Каролайн Греъм
Сигурно място (10)

Глава десета

На следващата сутрин Барнаби седеше на бюрото си и се опитваше да подреди задачите за деня и малкото бележки за заседанието в осем и половина. Беше му ужасно трудно да се съсредоточи. Ако вчера по това време някой му бе казал, че вечерта ще прекара два часа почти напълно забравил за бремето, което този случай бе стоварил на раменете му, щеше да го помисли за луд. Въпреки това точно така бе станало.

Настаниха ги на маса край прозорец към оградена с бордюр гладко окосена трева, посята по протежение на нисък зид, издигащ се точно над Темза. Повърхността на водата бе обагрена с огнените цветове на залеза, а по павираната алея вече светеха лампи.

Дори в тази есенна вечер „Ривър Кафе“ бе невероятно светло, просторно и пълно с безгрижни клиенти, които говореха, смееха се, ядяха и пиеха. По едно време някаква жена взе, та запя („Виси д’арт“) и това сякаш бе прието с пълно разбиране.

Обслужването бе съвършено. Хората бяха симпатични, без да са мазни и угодливи, появяваха се, щом ти потрябват, и не се натрапваха, когато нямаше нужда от тях. Правеха тактични предложения за ястията и не се обиждаха, ако не приемеш препоръчаното. Никой не ти пълнеше чашата безкрай като на едва проходило дете в бебешко столче. Нищо не липсваше от менюто, а включеното бе райско блаженство.

Зад дълъг стоманен плот множество слабички хора с дълги бели престилки приготвяха храна, способна да доведе множество дебеланковци до ръба на отчаянието.

Барнаби яде ароматни талятели с аспержи, подправки и пармезан, след тях калкан, който се топеше в устата му. Зелена салата с малко рукола. Великолепни картофи. И никакво зеле. Всички опитаха храната на всеки и когато сервитьорите забелязаха това, на масата изведнъж се появиха допълнителни вилици. За десерт Барнаби поръча „Шоколадова Немезида“ и си я изяде почти сам. Пиха сицилианско вино „Торре дел фалко“. Нико купи на Къли готварска книга и й я надписа със замах, подари една и на Джойс и Барнаби наистина се притесни.

— Не се тревожи — каза Къли на баща си, докато вървяха към таксито, изостанали малко от другите. — Мама ще се справи. Как е възможно да изгориш спагети?

Барнаби си замълча. Според него жена, която успяваше да загори салата, можеше да загори всичко.

— Тази сутрин изглеждате малко по-весел, шефе. — Сержант Трой влезе и прекъсна приятните му спомени. Самият той обаче не изглеждаше жизнерадостен. Беше доста блед и всъщност изпит.

— Снощи имахме повод за празнуване — обясни Барнаби. — Зет ми реши да профука нахалост всичките си пари. В „Ривър Кафе“.

— Чувал съм за това заведение. Край реката.

— Точно там.

— Морийн го видяла по телевизията.

— Приели са го в Националния, Нико имам предвид.

— Чудесно — ентусиазирано реагира Трой. — В Националния? Националният какво?

Барнаби пъхна документите в един клипборд и после здраво тупна сержанта по гърба за първи път.

— Добре ли си, Трой?

— Сър?

— Виждаш ми се малко изпит.

Всъщност сержант Трой беше сънувал странен и доста неприятен сън. В съня си се бе събудил толкова изморен, че не можеше да се надигне, бе в състояние единствено тежко да си върти главата от едната страна на другата. Усещаше краката си ужасно плоски и празни като на парцалена кукла без пълнеж. Сетне на пода до леглото видя купчина кокали и разбра, че са неговите собствени кости. И това ако не е страшно! Трой си обясняваше кошмара с посещението в болницата. Дворът на църквата до къщата на семейство Лорънс само бе влошил нещата.

— Добре съм, шефе. — Смахнатите си фантазии, дори неволните, е най-добре да запазваш за себе си. В полицията нямаха слабост към невротици. Сержант Трой занесе палтото си до старомодната закачалка и се наслади на усещането за топла плът върху живи кости. — Обаждахте ли се в болницата?

— Да. Направили са скенер на мозъка и са открили съсирек. Тази сутрин ще го оперират.

— А има ли новини от нашия човек на пост?

— Никакво движение — отвърна Барнаби. — Никой нито влиза, нито излиза. Дори и пощальонът. Вероятно Джексън все още е в къщата и „се грижи за Лайънъл“.

— Каква гадна сцена. Упадък, и то какъв! — Трой бе особено доволен, че най-сетне е успял да използва думата „упадък“. Научи я от обяснителните бележки към „Кабаре“ преди години. Странно колко му бе трудно да намери повод да я каже в обикновен разговор, като се има предвид как упадък се срещаше навсякъде.

— Успеем ли много внимателно да формулираме въпроса, ще се опитаме да направим допитване до хората — каза Барнаби. — Просто ще опишем откраднатия велосипед времето на кражбата и евентуалната посока, в която вероятно се е движел. Все някой трябва да го е видял.

— Можем да кажем с какво е бил облечен.

— За бога! Първо на първо, не знаем с какво е бил облечен. Второ, изобщо не трябва да намесваме Джексън в съобщението. Пипнем ли го, не искам да ме обвиняват, че съм подклаждал предубеждения срещу него преди съдебния процес. Или да ни дишат във врата защитниците на гражданските права.

— Журналистите обаче ще ни емнат. Никой няма да повярва, че правим общонародно допитване заради някакво си откраднато колело.

— Ами ще отбиваме атаките им. Няма да ни е за първи път.

Барнаби прибра бележките, взе си сакото от облегалката на стола и го облече. Трой му отвори вратата и главният инспектор излезе от стаята. Работният ден беше започнал.

 

 

Същата сутрин Хети Ледърс пристигна в „Олд Ректъри“ както обикновено в девет часа, но този път без Кенди. Кученцето, вече много по-добре, понасяше отсъствието на господарката си, а и сега като я нямаше госпожа Лорънс, Хети си помисли, че може би трябва да поиска разрешение от свещеника да води Кенди, когато идва в къщата на работа.

Влезе през входната врата и се насочи право към кухнята. Там откри Джексън, навлякъл чифт лекьосани дънки и фланелка без ръкави, да маже „Мармайт“^[1] върху загорели препечени филийки. Беше качил босите си крака върху масата. От Лайънъл нямаше и следа.

Хети се обърна и веднага излезе. От кухнята и от къщата. Тръгна по алеята и с крайчеца на окото си забеляза в библиотеката някакво движение, затова отиде до перваза на прозореца и надникна. После убеждаваше Полин как не е искала да шпионира никого и сигурно бе вярно. Също толкова вярно бе, че на Хети ужасно й се искаше хич да не се беше доближавала до прозореца.

Свещеникът се бе навел над писалището на госпожа Лорънс. Навсякъде бяха пръснати писма. Хети го видя да разкъсва вече отворен плик в нетърпението си да се добере до съдържанието му. Впери гневен поглед в листа и го захвърли при другите на пода. Застина за миг, дишайки тежко, яростно задърпа чекмедженце от задната страна на бюрото, което не искаше да се отвори.

Хети го гледаше изумена. Лицето на преподобния бе почти неузнаваемо, изкривено от притеснение и зачервено от усилието. Той запъна крак в бюрото и този път дръпна чекмеджето с две ръце колкото сила имаше. Хети побягна.

Точно тогава Джексън влезе в библиотеката. Облегна се на касата на вратата, тъмносините му очи блестяха от възбуда, щастлива усмивка едва докосваше устните му.

— Не обичам да те виждам в такова състояние, Лайънъл.

Лайънъл, на когото вече му идваше да вие от гняв, изглеждаше, все едно ще избухне всеки момент.

— Чакай. — Джексън прекоси стаята и го хвана над лакътя, за да го поуспокои. — Налага ли се да проникваш с взлом в частната собственост на други хора…

— Ти не разбираш! — викна Лайънъл.

Джексън извърна глава да се предпази от зловонния дъх на прокиснало вино и вонята на мръсна плът. Беше особено чувствителен към такива неща.

— И престани да крещиш. Ще събереш половината село.

— Лесно ти е… — Лайънъл се опита да сниши глас, но без особен успех. — А с мен какво ще стане? Къде ще ида аз?

— Дори не си сигурен, че госпожа Лорънс е направила завещание. — Джексън леко стегна пръсти около ръката на стареца. — И ако не е, ти като нейна законна половинка, и то по-добрата, ще можеш доволно да потриеш ръце.

— А пък аз си мислех, че тук съм на сигурно място — викна нещастен Лайънъл.

— Пусни — каза Джексън. Гласът му бе спокоен, не груб, по-скоро изморен като на родител, на когото е дошло до гуша от нервните изблици на любимото отроче. — Аз ще го отворя.

Лайънъл пусна чекмеджето и ръцете му увиснаха край тялото, а погледът му остана втренчен в бюрото. Джексън извади нож от джоба на джинсите си. Щрак, и се показа тънко лъскаво острие. Той го пъхна зад ключалката, рязко го завъртя и чекмеджето се отвори. Беше пълно с документи.

Лайънъл ги сграбчи и зачете. Джексън видя логото „Френдс Провидънт“ и синя роза между двете думи. След няколко минути Лайънъл прелисти страниците и ги захвърли на пода.

— Всичко е за попечителския й фонд — едва сдържаше сълзите си и трудно си поемаше дъх. — Винаги е била невероятно упорита в това отношение, Джекс. Молих я да купи апартаментче, да даваме временен подслон на младежи, опитващи се да започнат нов живот. Хора като теб. Но тя беше непреклонна. На света има изключително много егоизъм, духовна нищета, не мислиш ли?

— Не ми харесва да говориш зад гърба й, Лайънъл. Винаги съм смятал госпожа Лорънс за искрен човек в общи линии. Сигурно е слушала адвоката си. Или банката. Сега май трябва да закусиш. Ще ти дойде добре.

— Не съм гладен.

— Трябва и да се измиеш, зъбите също. Така, сутринта от болницата ми казаха „няма промяна“, но до довечера може да настъпи поврат. Ами ако ти разрешат да я посетиш днес следобед? Не можеш да отидеш в този вид. Хайде. — Той хвана влажната, покорна ръка на Лайънъл. — Джекс ще ти направи хубава препечена филийка.

— Толкова си добър с мен.

— Ами напълно си го заслужил, Лайънъл.

— Нали няма да си отидеш?

— Няма, и да ме караш.

 

 

Срещата на Барнаби с Ричард Ейнсли беше в десет часа. Веднага ги поканиха в офиса му и им предложиха чай, който Барнаби отказа. Лицето на банковия управител бе сериозно, както подобаваше на случая, заради който се бяха събрали.

— Потресаващо. Още не мога да повярвам — каза човекът и очевидно беше искрен. И фактът веднага намери обяснение в следващите му думи: — Познавам семейството от трийсет години. Ан, госпожа Лорънс, беше на седем, когато за първи път се заех с финансовите дела на баща й.

Барнаби не го знаеше, но посрещна информацията с радост. Никога не можеш да си сигурен какво ще се окаже от полза за следствието.

— Тогава несъмнено ще проявите още по-голямо желание да ни помогнете, сър.

— Разбира се. Как е възможно? Случайно нападение, безсмислено насилие…

— Не сме сигурни, че е било случайно.

— О! — Лицето на Ейнсли веднага се промени. Стана изключително предпазливо и неспокойно. Той подсмръкна и напрегнато се вгледа в гостите си, сякаш около тях още витаеха невидими следи от престъплението.

Това беше доста често срещана реакция у хората. Барнаби се усмихна насърчително и каза:

— Искам да ви уверя, че каквото и да излезе наяве в хода на разговора ни, то ще си остане между нас.

— А… — Ричард Ейнсли тревожно погледна към Трой, седнал близо до вратата и дискретно закрепил бележника си върху коляното. — Е…

Барнаби скочи направо в дълбокото.

— Имаме основание да смятаме, че госпожа Лорънс е била изнудвана.

— Затова ли…

— Какво „затова ли“?

Ейнсли моментално се сви като охлюв в черупката си.

— Трябва да ме разберете, господин главен инспектор, финансовите дела на моите клиенти…

— Господин Ейнсли, докато ние си седим тук, на госпожа Лорънс й правят спешна операция, а изгледите за успех са определено съмнителни. Сега, ако се наложи, ще отида до съдията, за да получа необходимия документ, и ще се върна с него за информацията, която в момента не искате да споделите с нас. За всичко това се изисква време, а всяка минута е от значение. Затова ви моля да ни съдействате.

— Да. Разбирам. О, всичко е толкова ужасно!

— Той закърши ръце, но след малко отвори дневника на бюрото си, провери датите и заговори: — Ан дойде при мен в събота сутринта. На двайсет и втори август. Искаше заем от пет хиляди лири срещу ипотека на къщата. Приемлива сделка, разбира се. „Олд Ректъри“ струва доста. Доходите на Ан са повече от скромни и бях загрижел дали ще успее редовно да си изплаща дълга. Повдигнах въпроса, а тя почти изпадна в истерия, което, естествено, още повече ме разтревожи. Съвсем наскоро беше изтеглила хиляда лири от текущата си сметка.

— Кога, сър?

Ричард Ейнсли почти бе забравил за сержант Трой, който до вратата тихичко си водеше записки. Отново погледна в дневника на бюрото си и отвърна:

— В сряда, на деветнайсети. — После пак се обърна към Барнаби и поясни: — Отбелязал съм — си датата, ако ми потрябва при срещата с нея.

— Значи бяха общо шест?

— Точно така. И при това тя настояваше да са в брой и двата пъти. Изключително тревожно. Така ми олекна вчера, като разбрах, че иска да върне всичко.

— Какво?

— Позвъни ми сутринта към десет и половина. — Ейнсли леко се усмихна, доволен, че е предизвикал такова смайване, дори и при тези нещастни обстоятелства. Човещинка.

— Каза да анулирам договора за заема, защото щяла да върне парите следобеда. О!

О, наистина, помисли си Барнаби, докато наблюдаваше как на лицето на управителя се изписва неподправен ужас.

— Нападателят да не би…

— Боя се, че да — потвърди главният инспектор. — Като е казала „всичко“, вие как го разбрахте — връща всичко, което е взела, или само петте хиляди?

— О, боже мой! Каква ситуация! Никога няма да си ги върнем. Какво ще каже сега шефът?

— Господин Ейнсли?

— Мм?

— Пет или шест?

— Не знам. О, това е ужасно. Ужасно!

 

 

Изопачаването на истината бе неразделна част от живота на Луиз от толкова отдавна, че трябваше да минат години, докато осъзнае факта. Огромна част от работния й ден беше минавал в лъжи. Не че гледаше на нещата по този начин. В края на краищата кой не лъжеше във финансовия свят? Брокери, анализатори, финансови съветници — всички бяха готови да скрият или преиначат истинското състояние на нещата или поне онова, което смятаха за истинското състояние, и същевременно се мъчеха да разгадаят фалшивите презентации на другите. Затова Луиз изобщо не се затрудни, когато преди малко се обади по телефона в болницата „Стоук Мандевил“ и измисли последната си малка лъжа. Сега вече стоеше пред регистратурата и си каза името.

— Госпожа Форбс ли?

— Точно така. Позвъних ви преди малко.

— А, да. Сестра ви е на третия етаж. Вземете асансьора, а аз ще се обадя да предам за посещението ви. — Служителката на регистратурата, красива азиатка, погледна Луиз и добави: — Много съжалявам за сестра ви, такова ужасно нещо да й се случи.

— Благодаря ви.

Медицинска сестра посрещна Луиз, съобщи й почти същото и я поведе по дълъг тих коридор, обувките й скърцаха върху линолеума. Отвори врата в края на коридора и двете влязоха в стаята.

Луиз спря насред крачката си. Сърцето й подскочи и изведнъж заби с бясна скорост. Без никаква причина внезапно я бе обзел страх. Ан лежеше съвсем неподвижна в тясно желязно легло. Точно в центъра, забеляза Луиз. Двете й рамене бяха на абсолютно равни разстояния от ръба на леглото. Това може, разбира се, да се постигне, ако пациентът е в пълно безсъзнание, за да се задоволи човешката пристрастеност към ред и симетрия.

Светлината в стаята беше синя. Разни уреди бръмчаха доста шумно. Имаше няколко компютърни екрана, на единия трептеше зелена линия, която постоянно ту се надигаше, ту спадаше, толкова позната на любителите на докторските филми.

Един-единствен стол стърчеше до леглото, приличаше на стол от офис — седалката бе тапицирана с туид, а облегалките бяха от метални тръби. Луиз не седна. Застана до долната част на леглото и се загледа в Ан. Не забелязваше никакви признаци на живот. Никога не бе виждала мъртвец, но бе сигурна, че изглежда точно така. Кожата на Ан, поне това, което се виждаше от нея, нямаше никакъв цвят. Гърдите й нито се повдигаха, нито спадаха. Изпънатият болничен чаршаф не помръдваше. Игла в ръката й я свързваше с бутилка, закачена на стойка до леглото. Тръба бе вкарана в устата й, а друга висеше от носа й.

Разтревожена, Луиз се обърна към сестрата.

— Тя не диша.

— Апаратът го прави вместо нея. Не сте ли говорили с доктор Милър?

— Не. — Сърцето на Луиз се преобърна. — Трябваше ли?

— Скенерът показа съсирек в мозъка й, за съжаление. Днес ще я оперираме.

— Какви са шансовете…

— Възможно най-обнадеждаващи. Госпожа Лорънс е в добри ръце.

Луиз нервно се огледа.

— Не трябва ли някой непрекъснато да стои при нея?

— Има, почти през цялото време. Не се тревожете, тя е под наблюдение. При най-малката промяна в дишането, сърдечния ритъм, пулса или кръвното налягане веднага се включва аларма.

Луиз бе донесла букет от градината на „Олд Ректъри“. Не бе искала разрешение, просто беше отишла с градинските си ножици и бе набрала от цветята, които Ан най-много обичаше. Ружи, оранжеви и кремави напръстници, последните прецъфтели рози със силен мускусен аромат. Само веднъж хвърли поглед към къщата, а и никой не дойде да я спре. Обади се в болницата да разбере как е Ан и я осведомиха, че могат да я посещават само близки роднини. Значи Лайънъл, който живееше в свой егоистичен свят, сигурно никога не би се сетил да донесе и едно цвете, какво остава — да подбере любимите цветя на жена си.

Луиз гледаше приятелката си и си даде сметка колко абсурден и глупав бе импулсът й да донесе букет. Явно не бе схванала колко сериозно е състоянието на Ан. Беше си представяла как идва в съзнание, навярно още по време на посещението й, и излиза от критичното положение, щом види цветята. Или как, макар и в безсъзнание, е в състояние да усети миризмата и да разпознае аромата на розите, за които така всеотдайно се грижеше.

Глупачка, глупачка! — сгълча се Луиз и седна край леглото. Хвана ръката на Ан и едва не я изпусна. Толкова беше студена и безжизнена. И все пак Ан беше все още там. Каквото и да изчезва, когато някой умира, наречете го същността на човека или както щете, но то бе още в Ан.

Луиз изпита необходимост да говори. Кой можеше да е сигурен, че Ан не чува? Опита наум няколко различни изречения, но всички звучаха патетично. Смъртта бе на дъх разстояние, а единственото, което й хрумваше, бяха все банални глупости като в ежедневните сапунени телевизионни сериали. „Ан, аз съм, Луиз. Чуваш ли ме? Всички мислим за теб. Толкова ни е мъчно. Поздравяват те всички с много обич. Ти ще се оправиш.“ (Последното определено беше върхът на безумно нереалистичен оптимизъм.)

Накрая Луиз не каза нищо. Само целуна Ан по бузата, нежно стисна ръката й и се опита да си представи какво имаше под стегнато увитите бинтове.

Джекс я бе подредил така. Тя го беше видяла да бяга. Е, да се измъква. Но Вал пък каза, че това е невъзможно. Всъщност е бил с Джекс по време на нападението. Не можеше да е вярно. Но сигурно не би лъгал, за да прикрива Джекс — не и за нещо толкова ужасно.

Възможно ли бе да се е припознала? Луиз затвори очи, опита се да възстанови мига, когато се канеше да отвори вратата на колата, и отново видя тъмната фигура да нараства в огледалото й и бързо да изчезва. Беше станало изключително бързо, за миг. И въпреки това бе напълно сигурна.

Вероятно тогава е мислила за Джекс. Възможно. Напоследък май почти не мислеше за друго. Дали пък, без да иска, не е наложила образа на Джекс върху велосипедиста — умът може да ни играе номера, да ни мами, да ни заблуждава. Всички вярваме в това, в което искаме да вярваме.

Вратата се отвори с леко свистене. Медицинската сестра се появи, усмихна се извинително и обясни, че е време да се погрижат за госпожа Лорънс.

Луиз се изправи и посочи цветята.

— Някой би ли…

— Ще ги сложим във вода, не се безпокойте. — После доста смутено сестрата смени темата: — Уведомихме господин Лорънс за състоянието на жена му. Чудя се, да не би да има някакво семейна, как да кажа… неразбирателство?

— Моля? — по лицето на Луиз се изписа пълно недоумение.

— Дали има някаква причина той да не идва при нея? Дори не се е обаждал.

 

 

Луиз караше по улиците на Костън на път за Фърни Басет и усети, че е невъзможно да се прибере вкъщи. Просто не можеше да се изправи лице в лице с Вал толкова скоро след като бе видяла Ан. Нямаше как да си сложи фалшивата маска и да се прави на загрижена за бъдещето на онова същество, което съсипваше живота и на двама им. Освен това се съмняваше, че би успяла да скрие гнева си срещу съпруга на Ан, който изобщо не се бе поинтересувал от нея.

Беше един часът и реши да остане да обядва в града. Инстинктивно избегна многоетажния паркинг и с риск за глоба за неправилно паркиране остави яркожълтия си „фиат“ в една уличка.

В Костън имаше само две кафенета. Едното — „Минис Пантри“ — непоносимо задимено, а в „Софт Шуу“ готвеха ужасно мазно. Луиз реши да отиде в „Спред Ийгъл“, където, според „Гуд Пъб Гайд“, се предлагаше доста прилична храна. Салонът бе полупразен, понеже не беше пазарен ден.

Забеляза вестниците и докато пиеше „Гинес“ и чакаше да й донесат пържола и пудинг с бъбреци, задушено зеле и картофени крокети, реши да прочете страниците за изкуство в „Гардиън“. Трудно се съсредоточаваше върху отзивите за различните музикални и театрални събития. Доскоро в значителна степен те бяха част от живота й, а сега й се струваха на светлинни години.

На другия край, над бара, висеше телевизорче „Сони“. Бяха го пуснали тихо. Затова, като започнаха местните новини, Луиз остави вестника, взе си чашата и се приближи, за да ги чуе. Цивилна жена, представена като говорител на полицията, прочете обръщение, в което гражданите се призоваваха да дадат информация за вчерашно произшествие в Костън. Към три часа следобед било откраднато колело от Дентън Стрийт. Велосипедистът вероятно се отправил към Грейт Мисендън. Възможно било крадецът да е свързан с по-сериозен инцидент. Дадоха и телефонен номер. Луиз го записа.

 

 

Хората изненадващо бързо реагираха на телевизионното обръщение и до два и половина, когато Барнаби и сержант Трой се върнаха от стола и влязоха в заседателната зала, вече бяха получени няколко обаждания. Все още потънал в блажените спомени за висококалоричната вечеря в ресторанта предната вечер, главният инспектор хапна съвсем малко и съответно остана с ясен ум и изпълнен с енергия.

Барнаби седна на бюрото си в ужасно настроение, отчасти заради това, че се бе потвърдило (или поне така смяташе) предположението, че Ан Лорънс е изнудваното лице и е била готова да плати поне веднъж, а вероятно и втори път, защото е изтеглила още пари, навярно за да плати второто искане.

Барнаби си припомни краткия им телефонен разговор преди няколко дни. Беше му се сторила доста спокойна, дори весела. Каза, че нямала търпение да разговаря с него. Това, свързано с намерението да върне парите, навеждаше на мисълта за решението й да не плаща. Освен това е възнамерявала да каже на полицията какво точно се е случило.

Барнаби отново измърмори под носа си нещо за прищевките на съдбата, докато гледаше как сержант Трой идва към заседателната зала с куп хартия в ръка. Изражението му беше някак предпазливо.

— Какво искате първо, сър? Добрата или лошата новина?

— Това, което не искам — озъби се Барнаби, — са глупави игрички. Или изтъркани стари максими, които съм чувал хилядократно и още първия път не са ми се сторили особено остроумни.

— Така. Добрата… — Прекъсна го невъздържано ръмжене. — Извинете. Получихме девет обаждания. Всичките автентични, бих казал, защото описанията на велосипедиста почти не се различават. Дори го имаме на филм…

— Имаме го на филм? — Барнаби удари с юмрук по бюрото си от вълнение. — Значи го пипнахме!

— Магазинът за мъжка мода „Топ Гиър“ до кафене „Софт Шуу“ има две подвижни охранителни камери. Едната покрива вътрешността на магазина, другата — вратата и малък участък от улицата. Нашият човек е заснет на втората камера как избутва колелото на паважа и заминава. — Трой обърна последната страница и остави купчината листове на бюрото. — В момента носят филма насам.

— При такава добра новина не мога да си представя каква лоша би ми казал — вдигна вежди Барнаби.

— Мъжът е носел раничка и е бил облечен в черно от глава до пети. Ръкавици, плетена шапка, клин, всичко. — Трой наблюдаваше как шефът му смила информацията. Обляга се назад вбесен. Кой ли не би бил? — Значи парцалите, които Джекс измъкна от пералнята…

— И върху които криминалистите работят вече двайсет и четири часа… — Барнаби ядосано набра номера на лабораторията.

— Изобщо не са свързани със случая. — Трой гледаше шефа си с известно съчувствие. — Защо е решил да ги сложи в пералнята, как мислите? Защо просто не извади нещо от гардероба?

— Това е неговата представа за забавление. Надявал се е, че ние ще си кажем хей, тия дрехи са изпрани твърде бързо. Сигурно е бил с тия джинси и с тая тениска.

Е, точно така си и помислихме, сети се сержант Трой.

— Умно е пустото му копеле — изтърва се той на глас.

— Джексън не е умен — почти извика Барнаби. Всички глави се обърнаха, клавиатурите престанаха да тракат, телефонните разговори замряха. Инспекторът бе привлякъл внимание, което не желаеше, и раздразнен замахна рязко с ръка, което накара хората му да продължат работата си. — Той е непочтен — изсъска по-тихо. — Зъл, извратен и жесток, но не и умен.

— Добре, сър.

— Прекарал е дванайсет от всичките си двайсет и шест години, като непрекъснато е влизал и излизал от трудововъзпитателни училища, домове за временно задържане на малолетни закононарушители, изправителни домове за непълнолетни престъпници и затвори. Не може да е умен. Запомни го.

— Добре — повтори Трой, този път по-убедително.

— Ало, Джим? — каза Барнаби в слушалката. — Виж, съжалявам, но материалът, който ви пратихме по случая „Ледърс“ вчера…

 

 

До следобеда на деня, в който Ан Ледърс беше нападната, целият Фърни Басет кипеше и се вълнуваше. Имаше си основателна причина. На смрачаване предната вечер с тъмносин „Форд Ескорт“ пристигна непознат, паркира в края на Грийн и както си беше зад волана, разтвори вестник. Много подозрително, меко казано. Стъмни се, а той продължаваше да си седи в колата.

На сутринта хората изпитаха облекчение, а трябва да добавим и известно разочарование, когато откриха, че колата е изчезнала. После я забелязаха малко по-нататък, по-близо до църквата. Този път човекът в нея пиеше от термос и пушеше. По-късно излезе и се поразходи наоколо, без да поздрави никого, а на приятелските любезности на жителите на Фърни Басет отговаряше само с кратко кимване.

Организацията на доброволните отряди сигурно е измислена във Фърни Басет и не след дълго край щанда на „Брайънс Емпориум“ всички единодушно решиха, че новодошлият оглежда обект, набелязан за плячкосване. Местните обирджии, въпреки безкрайните изобретателни и скъпи превантивни мерки, бяха често явление и също толкова често успяваха да постигнат целите си. Затова веднага бе взето решение да се обадят на местния полицай.

Полицай Колин Перът отговаряше за четири села. Фърни Басет му създаваше повече проблеми, отколкото другите три заедно, и всичко винаги идваше от хората, които Колин определяше като „горен слой“. Тия типове не бяха в състояние да приемат и най-лекото отклонение от онова, което смятаха за социално приемлива норма. Един път го повикаха посред нощите, защото някой организирал рок концерт. Бе карал четиринайсет километра в проливен дъжд, за да установи, че от една от къщите, давани под наем от общината, се чува музика, два пъти по-тиха от онова, което чуваше всяка нощ през стените на собственото си жилище.

— Тия хора даже не знаят, че са се родили — измърмори Колин на себе си, докато спираше Бе Ем Ве-то си. Изправи го на стойката му и отиде в магазина, изслуша селяните, излезе и се отправи към паркираната кола. Всички клиенти и персоналът излязоха от магазина и не откъсваха очи от полицай Перът. Той почука на прозореца, който моментално бе свален.

— Какво е положението? — попита бригаден генерал Дампиър-Джинс — изтъкната местна знаменитост и председател на Енорийския съвет, когато полицаят се върна.

— Има разрешение за проучване — отговори Перът. — Някакви земемерски дейности.

— Правдоподобна история — каза бригадният генерал. — Видяхте ли му документите?

— Разбира се — отвърна Перът сърдито. Не обичаше да му казват как да си върши работата.

— Има разрешение от правителството.

— Защо тогава не излезе да мери, ами седи в колата си като препариран бизон?

— Трябва да са двама — обясни полицай Перът.

— Другият закъснява.

Още докато говореше, свали мотора от стъпенката и го възседна. Ритна педала и машината с рев го отнесе, преди да са успели да му зададат още въпроси. Докато даваше газ, Перът се чудеше дали ченгето в „Ескорт“-а ще извади късмет типът от голямата къща да тръгне да се спасява. Същевременно благодари на съдбата за собствения си късмет, че не са наредили на него да кисне там като кон пред празна ясла.

По-късно същия следобед Хети отиде на гости в Малбъри Котидж, само за малко, защото беше оставила Кенди да спи в кошницата си. Сега пиеше странен чай с цвят на светложълта слама, но не беше неприятен, и прие второ парче от сладкиша с мед и джинджифил.

— Разбрах — каза Хети, — че било свързано нещо със земеделието.

— Не ми се вярва, скъпа. На мен ми казаха топографско замерване. Скициране на терена или нещо подобно.

С това разговорът за мъжа в колата се изчерпа. Върнаха се отново към темата, с която бяха започнали. Много по-интересна от работата на непознатия и определено по-обезпокоителна. Какво ставаше в „Олд Ректъри“?

— Не можех да повярвам на очите си — заяви Хети. Беше го казвала и преди, но сцената, събудила недоверие към собствените й сетива, бе толкова необикновена, че Евадни не се усъмни в думите й нито за миг. — Да си сложи краката на кухненската маса! Горката госпожа Лоръис не разрешаваше изобщо да влиза в къщата, а сега лежи на смъртно легло.

— Невероятно — възкликна Евадни и наистина изглеждаше потресена. — Какво ли мисли Лайънъл за това?

— Нещо е станало между тях — отбеляза Хети. — Тя не му занесе обяда горе, преди да отиде в Костън. По-рано никога не се е случвало. Той се беше затворил в кабинета си. Тя се качи в колата и го остави сам да се оправя.

— Сигурно са се скарали.

— Надявам се.

— Хети!

— Крайно време е госпожа Лорънс да се замисли за себе си. Той от години се разпорежда с живота й. Нещо повече — и аз не бих искала това да продължава, — прави всичко на неин гръб — с нейните пари. Като една пиявица е този човек.

Евадни кимна. Целият Фърни Басет знаеше, че харчи парите на Ан.

— А когато си тръгнах, ровеше в документите на бюрото й като луд. Късаше ги, хвърляше ги. Лицето му беше като на пуяк. Ако не получи някой ден инфаркт, па на.

Това напомни на Евадни да попита дали Хети е звъняла през деня в болницата.

— Сутринта. Казаха „няма промяна“, но ако не си близък роднина, невинаги те информират. Аз им викам: „Аз съм й най-близкият човек на света.“ Но те си знаят тяхната. — Устните на Хети увиснаха и затрепериха. — Като беше малка, обичаше да идва в кухнята: аз я научих да прави сладки. Никога не използваше формичките. Винаги искаше сама да си оформя тестото. Цветя, контета, дори къщички. Тогава мислех, че като порасне, ще стане художничка.

Евадни отиде до приятелката си и я прегърна през потрепващите рамене.

— Как може някой да е толкова жесток? — изплака Хети.

Евадни полюля Хети напред-назад за малко.

— Хети, искаш ли да кажеш молитва за нея?

— Какво?

— Може да помогне.

Хети не изглеждаше особено сигурна. И нищо чудно, помисли си Евадни. При такъв живот като нейния трудно се създава чувство за благодарност.

— Ами… ако наистина така смяташ. — Хети направи несръчен опит да стане, но Евадни нежно я накара пак да седне.

— Не, не. Не е необходимо да коленичиш. Господ не се интересува от това — важното е да го правиш от сърце.

— Не знам какво да кажа.

— Не е нужно да казваш каквото и да било. Просто си представи Ан, обгърната от божествена светлина. И задръж този образ.

Евадни започна тихичко да се моли. Хети се опита да си представи Ан, обгърната от божествена светлина. Тя се появи с нещо като ореол, като на илюстрациите в Библията, която четяха в неделното училище преди години. Замисли се как да придаде яркост и се сети за халогенния прожектор в градината на „Олд Ректъри“, чиято светлина й се стори подходяща.

Из стаята седяха или лежаха в пълна тишина шест светли топки козина. Нито едно не се почеса, дори не се прозина. Пекинезите на Евадни бяха свикнали с подобни моменти и знаеха точно какво се иска от тях.

 

 

Вече беше шест и половина вечерта и Барнаби бе прекарал близо два часа затворен в кабинета си. Заседателната зала му се струваше шумна и разхвърляна дори когато нищо особено не се случваше, а на него му трябваше тишина. Искаше да е сам, за да мисли. Сержант Трой влизаше от време на време, за да му съобщи някоя новина и да му донесе чаша силно колумбийско кафе.

Преди половин час му беше донесъл изключително задоволителен доклад от криминалистите за колата на семейство Лорънс. На изтърканото парче килим, с което беше покрит багажникът, бе намерено влакънце лъскав черен ацетат. Имаше и песъчинки, покрити с бял материал, който при по-подробно изследване се оказал градинска вар. Нищо особено — Ан Лорънс сигурно често е товарила колата с подобни неща, купени от „Градинския център“, но ако съвпаднеха точно с песъчинките, открити по обувките на велосипедиста, тогава наистина можеха да се поздравят със сериозна улика.

Проблемът бе, че не разполагаха с обувките на велосипедиста, нито с дрехите му, нито с колелото му. Досега търсенето не бе постигнало нищо. Предвид малкото време, което е имал, нямаше начин да не го е оставил някъде съвсем близо до селото.

С пристигането на съобщенията за облечения в черно мъж двама полицаи бяха изпратени в апартамента на Джекс да потърсят дрехите и чантата на Ан Лорънс. Не откриха нищо. Следователно или е носел допълнителни дрехи — затова е бил с раница, — или предварително е бил скрил нещо за преобличане, където е планирал да остави колелото. Дамската чанта не може просто да се е изпарила. Скоро след като полицаите си бяха тръгнали от „Олд Ректъри“, Лайънъл Лорънс позвъни в участъка и доста несвързано се оплака от полицейски тормоз.

Точно като стигна до точката, в която бе направил крачка напред и две назад в разсъжденията си, главният инспектор с удоволствие посрещна отварянето на вратата, което го разсея за миг, още повече че този път Трой пристигна с димяща чаша силен чай „Тайфу“ и пакет бисквити. За щастие бяха „Рич тий“, които Барнаби не би пипнал и да умираше от глад. Изобщо не струваха откъдето и да ги погледнеш.

— Знаеш, броя калориите, сержант.

— Да, шефе. Само… ами помислих си, че с едната салата на обяд…

Барнаби отказа бисквитите с величествен жест и попита дали се е появило нещо ново.

— Пристигна докладът на нашия човек във Фърни Басет. Изглежда, Джексън още не си е показвал носа извън къщата. Детектив Бенет е поел дежурството. Колко време ще ви позволят да наблюдавате сградата, шефе?

— Ако няма резултат до трийсет и шест часа — сваляме наблюдението. Това е последното им решение.

— Мислите ли, че Джексън ги е видял?

— Как? През стените на „Олд Ректъри“ ли?

— Нищо не би ме учудило при тая отрепка. О, пристигна и филмът от магазина „Топ Гиър“.

— Защо не ми каза?

— Казвам ви.

Сержант Трой се залепи до вратата, за да пропусне Барнаби, който грабна чашата си и бързо излезе от стаята. Нямаше защо да бърза толкова, но на Трой не му даваше сърце да му го каже. Вече беше гледал филма с другите в заседателната зала и всички бяха страшно разочаровани, защото записът бе доста безполезен. Да мигнеш, и пропускаш влизането на негодника в кадър.

— Хайде де — нямаше търпение Барнаби. Настани се на един стол и се наведе напред, подпирайки ръце на коленете си, впил поглед във видеото. Филмът започна. Сиво-сини фигури, натоварени с чанти или бутащи количките на магазина, апатично ходеха по тротоара, минаха две весели момичета, хванати под ръка. Появи се малчуган, кацнал на раменете на баща си. Никой май не подозираше наличието на камера. Изведнъж през екрана премина черна светкавица.

— Какво беше това? — попита Барнаби.

— Нашият човек — отвърна Трой.

— О, мамка му! — Раменете на главния инспектор увиснаха. — Добре, върни и натисни пауза.

Изпитателно наблюдаваха слабата фигура, стиснала кормилото на откраднатия велосипед. Колелото беше наполовина на тротоара, наполовина на улицата и колоездачът се канеше да скочи на седалката му. Дори и на стопкадър, заснет само откъм гърба, ясно личеше как се напрягат мускулите, заредени с чудовищна енергия.

— Същият ръст като Джексън, същото телосложение — отбеляза инспектор Картър.

— Разбира се, че са същият ръст и телосложение! — Барнаби гневно блъсна стола си назад. — Защото е същият проклет човек.

— Да увеличим ли кадъра, шефе? — попита сержант Бриърли.

— Може, но не виждам как ще помогне.

— Само да беше заснет от другата страна — въздъхна детектив Григс и добави: — Това копеле има дяволски късмет.

— Рано или късно ще му изневери — отсече Барнаби. — Винаги така става. Дори и да е дяволски.

 

 

Луиз не беше споменала на брат си за своето посещение в болницата. Не го скри нарочно, но си спомни, че при предишния разговор темата за нападението над Ан бе довела брат й моментално до гневен изблик, последван бързо от разпалена реч срещу полицията, задето тормозела Джекс. Сега времето, в което можеше между другото да спомене за болницата, бе отдавна отминало (беше се прибрала преди осем часа).

Отзова се обаче на призива на полицията. Беше се обадила на дадения по телевизията номер от будка до пощата на площад Маркет Скуеър и бе описала велосипедиста, без да споменава, че го е познала. Не можа да се застави да го каже, дори и анонимно. Не беше готова да свидетелства лично и да го идентифицира — отчасти от страх за собствената й безопасност, но най-вече заради болката, която би причинила на Вал — всяко подобно признание беше безсмислено. Много се срамувате от това. Споменът за времето, прекарано в интензивното отделение, беше все още пресен и болезнен и Луиз знаеше, че ако Ан умре, ще каже истината каквото и да й струва. Естествено, най-много й се искаше Ан да се оправи и да е в състояние сама да каже на полицията кой я е нападнал.

При тази мисъл Луиз изведнъж се изплаши: ами ако Джекс реши да се промъкне в болницата, за да затвори веднъж завинаги устата на Ан? И какво щеше да му попречи? Пред вратата на стаята нямаше пазач, нито някой от болничния персонал вътре. Много лесно й беше на онази сестра да твърди, че почти винаги имало някой при Ан. Достатъчно беше този някой да не е там за минута — колко му е да се изтръгнат от щепселите жизненоважните контакти и животът да напусне безпомощната Ан тихо и незабелязано. Полицията вероятно я смяташе за жертва на случайно нападение, явно не намираха за необходимо да й осигурят охрана. Луиз реши, че става мелодраматична. Прекалено много филми гледаше — в съзнанието й изплува сцена от „Кръстникът“, — но каквото и да си казваше, тревогата не я напусна.

Обади се в болницата. И без това си беше наумила да звънне, за да разбере как е минала операцията, но не чу нищо успокоително. Операцията била рутинна. Госпожа Лорънс още не е излязла от упойката. Никой не беше я посещавал.

По-скоро внезапен хлад във въздуха, отколкото шум й подсказа, че входната врата се отваря и затваря. Брат й бавно влезе в стаята. Мълчаливо кимна и се тръшна на яркочервения кадифен фотьойл с формата на огромна мидена черупка.

Върнеше ли се от апартамента над гаража, Луиз бе свикнала да вижда изражението му на смесица от радост и болка и походката, сякаш половината му кокали са били смазани от бой. Сега с облекчение забеляза, че брат й изглежда почти нормално. Или поне толкова нормално, колкото изобщо бе възможно да изглежда напоследък.

— Как е там?

— Джекс се е преместил в къщата — в гласа му прозвуча огромното разочарование от факта. Не бе успял дори да докосне младежа. — Грижи се за Лайънъл.

Луиз изведнъж усети как й се сви под лъжичката от мрачно предчувствие. Знаеше, че трябва да спре дотук. Да каже „колко мило“ и да не се опитва да задълбава повече, но не можа да устои на ужасното си любопитство. Умираше да разбере защо Лайънъл не е отишъл да види жена си. Дори не се е обадил в болницата.

— Лайънъл сигурно е много разстроен?

— Съвсем се е сбъркал горкият. Не знае ден ли е, нощ ли е.

— Ходил ли е да я види?

— О, да. Ходили са тази сутрин.

— Те ли?

— Какво искаш да кажеш?

— Извинявай. Просто си помислих… че Ан като е толкова… обикновено повече от един посетител…

Езикът й се препъваше в думите, а сърцето й заби по-бързо. Зададе му въпрос, на който предварително знаеше отговора — бе прекрачила границата между честността и измамата. Луиз се вторачи в брат си ужасена. Никога не бяха играли такива игрички помежду си. Той също се загледа в нея, отначало замислено, после с все по-ясно изразено подозрение.

— Някой трябва да закара Лайънъл. Това имах предвид с множественото число.

— О, да. Извинявай. Не съобразих.

— Какво се крие зад всичко това?

— Нищо. Просто си говорим.

— Не е вярно — щеше да се ядоса всеки миг. Луиз се опита да измисли как да се измъкне по възможно най-добрия начин. Дали да не каже, че е изморена, и да си легне, той просто ще свие рамене и ще забрави. Със стария Вал нямаше да има проблеми. Но новият съсипан Вал беше толкова избухлив, така готов да отвърне със сляпа ярост на всяка реална или въображаема обида. В случая беше и прав. Тя не бе честна с него и си беше заслужила подозрението му. Май ще е по-добре просто да му спести истината.

— Днес ходих да видя Ан.

— Какво?

— Към обяд.

— Защо не ми каза?

— Не можах. Беше толкова ужасно, Вал. Тръбички и системи, уреди… а горката Ан сякаш изобщо не е жива.

— О, боже, Лу.

— Тя умира, знам, че умира. — Луиз избухна в сълзи. Вал се измъкна от фотьойла, дойде при нея и я скри в обятията си, както правеше, когато бе малко момиченце. За миг Луиз си позволи да потъне в измамната надежда, че всичко отново е както преди. После копнежът по предишната искреност помежду им, желанието да изяснят абсолютно всичко я тласна да продължи разговора:

— Казаха… — ридаеше много силно и почти не можеше да говори — той не е ходил да я види…

— Кой?

— Лайънъл.

— Невъзможно.

— И дори не се е обаждал по телефона.

— Не си говорила, с когото трябва. Хората на регистратурата се сменят непрекъснато.

— Каза ми го сестрата в интензивното отделение.

Тогава Вал се отдръпна. Отначало физически, топлата мускулеста плът на ръцете му се стегна, Луиз се почувства прегърната от две дъски. После брат й даде воля на емоциите си.

— Мислех, че си спряла с тия номера — гласът му беше студен, изправи се и се отдалечи от сестра си.

— Вал, не си отивай!

— Мислех, че си се променила… започнала си да разбираш.

— Така е — изплака Луиз.

— Сега пък го наричащ лъжец. — Той сведе поглед към нея, в който имаше съчувствие. — Поканих Джекс да живее тук, Луиз. Независимо дали ти ще се изнесеш, или не. Просто ще трябва да го приемеш.

— Как мога да приема нещо, което те прави толкова нещастен?

— Не става въпрос за щастие. Става въпрос за радостта да си жив.

* * *

Сестра му си легна и плака, докато заспа, а Вал седна до прозореца в стаята си и се загледа в големия кедър край алеята към „Олд Ректъри“. Луиз бе ридала много силно, прекалено дълго и той се бе изплашил да не се разболее. Въпреки това не отиде при нея, защото не можеше да й каже онова, която тя копнееше да чуе, и бе наясно, че присъствието му само ще я измъчи още повече.

Това, което й беше казал — че се радва, задето е жив, — бе самата истина. Както беше истина, че от доста време изпитваше и болка, и страх. Отдавна обаче бе отминал мигът, когато можеше да спре. Сега вече не беше в състояние да слага на везните нещастието и удоволствието и да се опитва да реши дали играта си заслужаваше усилието.

Данте беше прав. И Фон Ашенбах. Гледай, желай страстно след това, обичай и боготвори младостта и красотата. Само не се докосвай до нея. Ами онзи „огън в слабините“ — паметно описание на сексуалния нагон, прочетено някъде. На Вал му се струваше, че колкото по-често задоволяваше копнежа си по Джекс, толкова по се засилваше този копнеж. Тази вечер, докато седеше като на тръни в разхвърления хол на голямата къща и разпитваше за жената на Лорънс, Вал си мислеше, че ще изгори.

Джекс и Лайънъл седяха срещу него на дивана, изцапан с червени петна. Джекс пиеше кока-кола, езикът му влизаше и излизаше като риба от стъклената чаша. Посегнеше ли за чашата си, татуираното водно конче минаваше през снопа светлина откъм подвижния лампион и оживяваше. Лайънъл седеше като сомнамбул: спокоен, усмихнат, без да гледа никъде и в никого.

Вал не остана дълго. Непоносимо му беше да е на една ръка разстояние от Джекс и да не може да го докосне. Сините очи на момчето светеха с явна покана за секс. Немирният език, с който го дразнеше, вече беше докарал Вал до лудост. Молеше се Джекс да предложи да го изпрати до вратата, а може би дори да излязат навън за миг и да се доближи до него в тъмното. Но Джекс не помръдна. Само му махна иронично за довиждане и вдигна чашата си.

Вал не си правеше илюзии за живота, който щяха да водят, когато момчето се премести в дома му. Любовта му към Джекс бе невероятно силна и го правеше напълно безволев. Щеше да дава и да дава, докато започне да го боли. Докато не само банковата му сметка остане без пукната пара, но и докато в сърцето му не остане капка кръв. Джекс щеше да взема, физически, емоционално и финансово, колкото иска и докато му изнася. А после ще изчезне. Никога нямаше да започне да харесва Моцарт или Палестрина. Нито пък някога щеше да го убеди да чете вестници за възрастни, да не говорим за Балзак и Остин. Сега Вал си даваше сметка, че подобни пигмалионски копнежи бяха безнадеждно глупави. Но не бяха позорни и той не можеше да им се надсмее, както би направил, ако някой друг имаше подобни мечти.

Мрачното прозрение, в което не се виждаше нито лъч светлина или утеха, не разстрои особено Вал. Харесваше му готовността да приема всичко и вярваше, че ще се справи, когато дойде краят, макар мисълта за това да го изпълваше с отчаяние.

Нямаше с кого да го сподели. Вал имаше няколко добри приятели, и хетеро и хомосексуални, но сред тях нямаше нито един, който би го разбрал. Бруно щеше, може би, но сега той бе само облак прах някъде над Куантокс^[2], където толкова обичаха да се разхождат. Тогава, докато пръскаше праха му, си мислеше, че всеки миг ще умре, разкъсван от непоносима самота, а сега прекарваше всеки миг от живота си в копнеж по друг.

Изправи се скован — Луиз най-сетне беше утихнала — и разтри мускулите на прасците си. Сутринта се бе събудил с ужасно главоболие и не беше въртял педалите нито навън, нито на стенда в гаража; понеже от месеци не беше пропускал ден, сега краката му се бушуваха.

Халогенният прожектор в градината на „Олд Ректъри“ светна. Сивата котка от „Ред Лайън“ бавно вървеше през тревата, изведнъж спря, сниши се и застина. Вал тъкмо щеше да се обърне, когато забеляза, че синята врата се вижда само наполовина. Върху липсващата част бе паднала дълга тъмна сянка. Вратата беше отворена.

Сърцето на Вал се взриви от внезапна радост, той хукна навън, пресече огряната от лунна светлина улица и се втурна нагоре по тесните застлани с килим стълби. Към най-тъмните мигове от живота си.