Михаил Лермонтов
Смъртта на поета ^[0]

Загина той! — в двубой с мълвата,

според закона на честта,

с душа, жадуваща разплата,

той падна горд с куршум в гръдта!…

Поетът не преглътна злото,

сплетните, тайния позор,

въстана срещу обществото —

пак сам… и падна в този спор!

Как жалки са сега хвалбите,

и плач не ще ни утеши,

и оправдания… Убит е!

Съдбата страшна тъй реши!

Не първи вие ли обграждахте

със злоба волния му дар,

и гаврехте се, и подклаждахте

едва замрелия пожар?

Ликувайте!… Той всред мъчения

склопи очи като светец —

угасна факелът на гения,

увехна пищният венец.

Убиецът му безпощадно

се бе прицелил… Боже мой!

Сърцето кухо бие хладно

и без да трепне стреля той.

 

        И колко странно!… Отдалече,

        ведно с тълпата пришълци,

        на чест и звания ловци —

        при нас съдбата го довлече;

        той с наште нрави и език

        безсрамно, дръзко се глумеше,

        той гордостта ни не щадеше —

        и на каква светиня беше

        посегнал в оня кървав миг!…

 

        Убит, убит! — и гробът взе го,

като певеца тих, но вдъхновен,

        от сляпа ярост уязвен —

възпят с такава чудна мощ от него,

и също от ръка безжалостна сразен.

 

Защо ли обичта, покоя лъчезарен

смени той с този кръг, задушен и кошмарен

за всеки волен дух, за всеки чист копнеж?

Защо дружеше той с клеветници безсрамни,

защо повярва им на думите измамни —

        той, толкоз мъдър още от младеж?…

 

Венеца му с венец от тръни подмениха

и лавър сплетоха връз тези тръни зли,

        но в славното чело се впиха

        жестоко тайните бодли!

До сетния му час го тровеха обиди

и от нищожества надменни бе осмян —

        и с мъст неутолена си отиде,

излъган в своите надежди, изтерзан.

        Замлъкна песента прекрасна,

        не ще звучи на този свят:

        той спуснат е в тъмница тясна,

        а на устата му — печат.

* * *

        А вие, от семейства на злодеи,

на славни подлеци от висшата среда,

които тъпчете с коварство на лакеи

старинни родове, изпаднали в беда! —

на Гения, Честта и Славата палачи,

обсаждате с молби монаршеския трон,

        и няма съд за вас, въжеиграчи,

        укрити зад престъпния закон!…

Но има и друг съд, развратни фаворити!

        Съд Божий ще ви призове —

        той глух е за звънтежа на парите,

той знае отнапред за всички грехове.

Тогава всуе пак ще сплетничите вие:

        не ще помогне подлостта,

и черната ви кръв дори не ще отмие

        на този праведник кръвта!

 

1937