Оле Лунд Киркегор
Виргил Дребосъка (6)

Скитникът

На следващата сутрин, когато момчетата отидоха при ковача, змеят беше изчезнал. След него в ковачницата бе останала само остра, противна миризма.

— Къде ли се е дянал? — попита Виргил Дребосъка. — Изглежда е изчезнал.

— Не зная — отговори големият черен ковач. — Когато си легнах, вратата беше затворена, а като станах, пак беше затворена. Но него го нямаше. Единственото, което намерих, бе една малка мишка.

— Нима змейовете могат да се превръщат в мишки? — попита Оскар.

— Не зная — отговори ковачът. — Вчера тук имаше змей, днес има само една мишка.

— Жалко! — каза Оскар. — Щеше да бъде много забавно, ако още веднъж го бяхме показали на учителя.

— Няма значение — намеси се Виргил Дребосъка. — Вместо него ще занесем в училище мишката. Учителят като че ли спомена, че предпочита да види мишка.

Момчетата решиха, че идеята е добра, и Виргил Дребосъка пъхна мишката в джоба си.

— Много по-лесно е да занесеш в училище мишка, отколкото змей — каза ковачът.

В училището учителят вече викаше децата в клас. Последните метри Виргил Дребосъка, Оскар и Карл Емил трябваше да тичат, за да не закъснеят.

— Змеят изчезна! — съобщи Виргил Дребосъка. — А при ковача миришеше на мухлясало сирене.

— Колко пъти ще ви моля за тишина? — попита учителят. — Скоро търпението ми ще се изчерпи.

— На сутринта се превърнал в мишка! — продължи Виргил Дребосъка. — Вижте!

Червенокосият учител отвори уста, за да им се скара, но като видя мишката да излиза от носната кърпа на Виргил Дребосъка, само почервеня.

— Тя се дърпа! — каза Виргил Дребосъка. — Ой, скочи на пода.

И наистина. Мишката скочи на пода и побягна, а всички момичета в класа се качиха върху масите и столовете.

— Спокойствие! — извика учителят. Той се беше качил на перваза на прозореца и целият трепереше. — Изхвърлете това противно животно през вратата!

— То е напълно безопасно — рече Виргил Дребосъка. — Но не можем да го хванем.

В същия миг на вратата се почука: чук-чук!

— Влез — каза учителят.

Вратата се отвори много бавно и вътре надникна една странна глава с високо черно бомбе.

— Здрасти, здрасти — каза главата. — Биксен, баксен, тук май играете гимнастика.

— Какво? — не разбра учителят, който все още стоеше на перваза на прозореца. — Кой сте вие?

— Казвам се Крал Морков — каза главата. — Чух силни викове и дойдох да помогна, ако мога.

— Вижте мишката! — извика Виргил Дребосъка. — Избяга през вратата.

Учителят слезе от прозореца.

— Вън! — кресна той на главата. — Тук сме в училище и трябва да работим.

— Биксен, баксен, ей ти, оттук се махни! — каза главата. — Ще взема мишката.

Вратата се затвори и странната глава изчезна.

— Какво беше това? — попита Виргил Дребосъка. — Като че ли каза, че се нарича Морков.

— Тишина! — изрева учителят. — Седнете и пишете. А що се отнася до теб, Виргил, това да е последният път, когато идваш с животни на училище.

— Кой беше онзи с шапката? — питаха едно през друго децата.

— Някакъв скитник — отговори учителят. — Много скучна личност. Такива хора само се влачат по пътищата и нищо не правят.

— Ама че забавно! — обади се Виргил Дребосъка.

— Тихо! — викна му учителят.

 

 

В междучасието Виргил Дребосъка каза на Карл Емил:

— Скитникът беше забавен тип. Много ми се иска да си поговоря с него.

— Те са опасни — рече Карл Емил. — Мама казва, че децата не бива да разговарят с такива хора.

— И все пак той беше доста забавен. И наговори такива щуротии на учителя.

— Сигурно досега не е виждал учител да стои на перваза на прозорец — обади се Карл Емил.

— Чел съм някъде, че докато се шляят по пътищата, скитниците ядат километри — каза Оскар. — Чел съм го в една книга.

— Километри ли? — попита Виргил Дребосъка. — Какво е това километри?

— Нещо, което се намира по пътищата — обясни Оскар. — Нещо, което скитниците ядат.

— Аха — каза Виргил Дребосъка. — Много ми се иска да се запозная с него. Дали наистина се нарича Морков. След училище ще отида на пътя да го погледам как яде километри.

Нямаше нужда момчетата да ходят чак на пътя, за да намерят скитника. Когато след училище си тръгнаха към домовете, видяха го да стои малко по-надолу на улицата.

— А-уу, колко е странен! — възкликна Виргил Дребосъка. — Вижте му дрехите.

Скитникът с високото черно бомбе на главата стоеше пред къщата на бакалина. Носеше голямо зелено палто и шал около врата, въпреки че беше посред лято. Той пееше:

Птичките пеят

и главата кима,

когато идва

миналата година.

Хей, хей, тра-ла-ла!

До него имаше чудновата вещ, която приличаше на стара бебешка количка.

— Да отидем при него — каза Виргил Дребосъка. — Хайде!

Момчетата отидоха при смешния човек.

— Вярно ли е, че се казваш Морков? — попита Виргил Дребосъка.

— Точно така — отговори скитникът. — Крал Морков. Книги ли си тръгнал да продаваш, приятелю?

— Не — каза Виргил Дребосъка. — Това са ми учебниците.

— Вашето училище е доста особено — рече Крал Морков. — Защо стоите върху масите и первазите на прозорците? Когато ходех на училище, ние не правехме така. Но аз всъщност съм ходил само три дена на училище.

— Само три дена си ходил на училище? — учуди се Виргил Дребосъка.

— Да — каза Крал Морков, — не ме търпяха повече.

— Какво направи? — попита Виргил Дребосъка.

— Заведох един змей в училище — отговори Карл Морков. — Учителят не го хареса. Но такива змейове няма вече. От години не съм виждал.

— Ние вчера хванахме един змей — каза Оскар. — Много смърдеше.

— И на времето смърдяха ужасно — рече Крал Морков.

— Вярно ли е, че ядеш километри? — попита Виргил Дребосъка.

— С купища — отговори Крал Морков и се засмя. Момчетата видяха, че има само два зъба. — Ям стотици километри на ден.

— Ех, да бях на твое място! — въздъхна Виргил Дребосъка. — Какво имаш в количката?

— Биксен, баксен! — каза Крал Морков. — Много неща. Шишета, медали, цветя, една кана за кафе, седем йорета^[1], четка без косми и една много рядка птица.

— Може ли да я видим? — попитаха момчетата.

Скитникът откри старата детска количка и оттам излетя голяма сива птица. Тя кацна върху зеленото му палто.

— Ай-й! — извикаха момчетата.

— Това е химстергимска птица — поясни Крал Морков. — Тя може да говори.

— Много прилича на врана — каза Оскар.

— Не знаеш ли, че враните са червени и са големи колкото монета от десет йорета? — възмути се Крал Морков. — Ти, който всеки ден ходиш на училище!

— Може ли да я чуем как говори? — попита Виргил Дребосъка.

Скитникът дръпна химстергимската птица.

— Вееех! — каза птицата.

— Що за език е това? — попита Виргил Дребосъка.

— Япински — отвърна Крал Морков. — Всички истински химстергимски птици идват от Япиния. Трябва да сте чували за тази страна.

— Никога — призна Оскар. — Никога не съм чел за нея.

— О-о! — възкликна Крал Морков. — Тя е прекрасна страна! Там растат цветя, големи колкото дървета. Всички хора живеят в празни бъчви. Вали само нощем и животните носят панталони. Да, прекрасна страна.

— Бил ли си там? — попита Карл Емил.

— Дали съм бил? — каза Крал Морков. — Бил съм много пъти. Аз съм в Япиния почти всяка нощ. Това е най-прекрасната страна, за която човек може да мечтае. Там е топло и лете, и зиме. Най-вече през зимата. Там хората ядат само слънчеви лъчи, по цял ден се разхождат с файтони и викат „ура“.

— Охо! — възкликнаха момчетата.

— Но най-хубавото е, че никой не трябва да работи. Само да извикаш „ура“, и веднага в устата ти влизат най-вкусните слънчеви лъчи. Те имат вкус на ягоди, сливи, смокини, на марципан и на сок. В Япиния никой не плаче, никой не скучае и никой не се сърди.

— Как се отива в Япиния? — попита Виргил Дребосъка.

— Това е много трудно — отговори Крал Морков. — Не мога да ви обясня точно как става.

— Безобразие! — възмути се Виргил Дребосъка. — Много бих искал да опитам слънчевите лъчи, да се повозя на файтон и да повикам „ура“.

— Какво друго има в количката ти? — попита Оскар.

Карл Морков извади една четка.

Без косми.

— За какво ли може да служи? — попита Виргил Дребосъка.

— С нея си реша косата всяка сутрин — отвърна скитникът. — Когато си реша с нея косата, пред мен се явяват всичките ми приятели. Побъбряме си малко, преди да тръгна на път. Ако искате да знаете, всичките ми приятели са деца.

— Много неща си научил! — каза Виргил Дребосъка. — Жалко, че не живееш тук. Колко весело щеше да бъде!

— За съжаление трябва да тръгвам — каза Крал Морков. — Ще пътешествам с моя приятел, капитан Юн. Ще преплуваме морето и ще поздравим всички риби, които живеят в него. Ще поговорим с китовете. И летящите риби ще се стрелкат край нас и ще казват плим!

— Плим ли казват? — попита Карл Емил.

— Да, така казват. Те летят покрай нас и крилата им са обагрени във всички цветове — като цветя са. Ще срещнем и рибите куфари, които плуват заднешком, когато са в добро настроение. И рогатите риби, които свирят на флейта, когато духа вятър. Ще се издигаме върху вълни, високи като планини, и ще се пързаляме надолу по тях.

— Ах! — възкликна Виргил Дребосъка. — Мога ли да дойда и аз?

— Не можеш — отговори Крал Морков. — Капитан Юн иска да плава само с мен. Трябва да ви кажа, че капитан Юн е малко особен. Корабът му е от картон и плува само когато аз съм с него. Аз мога да плавам с него, защото съм роден под щастлива звезда.

— Какво е щастлива звезда? — попита Виргил Дребосъка.

— Щастлива звезда е една от онези червени звезди, които висят на конец. Човек може да ги види през зимата, когато пуши пура.

— Колко много неща разказваш — рече Виргил Дребосъка. — Никога не съм срещал човек, който може да разказва толкова много неща като теб, Морков.

— Затова имам толкова много приятели — каза Крал Морков. — Но сега ще видите нещо, което показвам само на най-добрите си приятели.

Той пъхна ръка в старата детска количка и извади нещо.

— Какво е това? — попитаха момчетата.

— Един тюлинюп — каза скитникът.

— За какво служи? — попита Карл Емил.

— Сега ще видите — отговори скитникът.

Той беше извадил от детската количка малка кутийка с миди върху капака. Вдигна капака и доближи кутийката, за да надникнат в нея.

— Злато — каза Виргил Дребосъка.

— Златен тюлинюп — обясни Крал Морков. — Закачва се на корема като медал. Получих го едно време от краля за бягане заднешком в снега.

— Охо! — каза Виргил Дребосъка. — Може ли човек да получи тюлинюп за такова нещо?

— Да — отговори скитникът. — Ако кралят е в добро настроение. Е, момчета, аз трябва да вървя. Радвам се, че се запознахме.

— Не може ли да дойдем с тебе? — попита Виргил Дребосъка. — В Япиния.

— Не, дотам трябва сами да стигнете — каза Крал Морков. — Аз не мога да ви заведа.

Скитникът си тръгна, а момчетата стояха до къщата на бакалина и гледаха след него.

— Кой беше този човек? — попита бакалинът. — Стори ми се, че на рамото му беше кацнала врана.

— Това не е никаква врана! — обясни Виргил Дребосъка. — Това е химстергимска птица от Япиния.

— Хо-хо! — каза бакалинът. — Такава ли била работата? Този човек сигурно познава и краля.

— Да — рече Виргил Дребосъка. — Веднъж получил от него тюлинюп за бягане заднешком в снега.

— Брей! — учуди се търговецът. — Наистина ви е разказал доста истории.

— Да — каза Виргил Дребосъка. — Най-хубавите истории, каквито някога съм чувал.