Барбара Тейлър Брадфорд
Гласът на сърцето (31)

Глава VI

Големите дъбови порти на замъка Лангли бяха широко отворени. Ярката слънчева светлина, която струеше през този старинен портал, оцветяваше в златно всичко наоколо и Голямата зала с каменните стени не изглеждаше толкова мрачна и внушителна.

Сноповете светлина осветяваха облаци от прашинки, които се носеха като насекоми из застоялия и неподвижен въздух. Цареше пълна тишина — шумоляха само дърветата отвън.

Франческа се закова и погледна надолу към входа, обхваната за пореден път от онова усещане за време и минало, което я налягаше винаги щом се озовеше в дома на дедите си. Макар и построен още през 1360 година от някой си Джеймс Кънингам Лангли — богат рицар, сражавал се на страната на Черния принц, родовият замък беше останал непроменен и до ден-днешен. Очите й се плъзнаха по рицарските доспехи, които блестяха на играещата слънчева светлина, после се спряха върху кръстосаните над входа шпаги, а после се загледа в шлемовете и копринените знамена от старинното бойно снаряжение, чиито ярки цветове оживяваха мрачните каменни стени. Накрая вниманието й беше привлечено от огромния съд с цветя върху голямата дъбова маса, които сама бе подредила в красив букет. Като мимолетна червена искра отнякъде долетя една пеперуда, запърха около белите цветчета и бързо изчезна в упоителната лятна мараня. Толкова осезателни бяха красотата и покоят наоколо, че тя изпита чувство на опиянение. В такива слънчеви летни дни замъкът й се струваше най-прекрасното място на земята, в което би могла да прекара целия си живот.

За миг по радостното й лице премина сянка и тя си помисли с тъга: «Ех, ако Виктор не държеше да сме чак толкова предпазливи и дискретни, можехме да останем тук за уикенда, вместо да бързаме за Лондон. Колко хубаво щеше да ни бъде!» Но той вече гореше от нетърпение да се прибере, да се махне от хотела в Рипън, да избяга от целия снимачен екип. Тя знаеше много добре, че последните десет дни бяха особено напрегнати за него и макар че рядко се виждаха през това време, те всеки ден разговаряха по телефона. Той постоянно й се оплакваше, че не го оставят на мира, че са му отнели и малкото свободно време, което е имал, че му се е паднала досадната роля на помирител след всяка налудничава приумица на Марк Пиърс. Тя лекичко въздъхна. Стори й се чудно как Виктор можеше да бъде толкова страстен и настойчив в любовните си желания, когато оставаха насаме, и в същото време — толкова хладен и чужд, когато около тях имаше хора. Колкото и поразително да беше това негово умение, тази двойственост и потайност на техните отношения я измъчваше. По характер тя беше пряма, а и още твърде млада, за да успява да прикрива чувствата си така лесно. Затова й беше противно да заблуждава Ким и Катрин, и особено Катрин, на която с радост би се доверила. Но трябваше да се съобразява с желанията на Виктор, иначе можеше да го загуби.

До нея достигнаха приглушени гласове, които я сепнаха от унеса й. Тя чу как няколко посетители излязоха от стаята с прочутата колекция от картини и тръгнаха към Голямата зала. Водеше ги Осбърн — екскурзоводът към замъка, който развеждаше посетителите и им разказваше накратко историята на рода Кънингам от Лангли. Тя слезе по стълбите към тях, кимна им усмихнато и размени няколко думи с Осбърн, а после се запъти към онова крило на замъка, което беше затворено за туристически посещения. Франческа прекоси преддверието и огромната библиотека и стигна до Кръглата зала, от която се отиваше в стаите на всеки от семейството. Тук беше по-уютно, отколкото в Голямата зала с каменни стени, защото всичко беше облицовано с тъмно дърво и украсено със старинни грузински предмети. Наоколо се виждаха много врати, а една извита стълба с красива дъбова дърворезба водеше към горните етажи.

Франческа се насочи към вратата на кухнята, отвори я и надникна вътре. Икономката Вал стоеше пред масата до прозореца и приготвяше летен сладкиш с горски плодове. Франческа каза:

— Аз тръгвам, Вал.

Икономката се извърна и отговори със светнало лице:

— Както кажете, милейди. Но не искате ли да ви закарам до гарата?

— Не, благодаря ти, Вал. Много мило, но днес и без това си имаш достатъчно работа. Ще хвана автобуса, който минава през Лангли. Ще се видим другата седмица. Нали не си забравила, че ще доведа братовчедка си.

— Как мога да забравя, милейди! Много ще се радвам да видя принцеса Даяна, а и Мели ще се зарадва. Не се безпокойте, за всичко ще се погрижа. Ще й приготвя Синята стая, защото знам, че я обича. Между другото, изпратих Розмари да разходи Лада и да набере цветя да си носите в Лондон. Ще я видите долу в градината. Ще й кажете ли, милейди, да се качва за обяд?

— Разбира се. Колко хубаво, че си се сетила за цветята, Вал! Благодаря ти. Хайде, до скоро.

— Довиждане, милейди. Приятно пътуване.

Франческа й се усмихна мило, бързо излезе от кухнята и отново се озова в Кръглата зала. По навик погледна стария викториански часовник от времето на дядо си и видя, че е закъсняла. Взе малкия куфар, метна през рамо чантата си и излезе от замъка, после прекоси забързано каменната тераса пред входа и се спусна надолу по стъпалата. По няколко стъпала имаше и тук-там по алеята през хълмистата поляна с лъскав цвят на зелен сатен. Алеята стигаше до ниска градина в подножието на високата стена, направена от потъмнели от времето червени тухли, по които растеше мъх и се спускаха избуяли клони на бръшлян.

В дъното на градината Франческа забеляза Розмари и Лада — малкото пуделче, което Виктор й подари през април. Франческа се беше пошегувала и бе предложила да кръстят кутрето «Един път», но Виктор през смях отговори, че това име звучи грубоватичко за такова сладко момиченце. В крайна сметка и двамата се спряха на по-благозвучното име Лада. Кучето вече беше на шест месеца и толкова се привърза към Франческа, че непрекъснато вървеше по петите й. И тя, и Виктор така свикнаха с тази бяла пухкава топка, че той дори поиска да вземат кучето с тях в Лондон.

Градината съществаше от векове и беше засадена по идея на прочутата красавица Франсис, Шестата графиня Лангли, която бе обезсмъртена в портрети от Гейнсбъро и Ромни и на която Франческа толкова много приличаше. Ето защо често наричаха това място «Градината на Франсис» — днес тя грееше в ярки цветове и наоколо се носеха приятни юнски благоухания. Ароматът на рози и лавандула, нацъфтели по краищата на градината, се смесваше с миризмата на безброй други летни цветя.

Когато наближи, Франческа се усмихна развеселено. Десетгодишната дъщеря на Вал — Розмари, разхождаше на каишка Лада по алеята из градината и се правеше на сериозна и важна, а в едната си ръка стискаше огромен букет цветя.

— Розмари, миличка, здравей — извика Франческа, като прескочи наведнъж няколко стъпала по алеята, покрити с мъх. В същия момент Лада изпадна в пристъп на радост и започна да скимти, да подскача весело и да драска с лапички по светлозелената памучна рокля на Франческа. — Боже мой, Лада, човек би си помислил, че не сме били заедно не един час, а цял месец — говореше тя през смях и галеше кученцето. После се обърна към Розмари: — Благодаря ти, че разходи малката и че си ми набрала такъв красив букет.

Розмари засия, като й подаде цветята:

— Брала съм само най-хубавите цветя за вас, лейди Франческа, щото мама така ми каза. И ги завързах с панделка, както съм гледала, че правят по филмите.

— Виждам, виждам. Много си сръчна. Само че побързай мъничко, че вече съм закъсняла.

— Идвам, лейди Франческа.

После те заедно тръгнаха към старата дървена порта, украсена с железни орнаменти, която се намираше в дъното на градината, а между тях игриво подскачаше Лада. Когато стигнаха до нея, Розмари се наведе и нежно прегърна бялото кученце.

— Да бъдеш послушна, Лада. И пак да дойдеш при мене. Ще ми е мъчно без тебе — тихичко й говореше тя. После с неохота подаде каишката на Франческа.

След като отключи портата със стария железен ключ, Франческа погледна сериозно Розмари:

— Заключи след мене, миличка, а после бягай бързо в замъка. Майка ти те чака за обяд. Да не вземеш да се мотаеш.

— Няма, лейди Франческа. Обещавам.

— До скоро, Розмари.

Когато мина през портата, Франческа изчака Розмари да заключи след нея и после тръгна надолу по широката алея към огромна желязна врата, която служеше за заден вход към имението. В тази част от парка на Лангли никога не допускаха посетители, затова тя много се изненада, като видя един мъж и едно момче да седят на ниския зид, който ограждаше пасището от другата страна на алеята. Тя се приближи към тях и веднага забеляза, че имат неприятен и неугледен вид.

— Извинявайте — започна тя учтиво, но продължи с по-твърд тон, — тази част от парка Лангли е затворена за външни посетители. Макар и неволно, но сте навлезли в забранена зона.

Мъжът я огледа набързо и каза с едва доловима усмивка:

— Ще прощавате, милейди. Не сме знаели. Таман бяхме решили да обядваме тука. — Той посочи към няколко големи разкъсани книжни кесии, поставени на зида. — Но щом ни пъдите оттук, ще требва да се махнеме, та да не… — Той замълча и я погледна изпитателно.

Тя се смръщи, защото си помисли, че сигурно постъпи грубо и високомерно. Беше такъв хубав летен ден и тия хора, вероятно дошли някъде от близките индустриални градове, рядко имаха възможността да подишат чист въздух и да се порадват на природата. Ето защо тя им каза с малко по-мек глас:

— Много съжалявам, но ще ви помоля да си тръгнете. Все пак тази част от имението е неприкосновена частна собственост. Защо не отидете малко по-нагоре, в двора на замъка, където ще се чувствате по-удобно. Там могат да ви предложат чай, разхладителни напитки, сладолед. Тъкмо ще си намерите по-удобно място за обяд.

Мъжът поклати отрицателно глава:

— Немаме пари за такива работи, лейди Франческа. — Той се засмя. — Те тука си носиме и хлебеца, и чая. Но щом сте рекли, да си вдигаме парцалите.

— О, недейте тогава — бързо каза Франческа с нотка на съчувствие в гласа си. — Останете този път, но ако пак решите да идвате, ще ви помоля да използувате само туристическата част от парка на имението.

Тя се усмихна на момчето и го погледна със съжаление. То изглеждаше толкова недохранено и болнаво. Усмивката й обаче бързо се стопи, защото светлите му студени очи проблясваха враждебно. Тя извърна глава и вътрешно потрепери, но в същия момент забеляза, че на зида имаше и един бинокъл — за миг й се стори странно, че тези несретници притежават такава скъпа вещ.

Мъжът забеляза втренчения й поглед и обясни:

— С това тука гледаме по птиците, лейди Франческа. Моят Джими сам си е спечелил това бинокълче на едно състезание в училище. Ако знаете, лейди Франческа, колко много разбира тоя мой Джими от разните му там природни науки.

— Много хубаво наистина — кимна с глава Франческа. — Е, добре тогава, приятен обяд.

Тя се забърза и инстинктивно стисна още по-здраво каишката на Лада. После със смръщено лице почти се затича надолу по алеята, където Виктор сигурно вече я чакаше с колата си. Усети как я полазиха тръпки въпреки топлото лятно слънце — явно, че никак не й харесаха тия хора. Но пък какво ли можеше да стори, дори и да бяха бракониери, както подозираше. През последните месеци имаше цяла вълна от бракониерства в парка Лангли и в съседните имения, затова баща й беше накарал няколко мъже от селцето да се хванат като пазачи и да охраняват земите на замъка. Ако Джими и баща му попаднат на някой от тези пазачи, щяха да си имат сериозни неприятности не само с местния полицай, но можеха да ги закарат до главното полицейско управление на графството.

Тя се зачуди как тези подозрителни типове са успели да се вмъкнат в охраняваната част на парка и си помисли, че сигурно са разбили ключалките на голямата желязна врата на задния вход. За нейно огромно облекчение всичко си беше здраво и непокътнато. След като излезе през желязната порта на парка, тя внимателно заключи всички ключалки и разтърси с ръка вратата, за да се увери, че е затворила добре, а после пъхна в чантата си ключа, който й беше дал Ким. Тя надникна през желязната решетка на вратата и се загледа в двамата мъже на зида. Но те най-невъзмутимо си обядваха. Може пък и да бяха съвсем безобидни хорица. Франческа обаче реши, че още същата вечер ще се обади от Лондон на Ким, за да го предупреди, че е видяла в имението хора, които й приличат на бракониери.

Бентлито беше паркирано малко по-надолу. Виктор изскочи от колата и се втурна към нея с усмивка до ушите и радостно разперени ръце. Като го видя, Лада заподскача напред с весело скимтене и почти увисна на каишката си. Франческа едва успя да удържи палавото куче, натоварена с куфар, чанта и букет. Но после пусна куфара на земята, разсмя се щастливо и се хвърли в прегръдките му, като сгуши глава на гърдите му. Той я притисна силно и обсипа косите и лицето й с целувки. Наведе се и помилва Лада с гальовно изражение:

— Няма, мъничкото ми, няма да те оставим — говореше той нежно, докато си играеше с бялата пухкава главица на кучето.

После се изправи и хвана брадичката на Франческа, като я погледна със светналите си черни очи. Целуна я по устните и каза:

— Страхотно е, че моето момиче пак си е при мене. Вече едвам издържам, миличка.

— Да, и аз. Имах чувството, че всички само нас гледат, Вик.

— Не е лъжа, направо не се търпеше — засмя се той подкупващо с характерната си усмивка. — Но, слава богу, всичко свърши. Хайде, моето момиче, давай да се махаме по-бързо.

Само след миг Бентлито излезе от алеята на Лангли и тръгна по шосето, а Лада удобно и доволно се сви на топка между тях двамата.

Франческа почувства сигурност и спокойствие, защото в присъствието на Виктор забравяше за всичките си грижи и проблеми. Изчезна дори раздразнението й от неговото странно желание постоянно да се пазят и да се крият. Тя крадешком го погледна, а дъхът й секна и сърцето й започна да бие лудо. Всеки път, когато го видеше, той я разтърсваше с невероятната си външност, със своята мъжественост и с енергията, която излъчваше. Въпреки изнурителната му работа, честите нощни снимки и неприятностите около филма Виктор изглеждаше изключително жизнен и в отлична форма. Той носеше фина бледосиня риза и тъмносини памучни панталони. Ризата беше от скъп и много тънък плат, през който леко прозираше мургавата кожа и атлетичното му тяло. Тя се загледа в силните му рамене, в широкия гръден кош и мускулестите му ръце. Как й се искаше само да бъде в прегръдките на тези ръце. Тя жадно впиваше поглед в красивата му мургава глава, в очарователния профил и в дългите силни пръсти, които държаха волана, и внезапно я обхвана такъв прилив на нежност, че едва се сдържа да не го погали. Как го обичаше само — любовта й беше толкова силна и дълбока, че й се струваше непоносимо да бъде далеч от него дори за миг.

Франческа рязко се извърна и погледна през прозореца, като мъчително преглътна няколко пъти. Когато се овладя, тя се опита да каже със спокоен глас:

— Имаше ли някакви проблеми по заминаването на Гюс за Лондон, Виктор?

— Не, разбира се. Бяхме на гарата цял час по-рано, защото нямах търпение да се махна от хотела тази сутрин. Но реших да убием времето в онова кафене, което ти ми препоръча. Там пийнахме по някоя и друга чашка. Беше права, наистина е много приятно заведение. После натоварих Гюс на влака, а той не знаеше какво да каже от щастие, че е свободен за целия уикенд.

— Радвам се. А и се надявам, че не си ме чакал много.

— Двайсетина минути. Прочетох си от сценария и изпуших една цигара, но най-вече обмислях какво ще правим през следващите няколко дни. — Той се захили и я погледна нежно. — Имам цяла седмица на разположение — никаква работа, докато екипът не се върне в Лондон. Е, чакат ме няколко срещи с Хили в «Монарк», но те няма да ми отнемат много време. Искрено се надявам, миличка, че няма да седиш по цял ден в Британския музей.

При мисълта, че ще бъдат заедно една седмица, сърцето й подскочи и лицето й светна от щастие:

— В никакъв случай. Цялата ще бъда твоя, скъпи мой.

— Само да си посмяла да не си.

«О, твоя съм, само твоя» — помисли си тя, но гласно каза:

— Между другото, имам интересна новина за теб, Вик.

— Я да чуем.

— Татко се обади от Ривиерата тази сутрин, малко след като разговарях с теб. Направил е предложение на Дорис. Най-накрая, слава богу. И тя е приела. Ще се женят през ноември.

— Хей, та това е страхотно! Наистина чудесно! А като знам колко си привързана към Дорис, сигурно си не по-малко щастлива от самата младоженка. — Той я изгледа дяволито и приятелски се пошегува. — Значи Диамантената Лили успя накрая. Браво на нея.

— Диамантената Лили?! С такъв прякор ли наричаш Дорис? — попита тя с учудена усмивка, въпреки че не остана очарована от тази шега.

— Не аз я наричам така, а Катрин. Вярно, че е малко злобничко, но пък е съвсем точно. Дорис обича да показва, че е богата. Бога ми, само дето по носа си нямаше скъпоценни камъни на онова празненство в замъка. Не знам ти какво мислиш, миличка, но тя така грееше, че дори и след залез-слънце аз останах заслепен.

Франческа не издържа и се засмя:

— Е, всички бяхме заслепени, но пък не можеш да отречеш, че на Дорис й отива. — Тя се поколеба, преди да добави: — Странно наистина, Катрин никога не е използувала този прякор пред мене.

— Може би се е страхувала, че ще се обидиш. — Той се замисли за миг, а после каза: — Май чувствата им са взаимни, Чес.

— Какво искаш да кажеш? — попита Франческа.

— Просто не се харесват една на друга — отговори Виктор директно. Той сви рамене и продължи: — Само не ме питай защо. Нямам ни най-малка представа, освен ако това не се дължи на някакво съперничество между тях. По всичко личи, че Катрин е нащрек с Дорис, а понякога дори не скрива саркастичното си отношение към нея. Дорис пък може би завижда на Катрин заради красотата й. Поне аз така мисля. — Той направи гримаса. — Но по дяволите, то пък кой ли може да ги разбере жените! — Виктор се обърна към нея и се усмихна. — Аз си те разбирам само тебе, моето момиче. Ти си толкова миличка с всеки. Така или иначе, Дорис си е много готина курвичка. Страшен късметлия е баща ти.

— Да, късметлия е. Но как можеш да наричаш Дорис курвичка? Та това ми звучи ужасно.

— Точно така исках да ти прозвучи. Ще ти напомня, че един от твоите любими писатели — господин Ърнест Хемингуей, е казал дословно следното: «Обичам свестните курвички и мразя гадните госпожички». Напълно го подкрепям, но това не означава, че не харесвам Дорис, или пък искам да я обидя. Употребявам думата курвичка с най-искрена симпатия.

— Сега разбирам. Забелязах, че ти и Дорис веднага си допаднахте. Но честно казано, не си прав, Вик, като твърдиш, че Катрин и Дорис не се обичат. — В момента, в който каза това, тя си спомни първоначалната реакция на Катрин при новината за годежа на Дорис и баща й. Дали Виктор не беше прав в известен смисъл? Тя обаче отхвърли това съмнение и реши, че Катрин просто е била изненадана. Франческа добави: — Аз пък изобщо не съм забелязала такова нещо, а Дорис покани Катрин във вила Замир.

— Тя прие ли поканата? — попита веднага Виктор.

— Да, и при това много се зарадва.

— Тогава сигурно съм се заблудил — отбеляза той с тих глас, но на себе си каза: «Гледай ти какъв обрат в поведението на Катрин! Пък и на Дорис да й се не начудиш! Или може би е само временно примирие?» И все пак той беше сигурен, че двете жени никак не се обичат. Франческа беше мило и простодушно момиче, което вярваше, че всички са като нея. Той разбираше, че дълбоката й привързаност и към двете й пречеше да проумее истинската им същност. Но не му се искаше да се впуска в разговор за тези две потайни и противоречиви жени, затова попита: — А как прие новината Ким?

— Беше вече излязъл, когато татко се обади. Едва когато се върне от Скиптън, ще намери бележката, която му оставих. Довечера ще му звънна по телефона. — Франческа се облегна доволно, леко обърната към Виктор, и продължи: — Дорис иска да организира едно супер празненство за годежа им, всъщност — нещо като бал. Нали и ти ще дойдеш, Вик?

— Естествено — отвърна той, а после добави с лека ирония, — ако съм поканен обаче.

— В най-скоро време официално ще бъдеш поканен. Също и Ники, въпреки че Дорис не го познава. Съвсем случайно споменах, че ще бъдете заедно на Ривиерата по същото време, и тя веднага реши да ви покани. Много ще ви се зарадва, ако дойдете. Нали още не сте се отказали от почивката си в Южна Франция.

Франческа не успя да прикрие възбудата и напрежението в гласа си, затова Виктор побърза да я успокои:

— Разбира се, че не сме, миличка — увери я той. — Даже вече съм резервирал два хотелски апартамента за мен и за Ник, както вече ти казах. Страхотно ще си изкараме това лято, Чес. Ще се печем, ще си почиваме, ще празнуваме с весели компании и ще се разхождаме из крайбрежните курорти. Ще бъде върховно, моето момиче — говореше той ентусиазирано и бодро, макар и да не беше настроен много оптимистично. Това, което му каза Франческа, не го очарова, нито пък му се понрави новината, че и Катрин ще бъде на Ривиерата. Изведнъж го налегнаха някакви лоши предчувствия. О, Господи! Накъде ли повече можеше да се усложни и без туй обърканият му живот? Идеше му да изохка, но се опита да пропъди лошите си мисли. Никой не знаеше какво ще се случи до август. Ето защо нямаше смисъл да се измъчва в тревожни догадки за бъдещето. Интересуваше го най-вече настоящето, и по-точно — следващите няколко дни. Нямаше нито сили, нито желание да умува за времето след това.

Франческа прекъсна мислите му, като възкликна весело:

— Това ще бъде едно страхотно лято, Вик. Не се съмнявам, че ще е така, миличък. Всичко отново ще бъде така прекрасно, както беше в Кьонингзе.

«Уви, няма да е същото» — помисли си той, но не каза нищо. За момент се съсредоточи изцяло върху шофирането и се отдаде на приятното усещане за мекотата, скоростта и мощността, с която се движеше Бентлито. Доставяше му удоволствие, че тази кола му осигурява поне малко истинско уединение. На няколко пъти той с лекота изпревари пъплещите пред него коли, натискаше газта по широките магистрали или пък намаляваше скоростта, когато минаваха през някое селище. Накрая извади пакет цигари от жабката, взе си една и я запали, а после каза, без да откъсва очи от пътя:

— Слушай, Чес, като се заговорихме за Ник… Знаеш ли, че имам страхотна новина за теб? Той пристига тази вечер в Лондон. От Ню Йорк. Помислих си, че ще е хубаво утре да вечеряме заедно с него. Ти какво ще кажеш, миличка?

— Ама разбира се, Вик! Ще бъде прекрасно! Не сме се виждали вече толкова време — извика тя възторжено. — Горя от нетърпение да го видя. Прекалено дълго го нямаше.

Виктор се засмя:

— Хей, по-полека. Не се превъзнасяй чак толкова. Иначе ще почна да ревнувам. — Той взе дланта й, приближи я към устните си и започна бавно да я покрива с целувки. — Не знам как да ти опиша колко те желаех, Чес, през всичките тези дни. — Виктор събра пръстите й и стисна лекичко ръката й, преди да я сложи отново в скута й. Най-добре обаче да не започвам тази тема, че току-виж съм спрял и съм те награбил още в колата.

— Нищо чудно, всичко мога да очаквам от тебе — пошегува се тя и цялата засия от щастие.

— И си съвсем права, моето момиче — отвърна й той също с усмивка.

— Нали не си забравил, че и Даяна пристига утре. Ще трябва да ида да я посрещна на летището, миличък.

— Как така ти ще я посрещаш? — възкликна Вик. — Разбира се, че двамата заедно ще отидем да я посрещнем. През тая седмица съм решил да не те изпускам и на сантиметър по-далече от мене. Освен това ще ми бъде много приятно да видя отново твоята чудесна братовчедка. Хей, слушай, знаеш ли, че и тя може да дойде на вечерята ни с Ник! — По устните му се появи закачлива усмивка и той каза с дяволит тон: — А искаш ли да знаеш и още нещо? Мога да се обзаложа на каквото поискаш, че те ще се харесат още от пръв поглед. Няма и да усетим как ще стане работата. — Той вдигна едната си ръка и щракна с пръсти.

— Едва ли бих приела да съм другата страна в този облог, уважаеми господин Мейсън — засмя се Франческа. — Просто, защото в случая сте абсолютно прав. — Тя премести Лада в скута си, седна по-близо до Виктор и докосна ръката му върху волана. — Толкова ми липсваше, Вик. И за мен последните седмици бяха ужасни — шепнеше му тя, а очите й преливаха от желание и любов към него.

Той се извърна лекичко и я погледна — в неговите очи също се четеше неудържимо желание. Той взе ръката й, като отново започна да я целува.

— Знам, миличка, знам. Но трябва да имаме само още мъничко търпение… Скоро ще сме само двамата.