Барбара Тейлър Брадфорд
Гласът на сърцето (23)

Глава XXIII

Франческа предпазливо отвори вратата и отвътре я блъсна гореща вълна от пара, която изпълваше цялата кухня. В първия момент тя стреснато отстъпи назад и се поколеба дали да влезе, но все пак надникна вътре през облаците от дим.

— Защо не ми дадеш да ти помогна с нещо? — попита тя.

Виктор стоеше прав и съсредоточен пред готварската печка и стреснало се обърна, като чу гласа й. Лицето му беше зачервено от топлината и той представляваше мила картинка на ентусиазиран кулинар, разхвърлял какви ли не продукти из цялата кухня. Стоеше пред нея без вратовръзка, с навити ръкави, препасал през кръста една от най-хубавите й готварски престилки. Франческа едва сдържа усмивката си и го попита:

— Не мога ли поне да разбърквам манджите вместо тебе?

Той бавно поклати глава и се усмихна самодоволно:

— Няма да стане. Нали знаеш, има една хубава приказка — много баби хилаво дете. Пък и как си представяш, че ще допусна англичанка да ми се бърка в моите специалитети? — подразни я шеговито той. — Нали вече ти казах, че само един кореняк жабар може да сготви истинска италианска вкуснотия. Така че бягай оттук и ме остави сам да довърша моите кулинарни творения. — Той й се ухили насреща и остави за малко дървената лъжица. — Всъщност имам една работа за тебе. — Виктор отиде до хладилника, взе бутилка розово шампанско и й го подаде. — Можеш да пуснеш това нещо в кофичката с лед на масата. И моля те, стой си в гостната. И аз идвам след няколко минути. Тука е прекалено влажно и не искам пак да настиваш, след като таман те излекувах.

Когато мина през трапезарията, Франческа потрепери от студ и си помисли, че Виктор все пак беше прав. Беше пристигнал няколко часа по-рано и още с влизането си заяви, че трапезарията е прекалено студена и едва ли е подходяща за човек, изкарал на легло тежък грип. Той й предложи да вечерят в гостната, затова тя донесе една сгъваема масичка, която Виктор покри с червена басмена покривчица, измъкната някъде от кухненския шкаф. А после донесе и два стола.

Докато влизаше с шампанското в гостната, Франческа се загледа към масичката. Той я беше поставил близо до камината и сам я беше подредил, като отказа нейната помощ. Видя, че е сложил един сребърен свещник с червена свещ и малка вазичка с едно лаленце. Винаги беше мислила, че мъжете не са в състояние да се сещат за такива нежни дреболии, още повече пък Виктор Мейсън. След като подреди масата, Виктор почти се втурна в кухнята да разопакова торбите с продуктите, които беше накупил, и веднага се залови да готви вечерята. Тя се замъкна след него и предложи да му помогне, но той решително я изгони от кухнята и буквално затвори вратата под носа й. Какво й оставаше, освен да се примири. Вече беше разбрала, че понякога Виктор Мейсън се държи самоуверено и като че ли малко властно. В началото на седмицата тя беше толкова болна и омаломощена, че безропотно приемаше грижовните му наставления. А пък тази вечер беше прекалено щастлива от вниманието, с което я обгръщаше, затова и не мислеше да му противоречи.

Погледна тапата на бутилката, но реши, че Виктор най-добре ще се оправи с нея, затова тръгна към камината. Тя се насочи в люлеещия се стол, поприглади полата си и оправи яката на пуловера си. После се облегна назад и подпря крака върху решетката на камината в очакване той да се появи от кухнята. Всички цветя се бяха разтворили от топлината на пращящия огън и силно ухаеха. На Франческа й се струваше, че стаята прилича на лятна градина — изобилието от цветове наоколо и меката светлина на огъня правеха атмосферата още по-красива и уютна. Множеството бели лалета с червени ръбчета изпълваха няколко големи китайски вази, а нежните нарциси бяха поставени в по-малки порцеланови съдини. Саксията със зюмбюлите пък седеше по в средата на една ниска масичка. Мимозите също бяха ухаели в стаята, но те бързо увехнаха — нещо типично за тях, и още в четвъртък тя със съжаление ги беше изхвърлила.

Франческа се наведе напред и дълбоко вдъхна упойващия аромат на зюмбюлите. Изведнъж си помисли колко скъпо е удоволствието да имаш свежи цветя по това време на годината, още повече че за нея все още беше зима с тези непрекъснати бури, вихрушки и мрачни облаци през последната седмица. Тя докосна меките лъскави листенца на зюмбюлите и си спомни вълнението, с което в понеделник следобед видя колата на цветарския магазин да спира пред дома й. Дъхът й беше секнал, докато отваряше плика с картичката, защото знаеше, че само Виктор можеше да бъде толкова щедър и да й изпрати такъв невъобразим куп цветя. Радостното й лице помръкна, когато видя двете имена на картичката, и трепетното й очакване беше попарено с остро разочарование. Тя беше убедена, че Ник е дал предложението, че букетът всъщност е подарък от него и че той е вписал и името на приятеля си, просто защото сигурно Виктор беше дал парите.

Изведнъж изражението на Франческа стана сериозно и тя се замисли за Николас Латимър. Тя добре разбираше неговата скръб и страдание, защото можеше да си представи как би се чувствала, ако нейният обичан брат Ким загине така нелепо. Когато Виктор й съобщи за смъртта на Марша, Франческа взе от него адреса на Ник в Ню Йорк. После веднага написа едно кратко, но искрено писмо, където с много обич изразяваше своето съпричастие и съчувствие към Ник, който й беше станал толкова близък. На другия ден Виктор пусна писмото вместо нея. Франческа си помисли колко много неща беше направил Виктор за нея през последната седмица. Знаеше, че оздравя така бързо само благодарение на неговите грижи. Тя се усмихна. Той така сладко я къткаше и глезеше през тези дни, че на нея дори не й се искаше да оздравява. Но всяко нещо си има край. И краят наближаваше, защото тя вече почти се беше възстановила. Франческа се облегна назад със затворени очи и пак се замисли за Виктор Мейсън, който за нея вече беше забележително мил и сърдечен човек.

Всъщност Виктор неочаквано се беше появил преди няколко дни, или по-точно — във вторник. Сутринта той й звънна, за да я попита как се чувства. Тя му отговори, че е малко по-добре, но изглежда за него не е било никак трудно да се досети, че това е само една учтива лъжа. Гласът й едва се чуваше по телефона, защото беше прегракнала и постоянно кашляше. Той прояви невероятна настойчивост и упоритост, докато изкопчи от нея признанията, че не е викала лекар и че се лекува съвсем сама. Виктор обаче продължи да я разпитва, докато най-сетне разбра, че единственият човек, който я наглеждаше, беше госпожа Могс, но дори и тя нямаше да идва чак до петък. Без да слуша протестите й, че би могъл да се зарази и също да легне болен от грип, той категорично й заяви, че пристига да я види. Не след дълго Виктор се появи с антибиотици, сироп за кашлица, приготвен от лекаря на „Монарк Пикчърс“, лимони, портокали и два големи буркана с пилешка супа от „Амбасадор“.

Франческа се чувствуваше много притеснена и объркана, когато го посрещна, защото знаеше, че видът й е ужасен. Налагаше се да отвори вратата на единствения мъж, за когото искаше да бъде красива, а той щеше да я види в такова неугледно състояние. Лицето й беше бледо и изпито, носът й — зачервен, очите й сълзяха, а косата й беше несресана и разчорлена. Виктор се държа така, сякаш изобщо не забеляза външния й вид, но сега, като се позамисли, Франческа реши, че това май беше обичайното му поведение към нея. Той сякаш не гледаше на нея като на жена и никога не й правеше комплименти.

Виктор само я погледна недоволно, затова че стои с него в студеното антре, и веднага я качи в стаята й, като остана там, за да се увери, че е добре завита. После се втурна надолу по стълбите и през открехнатата врата Франческа го чу как затропа из кухнята. Скоро той нахълта в стаята й, без да чука, с един голям поднос в ръце, на който беше наредил кана с пресен портокалов сок, термос с горещ чай, подправен с лимон и мед, и най-различни лекарства. С нетърпящ възражение тон, той й нареди да взима антибиотиците три пъти на ден и да пие повече портокалов сок и горещ чай. Преди да си тръгне, й каза, че е сложил супата в една тенджера на печката и тя трябва само да си я стопли.

За нейна най-голяма изненада Виктор започна да идва всеки ден, и то никога с празни ръце — винаги носеше някакъв специалитет, приготвен в кухнята на „Амбасадор“. Тя знаеше, че управителят на ресторанта, Джон Милс, е приятел на Виктор и сигурно се радва, че може да му осигурява питателна храна за едно болно момиче. Въпреки че Виктор се държеше властно с нея, на моменти ставаше мил и нежен и толкова загрижен за здравето й. Докато я посещаваше той се държеше така непринудено, че тя почти забрави притесненията за външния си вид. През първите няколко дни беше толкова болна, че изобщо не я интересуваше как изглежда в неговите очи, пък и знаеше, че не го вълнува като жена.

Катрин се показа не по-малко мила и грижовна. Тя й се обаждаше всеки ден, но за разлика от Виктор послуша съвета на Франческа да не я посещава, защото здравето й беше от изключителна важност за професионалните й ангажименти. Първото обаждане на Катрин беше в понеделник вечерта, малко преди представлението, и тя много се зарадва, когато Франческа й каза, че е получила кошница с плодове от Джери и „Белисима“, а също и цветя от Ник. На другия ден Катрин й изпрати няколко току-що излезли книги заедно с едно мило писъмце, което изпълни сърцето на Франческа с обич към нейната приятелка. Следобеда Катрин звънна, за да й каже, че иска да й донесе супа и някои други неща. Тя обясни през смях:

— Оставям ти всичко пред вратата и веднага бягам. Така че не се тревожи, че можеш да ме заразиш с някой вирус. Моля те, скъпа, позволи ми да направя това за тебе. Толкова съм загрижена за твоето здраве.

— Благодаря ти, Катрин, но вече съм по-добре. Наистина — отговори бързо Франческа. — Пък и нямам нужда от нищо. Виктор идва днес сутринта и ми донесе пресни портокали, супа и лекарства.

Катрин изненадано замълча, преди да каже:

— Това е най-малкото, което може да направи за тебе! В крайна сметка ти настина, докато работеше за него. Мисля дори, че трябваше да намери човек, който постоянно да се грижи за теб. Той отлично знае, че в момента си съвсем сама.

Франческа доста се стресна от тази неочаквана язвителност от страна на Катрин.

— Та той изобщо не е длъжен да прави за мен каквото и да било — отговори тя бавно. — Каква съм му аз, че да мисли и за мен. Да не би той да е виновен, че се разболях, докато обикаляхме Йоркшир! За бога, Катрин, та аз може да съм пипнала този грип още в Лондон.

Катрин промърмори нещо в знак на несъгласие, но после разговорът им бързо се прехвърли върху Ким, падането на баща й и разни други неща.

След като приключиха разговора, Франческа се почувства странно потисната и по-нещастна от всякога, защото думите на Катрин я накараха да осъзнае истината. Разбира се, че приятелката й беше права — Виктор се държеше като загрижен работодател и това беше всичко. Рухнаха окончателно надеждите й, че у Виктор са се породили все пак някакви чувства към нея. Затова на другия ден започна да бъде по-сдържана в негово присъствие, като се опитваше, доколкото може, да овладява емоциите и въображението си. Това обаче не й се удаваше лесно, защото той неудържимо я привличаше и тя беше толкова увлечена, че в мислите си виждаше само него и му се подчиняваше безусловно. Франческа реши повече да не споменава пред Катрин за неговите посещения, защото не искаше да чува прозаичните обяснения на своята приятелка, които само посипваха сол в раните й. Тя предпочиташе да си внушава, че той идва при нея, ако не от друго, то поне от приятелски чувства.

Все пак й оставаше едно успокоение. Виктор изведнъж престана да се държи небрежно и бащински към нея и сякаш бе започнал да я възприема по-различно. Повече като приятел, отколкото като дете, което й доставяше далеч по-голямо удоволствие. В петък тя осъзна колко много бариери между тях са рухнали и те са станали някак си по-близки един на друг. После обаче си даде сметка, че това беше съвсем естествено. В края на краищата, когато се грижиш за някой болен, ти свикваш с него и неусетно се привързваш. Франческа се трогваше от неговата загриженост и внимание и с нетърпение очакваше неговите посещения, макар че той обикновено идваше за малко, и то само за да й донесе нещо. Но вчера всичко се промени.

Когато Виктор дойде предния ден, малко подир обяд, той искрено се зарадва, че тя вече става и изглежда весела като преди. Госпожа Могс го посрещна с безброй ахкания, които изразяваха възторга й, че вижда жива кинозвезда, и тя с удоволствие им направи кафе. Повече от два часа те седяха в гостната и весело си бъбриха. Той й каза, че работата по филма напредва и й описа с най-малки подробности всичко, което беше свършил тази седмица, като говореше с почти момчешки ентусиазъм. На тръгване й каза, че вече я намира за достатъчно здрава, за да опита чудесната италианска вечеря, която възнамерява да приготви за нея в събота вечерта, като я увери, че не само умее да готви, но го прави и с вдъхновение. Франческа се засмя весело и прие любезното му предложение, но едва прикриваше вълнението си от мисълта, че я очаква цяла вечер насаме с Виктор. От този момент тя беше престанала да мисли за всичко друго и само копнееше по-бързо да дойде желаният миг.

„Аз съм най-голямата глупачка, щом не виждам, че всичко това са празни илюзии.“ Тя така се стресна от неочакваното си прозрение, че се изправи на стола. Замислено се загледа в огъня и въпреки тъгата нейните кехлибарени очи изглеждаха все така красиви. „Тази вечер е началото на края на нашите отношения“ каза си тя с мрачно примирение, сякаш едва сега погледна истината в очите и разбра, че ще трябва да приеме неизбежната болка. Те ще изпият розовото шампанско, ще хапнат от вкусните италиански специалитети, които той така старателно приготвяше в момента, ще опитат безбройните лакомства, донесени за нея, ще бъде мил и любезен с нея, какъвто си беше през цялата седмица. А после ще си отиде и нещата никога вече няма да бъдат същите. Всичко ще свърши — и тяхното приятелство, и тяхната нова близост. Той отново ще започне да се държи на разстояние и да гледа на нея като на… всъщност как ли щеше да гледа на нея? Сигурно като на придатък на Катрин, като на малко безобидно момиченце.

„Но аз съм жена — въздъхна тя. — Ах, защо не може да го забележи?“ Франческа се изправи и отиде до огледалото между двата прозореца. Тя се погледна критично, но се хареса в новия си пуловер. Поне изглеждаше елегантна. Пуловерът беше скъп и изискан. Получи го тази сутрин по пощата като подарък от Катрин. В пакета имаше бележка, на която пишеше: „Това е скромната ми благодарност за сценария ти“. Дрехата беше от мек като коприна яркочервен кашмир, с широки три–четвърти ръкави и красиво набрана висока яка, която изящно подчертаваше дългата й шия. Беше забола в яката си старинна златна брошка. Позлатените халки на ушите бяха в тон с позлатената верижка на колана на бухналата й черна пола, под която носеше колосана фуста. Тя наклони леко глава и отново се заоглежда критично. Беше си сложила малко грим, с който изглеждаше изключително свежа. Следобеда си изми косата и внимателно я изсуши пред камината в гостната. Сега тя свободно и меко се спускаше по раменете й и Франческа съжали, че не си беше направила някоя от нейните любими прически. Изглеждаше прекалено малка с тези къдрички около челото. Така разпусната обаче, косата й красиво блестеше на меката светлина на огъня. „Ех, да можех да съм красива като Катрин“ помисли си тя и се взря недоволно в лицето, което я гледаше насреща. То беше прекалено бледо и изпито. Започна да търка бузите си, за да им придаде поне малко руменина, и съжали, че не си е сложила повечко руж. После приглади косата си назад, за да открие по-добре лицето си.

— Красива си.

Франческа се стресна и извърна. Виктор стоеше, подпрян на вратата, и я гледаше замислено. Тя се ужаси, че той може да е видял как се върти и се оправя пред огледалото. Кръвта се качи в лицето й и за момент се почувства вкаменена от неудобство. Но сърцето й радостно трепна от неочаквания му комплимент.

— Благодаря — най-сетне успя да каже тя с тихо гласче и сведе поглед. После се отмести по-близо до шампанското, което седеше на масичката под огледалото. — Тъкмо се опитвах да отворя бутилката — заобяснява тя, изчервена до уши, и започна да развива телта на тапата.

— Чакай, остави това на мен — предложи той и бързо прекоси стаята. Само след миг вече беше до нея и сложи ръце върху нейните, които все още държаха бутилката. Неговото докосване я прониза като електрически ток и тя не можеше да отлепи пръстите си. Тя погледна втренчено големите му мургави пръсти и силните му мъжки ръце, по които стърчаха черни косъмчета. В същия миг в нея се надигна някакво безумно желание. Тя усети как лицето й гори и без да вдига поглед, измъкна леко ръцете си. После тръгна към камината с внезапното усещане, че краката й направо се подкосиха. „Как ще изкарам до края на вечерта!“ — помисли си тя, цялата разтреперана, и с облекчение се отпусна на стола. „Ама че съм глупачка!“ — укори се тя и се стегна, за да преодолее вълнението си. После си каза: „Радвай се на тази вечер! Недей да мислиш за утре. Не се измъчвай предварително.“

Той се приближи към нея и й подаде чашата с шампанско, като се усмихна приятелски с топлите си тъмни очи. Тя го погледна плахо в очите и също му се усмихна. Взе чашата си и с облекчение усети, че поне отчасти е възвърнала самообладанието си, защото ръцете й вече не трепереха.

Те си казаха „наздраве“ в един глас. Виктор седна на канапето и запали цигара, като попита:

— Днес не си ми казала как е баща ти. Оправя ли се?

— Благодаря, вече е много по-добре и е образцов пациент, защото…

— Какъвто бащата, такава и дъщерята — прекъсна я той закачливо.

— Е, дано да е било така — промърмори тя смутено и продължи. — Все се каня, Виктор, да ти благодаря за всичките грижи. Беше страхотен. Толкова мил и внимателен. Знам, че нямаше да оздравея толкова бързо, ако не беше ти и твоята… твоята сърдечност.

— Всичко това ми доставяше удоволствие.

Франческа се изправи, погледна го и се усмихна стеснително.

— Искам да ти се отблагодаря поне с един малък подарък.

— Слушай, недей да правиш това — каза той и леко смръщи вежди. Но я проследи с нескрит интерес, докато тя прекоси стаята. Видя я как спря пред голямата библиотека и отвори стъклената вратичка. Наблюдаваше я с истинско възхищение. „Тя има най-невероятните бедра, които съм виждал. Като на стройна породиста кобилка“ — заключи той, докато жадно изучаваше краката й с поглед на познавач. „Не гледай натам! Тя е забранен плод! Чуваш ли, Мейсън!“ Той с усилие откъсна очи от нея.

След малко Франческа застана до него и му подаде малък пакет, загънат в луксозна хартия и завързан със сребърна панделка.

— Надявам се, че ще ти хареса, Виктор.

— Нямаше нужда — промърмори той, но въпреки това изглеждаше щастлив и с интерес започна да разгъва подаръка си. Вътре беше книгата „Брулени хълмове“ и веднага му направи впечатление, че е някакво много старо издание. Червената кожена подвързия беше избеляла, а страниците бяха изсъхнали и пожълтели от времето. Когато ги разлисти, те му се сториха толкова крехки. Той вдигна поглед към Франческа и поклати отрицателно глава. — Не мога да приема такъв подарък. Сигурно е някоя антикварна рядкост, която има изключителна стойност и…

— Това е първото издание на книгата и действително е рядка ценност. Ако погледнеш на първата страница, ще видиш годината — 1847-ма. Но искам да приемеш подаръка ми. Не ми отказвай. Иначе ще ме обидиш.

— Тя сигурно струва цяло състояние. Ами баща ти? Какво ще каже той? Няма ли да се разсърди, като разбере?

Франческа се ядоса, че й намеква, че не може да действа без родителско позволение. „Ето, пак ме приема като дете!“ — каза си тя с раздразнение, но му обясни с кротък глас:

— Баща ми няма нищо общо с нея. Книгата си е лично моя. Имам цяла колекция от първи издания на английски класици. Получих я от майка ми, която пък я е наследила от баща си, а той от своя баща лорд Дръмонд и т.н. Това там на корицата е гербът на рода на майка ми, а не на баща ми. Така че мога да правя с тази книга, каквото си искам. Искам да я вземеш за спомен. — Тя отпи от шампанското си и побърза да добави: — Да ти напомня за филма.

Виктор се облегна назад, прегърнал книгата, и не знаеше какво да отговори. Беше безкрайно развълнуван, защото тя му подаряваше нещо толкова лично и скъпо за нея, предавано от поколение на поколение в рода й. Той отново я запрелиства замислено и кой знае защо — буца заседна на гърлото му. След дълго мълчание, Виктор накрая каза:

— Благодаря ти. Ще я пазя като нещо свято, Франческа. Едва ли някога съм получавал такъв прекрасен подарък.

— Радвам се, че е така — отговори му тя, а очите й заблестяха, като видя неговото нескрито щастие. Взе чашите им и ги напълни отново. — Жалко само, че трябваше да отложим уикенда в Лангли, заради падането на татко. — Тя предпочете да не му казва, че баща й падна от стълбата, докато търсеше в библиотеката именно тази книга. — И татко много съжаляваше, също и Дорис. Те с нетърпение ви очакваха. Знам, че и на Катрин много й се идваше в Лангли. Но може би така стана по-добре. Не мисля, че щеше да бъде същото без Ники, нали? — попита тя, остави чашата на масата и седна.

— Права си — едва чуто отвърна той, като се запита дали тя не проявява прекалено голям интерес към Ник. С истинско учудване и раздразнение Виктор откри, че ревнува. „Боже мой!“ — стресна се той от себе си и пропъди това непознато за него чувство, защото в случая беше недостойно и абсурдно от негова страна да ревнува приятеля си. После усети неловкото мълчание и се прокашля малко насила. — Ник още не се е обадил, но предполагам, че не му е до мене сега. Сигурно ще звънне следващата седмица. Той ще се оправи. Жилаво момче е — каза той почти на себе си.

— Да, не се тревожи, сигурно бързо ще се оправи. — Франческа го наблюдаваше внимателно, защото усети загриженост в гласа му. Тя реши да смени темата и възкликна уж развеселено. — Знаеш ли, днес следобед говорих с Дорис. Тя предлага да направим увеселението в Лангли или когато започнете снимките в Йоркшир, или когато решите да снимате в самия замък. Нали така уикендът ще стане по-весел?

— Да, идеята е страхотна — каза той и лицето му просветна. — Но коя всъщност е Дорис? Тия дни непрекъснато споменаваш името й.

— Господи! Забравих, че не съм ти обяснила коя е Дорис Астернан. Тя е приятелката на баща ми. Разкошен човек е. Направо е страхотна. Аз много я харесвам, Ким също. И двамата се надяваме, че татко най-сетне ще престане да се колебае и ще предприеме нещо по-сериозно в отношенията им. Тогава на всички ще ни олекне, а и Дорис ще си отдъхне.

Виктор развеселено се захили:

— На теб май много ти се е приискало да имаш мащеха, но по-важното е дали баща ти иска да си има съпруга. Не мислиш ли, че това е най-същественото.

— Ама разбира се, че той иска да си има съпруга! — Тя изрече тези думи с такава детинска убеденост, че на Виктор му стана още по-смешно. И преди да е успял да каже нещо, Франческа продължи със същия ентусиазъм: — Добре де, нека да ти го кажа по друг начин. Той има нужда не просто от съпруга, а точно от Дорис. Тя е идеалната жена за него.

— Ами! — Виктор я погледна въпросително, макар и да знаеше, че му говори съвсем искрено. Всъщност тя винаги беше искрена и открита. Стана му толкова мило и той я загледа с възхищение. — Дорис е късметлийка, че има теб на своя страна. Страхотен късмет е извадила. Малко са дъщерите, които биха реагирали така добронамерено и сърдечно.

— Уви, най-често така се случва — каза тя със сериозно изражение. Тя се приведе напред с леко наклонена глава и го погледна с големите си ясни очи, в които се четеше нетипична за възрастта й мъдрост. — Децата често са големи егоисти. И дори когато живеят с един родител, изобщо не им хрумва, че той може да е самотен — разсъждаваше тя като възрастен човек. — Хич и не се замислят, че всеки има нужда от човешко присъствие и общуване, а още повече — от любов, приятелство и близост. Предполагам, че децата просто не осъзнават какво страшно нещо е самотата. А самотата може и да те погуби. — Тя замълча, но тъй като той не отговори, настойчиво го попита: — Може да те погуби, нали?

— Да — каза той, изненадан от зрялото прозрение в думите й. — Да живееш сам най-често е равнозначно на смърт — започна Виктор, но веднага млъкна, защото това важеше и за него самия. Стана му неловко и той бързо се изправи. — Какво ще кажеш да пийнем още малко от нашето газирано винце.

— С удоволствие.

Франческа се облегна и го проследи с поглед, докато той вървеше към бюфета. „Той е познал самотата“ — помисли си тя изведнъж, защото вече интуитивно разбираше, че нещата никога не са такива, каквито изглеждат. „Вече ми е ясно защо толкова цени приятелството на Ник — продължи да разсъждава тя, а доброто й сърце се изпълни със съчувствие. Той е силен, жизнен, красив мъж, в разцвета на своите сили — прочут, богат, обожаван от милиони жени. И все пак той е толкова… толкова чувствителен и лесно раним.“ Никога не се беше замисляла за това досега. Новото й прозрение така я изненада, че тя се скова на мястото си. Като го видя, че се връща, Франческа рязко извърна глава, за да скрие от него обожанието и копнежа, изписани по лицето й.

Виктор донесе кофичката с бутилката, наля шампанско в чашите и само с няколко големи крачки се озова до канапето. Изтегна се върху него, кръстоса крака и небрежно вдигна едната си ръка:

— Хайде, разкажи ми още нещо за Дорис! — подкани я Виктор с многозначителна усмивка. — Наистина ли е толкова съвършена?

— Не, тя изобщо не е съвършена — извика Франческа. — Не съм твърдяла нищо подобно. Може би аз толкова я харесвам тъкмо защото тя си има всичките човешки слабости. Но нейните недостатъци са толкова мили, че точно те я правят очарователна жена. Освен това има страхотно чувство за хумор и е изключително жизнена — с нея не може да се скучае. Пълна е с ентусиазъм, но в същото време е много съобразителна и практична. — Франческа примижа замислено. — Чакай да видя какво още да ти разкажа за нея. Ами, тя е висока и симпатична, с къса къдрава червена коса и невероятно ярки зелени очи. Общителна и дружелюбна. Дорис наистина много държи на татко, а за мен това е най-важното.

— Брей! Как само ми я описа — да се шашне човек. Нищо чудно, че я искаш за втора майка — каза Виктор весело, защото му доставяше удоволствие да я слуша. — Отдавна ли ходят с баща ти?

— От няколко години — Франческа се пресегна за чашата си и се вторачи в него, докато отпиваше от шампанското. — О, забравих да ти кажа! Тя е американка. От Оклахома.

— Не може да бъде! — възкликна той с неподправено удивление, защото не успя да си представи изискания английски граф редом с някаква селяндурка от Средния запад. Но пък щом самият Дейвид Кънингам си я харесваше толкова, тя едва ли беше селяндурка. Виктор сбърчи вежди въпросително: — Астернан ли беше фамилията й?

— Да, точно така. Дорис е вдовицата на Едгар Астернан. Той е бил консервен магнат. Сега огромната му компания принадлежи на Дорис. — Франческа го погледна озадачено. — Виктор, защо изражението ти стана още по-учудено? Да не би да познаваш Дорис? Да не сте се виждали някъде?

— Не, не я познавам. Но името на компанията „Астернан“ ми е добре познато. В Щатите всеки има по нещо в хладилника си с тази марка. Има само още една огромна компания като тяхната, която се нарича „Армър енд Суифт“ и също се намира в Чикаго заради кланиците. — Виктор подсвирна. — Хубава компания е получила в наследство вашата Дорис. Това са страхотно много пари.

— Сигурно е така — каза Франческа замислено, а после бързо сподели с него: — Татко понякога се държи толкова странно и имам неприятното усещане, че точно заради нейните пари той се колебае дали да… — Гласът й заглъхна и тя смутено погледна ръцете си.

Виктор й обясни с кротък глас:

— Това е разбираемо, Франческа. Баща ти си има мъжка гордост. — Той я погледна нежно и добави: — Недей да тормозиш хубавата си главица с техните проблеми. Ако и двамата го искат, все ще се съберат някога. Всяко зло за добро. Животът често сам намества нещата. — Виктор се изправи. — А сега да бягам в кухнята, докато манджите ми не са станали на въглен.

Франческа тръгна да става:

— Ще дойда да ти помогна.

— Не — каза й той на излизане. — Можеш да запалиш свещта, но това е единственото, което ти разрешавам да направиш. Да се надявам, че си огладняла достатъчно, защото ти предстои да опиташ най-вкусните италиански гозби, които някой някога е готвил. Мц-цъ! — С артистична поза на обигран кулинар той целуна шумно върха на пръстите си и хитро завъртя очи. — Можеш да бъдеш сигурна, че тази вечер направо надминах себе си. Вечерята е един път!

Франческа се засмя:

— Щом майстор–готвачът толкова хвали работата си, сигурно и на мен ще ми хареса. Вие с Ники често си казвате, че това или онова било „един път“. Какво всъщност означава този израз?

— „Един път“ ли? Казваме го, когато нещо е страхотно. Някой друг път ще ти разказвам повече за нашите лафове. Хайде да вървя, че наистина нещо ми замириса от кухнята. — Той й намигна и излезе.

На Франческа й беше толкова хубаво, че страните й пламтяха от удоволствие и тя реши да се погледне още веднъж в огледалото. От топлината на стаята и от шампанското по скулите й беше избила нежна руменина, а очите й блестяха щастливо. Дали от шампанското или от присъствието на Виктор. За нея нямаше съмнение, че причината е Виктор. Тя бързо се върна на мястото си, за да не я свари за втори път, че седи пред огледалото. Франческа преливаше от радост заради комплиментите, които чу от него, и заради очарователния начин, по който протичаше вечерта. Дотук всичко беше толкова прекрасно, че тя на моменти се питаше дали не сънува. Беше имала съмнения, че той ще се държи покровителствено и сдържано. А и неговата близост така силно й действаше, че тя се опасяваше дали ще успее да се държи както подобава на нейното възпитание. Но ето, че той се държеше естествено и непринудено, и най-важното — приемаше я такава, каквато е. Тя на свой ред се чувстваше спокойно и сигурно с него.

— Внимание — поднасяме първото ястие! — възвести гордо Виктор и се появи на прага, като майсторски придържаше само с ръце двете порции, панер с франзели, чиния с масло и бутилка изстудено вино.

Беше си сложил тъмносиня копринена вратовръзка и светлосивото кашмирено сако. Докато вървеше към нея, Франческа за кой ли път остана поразена от елегантната му фигура, от скъпите му и изискани дрехи, от усещането за сила и власт, което той внушаваше. Докато беше само по риза, той й се струваше толкова по-близък. А сега пред нея отново стоеше световноизвестният филмов идол и това неочаквано я смути. Тя се притесни от своя семпъл и непретенциозен външен вид, от евтината, саморъчно ушита пола. Добре, че поне пуловерът й беше нов и елегантен. Но така или иначе от малка я бяха научили, че не дрехите правят човека, затова и една• жена не бива да залага само на тоалета си. Тя осъзнаваше мъдростта на този принцип, но въпреки това й се искаше да е облечена в някоя екстравагантно красива рокля, каквито Катрин имаше в изобилие.

Франческа го погледна в очите и му каза весело:

— Това е най-невероятното жонгльорство с чинии, което някога съм виждала.

— Не се и съмнявам, но са нужни много тренировки. Едно време съм бил и келнер. Сериозно ти говоря — не ме гледай така недоверчиво. — Нейната учудена физиономия го забавляваше и той весело се ухили. Постави на масата най-напред бутилката, после — панера с хляба, и най-накрая — чиниите. Извади и чинийката с масло, която беше крепил върху франзелите, и заобяснява: — Когато за първи път пристигнах в Холивуд, трябваше да издържам жена ми и децата, затова си намерих допълнителна работа, освен тази на статист. Така станах келнер. Може и да е нескромно, но бях страхотен келнер.

— О, наистина ли? — Тя го гледаше с широко отворени очи, но вярваше на всяка негова дума. После си каза: „Всъщност колко ли още неща има да науча за него…, та аз не знам почти нищо за неговия живот.“

— Надявам се, че ще харесаш този специалитет — подхвърли Виктор небрежно и седна срещу нея. Наля вино, взе една франзела и я разчупи на две.

— Струва ми се, че никога не съм опитвала подобно нещо.

— Приготвя се от пушена италианска шунка, нарязана на тънки филийки, и обикновено се поднася с пъпеш за гарнитура. Но аз понякога за разнообразие използвам и друг плод.

— Виждам, виждам. Откъде изнамери пресни смокини по това време на годината? — Тя възторжено се загледа в сочната розова сърцевина на зелените смокини, разрязани на две в чинията й.

— В магазините на Ема Харт. Откъде другаде. Обожавам техните гастрономи — мога с часове да зяпам там.

— Не се учудвам. И на мен това са ми любимите магазини.

— Бон апети, мадам.

— Добър апетит. — Франческа опита шунката, каза му, че е страшно вкусна, но спря за миг да се храни и му обясни: — Жената, която е собственичка на магазините „Харт“, е близка приятелка на нашето семейство. Страхотна жена е. Просто забележителна. Не познавам друга като нея. — Франческа продължи да се храни, но не престана да му разказва факти от живота на легендарната Ема Харт, от която тя очевидно се възхищаваше.

Виктор я гледаше очарован и слушаше с интерес. Помисли си, че Ник е бил прав, когато му каза, че Франческа има истински талант на разказвач — умееше да разказва и умно, и увлекателно. Когато тя свърши, той й каза:

— Харесва ми историята на тази Ема Харт. Винаги съм уважавал силните, независими и решителни жени. Не понасям досадните лигли. — Той й намигна. — Но поне аз не им разрешавам да ми досаждат.

Франческа го гледаше с известно недоверие:

— Повечето мъже се страхуват от силните жени.

— Не и мъжът пред тебе.

Тя не каза нищо, само се усмихна загадъчно и скъта в съзнанието си това ново късче информация за него.

След като привършиха с шунката и смокините, Виктор отнесе празните чинии в кухнята. Но само след миг Франческа го видя, да се връща отново, като бута пред себе си масичка на колелца, която беше отрупана с ястия в сребърни чинии.

— Боже мой! Та ти си наготвил за цяла рота! — възкликна тя.

Виктор кимна с глава и се засмя:

— Знам, че е така. Боя се, че имам навика да попрекалявам. Сигурен съм, че тази ми склонност е резултат от моето мизерно детство. Предполагам, че сега несъзнателно се стремя да компенсирам годините на недоимък. Но, по дяволите, какво да правя — не мога да понасям празни кухненски шкафове и празни хладилници. Те трябва да са буквално натъпкани догоре, за да съм добре, за да се чувствувам спокоен. — Той се засуети около масичката и започна да й показва блюдата едно по едно, като с артистичен жест и усмивка до ушите отхлупваше капака на всеки съд. — Това са специалните спагети, които се приготвят в ресторанта на Алфредо в Рим. Лично той ми даде рецептата си, за да засвидетелствува своето приятелство. — Виктор сръчно й сервира спагетите, а после отхлупи един голям съд. — Те винаги се сервират с телешка пържола — розова, крехка и сочна. Да се надяваме. Заповядай. — Той й поднесе пържолата. — Как ти се струва?

— Всичко е направо превъзходно, Виктор. Благодаря.

— Приготвил съм също салата от босилекови листа, домати и сирене „Моцарела“. Но нека първо да свършим със спагетите. — Той сипа и в своята чиния и вдигна за наздравица чашата с бяло вино.

Франческа направи същото. Чашите иззвънтяха и преди той да обяви тоста, тя го изпревари:

— За главния готвач!

— Грация, сеньора. — Виктор отпи от виното. — Хммм… Не е лошо, никак даже не е лошо. — Той се наслаждаваше на богатия му аромат. После отново долепи чашата си до нейната. — А сега да пием за моята красива пациентка. Най-сетне благополучно оздравяла.

Франческа кокетно наклони глава:

— О, благодаря ти, Виктор. — Тя с облекчение усети как този път не се изчерви от комплимента му.

Докато се хранеха, Франческа с изумление откри, че той съвсем не беше преувеличил кулинарните си умения. Личеше си, че е приготвил тези вкусни ястия старателно и с любов. Спагетите бяха превъзходни — с гъст, но не тежък сос. Пържолата беше крехка и сочна, както той се надяваше, и се режеше бързо и лесно като масло.

— Аз съм направо смаяна — призна му тя в един момент. — Къде си се научил да готвиш така?

— Има едно-единствено място. Около майка ми в кухнята. — Той отпи от виното си, преди да продължи. — Обожавам да готвя. Помага ми да се разтоварвам. Бих казал дори, че любимото ми занимание е да си чопля нещо из кухнята в ранчото. Трябва да знаеш, че умея много неща. — Черните му лъскави очи заиграха палаво. — Мога да спретна страхотни пържоли на жар. А как умея само да приготвям пилета и кнедли. Стават направо божествени.

— Не се и съмнявам — засмя се тя, като изпитваше истинско удоволствие, че са заедно. Досега не бяха оставали насаме. С него винаги бяха Ник и Катрин и цяла тумба други хора. Беше щастлива, че са само двамата, че открива толкова нови неща у него.

Виктор не спираше да говори по време на вечерята. Разказа й за много неща, но най-вече за ранчото си край Санта Барбара, за любовта към конете и живота сред природата, за тихото и скромно ежедневие извън работата му в киното. Но той й разказа и за някои неща от професионалния си живот, разсмиваше я със забавни истории от първите му години в Холивуд, както и с весели случки от работата си с някои прословути чудаци в киното. Разказваше интересно и увлекателно и тя се смееше и забавляваше през цялото време.

Виктор се забавляваше не по-малко от Франческа, защото тя беше умен слушател, който жадно попиваше думите му. И ако го прекъсваше понякога, то беше само за да му зададе някой умен и съобразителен въпрос или да вметне уместна и остроумна забележка. Той установи, че отдавна не беше прекарвал така добре — може би от години.

По природа Виктор Мейсън беше домошар и обичаше домашния уют много повече от блясъка и шумотевицата на светския живот. Внезапно осъзна, че тази интимна домашна вечеря беше именно онова, което винаги му беше липсвало с предишните две съпруги. И двете умираха да ходят по гости и събирания. Бяха побъркани по светската показност и често пъти го довеждаха до умопомрачително отегчение, когато го влачеха насила по разни пиршества.

И все пак си призна, че присъствието на Франческа беше най-съществената причина за очарованието на тази вечер. Тя беше интересна и весела и с нея се чувствуваше спокойно. Привличаше го повече от всякога, и то с много неща. Но най-много харесваше слънчевия й нрав, непринудените й маниери, нейната интелигентност и неподправена прямота. Не можеше да понася хитри и кокетни жени, които постоянно флиртуват и се опитват да те оплетат в коварните си мрежи. Чувствуваше се толкова спокоен с една така естествена жена, която не се опитва да му предлага неясни съблазни. Нейната интелигентност, проницателност и задълбочени разсъждения, нейната самоувереност го накараха да забрави за разликата във възрастта им, която толкова го притесняваше и го тормозеше вече седмици наред. Така обаче приспа единствения си аргумент против никаква връзка с нея и попадна в собствената си клопка.

След вечерята те се настаниха пред камината, за да изпият по чаша кафе и да продължат сладките си приказки. Виктор седеше в люлеещия се стол, в едната ръка — с чаша коняк, а в другата — с една от най-добрите пури на графа. И двете удоволствия му бяха осигурени от Франческа, след като той прибра и разчисти масата. Тя седеше срещу него на широко кресло, подвила крака под себе си.

И двамата замълчаха, но дори и това им беше приятно. Виктор се излегна назад и кръстоса опънатите си крака. Доволно си дърпаше от пурата и наблюдаваше Франческа през кълбата от дим.

Тя му се усмихна:

— Всъщност кога започвате снимките в Йоркшир?

— Някъде май или юни. Трябва да изчакаме хубаво време. Но през април започваме със студийните снимки. Първата седмица на април е крайният срок за започване. Докато стигнем до снимките на открито, вече ще сме заснели голяма част от филма. Защо питаш?

— Искам да кажа на татко някаква приблизителна дата за уикенда, който ще организираме в имението.

— В понеделник ще уточня датата с Джейк Уотсън и ще ти кажа, преди да замина. Другата седмица няма да съм тук.

Франческа усети, че лицето й се изопна от напрежение:

— О, така ли — промълви тя, — аз… аз не знаех. — Започна без причина да си оправя колана и плахо попита: — В Холивуд ли се връщаш?

— Не-е. Заминавам за Швейцария. В Клостерс. Щяхме да ходим заедно с Ники, но след като той замина, аз мислех да се откажа. После си казах — защо да не се пошляя и сам. Имам нужда от няколко дни почивка, преди да се заловя с филма. Заминавам тази сряда за около пет дни. Това е последната ми възможност, защото после Джейк ще ни хване всички изкъсо.

— Чудесна идея. Сигурна съм, че ще изкараш много хубаво — тя се опита да изглежда ентусиазирана.

Виктор отпи голяма глътка коняк и се втренчи в дъното на чашата си, чудейки се дали наистина щеше да изкара добре без своето приятелче. Той не пътуваше никъде без Ник, затова мисълта да седи сам цели пет дни, пък било то в Клостерс, не му се стори никак привлекателна. Остави чашата на масата и седна изправено.

— Слушай, Франческа. Хрумна ми страхотна идея. Защо не вземеш да дойдеш с мене? — Той рязко се облегна назад, като че ли не вярваше, че сам е изрекъл тези думи. „Че нея изненадах, няма и съмнение. Ама аз пък що за изненада си поднесох!“

Всъщност Франческа беше направо като гръмната. Беше го зяпнала с отворена уста, без да знае какво да каже, а в очите й се четеше недоумение.

Виктор изглеждаше не по-малко смешно от нея и също не се сещаше какво да каже. Беше изрекъл предложението си без изобщо да се замисля и сега съзнанието му съвсем блокира. Но вече беше отправил поканата и щеше да изглежда като глупак, ако се откаже от думите си. Освен това той реши, че идеята не беше чак толкова лоша.

— Е, какво ще кажеш?

Въпреки че беше смаяна, Франческа усети радостно вълнение. Тя тъкмо щеше да се съгласи, когато осъзна, че това беше абсолютно невъзможно. Радостта й се замени от истинска покруса. Тя преглътна и едва успя да каже:

— Боя се, че няма да мога. — Започна да хапе притеснено устни, защото знаеше, че за да не го обиди, трябва да обясни причината за отказа си. А мисълта за това я ужаси. — Виж, ще ми бъде малко трудно да замина, без да кажа на баща си, а той ще… ами… ще… нали разбираш. Искам да кажа, че ще му се стори доста странно. — Тя не можа да продължи по-нататък и погледна Виктор безпомощно. Притесни се от своето признание, че е още малка и трябва да пита баща си, да иска от него разрешение за толкова много неща.

Подтекстът в нейните думи така шокира Виктор, че той стреснато се изправи на стола и я погледна изумено. „Мили боже! Тя ме разбра съвсем погрешно. Та аз нямам никакво намерение да я прелъстявам.“ Той реши веднага да изясни нещата, преди да е продължил разговорът.

— Надявам се не се страхуваш, че имам към тебе някакви плътски помисли! — заоправдава се той енергично. — Та аз да не съм някой…

— Не, разбира се! — прекъсна го Франческа почти ожесточено. — Нищо подобно не ми е хрумвало дори! — Тя го изгледа хладно, а в държанието й имаше нотка на високомерие. — Нито пък баща ми би си помислил това. Той ме е възпитал сама да преценявам кое е редно и кое не е и има в мене голямо доверие. Причината е, че просто никога досега не съм пътувала сама с някой… — Тя се прокашля, сякаш търсеше точните думи. — Онова, което искам да ти обясня, е, че татко си е малко старомоден и ще счете, че е неблагоприлично да отида на почивка заедно с теб.

— Всъщност той е прав за себе си — отговори Виктор, като се опита тонът му да прозвучи леко и непринудено. После се облегна назад и се усмихна тъжно. — Изглежда, че предложението ми не беше много удачно. — Той вдигна рамене с привидна небрежност. — Надявам се поне, че не съм те обидил по някакъв начин. — След това реши, че трябва да й даде по-изчерпателно обяснение. — Наистина се надявам, че не съм те засегнал заради неточния начин, по който се изразих. Изведнъж ми хрумна, че планинският въздух ще ти се отрази добре след това тежко боледуване, пък и да ти призная, щеше да ми бъде приятно да си имам събеседник като тебе. Просто не обичам да пътувам сам — става ми много самотно. А и толкова се сприятелихме през тази седмица. — Тъй като тя не каза нищо, той настойчиво попита: — Кажи ми, не е ли така?

— Да — едва чуто отговори тя, защото бе разочарована и отчаяна. „Аз не съм за него нищо повече от един заместител на Николас Латимър — помисли си тя тъжно. — Някакво си там приятелче! Защо изобщо си въобразявах, че би могло да бъде иначе?“

— Хей, не клюмвай чак толкова! — Виктор се опита с усмивка да разведри обстановката. — Светът няма да се свърши. Аз разбирам защо баща ти ще е против. Виж, Франческа, ти си само на деветнайсет години. Нищо, че аз все забравям това — каза той с недоволен глас и рязко се изправи. — Ще възразиш ли ако си сипя още малко коняк?

— Разбира се, че не. — Засегната от намека му, че е още малка, тя добави: — Ще те помоля и на мен да ми сипеш.

— С удоволствие.

Франческа приглади полата си и седна на самия край на стола. После опря лакти на коленете си и хвана брадичката си с две ръце. Изражението й беше замислено и тъжно. Толкова й се искаше да бъде част от живота на Виктор, да прекарват заедно времето си, че беше готова да приеме всякакво предложение, само и само да е по-близо до него. А той безмилостно й предлагаше само едно приятелство. Така да бъде — ще си останат просто приятелчета, както Виктор сам се беше изразил. Но някакъв вътрешен глас не я оставяше на мира: „Защо ти е да се подлагаш на такова мъчение?“ Тя обаче упорито му отвръщаше: „Все някак ще се справя.“ И Франческа действително си вярваше. Бързо и решително успя да се примири с неговата представа за тяхната връзка, затова сега се замисли за пътуването до Клостерс. „Другата седмица заминавам с него, ако ще и земята да се разтвори — каза си тя непоколебимо. — Длъжна съм да замина, за да укрепя нашето приятелство.“ Но как да го направи, без да мами никого? Тя изобщо не можеше да лъже, най-малко пък баща си. „Всъщност защо трябва да го лъжа? Просто ще замина, без да му казвам“ — помисли си тя. Но това пак си беше измама. Пак беше лъжа от нейна страна — ами ако той й позвъни, а нея я няма? Тогава щеше да го разтревожи не на шега. Франческа знаеше, че не бива да му причинява такива безпокойства. Той и без това си имаше достатъчно грижи. „Трябва да измисля как да му спестя и обясненията, и тревогите. Трябва, непременно трябва да измисля нещо. Нямам друг избор“ — каза си тя и умът й трескаво заработи.

Виктор прекъсна мислите й, като й подаде чашата с коняк и каза:

— Ето, заповядай.

— А, благодаря. Наздраве — каза разсеяно тя и отпи голяма глътка.

— Ехей, това не е вода. Ще вземеш да се напиеш — приятелски й напомни той.

— Няма. Аз нося много.

— Гледай ти, значи си приличаме — ухили се Виктор, а след него се засмя и Франческа. Но той усети, че смехът й е малко пресилен, а очите й гледат тъжно. Загледа се в нея изпитателно. Дали пък не беше тъжна и унила, защото трябваше да откаже на поканата му. „Бъди сигурен, че именно това е причината, приятелю“ — отговори си сам той.

— Слушай, Франческа. Недей да се ядосваш повече за Клостерс. С нищо не си ме обидила. Не мисли повече за това. Аз съм решил да карам ски по цял ден и на тебе сигурно щеше да ти е скучно, дори и да си запалена скиорка. Ще тренирам от зори до здрач и ти едва ли ще издържиш на подобно темпо, защото…

— Ски ли каза? — прекъсна го тя.

— Разбира се. За какво друго ще ходя в Клостерс?

Франческа го гледаше, без да помръдва. Изведнъж я осени една страхотна идея. Сърцето й се изпълни с надежда, че най-сетне е намерила изход. „Дръж се спокойно, непринудено, изискано! Не се втурвай като глупава ученичка!“ — предупреждаваше се сурово тя. Не искаше думите й да прозвучат припряно и нахално, затова започна да обмисля отговора си дума по дума. Усещаше, че той я наблюдава въпросително и за да спечели време, тя погледна чашата си, а после отпи глътка коняк и без да му обяснява нищо, започна с въпрос:

— Наистина ли ще ти е толкова самотно, ако си нямаш компания в Клостерс? — За нейна радост гласът й прозвуча спокойно.

— Разбира се. Нали ти казах, че никъде не тръгвам без Ники. Освен това съм установил, че не умея да се забавлявам, когато съм сам. Обичам да си имам компания, когато пътувам сред красивите места, когато хапвам или пийвам нещо интересно, и изобщо — предпочитам да не съм сам. — Той я изгледа с любопитство и се зачуди защо ли му зададе този въпрос. Нали й беше обяснил това от самото начало?

— Така че — да разбирам ли, че ти трябва просто заместник на Ники?

— Ако искаш и така го кажи — съгласи се той. — Но естествено имам нужда от някого, с който да се разбирам… Слушай, аз не бих взел със себе си който и да е… ей така, наслуки. Защо ми е да си търся белята по такъв начин? — Той се разтревожи, че тя е решила да му предложи някой друг за компания. Например брат й. Нямаше нужда друг да му подбира спътник за почивката. И за да е сигурен, че тя го е разбрала напълно, Виктор бързо добави: — Именно затова поканих теб, а не някой друг. Ние се разбираме, допадаме си и ни е приятно заедно.

„Сериозно ли?“ — каза си тя с насмешка. Но му отговори с мила усмивка:

— Да, така е, Виктор. — Франческа се изкашля колебливо. — Правилно ли съм те разбрала, че човекът, с когото пътуваш, е не по-малко важен за тебе от мястото, където отиваш, дори държиш на него повече, отколкото…

— Точно така. — Той я погледна озадачено. — Но, честно казано, Франческа, не разбирам накъде биеш с тези въпроси?

— Към Бавария.

— Моля?! — Виктор сбърчи вежди. — Е сега вече съвсем нищо не разбирам.

Франческа се размърда на стола и кротко се усмихна:

— Ако вместо в Клостерс се съгласиш да отидеш в Кьонингзе, тогава аз наистина ще мога да дойда с теб. Освен ако не решиш да поканиш някой друг за компания в Клостерс. Дори и да направиш така, аз няма да ти се сърдя.

— За никой друг не съм и помислял, още по-малко пък бих поканил някого — той чистосърдечно си призна. — Но нещо не разбирам, Франческа. Щом можеш да дойдеш с мен в Кьонингзе, защо да не ми правиш компания и в Клостерс?

— Много просто — защото няма да ми се налага да искам позволение от баща си да замина за Бавария. Моите братовчеди Даяна и Крисчън живеят там и аз съм добре дошла при тях по всяко време на годината. Там снегът е хубав за ски чак до пролетта и има чудесни писти, както и много уютни алпийски хотелчета. На Даяна всичко й е познато и тя ще ти запази хубав апартамент в някой от тях. Е, аз ще трябва да отседна при моите братовчеди. Но както виждаш, баща ми не би имал нищо против да отида там дори и с теб. Защото ще бъда…, защото ще бъда при сигурни роднини, които ще се грижат за мен. Не е ли така?

Виктор се загледа в нея с блеснали очи.

— Точно така е — съгласи се той и се усмихна.

— Какво ще кажеш за тази идея?

— Страхотна е, но… — Изведнъж в гласа му се появи някакво колебание и нерешителност. — Виж, ти сигурна ли си, че наистина ти се идва? Сигурна ли си, че ако си само с мене цели пет-шест дни, няма да ти доскучае?

Тя спокойно срещна изпитателния му поглед, въпреки че сърцето й лудо заби при мисълта, че там ще бъдат само двамата.

— Стига глупости, Виктор. Разбира се, че няма да ми стане скучно, а и ти сам каза, че страхотно си допадаме.

— Длъжен бях да те попитам. Прави ми впечатление, че говорим само за възраженията на баща ти, а нищо не си казала за своето отношение. Искам да съм сигурен, че наистина ти се идва.

— Да, много ми се идва с теб. Наистина. Пък и си мисля, че си прав, като казваш, че планинският въздух ще ми се отрази добре — добави тя съвсем делово, за да прикрие растящото си вълнение. И тъй като забеляза, че той все още се колебае, Франческа побърза да го убеди: — Нима щях да ти предложа тази идея, ако не исках да дойда с теб? Не е ли така?

— Така е. Тогава значи, уредихме всичко. — Цялото му лице сияеше. — Още в понеделник сутринта ще се обадя в туристическото бюро да ми презаверят билетите за Кьонингзе. Никога не съм ходил в Германия, затова сигурно ще ми е интересно. — Изведнъж лицето му помръкна при мисълта за всички евентуални трудности. Той помисли малко и каза предпазливо. — Има обаче няколко спънки. Е, спънки е силно казано. По-скоро трябва да уточним предварително някои неща.

— Така ли? — Тя го погледна напрегнато и сериозно. Питаше се дали не е решил да осуети цялото пътуване. — Най-добре е да ми кажеш за какво точно става дума, Виктор.

— Естествено. — Той стана и сложи няколко дърва в огъня, после се върна на мястото си и каза: — Ще имаш ли нещо против, ако ти заминеш във вторник сама?

Франческа го погледна стъписано.

— Не, нямам — беше първата й реакция, но после попита: — И все пак защо да не пътуваме заедно в сряда?

— Ти също можеш да заминеш в сряда, ако държиш, но предпочитам да вземеш по-ранен самолет. Мисля, че ще е по-разумно да не пътуваме с един и същи самолет.

— Но защо, за бога?

— Хората ще си помислят какво ли не, ако ни видят заедно. Ще бъде много по-дискретно, ако пътуваме поотделно. — Като забеляза, че думите му я обидиха, той обясни: — Катрин не ти ли е разказвала за моя развод и за интереса на списанието „Конфиденшъл“ към мене?

— Спомена ми, че имаш някои неприятности около развода, но нищо не знам за това списание. Може и да съм глупава, но не виждам връзката между двете неща. — По лицето й се четеше пълно объркване и притеснение. — Би ли ме осветлил по този въпрос?

Виктор се приведе напред, сключи длани и мрачно стисна устни. Без заобикалки, кратко, но изчерпателно, той й разказа за списанието, за сензациите и компрометиращите материали, които то публикуваше. Цитира думите, които Катрин беше чула от журналистката Естел Морган. Накратко й описа що за човек беше бившата му съпруга Арлен. Обясни й също, че тя има особена склонност към клюки и скандали, и лошия навик да говори какво ли не пред хора от пресата.

— Разбираш ли сега? Думите на Естел окончателно ме убедиха, че съм прицел на „Конфиденшъл“, които се опитват да скалъпят поредната си сензация на мой гръб. Те не подбират истина или лъжа, съчиняват си сами каквото им падне, като се хващат за най-дребния повод. Що се отнася до мен, изобщо не ми пука. След толкова години на слава и популярност вече съм развил биволско търпение за подобни истории. Вестникарските скандали изобщо не ме стряскат, но в никакъв случай не бива да въвличам и теб в техните клюки. Не мога да допусна да петнят и твоето име, още повече че ти нямаш абсолютно никаква вина. И независимо че това пътуване е толкова безобидно, те могат да го представят в най-невероятна светлина. Сигурен съм, че баща ти няма да бъде във възторг. А и аз самият никога не бих си го простил, Франческа.

— Господи, но това е ужасно! Но нима няма никакво възмездие? Нима няма кой да ги осъди за клевета?

— Някои кинозвезди и знаменитости го правят. Но повечето от моите приятели, които бяха окаляни, решиха да си затворят очите пред вестникарската пошлост, за да не падат толкова ниско. Но все пак е гадно да знаеш, че пишат за тебе какви ли не измишльотини.

Тя кимна разбиращо.

— Сигурно е така. Явно, че ще трябва да замина във вторник и може би така е по-добре. Тъкмо ще мога да проверя дали Даяна ти е запазила хубав апартамент. Още утре ще й се обадя, за да й кажа, че пристигаме.

— Ех, че послушно момиче. Но няма нужда там да разбират, че пристигам. Нали ще помолиш Даяна да резервира апартамента на нейно име.

— Разбира се. Няма проблеми.

— Бих искал да уточним още нещо, Франческа — подхвана той колебливо, търсейки най-точните думи, защото знаеше, че въпросът е деликатен. — Като кажеш на баща си, че ще ходиш при братовчедите си в Бавария, ще му кажеш ли също, че и аз ще бъда там?

— Да, мислех си да му кажа. Ти имаш ли нещо против, Виктор?

— Струва ми се, че е по-добре да не му споменаваш за това. Знам колко си пряма, но да премълчиш нещо невинаги значи да излъжеш, затова…

— Укриването на нещо също е лъжа, не мислиш ли? — каза тя и повдигна въпросително вежди.

— Е, понякога е така — отвърна той, като си помисли колко откровена беше винаги. Изправи се, застана с гръб към огъня и замислено огледа стаята, а после погледна Франческа и заговори бавно: — Имам сериозни основания, за да те моля да не споделяш с баща си. Наистина сериозни основания. — Искаше му се хем да му повярва, хем да я успокои. — Виж, Франческа, ако баща ти знае, че аз съм в Кьонингзе, той ще каже на Ким, а това значи, че и Катрин ще научи. А честно казано, предпочитам тя да не знае. Искам тя да мисли, че съм в Клостерс. Всъщност искам всички да си мислят, че съм в Швейцария. Единствено Джейк Уотсън ще знае истината. Той трябва да е наясно къде точно се намирам, защото може да му потрябвам спешно за нещо по филма. Но аз имам доверие на Джейк. Той умее да си държи устата затворена.

Франческа го погледна изумена:

— Но защо за бога не искаш да кажеш на Катрин? — извика тя. — Та Катрин е най-добрата ми приятелка, а и ти си много близък с нея! Тя на никого не би казала и думичка! Нали знае за „Конфиденшъл“, затова съм сигурна, че сама ще бъде нащрек. Аз съм абсолютно сигурна в нея. Трябва да ти кажа, Виктор, че й имам пълно доверие.

— За бога, Франческа, но аз също й вярвам! — заяви Виктор с убедителен глас. Всъщност той действително й имаше доверие. Но като човек с голям опит знаеше как от една случайно изпусната дума могат да се забъркат големи каши. Въпреки че не обичаше потайните неща, в случая искаше да бъде максимално дискретен единствено заради Франческа.

Той внимателно й обясни всичко това и тя сякаш поглъщаше всяка негова дума. А в желанието си да я убеди, че има пълно доверие на Катрин, Виктор заключи:

— Аз знам не по-зле от теб колко коректен човек е Катрин и тя умишлено никога не би навредила нито на мене, нито на теб. Но, по дяволите, ти сама знаеш, че тя винаги е сред хора, и то най-вече сред онази шумна глутница от шоубизнеса. А в тези среди журналистите никнат като гъби. Може просто неволно да изпусне нещо точно където не трябва. Само си представи как ще се почувствува баща ти, ако това гадно списание публикува някоя клюкарска история за нас двамата, и твоите познати почнат да те одумват. — Той я погледна съсредоточено и завърши с кротък, но твърд глас: — Знам, че не искаш да лъжеш баща си. От друга страна, мисля, че ще трябва да сме извънредно предпазливи, не си ли съгласна? — Тя не отговори, затова Виктор продължи: — Когато се върнем в Лондон, можеш да му кажеш, че случайно сме се срещнали в Алпите и аз съм погостувал на братовчедите ти.

Франческа бавно кимна с глава, защото разбираше, че той има право. Освен това не беше глупава и се досещаше, че ако не го послуша, той ще си отиде в Клостерс, и то без нея. Желанието й да бъде с Виктор беше толкова силно, че стопи и последните й угризения спрямо баща й.

Виктор я наблюдаваше въпросително и се питаше защо изобщо я беше поканил. Сега имаше чувството, че е направил огромна грешка. Той се приведе към нея, сякаш четеше мислите й:

— Виж, не искам заради мене да нарушаваш своите принципи. Може би най-добре е да се откажем от целия този план. Ще взема да отида сам в Клостерс, както първоначално бях решил.

Франческа се засмя лекичко и без да обръща внимание на последните му думи, заговори оживено:

— Тъкмо мислех да ти кажа, че си абсолютно прав. Баща ми ще бъде ужасно разстроен, ако нашето име бъде опетнено в пресата, така че наистина трябва да бъдем много предпазливи. — Той се опита да каже нещо, но тя го изпревари. — Харесва ми твоето предложение да обясня на татко, че случайно сме се срещнали. Това май е най-доброто решение. А и той няма да се изненада, че заминавам при Даяна и Крисчън за няколко дни. Обикновено им гостувам поне веднъж в годината. Така че… — Тя си пое дълбоко въздух. — Така че аз съм „за“, ако ти още не си се отказал.

— Окей — извика той. — Значи е решено. — Всичките му съмнения изведнъж се стопиха и Виктор й се ухили. — Страхотно ще си изкараме, моето момиче.

Тя го погледна изненадано. За първи път той се обръщаше към нея с галено име. Е, „моето момиче“ едва ли беше най-галеното обръщение, но Виктор си позволяваше да бъде фамилиарен само с много близки хора. „Освен ако не вижда в мен временен заместител на Ники“ — помисли си тя, но дори и на това беше доволна. Изведнъж Франческа се сети нещо и каза:

— Но за по-сигурно ще трябва да разкажа поне на Даяна как стоят нещата. Имаш ли нещо против?

— Добре тогава — щом считаш, че е необходимо. Но се постарай да я убедиш, че ние с тебе сме… сме само приятели.

— Разбира се — каза мило Франческа и го погледна невинно. — Аз също не бих искала тя да си създаде погрешни впечатления.

„Да си помисли, че сме любовници — боже опази!“ — довърши тя наум и едва се сдържа да не се разсмее. Изглеждаше, че Виктор е не по-малко старомоден и консервативен от баща й.

— До понеделник следобед ще съм ти купил билет за Кьонингзе. Гюс ще ти го донесе, а във вторник ще те закара на летището.

— Благодаря ти. Но до Кьонингзе не пътуват самолети. Отива се първо до Залцбург, а после с кола се минава австрийската граница. Пътят не е дълъг — едва ли отнема повече от час.

— Тогава ще купя билети до Залцбург. Между другото, иска ми се да те питам — как така имаш братовчеди в Германия? Отдавна ли живеят там?

— Те са си родени там. По-голямата сестра на баща ми, Арабела, се омъжила за немски принц някъде в началото на трийсетте години. Та тя всъщност им е майка. Даяна и Крисчън са си в много отношения англичани. Освен немски говорят и английски като роден език, така че без проблеми ще се разбираш с тях.

— Е, това поне е добре — каза Виктор. — Ами леля ти и чичо ти? И те ли живеят в Кьонингзе? И с тях ли ще ме запознаеш?

Тя замълча за миг, а после отговори с тих глас:

— Едва ли.

На Виктор му се стори, че някаква сянка пробягна в погледа й. Той се вгледа в нея по-внимателно. Но по лицето й сега нямаше и следа от тъга, затова реши, че само си е въобразил, и продължи да я разпитва:

— Хайде, разкажи ми малко повече за братовчедите си. На колко години са? С какво се занимават?

— Сигурна съм, че ще ти харесат — отговори тя и се замисли за Даяна и Крисчън, за трагичните събития, които бяха белязали живота им. Но когато говореше за братовчедите си, Франческа винаги премълчаваше лошото, затова и сега продължи с жизнерадостен тон: — Крисчън е на трийсет и е много добър музикант. Свири чудесно на цигулка и е голям познавач на Моцарт. А Даяна е симпатична веселячка на двайсет и шест години. Има си един бутик в Кьонингзе и един — в Мюнхен. Тя смая целия род, когато започна да се занимава с търговия. А баба й по бащина линия беше направо възмутена. Но трябва да й се признае, че се справя отлично. Освен това Даяна е много добра скиорка и ще ти покаже най-хубавите писти.

— Идеално. Предполагам, че и Крисчън кара ски.

— О, не — отговори бързо Франческа. — Не, той не кара ски.

— Ами ти? Ще имам ли удоволствието да се спускам заедно с теб от върховете на стръмни писти?

Франческа направи гримаса и се разхили:

— Да, ама не от върховете. Аз си карам само в ниската част. Така и не стигнах по-високо от детските писти, а дори и там често пъти се спускам по корем. Никак не ме бива.

— Не мога да го повярвам — каза през смях Виктор. — Излиза, че ще влача със себе си Даяна, но кой знае — може пък и тя мене да влачи.

— Виж, за последното си прав — обзалагам се, че няма да ти е леко с нея. Тя има и медали от ски състезания.