Нора Робъртс
Искрени лъжи (23)

Двадесет и втора глава

— По-добре пази топката. — Пол запъхтян финтира към рамото на Брандън. Момчето изсумтя и се извъртя встрани, дриблирайки с мъничките си ръце и с адски съсредоточен вид.

И двамата бяха плувнали в пот — той повече от момчето. Старост — нерадост, помисли си, като избегна кокалестия лакът на Брандън. Превъзхождаше момчето по височина и размери. Затова играеше по-меко. Все пак нямаше да е честно, ако…

Брандън се шмугна под ръката на Пол и директно го елиминира. Пол присви очи и опря ръцете си на кръста, за да си поеме дъх.

— Равни! — извика Брандън и затанцува от радост, като падна на колене и се закълчи. — Шест на шест.

— Не вири нос! — Пол попи потта, избила през кърпата, вързана около челото му. За по-тарикатско Брандън наперено носеше шапката на „Лейкърс“ с обърната назад козирка. Ухили се, щом Пол му отне топката. — Ако бях сложил коша на нормална височина…

— Да де, да де. — Брандън се ухили още по-широко. — Самохвалко.

— Умник.

Извънредно поласкан, Брандън избухна в гръмогласен смях при тая смутолевена забележка. Долови ответната усмивка в очите на Пол. Беше му страшно забавно. Още не можеше да повярва, че Пол бе дошъл да го види — него, — с кош, топка и покана за игра.

Удоволствието му не намаля, когато Пол профуча покрай него и изстреля топката право в мрежата, без почти да докосне обръча.

— Късметлийски удар.

— Отработен. — Пол подаде топката на Брандън. Може и случайно да бе взел коша. Може и да го бе поставил над гаража с мисълта, че Брандън ще се радва да стреля с топката от време на време. Дори съвместната игра беше импровизирана. Най-интересното беше, че и той също страшно се забавляваше.

Донякъде посещението му бе преднамерено. Обичаше майката и искаше да стане част от живота й, а най-важното в него бе синът й. Не беше съвсем сигурен как би се чувствал, ако се свържат в семейство, как би приел чуждото дете в дома и в сърцето си.

Когато резултатът стана десет на осем за него, Пол вече не мислеше за това. Просто се забавляваше.

— Браво! — Брандън размаха победоносно юмрук, след като успя да вкара още един кош. Фланелката му с лика на Барт Симпсън бе изцапана чак до раменете. — По петите ти съм.

— Тогава се приготви да ми целунеш опашката.

— Ще ти се.

Докато злорадстваше, вниманието му се отклони и Пол изтърва топката. Брандън се спусна след нея като хрътка подир заек. Стреля, но не успя, пребори се за отскочилата топка и втория път вкара кош.

Пол се умърлуши — Брандън водеше с дванадесет на десет.

— Аз съм номер едно! — Брандън прекоси с подскоци циментовата площадка, разперил ръце с вдигнати нагоре пръсти.

Подпрял длани на коленете си и присвил очи, Пол наблюдаваше обиколката на победителя и тежко вдишваше горещия въздух.

— Щадих те. Нали си дете.

— Дрън-дрън! — Брандън с наслада направи кръг около него, леко загорялата му кожа лъщеше от пот, а лошият Барт върху фланелката му продължаваше да се хили зловещо. — Щадил си ме! Щото си толкова стар, че можеш да ми бъдеш баща. — Изведнъж млъкна, смутен от казаното, стъписан от надигналия се копнеж. Преди да измисли как да замаже думите си, Пол приклещи главата му с ръка и той зацвили от смях, усещайки убиването на кокалчетата върху темето си.

— Добре, фукльо! Вкарай два от три.

Брандън премигна и го зяпна.

— Наистина ли?

Господи, помисли си Пол, момчето започваше да му ляга на сърцето. С тези големи жадни очи, с тази срамежлива усмивка. Преливащо от надежда и любов. Ако съществуваше някой, който можеше да устои на този поглед, то името му не беше Пол Уинтроп.

Пол му се ухили ехидно.

— Освен ако не си пъзльо.

— Какво, мен да ме е бъз от теб? — Беше приятно да усеща мъжката прегръдка, мъжката миризма, да си разменят мъжки закачки. Не се опита да се измъкне от хватката на Пол. — Не си познал.

— Тогава се приготви да паднеш. Този път ще те размажа. Който загуби, черпи бира.

Щом Пол го пусна, Брандън се втурна към топката. Смееше се, когато видя майка му да се приближава по пътеката откъм градината.

— Мамо! Хей, мамо! Виж Пол какво ми направи. Каза, че мога да го използвам, докато сме тук. Още първата игра го бих.

Тя пристъпваше едва-едва, просто не можеше да бърза. Моментното приятно стъписване бавно се стопяваше и заличаваше остатъците от страха. Щом зърна детето си с измърляно от пот и прах лице, ухилено до уши и с грейнал поглед, затича. Сграбчи го бурно, притисна го с все сила и зарови лице във влажната му, нежна гушка.

Беше жива! Жива. И държеше живота в ръцете си.

— Ох, ма, мамо. — Не беше сигурен дали да се срамува, или да се държи снизходително пред Пол. Завъртя очи, за да покаже, че просто няма избор. — Какво се е случило?

— Нищо. — Трябваше да преглътне и насила да отхлаби прегръдката си. Ако се разприказва, само ще го изплаши. А всичко беше минало. Край. — Нищо, просто се радвам да те видя.

— Нали ме видя сутринта. — Недоумението в погледа му прерасна в изумление, когато го пусна и със същия поривист и властен жест се хвърли към Пол да го задуши в обятията си.

— И двамата — успя да промълви и Пол почувства как сърцето й лудешки блъска до гърдите му. — Просто се радвам да ви видя и двамата.

Пол мълчаливо вдигна брадичката й и се взря в лицето й. Забеляза следи от уплаха, напрежение и сълзи. Целуна я продължително и нежно и усети потреперването на устните й. — Стига си зяпал, Брандън — меко го сгълча и придърпа главата на Джулия върху рамото си, за да я погали по косата. — Трябва да свикваш с тази гледка. Отсега нататък често ще целувам майка ти.

Видя над главата на Джулия как очите на момчето промениха изражението си — станаха подозрителни, мнителни. Пролича и разочарование. С въздишка Пол се запита дали ще съумее да се справи едновременно и с майката, и със сина.

— Защо не влезеш, Джули? Вземи си нещо разхладително и поседни. Ей сега ще дойда при теб.

— Да. — Имаше нужда да остане малко без тях. Ако не искаше да рухне напълно, трябваше да се изолира за няколко минути и да събере жалките отломки от самообладанието си. — Ще гледам да ви донеса по една лимонада. И на двамата май ще ви се отрази добре.

Пол я изчака да се отдалечи и едва тогава отново се обърна към момчето. Брандън бе пъхнал ръце в джобовете на панталоните си. Погледът му бе забит във върховете на протритите найкове.

— Какъв е проблемът?

Момчето само сви рамене.

Пол му отвърна със същия жест и отиде да си вземе ризата, която бе захвърлил през най-разгорещената част от играта. Извади пура и няколко секунди се мъчи да запали влажната клечка кибрит.

— Мисля, че не е нужно да ти обяснявам отношенията между мъжа и жената — измърмори Пол. — Нито защо толкова често се целуват.

Брандън така се бе втренчил в маратонките си, че очите му почти се събираха в една точка.

— Не. Мисля, че не. — Пол замълча, всмукна дим и го изпусна. — Струва ми се, че трябва да знаеш какво изпитвам към майка ти. — Брандън пак не отговори, беше си глътнал езика от смущение. — Аз я обичам. Много. — Това изявление накара Брандън да вдигне глава и да срещне очите му. Погледът му, както забеляза Пол, не беше особено дружелюбен. — Може би ще трябва да мине време, докато свикнеш. Нищо, ще почакам, защото нямам намерение да се отказвам.

— Мама не излиза често с мъже и така нататък.

— Знам. Значи съм голям късметлия. — Господи, дали имаше нещо по-трудно за устояване от вторачения, немигащ детски поглед? Пол въздъхна продължително и му се прииска да изпие нещо по-силно от лимонада. — Слушай, сигурно се питаш дали няма да оплескам работата и да я нараня. Не мога да дам такова обещание, но се заричам, че ще направя всичко, за да го предотвратя.

Брандън не можеше дори да си представи своята майка в описваната от Пол светлина. Та тя беше на първо и последно място негова майка. Никога не му бе минавало през ум, че нещо може да я нарани. Само при тази мисъл стомахът му се сви. Като реакция на това брадичката му се вирна нагоре, също както на Джулия.

— Ако я удариш, ще те…

— Не. — Пол приклекна, за да изравни очи с неговите. — Нямам предвид това. В никакъв случай. Обещавам. Искам да кажа, да нараня чувствата й, да я направя нещастна.

Тези думи подсетиха Брандън за нещо почти забравено, от което го стегна гърлото и очите му се насълзиха. Спомни си как бе посрещнала смъртта на баба му и дядо му. И някои моменти преди това, в мъглявото минало, когато беше прекалено малък, за да разбира.

— Като баща ми — изрече с разтреперан глас. — Изглежда, така е направил.

Почвата под краката му беше твърде ронлива и несигурна, за да стъпи на нея.

— По този въпрос ще трябва да говориш с майка си, когато и двамата сте готови за това.

— Предполагам, че не ни е искал.

Мъжката десница обви рамото на момчето.

— За разлика от мен.

Брандън отново отклони поглед, този път над дясното рамо на Пол. В градината се стрелна яркосиня птичка.

— Значи само си ме баламосвал, че идваш заради мен, а всъщност е било заради мама.

— Отчасти. — Пол реши да рискува и обърна лицето на Брандън към своето. — Но не съвсем. Мислех си, че с Джулия нещата ще тръгнат по-лесно, ако двамата се спогодим. Ако не ти бях приятен, изобщо нямаше да правя подобни опити. Истината е, че ми е гот с теб. Нищо, че си дребен, гаден и ме биеш на баскет.

Брандън беше мълчаливо дете и наблюдателно по природа. Чу простичкия отговор на Пол и го разбра. Надникна в очите на мъжа и му повярва. Успокои се и се усмихна.

— Няма да съм все дребен.

— Вярно. — Пол отвърна на усмивката, но подхвърли с привидно груб тон: — Но ще си останеш гаден.

— И винаги ще те бия на баскетбол.

— Ще ти докажа обратното, но малко по-късно. Майка ти ми се стори разтревожена. Ще ми се да поговоря с нея.

— Насаме.

— Да. А ти виж дали можеш да отскочиш до къщата на Ив и да измъкнеш малко курабийки от Травърс. Пак.

Бузите на Брандън порозовяха от смущение.

— Тя обеща да не ме издава.

— На майка ти — додаде съучастнически Пол. — На мен всичко ми се казва. Едно време и мен тайно ме гощаваше с курабийки.

— Сериозно?

— Сериозно. — Изправи се. — Дай ми поне половин час, о’кей?

— О’кей. — Тръгна, после се обърна в края на градината. Момченце с изцапано лице и ожулени колене и със смущаващо мъдри детски очи. — Пол? Радвам се, че досега не е имала работа с други мъже и така нататък.

Пол не си спомняше да са му отправяли по-хубав комплимент.

— Аз също. Хайде, върви.

Заслуша се в спонтанния, одобрителен смях на Брандън и се запъти към вилата.

Завари Джулия в кухнята, където бавно и машинално изстискваше лимони. Беше свалила сакото на костюма си и обувките. От изрязаната сапфирена блузка без ръкави, с която беше облечена, раменете й изглеждаха ефирно бели, нежни и крехки.

— Почти съм готова — каза тя.

Гласът й прозвуча уверено, но той смътно долови напрегнатите нотки. Не й отговори, само я притегли към чешмата, за да измие ръцете й със студена вода.

— Какво правиш?

Избърса ги собственоръчно с хавлиена кърпа и изключи радиото.

— Аз ще довърша. Седни, поеми си няколко пъти дълбоко дъх и ми разкажи какво се е случило.

— Няма защо да сядам. — Ала се подпря на плота. — Брандън? Къде е Брандън?

— Доколкото те познавам, предположих, че няма да искаш да говориш пред него. Отиде за малко до Ив.

Очевидно Пол Уинтроп я беше разгадал твърде добре и твърде бързо.

— За да измъкне курабийки от Травърс?

Пол вдигна глава, докато сипваше захар.

— Ти какво, да не би да имаш скрита камера?

— Не, просто обикновен майчински нюх. Мога да надуша кой е ял курабийки от двадесет крачки. — Усмихна се измъчено, накрая не издържа и седна.

Той взе дървена лъжица от полицата и взе да бърка сока. Когато прецени, че стига, напълни една чаша с лед и изсипа резливата напитка върху кубчетата, които започнаха да пукат.

— Интервюто с Кенет ли те разстрои толкова?

— Не. — Тя отпи първата глътка. — Откъде знаеше, че ще бъда при Кенет следобед?

— От Кийкий. Когато дойдох да я сменя.

— А… — Огледа се с невиждащи очи, проумявайки едва сега, че Кийкий я няма. — Ти си я отпратил да си върви?

— Исках да прекарам малко време с Брандън. Забранено ли е?

Тя отново отпи, мъчейки се да потисне вълнението си. Не възнамеряваше да го разпитва толкова остро.

— Извинявай. Мисълта ми непрекъснато се отплесва. Разбира се, че не е забранено. Брандън изглеждаше щастлив. Не ме бива много в баскетбола и…

— Джулия, разкажи ми какво се случи.

Тя кимна нервно, остави чашата и скръсти ръце в скута си.

— Не е заради интервюто. Напротив, мина много добре. — Беше ли прибрала касетката в сейфа? Неволно разплете пръсти и потърка очи. От момента, в който похлупи главата си с ръце, всичко й се струваше толкова размазано. Понечи да стане и да отиде при него, но краката й не я слушаха. Странно, че точно сега коленете й омекнаха, когато страшното бе зад гърба й. Кухнята ухаеше на лимони, синът й бе отишъл да задига курабийки и окачените отвън чанове леко иззвънтяваха при най-лекия полъх на вятъра.

Вече всичко беше наред.

Трепна, когато Пол отмести със скърцане стола си и отиде до хладилника. Измъкна една бира, отвори я и жадно отпи.

— Не мога да мисля ясно — каза тя. — Май трябва да започна отначало.

— Чудесно. — Той седна край масата срещу нея, заповядвайки си да запази търпение. — Хайде, какво чакаш?

— Летяхме обратно от Сосалито — бавно подхвана тя. Мислех си, че почти съм приключила с най-тежката част от проучвателната работа и че след няколко седмици ще се приберем у дома. Сетих се и за теб, за това как ще живеем разделени…

— По дяволите, Джулия!

Но тя дори не го чу.

— Сигурно съм задрямала. Взех драмамин преди полета, а и Кенет поднесе вино в обяда. Приспа ми се. Събудих се, когато самолетът… Може би не съм ти споменавала, че се страхувам да летя. По-скоро изпитвам ужас, като знам, че съм заклещена и не мога да изляза. Този път, щом самолетът се раздруса, си наредих да не се паникьосвам. Но пилотът каза… — Прокара длан по устните си. — Каза, че имаме проблем. Толкова бързо се снижавахме.

— Мили Боже! — Той скочи на крака, беше стъписан от уплаха и не забеляза, че я дръпна доста грубо от стола. Ръцете му зашариха по тялото й, търсеше следи от наранявания, искаше да се увери, че не е пострадала. — Има ли ти нещо? Джулия, има ли ти нещо?

— Не, не. Май си прехапах езика — неопределено отвърна тя. — Струваше ми се, че ще успеем да кацнем. Горивото — нещо се бе повредило в бензинопровода или в индикатора. Разбрах го, когато изведнъж стана тихо. Двигателите изключиха. Помислих си за Брандън. И бездруго бе лишен от баща и не можех да си представя, че ще остане сам. Чувах как Джак ругае и радиото пращи от гласове.

Тя се разтресе от неудържими конвулсии. Пол направи единственото, което се сети, вдигна я на ръце и я прегърна силно.

— Така се уплаших! Не исках да умра в тоя проклет самолет. — Лицето й се притискаше в гърлото му и гласът й звучеше приглушено. — Джак ми изкрещя да се държа. Тогава кацнахме. Имах чувството, че не самолетът, а аз се ударих в пистата. Започнахме да подскачаме — но не като топка. А като канара — ако канарите изобщо могат да подскачат. Чуваше се стържене на метал и свиренето на вятъра. Разпищяха се сирени. Движехме се на зиг-заг като изпуснат от управление автомобил върху лед. После изведнъж спряхме, просто така. Сигурно вече си бях разкопчала колана, защото тъкмо се изправях, когато Джак дойде при мен. Целуна ме. Надявам се нямаш нищо против?

— Дявол да го вземе, никак даже!

— Чудесно, защото и аз го целунах.

Пол продължи да я люлее и зарови лице в косата й.

— Ако ми се удаде възможност, и аз бих направил същото.

Това я накара тихичко да се засмее.

— После слязох и се върнах право тук. Не ми се говореше с никого. — Въздъхна веднъж, сетне още веднъж и едва тогава осъзна, че се намира в прегръдките му. — Не е нужно да ме носиш.

— Искам да те подържа.

— Добре. — Облегна глава на рамото му. Беше в безопасност — закриляна и обичана. — През целия ми живот — прошепна — никой не ме е карал да се чувствам така. — Когато сълзите й се отприщиха, тя сгуши лице под брадичката му.

— Извинявай.

— Няма защо да ми се извиняваш. Поплачи си на воля.

И той самият не стъпваше много уверено, когато я отнесе в дневната, за да седне на кушетката до нея. Риданията й бяха започнали да стихват. Трябваше да се досети, че Джулия за нищо на света нямаше да прояви задълго слабост.

За малко да я загуби. Мисълта за това натрапчиво се въртеше в главата му и го изпълваше с ужас и гняв. Можеха да му я отнемат така внезапно и ужасно!

— Нищо ми няма. — Тя се стегна и се помъчи, доколкото позволяваше прегръдката му, да избърше сълзите си с длани. — Направо рухнах, като ви видях с Брандън.

— Ама на мен ми има! — Думите му бяха изречени отривисто. Впи устни в нейните, по-грубо отколкото искаше. Зарови пръсти в косата й и ги стисна в юмрук. — Колко безсмислено би било всичко без теб. Не мога без теб, Джулия!

— Знам. — Тя се поуспокои, но й беше приятно да седи сгушена в него. — Аз също не мога без теб и не се оказа чак толкова трудно, колкото си мислех. — Погали с пръсти бузата му. Колко хубаво и леко й беше да знае, че може да го докосва, когато си пожелае. И какво облекчение изпитваше, че има на кого да се довери. — Трябва да ти съобщя още нещо, Пол. Няма да ти хареса.

— Стига да не ми кажеш, че си решила да забегнеш с Джак. — Но тя не се усмихна. — Какво?

— Открих това под седалката в самолета. — Стана и макар да не го докосваше, продължаваше да се чувства свързана с него. Още преди да извади бележката от джоба на полата си и да му я покаже, знаеше какво ще изпита.

Обзе го ярост, примесена с обичайния омаломощаващ и безполезен страх. И гняв, не толкова изпепеляващ като яростта, но много по-съкрушителен. Съзря всички тези чувства в очите му.

— Бих казала, че този път звучи доста по-недвусмислено — подхвана тя. — Другите бяха по-скоро предупреждения. Мисля, че… можем да го наречем направо заплаха.

— Така ли би го определила? — Думите й не бяха в състояние да го заблудят. Беше смачкала бележката в потната си от уплаха длан, размазвайки буквите. — Аз пък бих го окачествил като убийство.

Тя навлажни устни.

— Не съм мъртва.

— Чудесно. — Когато се изправи, гневът му преля и се стовари върху нея. — Опит за убийство. Онзи, който я е написал, е повредил самолета. Искали са да умреш.

— Може би. — Вдигна ръка, преди да избухне. — По-скоро са искали да ме уплашат до смърт. Ако наистина са искали да загина със самолета, защо ще ми пишат бележка?

Очите му горяха от неистова ярост.

— Няма да стоя тук и да ти разяснявам мисленето на престъпника!

— Но нали с това се занимаваш? Когато пишеш за някое убийство, не разкриваш ли мисленето на престъпника?

Звукът, който издаде, беше нещо средно между смях и ръмжене.

— Сега не става дума за роман.

— Да, но важи същото правило. Сюжетите ти са правдоподобни, защото в психиката на убиеца винаги се крие някаква подбуда. Без значение дали страст, алчност или отмъщение. Все едно. Винаги има някакъв повод, стечение на обстоятелствата и причина, колкото и криворазбрани да са те. Трябва да разсъждаваме логично, за да проумеем истината.

— Майната й на логиката, Джули! — Пръстите му стиснаха ръката й, която тя леко бе опряла в гърдите му. — Искам да вземеш първия самолет за Кънектикът.

Джулия замълча, напомняйки си, че той се държи опърничаво, защото се бои за нея.

— Мислих и за това. Или поне опитах. Мога да се върна…

— Проклет да съм, ако не се върнеш.

Тя само поклати глава.

— Какво ще се промени? Началото е сложено, Пол. Не мога да залича казаното от Ив. Още по-малко, задълженията си към нея.

— Задълженията ти приключиха. — Вдигна листчето. — С това тук.

Не я погледна. Може би проявяваше малодушие, но още не смяташе да се подлага на проверка.

— Дори да е истина — а то не е, — ако си замина, едва ли ще сложа край на всичко. Вече знам прекалено много за доста хора. Тайни, лъжи, разобличаващи факти. Може би всичко ще спре, ако си мълча. Ала нямам намерение да прекарвам остатъка от живота си или този на Брандън, разчитайки на това „може би“.

Стана му неприятно, че част от него, и то разумната му половина, е съгласна с думите й. Чувствата му обаче просто искаха да я предпазят.

— Можеш да обявиш публично, че се отказваш от идеята.

— Няма да направя такова нещо. Не само защото е в разрез с разбиранията ми, а и защото съм убедена, че е безполезно. Мога да дам обява във „Върайъти“, в „Пъблишърс Уикли“, в „Ел Ей“ и в „Ню Йорк Таймс“. Мога да си замина и да се захвана с друго. След няколко седмици или месеца вероятно ще се поуспокоя. След това, току-виж, стане злополука и синът ми осъмне сираче. — Ръката й пусна неговата и се сви до тялото й. — Не, ще докарам всичко докрай, и то тук, където все пак чувствам някаква опора.

Искаше да й възрази, да настоява, да ги качи с Брандън насила в самолета и да ги отпрати колкото може по-далеч. Но доводите й бяха твърде разумни.

— Ще отидем в полицията с бележките и ще изложим всичките ти опасения.

Тя кимна. Облекчението, което изпита от подкрепата му, я омаломощи не по-малко от страха.

— Все пак мисля, че ще бъдем по-убедителни, ако изчакаме Ив да получи резултатите от огледа на самолета. Дори да открият доказателства за саботаж, ще мине време, докато ни повярват.

— Не искам да те изпускам от очи.

В знак на благодарност тя протегна ръце към него.

— Аз също.

— Значи си съгласна да остана довечера?

— Не само съм съгласна, но собственоръчно ще разпъна леглото в стаята за гости.

— В стаята за гости значи.

Тя му хвърли извинителна усмивка.

— Заради Брандън.

— Брандън — повтори Пол и отново я притегли в прегръдките си. Внезапно се почувства мъничка и крехка. Само негова. — Дай да се разберем. Докато свикне, ще се правя, че спя в другата стая.

Обмисляше думите му, галейки го по голия гръб.

— Обикновено съм сговорчива — смутено се отдръпна тя. — Къде ти е ризата?

— Сигурно си била в несвяст, за да не забележиш прекрасните ми голи мишци. С детето играехме баскет, не помниш ли? Стана ми горещо.

— А, да. Баскетбол. Кошът. Преди там нямаше кош.

— Най-сетне идва на себе си — измърмори Пол и я целуна. — Закачих го преди два часа.

Сърцето й все по-лесно се разтапяше.

— Направил си го заради Брандън.

— Нещо такова. — Той сви небрежно рамене и продължи да си играе с косата й. — Мислех, че ще го шашна със забележителните си способности. А той взе, че ми отмъкна топката и ме би. Кораво хлапе!

Безкрайно развълнувана, Джулия обгърна лицето му с ръце.

— Никога не съм предполагала и не съм си представяла, че мога да обичам някого повече от него. Преди да те срещна.

— Джулия! — Нина влетя през кухненската врата и се втурна в дневната, без да почука. Джулия за първи път я виждаше толкова разстроена. Беше пребледняла, очите й бяха разширени, а обикновено идеално пригладената й коса — разрошена. — О, Боже, добре ли си? Току-що научих. — Щом Джулия се извърна от Пол, Нина я сграбчи в разтрепераните си обятия и я задуши с нежното ухание на „Холстън“. — Пилотът се обади. Искаше да се увери, че си се прибрала здрава и читава. Каза ми… — Не довърши и я прегърна още по-силно.

— Добре съм. Поне засега.

— Не разбирам, нищичко не разбирам! — Тя се отдръпна, но продължи да стиска раменете на Джулия със силните си, вечно заети, ръце. — Той е първокласен пилот, а механикът на Ив е сред най-кадърните в бранша. Умът ми не го побира как е могъл да се случи такъв фал.

— Сигурно ще разберем, след като направят оглед на самолета.

— Ще го проверят милиметър по милиметър. Най-щателно! Много съжалявам. — Въздъхна на пресекулки и се отдръпна. Знам, че не бива да рухвам точно пред теб, само това ти липсва, но щом чух за станалото, исках да се уверя с очите си, че ти няма нищо.

— Нито драскотина. Права си, Джак е първокласен пилот.

— С какво мога да ти помогна? — Нина отново стана припряна и делова. Огледа подновеното помещение с чувство на задоволство, че Ив й бе поверила вътрешния дизайн. — Да ти приготвя нещо за пиене? Да ти напълня ваната? Мога да се обадя на лекаря на госпожица Би. Ще ти даде успокоително, за да заспиш.

— Струва ми се, че няма да е нужно, като дойде време, ала все пак благодаря. — Беше се съвзела и възвърнала способността си да се смее. — Всъщност, май ти трябва да пийнеш нещо.

— По-скоро бих поседнала — каза и се отпусна върху извитата облегалка на кушетката. — Изглеждаш толкова спокойна.

— Сега да — отвърна Джулия. — Преди няколко минути беше съвсем различно.

Нина потрепери и разтърка раменете си с ръце, за да се стопли.

— Последният път, когато летях със самолет, попаднахме на буря. Прекарах най-ужасните петнадесет минути от живота си на десет хиляди метра височина. Не мога да си представя, че си изстрадала същия кошмар.

— Дано никога не се повтори. — Чу затръшването на кухненската врата. — Това е Брандън. Предпочитам да не му казвам още.

— Разбира се. — Нина се насили да стане. — Знам, че не би искала да го тревожиш. Ще вървя, за да издебна Ив и да й съобщя спокойно за случилото се. Иначе Травърс ще се разбъбри.

— Благодаря ти, Нина.

— Радвам се, че си добре. — Стисна ръката на Джулия за последен път. — Грижи се за нея — подметна на Пол.

— Можеш да разчиташ на мен.

Тръгна си през терасата и бързо се отдалечи, като приглаждаше косата си в движение. Джулия се обърна и видя, че Брандън ги наблюдава от прага на кухнята. Погледът му бе изпълнен с подозрение, а над горната му устна издайнически бяха очертани лилави мустачки.

— Защо трябва да се грижи за теб?

— Така се казва — отвърна му Джулия и присви очи. — Студен гроздов сок, а?

Той почти скри широката си усмивка, като обърса устни с ръка.

— Ами, Травърс го беше отворила и ме чакаше. Реших, че ще я обидя, ако не го изпия.

— Естествено.

— Човек ожаднява, като играе срещу един-единствен противник — намеси се Пол.

— Ами да, особено когато бие — върна му го Брандън.

— Прекали! Вече ще си играеш сам.

Двамата си размениха, както се стори на Джулия, съвсем мъжки погледи, след което Брандън се тръшна на един стол.

— Добре ли си? Пол каза, че може да си разстроена или нещо от тоя род.

— Нищо ми няма — отговори Джулия. — Чувствам се направо супер! Дори, ако много настояваш, мога да приготвя няколко гигантски брандънбургера.

— Ей, че гот! С пържени картофки и всичко останало?

— Мисля, че… Ох, как забравих! — Притисна с ръка главата на сина си. — Днес трябва да вечерям с Ив. Обещала съм. — И тъй като усети разочарованието му, взе да търси изход. — Мога да й се обадя и да отменя уговорката.

— В никакъв случай. — Пол намигна на Брандън. — Двамата с хлапето сами ще се оправим.

Брандън обаче бе заинтригуван.

— Умееш ли да готвиш?

— Дали умея да готвя? Умея нещо далеч по-важно. Мога да те закарам до „Макдоналдс“.

— Ама че кеф! — Той подскочи, но се сети за майка си и я изгледа с упование. Едно отиване до „Макдоналдс“ означаваше куп приятни неща. Сред които облекчението, че няма да прибира и мие съдове след вечеря. — Става, нали?

— Да. — Тя го целуна по темето и се усмихна на Пол. — Става.