Филип К. Дик, Роджър Зелазни
Бог на гнева (12)

12.

— Чувал ли си за Алберт Айнщайн? — попита женското продължение на Великия компютър и го сграбчи в желязно ръкостискане, обвило ръцете му с металните си длани.

— Относителността — отвърна Пит. — Теорията на…

— Да слезем долу, където можем да я обсъдим — прекъсна го продължението, теглейки го към себе си.

— О, не — възпротиви се той.

Цял живот се беше наслушал на истории за разрушената, полужива конструкция. В детството си се боеше от нея, ужасявайки се от момента на срещата. Ето че беше дошъл.

— Не можеш да ме принудиш да сляза долу — продължи той и си помисли за киселинната вана, в която попадаха жертвите й.

Не и мен, каза си той и се напрегна да измъкне дланите си, влагайки всичките си сили, за да издърпа пръсти от ръкостискането й.

— Задай ми въпрос — настоя продължението, без да престане да го привлича към себе си.

Пит мимо волята си пристъпи няколко крачки.

— Добре — съгласи се с дрезгав глас той. — Минавал ли е наскоро един фокомелус в малка каручка?

— Това първият ти въпрос ли е? — попита тя.

— Не — отвърна той. — Това е единственият ми въпрос. Не ми се разиграват игрички с теб. Игрите ти са разрушителни и ужасни. Те убиват хора. Знам за теб.

Как ли, учуди се той, се е измъкнал Тибор от нея? А може да не се е измъкнал. Може да е умрял в мрака долу сред свистящата във ваната киселина.

Кой е скалъпил това устройство в онези далечни времена, запита се Пит. Никой не знаеше. Вероятно дори Великата К. Злонамереното създание, конструирало цистерната с киселина, вероятно първо е загинало в нея. При тази мисъл го обзе още по-силен страх. Облада го целия. Какво е отгледала земята за толкова малко години, мина му през ума. Такива метастази на ужаса.

— Да — отвърна Великата К. — Един фокомелус мина неотдавна оттук и застреля един от амбулаторните членове в черепната ми кухина. Уцели го и той умря.

— Но ти имаш и други — отвърна, задъхвайки се Пит. — Като този, дето ме стиска в момента. Имаш много такива. Някой ден обаче някой човек или може би не човек, все едно, някой ще мине насам и ще сложи точка на съществуването ти. Бих искал да мога да го направя.

— Това вторият ти въпрос ли е? — попита тя. — Дали най-накрая няма да дойде някой и да ме разруши?

— Това не беше въпрос — сопна се Пит.

Това е убеждение, помисли си той. Благочестива вяра, че злините умират.

Великата К продължи:

— Веднъж Алберт Айнщайн дойде тук, за да се консултира с мен.

— Това е лъжа — отвърна Пит. — Той е умрял много години, преди да бъдеш създадена. Това е мегаломанска самозаблуда. Ти си строшена и ръждясала. Вече не можеш да осъществяваш реални желания. Ти си безумна. — Той продължи с презрителен и присмехулен тон: — Прекалено си стара. Прекалено мъртва. Останала е само частица, само искрица от теб. Защо живееш извън реалния живот? Ненавиждаш ли го? На това ли те научиха?

— Искам да оцелея — отвърна имитацията на женската фигура, продължавайки да го стиска в металната си хватка. С мрачна настойчивост.

— Слушай! — продължи Пит. — Мога да те науча нещо. За да отговаряш по-добре на въпросите. Едно стихотворение. Не съм сигурен дали ще мога да си го спомня съвсем дословно, но ще успея приблизително. „Видях аз вечността по̀ онзи ден.“

Или беше нощ, поколеба се той. Всъщност какво ли знаеше Великата К. С положителност нищо за поезия. Беше прекалено злонамерена, за да се занимава със стихове. Всяка строфа би загинала в нея, удушена от мрачната неприязън.

— „Видях аз вечността онази нощ“ — коригира се той и спря.

— Това ли е всичко? — попита настойчиво Великата К.

— Има още. Опитвам се да си го спомня.

— Има ли рима?

— Не.

— Значи не е стихотворение — отсече Великата К и го повлече след себе си към сумрачната пещера, вход към огромната, ерозирала купчина в недрата й.

— Мога да ти цитирам от Библията — добави Пит и усети, че целият е плувнал в пот от страх.

Искаше да се измъкне, да препусне с яките си крака. Но тя продължаваше да го държи. Сграбчила го така, сякаш животът й зависеше от думите му, от нейните думи и от всичко, което се случваше. Да, помисли си той. Нейният живот е буквално това. Защото трябва да лови душите на живи създания. Не физическа енергия е онова, към което се стреми и което й е необходимо: тя изсмуква духовна енергия от цялостните нервни системи на своите жертви. Онези, които се приближат твърде много до нея.

Черните хлапета сигурно са дребни рибки, мина му през ума. Не си заслужава да си губи времето с тях. Животът им е твърде несъстоятелен.

Ограничените умове са винаги в безопасност, каза си.

— Нито един жив варварин — обяви Великата К — не е чувал за Алберт Айнщайн. Той не би трябвало да бъде забравен. Той създаде модерния свят, ако го датираме от…

— Казах ти — прекъсна я Пит, — че знам кой е д-р Айнщайн. — Дали не го беше чула? Заговори с по-силен глас: — Отлично познавам името.

— Моля?

Беше оглушала частично и не го беше чула. Или пък вече беше забравила. По-скоро второто.

„Забравила.“ Вероятно би могъл да се възползва от това отвратително заболяване.

— Не отговори на третия ми въпрос — заяви високо и непоколебимо Пит.

— На третия ти въпрос? — в тона й прозвуча обърканост. — Какъв беше въпросът?

— Не съществува никакво правило, че трябва да повтарям въпроса.

— Какво казах? — попита Великата К.

— Извъртя нещата, без да отговориш. Издаде безсмислено бръмчене и хриптене. Нещо като изтрита лента.

— Случва ми се — призна тя и мощното ръкостискане поотслабна.

Съвсем леко. Но той долови истинската й, несъмнена грохналост. Неумението й да се справи в трудна ситуация. Силата, която притежаваше, сега изтичаше, фазирана по неподходящ начин.

— Ти си — продължи храбро той, — тази, която си забравила д-р Айнщайн. Какво помниш, ако изобщо си спомняш нещо? Кажи ми. Слушам те.

— Той имаше единна полева теория.

— Изложи я.

— Аз…

Ръкостискането отново стана по-яко. Сякаш беше събрала всичките си сили, напрегната да се справи с необичайната ситуация. Не й допадаше, че плячката поема инициативата.

Мога да я разубедя, помисли си Пит, защото отдавна съм придобил йезуитска школовка. Моята религия сега ми помага. В едно необичайно, но рисковано място и време. Толкова за онези, които твърдят, че теологията е празна работа от практическа гледна точка. „Родените някога“, както се изрази преди години Уилям Джеймс. В друг един свят.

— Нека да дефинираме какво е човек — започна Пит. — Нека първо се опитаме да го опишем като пакет от инфрабиологичи процеси, които…

Ръкостискането щеше да премаже пръстите му. Очевидно беше избрал погрешен подход.

— Пусни ме да си вървя — помоли Пит.

— Както се казва в песента на Боб Дилън — отвърна Великата К. — Аз й давам мисълта си, а тя иска душата ми. Аз искам твоята жизненост. Ти се разхождаш по земята, докато аз си седя тук, самотна и куха от глад. Не съм се хранила от месеци. Много си ми необходим. — Тя го задърпа и след няколко крачки Пит видя пещерата да зейва пред него. — Обичам те — добави тя.

— Наричаш това, което вършиш, любов?

— Е, както казва Оскар Уайлд: „Всеки обича онова, което обича.“ Това напълно се отнася за мен. — В същия момент тя се сепна, сякаш някъде дълбоко в сложните й устройства се беше случило нещо. — Цяла банка с памет току-що се включи — обяви тя с механичния си, беззвучен глас. — Знам онова стихотворение. „Видях аз вечността онази нощ.“ Хенри Воан^[1]. Заглавието му е „Свят“. Седемнайсети век, англичанин! Тъй че на нищо не можеш да ме научиш. Просто трябва да се задействат банките си с памет. Някои от тях все още са блокирали. Много съжалявам.

И тя го повлече към ямата.

— Мога да ги ремонтирам — предложи Пит.

За негово изумление тя спря. За момент женското продължение престана да го тегли като закачена на въдица риба по океанското дъно.

— Не — отсече накрая. Непоколебимо. — Ако влезеш там вътре, ще ме нараниш.

— Аз човек ли съм? — попита Пит.

— Да — отвърна неохотно Великата К.

— Един човек не притежава ли достойнство? Кажи ми къде другаде във вселената съществува достойнство, освен у човека. — Усети, че доводът му подейства. И то точно навреме, слава Богу. — На небето? — продължи той. — Погледни и ми кажи дали виждаш достойнство сред растенията и океаните. Можеш да разровиш цялата Земя, но в края на краищата пак ще опреш до мен.

Той замълча. Беше заложил рисковано. Всичко на една-единствена карта.

— Признавам, че съм притеснена — промълви Великата К. — Способността на фокомелуса… дори той, лишеният от крайници, успя да се измъкне от мен. Че част от мен, протегната върху света, беше унищожена по негово желание. Бях сраснала с нея. А той продължи. Безпрепятствено.

— Това никога не би могло да се случи в старите времена — каза Пит. — По онова време ти беше всемогъща.

— Трудно ми е да си спомня.

— Ти може да не си спомняш. Но аз помня. — В същия момент той успя да изтръгне едната си ръка. — По дяволите — извика Пит, — пусни ме да си вървя.

— Нека опитам — чу той глас до себе си, кротък човешки глас.

Извърна се рязко и видя изправено човешко същество в оръфана сиво-кафява униформа и метален шлем с гребен като френските шлемове от времето на Първата световна война. Изумен, Пит не изрече нито дума, докато униформеният мъж изваждаше от една кожена торбичка малък сърповиден гаечен ключ. Нагласи го върху един болт в черепа на женското продължение и започна енергично да го развива.

— Ръждясал е — установи мъжът и продължи. — Но все пак тя по-скоро ще те освободи, отколкото да ме кара да я разглобя. Нали така, Велика К?

Той се разсмя с мощен, енергичен смях. Мъжки смях. Мъж в разцвета на силите си.

— Убий я — каза Пит.

— Не. Тя е жива и иска да продължи да живее. Не се налага да я убивам, за да я накарам да те освободи. — Униформеният почука с гаечния ключ по металната глава на продължението. — Още едно мръдване — предупреди я той — и банката ти със селеноидни комутатори ще изгори от късо съединение. Вече изгуби едно продължение днес. Можеш ли да си позволиш да изгубиш още едно? Не смятам. Не може да са ти останали много.

— Нека помисля за момент — помоли Великата К.

Мъжът издърпа ръкав и погледна ръчния си часовник…

— Шейсет секунди — отвърна той. — След което отново започвам да развивам.

— Ловецо — каза Великата К, — ще ме разрушиш.

— Тогава го пусни — отвърна униформеният.

— Но…

— Пусни го.

— Ще стана посмешище за целия цивилизован свят.

— Няма никакъв цивилизован свят — каза униформеният. — Само ние сме. А аз имам гаечен ключ. Намерих го в едно противовъздушно скривалище преди една седмица и оттогава…

Той отново посегна към болта.

Продължението на Великата К пусна и другата ръка на Пит, събра двете си ръце, повдигна ги и ги стовари върху униформения. От удара мъжът отлетя като цепеница, срина се на известно разстояние в разкривена поза и се опита да се надигне на колене. От устата му бликна кръв. За миг изглеждаше така, като че ли се моли. Но в следващия рухна с лице върху буренака пред него. Гаечният ключ остана да лежи, където го беше изпуснал.

— Мъртъв е — съобщи продължението.

— Не.

Пит се отпусна на едно коляно над човека. Кръвта се просмукваше в дрехите му, попивайки бързо в грубата материя.

— Вземи го вместо мен — каза Пит на продължението, докато отстъпваше назад извън обсега му.

Продължението беше право.

— Не харесвам ловци — отвърна Великата К. — Изсушават хидроксида в бернитиума в моите батерии, а ако това ти се струва смешно, би трябвало да опиташ някой път.

— Кой беше той? — попита Пит. — Какво ловуваше?

— Урода без крайници, който мина преди теб. Беше му възложен, за което щеше да му се заплати. На всички ловци се плаща. Те не действат по убеждение.

— Кой му плащаше?

— Кой знае кой му плащаше? Плащаха му, това е всичко. Продължавайки да отстъпва, Пит каза:

— Това излишно убийство. Не мога да го понеса. Толкова малко хора останаха.

И той побягна.

Тя не го последва.

Поглеждайки назад, той видя как продължението влачи тялото на ловеца към пещерата. Да се нахрани с него дори така, дори с липсващата по-голяма част от живота му. Да се нахрани с остатъците от живот: клетъчната дейност, която все още не беше прекъснала. Ужасно, помисли си той и потръпна. И продължи да тича.

Той се опита да ме спаси, мина му бегла мисъл.

Защо?

Събрал длани във фуния, Пит изкрещя към Великата К:

— Никога не съм чувал за Алберт Айнщайн.

Изчака, но отговор не последва. След напрегната пауза той продължи.