Иван Вазов
Светослав Тертер (51)

XXIII. Брат и сестра

Когато Светослав излезе и слазяше из витата стълба застигна го един Еленин слуга и го повика при нея.

Той мина през полутъмни, криви и пречупени коридори и влезе в сестрината си горница, пропуснат с почетни поклони от евнусите при вратата.

Зимната горница на Елена гледаше към бърдото Силофор, на югоизток.

Той завари там сестра си, че се кичи.

Елена, облечена пищно в скъпи татарски дрехи, го прие радостно и безпокойно.

— Светославе, каза ли ти мъж ми какво е решил? — попита го Елена, чието чело светеше от диамантен венец, увил прекрасната й руса коса.

— Каза ми: ще извика назад войската си — каза князът спокойно.

— И ти не изглежда да се безпокоиш? — забележи тя малко зачудено.

— Не, защото аз бях предвидял тоя неизбежен случай.

— И какво мислиш да сториш?

— Сега не мисля нищо, тая нощ ще знам — ще повикам банът и Радоила у дома да размислим и решим.

— Ти ще бъдеш ли на утрешния лов?

— Без друго.

— Как се боя за тебе… — продума тъжно Елена.

— Защо?

— Там, дето свирят стрели, всичко се случва…

— Не безпокой се, сестро: Чоки сега от всеки други път е по-доверчив към мене. Никаква изненада не ме заплашва. Моят живот му е необходим, а не моята смърт. Нека патриархът дрънка: Чокевото доверие към мене е непоклатимо.

Елена се замисли.

Хубавото й лице се засени от тъжно чувство.

— Ти говориш: доверие. А ние? — Коварство правим.

— Но ние вършим велик и благороден подвиг, защото всичко е велико и благородно, което става за освобождението на отечеството… Но тия мухи не те оставят! Разбери, Елено, че брат ти от шест месеца играе с главата си за тая велика цел и че за нас не съществуват сега добродетели и пороци, лъжа и истина, зло и добро — има само България. Той се канеше да излезе.

— Чакай, аз те виках и за друго.

— Какво?

— Щях да ти говоря пак за Славка.

Светослав се намуси.

— Невъзможно, сестро!

— Но тя все плаче…

— Нека плаче. Ще дойде час да се радва.

— Горката, пет месеци пленница в тоя харем…

— Ти си седем години и търпиш с мъжество.

— Защото няма как другояче… Но за Славка не е тъй. Мъж ми е съгласен да я освободи. Светослав се разсърди:

— Елено, ти пак ли го моли? Ти противодействуваш на плановете ми. Аз разубеждавам Чоки от тая му мисъл, а ти го утвърдяваш в нея.

— Не, вече не съм му говорила, но тебе говоря.

— Славка трябва да остане в пленът си, защото Годеславовата ярост ми е полезна и Радоиловата беснота ми е необходима.

— Но ти все можеш да сториш нещо.

— Нищо не мога и не ща.

— Поне да се видят със Славка тайно.

— Ако Радоил види Славка, той е изгубен за мене — каза Светослав.

— Защо?

— Той е пощурял звяр, ще я грабне и ще се опита да бяга с нея въпреки всичко и тогава главната ми надежда за успех рухва.

Елена мислеше.

— Но ако се види само с баща си? Ако баща й даде клетва да не обажда на Радоила и никому за тая тайна среща с дъщеря си?

Светослав се замисли.

— Това е много мъчно нещо, много е опасно… Почти невъзможно.

— Аз мисля, че е възможно, съгласи се само.

— Как ще я изкараш оттук?

— Утре мъж ми отива на лов и ще пренощува в горския дворец?

— Да.

— Утре вечер Славка може да излезе през отсъствието му.

— Но как ще я изкараш, без да бъде това забележено?

— Аз помислих.

— Как?

— Ще излезе из Царевец, облечена в Темировите дрехи. Тя има почти Темировия ръст и ще я пропусне стражата в мърчината.

— Добре. А за връщане?

— Тя ще се върне утре вечер, пак по тъмно.

— И кой ще я замести през деня тука?

— Аз ще се направя на болна и ще кажа, че съм я задържала през туй време, като забраня входа на стаята си.

След дълги упорствувания, след безконечни молби, придружени със сълзи, на сестра си, Светослав най-после се видя принуден да се съгласи. Но за тая цел той трябваше да се откаже от ловът и да остане тук, за да бди върху изпълнението на тая опасна работа.

Той склони още и за това, защото Годеслав видимо гинеше за любимата си дъщеря. Убитият от скръб болярин беше неутешим. Той се бе всецяло отдал на делото Светославово, а тая неочаквана радост да види поне за малко време Славка, би го възродила. Някакво гризене на съвестта мъчеше Светослава за това жестоко делене предания болярин от дъщеря му и последнята от него. Той обсъди всичко и заповеда да повикат в другата стая Темира.

Татаринът му се поклони до земята. Той бе облечен в широко джубе кафяв цвят, на глава с висока татарска шапка.

Темир чакаше благоговейно заповедите на деспота. Откак бе пощаден тъй великодушно от Радоила, той служеше с верността на човек, готов на смърт да иде, за да изпълни волята на новите си повелители. Светослав го бе настанил на служба в палата, защото там бе по-потребен, отколкото в дружината на Радоила. Татарският му език, юначеството му и сляпата привързаност го правеха незаменим в палата.

— Темире — каза му Светослав, — утре вечер по мръкнало ти ще свалиш тия дрехи, защото ми трябват. Темир се поклони безгласно в знак на послушание.

— Ти ще кажеш в палата, че вечерта ще тръгнеш за Присовския манастир, дето те праща царицата да занесеш някакви дарове.

— Свършено, славний деспоте.

— Ти ще се скриеш в килера на Хлавовата стая и там ще стоиш самоволен затворник цялата нощ и на сутринта целия ден. Ще излезеш из скривалището си само вечерта, когато Хлав ти каже.

— Слушам, господарю.

И Темир се поклони ниско.

— Тогава пак ще приемеш дрехите си. Всичко това ще пазиш тайно.

— Ако ми изтръгват езика с нажежени клещи, пак няма да продумам — каза Темир.

— Аз не се съмнявам в това.

— Не се съмнявай, деспоте. Аз съм татарин, но съм християнин. И след бога — за мене си ти и Радоил.

Светослав го потупа по рамото.

— Иди си сега.

Темир излезе.

Светослав отиде при Елена и й обади какво е наредил.

— Брате, бог ще те награди за това добро дело — каза тя умилено.

— Може би това е първото ми добро дело, Елено, което правя… и първата слабост…