Луиджи Пирандело
Покойният Матиа Паскал (8)

§ 8. Адриано Меис

И веднага, не толкова за да излъжа другите — те бяха пожелали сами да се излъжат с лекота, която в моя случай може би не е осъдителна, ала в същото време не е и достойна за похвала, — колкото да се подчиня на Фортуна и да задоволя една своя вътрешна потребност, аз се заех да направя от себе си друг човек.

Онзи нещастник, когото насила бяха накарали да загине в мелничния яз, не заслужаваше никаква похвала. След всички глупости, които беше вършил, той може би не заслужаваше по-добра съдба.

Сега бих желал не само външно, но и вътрешно в мен да не остане никаква следа от него.

Вече бях сам и по-сам не бих могъл да бъда на земята, освободен засега от всякакви връзки и задължения, свободен, друг и абсолютен господар на самия себе си, без товара на моето минало. Пред мен се простираше бъдеще, което бих могъл да изкова, тъй както ми се харесва.

Ах, сякаш имах криле! Колко лек се чувствувах!

Усещането ми за живота, възникнало като резултат на миналите преживелици, сега за мен губеше основание за съществуване. Сега аз трябваше да добия ново разбиране за живота, без да се влияя дори най-малко от нещастния опит на покойния Матиа Паскал.

Всичко зависеше от мен. Можех и трябваше да стана ковач на моята нова съдба в рамките на това, което Фортуна щеше да ми предопредели.

— И преди всичко — казвах си — ще се грижа за моята свобода: ще я водя на разходка по равни и винаги нови пътища, няма да й позволявам да навлича твърде тежки дрехи. Ще затварям очи и ще отминавам нататък, щом на някое място гледката на живота ми се стори неприятна. Ще се помъча да се задоволявам с нещата, които обикновено наричат неодушевени, и ще тръгна да търся хубави изгледи, прекрасни, спокойни кътчета. Постепенно сам ще се превъзпитам, чрез прилежно и усърдно учение ще се преобразя, докато накрая бъда в състояние да кажа, че не само съм живял два живота, но че съм бил две различни човешки същества.

Като начало, още в Аленга, малко преди да замина, влязох при един бръснар, за да ми скъси брадата. Бих желал да я махна изцяло заедно с мустаците, но се сдържах, не исках да събудя никакви подозрения в това селце.

Бръснарят беше и шивач. Той бе старец с почти схванат кръст поради дългия навик да стои свит в една и съща поза и носеше очила на върха на носа. Изглежда, беше повече шивач, отколкото бръснар. Спусна се като бич божи върху моето брадище, което вече не ми принадлежеше, въоръжен с огромни ножици на майстор вълнар, и тях той трябваше да придържа с другата ръка, за да режат. Не смеех дори да дишам, затворих очи и не ги отворих, докато не усетих, че той лекичко ме разтърсва.

Добрият човек, целият в пот, ми поднасяше огледалце, за да му кажа дали е свършил майсторски работата си.

Това вече ми се стори прекалено!

— Не, благодаря — отстраних го аз, — оставете го на мястото му. Не желая да го плаша.

Той ококори очи.

— Кого? — попита.

— Ами че туй огледалце. Много е хубавичко. Трябва да е старинно…

То беше кръгло, с кокалена дръжка, украсена с инкрустации: кой знае каква беше неговата история и откъде беше попаднало там, в тази бръснаро-шивачница. Все пак накрая, за да не разсърдя майстора, който продължаваше учудено да ме гледа, поставих огледалцето пред очите си.

Дали е свършил майсторски работата си?

При това първо покушение аз видях какво чудовище в най-скоро време ще се появи на света поради необходимостта от коренна промяна на външните белези на Матиа Паскал! Ето още една причина да го ненавиждам! Малката, остра и вдадена брадичка, която той бе крил толкова години в брадището си, сега ми се стори истинско предателство. Трябваше да нося на показ това смешно нещо! И какъв нос ми беше оставил той в наследство! А това око!

„Ах, това око — помислих си, — тъй екстатично гледащо встрани, то завинаги ще си остане нещо негово върху моето лице! Най-много мога да го укрия донякъде с цветни очила и представете си колко ще допринесат те за по-приятния ми вид! Ще пусна дълги коси и с това мое хубаво, голямо чело, с очилата, с бръснато лице ще приличам на някой немски философ. Още: редингот и широкопола шапка.“

Среден път нямаше: трябваше да бъда философ при тая външност. Е добре, не е чак толкова страшно, ще се въоръжа с една прилична усмихната философия, за да премина пътя си сред нещастното човечество, което сега вече, колкото и да се насилвах, ми се струваше смешно и жалко.

Новото ми име всъщност ми бе предложено във влака, няколко часа след като тръгнах от Аленга за Торино.

Пътувах с двама господа, които оживено разговаряха за християнска иконография, област, в която и двамата изглеждаха много начетени, особено за невежа като мен.

Единият от тях, по-младият, с бледо лице, закрито от гъста и рошава черна брада, изглежда, изпитваше особено голямо задоволство от някакво сведение, за което той казваше, че е доволно древно; то било подкрепяно от великомъченик Юстин, от Тертулиан и от кой знае колко други. Според него Христос бил много грозен. Говореше с дълбок глас, който контрастираше странно на неговия вдъхновен вид.

— Да, но да! Извънредно грозен! Също и Кирил Александрийски! Кирил Александрийски дори твърди, че Христос бил най-грозният човек на света!

Другият беше извънредно мършаво старче, спокойно в своята аскетична изтощеност, но въпреки това имаше гънка в ъглите на устата, която издаваше тънка ирония. Той седеше изгърбен, протегнал дълга, източена като под ярем шия и твърдеше, че, напротив, не бива да се доверяваме и на най-древните сведения.

— Защото черквата от първите векове, изцяло отдадена на затвърдяване на доктрината и духа на своя вдъхновител, малко се е замисляла за външния му телесен вид. Точно тъй, малко се е замисляла.

По едно време започнаха да говорят за Вероника и за две изваяния в град Панеаде, които се считали за образи на Христос и каещата се Магдалена.

— Да, разбира се! — възкликна брадатият млад човек. — Вече няма никакво съмнение! Тези две статуи представят император Адриан с града, който коленичил в краката му.

Старецът продължаваше миролюбиво да поддържа своето твърдение, което навярно беше противоположно, защото другият с решителен вид, гледайки ме упорито повтаряше:

— Адриано!

— … Беронике, на гръцки. А от Беронике после става Вероника…

— Адриано! (Към мене.)

— Или — Вероника, от Vevaicon: твърде вероятно изкривяване…

— Адриано! (Към мене.)

— Защото Вероника в деянията на Пилата…

— Адриано!

Все така, с очи, втренчени в мен, той повтори, не зная колко пъти, Адриано!

Когато и двамата слязоха на една гара и ме оставиха сам в купето, аз се показах на прозореца, за да ги проследя с поглед: те продължаваха да спорят, отдалечавайки се.

По едно време обаче възрастният загуби търпение и побягна.

— Кой твърди това? — попита го силно младият, като спря и зае предизвикателна поза.

Тогава другият се обърна, за да му извика:

— Камило Де Меис!

Стори ми се, че той извика това име към мене. Към мене, а аз продължавах механично да си повтарям: Адриано… Веднага изхвърлих частичката де и задържах Меис.

— Адриано Меис! Да… Адриано Меис! Добре звучи…

Стори ми се също така, че това име добре отива на безбрадото лице и на очилата, на дългите коси, на широкополата шапка и на редингота, който трябваше отсега нататък да нося.

— Адриано Меис. Отлично! Кръстиха ме.

 

 

Отхвърляйки категорично всеки спомен за предишното ми съществование, твърдо решен да започна нов живот, аз се почувствувах обзет от свежа детска радост. Усещах съзнанието си отново девствено и бистро, духът ми беше бодър и готов да се възползува от всичко за изграждане на новото ми „аз“. Междувременно душата ми ликуваше от тази нова свобода. Никога не бях виждал тъй ясно хората и нещата, въздухът между тях и мен се беше освободил от мъглата. Лесни и радостни ми се струваха новите отношения, които трябваше да се установят между нас, защото занапред твърде малко щях да изисквам от тях, за да осигуря вътрешното си задоволство. О, прекрасна лекота на духа, безметежно, неуловимо опиянение! Съдбата ме беше освободила от всевъзможните бъркотии, внезапно ме беше изтръгнала из обикновения живот, бе ме направила външен наблюдател на всеобщата блъсканица, сред която другите все още се въргаляха, и вътрешно ме предупреждаваше:

— Ще видиш, ще видиш колко ще е интересно за тебе това боричкане, като гледаш отстрани! Нали видя онзи, дето лее жлъчка и ядосва един беден старец, като твърди, че Христос бил най-грозният от хората…

Усмихвах се. Искаше ми се да се усмихвам на всичко и всички. Например на дърветата по полето, които тичаха срещу мен, застинали в странните си пози на своя илюзорен бяг; на селските къщи, разпръснати тук-там; и ми бе приятно да си представям как в тях селяни-арендатори с издути от възмущение бузи пухтят и ругаят мъглата — враг на маслиновите дръвчета, или със стиснати юмруци заплашват небето, което не желаеше да изпраща дъжд. Усмихвах се и на птичките, които се пръскаха, уплашени от това черно нещо, което препускаше шумно през полето. Усмихвах се на вдигането и спускането на телеграфните жици, по които течаха новини за вестниците, като новината от Мираньо за моето самоубийство при мелницата в Стия; усмихвах се на бедните съпруги на кантонерите, които заставаха мирно с навити знаменца, бременни и с фуражките на мъжете си на глава.

И ето че по едно време погледът ми падна на венчалната халка — тя все още стягаше безименния пръст на лявата ми ръка. Това жестоко ме разтърси: присвих очи и стиснах ръката си с другата ръка, като се опитах да измъкна златното кръгче, ей така, тайно, за да не го гледам повече. Спомних си, че то се отваря и че на вътрешната страна са гравирани две имена: Матиа-Ромилда, и датата на сватбата. Какво трябваше да правя с него?

Отворих очи, известно време начумерено го съзерцавах в дланта си.

Всичко наоколо отново потъмня.

Значи, все пак оставаше нещо от веригата, която ме свързваше с миналото! Малкото пръстенче, само по себе си леко, а толкова тежко! Ала веригата е вече разкъсана и затова, хайде, нека си върви и това последно звено!

Понечих да го хвърля през прозореца, но се сдържах. След като случаят ме беше облагодетелствувал по такъв изключителен начин, аз не можех повече да му се доверявам. Вече всичко ми се струваше възможно, дори и това: едно пръстенче, хвърлено сред открито поле, да бъде намерено случайно от селянин и като мине от ръка на ръка, и като носи двете имена, гравирани отвътре заедно с датата, да стане причина за откриването на истината, а именно, че удавникът в Стия не е бил библиотекарят Матиа Паскал!

„Не, не — мислех си, — в някое по-сигурно място… Ала где?“

Тогава влакът спря на друга гара. Погледнах и веднага у мене узря намерение, при осъществяването на което отначало почувствувах отвращение. Споделям това, за да ми послужи за извинение пред любителите на красивите жестове, хора, недостатъчно разсъдителни, които предпочитат да не си спомнят, че на човечеството тежат някои нужди, задължителни дори и за оня, който е потиснат от дълбока скръб… Цезар, Наполеон, пък и колкото да изглежда недостойно, и най-красивата жена… Стига! От едната страна беше написано: Мъже, а от другата: Жени. Там хвърлих моята брачна халка.

После, не толкова за да се развлека, колкото за да се опитам да дам известна същина на моя нов живот, започнах да си представям Адриано Меис, да му измислям минало, да се питам кой е бил моят баща, къде съм роден и т.н. — без бързане, като полагах усилие да виждам и запомням всичко с най-малки подробности.

Бях единствен син: по този въпрос смятах, че не може да се спори.

По единствен, отколкото съм сега… И все пак, не! Кой знае колко много са като мен, в същото положение, мои братя. Оставят шапката и сакото, с писмо в джоба, на парапета на някой мост, над някоя река. И после, вместо да се хвърлят долу, си отпътуват спокойно за Америка или за другаде. След няколко дни изваждат някакъв неразпознаваем труп. И решават, че това трябва да е оня, дето е оставил писмото на парапета на моста. И край по този въпрос! Вярно е, че аз не постъпих тъй по мое желание: не оставих нито писмо, нито сако, нито шапка… Но и аз съм като тях, с тази добавка, че мога да се наслаждавам без угризения на моята свобода. Пожелали бяха да ми я подарят и, значи…

Значи, казахме — единствен син. Роден… Ще бъде по-предпазливо да не уточнявам никакво месторождение. Но как? Човек не може да се роди сред облаците, акушерка да му е луната, макар в библиотеката да съм чел, че древните хора между многото други занаяти са я карали да върши и този занаят и бременните жени я призовавали на помощ с името Лучина.

На облаците, не, но на кораб, виж, това може: там например е възможно да се роди човек. Ето отлично! Роден по време на път. Родителите ми пътували… та да се родя на параход. Хайде, хайде, по-сериозно! Трябва да измисля уважителна причина, която може да накара една бременна жена да тръгне на път малко преди раждането… Или моите родители да са отишли в Америка? Защо не? Толкова много хора отиват… И бедният Матиа Паскал искаше да отиде. И тогава тия осемдесет и две хиляди лири, да кажем, ги е спечелил моят баща там, в Америка? Хайде де! Ако имаше осемдесет и две хиляди лири, щеше първо да почака жена му да си роди детенцето спокойно, на сушата. И после, смешки! Един емигрант не може да спечели тъй лесно осемдесет и две хиляди лири. Баща ми… Ха сега де, как се е казвал? Паоло, да, Паоло Меис. Баща ми, Паоло Меис, се бил излъгал, както толкова други. Мъчил се три, четири години, после обезсърчен и унижен писал писмо от Буенос Айрес до дядо ми…

Ах, как бих желал наистина да съм имал дядо, един мил старец, например като онзи, който слезе от влака преди малко, познавач на християнската иконография.

Тайнствени капризи на въображението! Поради каква необяснима нужда и от къде на къде в този момент си представях моя баща, тоя Паоло Меис, като истински нехранимайко? Ето точно така той причинил толкова неприятности на дядо: оженил се против неговата воля и избягал в Америка. Може би и той е твърдял, че Христос е бил изключително грозен. И грозно, и страшно щяло да му се види всичко в Америка, ако дядото не го бил измъкнал заедно със съпругата, готова да ражда.

Но защо пък аз съм се родил тъкмо на път? Не беше ли по-добре да се родя направо в Америка, в Аржентина, няколко месеца преди завръщането на моите родители в родината? Да, разбира се! Дори и дядо ми се разнежил заради своето невинно внуче, заради мене, единствено заради мене той простил на сина си. И тъй, аз още мъничък съм прекосил океана, може би в трета класа. По време на пътуването съм се разболял от бронхит, едва не съм умрял. Отлично! Така ми е разказвал дядо. Аз обаче не биваше да съжалявам, както обикновено е прието, че не съм умрял тогава като няколкомесечно бебе. Не, защото в края на краищата какви мъки съм видял в живота? Откровено казано, само една — смъртта на моя беден дядо, при когото съм израснал. Баща ми, Паоло Меис, неспособен да понася задълженията и роден скитник, след няколко месеца отново избягал в Америка, като оставил жена си и мен при дядото. В Америка починал от жълта треска. На три годинки съм останал сирак и по майка, затова не пазя спомен за моите родители, зная само тези оскъдни данни за тях. Нещо повече! Не зная с точност дори моето рождено място. В Аржентина — това зная! Но къде точно? И дядо не знаел, защото баща ми никога не му го бил казвал или защото го забравил, а аз естествено нямаше как да си спомня.

И тъй, да направим резюме:

а) единствен син на Паоло Меис; б) роден в Америка, Аржентина, без други уточнения; в) дошъл в Италия няколкомесечен (бронхит); г) не помни и почти няма сведения за родителите си; д) израснал при дядо си.

Къде? Ту тук, ту там. Първо в Ница. Смътни спомени. Площад Масена, Ла Променад, Авеню дьо ла гар… После в Торино.

И ето тъкмо там отивам сега, имам намерение да извърша толкова много неща: намислил съм да си избера улица и дом, където дядо ме беше оставил до десетгодишната ми възраст на грижите на едно семейство, което щях да измисля там на място, та да отговаря на обстановката. Възнамерявах да изживея или по-скоро да проследя с въображението си, като изхождам от действителността, живота на Адриано Меис като малък.

 

 

В началото на моето скитничество това проследяване, това въображаемо изграждане на един в действителност неживян живот, но събиран на части от другите хора и по разни места и направен чрез вживяване мой, ми достави странна и нова радост, нелишена от известна тъга. Превърнах го в мое постоянно занимание. Живеех не само в сегашното, живеех и за миналото си, тоест за годините, които Адриано Меис не беше изживял.

От онова, което бях бленувал в началото, не оставих почти нищо или твърде малко. Наистина нищо не може да бъде измислено, ако няма някакъв повече или по-малко дълбок корен в действителността. Също тъй истина е, че и най-странните неща могат да бъдат верни, дори никаква фантазия не би могла да измисли някои налудничави работи, някои невероятни приключения, които се зараждат и избухват в неспокойните недра на живота. Но колко различна изглежда живата и дишаща реалност от измислиците, извлечени от нея самата! От колко съществени, дребнички, невъобразими неща има нужда нашата измислица, за да стане на свой ред действителна като реалността, от която е била почерпена! От колко нишки се нуждае тя, за да я свързват отново със сложната плетеница на живота, нишки, които ние сме прерязали, за да я превърнем в нещо откъснато.

И тъй, какво бях аз, ако не един измислен човек? Една подвижна измислица, която искаше и при това трябваше по необходимост да бъде обособена, макар и потопена в реалността.

Свидетел на живота на другите, наблюдавайки го подробно, аз виждах безкрайно много връзки и в същото време си давах сметка колко много НИШКИ бях прекъснал аз. Можех ли да свържа отново тези нишки с реалността? Кой знае накъде щяха да ме завлекат; щяха може би да се превърнат в юзди на изскубнали се коне, които биха довели до пропастта нещастната колесница на необходимата ми измислица. Не. Трябваше да свържа тези нишки единствено с въображението.

И наблюдавах по улиците и градините момченца от пет до десет години, изучавах техните движения, техните игри и запаметявах думите им, за да съставя малко по малко детството на Адриано Меис. Успях да сторя това тъй добре, че детството накрая доби в съзнанието ми почти осезаема реалност.

Не пожелах да си измисля нова майка. Струваше ми се, че ще оскверня живия и мъчителен спомен за моята истинска майка. Ала си измислих един дядо, да, един дядо, плод на първите ми блянове.

О, от колко истински дядковци, от колко старчета, проследени и наблюдавани и в Торино, и в Милано, и във Венеция, и във Флоренция, съставих аз моя дядо! От един взех кокалената табакера и носната кърпа на черни и червени квадратчета, от друг — бастунчето, от трети очилата и брадата като яка, от четвърти походката и маниера да си секне носа, от пети начина да говори и се смее. В резултат се появи един деликатен старец, малко странен, любител на изкуствата, един дядо без предразсъдъци, който не искаше аз да следвам нормалния курс на учение, а бе предпочел той сам да ме образова с интересни разговори и като ме води от град на град из музеите и галериите.

Обикаляйки Милано, Падуа, Венеция, Равена, Флоренция, Перуджа, аз го водех неотлъчно с мен, като сянка, този мой измислен дядо, който неведнъж ми заговаряше чрез устата на някой стар чичероне.

Ала аз желаех да живея и за себе си, в настоящето. Осъзнавах от време на време моята неповторна безгранична свобода и изпитвах неочаквано щастие, толкова силно, че едва не се разтапях в блажено удивление. Чувствувах как щастието навлиза в гърдите ми с дълбоко и спокойно вдишване, което ободряваше изцяло духа ми. Сам! Сам! Сам! Господар на себе си! Без задължение да давам сметка никому за нищо! Ето можех да отида, където ми се хареса: Венеция? Във Венеция! Флоренция? Във Флоренция! И това мое щастие ме следваше навсякъде. Ах, спомням си един залез в Торино през първите месеци на моя нов живот, по булеварда край По, близо до моста, където един яз задържа устрема на водите, които яростно се блъскат. Въздухът бе чудно бистър: всички неща на сянка изглеждаха като гледжосани в тази яснота, а аз, като гледах, почувствувах такова опиянение от моята свобода — уплаших се, че няма да издържа дълго и ще полудея.

Вече бях осъществил от глава до пети моето външно преобразяване: бях бръснат, носех светлосини очила и дълги коси в артистично безредие — изглеждах напълно друг човек! Спирах понякога да разговарям със самия себе си пред някое огледало и започвах да се смея.

— Адриано Меис! Щастливи човече! Жалко, че трябва да изглеждаш тъй… Но нищо, какво значение има? Всичко е наред! Ако не беше това негово око, на оня глупак, нямаше да бъдеш в края на краищата толкова грозен, с тази малко странна и предизвикателна твоя фигура. Мъничко разсмиваш жените, това е всичко. Но всъщност вината не е твоя. Ако оня, другият, не беше носил толкова къси коси, ти сега нямаше да си принуден да ги пуснеш толкова дълги. И ясно е, не за твое собствено удоволствие сега ходиш голобрад като свещеник. Няма как! Щом жените се смеят, смей се и ти! Това е най-доброто, което можеш да направиш.

От друга страна, живеех почти изключително със себе си и за себе си. Разменях едва по някоя дума с хотелиерите, с прислужниците, със сътрапезниците, но никога не показвах желание да започна разговор. Сдържаността, която проявявах, ми разкри, че съвсем нямам вкус към лъжата. Впрочем и другите не показваха желание да говорят с мен — може би заради моя външен вид ме вземаха за чужденец. Спомням си, при моето посещение във Венеция не успях да избия из главата на един стар гондолиер, че съм немец, австриец. Бях роден наистина в Аржентина, но от родители италианци. Моята истинска, тъй да се каже, „непринадлежност“ беше съвсем друга и само аз я знаех: аз не бях никакъв, не бях вписан в други регистри за гражданско състояние, освен в Мираньо, и то като починал, под предишното ми име.

Не се огорчавах от това, ала все пак никак не ми беше приятно да минавам за австриец. Не бях имал възможност да се поразмисля над думата „родина“. За друго имах да мисля някога! Сега в безделието си започнах да придобивам навика да разсъждавам върху толкова неща, за които не съм вярвал, че могат да ме заинтересуват дори най-малко. Да си кажа истината, потъвах в размишления, без да искам, и често, отегчен, вдигах рамене. Но с нещо все пак трябваше да се занимавам, когато се чувствувах уморен от разходки и наблюдения. За да се отвлека от досадни и ненужни размишления, понякога изпълвах цели листове с моя нов подпис, като се опитвах да пиша с друг почерк, държах писалката по друг начин, не като преди. Но по някое време смачквах хартията и хвърлях писалката. Можеше отлично да бъда и неграмотен! На кого щях да пиша? Не получавах писма, нито в бъдеще можеше да получавам от някого.

Тази и други мисли ме караха да се гмуркам в миналото. Тогава отново виждах къщата, библиотеката, улиците на Мираньо, плажа и се питах: „Дали Ромилда е все още облечена в черно? Може би да, за лице пред хората. Какво ли прави сега?“ И си я представях, тъй както я бях виждал толкова пъти из къщи, представях си и вдовицата Пескаторе, която сигурно ругаеше в моя памет.

Нито една от двете — мислех си — не е отишла поне веднъж на гроба на оня клет човек, който е загинал тъй жестоко. Кой знае къде са ме погребали? Може би леля Сколастика не е пожелала да направи за мене толкова разноски, колкото направи за мама. Още по-малко Роберто. Той ще да си е казал: „Кой му е виновен? Можеше в края на краищата да си живее с две лири на ден като библиотекар.“ Сигурно лежа като куче в гробището на бедните… Хайде, хайде, да не мислим за това! Съжалявам само оня бедняк, който навярно е имал по-човечни роднини от моите. Те биха се погрижили по-добре за него. Но най-после и него какво го интересува повече? Хич не се и вълнува!

Продължих да пътувам още известно време. Насочих се отвъд границите на Италия, посетих с параходче по реката хубавите Реински области до Кьолн и се спрях в главните градове: Манхайм, Вормс, Майнц, Бинген, Кобленц… Искаше ми се да отида още по-нагоре от Кьолн, отвъд Германия, поне до Норвегия, но после премислих и реших, че трябва да сложа спирачка на моята свобода. Парите, които носех със себе си, трябваше да ми стигнат за цял живот, а те не бяха много. Можеше да живея още тридесетина години. Бях извън всякакъв закон, без никакъв документ, който да потвърди не друго, поне моето съществование — затова беше невъзможно да си намеря служба. За да не свърша зле, трябваше да живея пестеливо. Като направих сметка, излезе, че не бива да харча повече от двеста лири месечно: малко беше. Но аз вече цели две години бях живял и с по-малко, и то не сам. И тъй, трябваше да се нагодя.

Всъщност бях вече малко поизморен от непрестанното ми самотно и мълчаливо скитничество. Несъзнателно започвах да чувствувам нужда от някакво общуване. Дадох си сметка за това един тъжен ноемврийски ден в Милано, след като се бях завърнал от моята разходка из Германия.

Беше студено, готвеше се да завали с падането на вечерта. Под един уличен фенер видях беден продавач на кибрит. Сандъчето, което държеше пред себе си, окачено на ремък, закрепен на рамото, му пречеше да се загърне добре в окъсаната пелеринка, с която бе наметнат. От юмруците му, притиснати към брадичката, висеше някакво канапче и стигаше чак до краката. Погледнах надолу, между окъсаните му обуща видях едно мъничко кученце, едва на няколко дни, което цялото трепереше от студ и непрекъснато скимтеше, сгушило се там долу. Клето животинче! Попитах стареца дали го продава. Той отговори утвърдително, каза, че би го продал евтино, макар да струвало много. Да, щяло да стане хубаво куче, голямо куче, това мъничко животинче.

— Двадесет и пет лири…

Бедното кученце продължи да трепери, без изобщо да се възгордее от уважението, което му оказаха: то навярно знаеше, че господарят му определяше тази цена не за неговите бъдещи качества, а за глупостта, която личеше по лицето ми, както му се бе сторило.

Междувременно бях поразмислил. Купувайки това куче, наистина щях да имам един верен и дискретен приятел, който ще ме обича и уважава, без никога да ме пита кой съм аз наистина, откъде съм дошъл, дали моите документи са в ред. Но трябваше да започна да плащам такса: аз, който вече не плащах никакви такси! Стори ми се, че това е първа отстъпка от моята свобода, леко накърняване, което щях да й нанеса.

— Двадесет и пет лири? Остани си със здраве! — казах на стария продавач на кибрит.

Смъкнах шапката си над очите и под ситния дъждец, който небето вече почна да сипе, се отдалечих. За първи път размишлявах, че моята безгранична свобода без съмнение е прекрасна, но и малко тиранична. Такава ще е, щом не ми позволява да си купя дори едно кученце.