Елъри Куин
Четворка купа (15)

Петнадесета глава
Господин Куин — Детектив

Благословеният зрак на деня разпръсна нощната тъма. През облаците, прорязани от лъчите на слънцето, се разкри орловото гнездо на Толанд Стюарт в цялото си обветрено величие. Сега сградата изглеждаше още по-страховита, отколкото в непрогледния мрак — като струпей върху насеченото тяло на планината.

— Това място направо е зловещо — потрепера — Бони, взирайки се надолу, докато самолетът кръжеше над пистата.

— Е, не е копие на Шангри Ла — рече сухо Елъри, — макар и да прилича на забранения град на Покрива на света. Да не би уважаемият ти дядо да е ходил до Тибет? Това може да обясни откъде е почерпил вдъхновението си.

Мрачната камара се бе присвила безжизнена под тях. Сградата с безмълвните си кули и каменни стени сякаш бе замряла в центъра на ефирната паяжина от електрически и телефонни кабели, спускащи се по склона на планината, и дебнеше плячката си.

— Аз ли си въобразявам — потръпна Бони, — или това нещо долу наистина прилича на паяк?

— Въобразяваш си — отвърна Елъри бързо. Когато самолетът спря да се клатушка и кацна на малката писта, той каза на пилота:

— Чакай ни. Няма да се бавим много.

Хвана Бони за ръка, помогна и да слезе и я помъкна към просеката в гората. Когато минаваха покрай хангара, той забеляза, че вратите му бяха отворени и самолета го нямаше. Видя го и Бони.

— Само това липсваше — дядо да е отлетял за някъде! Винаги съм мислела, че рядко напуска имението.

— По-вероятно е да го няма доктор Джуниъс. Сигурно плужекът му с плужек е отишъл на пазар за зеле и други неща. Я си представи, че ти въртиш домакинството тук?

— И да летя до „Плод-зеленчук“ за буркан маслини! — изкиска се Бони нервно.

Алеята с дърветата бе безлюдна. А когато стигнаха площадката, където бе къщата, видяха, че входната врата е затворена. Елъри почука. Никой не отговори. Почука отново. Най-сетне натисна дръжката. Вратата се отвори.

— Близко до ума — изсмя се той. — Ама кой да се сети? Влизай, Бони. Къщата поне няма да те ухапе.

Бони май се съмняваше, но изпъна момчешките си рамене и влезе смело пред него в сумрачната къща.

— Дядо? — извика тя.

Ехото дотърколи сричките обратно, приглушени и присмехулни.

— Господин Стюарт! — изрева Елъри. Ехото му се подигра. — По дяволите! Този старец може да те подлуди. Имаш ли нещо против да го пораздрусам малко?

— Дали имам нещо против? — избухна Бони. — Бих искала и аз да го пораздрусам!

— За целта ще трябва първо да го намерим! — рече Елъри весело. Двамата тръгнаха. Холът бе пуст. Кухнята също, макар че дъхаше на прясно запарен чай и върху масата имаше трохи хляб. Елъри поведе Бони по стълбата.

— Хващам се на бас, че пак е горе и пак не е на кеф. Господин Стюарт!

Никакъв отговор.

— Нека аз да видя — рече Бони решително и се затича по стълбите.

 

 

Намериха стареца в леглото, масичката до него бе отрупана с всевъзможни лекарства — кутийки с хапчета, шишета със сиропи, спрейове и лъжици от неръждаема стомана. Беззъбите му челюсти упорито дъвчеха сандвич със студено месо и докато ги зяпаше застрашително, без каквато и да е изненада, той гълташе жадно изстуден чай с лед.

— Дядо! — извика Бони. — Не ни ли чу?

Той й хвърли кръвнишки поглед изпод рунтавите си вежди и продължи да дъвче, без да дава вид, че я е чул.

— Дядо! — Бони изглеждаше уплашена. — Не ме ли чуваш? Оглуша ли?

Той спря да дъвче само колкото да изръмжи:

— Махай се. — После отново отпи от чая и отхапа от белия хляб. Бони почувствува и облекчение, и гняв.

— Защо се отнасяш така с мен? Ти не си ли човек? Какво ти става?

Космите по страните и брадичката му спряха да шават и челюстите му рязко се сключиха. После той попита троснато:

— Какво искаш?

Бони седна.

— Искам — рече тя тихо — малко нежност, с която никога не си дарил мама.

Изучавайки сърдитата старческа физиономия насреща си, Елъри с почуда забеляза как някаква сянка на нежност се промъкна в сълзливите зачервени очи. После това изражение изчезна. Дядката каза сърдито:

— Много е късно вече. Стар човек съм. Блайт трябваше да се сети за това преди години. Тя никога не ми е била дъщеря. — Фъфленето се засили: — Никого не искам да виждам! Махай се и ме остави на мира. Дяволите да го вземат оня глупак Джуниъс! Ако го свърташе на едно място, можеше да ми осигури поне малко спокойствие!

Ръцете на Бани се свиха в два юмрука.

— Колкото и да викаш, не можеш да ме уплашиш! — рече тя спокойно. — Много добре знаеш, че вината бе твоя, а не на мама. Никога не си й дал любовта, която тя с право е очаквала от теб.

Старецът тресна чашата и запокити останките от сандвича.

— Кой ти дава право да ми говориш така? — кресна той. — Че ти какво знаеш? Тя никога не те е водила при мен. Тя изобщо…

— А ти кога си й показал, че искаш?

Костеливите ръце се размахаха, после се отпуснаха върху завивката.

— Нямам намерение да споря с вчерашно хлапе. Дошла си заради парите ми. Знам защо си дошла. За парите ми. Всички деца и внуци само това искат!

— Дядо — ахна Бони и стана. — Как можеш да кажеш такова нещо?

— Махай се, махай се — повтори той. — Този глупак Джуниъс! Да вземе да отиде в Лос Анджелес и да остави домът ми да се превърне в крайпътен хан. Бог знае какви бактерии сте домъкнали, ти и този с теб. Аз съм болен стар човек. Аз…

— Довиждане — каза Бони и се отправи към вратата с невиждащ поглед.

— Почакай — обади се Елъри. Тя изчака с трепещи устни. Елъри се обърна към стареца мрачно: — Господин Стюарт, ваша работа си е как ще живеете, но е извършено углавно престъпление и не можете да останете безучастен. Ще трябва да отговорите на въпросите ми.

— Ти кой си? — Запита кисело старецът.

— Няма значение кой съм. В сряда преди една седмица… тоест преди девет дни… дъщеря ви и Джак Ройл са ви посетили. Защо?

Стори му се, че за миг в погледа на стареца блесна изненада, но само за миг.

— Значи и това сте разбрали, така ли? Сигурно си от полицията, като онзи идиот Глюк, който идва в началото на седмицата. Полицаи!

— Зададох ви въпрос, господин Стюарт…

— Искаш да знаеш защо са идвали, а? Хубаво, ще ти кажа — рече неочаквано старецът и седна в леглото. — Защото им трябваха пари ето защо! Всички само това искат!

— Мама ти е искала пари? Не вярвам.

— Лъжец ли ме наричаш, а? — рече старецът жлъчно. — Казвам ти, че ме помоли за пари. Не за себе си, признавам. Но ме помоли. За оня нехранимайко Ройл!

Бони и Елъри се спогледаха. Ето какво било. Блайт бе дошла при баща си противно на всичките инстинкти… не за себе си, а заради човека, когото обичаше. Бони отвърна очи и се загледа през прозореца в студеното небе.

— Ясно — подхвърли Елъри. — И вие й дадохте?

— Трябва да не съм бил с всичкия си този ден — измърмори старецът. — Дадох на Ройл чек за сто и десет хиляди долара и казах на Блайт да не ме безпокои повече. Нехранимайко с нехранимайко! Май на карти е задлъжнял! Тя искаше да се жени за комарджия. Е, всеки сам си решава.

— О, дядо — изхлипа Бони, — стар преструван такъв!

Тя направи крачка към него.

— Не се приближавай! — рече старецът бързо. — Не си стерилна! Пълна си с бактерии!

— Значи все пак си я обичал. Искал си тя да бъде щастлива.

— Просто исках да ме остави на мира.

— Ти само се правиш на коравосърдечен…

— Нямаше друг начин да се отърва от нея. Защо хората не ме оставят на мира? Блайт каза, че и без това парите един ден ще бъдат нейни и просто иска малка част в аванс… — Брадясалите му бузи потрепериха. — Махай се и да не съм те видял повече.

Усмивката застина върху устните на Бони.

— Знаеш ли — прошепна тя, — вярвам ти, че си й ги дал само да се отървеш от нея. Не се безпокой, дядо. Ще се махна и никога няма да ме видиш повече. Докато си жив, няма да чуеш дума от мен.

Старецът отново вдигна юмруци. Бледото му лице бе почервеняло от гняв.

— Няма да умра толкова скоро! — извика той. — Не се бой! Махайте се и двамата.

— Още не рече Елъри и погледна към Бони. — Бони, нали нямаш нищо против да ме почакаш в самолета? След малко ще дойда. Искам да поговоря с дядо ти насаме.

— Да можех, щях да хвръкна. — Бони се втурна навън. Елъри я чу да тича по стълбите, сякаш някой я гонеше. Не продума, докато не чу входната врата да се затръшва. После се обърна към сърдитото старче.

— А сега, господин Стюарт, отговорете ми на един въпрос.

— Знаеш вече защо Блайт и онзи комарджия бяха тук — отвърна старчето намусено. — Нямам какво повече да кажа.

— Но въпросът ми няма нищо общо с посещението на Блайт.

— Ха! Какво искаш да знаеш?

— Искам да знам — рече спокойно Елъри — какво правехте миналата неделя вечерта вън с авиаторски шлем?

За миг му се стори, че дядката ще припадне, очите му се въртяха уплашено, а големият костелив нос потреперваше.

— А? — смотолеви старецът. — Какво каза?

Но скоро се окопити, тревогата му изчезна и сивата брада се навири войнствено. „Дърт петел“ — помисли си Елъри с неохотно възхищение. Въпреки годините си понасяше ударите доста леко.

— Видях ви в дъжда отвън с авиаторски шлем на главата. И то когато Джуниъс казваше, че сте горе, заключен в стаята.

— Да — кимна старецът. — Да, бях навън. Защото исках да вдишам божия чист въздух. Бях излязъл, защото домът ми бе пълен с непознати.

— В дъжда? — усмихна се Елъри. — Мислех, че се страхувате от пневмония.

— Аз съм болен човек — рече старецът упорито. — Но по-скоро ще рискувам да хвана пневмония, отколкото да се забъркам с непознати.

— Почти казахте „да се забъркам в убийство“, нали? Защо толкова се боите да не се забъркате в това убийство, господин Стюард?

— В което и да е.

— Убийството на родната ви дъщеря? Не смятате ли… не изпитвате ли… за малко да го нарека „естествено“ желание за мъст?

— Искам само да ме оставят на мира.

— Ами шлемът на главата ви…

— Из къщата се търкалят няколко шлема. Добра защита от дъжда.

— А, вече сме любезни. Защо ли хората, които имат какво да крият, като правило се стараят да разговарят любезно? Само че какво криете вие?

Вместо отговор старецът протегна ръка и сграбчи ловджийската пушка от мястото й до леглото. Без нито думи той я постави в скута си. Не сваляше очи от Елъри. Елъри се усмихна, сви рамене и излезе. Стараеше се да тропа по-силно надолу по стълбите, а на площадката шумно влачеше, крака чак докато стигна входната врата. Отвори и затръшна с все сила, но остана вътре, ослушвайки се. Отгоре не се чуваше нито звук, Елъри смръщи вежди и се огледа. Той прекоси всекидневната на пръсти, отвори внимателно една врата, хвърли бегъл поглед вътре, кимна и прекрачи прага, като затвори след себе си също тъй внимателно.

Намираше се в библиотека или кабинет — обширна стая с мертеци, мрачна като всички помещения в тази къща. И в нея се усещаше тягостната атмосфера на необитавано място. Всичко бе покрито с дебел слой прах, безмълвен коментар за домакинските таланти на доктор Джуниъс. Без да се двоуми, Елъри се приближи до огромното като самолетоносач бюро в центъра на стаята — масивна, резбована, дъбова мебел с древна патина. Интересуваше го не антикварната стойност на бюрото на Толанд Стюарт, интересуваше го съдържанието му. В стаята нямаше сейф, а бюрото изглеждаше най-вероятното хранилище на онова, което търсеше.

Намери го във второто чекмедже, в зелено боядисана стоманена кутия, до която лежеше катинар с ключ.

Това бе завещанието на Толанд Стюарт.

Елъри го прочете жадно, наострил ухо за шумове откъм стаята на стареца горе.

Документът бе отпреди девет и половина години и носеше печатите на стара, солидна банкерска къща в Лос Анджелес. Това бе холографско копие на завещанието, написано с чепатия почерк на дядката. Елъри си представи как дъртакът пъшка над листа, издул с език старческата си буза. Най-отдолу стоеше подписът на Толанд Стюарт, и имената на свидетелите — очевидно служители на банката — не говореха нищо на Елъри.

Завещанието гласеше:

„Аз, Толанд Стюарт, шестдесетгодишен, умствено и психически здрав, правя своето завещание и изразявам последната си воля.

На доктор Хенри Ф. Джуниъс, работещ при мен, оставям сумата сто хиляди долара в брой или в ценни книжа, но само при следните условия:

(1) Че до смъртта ми или за срок не по-малък от десет години от датата на това завещание доктор Джуниъс ще ми служи неотлъчно, с прекъсвания единствено поради болест или поради други независещи от него обстоятелства. През цялото време той се задължава да се грижи за мен като мой лекар и единствен пазител на моето здраве и

(2) Че аз, Толанд Стюарт, ще съм надживял този десетгодишен период, тоест че моята смърт ще настъпи след седемдесетия ми рожден ден.

В случай че независимо поради какви причини смъртта ми настъпи, преди да навърша 70 години, или в случай че доктор Джуниъс напусне службата си при мен доброволно или поради освобождаване от длъжност преди изтичането на десетгодишния срок, упоменат по-горе, завещанието ми от 100 000 долара на негово име да се смята за невалидно и моята собственост да бъде предадена изцяло и безразделно на моите законни наследници.

Нареждам също така да бъдат платени текущите ми дългове, както и разноските по погребението.

Останалата част от имуществото си оставям да бъде разделено както следва: половината (1/2) оставям на единственото си дете и дъщеря, Блайт, или в случай че се спомине преди мен, на нейните наследници. Другата половина (1/2) да получи внучката ми Бонита, дъщерята на Блайт, или в случай че Бони се спомине преди мен, наследниците на Бони.“

Ако не се брои един кратък параграф, в който младият вицепрезидент на банката се упълномощаваше за изпълнител на завещанието, в документа нямаше нищо друго.

Елъри го постави обратно в зелената кутия, затвори чекмеджето и се измъкна от къщата.

Когато излезе на самолетната писта, чипоносият самолет, който бе видял в неделя вечерта, тъкмо се приземяваше. Пилотът рулира и спря до самолета, който бе докарал Елъри и Бони тук горе, в планината. От кабината скочи доктор Джуниъс същински застарял кондор с шлем. Той махна на Бони, която чакаше в другия самолет, и забърза да поздрави Елъри.

— Значи се наканихте да ни посетите — рече любезно. — А пък аз да отида на пазар! Какво ново на холивудския фронт?

— Нищо ново. — Елъри направи пауза. — Току-що имахме честта да разговаряме с вашия почитаем благодетел.

— Щом като кожата ви е цяла — усмихна се докторът, — сигурно не е било толкова страшно. — После добави със съвсем различен тон: — „Благодетел“ ли, казахте?

— Да, защо? — измърмори Елъри. — Не е ли така?

— Не разбирам какво имате предвид. — Блестящите очички на доктора сякаш се оттеглиха в жълтеникавите си хралупи.

— Хайде, хайде, докторе.

— Не, честно.

— Или може би не знаете за дребната сумичка, която онзи мърморко ви е оставил за старини!

Доктор Джуниъс отметна глава назад и се засмя.

— А, това ли! — Смехът му секна. — Разбира се, че знам. Защо мислите, съм се погребал тук?

— Мислех — рече сухо Елъри, — че трябва да има солидна причина.

— Предполагам, че той ви е казал.

— Мм-мм.

— Не съм сигурен — каза доктор Джуниъс, вдигайки рамене, че печеля от тази сделка. Евтино е за сто хиляди, честно ви казвам. Да живееш със стария пират и да се примиряваш със сръдните и прищевките му в течение на десет години — това струва милион, ако не, и повече.

— Как се стигна до това странно споразумение между вас, докторе?

— Когато се запознахме, току-що му бяха направили пълни изследвания двама шарлатани, които му бяха намерили слабото място и го скубеха по най-безобразен начин. Казали му, че има рак на стомаха, уплашили го и го накарали да повярва, че му остават най-много година-две живот.

— Значи умишлено са го заблудили?

— Така предполагам. Сигурно са се страхували, че свещената крава рано или късно ще спре да дава мляко, и са решили да измъкнат от него каквото могат за година-две, вместо да раздухват хипохондрията му за по-дълго. Както и да е, той дойде при мен, аз го прегледах и открих, че просто страда от язва. Съобщих му го и шарлатаните побързаха да изчезнат.

— Но аз още не разбирам…

— Нали ви казах, че не познавате Толанд Стюарт — рече докторът мрачно. — Той ги подозираше, но все го гризеше съмнението, че може и да има рак на стомаха. Аз го уверих, че бързо ще оправя язвата му, и така му дойде идеята да ме ангажира за свой личен лекар. Онези шарлатани му даваха още година-две живот. На мен той ми каза, че ако го поддържам жив и в що-годе добро здраве десет години ще ми отпусне значително възнаграждение.

— Значи по китайската система. Пациентът плаща само докато се радва на добро здраве.

— Добро здраве! — изсумтя доктор Джуниъс. — Този човек е здрав като камък. За кратко време се справих с язвата му и оттогава дори не е настивал.

— Но всичките лекарства и хапчета до леглото…

— Оцветена вода и захаросани успокоителни. Не дотам почтена, но резултатна терапия. В аптечката му не е имало истинско лекарство от осем години насам. Трябва обаче да лекувам въображаемите му страдания, или ще ме изрита от къщата.

— И тогава няма да можете да получите стоте хиляди, когато умре.

Докторът вдигна ръце.

— Когато умре! Ако питате мен, ще доживее деветдесет години. Шансовете да ме надживее са в негова полза, а за времето, прекарано в отшелничество тук, горе, аз ще получа само два реда във вестникарската колонка за скръбни вести.

— Но той не ви ли плаща годишен хонорар?

— А, да, доста солидна сумичка — вдигна рамене докторът. Но за нещастие от нея нищо не ми остава. Ще полудея, ако не се измъквам до Лос Анджелес от време на време. Когато ида в града, то е само за да загубя някой и друг долар на рулетка или на хиподрума… част от парите съм вложил на борсата.

— Да не би при Алесандро?

Докторът свъси вежди и се извърна към зъберите на хоризонта.

— Някога желали ли сте нещо много силно?

— Често.

— Рано осъзнах, че от мен лекар няма да стане. Нямам необходимата нагласа. Едно нещо винаги съм желал, но никога не съм имал поради липса на средства — свободно време.

— Свободно време ли? Че за какво ви е?

— Да пиша! Имам какво да разкажа на света. — Той се потупа по гърдите. — Но моите сюжети са заключени тук и няма да видят бял свят, докато мисълта ми е заета с глупости, докато имам финансови затруднения и ми липсва свободно време и чувство за сигурност.

— Но тук горе…

— Какво тук горе? — запита Джуниъс свирепо. — Сигурност? Време? Аз съм затворник. По цял ден съм на крак, от сутрин до вечер, прислужвам на този стар глупак, готвя му, бърша му носа, тичам по прищевките му, чистя му къщата… Не, господин Куин, тук не мога да пиша. Мога само да тичам до скъсване и да се надявам, че някой ден той ще си счупи врата по време на лов за зайци.

— Поне сте откровен — промърмори Елъри.

Докторът го погледна уплашено.

— Довиждане — каза припряно и забърза към къщата, скрита сред дърветата.

— Довиждане — отвърна Елъри сдържано и се качи в чакащия самолет.