Лине Кобербьол
Дъщерята на жрицата (1)

1.
Дъщеря на Жрицата

Честно казано, не беше Сила виновна, че един дракон ме ухапа по ръката. Беше чисто и просто съвпадение, че тя ме замери с кофа, пълна със суроватка, точно в деня, когато се появи конникът от Дунарк. Но всеки път, когато усетя болка в лявата си ръка, си спомням с копнеж за Липовата къща, за крушите и кокошките, които гледахме там… И отново ме хваща яд на Сила.

Сила беше дъщеря на мелничаря, единствено момиче в рояка от шест деца. Може би затова бе толкова непоносима. Ако Сила решеше, че иска филия, намазана с мед, копринена панделка за коса или пък комплект фигурки „Принц и дракон“, тя само поглеждаше с молещи очи и заговаряше със сиропеносладък глас. Очите й бяха сини като метличина, а на всяка от бузите й имаше трапчинка. Бащата на Сила беше като пластилин в ръцете й. А ако някой я закачеше или дръзнеше да се изпречи на пътя й, тя веднага изпяваше на двама от братята си. Те всички работеха в мелницата още от малки, бяха заякнали и подмятаха чувалите, сякаш бяха пълни с пух, а не с пшеница или брашно. Никой не гореше от желание да се бие с тях, дори и по-големият ми брат Давин, а той не бе от страхливите.

Сила беше свикнала всичко да става точно така, както тя го искаше. Обикновено аз странях от нея. Този ден обаче ми тръгна накриво още със ставането. Мама ми се скара, защото предната вечер си бях забравила шала до бараката за дърва и той беше подгизнал. После се сдърпах и с Давин и открих, че Мели, моята четиригодишна сестра, досадна като конска муха, беше откъснала очите на старата ми парцалена кукла. Аз, разбира се, бях прекалено голяма, за да си играя с кукли, и не го правех често, но Нана беше моята кукла, а аз не бях разрешила на Моли да я пипа. С една дума, бях толкова сърдита и гневна на цялото си семейство, че не можех да изтърпя нито минута повече да бъда в къщата заедно с тях. Първо отидох в конюшнята и постоях малко при Блис, нашата добричка кафява кобилка. Но след малко се появи Давин и я изведе на паша на поляната зад крушовите дървета. Стана ми самотно и тягостно. Освен това мама със сигурност скоро щеше да ми намери някакво занимание, защото, според нея, работата беше най-добрият лек срещу сърдити муцунки и увесен нос. Преди да се усетя, вече бях поела към селото. Биркене^[1] не беше голямо, но въпреки това разполагаше с ковачница, странноприемница и мелница — собственост на родителите на Сила, а във вътрешността му бяха разположени единайсет малки стопанства. Освен това имаше и няколко имота като Липовата къща — нашият дом. Те се намираха извън селото и хем бяха част от него, хем не бяха. В почти всички къщи живееха цели семейства и почти всички семейства имаха деца, някои дори — по цял рояк. Човек би помислил, че при такъв голям избор не би било трудно да си намеря една-две приятелки или поне другарче за игра. Но не беше така. Не и когато си дъщеря на Жрицата. Когато бях малка, си играех със Сася, дъщерята на гостилничаря. Но после на нея й стана трудно да ме гледа в очите и отношенията ни взеха да куцат. Сега и тя ме отбягва, като всички останали.

И така, когато най-накрая стигнах до селото, след като почти половин миля бях шляпала в кал под напора на вятъра, осъзнах, че не знам защо съм дошла. В последно време рядко слизах тук сама и обикновено го правех, за да изпълня някаква заръка на мама. Сега стоях объркана по средата на площада и се опитвах да изглеждам така, сякаш съм спряла за миг, колкото да си почина малко. Янус Калайджията мина покрай мен с двуколката си и ме поздрави учтиво, но не ме погледна. Малко по-нататък се намираше ковачницата, където Рикарт подковаваше черно-белия кон на кръчмаря. Като ме видя, Рикарт ми махна, но бързо отново наведе глава и продължи с работата си. В този миг по земята заплющяха едри капки дъжд и не вървеше повече да се преструвам, че стоя и се препичам на слънце. Може би по навик се отправих към странноприемницата. Там нямаше почти никого, с изключение на един-единствен гост. Той ядеше вечерята си — голям самун хляб като този, който печаха планинците от възвишенията от другата страна на Скайлерс Ранд. Човекът сигурно беше работил през лятото като пазач на кервани и сега се прибираше вкъщи.

Майката на Сася стоеше зад тезгяха и бършеше чаши.

— Добър ден, Дина — поздрави ме тя учтиво с поглед, взрян в чашата, която търкаше разсеяно. — Какво мога да направя за теб?

Как ли би постъпила, ако й кажех: „Погледни ме!“? Но аз, разбира се, не го направих. Вместо това попитах:

— Вкъщи ли си е Сася?

— Не, мисля, че е у мелничаря — и тя кимна с глава в посока към мелницата, без обаче да вдигне очи.

Мисля, че нещата тръгнаха на зле още в този момент. Усетих как ме обзема силна горчивина и гняв. Всички тези сведени глави и извърнати погледи… Какъв беше смисълът да постъпват така? Знаех, че за всички тях щеше да е по-лесно, ако изобщо не им се мярках пред очите. Но не аз бях избрала да съм дъщеря на Жрицата. Не аз бях пожелала тези всевиждащи, разобличителни очи, в които никой не искаше да погледне. Още помня колко плаках, когато Сася спря да си играе с мен.

— Какво ми има? — попитах мама тогава.

— Нищо ти няма — каза тя. — Просто си наследила моята дарба.

Гласът й звучеше гордо и тъжно едновременно. Ако зависеше от мен, щеше начаса да си получи дарбата обратно. За жалост обаче човек не определя сам тези неща.

Ако не бях толкова ядосана този ден, най-вероятно просто щях да се прибера. Но аз реших да им се опълча. Можеше и да не ме искат… Но нима аз нямах право да бъда тук? Да имаш някого, с когото да си говориш, някого, който да ти прави компания — това би трябвало да е изконно човешко право. Войнствено настроена и с буца в гърлото, аз закрачих с твърда стъпка през площада и надолу по улица Мелничарска.

— Искаш ли нещо, Дина?— попита ме Ети Мьолерс^[2], когато ме видя. Тя бързаше да прибере прането преди да е подгизнало от дъжда.

— Търся Сася — отвърнах аз.

— Момичетата сигурно са горе в хамбара — промълви тя с уста, пълна с щипки за пране, гледайки в простора, вместо в мен.

Аз прекосих двора и се промъкнах през малката вратичка в портата на хамбара. Вътре беше доста мрачно, но те си бяха направили няколко фенера от червено цвекло и лоени свещи, които приличаха на черепи. Фенерите създаваха едновременно уютна и призрачна атмосфера. Сила седеше в задната част на каруцата. Имаше светлочервен чаршаф около раменете и венец от жълти гергини в косата. Останалите бяха насядали в полукръг около нея, а Сася, със старата филцова шапка на мелничаря върху главата си, беше застанала на един крак в центъра му и се опитваше да си спомни всичките дванайсет стиха на „Моят любим бе скитник“. Беше стигнала до седмия, но не вървеше добре. В началото се запъна, а когато отново започна да рецитира, обърка думите с тези от осмия стих.

Играеха на „Поискай ръката на принцесата“ и, разбира се, принцесата беше Сила. Доколкото я познавах, щеше да измисля на женихите си такива тежки изпитания, че никое от останалите момичета нямаше да свари да бъде принцеса в този ден.

„Придворните“ започнаха да освиркват Сася, а Сила нареди на жениха да й се маха от очите и да се върне, когато бъде достатъчно зрял. Тогава ме забеляза и за малко излезе от ролята си.

— Какво търсиш тук?— попита тя.

— Дошла съм да поискам ръката на принцесата — отвърнах аз. — Какво друго може да е?

— Ти не си поканена — сопна се Сила и заразглежда ноктите си, сякаш беше под достойнството й да ме погледне. — Кажи ми веднага, Сася, помниш ли да сме канили дъщерята на Жрицата?

Сася промърмори нещо и заби поглед в земята.

— Може и да си вярваш, че си принцеса, Сила — казах аз ядосано, — но се държиш като селянка!

Тя потрепери и тъкмо щеше да ме погледне, когато в последния момент се отказа.

— Ще ти дам аз на теб една селянка — започна тя, но отново се спря. — Не, извинявай. Май не е честно. Знаеш ли какво, Дина, можеш да се включиш, ако искаш.

Останалите момичета ахнаха, сякаш не вярваха на ушите си. Самата аз също изумена се втренчих в Сила. Не й беше присъщо такова великодушие.

— Наистина ли? Мога ли да участвам?

— Ами да, нали това искаше?

— Да.

— Добре тогава, поискай ръката ми!

Може би Сила искаше само да ме види как й предлагам сърцето си, паднала на колене. Но от векове не бях играла с друг, освен с Давин и Мели, така че реших, че си струва. Разкопчах палтото си и го метнах през рамо като рицарска пелерина, след това протегнах ръка, за да взема филцовата шапка. Сася я свали и ми я подаде, без да вдигне поглед.

— О, красива принцесо, като лилия бледна, дарете на жениха си, тук коленичил, ръката си нежна… — заредих аз верните рими.

— Не ще даря аз ни ръка, ни сърце, дорде за мен не стори той заслуги две — продължи стихчето Сила.

— Имам лък, имам и меч, красива Принцесо, как да ви служа, затуй иде реч?

— Ни лък, ни меч от полза са тука, други достойнства носят сполука. Женихе мой, ето и изпитанието първо…

Сила се усмихна и замлъкна, но се виждаше, че вече е решила.

— Изпей всичките дванайсет стиха от „Скитника“, като стоиш на един крак със завързани очи. Tea, дай й шала си.

Да стоиш на един крак с вързани очи се оказа по-трудно, отколкото изглеждаше. Хич не ми беше лесно да запазя равновесие, но като погледнех надолу, виждах сламата по пода на хамбара и това ми помагаше. За щастие имах по-добра памет от Сася. Започнах да пея вдъхновено:

Любимият ми бе бродник

с шапка със перо зелено.

Прежде по цял ден той се веселеше,

а нощем в гуляй по-бурен той кипеше.

А нощем в гуляй по-бурен той кипеше…

Чувах ги как шумолят и шумолят около мен, но не се отказах. Продължих да пея, макар че кракът, на който стоях, затрепери от умора. А щом съвсем изтръпна, си представих киселата физиономия на Сила, когато се видя принудена да ми отстъпи мястото на принцеса, и внезапно ми дойдоха сили за още два стиха. Точно си поех дълбоко дъх и щях да започна дванайсетия, когато се случи следното.

Нещо студено и мокро се изля върху главата ми и вместо с въздух, се нагълтах със суроватка. Изгубих равновесие и се строполих на земята, като се давех от кашлица. Суроватка ми влезе в носа и започна да ми щипе в ноздрите. В началото не осъзнавах какво се е случило. Но когато свалих превръзката от очите си и видях Сила с празното ведро в ръце и чух гръмкия кикот на останалите, всичко ми стана ясно.

— Изчезвай, малка вещице… И се върни отново, когато си достатъчно зряла! — нареди ми тя, като също се превиваше от смях. Така се бе опила от номера си, че изобщо не й хрумна да се дръпне. А точно това трябваше да направи, защото никога през живота си не се бях ядосвала толкова. Трябваше ми само глътка въздух и отново бях на крака. Аз не просто се изправих, а буквално се хвърлих върху Сила, съборих я по гръб и седнах на гърдите й, така че да не може да стане. Хванах лицето й с две ръце и си отмъстих, както само аз можех:

— Погледай ме, надута кокетке! Погледни ме в очите!

Хич не й се искаше. Тя викаше и плачеше и стискаше очи, но аз я държах и изобщо не възнамерявах да я пусна.

— Погледни ме! — изсъсках й още веднъж и тя се предаде. Сините й като метличина очи се взряха в мен. — Ти си една разглезена егоистка — прошепнах аз.

Вече нямаше нужда да говоря високо, защото тя ме чуваше толкова ясно, сякаш четеше собствените си мисли.

— Никога не си правила каквото и да било за някого. Всичките номера, до които прибягваш, за да постигнеш своето, са ми известни. Знам как си се сдобила с този пръстен. Знам и как успя да убедиш Сася да ти подари кутията си с принадлежности за везане. Знам и за лъжите, които изрече, за да накараш братята си да набият Лудия Малте. Единствената му вина беше, че тичаше подире ти, защото косата ти му харесваше. Ти си толкова зла, низка и жалка, че ми се повдига, само като те гледам. Знам всичко, Сила. Познавам те!

И наистина беше така. Докато седях на корема й и нашепвах мисли в ума й, видях всичките й постъпки. И макар тя да викаше, да риташе с крака и да се мяташе, сякаш се дави, не можеше да се освободи. Накарах я да се погледне като в огледало и да се засрами от това, което вижда.

Едно от момичетата се опита да ме изблъска от Сила, но аз само вдигнах очи и то се дръпна като опарено.

— Ти си лоша, Сила — повторих аз малко по-високо. — И ако си мислиш, че някое от тези момичета те харесва заради това, което си, дълбоко грешиш.

Аз се изправих, а Сила остана да лежи. Тя не можеше да спре да плаче, сякаш я бяха били с камшик.

— И вие не сте по-добри — казах им аз. — Вие, които идвате тук и играете ролята на придворните на принцеса Сила, само защото ви е страх от нея или пък искате нещо. Продължавайте да играете глупавите си игрички. На мен ми стига толкова!

Погледнах ги всичките, една по една, но единствените очи, които срещнаха моите, бяха тези на светещите фенери от цвекло. Ядът ми малко попремина. Не исках всичко да свърши така, но единственото, което можех да направя точно сега, бе да си тръгна.

Малко преди да стигна до портата, малката вратичка в нея се отвори и влезе бащата на Сила.

— Какво става тук? — извика той. — Какво се е случило, Сила?

Но Сила не му отговори. Лежеше на земята и хлипаше. Тогава мелничарят ме видя и веднага реши, че аз съм виновна за всичко.

— Ах, ти, дяволско изчадие, какво си й сторила? Само ако си направила нещо на моята Сила…

— С пръст не съм я докоснала — едва успях да изрека аз преди той да ме зашлеви толкова силно, че звукът от удара отекна по целия хамбар.

— Такива като теб няма нужда да използват ръцете си — изръмжа той. — Изчезвай обратно вкъщи при майка си — вещицата — и ако още един път направиш нещо на моята Сила, то… Жрица или не, ще разбереш колко плесници можеш да понесеш, даже ако трябва да ти нахлузя чувал на главата, за да ти ги ударя.

Аз вече едва стоях на краката си. Плесницата съвсем ме беше зашеметила. Усетих вкус на кръв, защото си бях прехапала езика. Знаех обаче, че няма никакъв смисъл да очаквам съчувствие. Затова се стегнах и се опитах да си придам вид, че ми е все тая. След което излязох навън под дъжда, без да се обръщам.

 

 

Отне ми доста време да извървя разстоянието от половин миля до вкъщи. И още повече — да се престраша да вляза при мама. Не само защото зелената ми вълнена пелерина, ризата, престилката, изобщо — цялата аз — миришех на суроватка, която е по-подходяща за храна на прасетата, отколкото да се използва за „пране“, а по-скоро, защото не ми се вярваше мама да остане особено очарована от случилото се и от начина, по който бях постъпила. Чувствах се ужасно зле, страшно нещастна и самотна. Давин имаше приятели. И Мели имаше приятели — нея всички я намираха за изключително сладка. Защо точно аз си нямах никого, освен своето семейство?

Накрая пак отидох в конюшнята при Блис. Беше прекрасно, че можех да намеря утеха в това голямо топло добиче, за което нямаше значение дали притежавам очи на Жрица на срама. Аз допрях страна до шията й, покрита с мека, току-що поникнала зимна козина, и си поплаках малко, докато навън съвсем мръкна.

В процепите на прозоречните капаци проблясна светлина и вратата се отвори.

— Дина? — извика майка ми.— Защо стоиш тук на тъмно? — тя вдигна маслената лампа, за да ме види по-добре. — Какво се е случило?

Нямаше никакъв смисъл да се опитвам да лъжа мама. А и да запазя нещо в тайна от нея, също не беше лесна работа. Затова й разказах по-голямата част от случилото се, а за останалото тя се досети сама. След като свърших, мама постоя малко, взряла поглед в мен. Не ми се скара. Просто изчака да осъзная, че съм сгрешила. После ми кимна.

— Това е дар — каза ми тя. — И той те прави могъща. Но не бива да се злоупотребява с него — мама пъхна ръка в джоба на престилката си и ми подаде нещо. — Ето, вземи! От известно време го нося със себе си и чаках сгоден момент, за да ти го дам. Мисля, че този момент дойде.

Беше накит за шия. Овална, метална плочка, украсена с кръг от бял емайл, в който имаше по-малък кръг от син емайл. Не беше бляскаво и красиво — така наречената верижка представляваше кожена черна връв, но аз знаех, че е специално.

— Защо ми го даваш?

— Защото от сега нататък си моя ученичка.

— Твоя ученичка…

— От днес нататък ще те обучавам как да контролираш дарбата си, кога да я използваш и кога не.

— Изобщо не горя от желание да се уча как да я използвам. Каква полза има от нея?

Мама въздъхна.

— От полза е, когато някой е откраднал нещо или е причинил зло на другиго, или е отнел човешки живот. Тогава се допитват до Жрицата на срама. Има хора, които вършат злини, без да изпитват срам. Има и такива, които успяват да притъпят срама си и измислят куп добри извинения, докато сами не си повярват, че са били в правото си да причинят вреда на друг човек. Но когато се появя аз… вече не могат да се прикриват. Не могат да продължат да си затварят очите за стореното, нито да го запазят в тайна от останалите. Повечето хора могат да изпитват срам. А когато срещна някого от малцината, които не познават това чувство, правя така, че да го усети. Защото знам как да използвам дарбата си. А това е много рядка дарба. И ти също я притежаваш.

— Иска ми се да не я притежавах!

— Детето ми… Трудно е, а и при теб се събуди твърде рано. Заради теб самата ми се иска да се беше случило по-късно. Но хората имат нужда от дарбата ни и затова даже изпитвам известна радост, че си я наследила.

— Дори това да означава, че никога няма да имам приятели? И че никой обикновен човек не може да ме погледне в очите?

Мама ме притисна до себе си и ме полюшна напред-назад.

— Не че не могат. Просто не искат. Караш ги да си спомнят всичко онова, което биха желали да забравят. Всичко, от което се срамуват — тя махна една лепнеща от суроватка къдрица от челото ми. — Само трябва да си търпелива. Рано или късно ще срещнеш някого, който ще се осмели да те погледне в очите. И тогава ще познаеш безграничното щастие. Защото този, който може спокойно да погледне една Жрица на срама в очите, е особено специален и е най-добрият приятел, който можеш да намериш.

— Явно няма да е Сила — казах аз мрачно.

Мама се засмя.

— Не — рече тя. — И аз не вярвам да е Сила.