. И тръгна, амии… десетина-петнайсет минути подир това.

— Забеляза ли с какво беше облечена?

Джексън вдигна рамене озадачен.

— Нещо на цветя.

— Каза ли защо отива в града?

— Ние не сме в такива отношения.

Барнаби и сам знаеше, беше наясно, че с въпроса само си губи времето, но понякога плахи хора като Ан Лорънс, неспокойни в присъствието на по-силни личности, казваха какво ли не, без да бъдат питани, опитвайки се безуспешно да обезоръжат по този начин човека срещу себе си.

— Това ли беше всичко? — запита Джексън. — Май не си струваше да си търкате гумите дотук.

— Къде беше днес следобед?

— Тук, занимавах се с градината. Отзад предимно. Сега като го няма Чарли, всичко започва да обраства.

— А вие в колко часа дойдохте тук, сър?

— О, аз не… — Лицето на Вал изведнъж поруменя. — Може би към три и половина.

— По-скоро към три — каза Джексън и пусна широка усмивка на Фейнлайт, с която безсрамно разкриваше влиянието си над него. Сетне се обърна към Барнаби: — Това какво ви засяга?

Барнаби се надяваше да се окаже, че няма нищо общо с тях. Отдавна не бе мечтал толкова силно за нещо. Трой пъхна ключа в стартера, а шефът му започна да набира номер на мобилния си.

— Накъде, шефе?

— Ей сега ще разберем. — Докато Барнаби чакаше, нещо от неговото напрежение се предаде и на сержант Трой.

— Мислите ли, че й се е случило нещо?

— Ало? Командната зала ли е? Главен инспектор Барнаби се обажда. Да сте получавали съобщения за произшествия днес следобед? — Пауза. — Да, жена. Около трийсет и пет. Вероятно облечена с рокля на цветя.

Много по-дълга пауза. Сержант Трой наблюдаваше профила на Барнаби. Видя скулите му изведнъж да се очертават по-ясно, забеляза бръчките му да стават по-дълбоки, а веждите неимоверно се свъсиха и почти се сляха в дебела, сиво-черна линия.

— Боя се, че съвпада, Анди. Би ли ми дал малко повече информация? — Слуша няколко секунди и изключи връзката. — Карай към болница „Стоук Мандевил“.

— Какво се е случило?

— Бързо.

Трой натисна газта. Нямаха сирена, но полицейската работа си е полицейска. Отново попита какво се е случило.

— В триетажния гараж в Костън е била намерена жена. Малко преди три часа. В безсъзнание от силен удар по главата. Била е ограбена, така че не са могли да я идентифицират.

— Ако е Ан Лорънс…

— Сто процента е Ан Лорънс. Нападнали са я буквално секунди преди да я открият, иначе не се съмнявам, че копелето щеше да я довърши.

— По дяволите!

— Някой дошъл с колата си да търси място на горния етаж, едва ли не в момента, когато се е случило. Нападателят чул шума на идващата кола и побягнал.

— По стълбите ли?

— Не, повикал асансьора и докато чакал, извадил пиличка да си пили ноктите и си подсвирквал. Разбира се, че по стълбите!

— Извинете.

— Шофьорът видял жената просната на земята и повикал линейка. Сега тя е в интензивното.

— Ужасно нелепо съвпадение, шефе.

— Така ли смяташ?

— Като че ли сме обречени… Моля?

— Крадците дърпат чантата и офейкват. Не пребиват жертвите си до смърт.

— Значи мислите, че е свързано с Чарли Ледърс?

— И баба ми би го разбрала — сопна се Барнаби, безсрамно открадвайки израза от вдъхващата страхопочитание госпожица Калтроп.

Трудно би могло да се повярва, че е още жива, помисли си главният инспектор, докато гледаше неподвижното смъртнобледо тяло на Ан Лорънс.

Барнаби се взираше във фигурата на леглото, а сержант Трой наблюдаваше него. Някакво чувство, което Трой не успя лесно да разгадае, мина през лицето на Барнаби и изчезна, чертите му отново станаха безизразни. Той рязко се обърна настрани и заговори сестрата, която ги бе довела в стаята:

— От кого да се информирам за състоянието й?

— Доктор Милър. Ще видя дали ще успея да го намеря.

Чакаха, а Барнаби мълчеше, загледан през прозореца. Трой също отклони поглед от бялото метално легло. Мразеше болниците почти толкова, колкото и гробищата. Не че имаше нещо против мъртвите или умиращите. Просто като че ли нямаше много общо с тях. Като си каза това, си помисли, че тази година ставаше на трийсет, а преди два месеца бе починала баба му. Двете събития бяха така близки във времето, че това го накара да се замисли. Разбира се, имаше още много живот пред него — родителите му бяха едва на петдесет — и въпреки това безсмъртието, което на практика само допреди пет години за него бе повече от сигурно, вече не му се струваше толкова леснопостижимо. Тъкмо се чудеше дали да не почака в коридора, когато сестрата се върна с един човек, който изглеждаше ужасно напрегнат и изморен. Имаше къдрава, много руса коса, носеше очила с метални рамки и смачкана бяла престилка.

Барнаби отвори уста, но д-р Милър избута двамата полицаи извън стаята с обяснението, че според него далеч не е доказана теорията дали пациентите в безсъзнание не чуват и не разбират нищо от това, което става около тях.

— Какви са шансовете й? — попита Барнаби.

— Рано е да се каже — отвърна лекарят. Стоеше на тръни, прекалено зает, готов да хукне всеки момент. — Има дълбок разрез през лицето си и огромно охлузване, което може да означава мозъчно увреждане. Ще знаем повече, след като я видим на скенер. Стабилизирахме я, което е най-важното на този етап.

— Разбирам.

— Голямата опасност е да няма субдурален кръвоизлив — д-р Милър подръпна стетоскопа на врата си, — събиране на кръв под външната мембрана на мозъка, винаги носи огромен риск.

— Да — каза Барнаби, беше започнало да му се повдига и преглътна с усилие. — Благодаря, доктор Милър. Ние знаем коя е, между другото.

— Чудесно — подхвърли през рамо лекарят, който вече се отдалечаваше. — Като излизате, кажете на рецепцията.

Доста ядосани шофьори се мотаеха около триетажния паркинг и не можеха да си вземат колите, защото униформени ченгета записваха номерата на всички автомобили в сградата.

Полицията беше и на най-горния етаж, където командваше Колин Уилоуби. Барнаби не харесваше инспектор Уилоуби — студен човек, мазник и сноб, без никакво въображение и чувствителност, без капка човещина. Според твърдото убеждение на главния инспектор от такъв човек не ставаше добър полицай.

— Боже мой! — възкликна Уилоуби, като забеляза Барнаби и сержант Трой. Изглеждаше така удивен, все едно с видял извънземни. — Какво правите тук? Сър?

— Нападната жена е свързана със случай, който разследвам в момента. Убийството на Чарли Ледърс.

— Вече е разпозната? — Очевидно бе по-скоро обиден, отколкото доволен.

— Ан Лорънс — съобщи сержант Трой — от „Олд Ректъри“, във Фърни Басет.

— Хм.

— Току-що бях в „Стоук Мандевил“ — каза Барнаби.

— Опънала е петалата, а?

Устните на Барнаби се свиха от отвращение.

— Знае ли се точното време на нападението?

— Човекът я открил в три без пет.

— Разбирам. — Барнаби се огледа. — А вие докъде стигнахте тук?

— О, караме всичко по правилата. Не се тревожете. Сър.

— Не се тревожа. Просто ви задавам конкретен въпрос.

— Всички номера са записани. И…

— Кой пусна тия хора тук? — Барнаби гневно посочи с глава към мъж и жена, които излизаха от асансьора. — Толкова ли не можете да опазите мястото на зверско нападение над човек?

— Връщайте се обратно — викна инспектор Уилоуби колкото му глас държи и размаха гневно ръце срещу двойката. — Махайте се! Веднага!

Двамата скочиха обратно в асансьора.

— Този вход, целият етаж трябваше да са отцепени с лента. Също и стълбите, по които е избягал нападателят. Къде, по дяволите, ви е акълът?

— Всичко това е в процес…

— Много ви е бавен процесът.

— Колата й е „Хъмбър Хоук“, между другото — намеси се сержант Трой. — Доста стара.

Уилоуби зяпна. Не обичаше да го прекъсват, дори хора с неговия ранг. Да не говорим за цивилни сополанковци…

— Ето там е — посочи с глава Трой, затвърждавайки окончателно образа си на безочливо парвеню.

— Имам очи, сержант. Благодаря.

— Оградете я с лента — каза Барнаби. — И повикайте криминалистите да огледат всеки сантиметър в нея.

— Какво?

Може да има очи, помисли си сержант Трой, ама ушите му хич ги няма.

— Нямам навика да повтарям думите си, Уилоуби. Просто се погрижете всичко да бъде направено.

— Да, сър.

— Къде е намерена?

— Ето тук. — Уилоуби ги поведе към яркочервен „Меган“ — Лежала е пред колата. На няколко десетки сантиметра от решетката на радиатора.

Барнаби се наведе да огледа колата. На ръба на капака имаше малка, но очевидна вдлъбнатина. Ясно си представи как главата на Ан Лорънс е била блъсната върху ръба със страшна сила и отново му прилоша. Сетне си наложи да не си позволява подобни живи фантазии. Или пък е фрасната с нещо друго. Тогава защо си е правил труда да я влачи до колата? А и раната беше високо върху челото, но част от нея засягаше и предната част на темето. Нападателите обикновено не се изправяха пред жертвата си, за да я погледнат в очите, преди да я халосат. Дебнат, промъкват се и се прокрадват. Приближават се тихомълком отзад и действат. Барнаби се огледа.

— Стигнала е дотук — каза инспекторът и застана на пътеката между колите на известно разстояние от Трой и Уилоуби. — Вероятно е отивала към асансьора. Той я е последвал и е скочил върху нея, довлякъл я е до „Рено“-то. Ето през мазната следа от гума се вижда къде са се влачили токчетата й. Има и тук, по-близо до колата.

— Всъщност това вече съм го отбелязал в бележките си, сър.

— Браво на теб, Уилоуби — рече главният инспектор, но гласът му ясно показваше пълно недоверие към направеното твърдение. — Значи трябва здраво да се заловим за „Меган“-а и основно да го изследваме.

— Абсолютно сте прав.

Последва прекрасна пауза, която Барнаби с удоволствие остави да се проточи. Беше ясно, че Уилоуби нямаше никаква представа защо трябваше да се изследва червената кола. Страхуваше се да не го помислят за глупак и затова не смееше да попита. Но пък ако не попиташе, какво щеше да каже на криминалистите, като дойдат и на свой ред се заинтересуват какво точно трябва да търсят. Ей такива моменти, въздъхна главният инспектор със задоволство, често превръщат скучното работно ежедневие в нещо, което си заслужава да се върши.

— Погледнете тук — каза сержант Трой.

— Какво? — Инспектор Уилоуби бързо пристъпи към автомобила и избута Трой от пътя си.

— Как може да се получи вдлъбнатина на такова място? — обърна се Трой към главния полицейски инспектор, след като направи жест с брадичката си към капака на „Рено“-то. — Не и от сблъсък с друга кола, повече от сигурно.

— Така е — усмихна се Барнаби. — Набито око, сержант.

Уилоуби, озлобен от завист и яд, се втренчи в колата с изгарящ поглед. Продължава ли така, ще стопи боята, помисли си Барнаби.

— Искам дрехите й да отидат в Отдела по криминология.

— Естествено, господин главен инспектор.

— И освен това искам аудиозапис на разговора с мъжа, който я е открил. Така — Барнаби се обърна, — това май е всичко. Засега.

— Ще проверя пропуска на „Хамбър“-а, сър. Той ще ни покаже точно в колко часа е пристигнала тук госпожа Лорънс.

— Днес си в добра форма, сержант, нямаш грешка.

И Трой се отправи с тържествуваща крачка към „Хамбър“-а, а връхчетата на ушите му пламтяха от удоволствие.

Двамата вече излизаха от паркинга, когато мобилният телефон на Барнаби иззвъня. Сержант Бриърли от заседателната зала го уведомяваше, че записът на анонимното обаждане на 999 от нощта на изчезването на Карлота Райън най-сетне е пристигнал.

След доклада й Барнаби я попита дали е свършила още нещо. Трой слушаше объркан. Не помоли за обяснение, не искаше да накърнява гордостта си. Пък и във всеки случай щеше да получи отговор от сорта: „Сети се сам, сержант“, и като не се сети, щеше да се чувства още по-зле, отколкото ако въобще не беше питал. И все пак — велосипеди?

Половин час след като Барнаби и Трой напуснаха болницата, новината за жестокото нападение над Ан Лорънс вече се бе разнесла из селото. Не след дълго станаха известни и ужасяващите подробности благодарение на Кони Дейл, началничка на пощата, чиято дъщеря бе медицинска сестра в гериатричното отделение.

Този път реакцията на Фърни Басет бе доста по-различна, отколкото след убийството на Чарли Ледърс. Мрачното задоволство бе изместено от искрена тъга, защото повечето селяни познаваха Ан от дете. Не само я познаваха, но я и харесваха — бе внимателна и добра, без да се натрапва, и никога никого не беше обидила. Чуха се редица коментари от рода „Слава богу, че баща й не е между нас“ и „Горката й майка сигурно се е преобърнала в гроба“. Хората на глас се чудеха как ли щеше сега да се оправя свещеникът.

Трудно е да се каже кога точно истинското положение на нещата в „Олд Ректъри“ стана известно на селската общественост. Или някой се беше обадил там и го бяха срязали, или на загрижените запитвания по телефона е било отговаряло по странен и абсолютно незадоволителен начин. На един-двама души направо им затворили телефона. На друг му отговорил непознат глас, който обещал да извика господин Лорънс на телефона, оставил слушалката, но така и никой не дошъл, въпреки че лицето, което стояло и чакало на другия край, ясно чувало мъжки гласове и силен смях. По-късно станало ясно, че свещеникът дори не отишъл в болницата, където жена му лежала на косъм от смъртта.

Хети Ледърс чу това и ужасно се разстрои. Много й се искаше да отиде, ако не за друго, поне за да знае госпожа Ледърс, че все някой се интересува от нея. Мъжът на Полин, Алън, беше готов да я закара до „Стоук Мандевил“, но сестрата от гериатричното отделение, като разбра, че Хети не е близка роднина, обясни защо при сегашното положение наистина няма смисъл да бие толкова път. Затова Хети взе голям букет цветя и красиви есенни листа, които госпожа Лорънс толкова обичаше, а Алън ги занесе в болницата и остави на рецепцията с картичка от всички във Фърни Басет.

Същата вечер Евадни нахрани пекинезчетата, даде им да пият водичка, почете им приказка („Лака — сивият вълк“), докато се успокоиха, и тръгна към къщичката на Хети да види как е Кенди.

Беше студено и в камината бумтеше огън, който превръщаше кухнята в уютна малка пещера. Кенди, която вече беше без пластмасовата фуния на врата си и без ластичен бинт на ребрата, но все още с гипсиран крак, тръгна, олюлявайки се и щастливо поклащайки се, към Евадни, облиза ръката й и весело залая.

— Как е нашето малко чудо? — попита Евадни, седна на люлеещия се стол и прие поднесената й чаша с лимонада.

— Много по-добре — отвърна Хети и седна на протъркания стол срещу приятелката си. — Толкова е хубаво, като виждам постепенно да става все по-смела. Е, все още не сме излизали навън на истинска разходка.

— Това ще е пробният камък, няма съмнение.

Поседяха няколко минути в мълчание, доволни просто задето бяха заедно. Но паузата доста продължи и колкото по-дълга ставаше, толкова по-силно бе нежеланието и на двете да подемат разговор. Защото имаше само една възможна тема, а на никоя не й се искаше да я подхваща. Но не можеше вечно да мълчат.

Изведнъж Хети избухна:

— Чарли е бил! Още откакто беше… тогава е започнало. Какво става, Евадни? Какво се крие зад всичко това?

— Де да знаех, мила.

— Първо него, сега горката госпожа Лорънс. Никога не съм я чувала да каже лоша дума за когото и да било. А сега…

— Успокой се, Хети. — Евадни хвана ръката на приятелката си. — Трябва да се молим за още едно чудо.

— Всичко с толкова страшно. Какво ли още ще става? Имам чувството, че някой полека-лека ни тласка към голяма черна дупка.

Евадни едва ли би могла да го обобщи по-добре — при тази всяваща страх точност на представата — или по-зле. Напълно й бе ясно какво искаше да каже Хети.

Като повечето хора във Фърни Басет, и тя доскоро бе убедена, че убийството на съпруга на Хети бе случаен акт на насилие. Вероятно извършен от някой луд, по погрешка преждевременно освободен от лудница. Оня, да речем, е бил заспал в Картърс Ууд. Чарли се е спънал в него. Вбесен и ужасен, ненормалникът скочил, убил го и изчезнал. Необяснимо както всичко, свързано с лудостта. Това беше теорията и хората в селото с готовност, макар и без капка облекчение, я бяха приели.

А сега? Нападението над Ан Лорънс не можеше ли също да е случайност? Някой предположи, че сигурно е била нападната от крадци. И при това на километри от Фърни Басет. Не означаваше ли, че селото няма нищо общо?

Евадни си даде сметка как гледа на мястото, където бе толкова щастлива за дълъг период от живота си, почти като на герой от разказ. Селото — чисто и огряно от слънце райско кътче, красиво през всички сезони — подкрепя и закриля обитателите си в началото на приказката и постепенно със заплитането на разказа се променя и се превръща в диво място, пълно с незнайни опасности. Наистина един ден се бяха събудили и озовали в тъмна гора, в която верният път бе изчезнал безследно.

— Какво казваш, Евадни?

— О… — дори не беше забелязала, че си мърмори на глас. — Строфа от стихотворение, което сякаш обобщава затрудненото положение, в което се намираме.

Хети дълбоко си пое дъх и обяви:

— Има нещо, което не съм ти казвала.

— Какво, Хети?

— Полин знае, а полицията, изглежда, не го е разгласила.

— Знаеш, че съм като гроб.

— Изглежда, Чарли се е опитвал да изнудва някого.

— О! — Евадни пребледня. — И мислят, че това е бил мотивът?

— Да.

— Значи е бил някой, когото той е познавал, така ли?

— Не само той го е познавал, Евадни… — Хети трепереше от върха на главата до крайчеца на протъркания си чехъл, където Кенди потрепваше с нея от солидарност. — Не разбираш ли, трябва да е бил някой, когото всички познаваме.

Новината за Ан Лорънс стигна до Фейнлайт и братът и сестрата стъпваха на пръсти, с невероятна предпазливост, твърдо решени да не предизвикват повече скандали.

Около час по-рано Валънтайн се бе върнал от апартамента на Джексън и беше изчезнал в кабинета си да работи. Луиз седеше и нервно го чакаше да се покаже оттам. Даде си тържествено обещание да проявява към него единствено доброта, да бъде любеща, безкритична и подкрепяща. И щеше да се държи така до момента, в който напусне къщата. И до края на живота си. С Вал никога нямаше да се разделят. Той нямаше да успее да ги раздели.

Пък и всъщност всяко нещо си има край. Луиз се опита да успокои душата си с тази разтуха и половин час ту се утешаваше, ту се измъчваше, като се чудеше как ли щеше да се разпадне накрая отблъскващата връзка.

Вероятно Джекс просто ще се отегчи. Не, бе сигурна: тук не ставаше изобщо въпрос за чувства — нито за привличане, нито за отегчение. Той можеше да е отегчен до смърт, но ако имаше начин да се възползва от връзката, никога нямаше да я прекъсне. Валънтайн май се надяваше на специално място в живота на Джекс, но Луиз бе убедена, че студеното сърце на младежа е недосегаемо. Там имаше само едно специално място и то бе отредено единствено за самия Джекс.

Не си представи и Валънтайн да се отегчи от Джекс. Как да се отегчиш от собствената си мания? Тя или изпепелява сама, или изгаря теб. По същата причина бе невъзможно да допусне Вал да се влюби в някой друг.

Луиз се сети колко щастлив беше брат й, когато живееше с Бруно Макгелън. Месеци наред бе така сломен след смъртта на партньора си, непрестанно си спомняше радостите и удоволствията, които бяха изпитвали заедно, и затъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в бездната на депресията. Луиз се бе отчаяла дали някога пак ще го види изпълнен с желания, енергия или смелост да започне нова връзка. И тогава, след като месеци се беше борил да изплува на повърхността, да види светлината, бе грабнат от безплодна и безумна страст, която сякаш отново го запращаше в дълбините на нещастието, и това късаше сърцето на Луиз.

Вал ли слизаше? Както си седеше до прозореца, Луиз рязко извърна глава към стълбите. Изведнъж я прониза мисълта, че от седмици прави все едно и също: или постоянно наблюдаваше брат си, или се ослушваше за него.

Слухтеше кога ще се върне, ако беше излязъл, или за звуци, които щяха да й подскажат дали ще излиза, ако си беше у дома. Надаваше ухо, когато той разговаряше по телефона, и се опитваше да познае с кого. Слушаше гласа му, докато си говореха, за да предугади внезапната смяна на настроенията му, преди да са излезли на повърхността и да са се насочили срещу нея. За неин срам дори бе преглеждала писмата на брат си и така бе открила разписка за покупката от „Симсънс“ на Пикадили на кожено яке за осемстотин и петдесет лири.

Сега Луиз за първи път се замисли как би изглеждало поведението й в очите на Вал. Предполагаше, че заслепен от безумната си страст, никога не би забелязал как зорко го следи. Ами ако беше забелязал? Как ли се е почувствал? Следен. Шпиониран. Без възможност за бягство, като затворник в килия с шпионка на вратата. Неспособен да се скрие от окото на надзирателя, който го наблюдава, когато си поиска. Нищо чудно, помисли си Луиз със светкавична, ослепителна интуиция, че настоява да се махна оттук.

А не успяваше да спре да го наблюдава, защото не можеше да спре да се тревожи, за него. Защото би означавало да спре да го обича. А това бе невъзможно. Ще продължа да го правя, дори и от гроба, зарече се безмълвно Луиз.

Раздвижване на улицата привлече погледа й. Синя кола се насочи по алеята към „Олд Ректъри“ и спря пред входа. Позна двамата мъже, излезли от автомобила. Бяха полицаите, които идваха да разговарят с нея и с Вал. Луиз се зачуди какво ли искаха. Забеляза, че не позвъниха в къщата, а тръгнаха направо към апартамента над гаража.

Луиз нагласи подходящо изражение на лицето си, опита няколко реплики за начало на разговор и придаде на гласа си нотка на дружелюбно безразличие. Бе чула Вал да провлачва краката си на долния етаж. А до неотдавна тичаше нагоре, прескачайки по две стъпала наведнъж.

— Здрасти — поздрави Луиз, когато наведената му глава се показа.

— Причакваш ли ме?

Луиз не обърна внимание на заядливата забележка.

— Тъкмо щях да правя чай. Ще пиеш ли?

— По-добре да пийна нещо по-твърдо.

— Добре.

— Добре ли? — Вал безпогрешно долови преднамереното безразличие. — Да не би да чувам някакъв упрек от рода „още няма пет часа, а той…“.

— Не. Ако щеш си налей „Джак Даниелс“ в купата с корнфлейкс, добави и коняк, ако ти харесва, все ми е тая.

— Така е по-добре. Тъкмо бях започнал да се чудя къде се е дянала истинската Луиз.

— И така — тя отиде до барчето, — какво да е?

— Все едно. Само да е силно.

— „Джеймсънс“?

— Чудесен избор. — Чуваше я как трака с кубчетата в кофичката с лед. Виждаше сведеното й лице, леката гънка под брадичката, хлътналите й бузи и бръчките от умора, покрили с тънка паяжина кожата под очите — не ги беше забелязвал преди. Горката Лу. С нищо не бе заслужила всичко това.

— Е, щом ще си играем на благопристойни съседи: как мина денят ви, госпожо Форбс?

— Ами — Луиз пое дълбоко дъх като дете, което ще рецитира стихотворение пред възрастни. — Работих в градината. Обадих се тук-там — започвам сондажи за работа. Следобед ходих в Костън да си направя педикюра.

— Звучи ужасно.

— След това ти дават кафе.

— А на мен трябва преди това да ми дадат обезболяващо.

— А твоят ден как мина?

— Аз не работих в градината, не се обаждах по телефона, а ноктите на краката ми са ужасни.

— Стига, Вал. Все нещо трябва да си правил.

— Прегледах коректурите на „Хлапето, което играеше дама“. Мотах се. След това Джекс се обади към три и отидох у тях.

— Ъхъ — Луиз въздъхна дълбоко. — И как е той?

— Чудесно.

— Значи си прекарал добре.

— Идеално.

— Добре. Всъщност като ходих в Костън…

— Докато не се появиха проклетите полицаи.

— О? И какво искаха?

— Както обикновено. Тормозеха го с безкрайните си въпроси. В тая страна веднъж като се подхлъзнеш, Лу, си свършен. Сетне изобщо няма смисъл да опитваш да играеш по правилата. Преди не вярвах. Мислех, че престъпниците просто хленчат, но си е точно така.

— Колко жалко, че всичко става тъкмо сега — Луиз се давеше в думите си, но успя някак да ги изрече. — Сега, когато е тук, далече от онези хора, които са му навлекли проблемите, можеше да започне наново.

— Точно така! — Валънтайн преполови ирландското уиски в чашата си на една глътка. — Нямам време за Лайънъл, но идеята му да дава убежище на младежи в беда е наистина чудесна.

Младежи? Оня никога не с бил младеж. Лукавството му е старо като света.

— Май и аз ще си сипя едно от твоето. — Луиз нехайно се обърна да си налее. Беше наясно: слабост ще е покаже ли колко е доволна от начина, по който се развиваше разговорът. Още по-голяма грешка щеше да бъде, ако се опита да се възползва от него, и затова смени темата: — Купила съм яребица за довечера.

— Прекрасно. — Вал пресуши чашата и отиде при сестра си. — Можеш да ми освежиш питието.

— Че ти нямаш питие — засмя се Луиз, бе й поолекнало на душата от първото стопяване на ледовете.

— Е, тогава освежи ледчетата ми.

Луиз му напълни чашата, Вал я отнесе до огромното светло канапе и се излегна на него. Вече не изглеждаше толкова уморен. Лицето му бе започнало да се разведрява, опъна крака и сви пръсти. Луиз усети известно съживяване в него. Наистина ли бе възможно с няколко нейни прозрачни лъжи да постигне такова преобразяване? Лъжи, които при нормални обстоятелства веднага би усетил с острия си ум?

Изглежда, беше така. О, защо трябваше да минат сума месеци, за да разбере колко е било трудно за Вал да понася страха й от Джекс и неприязненото й отношение към него. Дори обезумелите от страст имаха моменти на прояснение и брат й сигурно си е мислел, че тя го е лишила от любовта и подкрепата си точно когато най-много е имал нужда от тях. Само да бе проявила разбиране към неадекватното състояние на ума му и да бе слушала със съчувствие, да бе изчакала търпеливо подходящия момент. Между тях никога не е имало притворство и това просто не й беше дошло на ума. Едва сега, когато бе твърде късно.

— Извинявай, Вал, не чух — до слуха й бе стигнал само гласът му, но не и думите.

— Прекъснах те одеве. Беше започнала да разправяш за нещо, когато си била в Костън.

— О, да. Никога няма да познаеш кого…

Тогава иззвъня телефонът. А след обаждането беше невъзможно да се продължи разговорът, нито на тази, нито на друга тема. Потресаващата новина за Ан Лорънс не само затвори устата на Луиз, но и бе толкова ужасна в светлината на онова, което се канеше да разкаже, че за малко да затвори и клапите на сърцето й.

— Добре ли си, Лайънъл?

— Какво?

— Как се чувстваш? Имам предвид, честно?

— Не знам точно.

Въпросът беше добър. Много умен. Как се чувства, ама честно? Той знаеше как би трябвало да се чувства. И може би, ако Ан не се бе държала толкова жестоко с него, вероятно точно така и щеше да се чувства. Обезумял от тревога, щеше да се моли на Господ тя да се оправи и с ужас да си мисли за скръбта, която разкъсва сърцето след загубата на любим човек.

А той беше обичал Ан. През всичките години й бе добър и верен съпруг. Проблемът, както стана ясно от грозната сцена предишния ден, беше в това, че тя не го обичаше. Никой не можеше да го вини, задето реакцията му на ужасната новина бе някак приглушена.

— Трябва да отида, нали?

— И да отидеш, Лайънъл, тя няма да разбере.

— Така е.

— Ако дойде в съзнание, е, тогава…

— Тогава, разбира се.

— Очевидно. И ако не съм избрал неподходящ момент, бих искал да ти кажа колко най-искрено ти съчувствам.

— Знам, Джекс. За мен означава много да си край мен.

— По неизвестна причина госпожа Лорънс не ме харесваше.

— Тя имаше… има малко нервен характер.

— Не съм от тия, дето се обиждат. И мога само да се моля Господ да е на наша страна в момента.

— Благодаря ти.

Преди около час му се бяха обадили по телефона. Човекът от другата страна на жицата му обясни какво се е случило. Лайънъл слушаше втрещен, без дума да обели, после дълго стоя със слушалката, залепена на ухото му, зазяпан с празен поглед в избелелите тапети.

След като попремина първият шок, усети странна празнота в гърдите си. Седна и зачака какво ще последва. И Лайънъл изпита силна потребност да сподели с някого. Ако някой му беше казал, че това е нормална реакция след узнаването на катастрофална или просто вълнуваща новина, щеше дълбоко да се засегне. Той бе убеден, че има нужда от утеха и подкрепа. Но къде можеше да я намери?

Единственият човек, за когото се сети, бе скъпата Вивиън от „Каритас“. Винаги го изслушваше с най-голямо съчувствие при все по-зачестилите случаи на необходимост да разтовари душата си пред нея.

Лайънъл набра номера, както доволен забеляза, с една напълно спокойна ръка. Едва бе започнал да говори и Вивиън бързо го прекъсна. Имала посетител, а пред вратата й чакал още някой. Лайънъл предложи да й звънне по-късно, но тя го отряза, че щяла да му се обади, но нямало да е скоро.

Объркан, той затвори телефона. На кого можеше да се обади сега? Минаха секунда-две, преди да си помисли за Джекс, най-вече защото по неговите разбирания в отношенията им винаги той бе в ролята на утешител. Нямаше какво да губи, ако опита. Джекс вероятно с радост ще посрещне възможността да се отплати донякъде за добротата, която му е била засвидетелствана.

Оказа се точно така. Джекс дотича само след минути с бутилка в ръка. Лайънъл беше толкова благодарен и не се възпротиви Джекс да отвори червеното вино с настояването да пийне малко. После се съгласи да се присъедини и той, тъй като имало „доста необичаен повод“. Сега бутилката бе почти празна.

— Това вино е наистина великолепно. — Лайънъл пресуши третата си чаша, без да забелязва, че питието на Джекс е почти недокоснато. — Определено облекчава болката.

— Господин Фейнлайт ми го даде — каза Джекс. — Свърших му една работа.

Лайънъл си погледна часовника.

— Мислиш ли…

— Не е от някаква специална реколта или нещо такова.

— Май трябва да звънна.

— Казаха, че те ще ти се обадят, ако има промяна.

Лайънъл не си спомняше. Огледа се из стаята, смръщил вежди. Джекс отиде до него с чашата си и седна на канапето до своя благодетел.

— Виждам, че ще трябва да се погрижа за теб, Лайънъл.

— О, Джекс!

— Само докато госпожа Лорънс се оправи. — Джексън се поколеба: — Май тази вечер се налага да остана тук.

— О, би ли останал? Понякога се чувствам толкова самотен.

— Забелязах, Лайънъл. И много пъти ми се е искало да ти предложа приятелството си, не знам дали ще ми повярваш. Просто се страхувах да не прекрача границата.

— Не знам как да изразя благодарността си.

Джексън беше особено горд от себе си за добре подбрания момент. Щеше да дойде време да подскаже на Лайънъл как най-ползотворно да изрази благодарността си, но още не бе настъпил часът; беше прекалено скоро след тъжното събитие, а и преподобният доста се бе наквасил. Джексън нямаше нужда от пиянски обещания. Обикновено те биваха забравяни, щом на сутринта човек се събуди с тежък махмурлук. Целта му беше да го накара да си спомни за своята благодарност, когато е трезвен и спокоен.

Чашата на преподобния отново беше празна и Джексън му предложи своята, дори стигна дотам да я сложи в ръката на Лайънъл. Сгъна вдървените му пръсти около столчето й, а грейналите му очи гледаха стареца окуражително.

Някой звънна на вратата. Лайънъл направо подскочи и виното се разплиска навсякъде. Джексън отстъпи назад, на лицето му се изписа изражение на овладян гняв и излезе от стаята.

Въпреки състоянието си Лайънъл позна двамата мъже, въведени от Джексън. Опита да се изправи, като сумтеше нещо неразбираемо, но явно възмутено. Олюля се, но се подпря с ръка.

— Господин Лорънс? — Барнаби го гледаше удивен.

— Той живее тук — обади се Джекс.

Барнаби позвъни в къщата едва след като установи, че няма никой над гаража, и попита:

— Защо не сте в болницата, сър?

— Какво… какво?

— Не ви ли се обадиха от „Стоук Мандевил“?

— Да… тоест… — той се обърна към Джексън.

— Казаха, че госпожа Лорънс е в безсъзнание — обясни Джексън на Барнаби. — Ще се обадят, ако има някаква промяна. Ако се промени положението, естествено, той веднага ще отиде.

Покровителственото презрение, с което говореше, беше доста обезпокоително. Както и отношението на Лайънъл. Рошав, дезорганизиран, целият в лекета, отвратително приличащи на кръв, той седеше и с грейнало лице гледаше Джексън, като кимаше усърдно на всичко, което младият мъж казваше.

— Както и да е — рече Барнаби, без изобщо да прави опит да крие презрението си, — всъщност съм тук заради теб, Джексън.

— На вашите услуги, инспекторе. Само кажете какво мога да направя за вас.

— Караш ли велосипед?

— Никога не съм опитвал. От скейтборда направо в трудововъзпитателното. Нещо друго?

— Да — обади се сержант Трой. — Трябват ни дрехите ти. Горните, бельото, чорапите, обувките. Съдържанието на джобовете. Всичко.

— На това му викат фетишизъм.

— Просто изпълнявай. — Барнаби сякаш бе въоръжен с безкрайно търпение.

— Искате да кажете… — Джексън докосна крайчеца на красивото си кожено яке. — Тези дрехи?

— Ако това са дрехите, които си носил в три часа днес следобед — подчерта Барнаби, — да.

— Казах ви вече, днес следобед работих в градината. Нали не мислите, че бих вършил мръсна работа облечен така?

— Тогава ще ни дадеш работните си дрехи — наблегна сержант Трой. Вземаше пример от шефа си и говореше спокойно и тихо. Но това, което всъщност му се искаше да направи, беше да сграбчи гадината за врата и да стиска, докато от бебешки сините му очи започнат да текат сълзи.

— В апартамента са, инспекторе.

— Ами тогава ги донеси — каза Барнаби. — И престани да ме наричаш „инспекторе“.

Няма проблем — отзова се Джексън и тръгна към вратата. — Пералнята сигурно е спряла вече.

— Кое?

— Пералнята. Като приключих, сложих всичко в пералнята. Нали ви казах, беше мръсна работа.

Барнаби закъсня с двайсет минути за заседанието в седем часа и пристигна начумерен и ядосан след шумен спор със счетоводителите от горния етаж. Заседателната зала беше пълна с хора, които оживено обсъждаха два въпроса. Първо — случаят, който до преди няколко дни изглеждаше в задънена улица, изведнъж бе навлязъл в нова фаза след неочакван и драматичен обрат. Второ — записът беше пристигнал. Всички го бяха чули, с изключение на шефа и неговия сержант. Инспектор Картър ги изчака да седнат, върна лентата отначало и пусна записа.

В мига, в който чу гласа й, Барнаби я позна.

„… помощ… трябва да… ми помогнете… някой падна — не, не, във водата… реката… тя изчезна толкова бързо… просто за миг… тичах нагоре-надолу… чак до бента… Какво? О, Фърни Басет… Не знам, преди половин час или по-малко… За бога! Има ли значение кога? Просто елате, трябва да дойдете веднага…“

Попитаха я за името и дишането на жената секна. Настъпи миг на пълна тишина и после слушалката падна. Всички чуха как тракна и се удари в стената на кабината. Сетне тя заплака. Само след минута слушалката внимателно бе поставена върху вилката.

Барнаби седеше и не мърдаше, затворил очи. Нямаше смисъл да съжалява за трагичните промени в развитието на случая; попречили му да обърне внимание на Ан Лорънс, докато не беше станало твърде късно. В речника му нямаше място за думи като „само ако“. Въпреки това му беше ужасно неприятно.

Всички в залата мълчаха. Някой изключи касетофона. Сержант Трой се бореше да превъзмогне налегналото го силно чувство за безпокойство и плъзна поглед встрани към мрачната фигура под подвижния лампион. Видя профил с оклюмал нос, ясно очертани сини вени на ръцете (защо не ги бе забелязвал никога досега?) и тежко увиснали клепачи.

Разбира се, шефът често изглеждаше съсипан от умора, не беше нещо ново. Сержант Трой нерядко го беше виждал изморен и разочарован. Измамен. Предаден дори. Но не и така пребит. И никога стар.

Барнаби вдигна глава, отначало тежко, все едно беше от камък, после по-бодро. Широките му рамене, отърсили се от напрежението, се изправиха.

— Е — започна той, усмихна се, и сякаш живителна топлина нахлу в него пред очите на всички. — Това се казва изненада.

Атмосферата в залата също се оживи, като на филм след освобождаване на копчето за пауза. Хората се раздвижиха, жестикулираха, говореха. Някой дори се засмя. Всъщност беше Трой. Отчасти от нерви, отчасти от почувствано облекчение.

— Това здраво я вплита в случая, нали, сър? — обади се Одри Бриърли. — Госпожа Лорънс искам да кажа.

В залата се разнесе шепот — явно и останалите бяха на същото мнение. Сега всичко изглеждаше ясно като бял ден. Изчезналото момиче бе живяло в къщата на тази жена, както и главният заподозрян. Поне засега. Убитият беше работил за нея. Всичко се връзваше напълно задоволително.

— Определено — каза Барнаби. — Сега сме наясно, тя е видяла какво се е случило, когато момичето е паднало в реката. Това ни е известно до момента, нали така?

Няколко души изразиха съгласие с половин уста.

— Да не прибързваме с изводите — предупреди главният инспектор. — Навярно просто е станала свидетел.

— Вероятно таен свидетел — допусна инспектор Картър, — иначе някой отдавна да й е затворил устата.

— Но ако случаят не е такъв — продължи Барнаби — и госпожа Лорънс е била единственото замесено лице, тогава Ледърс е изнудвал именно нея.

Предположението преобръщаше с главата надолу всички досегашни теории, ковани в процеса на разследването на убийството, но бе представено с изненадваща невъзмутимост. Всички в стаята, подражавайки на шефа, невъзмутимо закимаха с глави.

— Утре първата ни работа е да проверим банковата й сметка. И ако е теглила наскоро големи суми… — Барнаби сви рамене, не беше необходимо да се доизказва.

Трой харесваше този му начин на разговор ако не за друго, то заради възможността някой да се направи на глупак и да довърши чуждата мисъл за разнообразие.

— Значи теорията ни, че изнудваният е убил Ледърс… — обади се Трой, сви рамене и реши да не довършва изречението.

— Какво? — попита Барнаби.

— Хм — пауза.

— Побързай. Нямаме цял ден на разположение.

— Предполагам — намеси се сержант Бриърли, — Гавин иска да каже, че е много трудно да си представим госпожа Лорънс да души някого с жица.

— Особено трудно, вярно — съгласи се главният инспектор. — Макар и не невъзможно.

— Но тя самата е нападната, сър — обади се полицай Филипс. — Едва ли имаме двама убийци в случая.

Барнаби не отговори. Седеше си и оглеждаше залата. Бяха минали около десет минути от заседанието, а досега никой не бе проявил особено съчувствие към Ан Лорънс. Главният инспектор не беше изненадан. Доколкото знаеше, от присъстващите само двамата с Трой я познаваха лично. Със сигурност никой от екипа не я бе виждал как лежи в безсъзнание, едва поемайки дъх, съвсем сама на прага между живота и смъртта.

— А Джексън къде се вмества в цялата история, шефе? — попита Трой. — Мислите ли, че има пръст в нападението над госпожа Лорънс?

— Не мисля, а знам.

— Но защо?

— Вероятно за да й попречи да разговаря с нас по-късно следобеда.

— Откъде пък е знаел за срещата ви? — попита инспектор Картър. — Нали изобщо не си общуват?

— Може би е подслушал телефонния разговор — има дериватна връзка между къщата и апартамента. Или пък е научил от Лайънъл. Джексън прави каквото си иска с преподобния, като грънчар с глина.

Трой изсумтя с отвращение. „Глина“ не бе най-подходящата дума за Лайънъл. Нещо меко, да. Огъващо се, да. Стъпваш отгоре му и подметката ти се отпечатва. Но не и глина. Отново изсумтя просто за да подчертае пълното си и безусловно презрение.

— Няма значение — отбеляза Барнаби. — Убеден съм, че двете престъпления са свързани като сиамски близнаци. Ако решим единия случай, решаваме и другия.

— При всичкото ми уважение, сър…

— Без да ми падаш на колене, Филипс, моля те. Всеки в екипа открито може да споделя мнението си.

И господ да му е на помощ, казаха си наум хората от екипа, ако шефът не е в настроение.

— Исках само да попитам — продължи Филипс с плах глас — как може да сме сигурни, че имаме сериозно престъпление в случая с Карлота Райън, след като тялото на момичето все още не е намерено?

— Може, защото видяното от Ледърс му е дало достатъчно основания да се опита да изнудва извършителя. И заради това е бил убит.

— О, да, сър — полицай Филипс, по принцип не особено висок, сега още повече се скри в стола си, почти изчезна, — благодаря.

— Винаги на твое разположение — отвърна Барнаби.

— А не може ли просто да е плувала до другия бряг, да е излязла от реката и да е избягала? — попита сержант-следователят Григс.

— Едва ли — възрази инспектор Картър. — Нали си чел досието на Джексън? Мислиш ли, че би могъл да допусне подобно недоглеждане?

— Не и ако е вярна хипотезата за нападението над госпожа Лорънс — обади се сержант Агню. Той се обърна към Барнаби: — Как мислите, че е успял да свърши това, сър?

— Да — намеси се и Одри, — като например как е узнал къде точно ще паркира Ан Лорънс?

— Бил е с нея — каза Барнаби. — Тя обаче не е знаела.

— Точно така — съгласи се Трой. — Нали се сещате, че тя не би се качила с него и в претъпкан автобус на два етажа, да не говорим в кола.

— Оня едва ли би рискувал да се скрие на задната седалка.

— Не, не, използвал е багажника — обясни Барнаби. — Пъхнал се е в последната минута, дръпнал е капака, стиснал е ключалката. И бинго, бил е там, когато тя е излязла.

— За нещастие на госпожа Лорънс наоколо не е имало никой — отбеляза инспектор Картър.

— Това просто щеше да забави опита за покушение — добави главният инспектор. — Щеше да я причака по-късно някъде — на светофар или докато върви в края на тротоара. Блъска я пред минаващия автобус и готово.

— Има и други възможности — добави Трой. — Осъждан е за употреба на хладно оръжие.

— Чудесно — измърмори Одри Бриърли.

— И всичко само защото е знаела какво точно се е случило през нощта, когато изчезва Карлота?

— Сигурен съм, така е — настоя Барнаби.

— Трябва да е съвсем отчаян.

— Да — съгласи се Барнаби. — Затова е двойно по-опасен.

— Този път сигурно ще се появи свидетел, сър. Посред бял ден? Все някой трябва да го е видял.

— Може би — отвърна Барнаби. — Но аз си мисля, че ще го заковат криминалистите.

— Те работят върху „Хамбър“-а — добави сержант Трой. — Разполагат и с дрехите му. Макар че той ги беше изпрал вече, като ги взехме.

— И това ако не е уличителен факт — обади се полицай Пеги Марлин — ниска, набита жена към четирийсетте, с няколко синове. — Не съм срещала тип на неговата възраст да се пере въобще, да не говорим веднага след като се преоблече. Обикновено се въргалят по пода поне още три седмици.

— Може да имаме повече късмет с обувките — изтъкна Барнаби. — Взели сме всичките обувки от апартамента му, плюс гуменките, които носеше.

— Ще му настинат краката — засмя се полицай Марлин.

— Няма да му се размине само с това, като свърша с него.

— Има мазно петно в паркинга, през което са минали токчетата на госпожа Лорънс, докато е била влачена — обясни сержант Трой. — Една точица върху някоя от обувките му и ни е вързан в кърпа.

— Вие видяхте ли някакви следи, сър? — попита сержант Бриърли.

Барнаби се поколеба.

— Не и с невъоръжено око. Разбира се, това не значи, че и в лабораторията няма да видят.

Всички се умълчаха. Главният инспектор се огледа и долови първоначалният ентусиазъм да затихва. Хората му си мислеха, че ако Джексън е стъпил в маслото, нямаше как да не личи. Барнаби разбра, че думите бяха обезкуражили екипа му. Е, какво да направи? Как да им предложи нещо, с което не разполагаше?

— И без съмнение хитрият изрод си е осигурил алиби — не се въздържа Григс.

— През цялото време бил плевил градината зад „Олд Ректъри“.

— Някой видял ли го е? — попита инспектор Картър.

— За щастие не. — Последваха тихи възгласи на облекчение. Барнаби обясни как половин час бяха наливали Лайънъл с черно кафе, докато накрая успяха да измъкнат нужната им информация.

— Лайънъл работил в кабинета си над погребалната реч за Чарли Ледърс. Отдавна не се бил занимавал с това и смята, че е писал поне час и половина. Градината зад къщата не се вижда от кабинета му.

Няколко души тихичко подсвирнаха, повдигнаха вежди, размениха невярващи погледи. Инспектор Картър облече в думи настроението в залата:

— Този път Джексън ходи по доста тънко въже. Ами представи си, че старецът беше излязъл да го търси?

— О, веднага щеше да измисли, че е заспал или е отишъл до селото да пазарува. Лорънс вярва на всяка негова дума.

— Лековерен човек, а?

— Меко казано.

— И по кое време може да се докаже, че Джексън е бил там?

— Със сигурност — малко след три. Поканил Валънтайн Фейнлайт на гости.

В залата се чуха подигравателни възгласи „ооо“, мярнаха се груби и съвсем неприлични жестове, даже и съкровена молба към Господа, „ако може всички педеруги да изчезнат един друг в задниците си“.

— Не знаех, че Джексън е гей — измънка полицай Филипс.

— Той не е гей — обясни сержант Трой, от презрение гласът му бе невероятно надебелял и замалко да се задави. — Просто го прави в името на по-важна цел.

— Това поставя романтичните размишления на Евадни Плийт в съвсем друга светлина — разсъждаваше на глас Барнаби. — Спомняте ли си, виждала е Фейнлайт да кисне нощем пред градината на семейство Лорънс?

— И мислела, че той въздиша по Карлота — добави Одри Бриърли. — Сигурно много е хлътнал.

— Да — съгласи се Барнаби. — Да се надяваме, че не е хлътнал дотолкова, та да лъже заради Джексън.

— За да го прикрие ли?

— Вече има несъответствие във времето, Фейнлайт си мислеше, че е дошъл в апартамента на Джексън към три и половина. А Джексън го поправи, че било към три.

— Така де, ами как иначе? — обади се полицай Филипс, който постепенно започна да става по-забележим в стола, излизайки от черупката си.

— Фейнлайт наясно ли е как стоят нещата всъщност? — попита Григс.

Барнаби поклати отрицателно глава.

— Е, това би променило всичко — каза Пеги Марлин. — Ще видим какво ще стане, когато открие какво алиби представя Джексън.

— Което ни изправя пред най-важния въпрос — обобщи Барнаби. — От който зависи всичко, всичко.

— Как се е върнал? — сети се сержант Трой. И внезапно съобрази за какви велосипеди беше говорил шефът му по телефона, когато излизаха от триетажния паркинг.

— Точно така.

Залата забръмча като кошер. Всички говореха, разменяха идеи и предположения. Скърцаха столове, когато хората се въртяха, за да изразят съгласие или несъгласие.

— Не би взел такси със сигурност.

— Не може да е толкова глупав.

— Би ли рискувал да пътува на стоп?

Викове „О, моля те“ и „Нали ти сам каза, че не е глупав“, последвани от „шофьорът щеше да го запомни“.

— Ами тогава с крадена кола?

— Нали ще трябва да я остави някъде в покрайнините на селото.

— Е, все нещо трябва да е използвал. Човек не може да извърви пеша двайсет километра за половин час.

— Използвал е велосипед, разбира се — каза сержант Трой, надвиквайки общата врява със самодоволна усмивка на лицето си. — Май даже вече сме проверили кражбите на колела, нали така, сър?

Барнаби измъкна лист формат А4 от бъркотията на бюрото пред себе си. И го размаха със задоволството на телевизионен готвач, извадил от фурната приготвеното от него ястие.

— В този ден е имало три кражби в Костън. „Маунтин Байк“-а на едно хлапе, раздрънканото колело на пенсионер и „Пежо Лидер Спринт“, оставено пред кафенето „Софт Шуу“. Тези колела са много леки. Развиват висока скорост и смятам, че точно този „Спринт“ търсим.

Двама-трима в залата изглеждаха доста недоволни от номера на шефа си. Щом се е сетил и е проверил, защо просто не им каза? Барнаби се усмихна, безразличен към кратката намусена пауза на подчинените си. Имаше ли време, винаги оставяше хората си сами да си поблъскат главите.

— Малко е рисковано, сър — наруши мълчанието сержант Бриърли. — Ами ако не беше намерил велосипед?

— Няма как да не намери. Пред „Халфърдс“ например винаги има изложени по няколко. Сигурно е тръгнал натам, но пътьом е попаднал на „Спринт“-а.

— Гениална идея — призна Григс. — Покрива разстоянието, лесно се скрива, а и винаги можеш да скочиш от него и да изчезнеш, ако се наложи.

— Точно така — съгласи се Барнаби. — Не вярвам да го е оставил далече от селото. Затова утре още при изгрев ще организирам издирване.

— Дотогава няма ли да го е измъкнал вече от скривалището и да се е отървал от него на по-надеждно място?

— Надявам се да опита. Наредил съм къщата да е под наблюдение. Занапред постоянно ще сме по петите на Джексън. — Нямаше смисъл да им разкрива през какви проблеми бе минал, докато получи разрешение за временно наблюдение над къщата. Твърдото му убеждение за всеки друг бе просто подозрение, неподкрепено от нито едно доказателство. С триста зора му разрешиха да организира наблюдението, но му заявиха, че ще преразглеждат решението си на всеки двайсет и четири часа. Утре по това време Джексън можеше пак да е волна птичка в небето. Ако това стане, помисли си Барнаби, ще наредя на някой от екипа ми да го следи, без да уведомявам никого.

— Значи ще го стиснем здраво за гушата, така ли, сър? — попита Чарли Агню.

— Не. Той би избягал. Нищо не може да го задържи. — Барнаби мрачно огледа колегите си и се втренчи в задната стена, където бяха изложени ужасните снимки с останките на Чарли Ледърс. — Но като вкарам в кафеза този изрод, ще е задълго.

Луиз се канеше да си ляга. Вече цял час се приготовляваше, а възможно бе и още толкова да продължи, защото процедурата бе напълно безсмислена. И без това не мигваше. Можеше със същия успех да си остане там, където си беше, увита в кремавия си кадифен халат, свила се на кълбо в сърцето на дълбок кожен фотьойл. Той имаше съвършена овална форма, без облегалки, без крака, висеше на прозрачни копринени въжета, прокарани през една от стъклените греди на покрива на къщата.

Лекото полюляване напред-назад често й помагаше да се отпусне, понякога дори я унасяше в лека дрямка. Но не и тази вечер. Сега само гениален аптекар или още неоткрит опиат бяха в състояние да дадат почивка на измъченото й съзнание.

Новината за Ан бе определено потресаваща. Достатъчно бе само да я чуеш, да си представиш болката и ужаса, да знаеш колко близо е до смъртта. Имаше и нещо още по-ужасно…

Вал бе потресен и изпита искрено съжаление, когато за първи път чу какво се е случило на Ан. По-късно вечерта, след като му се обадиха от „Олд Ректъри“, тези чувства бяха заменени от буйно възмущение, което заплашваше да се превърне в гняв.

— Боже всемогъщи! Кога най-сетне ще оставят горкия човек на мира?

— За какво говориш?

— Ония тъпи полицаи. Що го притискат, ще го преследват, докато накрая вече няма да може да издържа повече.

— Кой? — попита Луиз, макар, разбира се, да знаеше.

— И ще реагира от чисто отчаяние. Сигурно пак ще извърши някоя глупост. А те ще потрият доволно гадните си ръчички и ще го хвърлят зад решетките. — Валънтайн се взря с тежък поглед в сестра си — явно и той не бе далеч от чистото отчаяние.

— Горкият Джекс — каза бързо Луиз. Почти бе забравила каква роля играеше напоследък. — Какво му се е случило този път?

— Както обикновено. Опитват се да му лепнат нещо, което не би могъл да е извършил.

— Да не искаш да кажеш… — Луиз слепешката посегна назад да се опре на нещо и размаха ръка във въздуха, преди да седне или по-скоро да се строполи на стола.

— Точно така, нападението срещу Ан Лорънс. Дори са взели дрехите, които е носел онзи следобед.

— О, не! — Зави й се свят. — Вал, не може да е вярно.

— Разбира се, че не е вярно. Той беше в къщата през целия ден. Ама иди им го кажи. — Най-сетне забеляза смъртната бледност на сестра си. — Извинявай, Лу. Ама че съм идиот, пълен егоист. Та тя ти беше приятелка, нали?

— Да. — Луиз вече нямаше никакви колебания. Ан й беше приятелка. Как бе могла изобщо да се усъмни в това.

— Ще ти донеса малко коняк.

Сега, седнала на висящия фотьойл, Луиз си спомни, че бе изпила коняка. Глътна го като вода, а и въздействието му беше със същия ефект. Когато шокът попремина, колкото да е в състояние да стои на краката си, тя се извини и се качи горе. Взе вана, уви все още треперещите си крайници с кремавия халат и безспир се залюля напред-назад със самотния ритъм на пълна безутешност.

Каза си, че сигурно греши. Толкова бързо бе минал покрай нея. Колоездач, целият в черно. Клин, пуловер с дълги ръкави, ръкавици, плетена шапка, която скриваше косата и челото му. Тя беше паркирала, само за минута, до жълтата двойна линия пред банката. Тъкмо щеше да излезе от колата, дори беше открехнала вратата, защото потят зад нея изглеждаше пуст. И тогава той се появи в страничното й огледало. Далече, после току до нея и сетне изчезна. Сцената не продължи и секунда. Огледалото обаче увеличаваше образите и затова бе видяла лицето му. И го беше познала.

Поне така си мислеше. Но сега Вал каза, че е бил в къщата през целия ден. Твърдеше, че самият той е бил всъщност с Джекс, когато е станало ужасното нападение. Значи сигурно се е припознала. Луиз бе спряла да вярва във Всемогъщия дори още преди да загуби вярата си в Дядо Коледа, но сега, водена от отчаянието си, започна да се моли. Несръчно, с пламенна, страстна непохватност, дори без да знае какво точно да каже.

— Моля те, Господи — прошепна тя, — нека да не е той. — Но това й се стори доста неясно и се насили да уточни. Дори спомена името му и й се стори, че то клекна като крастава жаба на езика й. — Искам да кажа, нека човекът с колелото, когото видях днес в Костън, да не е Джекс.

Остана с чувството за студена празнина в устата си. Бе наясно, че думите й бяха безплодни. Какъв смисъл имаше? Луиз се измъкна от висящия фотьойл и се загледа през покрива в почти черното небе, осеяно с трепкащи студени светлинки. Как можеше нещо или някой да съществува там горе, пък и да проявява какъвто и да е интерес към тревожната й молитва?

Дори и в този миг, в който си даваше сметка за безполезността на цялата работа, осъзнавайки колко е просто загуба на време, тя не можа да се въздържи и отправи последна молба към небето:

— И моля те, Господи, моля те, пази Вал.

* * *

На път за вкъщи Барнаби се почувства като Сизиф, най-сетне отказал се да бута камъка. Стои отстрани и го гледа как се търкаля надолу, подскача и се превърта по склона, а той с олекнало сърце тръгва към върха.

Главният инспектор тежко преживя мига в заседателната зала, когато пуснаха записа с обаждането на Ан Лорънс за злополуката и се изясни, че по всяка вероятност е подвел цялото разследване, като е тръгнал в погрешна посока. Наясно бе, че това не е оставило трайни следи във вида и поведението му за пред колегите — беше се постарал. Биваше го в такива работи и слава богу, защото беше важно. Загубата на кураж е зараза, разпространяваща се със скоростта на светлината. Затова и не даде външен израз на обзелото го отчаяние, но то си беше факт.

Още повече бе изправен пред сериозната опасност да позволи случаят да го засегне лично. Изобщо не е препоръчително, но понякога се случва. Например, когато става въпрос за жестоко отношение към дете или убийство на дете, малцина полицаи успяваха да останат безразлични. Но тук нямаше убийство на дете. Беше убит крайно неприятен стар човек, опитвал се да изнудва някого.

Тогава защо беше тази омраза? Изненадан, Барнаби си даде сметка, че точно това беше думата. Беше започнал да мрази Тери Джексън. Да мрази неговата весела усмивка и безсрамно позьорство, начина, по който водеше разговор, сякаш танцуваше: стъпка напред, две назад, лек като перце, злобен удар тук, ловка маневра — атака с преструвка и злепоставя събеседника си. И точно тогава — истинското нападение. Сериозен удар, бърз и тежък, право в слънчевия сплит.

Омраза започваше да искри и при мисълта за външния му вид. Тази суха, светлокафява плът и твърдите мускули, блестящите тъмносини очи със странни златисти зеници. Единственият физически недостатък в това съвършено аполоновско тяло, доколкото можеше да прецени Барнаби, бяха зъбите, за който явно никога не бе полагал никакви грижи. Несъмнено, ако нуждата от козметична зъболекарска намеса се представи на вниманието на Фейнлайт, пропускът веднага ще бъде отстранен.

Барнаби тутакси отпъди мисълта. Защото подобно нещо просто нямаше никога да стане. В „Скръбс“ нямаше скъпо, платен зъболекар, който да избелва зъби, да ги покрива с металокерамика и да ги закрепва. Такива услуги не предлагаха и в „Албъни“, нито в „Стрейнджуейс“^[1]. А Джексън точно натам се беше запътил.

Право там отиваш, гаден гноен цирей такъв. Барнаби се стресна, като чу гласа си, и усети, че стиска волана, все едно животът му зависеше от това. Толкова се изненада, че чак натисна спирачки и почти спря. Чувството никак не беше уместно. Омразата може да те заслепи, да намали до нула възможностите за реакция, да скрие улика, която е пред носа ти. Да не говорим как само ти вдига и кръвното налягане.

Сети се какво му каза Джойс онази сутрин: хванел ли веднъж случай, бил като куче, докопало кокал — стиска го в зъбите си, настръхнало да не би друго куче да си ръфне. Тогава й се беше ядосал. Отново се зачуди дали наистина беше така и реши: даа, Джойс беше права. Е, донякъде. Много добре осъзнаваше собствените си качества, иначе не би успял да се издигне до сегашния си ранг, а и бе убеден, че винаги е готов да изслушва и другите. И в това отношение ако не беше единственият, то най-малкото бе един от малцината. Все още на втора, Барнаби зави по алеята към номер седемнайсет.

И тогава нещата започнаха да изглеждат по-розови, както винаги. Каквато и кал да беше газил през работния ден, щом наближеше вратата на дома си, започваше да се отърсва от нея. Беше странен процес, защото не бе свързан толкова с изключване на фактите от съзнанието, а с прочистване на душата. Така и не беше разбрал точно как и какво ставаше.

Може би му действаше свежото ухание на градината (винаги намираше в нея нещо неустоимо красиво, дори и през зимата) или познатата топлина на монолитната тухлена къща, в която живееше щастливо повече от двайсет години. А най-вече, разбира се, Джойс. Той бе щастлив там, където е тя.

Барнаби обаче никога не гледаше на добрата си съдба като на нещо неотменно. При неговата си съдба като на нещо неотменно. При неговата работа бе невъзможно. Пък и въобще задоволството винаги привлича нещастието като магнит. Толкова пъти бе чувал: „Никога не съм мислил, че може да ми се случи такова нещо!“ Едва ли бе слушал друго по-често. Той никога не би го казал. Нито пък вярваше, че като не правиш никому зло, си застрахован срещу бедствия. Барнаби докосна таблото на колата, преди да отвори вратата и да излезе от „Астра“-та.

„Ситроен“-ът на Къли, боядисан в жълто и морскозелено, с огромен слънчоглед, изрисуван на капака на багажника, беше паркиран под дървото златен дъжд. Обзет от още по-голямо нетърпение да се прибере, Барнаби ускори крачка. Едва беше сложил ключа в ключалката и дъщеря му отвори вратата.

— Тате! Случи се нещо чудесно! — грейна в усмивка Къли и стисна ръката му. — Хайде.

— Чакай да си взема…

— Не. Трябва да дойдеш веднага.

Вратата на кухнята беше широко отворена. Джойс се усмихваше, Никълъс изглеждаше ужасно горд, на масата стърчаха бутилки в златисто фолио, чаши за шампанско. Всеобщо веселие. Погледна грейналото лице на дъщеря си и разбра какво ще му каже. Обгърна я с ръка и усети приятния аромат на косата й. На тати момиченцето.

— Къли. О, миличка, какво да кажа? — Барнаби усети непривична топлина в очите си. Е и? Човек не ставаше дядо всеки ден. — Поздравления.

— Не мен трябва да поздравяваш, глупчо. А Нико.

— Нико ли? — Барнаби бързо оправи изражението си, но сърцето му се сви, пронизано от разочарование. Заедно отидоха в кухнята.

— Приеха ме в Националния, Том — засмя се Никълъс и вдигна чаша, явно не за първи път. — Не с ли чудесно?

— Чудесно е — насили се да каже Барнаби. — Поздравления — повтори той.

Къли му наля чаша „Вьов Клико“ и се усмихна на майка си.

— Татко си помисли, че съм одобрена за рекламата на шампоана.

— Така ли? — каза Джойс и го погледна в очите. Не че имаше нужда.

— Аз пет пари не давам за никакви реклами на шампоани! — викна Нико, пак се засмя, пресуши чашата си и я метна във въздуха.

— Знаеш ли какво ще играеш? — попита Барнаби, който отдавна се беше научил да задава правилните въпроси при всяка новина, свързана с театъра.

— В актьорския състав съм. Следователно мога да играя всичко, всичко. В момента поставят „Антоний и Клеопатра“ на Пинтър! — викна Нико.

— И нова комедия на Тери Джонсън за Сид Джеймс — добави Къли.

— „На къмпинг край Котслоу“.

— Не може да се казва така — обади се Джойс.

— Ти би могъл да играеш Барбара Уиндзор, скъпи — подхвърли Къли и изпрати на любимия си въздушна целувка.

— Да! От мен би излязъл страхотен травестит.

— И това е начин да привлечеш вниманието на критиците — отбеляза Джойс сухо. Знаеше, че Нико само се прави на грубиян, но все пак не й беше приятно. — Пийни още малко вино, скъпи. — Тя посегна за чашата на мъжа си, но вместо да я вземе, той й хвана ръката.

— Предпочитам да хапна един сандвич.

— Сандвич ли? — Никълъс ги удостои със своята интерпретация на погледа на лейди Бракнел от пиесата на Оскар Уайлд „Колко е важно да бъдеш сериозен“ и продължи, подражавайки по-скоро на комедийния радиоводещ Тим Брук — Тейлър, отколкото на прочутата Едит Еванс, но все пак изглеждайки по-добре и от двамата. Макар че то кой ли не би? — Никакъв сандвич! Отиваме да празнуваме!

— Къде?

— В „Ривър Кафе“.

— Какво!

— Спокойно, тате.

— Ако си мислиш… — Барнаби стисна зъби, за да спре потока от думи, напиращ в устата му. Ако Къли беше бременна, можеха дори да се пренесат в „Ривър Кафе“ с все багажа и цял месец да закусват, обядват и вечерят там. — Както и да е, чувал съм… Там не можеш просто да се изтърсиш ей така…

— Нико е направил резервация.

— Искаме да ви почерпим — каза Никълъс с леко агресивен тон. — Вчера си продадох старата таратайка.

— Решихме, че е глупаво да имаме две коли. Особено в Лондон.

— И какво — намерихте най-добрия начин да профукате три хиляди лири?

— Стига, Том — обади се Джойс, която внимателно наблюдаваше реакцията на мъжа си, — успокой се.

— И дума да не става. Пък и аз съм на зелева супа.

— Той не е чул — викна Никълъс и смигна на жена си.

— Какво да съм чул? — попита Барнаби.

— Че те с това са известни — отвърна Къли и остави майка си да продължи.

— Вярно е, Том — потвърди Джойс. — Оня ден четох някъде. В „Ривър кафе“ правели най-добрата зелева супа на света.

Бележки

[1] „Скръбс“, „Албъни“ и „Сгрейнджуейс“ са имена на английски затвори. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Каролайн Греъм Сигурно място (9)

Метаданни

Данни

Сигурно място

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава девета

Каролайн Греъм
Сигурно място (9)