Каролайн Греъм
Сигурно място (7)

Глава седма

На следващата сутрин Барнаби взе асансьора, за да слезе в заседателната зала, и скришом стисна палци най-сетне да имат късмета да открият следа. Не бяха много нещата, които го потискаха така, както абсолютно замрял случай, в който не съзира нито едно слабо място да се пропука и поддаде, за да се стигне до някакво откритие. Може би „албумът с изрезки“ на Чарли щеше да се окаже такова слабо място. Това щеше да преобрази настроението на Барнаби, напълно помрачено след тазсутрешната престрелка с Джойс на закуска.

— Не отиваш в участъка, нали, Том?

Той беше станал от масата, обличаше си сакото, запътил се към вратата.

— Том!

— А?

— Днес е почивният ти ден.

— Вчера, като си тръгвах, се появи нещо наистина особено важно.

— Е и?

— Помислих, че би предпочела да се занимая с него днес, отколкото да прекарам половината нощ в участъка вчера.

— Не може ли някой друг да се „занимае“ и да ти се обади по телефона?

— Предпочитам сам да…

— Като захапеш нещо, си като куче с кокал. Страх те е до смърт да не би друг да си отхапе малко.

— Глупости. — Барнаби зарови по джобовете си за ключа от колата и се зачуди дали думите на жена му бяха истина. — Пък и утре съм си цял ден у дома.

— Нали знаеш, че семейство Гейвстън ще дойдат на вечеря?

Съвсем беше забравил.

— Да.

— В шест и половина те искам вкъщи. Най-късно.

— Тъй вярно — викна Барнаби, после съжали за резкия си тон и се опита да умилостиви Джойс с целувка.

Тя обаче си дръпна бузата и тресна вратата на кухнята. Барнаби пък тресна входната врата. Влезе в „Астра“-та и блъсна и нейната врата, после подкара към участъка бясно, което не беше обичайно за него. В службата най-напред отиде до асансьора, после до кабинета си, където, ей така, да закръгли числото, тресна още една врата.

Надяваше се спречкването да не е начало на обединена атака на Джойс и Къли, каквито му спретваха от време на време, водени от желанието си да го накарат рано да се пенсионира. Понякога и той копнееше за по-лесен живот. Независимо от духа на колективност и пиянското приятелство след работа, освен някои изключително близки отношения и колегиалната солидарност, все пак безспорен факт, поне сред висшите ешелони, бе, че полицията е пълна с акули. Огромни, силни зверове плуваха насам-натам, тракаха челюсти, плющяха с опашки: егоцентрични, свирепо амбициозни индивиди, решени да вървят напред на всяка цена. Да разделят и владеят.

И старите акули трябваше да внимават. Нищо чудно как толкова много от тъжните, изтощени същества, доста преди да е наложително, се оказваха сгушени зад бюро в централата, далеч от опасностите на борбата. Но не и тази. След толкова години на предната линия главният инспектор Барнаби вече не си представяше да се завре в подобно уютно, скучно местенце.

На излизане от асансьора той се сблъска със сержанта си, който излизаше от мъжката тоалетна и вонеше на силен тютюн.

— Все още ли изпитваш волята си, Трой?

— Лесно ви е на вас, сър. Пристрастиш ли се, ставаш наистина…

— Пристрастен.

— Да. И никой не оценява усилията ти.

— Какво?

— Имам предвид хората, които никога не са пушили. Като например Морийн. Изобщо не знаят какво е.

Барнаби нямаше настроение за подобно хленчене. Ускори крачка към заседателната зала, шляпна върху бюрото си почти празна папка с бележки по случая и се вторачи в обезсърчения си екип. Не само обезсърчени, ами и някак изчерпани. Огледа се свирепо.

— Къде е полицай Мичел?

— Идва — обади се инспектор Картър. — Работила е…

— Как така идва! Трябваше да е вече тук. Ти — Барнаби заби пръст в полицай, седнал върху масата — върви да…

В момента обаче Кейт Мичел влетя в залата. Цялата грейнала в усмивка, развълнувана.

— Сър! Аз…

— Закъсня.

— Куриерът ми донесе вестника едва в пет и половина тази сутрин. Имаше толкова много парчета и парченца, отне ми цяла вечност, докато ги събера.

— А — каза Барнаби. — Разбирам.

— Накрая се оказа, че са изрязани само шест думи.

Барнаби протегна ръка. Полицай Мичел се приближи и му връчи лист размер А4.

— Залепих ги в единствения смислен словоред.

— Така значи — отбеляза Барнаби и сведе очи към „единствения смислен словоред“. И сърцето му запя.

— „Видях те как я бутна“.

Барнаби прочете още веднъж думите и гласът му отекна в настъпилата тишина. Виждаше и усещаше как залата се зарежда с интерес и жизнена енергия. Единственият миг на прозрение безследно заличи летаргията и разочарованието.

Както вече изглеждаше, анонимното телефонно обаждане не е било шега. По всяка вероятност някой наистина бе паднал или е бил блъснат в Мисбърн някъде малко преди 10,32 вечерта в неделя, 16 август.

— Някакви идеи — попита Барнаби — как откритието може да ускори разрешаването на случая?

Сержант Трой реши да поеме инициативата. Мислите и становищата му обикновено не бяха особено подредени, но полагаше усилия да поддържа бързината на ума си. Не понасяше да го мислят за неспособен и неотговарящ на изискванията.

— Ледърс е видял някой да блъска някого в реката и се опитва да извлече финансова изгода. Вместо да плати, въпросният индивид, който и да е, му връзва чудесна телена вратовръзка. Освен това, тъй като горе-долу по същото време изчезва една от онеправданите души, приютени в дома на Лайънъл Лоръис, бих подчертал, че двата случая несъмнено са свързани. — Трой замълча, изведнъж усетил, че всички го гледат, и закова поглед в екрана на най-близкия монитор. Анализът му се струваше доста логичен, но си познаваше старчето. Барнаби имаше способността да прави бърз разрез на всяко изказване, да намира слабото му място и сетне да ти го запрати в носа като камък с прашка.

— Добре измислено.

— Сър — каза предпазливо Трой. И друг път му се бе случвало. Каже ти нещо хубаво и после те жилва с отровното си жило — например: „Добре измислено… за някой, дето мисли с три процента от единствената си мозъчна клетка на умряла амеба.“

— Само че…

Ето, започна се.

— Идеята, че това — Барнаби размаха вестника — е първата стъпка към изнудване, макар и доста вероятна, на този етап трябва да остане само хипотеза.

Усмихна се доволен на колегите си, забравил доскорошното си униние.

— Някой друг? Да, инспектор Картър.

— Обаждането на телефона за спешни случаи, сър. Може да е позвънило именно лицето, блъснало някого в реката. Вероятно се е изплашил. Размислил е.

— Едва ли щеше да е в негов интерес, ако жертвата беше спасена — обади се сержант Бриърли.

— Можеше да го обвинят в опит за убийство, ако не и по-лошо.

— Може да е станало случайно — предположи Трой. — При боричкане, да речем.

— Тогава не би дало повод за изнудване.

— О, да. Вярно. „Няма повече да се обаждам на това заседание. Думичка няма да обеля.“

— Така — каза Барнаби. — Сега искам да ми намерите от Главното управление записа на телефонното обаждане, така че някой да заминава за Кидлингтън. Искам и копие от доклада на екипа, претърсил реката. После ще подновим разпитите от къща на къща във Фърни Басет — само не в „Олд Ректъри“, там лично ще отида — и в съседните две села Суон Мирън и Мартир Бънтинг. Проверете дали някой не е чул шум от караници или какъвто и да е смут или безредие между девет часа и, да речем, полунощ. Имайте предвид, може да се е случило навсякъде, не непременно на реката или близо до нея. Спорещите не се заковават на едно място. Също и удавниците. Затова ще разпратим факсове не само до всички наши участъци, но и до общините по границата — в Оксфорд, Уилтшир. И да уведомим речните служби. Ако имаме късмет, дори ще ги накараме да организират издирване. Искам и оглед на речния бряг до бента, но да започне от селото. Именно там Ледърс е разхождал кучето и, предполагам, там е видял как бутат момичето в реката. И още проверете всички болници и морги в района за случаи на удавяне през последните шест дни. Не забравяйте списъка на изписаните пациенти. Момичето може да е успяло да се измъкне или да са го извадили, да е имало нужда от помощ, а като се е оправило, да си е отишло у дома. Където и да е.

— Да питаме ли конкретно за млада жена, сър? — заинтересува се полицай Филипс.

— Не. На този етап не искам толкова да стесняваме кръга. Все още сме в сферата на предположенията. Искам копия от това — Барнаби размаха листа с посланието от шест думи и отново го остави на масата — да се закачат на таблото. Нека някой да бъде така любезен да снеме отпечатъците на госпожа Полин Грантам, за да ги изключим, и на господин Ледърс, за да потвърдим версията. Искам да се свалят отпечатъци и от телефонната кабина във Фърни Басет, макар че след шест дни, подозирам, само ще си загубим времето.

Всички излязоха. Барнаби се облегна назад, затвори очи за малко и се замисли. Реши да подаде молба за заповед за обиск. Нямаше да е лошо да огледат стаята на момичето, а си представи реакцията на Лорънс, ако отидат без необходимото разрешение. Междувременно…

— Трой.

— Сър. — Сержантът бързо се изправи.

— Един „Марс“.

 

 

Хети Ледърс нямаше търпение пак да започне работа. Полин се върна у дома при съпруга и децата си и Хети с изненада установи колко самотна се чувства. Вероятно беше последният човек, на когото можеше да му хрумне, че един нещастен брак е по-добър от никакъв брак, но явно просто свикваш да има друго човешко същество около теб вкъщи. Полин се обаждаше всяка вечер и цялото й семейство идваше в събота и неделя, но не беше същото.

Втората причина бяха парите. Хети не беше в състояние да плати за погребението на мъжа си и страшно се притесняваше. Ужас я обзе, когато разбра колко точно щеше да й струва. Единствените й спестявания — малко повече от двеста лири — пени по пени се бяха стопили през годините, за да покриват разноските по домакинството. От време на време оставаха по лира-две в края на седмицата, но обикновено нищо не заделяше.

Кенди все още изпадаше в шок само ако Хети излезе от стаята, затова Ан Лорънс й предложи да идва на работа с кучето. Ан спираше колата в края на уличката, Хети донасяше животинчето, увито в одеяло, и Кенди прекарваше деня в стар фотьойл край камината. Там беше, дълбоко заспала, когато Барнаби и Трой пристигнаха в „Олд Ректъри“. Барнаби забеляза, че гаражът е празен, което не беше чак толкова лошо. Джексън вероятно бе откарал преподобния Лорънс някъде по работа, следователно госпожа Лорънс беше сама.

Спомни си първата среща с нея. Как се беше свила, когато разбра кои са. Колко беше напрегната по време на разпита и бързаше да ги отпрати. Сега имаше къде да натисне. И щеше здраво да натисне.

На вратата обаче се появи Хети Ледърс и обясни, че и двамата Лорънс отсъстват. Много съжалявала, но…

— Бихме искали да поговорим и с вас, госпожо Ледърс — усмихна се Барнаби, озовал се във вестибюла, преди Хети да се усети. — Ако нямате нищо против.

— Ами… — Тя тревожно погледна към сержант Трой, който затваряше тежката входна врата. — Аз работя.

— Това е кухнята, нали?

Също толкова неусетно полицаите вече бяха в кухнята. Трой възкликна с неподправено удоволствие, щом забеляза кученцето.

— Оправя ли се?

— Да. Ветеринарят каза…

Барнаби ги остави да си побъбрят. Така госпожа Ледърс щеше да се отпусне, което можеше да е от полза, като започне да й задава въпроси. Самият той не се интересуваше особено от животни, освен ако не бяха добре напълнени с ориз и лук и покрити с препечена кожичка.

— Ще пиете ли по чаша чай?

Полицаите приеха поканата и седнаха на дългата очукана чамова маса, където Хети им поднесе чая. Имаше и чиния с бисквити. Жената изглеждаше озадачена, но и заинтригувана. Подаде им захарница. Трой си сложи няколко пълни лъжици, разбърка захарта, дискретно извади бележника от джоба на сакото си и го сложи на коляно.

— За какво искахте да говорим, инспекторе? Пак ли за Чарли?

— Не съвсем, госпожо Ледърс. Бих искал да ни разкажете, ако нямате нищо против, за момичето, живяло доскоро тук.

— За Карлота ли?

— Разбрах, че е избягала.

— Прав й път — отсече Хети. — Изобщо не й беше мястото тук, ако питате мен.

— Дълго ли живя тук? — попита сержант Трой.

— Прекалено дълго — отвърна Хети. Барнаби й се усмихна окуражително и тя уточни: — Няколко месеца.

— Що за човек беше?

— Лицемерка. Отнасяше се с хората като с парцали, но появеше ли се преподобният, ставаше по-мека и от масло.

Представлението им беше познато. Барнаби веднага направи връзката и пренасочи разговора:

— А какво ще кажете за Джекс? Двама млади… предполагам, добре са се разбирали?

— Никак — заяви Хети и с явно нежелание добави: — Единственото хубаво нещо, което може да се каже за момичето — не понасяше оня.

— Значи и той не ви е от любимците? — попита сержант Трой.

— Тръпки ме побиват от него. Госпожа Лорънс му забрани да влиза в къщата и аз напълно я разбирам.

— Винаги ли е било така?

— Моля?

— Имам предвид, нещо конкретно ли се случи, за да го изгони от къщата?

— Не. Беше непреклонна по въпроса от самото начало. А той, моля ви се, да вземе да наруши заповедта — в сряда сутринта май беше. Влизам в трапезарията да чистя и той там, облегнал се на вратата като господар. А горката госпожа Лорънс трепери като лист. На бърза ръка го изгоних.

Трой улови погледа на шефа си, блеснал от възбудено любопитство, и записа деня и датата в бележника си.

— Тя спомена ли какво искаше той от нея?

— Уж вътрешният телефон не работел. Пълни глупости.

Барнаби изчака, но явно това беше всичко по въпроса и отново върна разговора към Карлота:

— Знаете ли нещо за миналото на онова момиче? Откъде е например?

— Оттам, откъдето са всички, дето идват тук. От благотворителната организация, в която участва пасторът. — Хети отпи от чая си и побутна лешниковите бисквити към сержант Трой. — Ако питате мен, това са пари, хвърлени на вятъра. Защо не ги използват да помагат на свестни деца, дето се опитват да си пробият път в живота?

— Тук сте права, госпожо Ледърс — подкрепи я Трой и си взе три бисквитки.

— Разбрах, че Карлота изчезнала след някаква кавга — каза Барнаби. — Случайно да знаете за какво са се скарали?

— Не знам, пък и да знаех, нямаше да ви кажа. Не искам да обсъждам госпожа Лорънс в нейно отсъствие.

— Аз и не искам това от…

— Тази жена е светица, само като си помислите с какво трябва да се примирява.

Госпожа Ледърс се наежи. За миг настъпи тишина. Барнаби кимна след последното изречение, сякаш напълно разбираше с какво бреме се е натоварила госпожа Лорънс. Трой се усмихна и намигна на кученцето, което се беше събудило. Кенди му се прозя в отговор. Главният инспектор внимателно зададе следващия си въпрос:

— Някой идваше ли тук да види Карлота? Приятели, роднини?

— Не съм чувала. Получи странно писмо — въздушна поща, от чужбина. Няма да ви кажа какво направи с него.

Беше очевидно, че Хети имаше намерение да направи точно обратното. И двамата търпеливо изчакаха.

— Хвърли го направо в огъня — довърши тя.

— Мили боже! — възкликна Барнаби.

— Без дори да го отвори. Един ден й казах, че така не се прави, писмото може да е било важно. Може някой да е умрял.

— Тя как го прие? — попита Трой.

— Каза ми да си гледам тъпата работа. — Тук Хети бързо се изправи и заприбира чашите. — Наистина трябва да се залавям за работа.

Върна останалите бисквити в тенекиената кутия, което направи Трой нещастен, и занесе чайника в мивката. Барнаби предположи, че съвестта на Хети се е разбунтувала, защото, макар да бе говорила всъщност съвсем малко, се беше разтревожила дали не е казала прекалено много. Дали не е проявила нелоялност към семейство Лорънс. Инспекторът реши засега да я остави на мира. Ако трябваше да разговаря пак с нея, щеше да отиде в дома й, където може би нямаше да има чак такива задръжки. Трой прибра бележника и започна да закопчава сакото си.

— Имате ли представа кога ще се върне госпожа Лорънс?

— Сигурно скоро — отвърна Хети. Беше пуснала чешмата с пълна струя и Барнаби не успя да чуе последните й думи: — Отиде до банката.

Почака да спре водата, за да я попита дали може да разгледа стаята на Карлота.

Настъпи ужасно неловко мълчание. Накрая Хети, без да го гледа в очите, каза:

— Не бих искала да съм неучтива, инспекторе, но не трябва ли да носите… ъъъ, нещо…

— Заповедта за обиск ще бъде готова днес следобед, госпожо Ледърс, но бихме спестили време, ако може да…

— Просто си мисля, ами пасторът не би одобрил.

Ще трябва да го преглътне, помисли си сержант Трой. И секунда-две се забавлява да си представя как Лайънъл дъвче и гълта с мъка, като донякъде се надяваше госпожа Ледърс да не ги пусне. Но тя щеше да го разочарова.

— Той и без това няма да има думата, когато се върнем със заповедта следобед — обясни й Барнаби.

— Ами… ама аз трябва да присъствам — каза Хети и бързо добави: — Без да се обиждате.

— Напротив, държим да присъствате — увери я сержант Трой.

— Ще ни заведете ли? — подкани я Барнаби.

 

 

Голямо катерене падна до таванското помещение. Стъпалата между първите две стълбищни площадки бяха широки и ниски, покрити с дебел килим в тъмносиньо и червено с ориенталски мотиви, толкова протрит на места, та му се виждаше основата. Перилата бяха от здраво дъбово дърво и на всяка площадка завършваха в огромни осмоъгълници с изваяни големи жълъди.

— Госпожа Лорънс обичаше да се пързаля по тези перила — каза Хети.

— Госпожа Лорънс ли? — учуди се Трой и объркан се вгледа в широките лъскави перила.

— Като беше малка.

— А — сержантът се почувства глупаво и бързо се заоправдава: — Не знаех, че толкова отдавна работите тук.

— Слагаше възглавница в долния край. Един ден баща й махна възглавницата и тя така се удари.

— Ама нарочно ли я махна?

Хети не отговори.

Барнаби спря на първата площадка да си поеме дъх.

— Сигурно сте започнали веднага след завършване на училище?

— Точно така — каза Хети. — Бях на петнайсет. Всичките ми приятелки ме сметнаха за малоумна, задето дойдох да работя тук. Те отидоха в големи магазини като „Буутс“ и „Уулис“ или в офиси.

— А вие защо не направихте като тях?

— Не обичам големите места, пълни с хора, дето ти висят на главата — разни чужденци, носят се клюки, погаждат си номера. Исках тиха, спокойна работа при добро семейство.

Барнаби отново пое нагоре. Хети го последва, а най-отзад вървеше Трой и любопитно се оглеждаше. Беше изумен колко къщата е препълнена с разни стари неща: потъмнели, загубили цвета си маслени картини, като тези, дето ги показват в музеите, гравирани месингови масички, огромен гонг на стойка с огромна палка, чиято глава бе увита с ленено платно, плюс грамаден препариран крокодил в стъклен сандък. Беше покрит целият с напукана лъскава тъмнокафява кожа. Звярът се усмихваше, показал стотици бляскащи бели зъби.

— Не изоставай, сержант.

— Извинете. — Трой се забърза след шефа си и Хети Ледърс.

Вече стигнали следващата площадка, те се канеха да поемат по стъпалата, много по-стръмни и по-тесни, покрити с тъкана памучна пътека в светлокафяво. Само десетина стъпала водеха до боядисана в бяло врата, от най-евтините, каквито има във всеки магазин за дървен материал. От шперплат, кухи отвътре, със сребриста метална брава. Беше затворена.

Хети посегна към дръжката, но Барнаби я спря.

— Влизали ли сте, откакто Карлота изчезна?

— Не. Тя не ми даваше — госпожа Лорънс. Каза, че сама ще се погрижи.

— Това необичайно ли ви се стори?

— Определено — отвърна Хети. — Да си призная, доста ме засегна.

— И? Погрижи ли се?

— Не, доколкото знам. Все пак не живея тук и не знам всичко, което тя прави.

Хети натисна дръжката и отвори вратата. И тримата зяпнаха при вида на стаята.

Накрая Хети каза:

— Е, все съм виждала бъркотия, ама като тази тук не съм. — Жената беше дълбоко възмутена. — Изключително мърлява млада госпожица.

Трой, който никога не се затормозяваше да измисля нови изрази, щом имаше подръка готови, измърмори:

— Като че ли е паднала бомба.

Барнаби мълчеше. Спомняше си какво му бяха казали двамата Лорънс при първия му разговор с тях. Лайънъл беше обвинил жена си за изчезването на Карлота. Между нея и момичето имало някакво „недоразумение“. Ама че недоразумение.

Той отново протегна ръка към Хети — този път, за да я спре да не влиза в стаята.

— Колкото по-малко хора се разхождат вътре, толкова по-добре, госпожо Ледърс.

— Така ли искате да стоя, инспекторе — попита Хети и застана по средата на прага. Не сваляше очи от полицаите, щом бяха заедно, или следеше Трой, когато се движеха поотделно в различните части на стаята. Сержантът не знаеше дали да се чувства поласкан или засегнат.

Без предварителната информация Барнаби щеше да си помисли, че тук е имало обир. Витаеше същото усещане за диво, гневно тършуване, дрехите бяха грубо свалени от закачалките и захвърлени на пода, списания — „Минкс“, „Шугар“, „19“ — се валяха изпокъсани на пода, плакатите бяха изскубнати от стената и съдрани през средата. Вдигна да разгледа някои. Имената по тях — Ол Сейнтс, Кавана, Пъф Деди — нищо не му говореха. Откакто Къли се беше изнесла от къщи, съвсем се бе откъснал от тези работи.

Чекмеджета на малък скрин бяха извадени и захвърлени насред стаята, съдържанието им бе пръснато около тях. Козметика, бельо, топка сплетени чорапогащници, пластмасов розов сешоар. Четки, ролки, гребени. Помещението силно миришеше на евтин лак за коса и на още нещо с по-приятен аромат на праскови.

Трой повдигна ъгъла на красиво щампованата на цветя завивка и оттам излетя облак жълтеникавокафяв прах. След това видя няколко купчинки от същия прах на леглото и пода. Ако беше наркотик, не го бе виждал досега. Наведе се и помириса.

— Пръснала е пудра за лице наоколо, шефе.

— Че тя какво ли не е пръснала наоколо.

— Момичето наистина винаги си слагаше пудра — отбеляза Хети. — Ето я й кутийката, вижте.

Барнаби вдигна кутийката — „Римел Ханибън“ — и внимателно я сложи на нощното шкафче. Трой не изостана, отиде до другия край на стаята, вдигна възглавница, част от единствения фотьойл, и също толкова внимателно я постави върху него.

— Не пипай нищо, сержант.

Ако всеки път си прехапвах езика, когато ми се иска да му отвърна, помисли си Трой, досега да ми е станал на решето. Шефът му стоеше до малката капандура, очевидно потънал в мисли.

Всъщност Трой знаеше какво обсебва главния инспектор. Имаше период, преди няколко години, откакто си призна за това, когато и той се опитваше да прави същото: наблюдава сцената, отбелязва всеки незначителен детайл, опитва се да възстанови драмата, предизвикала подобни разрушителни страсти. Да облечеш в плът костите на противниците.

Да, Трой беше опитвал да го прави. Толкова рядко му се бе случвало да е прав и така често бе допускал монументални грешки (веднъж беше арестувал съмнителен търговец на антики, когото заподозря в кражба на украшения от местната църква, а после откри, че е бил свещеникът), та скоро се отказа. И както беше обяснил после на Морийн: „Човек като си има първокласен рибар на прага, защо да се мъчи да хваща риба сам?“

Барнаби се чудеше дали бе допуснал грешка, като помоли госпожа Ледърс да му покаже стаята на Карлота. Замисли се за предстоящия разговор с Ан Лорънс и започна да му се струва, че може би щеше да е по-добре, ако беше пристигнал със заповед за обиск и влязъл тук, придружен от нея. Тогава щеше да види реакцията й. А докато се движеше из стаята, щеше да наблюдава изражението на лицето й. Топличко, топло, горещо! Хладно, не — студено, още по-студено, ледено, бъррр!

Раздразнен, се отърси от образа. Чисти фантазии. Ако имаше какво да крие, досега сто пъти да се е отървала от него. Може пък изобщо да не й е дошло наум, че полицията ще поиска да види къде е живяла Карлота. А вероятно заради преживяното по време на изключително бурната им раздяла не е искала или просто не е била в състояние да влезе отново в стаята. Да, изглежда по-правдоподобно.

Тежка въздишка и подканващо прочистване на гърлото откъм вратата го върна към настоящето.

— Госпожо Ледърс — каза главният инспектор, — благодаря ви, че бяхте толкова търпелива.

Кимна на Трой и двамата тръгнаха да излизат.

— Не искам да ви притеснявам, инспекторе, но трябва да си продължа работата.

Докато се отдалечаваха от къщата, Трой — баща на едно-единствено дете, момиченце на четири години, три месеца и девет дни — не се стърпя:

— Вие имате дъщеря, сър. Била ли е някога стаята й в такъв вид?

— Имаше подобен период — отвърна Барнаби.

— Котката се беше окотила веднъж там и три седмици не можахме да намерим котенцата.

— Леле майко! — Трой погледна с недоверие към шефа си. Май се усмихваше, ама човек можеше ли да е сигурен. — Преувеличавате. Нали?

— Съвсем малко.

 

 

Клонът на банка „Лойдс“ в Костън, където Ан държеше парите си, още разполагаше с директор местен жител и затова отваряше не само всеки работен ден, но и в събота за по три часа сутрин. Ричард Ейнсли притежаваше офис с табела на вратата, указваща неговото име, титла и пост. Имаше си и лъскава дървена табела на бюрото, на която името му бе изписано със златни букви. Ейнсли познаваше Ан отдавна, както впрочем и баща й. Беше се запознал и със съпруга й, когото не харесваше особено. Както Ан бе очаквала, бе готов да й отпусне искания заем, ако заложи къщата. Изненада я високата лихва.

— Подготовката на споразумението няма да отнеме много време. Ако се отбиете, да речем, следващия четвъртък, госпожо Лорънс…

— Трябват ми сега! — Ан разбра, че почти бе изкрещяла, навеждайки се напред над бюрото на директора. — Извинете, господин Ейнсли. — Тя се поизправи на стола си, цялата почервеняла. — Не знам какво… Извинете.

На господин Ейнсли не му се случваше за първи път някой да не успява да контролира емоциите си. Животът на повечето хора се въртеше около парите. И когато им се струваше, че тази опорна точка им се изплъзва, се паникьосваха. Разбираемо. Но той се занимаваше с финансовите дела на Ан Лорънс от смъртта на баща й и беше както изненадан, така и леко обезпокоен, че тя е изпаднала в подобно затруднено положение. Естествено, питаше се и за какво й бяха потрябвали толкова много пари. Едва ли за парник или нова кухня — две от най-често срещаните днес изкушения, заради които се подаваха молби за заеми. Или за ваканция на Бахамите, макар че, като я гледаше в какво състояние е, определено имаше нужда от почивка. Нито едно от тези начинания не би предизвикало такова отчаяние.

— Това са доста пари, Ан. — Реши да не споменава за изтеглянето на хиляда лири от текущата й сметка само преди няколко дни. — За какъв период смяташ, че ще можеш да ги изплатиш?

— О, много бързо. — Ан впи очи в пълничкия нисък мъж зад бюрото, със старателно сресана коса, красиви очила с позлатени рамки и добре поддържани мустаци. Надут като пуяк от съзнанието за собствената си значимост. Надут, превзет, тъп, досаден, дебел плужек. И като си помисли, че преди го харесваше. Дори му беше благодарна за добротата. — Всъщност един човек умря. Трябва да поема разноските по погребението. Но съм спомената в… ъъ… завещанието. Упомената искам да кажа. Така че няма да има никакви… проблеми…

Колкото и да беше загрижен, Ричард Ейнсли реши да сложи край на тъжната история. Не можеше да я слуша как лъже. Предложи й да върне заема след шестмесечен период и щом тя се съгласи, извади формуляр, бързо го попълни и я помоли да подпише. После звънна на главния касиер да уреди плащането.

— Трябват ми в брой, господин Ейнсли.

— В брой ли?

 

 

Ан бързо си тръгна от банката, напъхала дълбоко на дъното на дамската си чанта плика с парите, когато се сблъска с Луиз Фейнлайт, току-що изтеглила пари от банкомата.

След автоматично произнесените извинения и неловката размяна на поздрави изведнъж настъпи още по-неловка пауза — не знаеха какво да си кажат. И двете си спомниха последната си среща. Луиз не можеше да забрави как Ан я покани у дома си, а после й се искаше направо да я изгони. Ан пък се сети как й мина през ума, че навярно именно Луиз я изнудва.

И отново си го помисли. Помисли си, стиснала парите до себе си, които направо пареха през меката бежова кожа на чантата й. Съвпадение ли беше срещата им? Или планиран опит да провери дали ще направи каквото й беше наредено в писмото? У Ан изведнъж се надигна необуздано желание. Налудничав подтик открито да излезе срещу Луиз. Да размаха банкнотите в лицето й и да се развика: „Ето ги. Нали това искаш? Нали?“

Отвратена се извърна, мърморейки нещо неясно. Застана пред банкомата, сякаш щеше и тя да тегли пари, и Луиз си тръгна. После Ан забеляза, че зад нея се е оформила малка опашка, хората я зяпаха странно и тя отстъпи встрани. Бузите й пламнаха, едва сдържаше сълзите си и наведе глава да скрие лицето си, преструвайки се, все едно търси нещо в чантата.

Усещаше, че губи разсъдъка си. Събитията от последните няколко дни изведнъж завладяха съзнанието й и го превърнаха в калейдоскоп от изпълващи я със страх ужасни видения и иронични подмятания. С подозрение се втренчи в хората, минаващи покрай нея по улицата. Те извръщаха глави, като се правеха, че не забелязват нищо особено и изобщо не се интересуват от шепота, но Ан знаеше: всички тайно й се смеят.

 

 

Малко след странната среща с Ан пред банката Луиз отново видя съседката си. Вече излизаше от Костън с колата си, когато я забеляза неуверено да пресича. Първата й мисъл бе да спре и да й предложи да я откара до Фърни Басет. Дори махна крака си от педала на газта и започна да спира. Ан обаче изглеждаше доста необикновено. С едната ръка беше събрала реверите на палтото си и ги стискаше, сякаш вървеше сред виелица, а денят бе доста приятен. Другата ръка неспокойно се движеше пред устата й, като пърхаща птица. Въпреки това Луиз забеляза как устните й мърдаха. Освен това бе свъсила вежди и главата й се тресеше.

Луиз я подмина. Имаше си достатъчно свои проблеми, които с главоломна бързина все повече се усложняваха. Не беше моментът да се опитва да помага на човек, който не само очевидно е обезумял, но на всичкото отгоре дори не я харесва — Луиз вече бе убедена: Ан не я харесва.

Не бе очаквала, че ще й се наложи да идва в Костън, особено пък и в пазарен ден, а да няма и пари в наличност. От самото начало Луиз бе настояла да си делят разходите в къщата, сметките за домакинството да плаща една седмица тя, една седмица брат й. Тази седмица беше неин ред. Доста неща бяха се свършили, щяха да й трябват повече пари и понеже с Вал отново бяха закрепили предпазливи приятелски отношения, го помоли да й услужи. Той отвърна, че нямал никакви. Без да се замисля, искрено озадачена, Луиз каза: „Но нали онзи ден ходи в банката?“ Спомни си, че бе вдигнала бланката за теглене на пари от пода в кухнята, за да я хвърли в кошчето за боклук, и бе забелязала сумата — четиристотин лири.

Само за секунди атмосферата се промени — натежа от гняв и възмущение.

— Вече започва да ми идва наистина до гуша! — Валънтайн сякаш изстрелваше всяка дума.

— От какво?

— От теб. И непрестанните ти тъпи забележки.

— Аз не исках да…

— Твой ред е да плащаш за храната. Нали така?

— Все едно не съм ти искала. Отивам до града.

— Ако не искаш да плащаш, когато ти е ред…

— Защо говориш глупости — сега и тя повиши тон. — Винаги си плащам, когато ми е ред, от момента, в който дойдох да живея тук, и ти го знаеш.

— Така ли?

— Къде другаде мислиш, че ми се стопяват спестяванията? — още докато говореше, Луиз изведнъж разбра какво бе станало с четиристотинте дири на Валънтайн. Болката от неочакваното прозрение се изписа на лицето й и нямаше как да остане незабелязана за брат й.

Помежду им легна страшна тишина.

— До гуша ми дойдоха тези разправии. Трябва да работя — заяви Вал, демонстративно й обърна гръб и тръгна към стълбите. — Сериозно ти говоря, Лу. Повече няма да търпя това.

Луиз се разтрепери от възмущение и гняв, трябваше да излезе. Отиде в градината и седна край езерцето. Какво щеше да прави сега?

Гневът от несправедливите думи на брат й вече се бе изпарил. На негово място нахлуха спомени от детството. Валънтайн беше любимецът на родителите им, но рядко се възползваше от предимството си. Още от много малък бе почувствал колко нечестно е спрямо Луиз и постоянно се опитваше да наклони везните в нейна полза, като хвалеше рисунките, направени от сестра му в училище, които майка им едва поглеждаше; помагаше й с домашните, убеждаваше баща им да я вземат на риболов. За петия й рожден ден направи дървена кутийка, украсена с нарисувани морски звезди и тюленчета, която тя и до днес пазеше като скъп спомен. А най-хубавото от всичко бе, че винаги успяваше да я разсмее.

Последният спомен я изпълни с дълбока скръб и тя заплака. Дълго рони сълзи с отворени очи, без да ги бърше, както плачеха децата. В краката й златистите шарани, чиито проблясващи тела ясно се виждаха в тъмната вода, бавно плуваха насам-натам. Привличаха погледа й и й действаха хипнотизиращо. Постепенно строгата подредба на градината започна да успокоява чувствата й. Сълзите й вече не течеха безспир, а идваха на пристъпи, докато постепенно пресъхнаха и от бурните емоции остана само тъжно подсмърчане. Пулсът й стана по-равномерен. Поседя край езерцето още половин час и се поуспокои.

Какво щеше да прави сега? Очевидно Валънтайн беше много нещастен, а това означаваше, че и Луиз е нещастна. Ако той не я искаше в къщата си, как можеше да остане тук? Рязката промяна у него сигурно беше временна — дори не смееше да си помисли обратното — и когато изчезне, щеше да се почувства много самотен. Можеше да се премести някъде наблизо, в някое от съседните села. Имаше средства да си позволи да наеме къщичка или апартамент.

Обзе я гняв, като се сети за човека, виновен за разрива и окаяното състояние на брат й. Преди да се появи Джекс, бяха доволни от порядъчния и приятен живот, който водеха. После гневът се стопи и тя започна да изпитва страх, сякаш над нея бе надвиснала смъртна заплаха.

 

 

Главен инспектор Барнаби и сержант Трой се наслаждаваха на чудесен обяд в „Ред Лайън“ — пържола и пудинг с бъбречета, гарнирани с пухкаво картофено пюре и зелен грах. Десертът им от пандишпан, консервирана плодова салата и малиново сладко носеше величественото название „Малиново-кайсиев десерт Павлова“.

— Да знаеш нещо за Павлова? — попита главният инспектор, докато махаше мръсен пепелник от маса край прозореца.

— Знам, че получаваш нещо твърде малко за три лири.

— Една от най-великите балерини на света.

— Така ли? — рече Трой и хвана приборите си.

— Известна е с изпълнението си на умиращ лебед.

— Звучи добре — отбеляза учтиво Трой.

— Разправят, че хората, видели го веднъж, се променят за цял живот. — Барнаби отпи малко от силния си руски чай — беше великолепен. — И го е играла до последния ден от живота си.

— Тези бъбреци защо винаги скърцат, като ги режеш? — попита сержант Трой, докато внимателно разрязваше пудинга си.

Барнаби не се беше представял на бара и бе облечен в обикновен, тъмносин костюм, с обикновена вратовръзка и лъснати черни обувки, но беше наясно: хората са се сетили, че е полицай. И то не само защото вече са го виждали из селото да разпитва съселяните им.

Понякога Барнаби си мислеше, че е белязан като библейския Каин. Невидим за него самия белег крещеше на околния свят: „Този човек е полицай.“ Изобщо не преувеличаваше. Веднъж с Джойс обядваха в ресторант, в който не бяха ходили преди. Както си ядяха раците, управителят дойде да им каже, че има малък проблем с някакъв пияница, който не искал да си плати сметката, та какво щял да ги посъветва Барнаби?

В „Ред Лайън“ не ги наблюдаваха тайно и любопитно по начина, по който хората решаваха да се правят как не забелязват известна личност, попаднала в полезрението им. Изобщо не бяха впечатлени, дори не бяха заинтригувани. Всяко чудо за три дни.

— Много са бързи с разпитите от къща на къща — обади се сержант Трой, току-що наченал малиновия си десерт, и кимна усмихнат към вратата. — Нашите две дръвчета.

Униформени полицаи от екипа на Барнаби бяха влезли в кръчмата и говореха със собственика и с двама от местните жители. Трой забеляза с раздразнение, че кръчмарят предлага на униформените питие, което те отказаха. Както и трябваше.

— И ти някога беше един от тях.

Трой продължи да обира трохите от чинията си, без да отговори. Предпочиташе да не си спомня безславната част от бляскавата си кариера. Шефът го подкани да си допие питието и той изгълта безалкохолната бира. Облече елегантното си олекотено яке.

Докато вървеше към изхода, забеляза две много привлекателни жени на бара. Униформените полицаи разговаряха с тях и се смееха. Единият улови погледа на Трой. Сержантът леко мръдна с глава, за да им напомни да си хващат пътя, ако са си свършили работата. Полицаят го погледна озадачен, но стана, благодари на собственика за съдействието и си тръгна.

— Защо е този ликуващ кикот?

„Ликуващ кикот“. Откъде ги намираше тези? Реши да погледне в „Тълковния речник“, като се прибере вкъщи. „Ликуващ кикот“. Колкото повече си го повтаряш, толкова по-странно звучи.

— Ще ходите ли при госпожа Лорънс сега, сър?

Барнаби измърмори нещо неразбрано. Отвътре му вреше и кипеше, защото беше бесен на себе си. През целия обяд все повече и повече се убеждаваше колко е бил прав, когато в стаята на Карлота му хрумна, че може би е трябвало да изчака завръщането на госпожа Лорънс, за да види обстановката в нейно присъствие.

Сега пък си даде сметка за още една допусната грешка. Трябваше да остане пред къщата на Ан Лорънс и да я чака, ако се наложи и цял ден, но да я разпита, преди да е успяла да разбере от Хети Ледърс защо са идвали полицаите у тях. Вече бе загубил едно от най-ценните оръжия от арсенала на следователя — изненадата.

Оказа се обаче, че не беше прав. Хети и Кенди бяха напуснали къщата малко преди дванайсет, тъй като Евадни Плийт бе дошла да ги вземе и да ги закара до ветеринаря. Ан се бе върнала едва час по-късно и не знаеше нищо за предишното му посещение. Въпреки това главният инспектор беше прав да се тревожи, макар и по друга причина.

Колата на Лайънъл Лорънс беше паркирана в алеята, а в апартамента над гаража светеше. Барнаби реши първо да се заеме със семейство Лорънс, защото му се виждаше по-вероятно да успее да измъкне информация, която да му е от полза при разговора с Джекс, отколкото обратното.

Трой отново дръпна старомодния звънец. Боята на входната врата изглеждаше още по-олющена, ако това беше възможно. В долната част направо висеше къдрава лентичка, отделила се от дървото.

Самият Лайънъл Лорънс отвори вратата. Погледна ги с недоумение, сякаш беше сигурен, че ги е виждал и преди, но не можеше да се сети къде. Побелялата му коса бе малко по-сресана, отколкото последния път, но за сметка на това беше с ужасно шарен, много дълъг, ръчно плетен шал, разръфан не само по краищата, но и по-навътре.

— Главен инспектор Барнаби.

— Сержант Трой.

— Хм — каза Лайънъл, обърна се и бързо закрачи навътре в къщата. Краищата на цепнатия му отзад от кръста до земята халат силно плющяха и проблясваха с лъскавия си черен хастар.

Понеже остави вратата отворена, полицаите го последваха и се озоваха в кабинета му. Ан Лорънс седеше на бледосин фотьойл до прозореца. Много тиха и спокойна. Някак неестествено, помисли си Барнаби. Видя я как свъси напрегнато вежди, опитвайки се да си спомни кои бяха те. Инспекторът за момент си помисли дали не е пияна.

— Открихте ли нещо? — попита Лайънъл Лорънс. — Има ли новини за Карлота?

Тоя тип се интересува само от своите приоритети. Сержант Трой извади бележника си и раздразнен се втренчи в рошавия пастор. Ние разследваме убийство, а той… После се сети, че убийствата може да се окажат две, ако момичето наистина се е удавило, и тази мисъл го накара да укроти поне малко нетърпението си.

— Възможно е — каза Барнаби.

— О! Чу ли, скъпа? — усмихна се Лайънъл на жена си, която бавно и изключително внимателно извъртя глава към тях. — Има новини за Карлота.

— Карлота. Колко хубаво — говореше бавно, сковано и неестествено отделяше всяка дума. Последва дълга пауза. — Чудесно.

Ан с усилие държеше на фокус трите фигури в стаята. Сами по себе си образите изглеждаха стабилни, но сякаш се движиха по невъобразим начин. Нарастваха, все едно идваха напред, после се отдалечаваха, като в сън. Шасовете им леко ехтяха.

Беше чула лекарят да казва на Лайънъл, че може да е малко дезориентирана отначало. Беше й бил инжекция и й бе предписал да пие хапчета по три пъти на ден. Бяха успокоителни и определено действаха. През живота си не се бе чувствала така спокойна. Толкова бе спокойна, че с удоволствие би изпаднала в безсъзнание завинаги.

Джекс беше забелязал съпругата на работодателя си, докато караше Лайънъл към дома. Ан вървеше в кръг около стоянката за таксита пред Костънската библиотека, отпуснала глава, която се клатеше като на счупена кукла. Лайънъл изскочи от колата и изтича при нея. Ан се хвърли на врата му и започна да пищи. Джекс му беше помогнал да я приберат в колата и веднага я бяха откарали при лекар.

— Жена ви не е ли добре, господин Лорънс? — попита Барнаби.

— Ан ли? — отвърна Лайънъл, като че ли имаше и други жени. — Просто малко неразположение. Кажете ми…

— Надявах се да разговарям с нея за деня, в който е изчезнала Карлота.

Карлота… в съзнанието на Ан нещо изплува на повърхността. Тъничка бяла форма. Човешка ръка. Изви се нагоре, наполовина осветена от лунната светлина, после потъна без следа.

— Госпожо Лорънс, спомняте ли си какво се случи, преди тя да си тръгне? Май е имало спор.

Безнадеждно. Бяха й дали нещо доста силно. Барнаби си помисли, че някой е избрал идеалния момент да я натъпче с това, за да му попречи да разговаря с нея, но после си каза да не става мелодраматичен. Никой в „Одд Ректъри“ не знаеше за възстановеното в полицията писмо на изнудвана. Не подозираха и за новата посока, в която бе поело следствието. Затова съсредоточи вниманието си върху Лайънъл Лорънс.

— Вие бихте ли могли да добавите някакви подробности, сър?

— Боя се, че не. Вечерта, когато се е случило, бях на среща до късно. Като се върнах, Ан спеше. Как е могла да си легне, след като бедното дете… — Лайънъл тъжно поклати глава при мисълта, че жена му е могла така коравосърдечно да пренебрегне дълга си. — Лисиците имат дупки, а птиците във въздуха…

— Но на другия ден сигурно сте обсъждали случая с нея?

На лицето на Лайънъл се изписа упорство. Главният инспектор само повдигна въпросително вежди и зачака. Трой, седнал с бележника си на маса за игра на карти, вдъхна с удоволствие приятния аромат на пчелен восък. И също зачака.

Старчето нямаше равен в чакането. Веднъж издържа почти десет минути. Трой, с търпение като на двегодишно дете, го попита как го постига. Барнаби обясни, че просто се изключва. Естествено, човек трябваше да гледа другия в очите и да стои в напрегната, понякога дори малко заплашителна поза, но извън това умът ти можеше да се занимава, с каквото си поиска. Беше установил как едно от най-полезните занимания на ума му в подобни случаи беше да си изброява предстоящите задачи в градината през уикенда.

Горкият Лорънс изобщо не беше от класата на Барнаби. Не успя да издържи десет секунди, да не говорим за десет минути.

— Изглежда, Ан е помислила, че Карлота е взела назаем нейни обеци. Попитала момичето очевидно не особено тактично. Естествено, Карлота се изплашила…

— Не разбирам защо ще се плаши — намеси се сержант Трой. — Ако не ги е взела…

— Вие нищо не разбирате — извика преподобният Лорънс. — За човек с нейното минало всяко несправедливо обвинение е изключително травматизиращо.

— Значи според вас е било несправедливо, така ли, господин Лорънс? — попита Барнаби.

— Сигурен съм — отсече Лорънс съвсем не по християнски, изпълнен със съзнанието за собствената си непогрешимост. — Ан е пословично нехайна. Хората, които никога не са живели в нужда, са такива.

— Все пак се случват такива неща — каза Трой, на когото му дожаля за горката госпожа Лорънс. Бе възнаграден с невярващ поглед, който му даде десет от десет възможни точки за чувствителност, плюс бонус точки за проявена нежна любеща загриженост.

— Бихте ли ни разказали нещо за нейното минало, господин Лорънс? — попита главният инспектор.

— Всичко е записано в досието й в агенция „Каритас“.

— Да, ще говорим и с тях. Но сега разговарям с вас.

Преподобният изглеждаше доста изненадан от внезапната твърдост в гласа на следователя.

— Не разбирам как ровенето в нейното минало ще ви помогне да я намерите — примигна той колебливо. — Тук всеки идва чист.

— Казаха ми, че често е получавала писма по въздушната поща.

— О, съмнявам се — усмихна се Лорънс снизходително.

— Но май ги е хвърляла, без да ги отваря — добави сержант Трой.

— Кой, боже мой, ви разправя подобни истории? — Списъкът на евентуалните заподозрени не беше дълъг и той бързо се ориентира. — Изненадан съм, инспекторе, че вземате на сериозно клюките на прислугата.

Това предизвика реакция откъм синия фотьойл. Ан Лорънс нададе сподавен вик и опита да се надигне. Сетне направи усилие да каже нещо, но езикът й се бе сковал и едва го движеше:

— Хери… не… не… слу…

— Виж сега какво направи! — Лайънъл отиде при жена си, тласкан според Барнаби повече от раздразнението, предизвикано от държането й, отколкото от загриженост за здравето й. — Трябва да те качим горе, Ан. — Той впи очи в двамата полицаи, които му отвърнаха със също немигащ поглед. — Ако искате да говорите с мен или със съпругата ми отново, можете да си уредите среща, както с редно.

— При нас не се прави така, за съжаление, сър — обясни му главният инспектор. — И съм длъжен да ви напомня, че ако не ни оказвате съдействие, може да ви се наложи да идвате за разпити в участъка.

 

 

— Трябва много да внимаваме там, шефе — каза Трой насмешливо, докато вървяха по чакъла на алеята. — Човекът, както знаете, има връзки.

Барнаби изръси няколко бисера за масонските връзки на преподобния Лорънс, разкривайки яркия си талант да измисля метафори и кратки съдържателни диалози, който караше подчинените му с такова удоволствие да се отзовават на повикванията в кабинета му.

Трой се посмя от сърце и известно време си преповтаряше лафовете на шефа си, за да ги запомни добре, та да може да ги предаде на колегите в стола. Докато се справяше с тази задача, двамата вече бяха стигнали до вратата на апартамента над гаража.

Този път той ги беше видял да идват. Забеляза колата им, видя ги как влизат в къщата. Щеше да е добре подготвен. Барнаби си спомни как Лорънс ги беше прекъснал, когато разговаряха последния път с Джексън, но сега се надяваше, че през следващите двайсетина минути преподобният ще трябва да се разправя с жена си.

Мислите на сержант Трой следваха точно в същата посока. Ако още веднъж видеше лигавото, лицемерно представление на шофьора, гадният рецидивист изведнъж щеше да стане свидетел как малиново-кайсиевият десерт „Павлова“ прави красива мозайка на елегантния му бежов килим. И нямаше да си прави труда да го чисти.

Вратата беше отворена. Джексън стоеше там, облечен в сребристо сако от туид и черно памучно поло. На лицето си бе изписал израз на уязвима искреност.

— А пък аз си мислех, инспекторе, че се шегувате, когато миналия път казахте, че пак ще дойдете.

— Господин Джексън.

— За вас — Тери. — Той отстъпи учтиво встрани и всички поеха по стълбите.

Апартаментът изглеждаше почти по същия начин, както и миналия път, като се изключи новата дъска за гладене, облегната на стената до кухнята. Вратите и на кухнята, и на банята бяха широко отворени, все едно заявяваха: „Няма какво да крием!“ На масичката в хола бе вчерашен брой на „Дейли Стар“.

Джексън седна на канапето. Държеше се любезно и услужливо, но наблюдаваше изключително съсредоточено, освен това Барнаби забеляза как домакинът им седна на самия край на канапето, отпусна леко ръце в скута си, но пръстите му останаха свити като на спринтьор.

— Винаги ли караш господин Лорънс, Тери?

Джексън се изненада, после явно застана нащрек. Изобщо не бе очаквал точно такъв въпрос.

— Да. Аз или госпожа Лорънс. Той така и не се е научил да шофира.

— Разкажи ми какво стана днес.

— Какво имате предвид?

— Всичко, довело до посещението при лекаря.

Джексън се поколеба.

— Не знам дали господин Лорънс би одобрил.

— Така или иначе, ще чуя историята, ако не тук, в полицейския участък — подчерта главният инспектор. — От теб зависи.

И Тери Джексън заразказва: връщал Лайънъл от събрание в Градския съвет на Костън, където обсъждали начини за подобряване на обучението на магистратите. Както си карал по Хай Стрийт, забелязали съпругата на господин Лорънс да броди в доста странно състояние. Лайънъл се опитал да я вкара в колата, но тя започнала да крещи и да размахва ръце.

— Какво крещеше?

— Някакви безсмислици.

— Хайде де. Все е имало и нещо смислено.

— Не, честно. Всичко беше ужасно объркано. Тогава отидох да помогна, но нещата май се влошиха.

— Чудя се защо ли — измърмори саркастично сержант Трой.

— Отначало Лайънъл ме помоли да карам към къщи, но после промени решението си. Техният лекар е от Суон Мирън, Патерсън, и отидохме право при него. Веднага я прие. Сигурно й е бил успокоителна инжекция. На излизане беше като зомбирана.

— И после какво?

— Отбихме се до аптеката да изпълним рецептата и се прибрахме тук.

— Знаеш ли защо е ходила в Костън?

— Не.

Едва доловимо колебание. Знаеше и не искаше да им каже. Добре. Миниатюрен напредък. Барнаби замълча, обмисляйки дали да опита да се възползва от колебанието, или да си го запази за друг път. Реши да изчака, забелязвайки с известно задоволство как по делото на Джексън вече бяха избили капчици пот.

Веднага изцяло смени темата.

— Допреди няколко дни тук е живяло и едно младо момиче.

— Да.

— Що за човек беше?

— Карлота ли? Задръстена кучка.

— Значи не мелехте брашно, а? — обади се сержант Трой.

— Мислеше се за нещо повече от мен. И тя е никой, прав ли съм? Дошла оттам, откъдето и аз.

— Отказала ти е, признай си — предположи Барнаби.

— Изобщо не съм й давал такава възможност!

— И това те ядоса?

Джексън беше отговорил на насмешливата забележка, без да се замисли, и сега трябваше да мине в отбрана.

— Не съм я свалял въобще — обясни той предпазливо. — Казах ви. Не беше мой тип.

— Знаеш ли защо избяга?

— Не.

— Лорънс никога ли не е говорил за това с теб?

— Не е моя работа, нали така?

— Ами госпожа Лорънс?

— О, моля ви се.

— Да, разбира се. — Трой щракна леко с пръсти, сякаш току-що се е сетил. — Тя ти забрани да влизаш в къщата. Нали така?

— Дрън-дрън! — Джексън нацупено се извърна настрани и задъвка вътрешната страна на дясната си буза.

— Може изобщо да не е бягала — вметна Барнаби.

— Как така?

— Получихме съобщение — сержант Трой пое щафетата — горе-долу по същото време, когато се предполага да си е отишла, че някой е паднал в реката.

— Не може да е била Карлота — Джексън се засмяла първи път. — Прекалено е хитра. Все гледа да се уреди.

Виж ти кой го казва, помисли си Трой.

— Паднал сам — продължи той — или пък блъснат от някой друг.

— Е, не съм аз. Аз бях в Костън въпросната вечер. Лайънъл беше на събрание и чаках да го закарам вкъщи.

— Така ли било?

— Чист съм като пресен сняг, казвам ви.

Барнаби си спомни как майка му казваше това, когато беше малък. „Чист като прясна лапавица“. Разказът на Джексън не беше никак обезсърчителен. Докато се мотае и чака събранието да свърши, спокойно е могъл да отскочи до Фърни Басет, което беше на не повече от двайсет и пет минути с кола, дори по-малко, ако натиснеш педала. Нямаше алиби и за престъплението, което безусловно е било извършено. Убийството на Чарли Ледърс.

Барнаби се изправи, а след него и малко разочарованият Трой. Почти на вратата главният инспектор се обърна с една от неговите физиономии, на която пишеше: „Боже, за малко да забравя!“ После неизменно следваше: „А между другото…“ Трой се дразнеше от този номер. Пълна тъпотия — не можеше да заблуди и малко дете.

— А между другото…

— Не си тръгвате, нали? — отбеляза Джексън. — Тъкмо щях да правя чай — добави и злобно се изсмя.

— Малка новина за господин Ледърс. — Барнаби мина в атака.

— За Чарли ли? — попита Джексън с отсъстващ поглед. Все едно се бе отнесъл на километри. — Вече имате заподозрян, инспекторе?

Не може да му се отрече на копелето, помисли си сержант Трой, наглостта му просто няма граници.

— Всъщност започвам да подозирам теб, Терънс.

— Мен?

— Теб изнудваше, нали?

Краткото изречение коренно промени атмосферата. Двамата наблюдаваха как Джексън полага огромно усилие да запази спокойствие и концентрация. Усилие, което пролича в подскачащия на слепоочието му нерв и стиснатите мускули на ченето.

— Това е лъжа.

— Имаме основания да смятаме, че е истина.

— О, да. Големи основания — тук аз съм единственият с досие. Единственият способен да го направи. Единственият, когото можете да набедите, защото съм уязвим. — Джексън явно бързо се съвземаше. Изглеждаше толкова уязвим, колкото африканската усойница. Спокойно тръгна към кухнята и викна през рамо:

— Върнете се, когато наистина разберете нещо.

Барнаби бързо протегна ръка към Трой и почти го извлече от апартамента. Като пресичаха алеята, инспекторът зърна стреснатото лице на преподобния Лорънс през прозореца на трапезарията и ускори крачка.

— Може ли да кажа нещо, сър?

— Разбира се, че можеш „да кажеш нещо“, Трой. Да не мислиш, че сме в Щази?

— Не е критика…

— Добре. Разбрах, ще е критика, но се надявам да оцелея.

— Просто се чудех дали беше добре да казваме на Джексън, ами… за изнудването. Имам предвид, сега ще е нащрек, а ние все още не можем да го обвиним в нищо.

— Исках да му го кажа, преди да го чуе от някой друг, за да видя реакцията му.

— А тя си заслужаваше.

— Наистина. Не знам точно какво става, но съм сигурен: каквото и да е, той е вътре чак до мръсните си уши.

Вече почти се смрачаваше, когато двамата поеха към паркинга на „Ред Лайън“. Докато вървяха, изведнъж пред тях се появи нещо странно. Барнаби спря и се вгледа през падащата лека вечерна мъгла.

— Какво е това, по дяволите?

— Не виждам добре — примижа Трой, свъсил силно вежди. — Мили боже!

В далечината странни размазани очертания ту се приближаваха, ту се отдалечаваха, местеха се наляво-надясно. Чуваха се необичайни тихи звуци и по-силни викове и всичко сякаш бе кацнало на вълни от прииждаща пяна. Постепенно тайнственото видение идваше все по-близо.

— Ако бяхме в пустинята — подхвърли инспектор Барнаби, — това щеше да е Омар Шариф.

Но не беше Омар Шариф, а жена. Ниска, пълничка, на средна възраст, с причудливи широки панталони, яркочервено кадифено пончо и мъжка мека шапка с паунови пера на периферията. Това, което им бе заприличало на пяна, се оказа глутница бежови пекинези, които буйстваха, докато жената се представяше на полицаите.

— Евадни Плийт, добър ден. Вие не сте ли инспекторът на Хети?

— Добър ден — отвърна Барнаби и си каза името.

— А аз съм сержант Трой — представи се сержантът, вече очарован от кученцата, макар дребосъците да се държаха доста налудничаво.

— Чух, че обикаляте наоколо. Исках само да ви кажа, ако мога с нещо да ви помогна, с каквото и да е, само ми се обадете. — Кръглото й розово лице бе безкрайно искрено. На устните й грееше мила усмивка, която нямаше нищо общо с ежедневно разменяните подобия на усмивки, дето едва личаха на устните, а да не говорим за очите. Тя се усмихваше като дете, възторжено, без никакви задни мисли, напълно уверена, че ще й отвърнат със същата усмивка.

— Живея в Малбъри Котидж. Ей там, до „Олд Ректъри“.

— Разбирам. — Барнаби хвърли поглед на красивата къщичка. — Не идваха ли вече при вас?

— О, идваха. Един особено старателен, макар и малко суетен младеж. — Беше забелязала как полицай Филипс стой намръщен пред портата й и сума време чисти полепналите по униформата си косми и бежови пухчета. — Споделих с него предположенията си, но не съм сигурна дали успя истински да оцени широтата на познанията и опита ми.

— В някаква специална област ли? — попита учтиво Трой.

— В областта на личните взаимоотношения — отговори Евадни, грейнала в широка усмивка. — Водовъртежите, приливите и отливите в емоциите, бушуващи в човешкото сърце. Не се ли сблъсквате именно с това в края на всичките си разследвания?

По време на разговора пекинезите не спираха да се дърпат, а заедно с каишките си повличаха и Евадни, която едва удържаше шапката с пера на главата си.

— Няма да забравя какво ми казахте, госпожице Плийт — измърмори Барнаби. — Сега, ако няма друго…

— Засега няма. Но ако се появи нещо конкретно, за което ще ви трябва помощ, просто ме попитайте. Кажете довиждане на добрите полицаи — нареди на кученцата Евадни.

Макар да не бяха преставали и за миг да лаят, животинчетата удвоиха усилията си, като заджавкаха, заподскачаха и затопуркаха още по-оживено, оплитайки поводите си.

— Как се казват? — отплесна се сержант Трой и чу едно раздразнено изръмжаване някъде около лявото си ухо.

— Пиърс, Дидо, Блосъм, Мазепа — не прави така, скъпа. Това е Перо, а онзи най-отзад е Кенет — тя сочеше към мъничка бяла хризантема, която скимтеше и скачаше нагоре-надолу.

Трой трябваше да се затича, за да догони шефа си.

— Ей, ама бързо ходите, сър.

— Особено когато искам да се махна от нещо. — Барнаби стигна до колата с чувство на облекчение. — Как успява да си чуе мислите тази жена?

— Те просто се опитваха да бъдат любезни.

Барнаби го погледна с изпепеляващ поглед. Влязоха в колата. Трой завъртя ключа и се опита да измисли помирителна реплика, за да разведри пътуването до къщи.

— Ама че необичайно име — Евадни Плийт.

— Така ли ти се струва? — Барнаби можеше да си позволи да звучи надменно. В тавата му се завъртя един случай от преди години, когато с Джойс бяха отишли на гости на брат й в Америка. Колин беше учител на разменни начала в Калифорния и живееше под наем в апартамент, чиято собственичка се казваше Зорест Милчмън. Ей това вече е странно име.

 

 

Джойс слагаше масата. Красива френска покривка в синьо и жълто, стръкче орлови нокти във висока кристална ваза, изискани тесни чанти за вино.

Тази вечер всичко, с изключение на супата (от моркови и кориандър) беше студено. Джойс се бе отбила във „Фортнъмс“ на път за гара Марилбоун и беше купила пушена сьомга, пържола, червено вино и кестенов пай, артишок и къдрава салата.

По обяд беше ходила в Лондон, в Националния театър. Прослушването на Нико беше в единайсет и половина. Джойс и Къли имаха среща с него във фоайето на „Лителтън“. Поседяха малко, за да послушат едно трио — флейта, цигулка и пиано, — изпълняващо „Романса“ на Форе, после отидоха в ресторант „Оливие“, където Джойс бе запазила маса.

Пиха по чаша шампанско, защото, макар че Никълъс щеше да разбере резултата от прослушването едва след седмица, все пак бяха прекарали чудесен вълнуващ ден. Беше се явил на кастинг пред Тревор Нън на сцената на „Жан Броди“ и бе на седмото небе, въодушевен единствено от факта, че е стоял на същото място и се е разхождал по същите дъски, по които са ходили, изпълнявайки ролите си, най-великите театрални актьори на века: Скофийлд и Макелан; Гийлгуд, Джуди Денч и Маги Смит. В този театър Иън Холм бе играл крал Лир. Джойс гледала ли е „Крал Лир“? Беше невероятно, блестящо изпълнение… ооо, сърцераздирателна игра… просто няма да повярвате…

Джойс се усмихна и с удоволствие го остави да говори. Едно от хубавите неща при актьорите. Толкова е лесно с тях. Никога не липсват теми за разговор.

Гледаше как Къли целува мъжа си по бузата, вдига чаша, щастлива и развълнувана. Откакто и дъщеря й бе свързала съдбата си с театъра, Джойс започна ясно да си дава сметка за капризите, на които е подвластен животът на актьора, вечно следващ непостоянната крива на редуващи се възходи и падения. Познаваше и Никълъс твърде добре. Бе наясно, че до довечера лъскавата повърхност на искрящата възбуда ще започне постепенно да се пропуква под натиска на съмненията. Още сега, като отбеляза, че Тревор Нън изглеждал доста благосклонен, Нико добави: „Разбира се, изглеждаше…“

Джойс погледна през прозореца към слънцето, което се оглеждаше в реката, към големите железни мостове на Лондон, и въздъхна със задоволство. Имаше дарбата да мисли, че винаги си прекарва чудесно, а не като някои, за които тази мисъл бе свързана единствено със спомени от миналото. Щеше да е толкова забавно да разкаже всичко на Том.

Той влезе в кухнята, а тя все още мечтаеше за този момент.

— Какво виждам! — Том оглеждаше масата с широко отворени очи. — Никак не е зле. Какво е? — посочи към великолепния пудинг.

— „Шарлота“ с круши. Ти можеш да изядеш само крушите.

— Откъде ги взе всички тия работи?

— От „Фортнъмс“. — Мъжът й я погледна озадачено и тя обясни: — Ходих до Лондон.

— За какво?

— Е, не, Том, не може да си забравил.

— Чакай, не ми казвай.

— Нямам и намерение.

— Във вестибюла има „Шардоне“, което ще върви чудесно с това. Би ли го донесла, скъпа?

Джойс се върна с бутилка „Глен Карлу“, а Барнаби обяви:

— За прослушването на Нико.

— Погледнал си в календара.

— Взеха ли го?

— Ще ти разкажа всичко, докато вечеряме. — Тя отвори виното. — Между другото, Гавестън се обадиха, че не могат да дойдат.

— Слава богу. Тогава за какво е всичко това — попита Барнаби и обхвана с жест кристалните съдове, чашите и цветята.

— За нас. — Джойс му подаде чаша вино и го целуна по бузата.

— Мм! — Барнаби отпи голяма глътка. — Много хубаво. Чудесен аромат с топъл привкус и тръпчивост в края. Напомня ми за някого, който не е на светлинни години оттук. — Том тихо запя „Въздуха, който дишам“. Беше тяхната песен, преди години, свириха я на сватбата им. — „Ако можех да си пожелая неща. Мисля, че щях да откажа…“

Джойс му подаде салфетка.

— Помниш ли това, скъпа?

— Кое? — Беше започнала да яде.

— Групата „Холис“?

— Мм. Слабо.