Харлан Коубън
Само един поглед (9)

Глава 8.

Свобода. Трябвала му свобода.

Нещо не беше наред, ама никак. Още повече че клишето за „малко свобода“ внушава по-скоро безпокойство, а понякога служи за евфемизъм на тревожното „трябва да се омитам оттук“. И в случая личеше, че именно за това става дума.

Грейс се беше прибрала. Смотолеви някакво извинение пред Пърлмътър и Дейли за това, че ги бе обезпокоила, а те двамата я погледнаха съчувствено и казаха, че това им влиза в задълженията и че съжаляват за случилото се. В отговор тя им бе кимнала достолепно, след което се бе насочила към вратата.

От телефонното обаждане бе разбрала нещо съществено — Джак е в беда. Изчезването му нямаше нищо общо с някакво желание да избяга от нея или от семейните си отговорности. То не беше и случайно. Не беше и предварително замислено. Джак бе видял фотографията и бе отпрашил.

И сега е в сериозна опасност.

Тя не можеше да обясни това на полицаите. Преди всичко нямаше да погледнат отговорно на твърденията й. Щяха да й възразят, че е в плен на собствените си илюзии и на житейската си наивност, стигаща до неадекватност. Може би нямаше да й го заявят в лицето. Може би щяха да й го поднесат с известен хумор, което щеше да е не по-малко вбесяващо. Още преди обаждането на Джак те си бяха убедени, че той просто е забягнал. Никакви обяснения от нейна страна нямаше да ги разубедят.

И така може би стана по-добре.

Грейс се опитваше да тълкува обстоятелствата, четейки между редовете. Джак се беше разтревожил от евентуална намеса на полицията. Това е ясно. Когато тя му каза, че се намира в полицейския участък, той наистина съжали. А не се престори.

Свобода.

Това бе ключовата дума. Ако й бе казал, че изчезва за няколко дни, за да се разгулни с някоя стриптийзьорка, с която се е запознал в „Сатенените кукли“, добре, тя нямаше да му повярва, но това щеше да е все пак в рамките на възможното. Ала Джак не беше казал нещо подобно, нито пък го беше направил. Той бе изрично уточнил причините за изчезването си — трябва му малко свобода.

Семеен език. Всички брачни двойки го имат. Повечето думи са доста глупави. Например имаше една сцена във филма „Господин Събота вечер“, където комикът Били Кристъл, посочвайки един възрастен мъж с ужасна перука, пита: „Това перука ли е? Колкото до мен, аз не разбрах.“ Откакто Грейс и Джак гледаха този филм, всеки път, щом срещнеха мъж, който може би носеше перука, единият се обръщаше към другия: „Колкото до мен?“ И другият отговаряше с „да“ или „не“. Със същата взета от филма езикова формула обсъждаха всяко съмнение от този род: пластични операции, силикон в гърдите и прочее.

Но „малко свобода“ беше доста по-двусмислено.

При цялото сегашно напрежение Грейс се върна в спомените си към обстоятелствата, при които той в миналото бе употребявал този израз. Сексуалните им отношения винаги бяха на висота, но при дълго съжителство все пак има спадове и подеми. Преди две години бяха имали период на голям подем в това отношение — тоест в телесната активност, ако може така да се каже. Включително и в „публичните“ волни импровизации.

Такъв беше например случаят с експресното им палуване в съблекалнята на един козметичен салон. Или пък с немирните ръчички на балкона на бродуейски театър. Но точно в разгара на едно доста смело тяхно развихряне в червена телефонна будка в английски стил на тиха уличка в Алъндейл, Ню Джърси, изведнъж Джак задъхано бе казал:

— Дай малко свобода.

Грейс се изненада:

— Моля?

— Свободно пространство — в буквалния смисъл. Отстъпи назад! Телефонният апарат се е забил във врата, ми.

И двамата се бяха разсмял и.

Грейс си припомни това с притворени очи и лека усмивка. По този начин изразът „малко свобода“ бе станал част от семейния им език. И сега Джак не беше го използвал случайно. Той й бе изпратил съобщение, съдържащо предупреждение и в същото време намек за подтекст в него.

Добре, какъв беше този подтекст?

Ако той не бе могъл да говори свободно, причината можеше да е само една — защото някой друг го слуша. Кой? Дали някой е бил с него, или се стресна, че тя е с ченгета? Тя се надяваше да е второто — бил е сам и чисто и просто не е искал намеса на полицията. Но когато огледа по-обстойно фактите, тази втора вероятност като че ли започна да отпада.

Ако Джак можеше да си позволи да говори свободно, защо не й се бе обадил пак? Той е наясно, че тя вече не е в полицейското управление. Ако е добре и ако е сам, Джак щеше да й се обади отново — поне за да й обясни, макар и набързо, какво става. Но той не го направи.

Заключение: Джак е с някого и е закъсал.

Но дали той иска Грейс да реагира, или обратното — да не прави излишни движения? Доколкото го познаваше, той по-скоро й бе подал сигнал със съзнанието, че тя няма да остане пасивна, тъй като не е такава по природа. Джак знаеше това, както и съответно знаеше, че тя щеше да предприеме стъпки, за да се опита да го намери.

И вероятно на това разчиташе.

Разбира се, това бяха единствено предположения. Познаваше добре съпруга си — или не? — така че предположенията й би трябвало да не са съвсем фантасмагорични. Но доколко? Може би пък просто оправдаваше решението си да премине към действие.

Няма значение. Така или иначе, тя е замесена в произходящото.

Грейс се замисли върху това, което й беше вече известно. Джак е поел по Нюйоркската магистрала. Какви познати имат в тази посока? И защо е тръгнал в толкова късен нощен час?

Нищо не й идваше на ум.

Я почакай… Превърти лентата назад. Джак вижда фотографията. И тя именно отключва нещата. Вижда я на барплота в кухнята. Тя започва да го разпитва за нея. После Дан му се обажда. И след това той влиза в кабинета си…

Да, в кабинета…

Грейс прекоси хола. Кабинет бе твърде помпозно название за това допълнително отделено кътче, чиято мазилка бе започнала да се напуква на места. През зимата духаше, а през лятото ставаше задушно. По стените в прости рамки бяха окачени фотографии на децата, както и две нейни картини, но по-претенциозно рамкирани. Този тъй наречен кабинет й се струваше странно безличностен. Нищо в него не говореше за миналото на главния му обитател — нито скъпи спомени, нито топки с подписи на приятели, нито снимки от игрище за голф. Освен някои бегли знаци за професионалната му дейност — рекламни химикалки, поставки — липсваха всякакви други характеристики на Джак извън това, че е съпруг, баща, фармацевт.

Сега Грейс се почувства странно, когато влезе вътре. Двамата проявяваха взаимно уважение към строго личния си периметър. Всеки разполагаше с отделна стая. Грейс никога не бе възразила срещу това. Дори се бе самоубедила, че така е по-здравословно. И сега, прониквайки в неговата светая светих, изпитваше колебание. Кой знае дали поради нежеланието да накърни личната му зона — „свободата“ — или от страх да не бръкне в гнездо на оси.

Компютърът му бе включен на „официалния“ уебсайт на Грейс Лосън. Грейс се загледа в ергономичния стол, закупен в един местен магазин, представяйки си съпруга си: как всяка сутрин сяда на него, а от монитора неизменно го поздравява нейното лице. На уебстраницата й фигурираше нейна ефектна снимка заедно с избрани образци на изобразително й изкуство. Тя беше включена там неотдавна по настояване на търговския й агент Фарли, който заяви, че тя била „сладурана“, което не било без значение в рекламно отношение. Тя се бе съгласила неохотно. Определени категории хора на изкуството винаги използват външния си вид за промоциране на дейността си. Що се отнася до театралната сцена или киното, значението е очевидно. Дори и писателите прибягват до същото чрез основно ретуширани снимки, подчертаващи мрачния блясък в проницателните им очи на гении. Но в света на Грейс — в живописта — външността на твореца не се смяташе от значение, красотата се търси в творбите, а не във външния вид.

Невинаги.

Естетичното не само предизвиква положителни усещания. То променя реалността. Например, ако Грейс беше дебелана или грозница, телевизиите нямаше да следят така ревностно състоянието й след случая с бостънското меле. Ако бе физически непривлекателна, нямаше никога да бъде въздигната в символ на оцелелите, никога нямаше да бъде наречена „стъпкан ангел“, както писа тогава един таблоид. Медиите всеки път даваха снимката й, когато съобщаваха данни за здравословното й състояние. А семействата на жертвите често я посещаваха в болничната стая, хората се взираха в лицето й като призрачно напомняне за техните собствени погубени деца.

Така ли щеше да е, ако беше непривлекателна?

Тя не спекулираше с това. Но един художествен критик й бе казал откровено: „Ние не проявяваме интерес към картина, която не ни привлича естетически — защо да е другояче по отношение на хората?“

И преди бостънския инцидент у Грейс бе съществувало желанието да се отдаде на изкуството. Но тогава й липсваше нещо неуловимо и неподдаващо се на обяснение. А случилото се помогна някак артистичната й чувствителност да се издигне на по-високо ниво. Да, тя знаеше, че звучи претенциозно. Винаги се бе отнасяла пренебрежително към баналността, че артистът трябва да изстрадва своето изкуство, че му е нужна трагедия, за да има творчески тласък. Преди това твърдение й бе звучало кухо, но сега тя знаеше, че в него се съдържа немалко истина.

Така в творчеството й проникна нещо призрачно, без тя напълно да загърби съзнателното. В него се появиха повече емоции, повече живот, повече… вихреност. Творбите й станаха по-мрачни, по-гневни, по-експресивни. Ценителите се питаха дали не съзират в някои от тях реминисценции от онзи ужасен ден. Директната насока даваше само един портрет: младо лице, толкова изпълнено с упование, че зрителят като че предчувстваше неминуемото унищожение. Но истината бе, че във всяка нейна творба по един или друг начин имаше отзвук от бостънското произшествие.

Грейс седна на бюрото на Джак. Телефонът — нов модел на „Панасоник“ с разни екстри — се намираше от дясната й страна. Тя посегна към него с намерението първо да направи най-простото нещо: да пренабере последния телефонен номер, който той бе набрал и който бе останал в паметта на апарата. Този номер се оказа нюйоркски. Тя натисна бутона за повторно набиране и зачака. След третото позвъняване женски глас каза:

— Адвокатска кантора „Бъртън и Кримстайн“.

Грейс се поколеба, как да започне.

— Обажда се Грейс Лосън.

— С кого да ви свържа?

Добър въпрос, няма що.

— Колко адвокати работят във фирмата ви?

— Не бих могла да ви кажа. Искате ли да говорите с някого от тях?

— Да, ако обичате.

Последва пауза, след което женският глас попита с нотка на прикрито нетърпение:

— Нямате ли все пак по-конкретно предпочитание?

Грейс отново огледа запаметените номера. Сега видя, че имаше един, отбелязан със звездичка — пряк вътрешен телефон. Тъй като Джак се бе обаждал късно вечерта, когато телефонистката не е била на работа, то той явно бе прибягнал до него.

— Вътрешен четири-шест-три — каза тя.

— Сега ще ви свържа.

Отново последваха три позвънявания.

— Телефонът на Сандра Ковал.

— Бих искала да говоря с нея.

— За кого да предам?

— Името ми е Грейс Лосън.

— По какъв въпрос?

— Във връзка със съпруга ми Джак.

— Изчакайте, моля.

Грейс напрегнато стискаше телефонната слушалка. След трийсетина секунди отсрещният глас извести:

— Съжалявам. Госпожа Ковал е на заседание.

— Спешно е.

— Съжалявам…

— Ще й отнема само секунда. Предайте й, че е много важно.

Демонстративна въздишка на досада и:

— Изчакайте…

Музиката на централата бе с индийско-нирваничен характер и действаше успокояващо. Гласът, който се обади сега, издаваше чист професионализъм:

— Какво ще желаете?

— Госпожо Ковал?

— Да.

— Името ми е Грейс Лосън.

— Кажете.

— Съпругът ми Джак Лосън ви се е обаждал вчера.

Никаква реакция.

— Той изчезна — добави Грейс.

— Моля?

— Съпругът ми изчезна.

— Съжалявам за това, но не виждам…

— Знаете ли къде е той, госпожо Ковал?

— Защо точно аз да знам?

— Преди да изчезне сноши, той ви се е обаждал.

— Е, и?

— Когато натиснах копчето за автоматично преизбиране, излезе вашият номер.

— Госпожо Лосън, в тази кантора работят над двеста адвокати, така че той може да се е обаждал на когото и да е от тях.

— Не. Тук е запаметен вътрешният ви телефон. Той се е обаждал именно на вас.

Никакъв отговор.

— Госпожо Ковал?

— Тук съм.

— Защо ви се обади моят съпруг?

— Нямам какво повече да ви кажа.

— Знаете ли къде е той?

— Госпожо Лосън, известна ли ви е поверителността на адвокатско-клиентските отношения?

— Естествено.

Пауза.

— Да разбирам ли, че той ви се е обадил за юридически съвет?

— Не мога да обсъждам случая с вас. Довиждане.