Нора Робъртс
Искрени лъжи (25)

Двадесет и четвърта глава

Джулия не можеше да избяга от гнева, от страха, нито от чувството за загуба и измяна, които я бяха обладали. Докато тичаше на сумрачната лунна светлина, тя отнасяше всички тези неща със себе си, а в стомаха й се надигаше задушаваща мъка и смут.

Ив!

Пред очите й плуваше лицето на Ив, пронизващият й напрегнат поглед, широката, сериозно стисната уста. Джулия изхълца и докосна с пръсти устните си. О, Боже, Божичко, същата форма, същата налята долна устна. Пръстите й се разтрепериха. Тя ги стегна в юмрук и продължи да тича.

Не забеляза Лайл, който стоеше на тесния балкон над гаража с провесен около врата бинокъл и се хилеше доволно.

Втурна се на терасата, притиснала с юмрук свития си на топка стомах. Помъчи се да отвори вратата с изпотената си ръка, не успя, изруга, ритна я и отново взе да се бори с дръжката. Пол я отвори отвътре и я хвана ловко за лактите, щом залитна към него.

— Ооо! — изсмя се той, докато се опитваше да я задържи. — Сигурно съм ти липсвал… — Млъкна, като видя, че цялата трепери. Вдигна брадичката й и забеляза сломеното й лице. — Какво има? Да не би да се е случило нещо с Ив?

— Не. — Изразът на безпомощно стъписване прерасна в бясна ярост. — Ив си е много добре, направо прекрасно! Защо да не е? Нали тя дърпа конците. — Опита да се отскубне, но той я стискаше здраво. — Пусни ме, Пол.

— Щом ми кажеш от какво си се наежила така. Хайде. — Побутна я да излязат навън. — Струва ми се, че ти е нужен въздух.

— Брандън…

— Дълбоко спи. Стаята му е чак в другия край на къщата, така че няма да му пречиш. Защо не вземеш да седнеш?

— Защото не искам. Не искам да ме прегръщат, да ме успокояват или да ме потупват по главата. Искам да ме пуснеш.

Той я пусна и примирено вдигна ръце с обърнати към нея длани.

— Дадено. Какво друго мога да направя за теб?

— Не ми говори с тази изкълчена британска интонация. Не мога да я понасям!

— Добре, Джули. — Подпря се с единия хълбок на масата.

— А какво можеш?

— Изпитвам желание да я убия! — Тя ядно крачеше напред-назад из вътрешното дворче, ту на светло, ту на тъмно, после пак на светло. Като се обърна, отскубна едно ярко мушкато със стеблото и накъса листенцата му. Кадифените цветчета се разпиляха по земята, за да бъдат стъпкани и размазани под краката й. — Цялата тази работа е била поредната й прочута маневра. Довежда ме тук, поверява ми тайните си, спечелва моето доверие и привързаността ми. Била е сигурна — дяволски сигурна, че ще падна право в клопката й. Според теб, да не би да си е въобразявала, че ще бъда безкрайно благодарна, поласкана и главозамаяна, задето съм свързана с нея по този начин?

Наблюдаваше я как захвърля смачканото стъбло.

— Не мога да ти отговоря какво е очаквала. Би ли ми обяснила за какво става дума?

Тя отметна глава назад. За миг беше забравила за присъствието му. Той стоеше, небрежно подпрян до масата, и я съзерцаваше. Следеше я с очи. Имаха тази обща черта, помисли си язвително. Стояха и наблюдаваха другите отстрани, събираха впечатления и после ги описваха, като старателно си отбелязваха как живеят, какво чувстват, какво говорят, а съдбата ги влачеше ли влачеше със своенравните си пръсти. Само че този път тя беше жертвата.

— Ти си знаел! — В нея се надигна нов пристъп на ярост. — През цялото време си знаел. Тя няма тайни от теб. Стоял си и си гледал какво ще стане. Знаел си, че тя ще направи това с мен. Каква роля ти беше отредила, Пол? На герой, който спокойно събира счупените парчета ли?

Търпението му започваше да се изчерпва. Дръпна се от масата и се изправи срещу нея.

— Не мога да призная или отрека, докато не ми обясниш какво съм знаел.

— Че ми е майка! — Хвърли думите в лицето му и усети горчивината на всяка сричка в устата си. — Че Ив Бенедикт е моя майка!

Той дори не осъзна, че е помръднал, но ръцете му се стрелнаха към раменете й.

— За какво говориш, по дяволите?

— Тази вечер ми го съобщи. — Джулия не се отдръпна. Напротив, вкопчи се в ризата му и се наклони към него. — Сигурно е решила, че е време да побеседва с дъщеря си. Какво толкова, минали са само двадесет и осем години.

Разтърси я рязко и грубо. В гласа й се надигаше истерия. Гневът бе за предпочитане.

— Какво ти е съобщила? Какво по-точно?

Тя бавно вдигна глава. Въпреки че пръстите й продължаваха да стискат ризата му, произнесе го ясно, спокойно, сякаш обясняваше особено мъчна задача на недосетливо дете.

— Че преди двадесет и осем години тайно е родила бебе в Швейцария. И понеже не е могла да се нагърби с подобно бреме, го е зарязала. Мен. Зарязала ме е!

Ако не гледаше така безутешно, щеше да се присмее на този абсурд. Очите й… не по нюанс, а по форма. Много бавно вплете пръсти в косите й. Не на цвят, а на пипане. Устните й трепереха. А устата й…

— Господи! — Без да я пуска, той се взираше в лицето й, като че го виждаше за първи път. Май наистина е така, хрумна му. Как е могъл да не забележи приликата? Едва се долавяше, но беше налице. Как е могъл да обича и двете и да не се досети, да не го прозре? — Тя ли ти каза?

— Да, макар че ми е чудно как не е накарала Нина да го запише в бележника си. — „Да уведомя Джулия за тайната около нейното раждане на вечеря. В осем.“ — В този момент се отскубна от него и му обърна гръб. — О, как я мразя заради това! Как я мразя, че така ме е ограбила… — Извъртя се рязко, косата й се разлюля, сетне се заплете по раменете. Беше престанала да трепери и стоеше изпъната като струна на студената бяла лунна светлина, а чувствата се лееха от нея подобно на пот. — Животът ми, целият ми живот се промени само за миг! Нима нещо може да бъде вече същото?

Не последва отговор. Още беше замаян и се мъчеше да възприеме факта, който бе стоварила върху него. Жената, която бе обичал през по-голямата част от живота си, беше майка на онази, която искаше да обича до края му.

— Трябва да ми дадеш една минута, за да проумея всичко. Мисля, че знам как се чувстваш, но…

— Не! — сопна се тя. Цялата кипеше отвътре и всеки миг щеше да изригне. Очите, гласът, юмруците, сурово стиснати до тялото й. — Изобщо не можеш да си представиш. Навремето, като дете, понякога се питах. Съвсем естествено е, нали? Кои са били тези хора, които не са ме искали? Защо са се отказали от мен? Как ли изглеждат, как говорят? Измислях си разни истории — че са се обичали лудо, но той е загинал и я е оставил сама в окаяно положение. Или че тя е умряла при раждането, преди той да успее да дойде и да я спаси заедно с мен. Най-различни успокояващи фантасмагории. Но ги загърбвах, понеже родителите ми… — Вдигна ръка към очите си, защото болката я преряза изневиделица. — Те ме обичаха и ме искаха. Не се терзаех често от мисълта, че съм осиновена.

Всъщност, имаше дълги промеждутъци от време, когато cъвсем забравях, тъй като животът ми бе съвсем обикновен. Но после отново се сещах. Когато бях бременна с Брандън, се чудех дали и тя е била толкова уплашена като мен. Тъжна, уплашена и самотна.

— Джули…

— Не, не, моля те! — Тя мигновено се дръпна и плътно обгърна тялото си с ръце, сякаш да се защити. — Не искам да ме прегръщаш. Не искам нито съчувствие, нито съпричастие.

— А какво искаш?

— Да се върна. — В гласа й се прокрадна отчаяние. — Да мога да се върна там, преди да е започнала да ми разказва историята. Да я спра. Да я накарам да разбере, че трябва да продължи да живее с тази лъжа. Защо не го е разбрала? Защо не е проумяла, Пол, че истината ще разруши всичко? Тя ме лиши от самоличност, съсипа спомените ми и ме остави като дърво без корен. Вече не знам коя съм. И какво съм.

— Ти си същата, каквато беше преди час.

— Не, не разбираш ли? — Протегна и двете си ръце — бяха празни. Като наследството й. — Всичко, което представлявах, се градеше върху тази лъжа и върху хората, които я бяха поддържали. Тя ме е родила тайно, под чуждо име, взето от сценарий. После си е заминала и е продължила да живее сякаш нищо не е било. Дори не е казала на… — Думите й пресекнаха, после продължи с дрезгав шепот. — Виктор. Виктор Фланиган е моят баща.

За първи път Пол не се изненада. Улови ръката й. Беше скована и студена като лед. Сви пръстите й в шепата си, сякаш да ги стопли.

— Той не знае, нали?

Джулия само поклати глава. Лицето му изглеждаше пребледняло на лунната светлина, очите му тъмнееха. Дали знае, питаше се тя? Дали съзнава, че насреща му стои съвършено непознат човек?

— Господи, Пол, какво направи? Какво направи с всички нас тази жена?

Пол я държеше в прегръдките си, въпреки съпротивата й.

— Не знам какви са последствията, Джулия. Но знам едно, че каквото и да изпитваш сега, ще го преодолееш. Преживяла си развода на родителите си, смъртта им, раждането на Брандън без баща…

Тя стисна клепачи с надеждата да изтрие спомена за лицето на Ив. В очите й напираха сълзи, готови да рукнат всеки момент и да оставят след себе си само разбити мечти и неосъществени желания.

— Как да я гледам и да не я мразя, че е могла да живее така безметежно без мен?

— Наистина ли мислиш, че й е било лесно? — прошепна той.

— На нея, да! — Отдръпна се, за да избърше припряно сълзите си. В този момент бе способна на всичко друго, но не и на състрадание. — По дяволите! Знам какво е преживяла. Неверие, паника, мъка — познатите неща. Божичко, Пол, известно ми е колко боли да откриеш, че си бременна, и да знаеш, че мъжът, когото обичаш или си мислиш, че обичаш, никога няма да се свърже с теб в траен съюз.

— Може би затова е сметнала, че може да ти каже.

— Сбъркала е. — Беше започнала да се успокоява, бавно и методично. — За себе си съм сигурна, че ако бях решила да зарежа Брандън, никога не бих се втурнала пак в живота му, за да го карам да се пита, да недоумява и да си припомня онези съмнения, че не е бил достатъчно добър, за да го задържат.

— Ако е сгрешила…

— Да, сгрешила е — отвърна Джулия и жестоко се изсмя. — Аз съм тази грешка.

— Стига! — Щом не иска съчувствие, няма да й се натрапва. — Поне знаеш, че си зачената с любов. Малцина могат да се похвалят с това. Откакто се помня, моите родители са се отнасяли един към друг с учтива неприязън. Ето моето наследство. А ти си била отгледана от хора, които са те обичали, и зачената от двама души, които продължават да се обичат. Можеш да го наричаш грешка, но кълна се, извадила си по-голям късмет от мен.

Щеше да го засипе с куп обиди, които се въртяха в главата й, но още преди да са дошли на езика й, се засрами и се отврати от себе си.

— Извинявай. — Гласът й звучеше хладно, но вече не скриптеше от мъка. — Няма защо да си го изкарвам на теб, нито пък да се отдавам на самосъжаления.

— Напротив, има. Би ли седнала да поговорим?

Изтри следите от сълзите си и поклати глава.

— Не, ще се оправя. Ненавиждам се, когато си изпускам нервите.

— Случва се. — За да успокои и нея, и себе си, Пол отмахна с пръсти косата от лицето й. — Толкова добре го правиш. Стори му се най-уместно отново да я привлече в обятията си и той опря буза в тила й. — Прекара доста бурна вечер, Джули. Май трябва да си починеш.

— Не знам дали ще мога. Но бих изпила един аспирин.

— Ей сега ще идем да вземем. — Продължи да я прегръща с едната си ръка, докато се прибираха в кухнята. Вътре лампите светеха весело и се носеше ухание на масло, което й напомни, че хамбургерите са били последвани от купа с пуканки. — Къде е аспиринът?

— Ей сега ще го донеса.

— Не, аз ще отида. Къде е?

Понеже и мозъкът, и тялото й се бяха размекнали и я боляха, тя се съгласи и седна до масата.

— Най-горната полица, отляво на печката. — Отново стисна клепачи, чу открехването и хлопването на вратичката на шкафчето, после пълненето на чаша с вода. Въздъхна и пак отвори очи, като пусна измъчена усмивка. — Прихванат ли ме, винаги получавам главоболие.

Той я изчака да глътне таблетките.

— Искаш ли чай?

— Би било чудесно. Благодаря ти. — Облегна се назад, притисна с пръсти слепоочията си и започна бавно да ги масажира — докато си спомни, че този жест бе типичен за Ив.

Скръсти ръце в скута си и взе да наблюдава как Пол приготвя чашите и чинийките за чай и изплаква един порцеланов чайник.

Струваше й се странно да седи така и някой друг да се занимава с дреболиите. Беше свикнала да се грижи сама за себе си, да решава проблемите си, да поправя грешките си. В миг осъзна, че трябва да впрегне цялата си воля, цялата си енергия, за да не захлупи глава на масата и да не избухне в неудържим плач.

Защо? Този въпрос не й даваше мира. Защо?

— След толкова време — измърмори тя. — Толкова години. Защо ми го каза точно сега? Постоянно ме е държала под око. Защо е чакала досега?

Той се питаше същото.

— Не й ли зададе този въпрос?

Джулия гледаше втренчено ръцете си, раменете й бяха отпуснати, очите навлажнени.

— Дори не знам какво й наговорих. Бях заслепена от обида и гняв. Когато се вбеся, ставам… отвратителна. Затова се старая да не избухвам.

— Ти, Джули — небрежно подхвърли той и я погали по косата, — отвратителна?

— Непоносима! — Не успя да събере сили, за да отвърне на усмивката му. — Последният път, когато ме прихванаха бесните, беше преди две години. Една учителка на Брандън го бе наказала да стои прав в ъгъла повече от час. Чувстваше се толкова унизен, че не желаеше дори да говори за това, и аз отидох да изясня нещата. Държах да го направя, защото Брандън не е от пакостниците.

— Знам.

— Както и да е, излезе, че са правили картички за деня на бащата^[1] в края на учебната година и Брандън не е искал да участва. Просто е отказал.

— Обяснимо е. — Пол заля чаените торбички с вряла вода. — И какво?

— Учителката заяви, че след като му е възложила задача и той не я е изпълнил, тя го е наказала. Опитах се да й обясня, че Брандън е свръхчувствителен на тази тема, а тя сви подигравателно устни и ми отвърна, че бил разглезен и своенравен и обичал да манипулира другите. И ако не бъдел приучен да се примирява с положението си, щял да използва случайните обстоятелства около раждането си — точно така се изрази — като оправдание да не стане пълноценен член на обществото.

— Надявам се, че си я размазала.

— Да, наистина.

— Нима? — Той се усмихна. — Сериозно?

— Не е смешно — рече тя, но усети напиращ смях в гърлото си. — Не си спомням да съм я удряла, но я нарекох с разни имена и тогава се втурнаха да ни разтървават.

Улови ръката й, задържа я и я целуна.

— Моята героиня!

— Не мина чак толкова безболезнено. Чувствах се гадно, бях смачкана, а и тя се заканваше да ме даде под съд. Успокоиха я, когато цялата история излезе наяве. Междувременно махнах Брандън от училището и купих онова място в Кънектикът. Нямаше да позволя да бъде жертва на подобно мислене, на такова отвратително отношение. — Въздъхна дълбоко веднъж, после още веднъж. — Тази вечер изпитах приблизително същото. Ако Ив се беше доближила до мен, сигурно щях да я ударя и по-късно да съжалявам за постъпката си. — Погледна чашата си, която остави пред нея. — Чудех се откъде ли съм се взела толкова проклета. Сега май се досещам.

— Уплашила си се от чутото.

Джулия отпи от чая и усети как я успокоява.

— Да.

Приседна до нея и заразтрива тила й, знаейки инстинктивно къде е съсредоточено напрежението.

— Не ти ли се струва, че и тя може да е била уплашена?

Джулия внимателно върна чашата върху чинийката и вдигна глава.

— Боя се, че в момента не съм в състояние да мисля за чувствата й.

— Обичам ви и двете.

Внезапно проумя нещо, което й бе убягнало преди. Той бе не по-малко стъписан от нея, а вероятно беше и почти толкова засегнат. Още го болеше и заради нея, и заради себе си.

— Каквото и да се случи отсега нататък, тя винаги ще си остане повече твоя майка, отколкото моя. И понеже и двете те обичаме, явно ще трябва да намерим някакво разрешение. Само не искай от мен да бъда благоразумна още тази вечер.

— Няма. Ще поискам нещо друго. — Улови ръцете й и я изправи на крака. — Да се любим.

Колко просто и лесно бе да се отпусне в обятията му.

— Крайно време беше да го предложиш.

 

 

Спалнята горе беше потънала в сенки. Джулия запали свещите, а Пол дръпна завесите. После останаха сами в сумрака — най-подходящото осветление за всички влюбени. Тя простря ръце към него в израз на подкана и желание.

Той го прие, знаеше, без да го моли, че изпитва нужда да утвърди живота си, да възвърне чувството си за самоличност. Затова, когато притисна тяло към неговото, вдигна лице и поднесе устните си. Той я подхвана нежно, бавно, искаше да запечата в съзнанието й всеки миг.

С дълги, влажни целувки вкусваше от плътта й и вкусът беше същият, както преди. Погали я с твърда, уверена ръка от кръста надолу по бедрото, сетне обратно нагоре. Не беше се променила. Сгуши се във врата й и вдъхна уханието й. Под тънкия парфюм безпогрешно се долавяше предишната Джулия. Все същата.

Няма да позволи нищо да се промени между тях.

Сакото се изхлузи леко от раменете й. Разкопча едно по едно мъничките копчета на блузата й, като постоянно се отдръпваше, за да се полюбува на всяко сантиметърче разголена плът. В него се надигна познатото вълнение и неудържимо желание. Разтвори дрехата, смъкна я от раменете й и тя се свлече на пода с чувствено шумолене.

— Ти си всичко, което някога съм искал — промълви. — Всичко, от което съм имал нужда. — Сложи пръст на устните й, преди да успее да се обади. — Не, остави ме да ти кажа. Да ти покажа.

Допря устни до нейните, потърка ги изкусително в тях и едва тогава ги впи дълбоко, докато я замая с една-единствена целувка. През цялото време й нашепваше красиви слова, а пръстите му умело и нежно я събличаха. Напрегнатите й рамене се поотпуснаха. Стомахът й, свит на топка от притеснение, взе да се гърчи в сладостно очакване.

Беше като магия. Или той беше магьосник. С него в тази стая можеше да изличи миналото и да забрави за бъдещето. Съществуваше единствено настоящето. Откъде знае, че е зажадняла тъкмо за това? В настоящето усещаше допира на стегнатите мускули под танцуващите си пръсти, долавяше уханието на окъпани от лунните лъчи цветя, чувстваше първите тръпки на страстта.

Караше я да се забравя, отпусна глава назад и от дъното на гърлото й се разнесоха глухи, безпомощни стенания, когато устните му се плъзнаха надолу и зашариха по гърдите й.

— Кажи ми какво ти е приятно — промълви той и гласът му прокънтя в главата й. — Кажи какво искаш да направя.

— Всичко! — Влажните й длани загалиха тялото му. — Всичко…

Стисна устни и завъртя език около пламналото й зърно, захапа го със зъби точно на границата между насладата и болката, лапна го — жарко, твърдо, уханно, и жадно го засмука.

Ще се вслуша в думите й.

Като че за първи път се любеше с мъж. Разтърси глава, за да проясни съзнанието си и да може да отвръща на ласките му. Но той вършеше такива неща с нея, безумни, фантастични, порочни. Можеше само да потръпва от удоволствие след всеки чувствен взрив.

Главата й се олюля назад, докато се мъчеше да си поеме въздух, който сякаш изведнъж беше станал по-плътен. Гърдите й бяха натежали. Зърната им така горяха, че когато той отново ги близна, тя извика от изненада — беше я довел до неописуема възбуда.

— Не мога! — Замаяна, опря ръце в раменете му, той се движеше надолу по тялото й и я изгаряше. — Трябва да…

— Да се наслаждаваш — прошепна Пол и взе да хапе настръхналата й плът. — Трябва просто да се наслаждаваш.

Коленичи пред нея и уловил я за бедрата, за да не мърда, зарови език между тях. Усещаше всяко сладостно потръпване, което се разливаше по тялото й, и в него се надигаше същата дива страст, която бушуваше в нея.

Тя отново достигна до оргазъм, изхлипа и сграбчи косата му, за да го притисне към себе си. Бедрата й се разлюляха неудържими като светкавици, подканяйки го да продължи. Когато езикът му потъна в нея, тя се вцепени, стъписана от бликналата топлина. Коленете й омекнаха. Щеше да падне, но той сграбчи хълбоците й и я изправи.

Незнаещ милост, отново я подхвана, желанието му неутолимо се подклаждаше от нейното. Искаше — държеше да се убеди, че тялото й се е превърнало в море от страст, че нервните й окончания пламват при всяко докосване, че влечението й е стръвно като неговото.

Когато се убеди в това, повлече я със себе си на пода и продължи нататък. Показа й още.

Трябва да спре. Ще умре, ако спре. Търкаляха се по килимчето. Беше се вкопчила в него. В един миг тялото й отмаляваше, в следващия — се пръскаше от напрежение. Мислеше си, че отдавна са си дали всичко, на което са способни. Сега разбра, че има по-висша степен на доверие. В дълбокия сумрак на стаята осъзна, че е съгласна да направи всичко за него.

Но преди той да го поиска от нея, тя го изпревари. Беше готова да му се моли като на Господ.

— Моля те, сега! Господи, искам те сега.

Откога чакаше да го чуе.

Приковал поглед в очите й, се притисна в нея, торс до торс. Бавно, наблюдавайки как очите й проблясват ту сладострастно, ту смутено, уви краката й около кръста си. Започна да изпълва сантиметър по сантиметър вибриращата й плът, докато се потопи докрай. Тя ахна и надигна хълбоци, за да го поеме, да го погълне и да му се наслади.

След отзвучаването на първите тръпки, тя се съвзе и щом се залюляха в такт, съедини устни с неговите. Наред с вълнението, страстта, необуздания копнеж, изпита ново усещане — успокояващо, пречистващо и изцеляващо.

Извила ъгълчетата на устните си, тя го притискаше към себе си, докато настъпи непроницаем мрак.

 

 

По-късно, много по-късно, когато тя се унесе, той се изправи до прозореца и се загледа към единствената светлина, която се процеждаше между дърветата. Разбра, че Ив е будна, макар че дъщеря й спеше. Как би могъл човек като него, толкова здраво свързан и с двете, да открие начин, по който да ги утеши?

Влезе през страничната врата. Преди да прекоси гостната със сладникавия аромат на вехнещи рози и да се изкачи по стълбите, Травърс се изпречи насреща му. Забърза по коридора към него, като шляпаше с гумените подметки на чехлите си.

— Сега не е време за посещения. Тя се нуждае от почивка.

Пол се спря с една ръка върху колоната под парапета.

— Будна е. Видях, че свети.

— Няма значение. Тя се нуждае от почивка. — Травърс рязко дръпна колана на хавлията си и той звучно изпращя.

— Не й е добре тази вечер.

— Знам. Говорих с Джулия.

Като борец, готов да посрещне юмручен удар, Травърс вирна брадичка напред.

— Тя остави Ив в ужасно състояние. Това момиче нямаше право да й наговори такива неща, да крещи и да прави поразии.

— Това момиче — кротко отвърна Пол — е преживяло адски шок. Ти знаеше, нали?

— Какво знам си е моя работа. — Стисна здраво устни, за да покаже, че грижливо пази тайните си, и врътна глава към върха на стълбите. — Както знам, че трябва да се грижа за нея. Колкото и да е важно онова, което имаш да й казваш, може да почака до утре. Достатъчно съсипана е тази вечер.

— Травърс… — Ив изплува от мрака и слезе с две стъпала. Беше облечена в дълъг, лъскав копринен халат в яркочервен цвят. На фона му лицето й се очертаваше като овал от слонова кост. — Остави го. Искам да разменя няколко думи с него.

— Каза ми, че ще спиш.

Ив й хвърли една ослепителна усмивка.

— Излъгах те. Лека нощ, Травърс. — И се обърна. Знаеше, че Пол ще я последва.

Понеже уважаваше предаността, той удостои икономката с провален поглед.

— Ще се погрижа да си легне по-скоро.

— Мисли му, ако не изпълниш обещанието си. — Изви очи нагоре към стълбите за последен път и се отдалечи, като демонстративно шляпаше с гумените си подметки.

Ив го чакаше в дневната до спалнята с ниските, удобни столове с мека тапицерия. В нея все още цареше безпорядъкът от вечерта — запокитени списания, чаша от шампанско с няколко престояли, изветрели капки, чифт небрежно събути кецове, аленочервена купчина — хавлията й, захвърлена след душа. Всичко изглеждаше ослепително ярко, крещящо и пълно с живот. Пол се взря в нея, седнала посред тези вещи и за първи път напълно осъзна колко се е състарила.

Личеше по ръцете й, които изведнъж му се сториха прекалено слаби и крехки за останалата част от тялото, в тънките бръчици, прокраднали се отново около очите й след последния досег с хирургическия скалпел. Забелязваше се в умората, покрила лицето й като фина, прозрачна маска.

Ив вдигна глава, видя онова, което искаше да знае, и пак отмести очи.

— Как е тя?

— Спи. — Седна срещу нея. Не за първи път идваше толкова късно вечерта да си поговорят. Покривките, възглавниците, завесите бяха други. Ив постоянно подменяше нещо.

Но почти всичко останало беше същото. Миризмите, които беше обикнал от детството си. На пудра, парфюми и цветя — които недвусмислено подсказваха, че тази стая принадлежи на жена и никой мъж не може да влиза неканен в нея.

— Как си, прелест моя?

Загриженият му тон едва не я накара отново да избухне в сълзи, но тя се бе зарекла да не им се поддава повече.

— Ядосвам се на себе си, че така се провалих. Радвам се, че си бил до нея да я утешиш.

— И аз. — Не добави друго, знаеше, че и без да я пришпорва, сама ще продължи, когато е готова. И понеже присъствието му й действаше успокояващо, тя му заговори по начин, който с малцина би си позволила.

— Нося това в себе си почти тридесет години, тъй както носих Джулия почти девет месеца. — Пръстите й забарабаниха по страничната облегалка на креслото. Но и този едва доловим шум сякаш я дразнеше и тя ги усмири. — Тайно, с болка и с отчаяние, което никой мъж не би могъл да разбере. Все си мислех, че с времето — по дяволите, като остарея, спомените ще избледнеят. Промените, настъпващи в тялото ми, движението на плода в корема ми. Ужасяващото вълнение, когато я изтръгнах от себе си и я извадих на бял свят… А те не избледняват. — Затвори очи. — Господи, хич не избледняват!

Извади цигара от поставката върху масата и два пъти я завъртя между пръстите си, преди да я запали.

— Няма да отрека, че съм живяла пълноценно, богато и щастливо без нея. Няма да се преструвам, че съм се мъчила и тъгувала всеки миг за детето, което съм държала в ръцете си само един час. Никога не съм съжалявала за стореното, но и никога не съм го забравяла.

Тонът й го предизвикваше да я обсипе с упреци. Очите й искряха срещу него в очакване. Той просто я докосна с ръка по лицето.

— Защо я доведе тук, Ив? Защо й каза?

Разклатеното й самообладание заплашваше да рухне напълно. Тя се вкопчи с все сили в него и в десницата му. После го пусна и продължи:

— Доведох я, защото съществуваха разпилени късчета в живота ми, които исках да… свържа. Гъделичкаше ме мисълта — и вероятно суетата ми, че тъкмо моята дъщеря ще свърши тази работа. — Издуха струйка дим. И зад окадената завеса очите й гледаха властно и непоколебимо върху спокойното, бледо лице. — Изпитвах нужда да се сближа с нея. Да я зърна, по дяволите! Да я докосна, да видя с очите си що за жена е станала. И детето също, моето внуче, исках няколко седмици, за да го опозная. Дори да ида в ада заради този грях, все ми е едно. Струва си повече от всички останали, които съм извършила.

— Каза ли й го?

Ив се засмя и смачка недопушената цигара.

— Тя има буен нрав и гордост. Едва бях започнала да говоря и се нахвърли върху мен. И с пълно основание. Пренебрегнах задълженията си. Зарязах я и нямам право да се опитвам да си я върна.

Стана и се приближи до прозореца. Видя в тъмното стъкло отражението си като призрак, в какъвто чувстваше, че се превръща.

— Но Боже мой, Пол, колкото повече време прекарвахме заедно, толкова повече се привързвах. Съзирах части от себе си в нея и части от Виктор. Никога в живота си не съм усещала по-голяма нужда от друг човек, освен от мъж. Никога не съм изпитвала такава безкористна, всеотдайна любов към някого, освен към теб. — Извърна се, очите й бяха насълзени. — Тя беше детето, което не можех да имам. А ти — детето, което винаги съм искала.

— Ти беше моята майка, Ив. Джулия си е имала други. Ще й е нужно малко време, докато свикне.

— Знам. — Отново се обърна с гръб. Сърцето й пак натежа. — Знам.

— Ив, защо не си казала на Виктор?

Изнемощяла, опря глава в стъклото.

— Мислех да го сторя, и тогава, и стотици пъти след това. Може би щеше да напусне жена си. Може би щеше да дойде при мен свободен. Но въпреки че щеше безмерно да обича детето, съмнявам се, че някога би ми простил. Аз самата никога не бих си простила, че съм го подмамила при такива условия.

— Сега ще му кажеш ли?

— Зависи от Джулия. — Погледна през рамо. — Тя знае ли, че си тук?

— Не.

— Ще й кажеш ли?

— Да.

— Ти я обичаш.

Макар че не беше въпрос, й отговори:

— Повече, отколкото съм допускал, че мога да обичам някого. Искам я, заедно с Брандън. Независимо какво ще ми струва това.

Тя кимна доволно.

— Нека ти дам един съвет. Не позволявай нищо да се изпречи на пътя ти. Нищо! Най-малкото аз. — Протегна ръце към него, за да стане и да ги поеме. — Трябва да уточня някои работи за утре. Някои подробности. През това време се осланям на теб, че ще се погрижиш за нея.

— Ще не ще, ще се постарая.

— Върни се при нея, аз ще се оправя. — Ив поднесе лицето си за целувка и го задържа още няколко секунди. — Винаги ще бъда благодарна, че те имам.

— И аз теб. Не се тревожи за Джулия.

— Добре. А сега, лека нощ, Пол.

Отново я целуна.

— Лека нощ, прелест моя.

Щом си тръгна, тя моментално отиде до телефона и набра някакъв номер.

— Грийнбърг, обажда се Ив Бенедикт. — Отметна глава назад и взе една цигара. — Да, по дяволите! Знам колко е часът. Можеш да ми вземеш двойно повече, макар че и бездруго адвокатските ви такси са чудовищни. Искам те тук до един час.

Окачи слушалката, без да изслуша възраженията му и се усмихна. Почувства се почти така, както преди.