Харлан Коубън
Само един поглед (50)

Глава 49.

Пристигнаха две линейки. Едната откара Джак още преди дори Грейс да го беше видяла. Двама фелдшери се заеха и с нея. Питаха я нещо, но думите им не стигаха до съзнанието й. Натовариха я на носилка и я понесоха към втората линейка. Там я чакаше Пърлмътър.

— Къде са Емма и Макс? — попита го тя.

— На безопасно място — в полицейското управление.

Когато час по-късно, вече в болницата, попита за Джак, й отговориха, че е в хирургията.

Млад лекар я подложи на серия прегледи и изследвания. Ребрата й бяха потрошени, но с нищо не можеха да й помогнат, освен да й наложат бандаж с лед и да й бият обезболяваща инжекция. Болките понамаляха. След това я пое ортопед, който прегледа коляното й и само поклати глава.

После я посети Пърлмътър и й зададе куп въпроси. Грейс отговори на повечето от тях, но по някои пунктове беше уклончива. Пърлмътър на свой ред не й каза много нещо. Убитият похитител се казвал Ерик Ву. Пребивавал известно време в затвора „Уолдън“. Това не изненада Грейс. Уейд Лерю също бе лежал в „Уолдън“. Всичко беше навързано. Старата фотография. Рок групата на Джак „Оллоу“. Рок групата на Джими Екс. Уейд Лерю. И сега Ерик Ву…

Пърлмътър пропусна част от въпросите й. Тя не настоя. В стаята й бе дошъл и Скот Дънкан. Но той остана в ъгъла и не каза нито дума.

Грейс попита:

— Как разбрахте, че съм с Ерик Ву?

— Познавате ли Шарлейн Суейн?

— Не.

— Синът й Клей учи също в „Уилард“.

— А, да, виждала съм я.

И Пърлмътър й разказа за перипетиите на Шарлейн Суейн свързани с Ерик Ву. В тази част бе толкова обстоятелствен, че според Грейс с това може би прикриваше други неща. По едно време джиесемът му иззвъня. Той се извини и излезе да говори в коридора. Грейс остана сама със Скот Дънкан.

— До какво заключение са стигнали? — попита го Грейс.

Скот се приближи към нея.

— Засега тезата е, че Ерик Ву е работил за Уейд Лерю.

— Защо?

— Те знаят, че днес сте ходили на пресконференцията на Уейд Лерю, тъй че ето брънка номер едно. Ву и Лерю не само са били в „Уолдън“ по едно и също време, но и в продължение на три месена са били съкилийници.

— Брънка номер две — отбеляза Грейс. — Но какво е целил Лерю според тях?

— Отмъщение.

— На кого е искал да отмъсти?

— Като начало на вас. Вие сте свидетелствали срещу него.

— Аз свидетелствах на делото му, но не директно срещу него. Дори и нямам спомени за станалото.

— Все пак. Съществува очевидна връзка между Уейд Лерю и Ерик Ву — проверихме телефонните разговори в затвора; двамата са се чували. Има и очевидна връзка между Лерю и вас.

— Но дори Уейд Лерю да е искал да си отмъсти, защо не са отвлекли мен? Защо отвлякоха Джак?

— Те смятат, че Лерю е искал да ви нарани чрез семейството ви, за да ви накара да страдате.

Тя поклати глава:

— А появяването на онази странна фотография? А убийството на сестра ви? А Шейн Олуърт и Шийла Ламбърт? А убийството на Боб Дод в Ню Хампшир?

— Това е теория — каза Дънкан — с много празноти. Те не виждат всички нишки, които виждаме ние. Да, сестра ми може да е била убита преди петнайсет години, но според тях това няма нищо общо със сегашните събития. Нито има нещо общо бандитското убийство на Боб Дол. Засега се придържат към проста схема: Ву излиза от затвора и пипва съпруга ви. Може би се е канел да отвлече и други хора, кой знае?

— А причината, поради която просто не е убил Джак?

— Ву е изчаквал, докато Уейд Лерю не бъде освободен.

— Тоест днешния лен.

— Точно така. После Ву ви събира заедно, за да ви отведе при Лерю.

— Та Лерю да ни убие собственоръчно ли?

Дънкан вдигна неопределено рамене.

— Всичко това е нелогично, Скот. Ерик Ву ми изпотроши ребрата, защото искаше да му кажа откъде съм се сдобита с фотографията. Спря, защото някой неочаквано му се обади. После ни напъха в канала. Това не беше по предварителен план.

— Пърлмътър току-що научи тези подробности. Може би ще променят теорията си.

— И къде е понастоящем Уейд Лерю?

— Май никой не знае. Търсят го.

Грейс се отпусна на възглавницата. Чувстваше непоносима тежест в костите. Очите й се насълзиха.

— Как е Джак?

— Зле.

— Ще прескочи ли трапа?

— Още не знаят.

— Не им позволявайте да ме лъжат.

— Няма, Грейс. А сега гледайте да поспите.

* * *

В коридора Пърлмътър говореше по телефона с капитан Антъни Делапел от полицейското управление в Армънк. Все още претърсваха къщата на Биатрис Смит.

— Току-що направихме оглед на мазето — каза Делапел. — Някой е бил държан затворен в него.

— Джак Лосън. Вече го знаем.

След кратко мълчание Делапел отрони:

— Може би…

— Как да разбирам това „може би“?

— На една тръба висят белезници.

— Вероятно са останали, след като Ву го е извел.

— Може и така да е. Останали са и следи от кръв. Не са много, но са съвсем скорошни.

— Лосън има доста наранявания.

Последва тишина, която бе прекъсната от Пърлмътър:

— Какво става при вас?

— Къде се намираш сега, Стю?

— В болницата.

— За колко време можеш да стигнеш дотук?

— За петнайсет минути, ако пусна сирените. Защо?

— Тук долу има още нещо. Нещо, което е добре да видиш с очите си.

* * *

Към полунощ Грейс успя да стане от леглото и тръгна по коридора. Децата я бяха посетили за малко. По този случай Скот Дънкан й бе купил спортен екип „Адидас“, тъй като тя не искаше да ги посрещне по болничен халат. Инжектираха й преди това и висока доза обезболяващи за ребрата. Грейс искаше да покаже на децата, че е добре, че нищо й няма. Затова по време на посещението им се постара лицето й да има бодър вид, но когато видя, че Емма й е донесла поетичния си дневник, се разплака.

Те бяха прекарали нощта в собствените си легла. Кора — в голямата спалня, а дъщеря й Вики — заедно с Емма в стаята й. Пърлмътър бе осигурил и дежурство на полицайка в къщата, за което Грейс му бе благодарна.

Сега в болницата беше тъмно. Когато Грейс стана, пак я пронизаха болките в ребрата, а кракът й сякаш бе пълен с натрошени стъкла.

В коридора беше тихо. Грейс имаше конкретна цел. Все някой щеше да се опита да я спре, сигурна беше, но това не я тревожеше. Тя беше изпълнена с решимост.

— Грейс?

Тя се обърна по посока на женския глас, готова за битка. Но веднага видя, че не е такъв случаят. Позна жената и каза:

— Вие сте Шарлейн Суейн.

Шарлейн Суейн кимна, двете се погледнаха в очите и тръгнаха една към друга.

— На вас дължа благодарности, нали — каза Грейс.

— Обратното — отвърна Шарлейн. — Вие го убихте. Спестихте ми нощните безсъници.

— Как е съпругът ви? — попита Грейс.

— Възстановява се. Но чувам, че вашият не е добре.

И двете не се нуждаеха от фалшиви баналности. Грейс оцени прямотата й:

— В кома е.

— Бяхте ли при него?

— Сега тъкмо отивам натам.

— Тайно?

— Да.

— Нека ви помогна.

Грейс се подпря на нея. Шарлейн Суейн беше силна жена. Коридорът беше пуст. Само някъде далеч се чу потракване на токчета по подовата настилка. Коридорите бяха съвсем слабо осветени. Минаха покрай празна сестринска стая и се качиха с асансьора. Джак се намираше на третия етаж в интензивното. Това, че с нея е Шарлейн Суейн, се струваше на Грейс съвсем нормално. Не би могла да обясни защо.

Интензивното отделение се състоеше от четири стаи със стъклени стени. По средата между тях седеше дежурната медсестра, по този начин и четирите бяха в кръгозора й. Но сега само в едната имаше пациент.

Двете погледнаха през стъклото. Грейс видя Джак. Първото нещо, което я впечатли, бе, че мъжът й, здравеняк, който винаги й бе внушавал чувство за сигурност редом с него сега сякаш се бе смалил в леглото и имаше ужасно безпомощен вид. Тя знаеше, че това е самовнушение. Бяха изминали само няколко дни. Той беше позагубил тегло и организмът му бе дехидратиран. Но не беше това.

Джак лежеше със затворени очи. Една тръбичка сгърчеше от гърлото му, а друга — от устата. Двете бяха захванати с бяла лепенка. Плюс тръбички от носа. И една към дясната му ръка. Беше на системи. И като във футуристичен кошмар го обкръжаваха всякакви апаратури.

Грейс щеше да се срине на пода, но Шарлейн я подхвана под мишница. Тя се стегна и тръгна към вратата на стаята.

Медсестрата се обади:

— Не може да се влиза вътре.

— Тя просто иска да поседи малко при него — каза Шарлейн. — Моля ви!

Медсестрата се озърна, после каза на Грейс:

— Две минути.

Тя влезе сама в стаята. Чуваха се разнородни зловещи звуци от работещите наоколо апаратури. Грейс приседна до леглото. Не го хвана за ръката. Не го целуна по бузата.

— Ще ти хареса последното стихотворение — каза Грейс.

Отвори тетрадката на Емма и зачете:

Бейзболна топко, бейзболна топко,

кой най-близък ти е от всички другари?

Не е ли приятелката ти бухалка,

дето те буха където както свари?

Грейс се засмя и обърна листа, но другата страница — всъщност последна — беше празна.