Айзък Азимов
Битката за Фондацията (2)

2

Макар да не забрави предупреждението на Амарил, Селдън не си даваше труд много да мисли за него. Четиридесетият му рожден ден бе дошъл и отминал — с обичайния психически удар.

Четиридесет! Сбогом, младост! Животът вече не се простираше като огромно неразчертано поле, губещо се на хоризонта. Беше на Трантор от осем години и времето отлетя бързо. След още осем години ще бъде почти на петдесет. Ще се зададе и старостта.

А той дори не бе поставил психоисторията върху прилични основи! Юго Амарил говореше умно за закони и разработваше уравненията си, правейки смели предположения, основани на интуицията. Само че как би могъл човек да провери тези предположения? Едно пълно изучаване на психоисторията ще изисква експерименти, които включват цели светове с хора и цели столетия при абсолютна липса на етична отговорност.

Това го изправяше пред невъзможен проблем, а той отказваше да си губи времето с факултетски въпроси, така че в края на деня пое към къщи в мрачно настроение.

Обикновено разчиташе разходката си през кемпуса^[1], та студентското градче да повдигне духа му. Стрилингският университет имаше висок купол и кемпусът създаваше впечатлението, че си на открито, без да ти се налага да понасяш всякакво време, както му се бе случило при първата му (и единствена) визита в Императорския дворец. Тук имаше дървета, полянки, пътечки — почти сякаш беше на родния си Хеликон.

През деня илюзията за облачно време се поддържаше, като слънчевата светлина (не слънцето, разбира се, ами слънчевата светлина) се появяваше и изчезваше на случайни интервали. И като беше леко хладно, съвсем мъничко.

На Селдън му се струваше, че напоследък хладните дни са малко по-често от обикновеното. Да не би Трантор да пестеше енергия? Дали неефективността се увеличаваше? Или (и Хари се намръщи вътрешно при тази мисъл) той застаряваше и кръвта му ставаше по-рядка? Пъхна ръце в джобовете на якето и вдигна рамене.

Обикновено не си даваше труд да разсъждава накъде отива. Тялото му идеално знаеше пътя от канцеларията до компютърната зала, оттам до апартамента и обратно. Най-често извървяваше маршрута си с мисли, блуждаещи във всички посоки, но днес някакви звуци проникнаха в съзнанието му. Безсмислени звуци.

— Джоу… Джоу… Джоу… Джоу…

Бяха приглушени и идваха отдалеко, ала възкресиха един спомен. Да, предупреждението на Амарил. Демагогът. Дали не бе в градчето?

Без Селдън да вземе съзнателно решение, краката му свърнаха от пътя и го изкачиха по малкото възвишение пред университетското поле, което се използваше за спортуване и студентска говорилня.

Насред полето средно голяма тълпа студенти ентусиазирано скандираха. На подиума стоеше непознат човек с гръмък глас и пулсираща дикция.

Това обаче не беше оня, Джоуранъм. Бе го виждал няколко пъти по холовизията. След предупреждението на Амарил Селдън започна да го следи отблизо. Джоуранъм беше едър и се усмихваше със заговорническа дружелюбност. Имаше плътна пясъчножълта коса и светлосини очи.

Ораторът бе дребен и слаб, с широка уста, тъмнокос и гръмогласен. Селдън не се вслушваше в думите му, макар че чу фразата „Властта — от един на многото“ и хоровия ответен рев.

„Чудесно — помисли си, — но как възнамерява да го направи на практика и дали го мисли сериозно?“

Беше се озовал в края на тълпата и се огледа да зърне някой познат. Забеляза Финангелос, студент по виртуална математика. Нелош млад мъж, с тъмна рунтава коса.

— Финангелос — повика го той.

— Професор Селдън — рече Финангелос, след като известно време се блещи в него, сякаш не можеше да го познае без клавиатурата до пръстите му. Затича се към Хари. — Да не сте дошли да чуете тоя образ?

— Дойдох просто да разбера каква е тази шумотевица. Кой е той?

— Името му е Намарти, професоре. Говори от името на Джоу-Джоу.

— Това го чувам — Хари Селдън пак се вслуша в скандирането. То явно започваше всеки път, когато ораторът кажеше нещо важно. — Само че кой е Намарти? В момента не си спомням такова име. От кой факултет е?

— Той не е член на университета, професоре. Това е един от хората на Джоу-Джоу.

— Ако не е член на университета, няма право да говори тук без разрешение. Как смятате, дали има разрешение?

— Не мога да знам, професоре.

— Добре тогава, хайде да научим.

Селдън тръгна през тълпата, обаче Финангелос го хвана за ръкава:

— Не се залавяйте, професоре. С него има бандюги.

Зад оратора, на разстояние един от друг, стояха шестима млади мъже с разкрачени крака, кръстосани ръце и свъсени вежди.

— Бандюги?

— За груба работа, в случай че някой опита нещо по така.

— Тогава той не само че не е член на университета, но дори и да има разрешение, пак не може да оправдае онова, което наричате негови бандюги… Финангелос, известете хората от охраната на университета. Те би трябвало вече да са тук и без да ги известяват.

— Предполагам, че не искат да се забъркват — промърмори Финангелос. — Моля ви, професоре, не се намесвайте. Ако искате да ги извикам, ще го направя, само изчакайте, докато дойдат.

— Може би ще успея да прекратя това, преди да са дошли.

Той започна да си пробива път напред. Не беше трудно. Някои от присъстващите го познаваха, а и всички можеха да видят професорската лентичка на рамото му. Стигна до подиума, сложи ръце върху него и с леко изръмжаване излетя три фута^[2] нагоре. Раздразнено си помисли, че преди десет години щеше да го стори с една ръка и без да ръмжи.

Изправи се. Ораторът млъкна, гледайки го с бдителни, леденостудени очи.

Селдън спокойно запита:

— Вашето разрешение да говорите пред студентите, господине?

— Кой сте вие? — рече високо ораторът и думите му се разнесоха наоколо.

— Аз съм член на преподавателското тяло на този университет — също тъй гръмогласно отвърна Селдън. — Вашето разрешение, господине?

— Не признавам правото ви да ме разпитвате за това.

Младите мъже зад оратора се събраха един към друг.

— Ако нямате разрешение, бих ви посъветвал незабавно да напуснете университетския терен.

— И ако не го направя?

— Ами охраната на университета е тръгнала насам — той се обърна към тълпата. — Студенти — викна, — тук имаме правото на свободно слово и свободата да се събираме, но могат да ни ги отнемат, ако позволим на външни лица без разрешение да провеждат неоторизирани…

Една тежка ръка падна на рамото му и професорът трепна. Обърна се, за да види, че това е един от „бандюгите“ на Финангелос.

Човекът каза със силен акцент, чийто произход Хари Селдън не можа незабавно да определи:

— Махай се оттук бързо.

— И каква ще е ползата? — попита Селдън. — Охраната ще дойде всеки момент.

— В такъв случай — кимна Намарти с дива усмивка — ще има бунт. Той няма да ни изплаши.

— Разбира се, че няма да ви изплаши — рече Селдън. — Много би ви харесало, само че бунт няма да има. Всички тихичко ще си идете — пак се обърна към студентите и отметна ръката от рамото си. — Ние ще се погрижим за туй, нали?

От тълпата някой извика:

— Това е професор Селдън! Страшно е готин! Не го удряйте!

Селдън почувства раздвоението на тълпата. Знаеше, че за някои едно ступване с охраната на университета би било добре дошло — просто от принципни съображения. От друга страна, имаше хора, които го харесваха, а и такива, които не го познаваха, но не биха желали да видят насилие срещу член на преподавателското тяло. Звънна женски глас:

— Пазете се, професоре!

Селдън въздъхна и хвърли преценяващ поглед към едрите младежи срещу себе си. Не знаеше дали ще може да се справи, дали рефлексите му са достатъчно бързи, а мускулите — достатъчно здрави, независимо от ловкостта му на извъртач. Единият бандюга го наближаваше, разбира се, прекалено самоуверен. Бавничко, което предостави на Хари Селдън малко от времето, нужно на застаряващото му тяло. Бандюгата протегна предизвикателно десница и това улесни нещата. Селдън хвана ръката му, извъртя се, приведе се, вдигна длан и рязко я спусна (с изръмжаване — защо ли му трябваше да ръмжи?). Бандюгата литна във въздуха, понесен частично от собствената си инерция. Приземи се на външния край на подиума с трясък и извадено от ставата дясно рамо.

Аудиторията изрева диво при такова неочаквано развитие на събитията. Моментално избухна гордостта от институцията.

— Оправи ги, професоре! — викна висок глас. Другите подеха вика му.

Селдън приглади косата си назад, опитвайки се да не пухти. Бутна с крак падналия стенещ бандюга от подиума.

— Още някой? — попита ласкаво той. — Или тихичко ще се махнете?

Гледаше Намарти и петимата му гангстери и понеже те нерешително мълчаха, каза:

— Предупреждавам ви, че сега тълпата е на моя страна. Ако се опитате да ми извадите душата, ще ви разкъсат на парчета… Хайде, кой е следващият? Давайте. Един по един.

При последното изречение повиши глас и направи малки приканващи движения с пръстите си. Тълпата запищя от кеф. Намарти упорито стоеше на своето място. Селдън скочи покрай него и обви с ръка врата му. Студентите вече се катереха по подиума, викайки: „Един по един! Един по един!“, и заставаха между телохранителите и Селдън.

Той увеличи натиска си върху дихателната тръба на оратора, после прошепна в ухото му:

— Има начин да се направи, Намарти, и аз го знам. Тренирал съм го с години. Ако само помръднеш и се опиташ да се измъкнеш, така ще ти повредя ларинкса, че никога повече няма да можеш да произнесеш нищо освен с шепот. Ако държиш на гласа си, прави, каквото ти кажа. Щом те поотпусна, нареди на твоята тайфа грубияни да се махнат. Ако изтърсиш нещо друго, туй ще са последните ти нормално произнесени думи. И върнеш ли се отново в това градче, няма вече господин Симпатяга. Ще си довърша работата.

За момент той намали натиска. Намарти дрезгаво проточи:

— Махайте се всички.

Онези бързо се оттеглиха, като помогнаха на пострадалия си другар.

Когато малко по-късно охраната на университета пристигна, Селдън рече:

— Съжалявам, господа. Лъжлива тревога.

Напусна полето и пак си тръгна към къщи с нещо повече от леко раздразнение. Беше се показал от една страна, която не би желал да демонстрира. Той бе Хари Селдън математикът, а не Хари Селдън садистът извъртач.

„Отгоре на всичко — мислеше си мрачно — Дорс ще научи за това.“ Всъщност по-добре да й каже сам, докато не е чула някой вариант, който ще направи впечатлението от инцидента по-тежко, отколкото беше в действителност.

Нямаше да бъде доволна.