Иван Вазов
Светослав Тертер (20)

XX. Тъмнини в една душа

Смилец видя от прозореца си това зрелище. Той прати човек да узнае причината му. Когато се научи, че един лъжлив слух е дал повод на търновския народ да прояви затаените си надежди и обич към Светослава, люта завист прояде сърцето му. Лицето му се изкриви от злоба и пребледня. Долната му челюст се затресе. Неговата подозрителна душа видя сега едни страшен съперник в княза. Н той си помисли, че ако наистина Светослав би сторил това, което мълвата безосновно му приписваше, и би удържал първия случаен успех над Чоки, той, Смилец, би бил изгубен. Защото народите над всичките добродетели държат най-горе юнашката слава, а Светослав го надминуваше още и по благородството на произхождението. Той изскърца със зъби от гняв против бана.

— Тоя луд Балдю, той пръв би минал на негова страна тогава! — помисли си той. После тупна с крак.

— Не, Търново е тясно за нас двама!.

Той отвори вратата и повика един телохранител.

— Кажи да дойде веднага епикерният.

И той закрачи развълнувано. Неговата хубава глада на римлянин погрозня, вратът му сякаш че потъна в рамената му.

Влезе един царедворец, едър, мургав, с изпъкнали ябълки на бузите, с широки ноздри. Очите му, притулени наполовина от горния клепач, гледаха лошо, зверски. Това беше един покръстен татарин, Темир, кръвожаден главорез, останал от времето на Ногая в Търново. Той бе спечелил чина си в двореца чрез подозрителни заслуги. Двама от първите Тертерови боляри, упорити в привързаността си към избягалия цар, бяха умъртвени по тайнствен начин. И по тоя случай в Търново се поменуваше името на Темира…

Татаринът се поклони ниско.

— Темире, Богор тук ли е? — попита ниско Смилец.

— В Търново е, господарю.

— За него те виках да ти говоря.

— Слушам, великий господарю — каза Темир н неговите полузатулени очи светнаха зловещо. Той разбра от споменуването на Богора какво има да му говори Смилец.

— Искам да се махне Светослав — прошушна Смилец.

— За кога искаш? — попита просто Темир, като че се наемаше за най-обикновено нещо.

— Още тия дни, ако е възможно. Издебни го, кога отива на лов.

— Ще бъде царската ти воля.

— И никой да не знае по чия заповед…

— Разбирам.

Темир се поклони и излезе.

Тия двама хора се разбраха! Гибелта на Светослава бе решена в една минута, и по такъв прост начин! Убийствата за трона в ония времена на жестокост н на необуздан егоизъм бяха чести на Изток. Византия даваше примера. Тия престъпления бяха в реда на нещата. Те почти не бяха престъпления. Императори, инак добри и кротки, се качваха на трона по труповете на предшествениците си. Нравите на века и държавната необходимост бяха въвели в система тоя бръз и трагичен начин за отстраняване съперници. Преди седемнайсет години деспот Яков Светослав така бе унищожен от властолюбивата Мария, Константин Тихова жена. Така бяха изчезнали от сцената и Асен I, и брат му Петър, и Калоян, и Мицо, и Калиман II, и Ивайло… Страшна трагедия на повилнялото човешко честолюбие, на безпощадните приеми на дворцовата интрига. Смилец, мек по природа и слаб по характер, благочестив и набожен, но син на века си, намери чрез една лесна логика развязката на мъчнотията: кинжалът на убийцата.

Вечерта в една зле осветена кръчма на горния край на Търново Темир вече се черпеше с трима души зловещи нехранимайковци. Те бяха кръвожадният българин Богор, един великан, държавен джелатин, кога беше нужда, търновски разбойник в осталото време, ползующ се с пълна безнаказаност при зле устроената градска стража. Другият беше куманец, третият евреинът Мордохай, джелатин при Тертера, но изгубил по някаква причина службата си.