Каролайн Греъм
Сигурно място (3)

Глава трета

Ан Лорънс провери съдържанието на таблата, на която бе поставена закуската на съпруга й. Слаб китайски чай. Рохко сварено яйце. Току-що изпечена филийка. Ябълка. Малко мармалад. Добави цветенце във вазичка с растителни орнаменти.

— Би ли занесла това горе, Хети?

Ан наричаше госпожа Ледърс Хети от малка, а госпожа Ледърс винаги й беше викала или Ани, или Немирница, или някое от другите нежни прякорчета. Един ден Ан се омъжи и като по чудо се превърна в госпожа Лорънс, но колкото и да убеждаваха госпожа Ледърс, къде на майтап, къде сериозно, да нарича Ан по друг начин, тя просто не можеше. Струваше й се нередно.

— Разбира се — отвърна госпожа Ледърс и веднага се зачуди къде ли да се дене, ако викарият (за нея той си оставаше енорийският свещеник) отвори вратата по пижама. Или нещо по-лошо.

— Просто почукай и я остави пред вратата му.

Ан си наля трета чаша кафе и я занесе в библиотеката. Часът беше почти десет, но реши, че е най-добре да остави Лайънъл да спи. Беше се прибрал късно след обиколката на най-различни приюти, общежития и недовършени строежи и бе изтормозил с обаждания познатите си от службата за контрол върху лица с условни присъди. Накрая тревогата му за живота и здравето на Карлота надделя над притеснението да не я засегне и отиде в полицейския участък в Костън да съобщи за изчезването на момичето. Върна се у дома и доста обстойно и с отвращение описа „пълната и безчовечна липса на интерес“, с която се сблъскал в полицията.

Ан го слушаше, а гърдите й се стягаха от мъка и угризения. Как й се искаше да има начин да върне времето назад и да си спомни спокойствието, безгрижието, с които някога живееше. Тогава това на моменти й се струваше отегчително, но сега с цялата си душа искаше онези дни отново да се върнат.

Пощенската кола си тръгна. Ан отиде във вестибюла и изпразни голямата телена кошница, която висеше отзад на вратата. Винаги имаше много писма. Лайънъл обичаше да си кореспондира — понякога на Ан й се струваше, че пише писма на всеки, с когото се е запознал. За щастие голяма част от адресатите, изглежда, нямаха желание да поддържат връзка с него. Обичайно бе на закуска да се оплаче как еди-кой си все още не е отговорил на второто (или третото) му писмо.

Лайънъл отдавна бе прекратил дейността си като енорийски свещеник, но винаги получаваше писма за различните благотворителни начинания, в които е участвал, списания (днес например беше „Ню Стейтсмън“) и писма с молба за помощи. Имаше и две писма, адресирани до нея. Веднага позна, че едното е от възрастна роднина от Нортъмбърланд, която винаги й пишеше през август, за да й напомни, че скоро е рожденият ден на майка й, та да не забравя да се помоли за нея. На другия плик беше написано само името й. Нямаше адрес. Някой сигурно го беше пъхнал направо в процепа за писма. Често се случваше, особено вечер, когато не искаха да безпокоят никого. Ан отнесе писмото до прозореца в трапезарията и го отвори.

Щеше да помни мига до края на живота си: яркия цвят на тъмнорозовите ружи, притиснали се до прозореца, грубата дамаска на тапицерията, докосваща задната част на краката й, пухче прах до обутото й в чехъл стъпало и самата себе си — как разгъва тънката, леко зацапана хартия на единствения лист в плика.

За благословена частица от секундата недоумяващо се взря в странните изрязани думи, залепени накриво. Да не е нов вид реклама? Нововъведение в боклуците, с които пълнеха пощенските кутии на хората? После прочете думите свързано да види дали имат смисъл.

В главата й нахлу шум. Сетне сърцето й замря, сякаш някой бе стоварил тежкия си юмрук върху гърдите й. С мъка си пое дъх. И отново прочете думите. „Видях Те Как Я Блъсна.“

Ан усети да се вкочанява. Устата й изведнъж се напълни с кисела течност: Напрегна всички сипи да не повърне или да припадне, клекна и опря глава в коленете си. Както клечеше и трепереше, сянка се появи до нея на килима.

— Добре ли сте, госпожо Лорънс?

— Какво? — Ан вдигна глава и скочи. Листът падна на килима със залепените думи нагоре. — Какво правите тук?

На прага стоеше мъж, нехайно подпрял се с ръка на рамката на вратата. Невероятно красив младеж с къса, къдрава коса, толкова руса, та изглеждаше почти бяла, и поразителни тъмносини очи. На горната част на ръката му се виждаше татуировка — изненадващо нежна. Водно конче с крилца в небесносиньо и яркозелено, а телцето му приличаше на черна удивителна. Той свали измачканото си дънково кепе, превръщайки по някакъв начин този жест на уважение в обида.

— Лайънъл искаше колата да е готова за единайсет, ама не ще да запали. Май карбураторът не е наред.

— Защо не се обадихте по телефона? — гласът й се извиси. Никога не беше нахлувал така преди. Да влезе в къщата! И то точно в този момент.

— Нещо се е преебал — каза той и се усмихна, когато бузите на Ан пламнаха. — Отидох до кухнята да кажа на госпожа Ледърс, ама я няма там.

Младежът свърши с обясненията, но сякаш изобщо не възнамеряваше да си ходи. Пъхна палци в гайките на дънките си и зяпна Ан с престорено уважение. Стаята изведнъж й се стори много по-малка, изпълнена до тавана с напрежение, което въобще не желаеше да анализира, нито да разбира.

— Ще кажа на съпруга си.

— Да. Добре — отвърна той, но продължи да си стои на прага.

Ан не можеше да излезе. Нямаше как да мине покрай стройното тяло, грациозно облегнато на рамката на вратата. Насили се да го погледне и видя безочливост и дори омраза в красивите му очи, но после го отдаде на състоянието на ума си в момента.

— Изпуснахте си писмото.

Тя го грабна и го смачка в дланта си. Дали беше видял какво пишеше на листа? Не би могъл от толкова далече. Напъха хартиената топка в джоба на халата си и с усилие проговори:

— Можете да си вървите… вече… ъъ, Джекс.

— Знам, госпожо Лорънс. Няма защо да ми казвате.

Тя отстъпи назад, опипвайки зад себе си рамката на прозореца, полека се отпусна и седна на нея. И какво щеше да прави сега? Скована от нерешителност и тревога, Ан бе спасена от появата на Хети Ледърс.

— Извинете — рече госпожа Ледърс, понесла пластмасов леген с препарати и парцали, и решително мина покрай шофьора. — Някои хора все пак работят тук.

В следващия миг беше изчезнал. С едно-единствено плавно движение, като пор. Госпожа Ледърс веднага забеляза състоянието на Ан.

— Не бива да позволявате на тази отрепка да ви разстройва — загрижено отбеляза тя, като за нищо на света не можеше да разбере как негово преподобие може да подлага жена си на такива изпитания с тия нехранимайковци, дето ги водеше в къщата. Зае се да свали овехтялата дантелена покривка от масата и внимателно я сгъна. — Колкото по-рано офейка, толкова по-добре.

— Не е само заради него. — Ан обгърна тялото си с ръце. — Карлота избяга.

— Тя ще се оправи. Такива като нея винаги се справят.

Госпожа Ледърс обикновено не говореше така откровено. Искаше й се да е лоялна и към преподобния, и към жена му, но днес просто трябваше да е искрена. Ан изглеждаше доста зле.

— Свърших в кухнята. Защо не отидете да си направите чаша хубав чай?

Ан почти тичешком напусна стаята. Не отиде в кухнята, просто тръгна слепешката из къщата, без да знае накъде. Накрая се озова в килера за спално бельо и осъзна, че се е вторачила в купчините сгънати чаршафи, наредени на дървени рафтове, ухаещи на изсушена върбинка.

Извади писмото от джоба си и го приглади. Ръката й трепереше изключително много и изрязаните, залепени думи подскачаха нагоре-надолу като в налудничав танц. Имаше чувството, че държи нещо скверно, покрито с ужасна мръсотия, а в него бъка невидим лигав живот.

Изтича в банята и накъса писмото на десетки парченца, после направи същото и с плика. Хвърли ги в тоалетната и пусна водата няколко пъти, докато изчезна и последната хартийка.

После се съблече, пусна душа и свирепо затърка тялото си с кисето. Изми си ушите отвътре, ноздрите и ноктите. Насапуниса си косата и дълго я плакна. След като свърши, сгъна халата и всичко, с което беше облечена, когато за първи път докосна писмото, напъха дрехите в чувал за боклук и го изхвърли.

След време, когато превърташе събитията назад, Ан се изненада защо не е предвидила следващата стъпка на автора на писмото. Беше гледала филми, беше чела криминални романи, но когато й се обадиха по телефона, изпадна в пълен шок. Почти толкова силен, колкото когато получи писмото.

Той май говореше през памук. Без акцент, само сподавено мърморене. Искаше пари. Хиляда лири, иначе щял да отиде в полицията. Каза й точно кога и къде да остави парите. Ан запротестира. Опита се да обясни, че не може да намери толкова бързо исканата сума, а оттатък й затвориха телефона.

Нито за миг не й мина през ум да не плати и не само заради опасността да я разкрият. Обхваната от угризения, смяташе, че тя, единствено тя е пряко отговорна за трагичната ситуация. Беше прогонила Карлота от къщата, беше преследвала момичето до реката и не успя, въпреки усилията си, да му попречи да скочи във водата.

Всъщност сега Ан започна да се пита доколко неподправени са били усилията й. Спомни си как Карлота викаше: „Ти никога не си искала да живея тук и ще се радваш, ако се отървеш от мен.“ Това беше самата истина. Отчаянието на момичето, твърдото му решение да скочи бяха дали сили, но определено, ако беше опитала да го хване малко по-здраво… И после този вик: „Не ме бутай…“ Не беше бутнала Карлота. Или беше?

Бутнала или не, и в двата случая Ан бе виновна за случилото се. И затова трябваше да си плати. Щеше да е първата стъпка, първият опит да облекчи съвестта си. Можеше да отиде до банката и да изтегли хиляда лири. Познаваха я и наличните пари в сметката й лесно щяха да покрият исканата сума. Ако онзи отново предяви претенции, щеше да продаде остатъка от бижутата на майка си. Така определено щеше поне малко да наклони везните в своя полза. Доплака й се от тъжната симетрия на заключението.

В онази нощ Ан взе фенерче да осветява пътя си през гората Картърс Ууд. Имаше едно местенце за пикник с дървени пейки и две дълги маси. Наредиха й да остави парите в запечатан плик, увит в найлонова торбичка, в кошчето за боклук.

Страхуваше се повече да не сбърка, отколкото да ходи сама сред тъмните шумолящи дървета. Не се боеше, че ще й се случи нещо. Изнудвачът едва ли ще поиска да нарани златната си гъска, а и надали ще се остави да бъде видян, явно щеше да се стреми да не й се мярка пред очите.

Имаше две кошчета за боклук. Едното беше празно и Ан пусна пакета там. Той тихо тупна на дъното и тя се зачуди дали изнудвачът беше достатъчно наблизо да чуе. Изведнъж дребно животно изписка, когато жената хукна към къщи.