Сесили фон Зигесар
Новачката (5)

5

Дори когато е провокиран, един бухал от „Уейвърли“ остава верен на другарите си по стая.

„Мамо, моля те, кажи на Раул, че не може да влиза с мен в общежитието. Това е наистина смущаващо!“. Брет Месършмит се опитваше да балансира с кремава релефна чантичка „Шанел“ и черна чанта за лаптоп „Джек Спейд“ в едната ръка, и огромен фирмен плик „Хермес“ в другата, като беше закрепила платинената „Нокиа“ между рамото и ухото си. 120-килограмовият плешив личен асистент на нейните родителите, Раул, се опитваше да вдигне част от безкрайния й багаж, без да скъса черния си костюм по шевовете. Най-сетне се предаде и съблече сакото си, разкривайки бяла риза с потни петна и планини от мускули.

„Но, скъпа, ти имаш нужда от помощта му! — изгука майка й от другата страна на телефона с типичния си Ню Джърси акцент. — Не можеш да носиш сама тези големи куфари!“. Брет изстена и затвори с трясък капака на телефона си. Всички останали носеха сами чантите си, колкото и тежки да бяха. Шофьорите просто ги стоварваха на тротоара пред общежитието, откъдето едва ли някой би ги задигнал. Но нейните родители, Стюарт и Беки Месършмит от Ръмсън, Ню Джърси, я третираха като едно от безпомощните им, вечно треперещи кученца, порода Чихуахуа.

Родителите й… Бррррр, тя потрепери. Баща й, най-прочутият пластичен хирург в цели три щата, беше известен със способността си да изсмуче наведнъж от пациент максимално количество мазнина. Единственият път, в който майка й я беше придружила в „Уейвърли“, беше, когато Брет започваше осми клас. Докато обикаляха училището, г-жа Месършмит беше казала на една друга родителка — бяла англосаксонка с протестантско излъчване — че брадичката й е просто перфектна и попита кого е използвала. Жената й беше отправила празен и неразбиращ поглед, след което проумя въпроса и бързо им обърна гръб. Откак беше започнала да учи в „Уейвърли“, Брет директно лъжеше за своите родители. Обясняваше, че живеят във ферма в Източен Хемптън, но летуват в Нюфаундленд; че баща й е кардиолог, а майка й организира малки благотворителни мероприятия в Канада. Нямаше никаква представа защо бе избрала точно тази версия, но всъщност всяка една беше по-добра от истинската — а именно, че родителите й бяха не само новозабогатели парвенюта, но и най-лишените от вкус хора, които познаваше. Всички в „Уейвърли“ се бяха хванали на измислената история, освен Тинсли. Миналата година, когато Брет бе оставила телефона си в стаята и беше излязла, Тинсли бе отговорила на едно позвъняване вместо нея и беше провела въздълъг разговор с г-жа Месършмит относно предимството на леопардовите шарки пред тигровите такива — а тя, разбира се, се обаждаше от дома си не в Ийст Хемптън, а в Ръмсън, Ню Джърси. Ето това беше едно от положителните неща, произтичащи от отсъствието на Тинсли тази година — смущаващите й роднини щяха да продължат да са тайна.

— Наистина няма нужда да ми помагаш чак дотам след дългото шофиране… — Брет се усмихна извинително на Раул. Не биваше да забравя да му изпрати от любимия боди лосион за мускулен тонус, когато се прибере обратно.

— Не е проблем — отвърна Раул с баритоновия си глас, но на Брет й се стори, че чу слабо стенание, когато той остави няколко куфара на земята и се отправи обратно към колата за следващата партида.

Когато отключи вратата на стаята си в общежитието, видя най-добрата си приятелка, Кели. Нейното потекло беше безупречно — майка й беше превъплъщение на Скарлет О’Хара и губернатор на Джорджия, за бога! Кели се изхили самодоволно зад гърба на Раул, който се суетеше около огромния куфар с пуловери на Брет и търсеше точното място, където да го остави.

— Сложи го някъде, все едно — каза Брет бързо и се обърна към Кели. — Хей, здрасти!

— Хей на теб! — Кели се подпря на прозореца и кръстоса ръце. Изглеждаше така, сякаш бе прекарала цялото лято в ръцете на инструктора си по пилатес, Клауд, който я беше разтягал и усуквал, и определено нямаше вид да се е хранила с друго, освен с дъвки „Тридент“. Косата й беше прибрана на небрежна висока опашка, а лешниковите й очи гледаха по един особено отвеян начин, който човек лесно би объркал с липса на концентрация, ако не я познаваше по-добре. Бледооранжеви памучна поличка и потниче лежаха скупчени на пода и сега Кели беше само по избеляла бебешко синя тениска, хавлиени мини шорти „Ралф Лорън“ и гимнастически чорапи с малки рошави розови помпончета на петите.

Докато Кели беше сладка и стилна по един момичешки начин — беше капитан на женския отбор по хокей на трева в края на краищата — Брет беше с по-необикновен външен вид. Имаше бледа, млечнобяла кожа и много червена права коса, подстригана къса до раменете, с бретон. Зелените й очи бяха бадемовидни, а брадичката и носът й — твърде палави.

Внезапно на Брет й се стори странно, че отново вижда Кели и сравнява себе си с нея. Миналата година Брет, Кели и Тинсли бяха като едно цяло, но после се беше случило онова нещо с хапчетата Е. и всичко се беше променило. Никой не разбра защо Тинсли беше единствената, която изключиха от Академията, но Кели винаги бе притежавала талант да убеждава — през първата година беше убедила Сара Мортимър да излезе с Бейлър Кениън, вместо с Брендън Бюканън, само защото Кели искаше Брендън за себе си. Миналата година пък Бени Кънингам, тяхната благовъзпитана, красива и тъмнокоса приятелка от Филаделфия, искаше да излиза с Ерик Олсен — блед, сексапилен шведски внос — който пък си падаше по Триша Риекен, една с изкуствени цици и най-невероятен вкус към садо-мазо дрехи на „Долче&Габана“. По някакъв начин Кели успя да убеди Триша да хареса Лон Баруза, който беше на стипендия, но пък прелестен и доказано добър в леглото, оставяйки Ерик свободен за Бени. Очевидно Кели беше изкусна в умението си да кара хората да правят това, което тя поиска, особено когато беше вплетен и личният й интерес. И в случая с Тинсли вероятно беше използвала дарбата си — предната пролет момичетата от отбора бяха видели гаджето на Кели, Изи Уолш, да се мотае с Тинсли през нощта, зад къщите — двамата били сами. Тинсли и Изи отричаха, че нещо се е случило между тях, но Кели беше силно чувствителна, когато ставаше въпрос за гаджета. Идеята, че заради този евентуален флирт тя би съдействала за изритването на Тинсли от Академията звучеше налудничаво, но, какво пък… Кели си беше малко откачена.

— Косата ти по-червена ли е станала? — попита Кели и присви очи.

— Нещо такова — промърмори Брет. Фризьорът й Жак се издъни и използва синьо-червена вместо жълто-червена боя. Беше отишла до „Бергдорфс“, за да я оправят, но попадна на най-пънкарския стилист в салона, който й каза, че изглежда перфектно и че всичките му артистични сетива отказват да променят този цвят. Брет се безпокоеше, че прилича твърде много на Кейт Уинслет във филма „Вечна светлина“, а това не беше пример за подражание.

— Харесва ми — декларира Кели. — Мисля, че изглежда страхотно.

„Лъжкиня!“, помисли си Брет, отлично запозната с мнението на Кели за изкуствения вид на боядисаните коси, след което тръшна чантата си на земята.

— Е, защо не ми се обади цяло лято?

— Аз… аз ти звънях — заекна Кели с разширени очи.

— Не. Не си. Изпрати ми едно съобщение само, беше през юни.

Кели стана.

— Хубаво де, но ти така и не ми отговори!

— Аз… — Брет се спря. Кели беше права, не беше отговорила. — И какво, чуваш ли се с Тинсли?

— Естествено.

Брет почувства тръпка на ревност.

— Аз също — излъга тя. Не беше чула и дума от забележителната си приятелка откак беше изключена през миналия май.

И двете погледнаха към празното легло на Тинсли. Така ли щеше да остане цяла година? Сигурно ще могат да го използват като допълнителен шкаф или пък да го покрият с някое индианско одеяло и шарени възглавници, които щяха да купят от хипи магазините на Ринклиф. Или пък „Уейвърли“ щеше да им натресе някоя откачалка, с която никой не иска да дели стая?

— Тинсли ми звъня доста пъти — продължи Кели, леко войнствено.

— И на мен също — излъга Брет отново, докато вадеше блузите си от кремавия кожен куфар. — Е, как е Изи? — смени темата тя. — Виждахте ли се това лято?

— Ъммм… да — отговори Кели тихо, с едва доловима болка в гласа. — Ти среща ли се с Джеремая?

— От време на време, да — промърмори и Брет в отговор.

— Още ли те дразни начина, по който произнася думата „бар“? — попита Кели, докато внимателно проучваше прозрачния си розов гланц за устни, в тънка черна лакирана кутийка „Шанел“.

— Дааа — изстена Брет. Приятелят й, Джеремая, беше футболната звезда на „Св. Луций“ и макар да произхождаше от стар и богат род от Нютън — доста прилично предградие на Бостън — говореше с бостънски градски акцент и изпускаше „р“-тата, досущ като Мат Деймън в „Добрият Уил Хънтинг“

— Ти ходи ли при него, той идва ли при теб?

— Ами, прекарах една седмица със семейството му в „Лозята на Марта“. Беше добре.

Брет харесваше Джеремая, но истински се влюби в семейството му. Бяха класически новоанглийски аристократи с толкова семпло демонстриран добър вкус, че се явяваха пълна противоположност на подвластните й на кича родители. Но нямаше нищо против и Джеремая — красив, с ъгловата квадратна челюст, червеникаво-кафява коса, спусната небрежно до раменете и синьо-зелени очи, които я изпиваха. Брет беше обещала, че веднага щом се върне в училището ще му се обади, за да се отдадат на телефонен секс. Джеремая я бе пожелал през лятото, но тя не беше все още готова. Не бе съвсем сигурна защо — като оставим настрана факта, че беше девствена, тя сякаш не бе и сигурна, че точно той е правилният първи. Разбира се, колебанията от такова естество не бяха нещо, което момиче като Брет би обсъждало гласно. Пък и беше казала на Кели, че е загубила девствеността си много отдавна, с момче от Швейцария на име Гюнтер, което срещнала по време на семейна ски почивка в Гщад (макар че тогава тя едва му беше позволила да я докосне). Брет беше си извоювала имидж в „Уейвърли“ на корава, опитна и изтънчена кучка. Майка й беше точно обратното — безпомощна, наивна, инфантилна — и Брет не искаше да прилича на нея.

Кели изтегна дългите си, перфектно гладки крака.

— Наистина имам нужда от един душ — тя се прозя, стана и нахлузи чифт джапанки. — Искаш ли да вечеряме след това?

Брет сви рамене:

— Не зная. Трябва да преглеждам разни неща от дисциплинарния съвет за утре. Имаме и нов съветник, така че се налага да съм подготвена…

Брет беше избрана за младши дисциплинарен съветник миналата година, което й отреждаше главна роля в проверките на случаите и я превръщаше в младши началник на Дисциплинарната комисия. Това беше грандиозно признание за нейната популярност, тъй като подобна позиция можеше да бъде заета само от този, за когото е гласувал единодушно целият клас.

— Но пък може и да го пропусна. Има и парти тази вечер, така че…

— Както и да е — Кели размаха хавлията си и се обърна към вратата.

Брет се тръшна на леглото и се загледа през прозореца. Гледката на реката, която обикновено я успокояваше така, както шот със старо уиски, сега я задушаваше. Беше си представяла, че тази първа среща с Кели след дългото лято ще бъде по-различна. Не беше очаквала да заговорят за Тинсли веднага и мислеше, че Кели ще действа както обичайно — ще се хвърли на леглото й, ще отвори за двете едно пакетче солени гризини със сирене и ще си поклюкарстват за всичките диви, романтични и рисковани неща, които са правили през ваканцията. Щяха да се смеят, да пият джин с тоник и да излязат на вечеря — точно така, както беше миналата година.

Тя вдигна капака на телефона си и натисна копчето за бързо избиране на номера на сестра си, Бриана, която живееше в Ню Йорк и работеше като моден редактор в списание „Ел“. Бри беше минала през мелницата на „Уейвърли“ преди шест години и можеше да посъветва Брет във всяка ситуация. За нещастие, телефонът й веднага включи секретар. „Ей, аз съм — измънка Брет, щом чу сигнала. — Чувствам се… Не знам. Каша. Обади ми се или нещо такова“. Тя затвори и отново се пльосна на леглото. Точно тогава телефонът й иззвъня и тя го вдигна с очакването, че се обажда сестра й, но беше сгрешила.

— Здрасти, Джеремая — въздъхна Брет и притисна телефона към ухото си. — Как си?

— Точно сега се чувствам абсолютно яко — тя чу дъха му от отсрещната страна.

Брет завъртя очи. После си го представи, проснат на леглото си в „Св. Луций“ на 15 километра оттук, в дрипави училищни футболни панталони и боксерки отдолу, с дълги загорели ръце и секси очи, и внезапно почувства прилив на удоволствие.

— Е, ще пробваме ли това… това нещо? — попита тя, без дори да си направи труда да затвори вратата на стаята. Нека любопитните новачки от съседната стая да слушат, защо не. Може пък и да понаучат нещо.

Owl Net Instant Message Inbox

ХийтФеро: Имам новини. Говорих с един по-голям приятел на брат ми, който работи в онлайн банкирането и той казва, че това място, „Рибена пръчица“, е хитът в града. Момичетата сваляли всичко срещу 99 цента!

КелиВърнън: Ъм, Хийт? Мисля, че си объркал съобщението, приятелю. Кели е. Не желая да слушам за стриптийзьорки. Не и когато се каня да влизам в банята.

ХийтФеро: Ти си под душа? Може ли да гледам? Сега, когато сте скъсали с Изи, си свободна птица, нали така?

КелиВърнън: Моля? Кой ти каза това?

КелиВърнън: Хийт? Къде си? Не е вярно!

КелиВърнън: Ехо!!

OwlNet instant Message inbox

БениКънингъм: Значи големият въпрос е: язди ли Понито вече?

КелиВърнън: Пони?

БениКънингам: Новият прякор на Хийт Феро. Радва се на повече езда и от кончето на селска въртележка.

КелиВърнън: Бляк. Няма начин да легна с него. Той е противен. А какво ще кажеш за себе си?

БениКънингъм: Първата година. Направихме го в гардеробната на „Стансфил Хол“. Никога повече. Супер зле.

КелиВърнън: Не че искам да сменям темата, но някой казвал ли ти е, че двамата с Изи сме скъсали?

БениКънингам: Амиии… може би.

Кели Върнън: Кой?

БениКънингам: Не помня. Трябва да се приготвям.

КелиВърнън: Защото не е вярно.

КелиВърнън: Сериозно.

КелиВърнън: Тук ли си още?