Лине Кобербьол
Дъщерята на жрицата (3)

3.
Дракан

На следващата сутрин се опитахме да се държим така, сякаш нищо не се е случило. Давин отиде да отвори капаците на прозорците. Все още беше облачно, но вятърът бе утихнал. Аз налях вода от помпата на двора, запалих огън в огнището и приготвих овесена каша. Мели поиска малко мед в своята.

— Достатъчно мед яде вчера — казах й аз. — Ще вземеш да заприличаш на голяма дебела мецана.

— Не съм дебела — отвърна ми тя. — Даже съм слаба!

Наистина беше така. Тя беше пухкавка, но тази пухкавост създаваше приятно усещане за мекота и очарование, като перата на гълъбица или кожухчето на малко котенце. Имаше права, пълна с блясък червеникавокафява коса, като мама и Давин, с малко повече червени, отколкото кафяви оттенъци. Аз бях единствената в семейството с коса като конска опашка.

— Добре — казах й аз. — Но все пак би било добре, ако медът ни стигне до края на зимата.

— Мама винаги ми дава пълна лъжица!

— Не, не става — започнах аз, но Давин ме прекъсна.

— Дай й колкото мед иска — каза ми той. Беше застанал до прозореца и гледаше към пътя.

— Но, Давин….

— Не бъди толкова строга с нея, Дина.

— Не е това… — погледнах лицето му, върху което беше изписана умора, и ръцете му, които беше скръстил на гърдите си, сякаш му беше студено. — Добре ли си?

— Да, всичко е наред. Но съм гладен. Скоро ли ще е готова кашата?

Знаех, че се тревожи за мама. Но се престорих, че не съм забелязала това. Сипах им овесена каша, а в тази на Мели сложих пълна лъжица мед.

— Дъждът е спрял през нощта — казах аз тихо на Давин.

— Да — отвърна ми той. — И вече не духа.

Спогледахме се през кухненската маса, но не си казахме нищо повече.

— Ето — рекох аз и подадох лъжицата от меда на Давин. — И на нас ще ни дойде добре малко сладко.

Към пладне слънцето се показа иззад облаците, но мама още я нямаше. Бяхме нахранили козите, кокошките, гълъбите и зайците. Бяхме събрали и обрулените през нощта от вятъра ябълки в градината зад къщата. Зелената ми пелерина беше почти суха и мирисът на суроватка се усещаше съвсем леко.

— Къде е мама ? — попита Мели. — Защо се бави толкова?

— Не знам, Мели.

Тя захлипа.

— Страх ме е. Къде е мама?

— Знаеш ли какво — казах аз и я хванах за ръката. — Сега Давин ще те заведе в ковачницата при Рикерт и Елин. Там ще си поиграеш със Сал и Тенна, докато мама се прибере.

Лицето на Мели грейна.

— Дали Елин ще изпече сладкиш?

— Може би — отвърнах й аз. — Тя често го прави, нали?

А и жената на ковача имаше слабост към Мели и нейните големи зелени очи.

— Ти няма ли да дойдеш? — попита Давин.

Аз поклатих глава.

— Най-добре поне един от нас да остане тук. А пък и за вас ще е по-добре, ако мен ме няма.

— Рикерт не се страхува от теб — възрази по-големият ми брат.

— Да, може би не се страхува, но никога не ме гледа в очите. А и… след вчерашната случка ще е най-умно да не се вясвам в града известно време.

— Това не е решение на проблема — отвърна ми той. Изглеждаше хем загрижен, хем ядосан.

— Може и да си прав, но аз оставам тук.

Когато Давин и Мели се скриха зад кокошарника, аз взех кошницата с ябълки и започнах да ги беля на пейката пред бараката за дърва. Около мен закръжаха няколко гладни жълто-черни зли оси, привлечени от слънчевата светлина и плодовия аромат. Трябваше внимателно да се оглеждам, когато се присягах за нова ябълка. Набързо пристигнаха и повечето кокошки, закудкудякаха и настана бой за обелките. Пес полегна на слънце край пейката, въздъхна тежко и положи глава на предните си лапи. Докато беше кутре, все не можехме да го отучим да лови оси и пчели, но след като три-четири пъти го нажилиха, сам се отказа. Изведнъж той вдигна глава и изръмжа. Хвърлих поглед към кокошарника. Нима Давин се беше върнал толкова бързо? Тогава се чу трополене от копита по пътя и сякаш камък ми падна от сърцето. Мама се прибираше.

Пес се изправи и изръмжа, а после започна да лае толкова яростно и оглушително, че подплаши кокошките и те се разлетяха на всички страни.

Отново ме обзе безпокойство. Пес не беше от кучетата, които много-много лаят. И в никакъв случай, не би лаял по мама и Блис. Значи приближаваше някой непознат. Може би случаен пътник, който имаше работа в Биркене или горе в планините Хьой.

По пътя се зададе голям черен кон. Ездачът му също беше висок. Беше облечен в черни кожени дрехи и тъмносиня мантия. Той спря коня и погледна Пес, който продължаваше яростно да лае. После се обърна към мен.

— Това ли е къщата на Жрицата? — попита той.

Черният кон изпръхтя срещу Пес и го предупреди да стои надалеч, като толкова силно тропна с предния си крак в земята, че изпод подковата му се разлетяха искри.

— Да — отвърнах аз, изправих се и поизбърсах ръцете си в престилката. — Но Жрицата не е тук сега.

— Да, знам — рече ми мъжът и леко дръпна юздите.

Черният жребец спря да рие с копито в земята, но аз за всеки случай хванах Пес за каишката.

— Ти си дъщеря й, нали?

— Да. Дина Тонере.

Той скочи от коня и направи няколко крачки към мен. Пес се озъби и така се задърпа, че едва не ме събори.

— Кротко — скарах му се аз — Седни!

Пес изпълни командата с неохота. Цялото му дълго сиво тяло беше напрегнато, а мускулите му трепереха. Защо беше толкова враждебен? Дали защото мама я нямаше? Непознатият спря и се загледа за миг в озъбената муцуна на Пес. После отново се обърна към мен. И макар че стоеше съвсем близо, ме гледаше право в очите.

Аз изтръпнах. Очите му бяха сини, тъмносини като нощното небе. Едно студено, ясно нощно небе. Те се взираха в моите без колебание и страх. Този, който може спокойно да погледне една Жрица на срама в очите, е специален по един необикновен начин и е най-добрият приятел, който можеш да намериш, беше ми казала мама. Означаваше ли това, че непознатият ми беше приятел? Или пък можеше да ми бъде? Изведнъж ми стана интересно и го огледах по-добре. За разлика от повечето мъже, които познавах, той нямаше брада. Дори мустаци нямаше. Лицето му беше съвсем гладко, като на дете. Имаше фин нос, устни и брадичка. Не можех да кажа на колко години е. Макар че кожата му приличаше на детска, в изражението и погледа му имаше нещо, което го правеше да изглежда по-голям например от Давин или Торк, първородния син на мелничаря.

— Нося вест от майка ти, Дина — каза ми той. — Тя се нуждае от помощта ти.

Смразяващото предчувствие, което ме прободе, когато с Давин се спогледахме по време на закуска, внезапно се върна — още по-силно от преди.

— Какво е станало? — попитах аз с немощен, уплашен и самотен глас.

— По-добре сама да ти каже — отвърна ми той. — Ако не те е страх да яздиш голям кон, можем да тръгнем веднага. А теб не те е страх, нали?

— Не — рекох му аз, макар че черният жребец беше по-голям от всички коне, на които се бях качвала. — Но трябва да оставя бележка на брат си.

— Брат ти? Ами той къде е?

— При ковача — казах аз — Ще се позабави там.

И през ум не ми мина да не го последвам, нищо че не го познавах, а Пес го лаеше. Вярвах му. А и как можех да не му вярвам след като стоеше пред мен и ме гледаше в очите, както само семейството ми правеше? А може би мама беше решила, че обучението ми трябваше да започне със случилото се в Дунарк, каквото и да беше то.

Затворих Пес в кухнята. Веднага щом го пуснах, той отново започна да лае, изправи се и опря лапи на вратата. Не можах да го усмиря, колкото и да му шътках. Измих си ръцете на помпата, избърсах ги в престилката и влязох вътре, за да напиша бележка на Давин. Имам красив почерк. Толкова хубав, че мама понякога ме оставя да надписвам етикетите на бурканите, гърненцата и шишетата, които държим в килера, защото не е без значение дали там пише валериан или беладона. Някои от билките, които мама използва, са опасни, ако човек обърка дозата или ги даде на друг пациент, вместо на онзи, за когото са предназначени.

— Къде отиваме? — извиках аз на мъжа, който ме чакаше на двора, като продължаваше да държи юздите в ръка. — В Дунарк ли?

— Да, в Дунарк.

И така аз написах на Давин, че е дошъл пратеник от Дунарк, че мама все още е там и се нуждае от мен. Че може би ще е по-добре да останат да пренощуват у ковача. И накрая добавих: „С обич, Дина“. Сгънах бележката, адресирах я до Давин и я оставих по средата на кухненската маса, където нямаше как да не я види. Взех изпраната си пелерина, наредих на Пес да си отиде в коша и отново излязох навън.

Черният жребец изглеждаше много голям, но непознатият ме вдигна сякаш бях безтегловна, и ми помогна да седна странично на седлото — също като изисканите дами. Така, разбира се, изглеждах много по-добре, отколкото като замятах пола и възсядах коня напречно… През цялото време имах усещането, че се плъзгам надолу. Мъжът ме бе хванал здраво през кръста с едната си ръка, а с другата направляваше коня с лекота.

— Все още не знам как се казваш — казах аз нервно.

— Дракан — отвърна ми той, без да си направи труда да уточни дали това е малкото му име или фамилията. Конят се затича в лек галоп, а аз трябваше да се задоволя с това да вися от едната му страна. Но макар да се бяхме отдалечили доста от къщи, все още чувах как Пес лае ли лае, сякаш изобщо не възнамеряваше да спре.