Добри Войников
Криворазбраната цивилизация (3) (Смешна позорищна игра в пет действия)

ЯВЛЕНИЕ I

 

Хаджи Коста (като поема чашата, сръбва и намусено). Хем чувай! Ума си в главата си сбирай… Толкоз пътя става ти казвам: бе джанъм, поостави са от тия пущини, мисли и за къщната работа; ама на кого думаш, дуварът ако чуй, и ти же чуш. (Посръбва.)

Злата. То… жената кога ли й пригодила…

Хаджи Коста. Като си са захласнала подир тях… па не щеш да знаеш туй къща ли й, или курник, анадънму? Кога ли же ма земат дяволите, па же ти кажа аз на тебе едни моди. (Посръбва.)

Злата. А че… модите, хаджи… нали сега светът гледа по̀ на друго… па и ний, езер, както правят хората.

Хаджи Коста. Хората може да покачат и дрънкала, па и ний не же станем маймуни, анадънму?

Злата. Ама сега не е като е’новремешно… не може без тях, хаджи.

Хаджи Коста. Не стига, дето прахосваме пари за нищо и никакви парцали, ами като са захласнете в тях пущини, па не мислите за в къщи како тряба да са наготви и онодя. Сабахлаин, токо като станете, друга работа не ви е на очи, ами ръце ви право на пустите моди; гаче сте луди-полудели подир тях мерѐщини.

Злата. Па защо хоратиш тъй бе, хаджи, как щели сме да не гледаме и друга работа? Яли сега не ти ли донесох кафето?

Хаджи Коста. И за него трябаше два сахата да чакам, анадънму? За едение време стане, вий сѐ не сте още готови, манджата ви сѐ още неувряла, сѐ тряба да чакам. Седнем на софра, дъщеря ни… тя сѐ я няма, сѐ има да довършва. От заран насам я няма никаква: да стане и тя с време, като сяко момиче, да земе да полей на баща си, да попримете и поочисти из къщи, да ми приготви кафето, да ми пообърши калеврите.

Злата. Новата ѝ рокля, рекох, да си я довърши по-скоро, че ще ѝ тряба за свадбата, а аз да нагледам къщната работа.

Хаджи Коста (отвратително). Ти ли да нагледаш къщната работа… Очите ти са изгледали, анадънму?

Злата. Ам’че яли на̀, кафето нали ти приготвих? Па сега ще вляза в мутофака да видя какво ще направя за обяд.

Хаджи Коста. А дъщеря ни, тя да не хваща къщна работа, а?

Злата. А че сега светът, хаджи, става други: е’на майка, да речем, дето разбира от сегашното, не тряба да оставя дъщеря си на мазание, на прание, на промивание, защо че ръцете ѝ са развалят. Сетне не бива да готви, защо че от огъня лицето ѝ са разваля, упръхва. Ръцете, па и лицето на нашата Анка, каквато си й тя тъй хубавичка, тряба да бъдат сявга чисти, бели, меки като памук, па да показва е тъй хе!…Деликатна, евгенис.

Хаджи Коста. (насмешно). Деликатна, евгенис. Ей, сетне?

Злата. Сетне, ний е’на дъщеря имаме, хаджи, па и господ я надарил с ангелска хубост… Нека тя гледа за себе си, па кога излезе пред хора, да бъде утъкмена и уредена най-добре, по най-новата мода, от другите моми да сочи по-горе. Езер, ний ще гледаме колко по-скъпо да я продадем.

Хаджи Коста.Я ще тъй же я развалиш ти с този си маймунски ум! Щяла да я продаде по-скъпо. Бе, хей, будала, хората не же гледат ней ръцете, краката, а же питат дали е изпечена на къщна работа, дали же я бъде за домашница, анадънму?

Злата (смело). Дева не же я продам в ръцете на един простак, да му слугува като робиня.

Хаджи Коста. Ами?… На какъв дявол…

Злата. Хелбетя, ше си намеря аз е’но учено зетченце.

Хаджи Коста. Толкоз си отбрала ти… Сегашното учение, каквото го гледам аз него, не къща, ами курник биля не же може да гледа.

Злата. Ами защо харчи толкоз пари подир Димитракито ни, нали да са изучи, па да стане учен? И стана, я! Виж, като си доде от Авропата, какъв са изменил. Поприличал на френче: сякаш не е наш син. Езер, учението го искуси.

Хаджи Коста. Хилядо пъти пишман станах… проводих го, че какво? Язък за парите! Сега ми е дошел учен, че защо ми е, кога не кабули нито на чорбаджия да отиде, нито на дюгеня ми да седне. Той са учи, аз харчих със ниет, че челяк же стане, а той… хаймана и половина: целий ден мутай по улиците с френцките чапкъни, анадънму?

Злата. Той иска при някой голям търговец…

Хаджи Коста. Големий търговец же му бъде стегниглава, а той, на̀, чуваш ли, не щял чорбаджия на главата си, ами да ходи по кефа си. Пустото им учение, пусто-опустяло! За него вяра, почест, срам, страх няма. Като са нарекъл еднъж учен, па… не ще ти да знай нити за бога, нити за вяра, анадънму? Токо рекли: Авропата, Авропата. Ама Авропата не гледа като тях наготово: Авропата измислила тюрлю бин тюрлю марафетя, па търси като нас прости да им зема паричките, анадънму? Ами нашите учени какво правят? Знаят сал да ми одумват, че тъй трябало, че инак трябало. Учение — аз думам — то, дето знай да извади някой марифет, че със него пари, да спечели, пари! (Става.) Дай ми тефтерите оттам.

Злата (като му подава два-три вети тефтери). Ами… да ни проводиш е’на фуста хумаюн.

Хаджи Коста (доде завива тефтерите в кърпа). Пак хумаюн…май със жени…

Злата. А че за новата рокля Анка тряба да си направи още е’на фуста, езер!…

Хаджи Коста (сърдито). Бе хей, глоби, в онзи ден ви проводих един топ хумаюн, какво го сторихте? (вика на слугата) Райчо! (Слугата идва и той, като му подава тефтерите и ключовете.) На̀, да отвориш дюгеня, да пометеш и да онодяш там.

 

Злата. А че, хаджи, той хумаюн беше за друго: направихме кое чаршафи, кое ризи, кое…

Хаджи Коста. Бе вий ли?… С тези пусти моди же съборите, анадънму… най-големия му търговец. (Излиза.)

Злата. (отподире му). Да н’забравиш хем!

ЯВЛЕНИЕ II

 

Злата. Разсърди са. Ех, горко му дошло. Като са нарел мъж, па и момински баща, тряба да харчи, ам’че как? Ний е’на мома имаме, тряба да ѝ правим по модата дрехи. Езер, тя, каквато си й тъй хубавичка, модите ѝ много мязат. Като са накичи, сякаш не е българка. И тъй, я! Да н’е тъй, дофтура ше ли я залюби? Той зер не е прост човек, отбира от хубавото. Мене Анка ми й деликатна, евгенис, затуй той си я обикна дотолкоз, умира за нея! Хеле пък сега да я види с новата рокля, по най-новата мода, да си тури и капелото, още толкоз ще влезе в очи му. Нали ми казва той мене: „Тебе Анка ти мяза на съща вранцузойка, като за нея момък няма в града ви.“ И няма я! Наште момци… никакви, простаци… Зная аз… [какво си мислят, че знаят и какво в действителност знаят героите!] Баща ѝ нека са одумва, кой ли ше го слуша?! Горко му дошло!

ЯВЛЕНИЕ III

 

Анка (като сочи новата си рокля, с която е облечена). Свърших си я, мане. Я, я виж!

Злата (ухилено). А! Каква хубавичка! (Поизгледва я изотзад.) Колко добреж ти стои! Досущ друга та показва.

Анка (весело). Нели? (Разхожда са подчотрено.)

Злата (като я изгледва отгоре до долу). Бравос. Иди речи, че си българка. Де!… Никак… изляна, изкована вранцузойка. Добре казва дофтура.

Анка (наперено). Сега да ма види тъй…

Злата. Млого ше ти са радва: той та обича.

Анка. Да си туря капелината, по-добре ще покаже. (Туря си капела и гледа са на огледалото.) Я виж сега, мане!

Злата. Сега сякаш че си дошла от Аропата, съща мандама. Бравос! Нека са пукат душманките! Утре тъй да отидеш на свадба, хем чу ли?

Анка. То са знай. От таз мода още няма никоя…

ЯВЛЕНИЕ IV

 

Марийка. О! Честита, честита.

Анка. Мерси. Ще ли ти хареса?

Злата. Как е, Марийке, нели ѝ стои добре?

Марийка. Чудесна.

Злата. По най-новата мода, видиш ли?

Марийка (на Анка). По журнала ли си я скрои?

Анка (горделиво). Да, по журнала, разумява са.

Злата. Тя нашата Анка, тя си й марифетлия: нищо не са оттърва от ръцете ѝ: какото види по джурналата, направя си го тъпкъсъ!

Марийка. Да, нейна милост ѝ привира, има дарба за сичко…

Анка. Челяк като са мъчи…

Марийка. Преднела тертипи на европейките.

Злата. Не сал преднела, ами ѝ съща аврупейка.

Марийка. Да, съща европейка.

Злата. За такваз аврупейка тряба и един аврупеец, нали?

Марийка. Нито хората̀.

Анка. Е пък и ти, мане? Сега нямаш друга хората̀.

Злата (на Марийка). Виж цир-вир-зацията како прави? Да е жив и здрав брат ѝ, той, като си дойде от Франция, изучи сестра си на аврупейски тертип.

Марийка. Блазе ѝ, че има учен брат.

Анка. Марийке, дохождай у дома честичко, па ний и тебе ще изучим на европейско.

Злата. Да, да! Тряба, тряба… Виж нашата Анка как са изучи? Да я чуш, кога са земе с дофтура на приказка, сал да ти й драго да ги слушаш.

Марийка. Твоя милост оставяш Анка да са учи на европейско, ами майка ми, каквато си е, не би ма оставила, да знае че света ще потъне, особно да приказвам с чузд човек. Пази боже.

Злата. Тебе майка ти й пък проста, па и ти не тряба да я слушаш. И Анкина баща ходи да са одумва, ами кой ти го слуша! Ний си караме алафрангата. Сега българското не струва пари, не!

Анка. Ако река аз да слушам баща си, тряба да си остана досущ дебела българка — простачка.

Марийка. Вий… да, можете, ами аз да не слушам майка си, която има сичката грижа за мене и от която ми зависи честта…

Злата. Гледай си работата, сега момата сама тряба да си намери честта; ти нито тряба да питаш майка си, че е жена стара, па и проста. Що ти отбира тя от днешньото? Тя си знай стана, хурката. Ти гледай да са изучиш на сегашньото, на алафрангата, на…цирвирзакцията.

Анка. (горделиво). Цивилизацията, речѝ.

Злата. Хъ! Тъй… циливилизакцията.

Марийка. Като българка, кога да е, ще бъда в ръцете на един българин, а у нас, българите, цивилизацията, която ваша милост разбирате, не е още в употребление.

Анка. Но тряба ний, младите, да я турим в употребление: ако остане на старите глави, хилядо години ще са минат, и българите сѐ тъй прости ще си останат.

Злата (ухилено). Бравос, Анке, сѐ тъй прости и балбути.

Марийка. Преди тази цивилизация на модите българите имат нужда от положително учение, наука, просвещение.

Анка. Твоя милост си са зела подир думите на учителката. (Къмто Злата.) Тя ни приказваше тъй.

Злата. Ех, ами! Разбрала тя, простата българка. Како ли знай тя? Не знае едно бонджор да каже.

Анка. Нели ходихме толкоз време? Какво са научихме?

Злата. Нищо.

Марийка. Ако не друго, то поне какво ще рече истинско образование.

Анка. Ех, ами! Колко не щеш я!

ЯВЛЕНИЕ V

 

Димитраки (весело). Бонжур!

Анка. Бонжур, мон шер фрер. Коман ву порте ву, биен?

Димитраки. Тре биен, мерси, ма шер сьор.

Злата (ухилено, на Марийка). Виж како сладко иде вранцушкото? Да ти ѝ драго да го слушаш.

Марийка. Да.

Димитраки (като улавя Марийка за ръка). Бонжур, мадмуазел Мари.

Марийка. Не зная францушки.

Димитраки. Но гледай да са научиш: то тряба днес.

Злата. Тряба, зер!

Димитраки. Една мома като тебе тряба днес да знае францушки. Да, ти тряба още да са научиш да танцуваш на полка, валс, кадрил; да знаш как да са отнесеш на един кавалер, когато ти направи комплимент, как да правиш етикети и други, и други…

Злата. Колко е сахато, Димитраке?

Димитраки. (като гледа на часовника си). Близо пладне.

Злата. Люльо! Манджата не съм турила още на огъня. Баща ви пак ще гърми. (Излиза.)

Димитраки. И тъй, Марийке, ако желаеш да са научиш на европейските хора̀ и да говориш францушки, идвай сякоги у дома, па аз ти давам честно слово как ще са занимая нарочно с тебе, както със сестра си.

Марийка. Благодаря, но не ще имам време.

Димитраки. Хъ, време. Остави сичко, па гледай да станеш една цивилизована мадмуазела.

Марийка. (усмихнато). Дето не ще го бъде.

Димитраки. То е в ръката ми, стига да обичаш.

Анка. Нейна милост не може да цени още цивилизацията.

Димитраки. Цивилизацията, Марийке, е слънцето на днешния век, слънце, което грее днес над цяла Европа, дето мадамите са цветето на тази цивилизация. Да, там жените не са като тукашните робини. Във Франца, а именно в Париж, жената е тъй свободна, както и мъжът. Една демуазела там зема си кавалерина, когото обикнала, па са разхожда с него, където си ще. Да, голяма свобода.

Анка. Тъй, Марийке, те европейки не похващат нищичко; слугините им вършат сичко. Те само себе си гледат: пазят си лицето от слънце, от вятър, па затуй си и турят воал, сиреч було. Па ръцете им, за да стоят сявга бели и меки, носят ръкавички, а снагата им, за да стои деликатна, стягат са с корсет, знаш?…

Марийка. Но ний сякам сме още далеч.

Димитраки (горделиво). Не е истина, гледай сестра ми.

Марийка. Нейна милост… да, едничка в града ни.

Анка. Още, още…

ЯВЛЕНИЕ VI

 

Злата (свръснато). Дофтура иде, дофтура.

Анка. Люльо! Аз с новата рокля.

Злата. А че бир да си, по-добре.

Марийка. Да си ходя. (Тръгва.)

Димитраки (като я задържа). Що бързаш? Постой: имам да ти кажа нещо.

Марийка. Чузд челяк… срам ма е.

Димитраки. Срам ли? Браво, не та пускам.

Злата. Но сега той та завари.

Анка (която са глади). Иде ли?

Злата. Стойте вий, аз да са махна, та да н’ма завари тъй (отива да нейде и са връща). Люльо! Завари ма, ам’сега?

ЯВЛЕНИЕ VII

 

Маргариди (като влиза кокетски). Бонжур! (Прави комплименти, здрависва са с Анка, с Димитракя, когато иска да земе ръката на Злата.)

Злата (като му сочи ръцете си). Пардьон, мушу.

Маргариди. Па д’коа, мадам Злата. (Към Анка.) Коман са ва-т-ил, мадмуазел?

Анка (наперено). Мерси, мосьо льо медесен!

Маргариди (към Димитракя). Мосьо Деметриюс.

Димитраки. Жву при, мосьо Маргаридес.

Маргариди (като изважда из джоба си един журнал за моди). Желаях да ви срещна и да ви дам журнала, когото приех от пощата.

Димитраки (като поема журнала). Да, журнала за моди. Мерси.

Анка (свръснато). За моди? Браво! Я да видя, мон фрер? (зема журнала.) Хъ! Видиш? Тук има рокля от по-нова мода… Побързах…

Маргариди (като изгледва роклята ѝ). Сега ли си я направи?

Анка. Да, мосьо, сега сефте я облякох.

Маргариди. А, браво! Много добре ви хваща.

Анка. Мерси, мосьо. (На Злата.) Мане, тряба да си направя и от тази мода, че е по-нова.

Злата. Стига да кажем на баща ти, па той ще ти земе.

Маргариди. Да, да! Тряба. По нас демуазелите си имат по петнаесет-двадесет фустани.

Димитраки. Разумява са, една дама тряба най-малко за месец по една рокля да зема от шивача.

Злата, А че и нашата Анка до петнайси сѐ тряба да ги има.

Анка. Мисля, повече.

Злата (ухилено). Приказвайте си, ваша милост, а аз да си видя къщната работа (Като се покланя на Маргаридя.) Адию, мушу (Тръгва.)

Маргариди. Адийо, мадам Злата.

Злата (като са повръща). Мерсим. (Излиза.)

Маргариди (към Марийка). Нейна милост?…

Анка. Нейна милост — наша съседка.

Димитраки. Мадмуазел Мари.

Маргариди (като улавя Марийка за ръка). Драго ми е да са запозная…

Марийка (срамежливо). Подобно…

Маргариди Нейна милост има типът на сущо българтарско момиче, тъй срамежливо.

Марийка. Имате право, господине: ний, българските момичета, не сме свикнали тъй лесно в запознавание на чузденци.

Анка. Нейна милост… майка ѝ май от старите.

Маргариди (към Марийка). Ма моля, вий не тряба да слушате вече майките си: те са стари, па и прости; те не знаят що ще рече цивилизация. Цивилизацията изисква едно момиче или една мома да бъде отворена, да приказва франшман с един кавалер. Не тряба срам.

Димитраки. Срамът показва простота.

Марийка. А аз вярвам срамът да е честта на едно момиче.

Маргариди. За една цивилизирана демуазела срамът значи нула, нито има идея за срам.

Марийка. За нас срамът е голямо нещо, господине.

Маргариди (към Анка и Димитракя). Видите ли българските майки какви мизерабили идеи дават на дъщерите си?

Димитраки. За такива стари брантии — холера, холера.

Анка. Браво, Деметриюс, такава хората̀?…

Маргариди. Негова милост има резон: такивато стари спират прогреса на цивилизацията, която изискува персоналната и индивидуалната либертате; не тряба срам, не тряба страх. Сички нации в Европата са прегърнали днес цивилизацията, само вий, българите, не щете да са конформирате и модификирате. Вий, младите, не тряба да слушате старите ръждиви глави, а гледайте напред към прогреса на цивилизацията. Вий тряба да имитирате като нас, европейци, които визитираме града ви; да са запознавате с нас и да слушате нашите инструкции. Да гледате как са носим, как приказваме, как седим, как ядем и пием; и вий тъй да са носите, тъй да приказвате, тъй да седите, тъй да ядете, пиете и…

Анка. Виж, Марийке, аз не ти ли казвах? Слушай сега, разумя ли?

Марийка. Разумях. (На себе си.) Да станем на маймуни.

Анка (към Маргариди). Ах, колко желая да отида на Европата, па зная аз…

Маргариди. Мадмуазел, и това е възможно, стига да го желаеш от сърце.

Анка. Мосьо, хората̀ ли е? Да има колай утре да тръгна.

 

Маргариди. Ма шер Аннет, бъди сигурна, как ще видиш скоро Европата, стига да са оставиш на моето диспозирание.

Анка. Ах, дано!

Маргариди (настрани). Не ма разумя.

Димитраки. Ти, Марийке, не тряба да слушаш вече майка си: тя е вече стара и умът ѝ са извял. Аз та обичам като моя сестра, та затова искам да та цивилизирам.

Марийка. Благодаря ти, но тази цивилизация не е като за мене.

Маргариди. Ма птит ами, там ще видиш много градове, дето цивилизацията е на върха.

Анка. Ах, боже, дали ще имам нея чест?

Маргариди. Ще имаш, ма шер, ще имаш, стига да ма слушаш.

Димитраки. Защото ти не си вкусала още цивилизацията, па затова и ти иде бо’зна какво.

Марийка. Каквото и да е, не е като за мене.

Димитраки. Не бъди такваз, слушай мене, който та обичам и ти желая доброто.

Марийка. Стори това добро на друга.

Анка. Ах, мосьо, л’Йороп, ла сивилизасион!

Маргариди (любезно). Уй, ма птит, л’Йороп, ла сивилизасион, с’е тре жоли, тре маанифик! Ж т’ем, тю е мон анж!

Анка. Като отидем на Европата ще са науча добре францушки, нели?

Маргариди. О, сан дут!

Димитраки. Язък за хубавината ти, Марийке! Ако не ма послушаш, ти ще бъдеш една ревнива ябълка, хвърлена на свините.

Марийка. Каквато ми бъде честта.

Димитраки. Честта ти е в ръцете ми, стига да искаш да та направя честита на света.

Марийка. Честта ми е от бога.

Анка. Надявам са скоро да улесня францушките. Имам вече начало.

Маргариди. О, бъди сигур, шер Аннет, кога бъдеш с мене, за два-три месеца ще бъдеш цяла французойка.

Димитраки. Слушай ма, Марийке, не са оставяй в злочестина, остави са на мене, инак ще са каеш.

Марийка. Може да остана и най-злочестна на света, но никоги не бих са предала в ръцете на един ергенин. Забавих са, да си ходя. (Тръгва да си отива.)

Димитраки. Ах, Марийке! (Въздържа я.) Постой, аз не съм си свършил още думата.

Марийка. Моля ти са, остави ма, ще ми са сърди майка. (Към другите.) Прощавайте.

Анка. Адийо, Марийке, адийо.

Марийка. Сбогом. (Излиза.)

Димитраки (настрани). Дебела глава!…

ЯВЛЕНИЕ VIII

 

Злата (настрана, към Димитракя). Баща ви си доде. Минете в другата одая.

Димитраки. Мосьо Маргаридес, ж ву при, да минем в другата камера.

Маргариди. А во з’ордр, мосьо! (Отиват двама те)

Злата (на Анка). Хай иди и ти, да не те завари тука, па да хване да вика отгоре ти.

Анка. Уф, пък и този татю! Не може да поседи още малко на дюген.

Злата. Остави са! Той дошел за обед, а още не е готово, че не знам какви ще ги слушам пак.

Анка. Горко му дошло! (Отива в другата стая.)

ЯВЛЕНИЕ IХ

 

Злата. Манджата пак не е готова. Сега ще хване да гърми отгоре ми. Какво да го излъжа?… Какво, какво?… Да кажа месото беше старо, та не увря скоро?… Не бива: той го е купил, знай го. Да река лук нямаше?… Пък има: вчера го купи. Да кажа масло нямаше да опража лука?… Пък и то има. Какво да го излъжа?… Какво, какво?… Ха!… Да зема да изтърся солника в пепелта, па — сол нямаше; тъй, я? Сол нямаше. Туй му запуша устата нему. Жената тряба да знай да лъже мъжа си, проста й оназ, дето казва правото. Да са махна аз, да не ма завари, да сяка, че бях сѐ в мутофака. (Излиза.)

ЯВЛЕНИЕ Х

 

Райчю. Пак не е готово… Отзарана насам постирай уши! Чакай! Не ти дават барим един дробен хляб, да си позалъш гърлото. Ама че на врата изпаднах, ха! (Ухилено.) Ама и чорбаджията дойде като кон на празна торба — и той же чака.

Хаджи Коста. Райчо!

Райчю (свръснато). Чувам, чорбаджи.

Хаджи Коста. Кой беше тук?

Райчю. Беше, чорбаджи, онзи… той…хекимин ли е, какъв е?

Хаджи Коста. Та що търси той… тук, в къщата ми?

Райчю. А, че… Зная ли, чорбаджи. Гледам, той… като доде, и чорбаджийката, и Анка дават с него уста със уста, па…

Хаджи Коста. Какво па?

Райчю. Демек… приказват си.

Хаджи Коста. Като какво?

Райчю. А, че… разбирам ли им? Дълбоки работи, тъй хе, вранцушки! Измайват са, па…

Хаджи Коста. Де й чорбаджийката?

Райчю. Сега отиде в мутофака.

Хаджи Коста. Беки още не е наготвила?

Райчю. Не е, ам’че как.

Хаджи Коста. (като си повива главата). Ях, ярабим! Кажи ѝ да дойде сам.

Райчю. (като се обръща). Хъ, япали я.

ЯВЛЕНИЕ ХI

 

Злата (със запретнати ръце). Де й Райчю?

Райчю. Япали ма.

Злата. Не знаш, хаджи, отюхках са.

Хаджи Коста (намусено). Себеби?

Злата. Ама нали от заран не са сумясах да прегледам дали имаме сол. Кога посегнах да гудя на ястието, солника, гледам, досущ празен. Да отиде Райчю да купи завчас. Аз нямах пари в себе си, инак досега щях да го проводя я?

Хаджи Коста (като изважда от кесията си пари и на Райча). На̀, да отидеш качарак да земеш сол.

Хаджи Коста (гневно). Кьор оладжа!

Злата. Ще почакаш, хаджи, доде дойде солта.

Хаджи Коста (заканено). Каква сопа ти са стои тебе!

Злата. А че сега аз ли съм крива?

Хаджи Коста. Ба! Права си като въже в торба, анадънму?

Злата. Да ти са позлатя, аз сѐ пак лошева.

Хаджи Коста. Кой беше тук?

Злата. Кой ще бъде? Бяха…

Хаджи Коста. Кои?

Злата. Нашите, ми са струва, беше и…Марийка. Аз, хаджи, бях се при огъня, гледах си работата.

Хаджи Коста (сърдито). Гледала си работата, а? Каква вещица си ти! Де й Анка? (Вика.) Анке!

ЯВЛЕНИЕ ХI

 

Анка. Що е, тате?

Хаджи Коста. Кой беше тук?

 

Анка. Беше…Марийка, батю…

Хаджи Коста. Още?

Анка. Сетне дойде мосьо Маргариди да дири батя; зе го и излязоха.

Злата. Ха! догадих се аз някой доде, па скоро-скоро излезе. То мосьо Маргариди ли беше?

Хаджи Коста. Же го замагаридям аз него. Той чапкънин да н’ми стъпва в къщата, че му счупвам краката. Де й нашия магарски син.

Злата. Види са, излязъл.

Хаджи Коста. Да н’ми мъкне той мене тука таквиз багабонти, че го земат и него дяволите.

Анка. Той е доктор, тате; той не е лош човек.

Хаджи Коста. Ти го разбра, а? Или и ти му са сочиш?

Злата (като намига на Анка, към Хаджи Коста). Как щяла? Хич аз оставям ли я?

Хаджи Коста. Бе ти ли?… Зная та каква маймуна си. Вий като видите таквиз ябанджийски хайти, па уста ви отворени остават, анадънму? Пустата ви алафранга! Ума си в главата сбирайте, зере кога ли же ма земат дяволите, па же ви кажа аз на вас… (Разхожда се.) Мене къщата ми не е хан, анадънму?

Анка. Тате, ами хумаюн за фусти донесохте ли ми?

Злата. Донесоха ти.

Анка. Тате, аз си свърших новата рокля. Я виж, добре ли си я направих?

Хаджи Коста. Да са сочиш на онзи чапкънин, а?

Анка. Не, тате, аз си премерих новата рокля.

Хаджи Коста. Пред онзи чапкънин, а?

Анка. Как щяла съм, тате, хич да бъде работа ли е?

Хаджи Коста. Ама ти щу си крива? Маймун акъллията ти майка.

Анка. А че, тате, пък и ти сѐ я хукаш, сѐ ѝ се сърдиш.

Злата. А че тебе баща ти, синко, я тъй хе, за нищо никакво ходи да са сърди!

Хаджи Коста (гневно). Бе да та оставя да направиш за смях къщата ми, анадънму?

Анка. Уф, тежко ми е да слушам. (Излиза.)

Хаджи Коста. Ума си в главата сбирай, ти казвам, жено, зере!…

Злата (смело). А че какво зере? Еня ма й от хора простаци.

Хаджи Коста (като я изгледва криво). Я гледай я, маскара!…

Злата. Ам’че не съм ти робиня да ма хукаш тъй, мина са еничерството.

Хаджи Коста (разгневено като издига ръка на нея). Еничерство ли? Гиди резил.