Барбара Тейлър Брадфорд
Ще помня… (9)

9

Когато най-после Клий напусна бюрото на „Имаж“ на улица Дьо Бери, вече се здрачаваше.

Както вървеше по посока на Шанз-Елизе, вдигна глава и погледна небето. Беше наситено синьо, почти електрик, с бели отблясъци.

Часът за вълшебства, каза си той, използвайки термин от киното, добре характеризиращ това време на деня, особено предпочитано от филмовите режисьори и оператори като най-подходящо за снимане.

Когато стигна до Шанз-Елизе, спря, обгърна с поглед огромния булевард от край до край и някъде в далечината съзря Триумфалната арка. Френският национален флаг беше спуснат по средата на арката, изкусно осветен от прожектори, надиплен от повея на вятъра. Клий си помисли, че това е може би най-величествената гледка, която някога се бе откривала пред очите му; целият град изглеждаше особено тържествен. Голяма част от монументалните старинни сгради бяха внимателно почистени за честването на двестагодишнината от Френската революция.

Клий зави наляво и тръгна по булеварда. След като бе стоял цял ден в бюрото, сега изпитваше особено удоволствие да се раздвижи, а и поначало, когато не беше в командировка, винаги се чувстваше малко притеснен. Във всеки случай Париж беше неговият любим град.

Когато го видя за пръв път, беше само на осемнайсет години и още тогава го обикна. Мечтаеше да работи в Париж заради Капа, който бе прекарал дълги години във френската столица и през 1947-а заедно с „Чим“ Сиймър и Анри Картие-Бресон беше основал агенцията „Магнум“. Капа му беше кумир от петнайсетгодишна възраст, когато още живееше в Ню Йорк. През 1965 година прочете голяма статия за великия фотограф в едно специализирано издание и оттогава не престана да се интересува от всичко, свързано с живота му.

Клий направи първите си стъпки във фотографията на деветгодишна възраст с един евтин фотоапарат, подарен за рождения му ден от неговите родители. Още като дете снимките му бяха толкова необикновени, че поразяваха с талантливото си изпълнение. Майка му и баща му, както и сестрите му Джоан и Кели, бяха негови доброволни жертви, готови да правят каквото поиска, по всяко време на деня и нощта, а при семейни тържества да изпълняват ролята на фотомодели.

По природа надарен, чувствителен, интелигентен и много взискателен в работата си, всъщност той бе самоук. От юношеска възраст фотографията беше негова страст, тя изпълваше целия му живот и през следващите години отношението му към нея ни най-малко не се промени.

През 1968-а Клий за пръв път откри Париж за себе си и бе запленен от чара и красотата му. Още тогава реши, че един ден на всяка цена ще живее в този град. Върна се в Ню Йорк с твърдото намерение да бъде втори Робърт Капа, ако, разбира се, това изобщо беше възможно.

По онова време Клий вече втора година работеше в ателието на един художник — фотограф в Манхатън. По-късно с помощта на познат на баща му бе назначен за стажант фотограф в „Ню Йорк Пост“. Много бързо успя да си извоюва име във вестника и оттогава започна професионалният му възход.

През същия период посещаваше няколко пъти седмично вечерни курсове по френски; знаеше, че езикът ще му бъде необходим, за да осъществи амбицията си да живее и работи в Париж. На двайсет и една години вече владееше френски отлично. Освен това в много отношения беше значително по-способен от някои от най-утвърдените ветерани на новинарския бизнес.

През 1971 година последва назначение в редакцията на „Ню Йорк Таймс“, но когато навърши двайсет и три години, Клий напусна вестника. Беше решил да стане пътуващ фотожурналист за Европа и да работи като извънщатен сътрудник на американски и английски издания.

Естествено, той се установи в Париж и две години по-късно, само двайсет и пет годишен, създаде „Имаж“. Взе двама свои колеги за съдружници, нае трима асистенти, една секретарка и Жан-Клод, който управляваше агенцията. Съдружници му бяха Мишел Белон — французин, и Стив Карвели — американец от италиански произход. Няколко месеца след учредяването на „Имаж“ като четвърти партньор към тях се присъедини лондонският фотограф Питър Найлър.

Още от самото начало „Имаж“ си извоюва авторитет, бързо получи няколко големи международни поръчки с високи хонорари за звездите фотографи и спечели цял куп награди. След четиринайсет години агенцията продължаваше да работи успешно с четиримата си първоначални съдружници, няколко щатни фотографи и допълнителен брой асистенти и секретарки. „Имаж“ се бе превърнала в една от най-реномираните фотоагенции в света.

Клий знаеше, че родителите му са разтревожени и леко обидени от решението му да остане да живее в Париж, и той ги разбираше, но нямаше намерение да променя начина си на живот. Негово право беше сам да го определя. През първите години те често го посещаваха, а когато той самият се връщаше в Ню Йорк, гледаше да прекарва с тях колкото може по-дълго време. И все още го правеше, стига да имаше възможност.

Въпреки че не бе изпълнил желанието на родителите си да следва и бе предпочел да се посвети на фотографския бизнес, двамата с баща си останаха добри приятели. Американец второ поколение от ирландски произход, с аналитичен ум и дар слово, баща му Едуард Доновън бе високоуважаван адвокат в Манхатън в областта на криминалното право. През 1981 година той почина неочаквано от инфаркт и Клий също като майка си и сестрите си почувства остро загубата му. Тед Доновън обичаше семейството си, беше предан съпруг и чудесен баща.

За негово голямо облекчение майка му понесе мъжествено кончината главно поради това, че си отклоняваше вниманието с грижи по децата на сестрите му. И Джоан, и Кели бяха омъжени, двете общо имаха три дъщери и един син. Внуците бяха станали смисъл на живота за Марта Доновън и това, изглежда, я успокояваше.

Клий мислеше за майка си в момента, когато махна с ръка, спря едно такси и подаде адреса на шофьора. Трябваше да й съобщи, че ще бъде в Ню Йорк през втората половина на юли и че ще могат да се виждат по-често. Това, естествено, щеше да я зарадва, както радваше и самия него. Между двамата съществуваше трайна близост и той знаеше, че майка му постоянно се тревожи за него, особено когато пътува в командировка из зона на военни действия: Това беше една от причините винаги да търси начини да й се обажда, където и да се намираше.

След няколко минути таксито зави по улица Жакоб в онова очарователно място на Париж, известно като Латинския квартал. Тук в една стара красива сграда на четвъртия етаж живееше Клий.

Той седна на дивана в полуосветения хол. От грамофона тихо се носеше музика на Моцарт. Самотен, с чаша бира в ръка, Клий потъна в мисли за собствения си живот.

Никол Уелс. Няколко пъти повтори името й. За него тя се бе превърнала в сериозен проблем. Проблем от жизнено значение, който не го оставяше на мира.

В продължение на две години те бяха приятели, добри приятели в най-хубавия смисъл на думата.

Но откакто спаси живота й в Пекин, в душата му нещо се преобрази. Вече не мислеше за нея само като за близка приятелка, а и като за жена, която харесва и желае да ухажва. За пръв път разбра това, когато я прегърна на стъпалата пред Паметника на героите, след като беше успял да я изтръгне изпод връхлитащите танкове. Всъщност беше толкова развълнуван от случилото се, че силите му го напуснаха, в миг го заля неподозиран изблик на емоции и той не бе в състояние да пророни нито дума. Ники му благодари, а Клий извърна главата и към себе си и надникна в признателните сини очи.

След като напуснаха Хонконг, той се опита да забрави, но не успя. Постоянно изпитваше някакво вътрешно напрежение, в чиито причини ни най-малко не се съмняваше. Отначало двамата с Ники се обичаха като брат и сестра. Сега обаче чувствата му бяха по-различни и това го смущаваше.

Преди всичко в никакъв случай не искаше да се обвързва с която и да било жена, да се ангажира с женитба, а впоследствие и с деца. Смяташе, че не би било лоялно от негова страна, като знаеше опасностите, свързани с работата му на военен фотограф. Освен това не беше готов да се откаже от интересния си начин на живот, изпълнен с много пътувания и приключения. Имаше и нещо друго — ценеше свободата си и не желаеше да бъде притиснат от бремето на семейните задължения. И ако трябваше да бъде честен докрай — дълбоко в себе си бе убеден, че е ерген по призвание.

Що се отнася до Ники, за него тя беше чудесна приятелка, но надали най-подходящата любима. Бе прекалено объркана и сложна натура. Съществуваха и някои проблеми от обективен характер: тя живееше от другата страна на океана и бе една от звездите на американската телевизия. Едва ли това бяха най-подходящите предпоставки за хармонична любов.

От дълго време Клий подозираше, че животът на Никол Уелс е непрестанна битка на три фронта — професията й на военен кореспондент, политиката на Ей Ти Ен и собственото й наранено сърце.

Освен това знаеше, че макар и безнадеждно, тя все още обичаше Чарлс Девъру, въпреки че откакто се познаваха, никога не бе споменавала дума за него. Тази дискретност му се струваше странна — още повече, че двамата бяха близки приятели.

Арч Левърсън се бе постарал да му обясни ситуацията, така че той горе-долу имаше представа за случилото се. Според него, а и по мнението на Арч, Девъру бе постъпил доста подло. Клий отдавна беше забелязал, че надарени и способни жени като Ники често не проявяват особена проницателност спрямо мъжете. Обикновено се влюбват в мръсници.

Часовникът върху мраморната камина удари девет. Клий се сепна и осъзна, че през цялото време, откак се бе върнал от агенцията, беше мислил само за Ники.

Какво, за бога, да правя с нея?

Този въпрос го измъчваше от известно време, ала сега внезапно му хрумна, че просто не трябва да прави нищо. Навярно тя изобщо не подозира промяната в неговите чувства. Ако беше достатъчно разумен и сдържан, Ники може би никога нямаше да я усети. Всичко беше толкова просто, щеше да се отнася към нея както досега, като към най-близък приятел. При сегашните обстоятелства това беше идеалното решение. Когато се срещнеха, просто трябваше да се държи както преди и всичко щеше да е наред.

Поуспокоен, че най-накрая е успял да реши проблема, който го терзаеше още от Пекин, Клий стана и отиде в кухнята, взе нова бутилка от хладилника и я отвори.

Когато минаваше през фоайето, телефонът иззвъня и той вдигна слушалката.

— Ало?

— Здравей, Клий, аз съм.

— Ники! — Така се зарадва, като чу гласа й, че едва не падна. Отпусна се тежко в най-близкия фотьойл. — Как е в Прованс? — попита малко неуверено, доволен, че е на стотици мили от нея и че тя не би могла да долови спонтанната му реакция.

— Много е спокойно и аз се чувствам прекрасно. Толкова е тихо и слънчево, а и ти беше напълно прав — действително се нуждаех от почивка. Клий, влюбих се във фермата, много е красива и приятна за живеене. Направил си нещо наистина чудесно! — Тъй като той не отрони звук, тя незабавно продължи: — Надявам се, че не съм позвънила в неудобно време.

— Не, не — успокои я Клий, дошъл най-сетне на себе си. — Радвам се, че ти харесва, Ник. На сестра ми Джоан ще й бъде много приятно да го чуе, тъй като тя лично се грижи за фермата, ремонтира я, боядисва я.

— А пък аз си мислех, че притежаваш скрити таланти — засмя се Ники с типичния си гърлен смях, който му прозвуча доста сексапилно.

— Колко време смяташ да останеш в Прованс?

— Не зная. Отначало мислех само една седмица, но навярно ще поостана още малко. Клий, не би ли могъл да прескочиш за няколко дни? Ще ми правиш компания, ако, разбира се, не си ангажиран с нещо друго.

— Много бих искал, Ник, но съм затрупан с работа. Агенцията е залята с поръчки.

— Жалко…

— Извинявай, но съм се захванал с нещо спешно, ще ти се обадя малко по-късно. Предполагам, не си лягаш рано?

— Не се притеснявай. Звънни ми, когато се освободиш. Дочуване. — Тя затвори, преди той да смогне да каже още нещо. Стана му неприятно, че се държа толкова грубо и нетактично. Почувства се неловко, а и беше смутен от еротичните мисли, които нахлуха в съзнанието му, докато говореше с нея по телефона.

В много отношения Ники беше удивителна личност. Когато я срещна за пръв път в Бейрут преди две години, реши, че е най-елегантната жена, която бе виждал — красива, изискана дори в смачканото си сафари и много фотогенична. Тогава я беше оценил като Грейс Кели на осемдесетте и деветдесетте години. Притежаваше изтънчена и излъчваща самообладание външност, която лесно би могла да отблъсне някои мъже, но всъщност по характер беше открита и много сърдечна. Дълбоко в себе си Клий бе убеден, че Ники е страстна и романтична по природа, но болката, която й бе причинил Девъру, я бе направила скептична и хладна към мъжете.

По-рано това изобщо не го интересуваше, защото двамата бяха приятели и нищо повече. А и когато се запознаха, той имаше връзка с друга жена.

Но сега нещата бяха съвсем различни; всичко, свързано с нея, вече бе от значение за него. Макар че не би трябвало, защото знаеше, че най-разумното е да останат просто приятели.

Клий скочи, изтича до кухнята, отчупи парче франзела и си направи сандвич. Започна да се разхожда нервно, като дъвчеше усилено и отпиваше от време на време от бутилката.

И въпреки че полагаше огромни усилия да я изтръгне от съзнанието си, мислите му продължаваха да кръжат около Ники Уелс.

В десет часа й се обади, като се мъчеше гласът му да прозвучи естествено и приятелски. Говориха двайсетина минути, той й разказа за Марк Вилие и за интервюто, което беше планирано за следващата сутрин. Обсъдиха и предстоящата му командировка до Щатите във връзка с поръчката на „Лайф“. И както обикновено, отвориха дума за Йойо, от когото все още нямаше известие.

Преди да се сбогуват, Клий измънка:

— Съжалявам, ала няма да дойда, Ник. Единственото, което желая, е да си почина няколко дни на слънце в твоята компания, но какво да се прави, дългът ме зове, имам прекалено много работа.

— Не се притеснявай, Клий — рече тя закачливо. — Честно казано, аз наистина те разбирам.

Когато затвори телефона обаче, той никак не беше сигурен дали разбира сам себе си. Остана за момент дълбоко замислен, с ръка върху телефона. В близките дни нямаше нищо планирано освен утрешната среща с Вилие и тази с Мел в събота вечер. Наистина би могъл да отиде в Прованс за един по-дълъг уикенд.

Въздъхна, като си помисли за Мел. Постоянно отлагаше срещите си с нея по един или друг повод и от негова страна това бе крайно несправедливо. И все пак, ако не нещо друго, то поне досегашната му връзка с Мел би трябвало да му подскаже, че макар и много очарователна, тя не бе в състояние да събуди у него по-дълбоки чувства. Ако беше напълно искрен, би трябвало да признае, че всъщност само я харесва и никога не би могъл истински да се влюби в нея.

Мислите му отново се върнаха към Прованс. Нямаше съществена причина, която да му попречи да замине. А може би не беше точно така. Имаше такава причина и тя се казваше Ники Уелс.

Очевидно беше забравил и за взетото преди малко решение да запази отношенията си с Ники такива, каквито бяха от самото начало на запознанството им — платонични. Нямаше никакво намерение да го променя, нито пък да посещава фермата в края на седмицата. Защо трябваше да разкрива пред света своята уязвимост? Естествено, по-добре беше първо да овладее чувствата си, да изчака да стихнат, да се успокои и чак тогава, да я види.

Уикенда ще прекара с Мел. Ще продължи връзката си с нея дотогава, докато и двамата желаят това. Мел определено му харесваше, беше мила, чаровна и без особени претенции. Освен това с нея му беше приятно, харесваше нейното изострено чувство за хумор, безгрижното й поведение и интелигентност. А Ники ще си остане негова другарка по съдба, с която ще продължи да споделя толкова много неща, но в съвършено друга област. Той знаеше, че не бива в никакъв случай да излага на опасност тяхното приятелство, на което толкова държеше.