Ерик-Еманюел Шмит
Сектата на егоистите (8)

Сигурно бе на зазоряване. Слаба светлина стигна до бюрото ми. Прокънтяха пет самотни, злокобни удара. Светът все още бе един блок безмълвие.

Направих си кафе. Унинието, което идва след творението, натежа на плещите ми; бях твърде уморен, та да пиша отново, но прекалено приповдигнат, за да не правя нищо. И тъй, захванах се да препиша текста си с виолетово мастило.

В седем ръкописът бе изсъхнал. Отворих прозореца, блед и колеблив ден докосваше стените на Париж, а долу животът се бе събудил, та слязох на улицата.

Видях едно хлапе, помолих го срещу дребна монета да занесе пакета на адреса на Стареца; прибавих и плик, в който му съобщавах за посещението си на другия ден следобед. Доволно от сделката и нетърпеливо да ми докаже, че съм направил добър избор, момчето само оправи каскета си и хукна.

Прибрах се и си легнах.

Сигурно съм спал цял ден и цяла нощ. Събудих се няколко часа преди срещата със Стареца. Щом се посъвзех, с огромно усилие намерих чиста риза и парче корав хляб. Прескочих купищата книги, хартии, дрехи и отпадъци, които бяха задръстили коридора. Щом тракнах вратата, реших, че на другия ден ще опразня този апартамент или ще се преместя.

Стигнах до лишената от чар сграда с мрачния вход. Качих се. Апартамент 202. За разлика от първия път, вратата беше заключена. Звъннах.

Никакъв отговор.

Звъннах отново.

„Апартаментът е голям“ — помислих си.

Никакъв отговор.

Звънях и звънях отново. Забарабаних с пръсти по вратата, а след това потропах в случай, че Старецът е малко глух.

Никой.

Обхвана ме паника. Изтичах надолу по стъпалата, за да търся портиер, пазач или някой съсед, който да има дубликат от ключовете, но напразно! Сградата бе пуста. Намирах само коридори и заключени врати. Нито една жива душа.

Изпаднах в отчаяние, убеден, че Старецът е умрял. Качих се тичешком, готов да разбия вратата. Но щом хванах дръжката, тя поддаде от първо натискане, съвсем леко, сякаш да ме успокои.

Сега апартаментът бе осветен, а стените боядисани в ослепително бяло. Приличаше на онова, което бих искал да направя с моя. Как беше възможен такъв ремонт за два дни? Сигурно бях сбъркал етажа…

Но в дъното на коридора, където бе кабинетът, върху новия мокет бе оставен плик на мое име.

Отворих го.

Скъпи приятелю,

Няколко думи, за да резюмирам фактите:

1736 година: предполагаема смърт на Гаспар Лангенхарт. Всъщност, нищо не я доказва. И не знаем откъде идва информацията за тази предполагаема смърт.

1786 година: Бележка за портрет на Гаспар Лангенхарт, който вече не съществува или никога не е съществувал, в „Галерия на великите мъже“, сборник от гравюри по картини, фалшив сборник, отпечатан от непознат фалшификатор.

1836 година: Разказ за дейността на Сектата на Егоистите в „Спомени на един почтен човек“ от Жан-Батист Нере, публикувани от Анри Рение-Лалу. Кой е Жан-Батист Нере? Кой е Анри Рение-Лалу? Какво друго са направили? Дали някой ги споменава някъде? Дали не са един и същи човек?

1886 година: разказ за любовта на Гаспар Лангенхарт в ръкописа на Амеде Шамполион. Но кой е Шамполион?

1936 година: Мислите на Гаспар за религията, открити от един бележит непознат, самият аз. Но кой съм аз?

1986 година: Смъртта на Гаспар Лангенхарт, разказана от вас. Този път е фалшив манифест. Но кой е фалшификаторът?

И тъй, точно на всеки петдесет години някой непознат, едно име, което нищо не потвърждава, донася неизвестни сведения за философ, за когото се твърди, че е умрял по времето на Луи XV. При всяко поколение някой човек отново разорава полето на мисълта на Гаспар Лангенхарт.

Дали зад тези писания не стои един и същи човек? Кой ни доказва, че Гаспар Лангенхарт наистина е мъртъв?

Къде е погребан? Можем ли да видим земята, която го покрива и червеите, които са го изяли? Не взема ли той самият думата на всеки петдесет години? Не се ли появява той самият по два пъти във всеки век? Човекът, който няма лице, човекът, който е само дух, който е изцяло дух, който е Духът, може ли той да погине като хората и като вещите? Повярвайте ми, повярвайте ми, разсъдете, Гаспар Лангенхарт е все още жив. И няма да умре.

Колко ли часа бяха минали?

И къде бяха минали?

Освестих се чак в дълбока нощ — ослепителната светлина на едно туристическо корабче ме откри облакътен на моста на Парижката Света Богородица, загледан в зеленикавата вода.

Погледнах ръцете си, пипнах лицето си. Дали сега аз бях Гаспар Лангенхарт?