Барбара Тейлър Брадфорд
Ще помня… (33)

33

Ники мислеше за Ан Девъру още от Мадрид и в неделя сутринта реши да й позвъни в Пулънбрук.

— Радвам се да те чуя, Ники — възкликна Ан.

— Аз също, Ан. В Париж съм с Клий и просто реших, да ти звънна да видя какво правиш.

— Добре, че ми телефонира. Не знаех как да те намеря. Искам да говоря с теб.

Ники улови нещо особено в тона на Ан.

— За какво? — внимателно попита тя.

— За Чарлс, Ники, аз…

— Ан, ако знаеш колко съжалявам, че преди две седмици дойдох в Пулънбрук и ти изтърсих тази история. Представям си как съм те разстроила, не трябваше да постъпвам така. Действах импулсивно, без да се замисля. Сега съм убедена, че Чарлс наистина се е самоубил преди три години. Човекът, когото видях в телевизионното предаване не е бил Чарлс.

— Вече не знам в какво да вярвам — изпъшка Ан.

Ники усети как цялата изтръпва и стисна по-здраво слушалката.

— Какво искаш да кажеш?

— През цялото време мислех за тези две снимки. Когато ми ги показа за пръв път, ясно забелязах приликата. След това моментално се разубедих, тъй като не можех да си представя, че синът ми Чарлс би могъл да извърши подобно нещо — да инсценира самоубийство. Но в последните дни тези две снимки не ме оставят на мира.

— Забрави за тях. Сигурна съм, че не е бил Чарлс. Повярвай ми.

— Все пак искам още веднъж да ги погледна — промълви Ан. — Би ли ми ги изпратила?

— Не са у мен, унищожих ги. Нямаше смисъл да ги пазя.

— Наистина ли не са у теб?

— Нали ти казах. Скъсах ги на парченца и ги изхвърлих.

Последва мълчание. Ники изчака малко и попита тревожно:

— Ан, чуваш ли ме?

— Да, Ники.

Гласът й се стори много слаб и Ники възкликна:

— Добре ли си?

— Откровено казано, напоследък не мога да спя. Постоянно мисля за Чарлс. Толкова много спомени…

— О, скъпа Ан, недей да се измъчваш така — умолително продума Ники, изпълнена с искрено съчувствие към приятелката си. — За всичко съм виновна аз. Не знам как да те утеша. — Тъй като отсреща нямаше никаква реакция, Ники продължи: — Бих искала да зная все пак има ли нещо, което мога да направя за теб?

— Можеш ли да дойдеш в Англия, Ники? Искам да говоря с теб, имам нужда да поговорим, друг не би могъл да ме разбере. Може би, когато те видя, ще се почувствам по-малко самотна…

Ники трепна и в първия миг понечи да откаже, но когато помисли за отговорността си към тази жена, за мъките и страданията, които й бе причинила, предложи:

— Ще се опитам да дойда още утре, но за съжаление няма да имам време да посетя Пулънбрук. Искаш ли да се видим някъде в Лондон? Да обядваме заедно?

— Разбира се, чудесно! — Гласът на Ан прозвуча по-силно и по-бодро. — Защо да не се срещнем в апартамента? Мястото е тихо и дискретно, много по-удобно е от ресторант.

— Добре, Ан, нямам нищо против. До утре, между дванайсет и дванайсет и половина.

— Ще те чакам с нетърпение.

— Поздрави Филип.

— Непременно. В момента е излязъл на разходка, иначе щях да го повикам. Много би се зарадвал да чуе гласа ти. Значи ще се видим утре, скъпа. Благодаря ти.

След като окачи слушалката, Ники остана още малко до бюрото на Клий в малкия му кабинет, размишлявайки върху току-що приключилия разговор. Отначало й се стори, че гласът на Ан е тъжен и притеснен, и тя знаеше, че вината за това е нейна. Неволно бе разчовъркала раната, зараствала цели три години, и й бе причинила нови страдания.

Ето че сега миналото отново измъчваше и гнетеше тази прекрасна жена, заслужаваща много по-добра съдба. И отново я хвана яд на Чарлс, като си спомни на какви изпитания бе подложил майка си със своето изчезване, но бързо се успокои. Чисто и просто не биваше повече да допуска той да играе някаква активна роля в живота й, а и в живота на Ан. Трябваше да намери средство да спре кървенето, да помогне на Ан раната й да заздравее напълно. За целта трябваше да отиде в Лондон, при това незабавно — още утре сутринта. Полетът бе само един час и щом пристигнеше, щеше да се постарае да убеди Ан Девъру, че синът й е мъртъв. Което всъщност не беше много далеч от истината.

Входната врата изтропа силно и я стресна. Тя скочи и изтича в малкото антре, където стоеше Клий, натоварен с покупки. От един плик стърчаха дълги френски хлебчета, от друг — зеленчуци, а от трети — цветя.

— Здравей — ухили се той. — Ела да ми правиш компания, докато подреждам нещата.

Тя го последва в кухнята.

— Да не би да имаш намерение да нахраниш цяла армия! — възкликна тя. — Какво смяташ да правиш за обяд?

— Като начало прочутия омлет по селски „Доновън“ — отвърна гордо той, стоварвайки пликовете на масата.

— Какво ли е това? Звучи страхотно!

— Почакай малко и ще видиш. Мой специалитет, много вкусен. Сигурен съм, че ще ти хареса. — Измъкна букета, завъртя се на пета и галантно й го подаде.

— За моето момиче — тържествено произнесе той, наведе се и я целуна. — И добро ти утро, скъпа! — издекламира със силен ирландски акцент.

— Колко си мил, Клий, от сърце ти благодаря. — Взе цветята и зарови лице в тях. След това обви импулсивно ръце около шията му и го притисна силно. Опряла чело в неговото, прошепна: — Обичам те!

— И аз те обичам, Ник. — Повдигна с една ръка брадичката й, погледна я в очите и добави: — Никога няма да узнаеш колко много те обичам, но аз ще се опитам да ти докажа. Впрочем трябва веднага да се захващам с приготвянето на храната, иначе ще ядем не по-рано от четири часа.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Би могла да сложиш масата, да отвориш бутилка шампанско, да налееш две чаши и да добавиш съвсем малко портокалов сок. После седни да си побъбрим, докато приготвям омлетите. Съгласна ли си?

— Съгласна — засмя се тя и му помогна да занесе пликовете с продуктите в другия край на кухнята, след което постави цветята във вазата. Застла масата, сложи чинии, ножове, вилици и се зае с бутилката. Баща й обичаше коктейл „Мимоза“ — смес от шампанско и портокалов сок, и сега тя го приготви с голямо удоволствие.

— Пия за момичето, което обичам. — Клий вдигна чашата си и я опря о нейната. — Наздраве.

— Наздраве, скъпи — нежно прошепна тя и се усмихна.

Клий отиде до дългата ниска маса под прозореца, изпразни пликовете и започна да приготвя омлета.

Ники седеше и го наблюдаваше, като се възхищаваше от неговите бързи и ефикасни движения и от това, колко добре се оправяше със зеленчуците, които очевидно щяха да бъдат съставна част на ястието. Изглежда, че ще прави омлет по испански, помисли тя и леко се усмихна.

— Остава ли в сила утрешното ти пътуване до Брюксел? — сякаш между другото попита Ники.

— Да, защо?

— Докато те нямаше, разговарях по телефона с Ан Девъру, стори ми се притеснена и отпаднала духом. Не, не се изразих точно, по-скоро беше много разтревожена.

Той се обърна и я погледна замислено.

— Смяташ, че си разчовъркала едва заздравяла рана, че си отворила кутията на Пандора, отгатнах ли?

— Да. При това грешката е само моя. Беше глупаво да постъпвам така спонтанно и да се ръководя от емоциите си. Трябваше да изчакам, да обмисля всичко и най-вече да се посъветвам с теб.

— Разбира се, и аз щях да ти препоръчам повече да не се занимаваш с тази история. Но станалото станало. Вече нищо не може да се поправи. — Обърна се към масата и взе да бели трите големи картофа върху дъската за рязане. — Какво смяташ да правиш, Ники? Можеш ли с нещо да й помогнеш?

— Помоли ме да я посетя. По-скоро настоя. Твърди, че няма пред кого другиго да излее болката си.

— Ами Филип? Той не й ли съчувства достатъчно?

— Разбира се, че й съчувства, но ние двете винаги сме били много близки и в известен смисъл аз… — Гласът й заглъхна.

— Беше сгодена за Чарлс — довърши изречението Клий. — Не е нужно да увърташ пред мен. Била си негова годеница и между вас е имало връзка. Никой на нашата възраст не е без минало, всички носим в себе си спомена за онова, което сме преживели.

— Благодаря ти, че ме разбираш. Впрочем аз вече приех да пътувам утре за Лондон и да обядвам с Ан в апартамента й на площад Итън. Мислех, че няма да имаш нищо против, още повече, че и бездруго ще бъдеш за два-три дни и Брюксел.

— Разбира се. Нямаше да имам нищо против, дори и да бях тук. Искам винаги да правиш онова, което смяташ за нужно, нямам намерение да те държа до себе си на каишка. Не съм от този тип мъже. — Обърна се с лице към нея и като се облегна на масата, добави: — Надявам се, че и ти няма да ми наденеш каишка.

— Никога! — Ники тръсна глава. — Бъди сигурен. Освен това ти по душа си вечен ерген, нали не се отричаш от това си твърдение? Сам си се моделирал по образа на Робърт Капа още като момче преди много години. Знам, че заветната ти мечта е да шариш като него с камерата по света. Много добре те разбирам.

Той остави ножа на масата и се приближи до нея. Измъкна чашата от ръцете й, подхвана я нежно и я притегли към себе си.

— Виж какво, гълъбче, може и да ми се иска да шаря по света и да правя снимки, може и да ми се иска да съм свободен и необвързан, но в никакъв случай няма да се оставя да бъда лишен от правото да обичам. Ето защо желая да си винаги до мен. — Той я целуна по устните, след това се отдръпна малко настрана и кривата усмивчица се прокрадна върху устните му.

Докосна я леко с пръст по лицето и попита:

— Съгласна ли си да се оженим?

Ники не беше подготвена за подобен въпрос и го погледна учудено.

— Изненадваш ме, още днес ли трябва да реша?

— Не, не е нужно. — Той се усмихна и я целуна по връхчето на носа. — Можеш да ми отговориш утре или другата седмица, или когато пожелаеш. Важното е само да кажеш „да“.