Ерик-Еманюел Шмит
Сектата на егоистите (4)

След като изчетох книгата взех решението си: трябваше да замина за Амстердам. Щом Гаспар бе роден там, трябва да бяха останали някакви следи. Кой знае? Може пък след парижкия провал да се беше върнал там?

Внезапно ми се стори, че съм необоримо прав и както при всеки ирационален импулс, почерпих от това силна надежда.

Париж беше станал непоносим за мене — всичко в него тръбеше за моя провал. Националната библиотека сега бе само голямо празно тяло, в което всеки рафт ми се надсмиваше с безмълвието си, а апартаментът ми се превръщаше в кофа за сметта на дните ми. Сигурно не се бях мил от седмици, като само от време на време механично навличах чистите дрехи, които откривах в гардероба; под дебелото манто започнах да нося летни панталони и ризи. Преди да си тръгна, все пак направих усилието да натикам в един чувал първите попаднали ми неща, които се валяха по пода и да ги поверя на една пералня. Тъй че заминах относително чист и горе-долу избръснат и измит.

Няма нищо по-абстрактно от пътуване със самолет: не се видях нито как се качвам, нито как излитам, нито как се приземявам; очарователни и взаимозаменими стюардеси се погрижиха за малкия ми стомах очарователно и взаимозаменимо; когато ми казаха, че пътуването е приключило, летището, където пристигнах, приличаше на летището, от което бях заминал, със същите пътници. Но акцентът на шофьора на таксито ме успокои — наистина бях в Амстердам.

Голямата библиотека на Амстердам предлагаше същия нереален комфорт като в дълъг международен полет. Всичко тук бе чисто, модерно, лъснато, просторно и неангажиращо. И тъй, най-сетне се озовах под неоновата светлина пред чекмеджето с фишове с буквата Л.

Лангенар, Лангенарт, Лангенер, Ленгнерт, Лангена… и тук, където трябваше да се намира фиш с името Лангенхарт — малък бял плик, адресиран на мое име.

На мое име ли?

Стори ми се, че сънувам.

Затворих, а след това отворих очи: беше си все тук. Грабнах плика: той наистина съществуваше. Отворих го: остави се да го отворя.

Вътре — картонче с моето име и тези няколко думи, нахвърляни с уверен почерк:

Скъпи господине,

Няма нужда да търсите тук, няма да откриете нищо. По-скоро идете в общинските архиви на Хавър и поискайте „Ръкописа на Шамполион“, год. 1886, брой 745329.

Не ми благодарете.

Бележката не бе подписана.

Картончето се гънеше под пръстите ми, таванът наистина бе над главата ми, а подът — под краката ми. Всичко бе останало ужасяващо нормално! Дявол, пушеци или небесни котки почти биха ме успокоили, докато тук, в тази откровено обществена зала нищо не подсказваше свръхестествени сили и всичко искреше в една и съща обективна модерност.

И все пак…

И все пак това картонче…

Кой? Но кой наистина?

Амстердам-Хавър. Няма директен самолет. Трябва да чакам. Да направя смяна. Да взема влак в Париж. Никога железният път не ми се е струвал толкова дълъг като в онова ранно утро. Пътническият влак спираше на всяка керемидка.

Най-сетне стигнах до общинските архиви на Хавър. Единственият служител, дребен плешив човечец с дебели кръгли очила, прие поръчката ми със съмнение в погледа. Очевидно в моята увереност имаше нещо подозрително, бях чужденец. Изчезна с дребни скъпернически стъпки, нямаше го десетина минути, а след това се върна с картонено руло.

— Обръщам ви внимание, че страниците на всичките ни ръкописи са точно номерирани и че ще ги проверя при връщането на документа.

Горещо му благодарих. Той ме погледна накриво. Радостта ми беше оскърбление за достойнството му на съвестен служител.

От рулото извадих двайсетина страници, изписани със сбит почерк и розово мастило, което вероятно е било виолетово. Един етикет върху тубуса поясняваше, че става въпрос за нов ръкопис, дължащ се на някой си Амеде Шамполион, учител в гимназия Колбер, предаден в Общинския архив през 1886 година. Все още не виждах връзката с моята история.

Настаних се до прозореца и се зачетох.

Тъканта, от която са направени сънищата

Въздухът бе натежал от дим. Сбирките ни в събота вечер в пансиона Вобургьой винаги преминаваха много добре. За събирания нищо не може да се сравни с компанията на осмина ергени в разцвета на силите; далеч от всяко женско присъствие апетитът не се криеше, виното се лееше и жилетките на костюмите се разкопчаваха, докато разговорите се разголваха. Инженер Годар ни разказа, сигурно за стотен път, историята на обезчестяването си на четиринайсет от своята кръстница и сигурно за стотен път се направихме, че не му вярваме, толкова измислено изглеждаше събитието, и тогава Годар за стотен път добави стотна тъй точна и необичайна подробност, че всички единодушно се съгласихме, че това със сигурност не може да се измисли, и се принудихме да му повярваме. Дюбю, ветеринарят, ни разказа за низостите на нашите бретонски селяни, а доктор Мален, който за щастие имаше роднини в Париж, сподели за множеството извращения на гнусната и развратна столица…

Топлината от храносмилането, треската от виното във вените ни и галският обрат на разговора разпалваха желанията ни и предусещахме мига, в който, както всяка събота, малката ни група щеше да завърши вечерта в задънената уличка „Пикар“ №39 в ръцете на някое хубаво сластно момиче, което след това щеше да ни събуди с много усилие. Общо взето, прекрасна вечер.

Тази вечер, скъпият Ламбер, нотариус в Сен Мало, ни бе довел своя млад писар. По време на вечерята „послушникът“ се показа на висотата на надеждите, които бяхме вложили в него, оценяваше ястията, виното и разговорите, като ни жалеше за болките в стомаха и слушаше със завист, изглежда, разказа за нашите младежки лудории, и всичко това — без да изостави изпълнената с възхищение свенливост, която зрелите мъже толкова ценят у младежта. Все пак забелязах, че когато сервираха кафето, той бе помрачнял.

Когато минаха с ликьорите и възползвайки се от едно затишие между два весели спомена, той рече изтежко, проследявайки с поглед дима, който излизаше от устните му:

— Приятно е да бъда тук с вас, господа, но както всеки път, когато съм щастлив, се питам дали не сънувам. Както казва поетът — светът от истинско платно ли е, или от тъканта, от която са направени сънищата?

Сънливостта от вечерята, примесена със състоянието на бодърстване и блажено вцепенение, придаде странна тежест на думите му. Признавам си, че в този миг не бих могъл да твърдя със сигурност, че съм буден. Младият мъж остави мълчанието да натежи, вниманието ни застина, а очите ми започнаха да се затварят против волята ми. Инженер Годар го помоли да продължи с далечен, сякаш приглушен глас.

Писарят се замисли и ни изгледа един по един.

— Кой ви доказва, доктор Мален, че сега сте тук, а не в креслото или в леглото си? Кой ви гарантира, инженер Годар, че наистина пиете, пушите и се шегувате с приятелите си и че това ви се случва в действителност, а не сънувате? Разбира се, ще кажете, че можете да ни докоснете или дори да се ощипете, но в театъра на нощите си ние чувстваме, вкусваме и докосваме както през деня, струва ни се, че се качваме на истински каляски, че яздим истински коне, ядем истинско месо, че целуваме истински жени; а утрото ни кара да осъзнаем, че това са били само па̀рите на въображението. Но не можем ли да сънуваме и че се събуждаме? И дали човек някога се събужда от живота?

Той спря и се затвори в себе си, сякаш преследван от незнайно каква болезнена мисъл. Чак тогава забелязах, че под външността си на провинциален денди младият мъж изглежда крехък, а бледото му лице е като разяждано от болезнена нервност. Горчива гънка кривеше устата му, а тъмните му, блестящи очи, тесни като бойници, сякаш гледаха към някакви бездни.

Помолихме го да каже повече за това, малко заради учтивостта, малко от жал, но най-вече, защото той окончателно бе изстудил веселяшкото ни настроение. Въпреки волята си усещах как в мен се заражда интерес към странните му приказки.

— Хайде, разкажете ни вашата история.

Той вдигна очи и от този момент нататък сякаш започна да чете в самия себе си.

— Живеех в бретонски замък, черен и мрачен върху скалата, надвиснала над морето и гледаща към безкрая. От векове там се раждат и умират семейство Лангенер. Унилата пустош на това място притъпява волята ни и внася в сърцата ни зловредна отрова: прекарваме живота си в метафизично предъвкване, на което край слага единствено смъртта. Този темперамент никога не е създал изключителни мъже, освен през миналия век — един от предците ми, който издигнал тревожността до истински гений.

Наля си чаша ракия, сякаш да си даде смелост. Машинално направихме същото. Той се отметна назад в креслото и сякаш отново зачете в себе си дълъг разказ:

 

 

— Предтечата ми Гаспар идва от Холандия. Семейството ми масово се е покръстило в протестантизма в началото на XVII век, но когато се развихрили католическите изстъпления, прадедите ми били принудени да изберат окончателно между двете вери; от предпазливост повечето се направили, че се връщат към първоначалната си църква, с изключение точно на родителите на Гаспар, които предпочели изгнанието пред компромиса, и мисля, че до края на живота си се държали като безукорни протестанти. Тъй че заминали и попаднали в Холандия. Сменили името от Дьо Лангенер на ван Лангенхарт, натрупали богатство и създали син. С годините писмата между разделените от пространството и религията братовчеди се разредили.

Тъй че каква била изненадата на бретонския клон, когато след петнайсетина години мълчание, около 1720 година, получили писмо от племенника, когото никога не били виждали. В това писмо ги уведомявал както за смъртта на родителите си, така и за скорошното си пристигане и най-вече за намерението си завинаги да се установи в земята на своята кръв.

Вестта за този паднал от небето роднина зарадвала семейството. С това писмо при тях бяха дошли прошка и помирение, а трябва да призная, те също така се надявали този щедър племенник да им донесе златото на братовчедите, тъй като семейството ни вече било тръгнало по пътя на финансовите затруднения, на който се намира и днес.

Най-сетне щедрият племенник пристигнал. Всички го чакали на парадното стълбище.

Той слязъл от каляската и всички били поразени от красотата му. Според единодушното мнение той бил един от най-красивите мъже, стъпвали по земята, а портретът, който ни е останал за него, го показва висок, източен и все пак мъжествен, с изящен нос, който се спуска с благородство от челото над тънка уста. При вида му мъжете от семейството изпитали гордост, а жените едва не припаднали. Новата среща изглежда щяла да бъде изпълнена с топлота.

Той на мига пресякъл всяко излияние, не погледнал никого от къщата и заговорил само за да помоли, при първата протегната за поздрав ръка, да го отведат право в стаята му, където щял да се опита да си почине от умората от пътя. Разбързали се, повели го, всеки приближавал към него било с комплимент, било с весела история, било с шега, но напразно — той не чул нищо и не видял никого. Оставили го на мира.

Радостта спаднала, но все още не си го признавали. Чакали вечерята и постепенно всичко, що носело фуста в този дом, отново се изпълнило с надежда и слагало къде панделка, къде обеца, защото братовчедът бил много приятен. Три часа по-късно вече го жалели, хвърлили вината върху пътя, върху осите на каляската, горещината и смяната на климата и вложили във вечерята всичките си надежди за празничност, прегръдки и умиление над спомените.

Масата била разкошна и в менюто влизали четири вида месо. Най-сетне Гаспар слязъл. И било още по-зле от следобеда. Не поздравил никого, отварял уста само за да се нахрани, което направил обилно и без нито една дума на похвала. Щом последната хапка била преглътната, той довършил чашата си и пресичайки думата на Жан-Ив дьо Лангенер, който за хиляден път се опитал да подхване разговор, изчезнал без дума да каже.

Враждебността избухнала. Жените били дори по-гневни, тъй като бил прекалено красив, за да не ги унизи неговото равнодушие. Жан-Ив дьо Лангенер бил смазан и започнал да се съмнява, че някога ще получи финансова подкрепа от подобен дръпнат човек. В края на вечерта хората се били върнали до девето коляно, били открили у родителите му прокълнатите черти, които правели сина им толкова отвратителен и започнали сериозно да се чудят дали да задържат такъв гост. В полунощ решили на закуска да му намекнат да си обира крушите.

Но на другия ден Гаспар бил обаятелен. Поднасял почитанията си на всеки поотделно, ласкаел жените и се шегувал с мъжете, и то с такъв финес и лекота, че озлоблението се стопило. Още щом седнал, заявил, че никога не се е хранил толкова добре, както предната вечер. Помислили, че е лунатик. По време на хранене показал съкровища от остроумие, деликатен хумор и весело настроение, които окончателно разтопили сърцата. Най-сетне, на десерта, той заговорил за парижките си години, посветени на обширна литературна работа. Накарал да донесат книгата му и всички се възторгнали. Взели го за философ, някой, който не живее съшия живот като нас и когото дълбочината на мислите му прави понякога твърде мечтателен. Всичко извинили и простили.

Помолили го да разясни книгата си. Той обяснил, че това е нова метафизика, едновременно модерна и истинна, която доказва в двайсет и четири изречения, че светът сам по себе си не е действителност, а само плод на неговото въображение и желания.

Изръкопляскали му. Много силно извикали, че е поет, а много тихо си помислили, че е луд. Но лудостта му носела украсата на таланта и изглеждала безобидна. Приели го изцяло, когато Жан-Ив дьо Лангенер успял да му измъкне една първа сума пари, за да започне ремонт на покрива. Започнали да го обожават, без да задават повече въпроси. Бързо разбрали, че е достатъчно да се преструват, че уж осъществяват неговите желания, за да получат всичко от него. Жан-Ив дьо Лангенер скоро станал майстор в изкуството да го манипулира и след като първите изкрънкани суми възстановили здравословното състояние на дома, той отново почнал да залага, което му било страст от младежките години. Осъзнатият интерес ръководел вече отношенията на всеки и животът станал приятен.

Само дядо ми, съвсем млад по онова време, и от когото знам подробностите на този разказ, изпитал истинска привързаност към Гаспар, който се оказал изключително начетен, и макар да се обявявал за автор на всички книги, които четял, начинът му на изразяване бил изпълнен с мъдрост и поука. Чрез него дядо ми открил „Одисея“, Библията, „Дон Кихот“ и Декарт и попил от лустрото на английската философия, нещо рядко срещано в провинцията. Защо странният философ, който твърдял, че е сам на света, си губел времето да образова едно петнайсегодишно момче? Твърдял, че за него това е сгоден случай да провери собствените си знания.

Но той направил повече от това да открие пред младия ми дядо удоволствията на ума, той му отворил и дверите на плътта. В бордеите бил като у дома си. За него любовта съвсем не била сливане на душите, а само работа на сетивата, дело неравностойно от самото начало, защото удоволствието на партньорката не било негова грижа. Тъй че предпочитал да се остави в ръцете на професионалистките. И егоистичната му философия го била накарала да прекрачи прага на разврата.

* * *

Бил тук от цяла година и животът му изглеждал обречен на все едни и същи удоволствия, когато се появил циганският катун. На всеки две години те спирали там колкото да потанцуват, да поиграят, да погледат на ръка и да поджебчийстват.

Когато, на излизане от обятията на една красива руса проститутка, Гаспар стигнал до площада на Архиепископството, видял дъсчените естради на циганите. Тук жонглирали, там правели циганско колело, някои пеели странни напеви с дрезгавите си гласове, а мургави девойки с очертани в черно очи и пъстри поли се прилепяли до минувачите, за да им предскажат бъдещето. С причудливата си логика Гаспар се поздравил за изненадата, която си бил устроил, и си отправил няколко прочувствени похвали за своята находчивост. Разсеяно приближил до група скупчили се буржоа, които изглежда закривали някакво интересно зрелище.

Източена, гъвкава циганка се въртяла и въртяла пред изненаданите мъже. Кожата й била жарава, погледът огън, а красотата й можела да отчае и дявола. Била като танцуващ под небето пламък. На земята малко сиво кученце, неин необикновен партньор, изпълнявало акробатични номера, прескачало глезените й и се претърколвало под стъпалата й. Но никой не гледал животното, всички гледали само нея, мургавите й, расови, нервни нозе и издължения й прасец. С яростен жест, сякаш обладана от нещо, тя сграбчила с две ръце полите и фустите си, стиснала ги силно и ги замачкала, сякаш се борела с тъмна и могъща сила, която изгаряла тялото й; удряла земята с босите си крака, а тялото й се изопвало при всеки удар, сякаш искала да изхвърли в земята болката, която живеела в нея. В същия миг вдигнала длани и към танца на краката се прибавил този на ръцете, кастанетите чаткали, главата й се мятала ту на една страна, ту на друга, разпилените коси покривали лицето й и все така без да поглежда нищо и никого и с поглед сякаш потънал в транс, тя призовала небето. Под мишниците й черното лъскаво руно накарало жените да се изчервят от срам, а мъжете от желание, а трансът й напомнял за друг, защото с него разкривала цялото си голо тяло, същество от плът, от косми и пот, влажно и разбесняло се тяло, създадено за любов. Танцът я бил увлякъл и тя все се въртяла и въртяла, грохналото кученце я гледало задъхано, гърлата се свивали, а циганката все се въртяла. Внезапно тя се сгърчила, с глава между коленете и коса, опираща в земята. Известно време останала така неподвижна и всеки се запитал какво ли ще последва, а тя бавно се разгънала и поздравила с благородство. Това била друга жена — спокойна, надменна, без следа от задъхване, усилие или умора. Няколко плахи ръкопляскания смутили тишината.

Без да се замисля, Гаспар прекрачил лентите, които била сложила на земята, за да очертае своята територия, стиснал я за лакътя и рекъл в ухото й:

— Ела с мен, искам те.

Тя се освободила от хватката му с рязко движение и най-спокойно тръгнала да събира парсата в дайрето си. Щом минала край него, той протегнал пълна със злато кесия. Тя я взела, извадила една монета и му върнала кесията.

Той приближил още повече и рекъл глухо:

— Ела с мен, искам те.

Тя се плъзнала до него и го изгледала; гледала красивата му уста, косите му, дълбоко черни, тънките вежди, бледия и мощен врат, а след това отново очите, и преди той да успее да разбере какво се случва, силно го зашлевила.

Той останал стъписан и като закован на мястото си. Тя се изсмяла и това го наранило. Когато се съвзел, успял да види само как полата й изчезва зад ъгъла на една къща и кученцето, което радостно подтичвало зад нея.

Тогава Гаспар се влюбил. Вървял с часове и през целия ден не помислил за друго, освен за нея. Сен Мало е толкова тъжен, когато човек обича, а не е обичан.

На другия ден се върнал на площада на Архиепископството. Тя пак танцувала. Той бил запленен. Когато минала с дайрето си между хората, той не й дал нищо, а останал да я гледа дори след като всички си били тръгнали. Тогава тя се приближила и отново го зашлевила. И той си дал сметка, че точно това бил очаквал от предния ден.

Върнал се и на другия ден.

Но тя не била тук. Чакал и не разбирал. Какво? Да не би да бил изгубил способността си да предизвиква нейната поява по своя воля? Трябвало да се съсредоточи по-добре…

Внезапно си тръгнал от площада и излязъл извън града, за да повърви през полето. Свежият въздух не успял да свали менгемето, което сякаш притискало слепоочията му. Стъпките му го отвели до Сент-Амброаз и той сякаш против волята си влязъл в кръглия параклис, изгубен сред хълмовете, под синьо и диво небе.

И за първи път, без наистина да си дава сметка за това, той се помолил на Бога. Припознал Създателя и отправил към него дългата молитва на изоставения и отчаяния; за първи път изпитал чувството за своята незначителност и ограниченост и помолил за помощ съвсем като един от многобройните, смирени рибари, с които била населена бретонската земя.

Колко ли време се бил молил? Дали молитвата му била чута? Щом отворил очи и погледнал към пътеката между пейките, видял коленичила и потопена в жарки молитви чернооката циганка.

Значи силата му се била възвърнала!

Тя станала и му се усмихнала. И двамата заедно кротко си излезли.

Тя седнала на скалите срещу морето, а той се настанил до нея. Заедно се загледали в играта на вълните и на вятъра, в хилядократно повтарящите се прибои. Въздухът свистял и говорел около тях.

— Дай — рече тя, — ще разчета съдбата ти.

Без нежност разтворила дланта му и дълго я разглеждала. Внезапно потръпнала, пребеляла и задишала учестено. Пуснала рязко ръката му и се втренчила в хоризонта.

— Скоро ще умреш.

Казала това съвсем спокойно. Той бил толкова щастлив да я гледа до себе си и да я слуша как говори, че не схванал смисъла на думите.

Тогава тя бавно повторила:

— Ще умреш.

Щом разбрал, той се разсмял. Смял се силно и дълго с цяло гърло. Обхванала го нежна жал към нея — едно от неговите създания казвало на своя творец, че ще умре. Било прекалено смешно. И все пак, докато се смеел, студена тръпка пробягала по гърба му; вятърът прониквал през дрехите му, бил гладен, било му студено, бил уморен и усетил, че той също е крехък и уязвим. Забило му се свят.

— Ти ще умреш, но аз също ще умра, преди теб.

Тя го притиснала много силно, сякаш със страст, но очите й били изпълнени с омраза.

Гаспар се съвзел.

— Не, не, ти няма да умреш. Ако пожелая, никога няма да умреш.

Приискало му се да й обясни, че той е избор на света, че всички предмети и същества са под неговото всемогъщо благоволение и че само той взема върховните решения. Но усетил, че няма смелостта, и почувствал смътен срам.

— Твърде дълго е за обяснение — заявил той малодушно.

Тя го погледнала за миг, сякаш изпълнена с надежда, а след това отново помрачняла. Проговорила му нацупено:

— Което е писано, е писано.

— Но къде е писано?

— В твоята ръка, в моята ръка.

Гаспар погледнал собствената си ръка. И тя внезапно го ужасила. Това не била вече неговата ръка, а огромна паяжина от плът, с тук-там настръхнали косъмчета и зачервена от студа кожа; сторила му се дори неприлична. Зъзнещ и отпаднал, той затворил натежали клепачи, а след това изведнъж топлина се разляла по тялото му.

Циганката била прилепила устни до неговите и езиците им се слели; тя го бутнала и легнала върху него с цялата си тежест. Сторило му се, че земята се разтваря.

Изведнъж — отново студ. Отворил очи — циганката бягала и била вече далеч по плажа.

— Къде отиваш? — извикал той.

Тя не отговорила, но се обърнала и му отправила знак за сбогом.

— Кога ще се видим пак?

Той крещял.

Тя свила рамене и посочила небето.

— Нека ние да изберем мига, умолявам те, да не го оставяме на случайността…

— Не съществува случайност — извика тя.

— Разбира се, че не съществува случайност!…

Тя се стрелнала толкова бързо, че изчезнала сред скалите.

* * *

Минали три дни. Три дни, през които циганката никаква я нямало. Три дни, които променили Гаспар завинаги.

Три дни той я търсил и не я открил; за три дни познал тревогата, надеждата, унинието, бунта, гнева, отмъстителността. И, нещо още по-ново за него, след три дни го обхванало желание да се убие, защото към болката на влюбения се прибавяла и тази на опровергания философ… Той призовавал смъртта като освобождение.

Тъй че не същият мъж се изправил пред циганката след тези три дни раздяла, които вероятно именно тя му била наложила.

Той я открил по здрач на пустия площад. Там тя танцувала за него, дълго; била паднала нощ, той едва я виждал в мрака, чувал дъха й, понякога платът на полата й докосвала бузата му и когато тя го поздравила, той я взел в обятията си. Те заедно се качили в една таванска стаичка, която Гаспар бил наел, и там най-сетне се слели.

Нощта била дълга и бурна. Гаспар бил повече обладан, отколкото обладавал, защото циганката любела своя любовник, но получавала наслада от това, както мъж от любовницата си. А Гаспар, кроткият редовен посетител на бордеите и покорните момичета, Гаспар, който никога не бил помислял, че ръката му среща другия и че членът му може да носи удоволствие, Гаспар се любил за първи път.

Накрая, когато били изчерпали всяка сласт, тя го отблъснала с крак и разположена в средата на леглото, заспала сама, уталожена, задоволена и щастлива. Тялото й почивало върху чаршафа голо и нашарено от сянката, а луната осветявала само хълбока и раменете й. Гаспар станал и отворил прозореца; стаята миришела на любов, на блудкавата миризма от насладата на мъжа и изпълнената с дъх на мускус и лимонена трева наслада на женската. Пак я загледал. Дишането й било дълбоко и чувствено и човек би рекъл, че въздухът, навлизащ в тялото й, я стоплял и я галел, докато най-сетне тя го издишвала. Благородството на животно — помисли си той — онова естествено благородство, с гъвкави крайници и тяло, което е едно цяло и което не е просто съвкупност от отделните си части, красиви гърди, красива задница, красива муцунка… Тук нямаше какво да се разглежда поотделно или по-скоро би било грешка да се разглежда поотделно. Заслушал се в равномерното й дишане, в крехкия живот у нея, осъзнал, че с мъжката си сила сто пъти през тази нощ е могъл да я нарани, и с наслада си помислил, че в своята разгорещеност тя на три пъти през нощта за малко не го удушила. Познал нежността и му се приискало да я целуне по челото, но отговорът бил едно диво изръмжаване.

Отишъл до прозореца и за първи път улицата не била декор, видял чешмата, която капела, прокажената сякаш стена отсреща, табелата от лакирано дърво, която опасно висяла отгоре, лъсналия под единствения фенер паваж. Сторило му се, че всичко това тупти със собствен живот, струвало му се, че дори камъкът помръдва и че первазът, върху който се облягал, сам диша. Облак преминал през луната и той не могъл да направи нищо.

Хвърлил се навътре в стаята отвратен и изплашен и се изтегнал до смуглото тяло.

Цяла седмица всяка нощ се любели.

Вместо циганката да му омръзне, Гаспар всеки път я намирал все по-необикновена и различна и още повече я обиквал заради това, а наслада им била все по-силна и прегръдките им все по-устремени, и всеки път тя го отстранявала и потъвала в своя егоистичен, заситен сън, а той всеки път я гледал с тревога и нежност как спи и оценявал уязвимостта на тяхното щастие и на живота им.

Благодарение на нея целият свят се бил променил; слънцето си било господар дали да грее или да не грее, дали да изгрява или да залязва, тревата никнела вироглаво, цветята цъфтели, и хората крещели или се смеели. Сега всичко било уникално и той бил само възхитен наблюдател на света. Бавно, но се учел.

Цялата му философия се била разтопила в обятията на циганката, знаел това, но не го било грижа, защото бил щастлив. Той се раждал…

* * *

Точно тогава тя отново изчезнала.

Дни и нощи Гаспар не можел да повярва, търсел я навсякъде, претърсил града и селата, и дори се унизил дотам да разпитва циганите, от акробатите до старите беззъби жени, през малката джебчийка, дали циганката не била болна; те отначало се изсмивали, а сетне отминавали презрително. Била жива, но не искала повече да го вижда.

Той познал предателството. Светът, който му била подарила, светът, който досега отдавал почит на нейната красота, сега този свят го ужасявал и от чужд се превръщал във враждебен. Гаспар започнал да се бои от кучетата. Дългите разходки, замислени да я открият, сега го изморявали. Отворил очи и открил, че за останалите той е просто човек сред другите хора, какви ли не преценки се носели за него и той принадлежал, без да го иска и без да знае, на потока на техните съзнания, руми^[1] за циганите, богаташ за търговците, луд за роднините си. И тогава Гаспар изпитал онази самота, която е съдба на хората, не другата, независимата, самодоволната самота на съзнанието, каквото той смятал, че е, а самотата сред хора и вещи, обградената, безпомощна самота, неизлечима, човешка самота.

Вечерта на петнайсети август избухнала невероятна буря. Поривите разкъсвали вълните, които с рев се разбивали в скалите, вятърът карал къщите да стенат, а бесният, непрогледен дъжд държал хората по къщите. Жените се молели за моряците, а децата плачели. Земята на Бретан се бояла за своите. Дори в замъка прекарали една нощ на очакване и будуване от солидарност с онези, които в морето се борели срещу смъртта. Залъгвали съня с игри, четене и вече водени, но наново подхващани разговори; нищо не издържало повече от десет минути, но по-добре било това, отколкото голият страх.

Циганката била изчезнала вече от цяла седмица.

Какво ли правил Гаспар през тази нощ, изгубен сред развилнелите се стихии? Дали скитал из града и по полето, както обикновено? Дали ходил в бордея, в обятията на дебелата руса проститутка? Дали открил циганката?

Каквото и да бил правил, сутринта се върнал замаян, мръсен, мокър до кости, с раздрипани дрехи и тъй неузнаваем, че слугите, които вече се били измили и палели огъня, се уплашили и не се решавали да го разпознаят. Той се качил да си легне без нито една дума.

Слязъл чак за обяда, измит и преоблечен, но с празен поглед и сгърчена уста. Жан-Ив разказал новините, които донесъл от града: от два шлепа още нямало вести, а новини от корабите в открито море щяло да има чак след няколко седмици. След това, с по-лековат тон обявил, че циганите вече вдигат катуна и че са открили двамина от тях мъртви на плажа до пристанището. Мъжът бил ударен с камък, а жената удушена. Сигурно разчистване на сметки между ревниви цигани, защото момичето било много красиво, както му казали. Е, два-три червея по-малко, какво толкова.

Дядо ми, който единствен бил в течение на любовта на Гаспар, веднага погледнал братовчед си. Човек можел да се усъмни, че той бил чул, изглеждал сякаш зазидан в самия себе си, чужд на всичко, което се говорело, вцепенен и сгърчен. Жан-Ив дьо Лангенер обаче направо го попитал:

— Племеннико, като излизахте тази нощ, нищо ли не видяхте, което да помогне да разберем кой е убиецът? Не се ли разходихте край плажа?

Гаспар го погледнал изненадано, а след това избухнал в противен смях, смях на луд човек, в който сякаш се усещала злокобна радост…

На другия ден Гаспар съобщил на семейството си, че се кани да се върне към своята дейност. За тази цел мислел да се нанесе на тавана, заобиколен от книги, хартия и мастило; показал и намерение да не губи повече ценно време да слиза на семейните обеди и вечери, тъй че трябвало да му качват храната горе.

Свикнали да му оставят поднос с храна пред вратата. Лудият философ живял и писал на тавана до края на дните си.

 

 

Младият писар млъкна. Бе завършил своя разказ. С меланхоличен вид хвърли една кост в огъня.

— Това е историята на моя предтеча, господа. Но, много странно, изглежда, че той е надживял физическата си смърт. Мрачните му мисли витаят из замъка, съмненията му висят по стените, по завесите, сноват по коридорите, изпълват душите ни. Финансовото ни положение отново западна, прислугата се оттегли и ни се наложи да се принизим до полска работа.

Между тези студени стени, в безрадостния пейзаж, сред живот на труд и печал, записаните в книгата думи на прадядо ми придобиха тежест, каквато никога не са имали. Ние всички се съмняваме, че животът е нещо друго освен сън, защото бихме могли да минем и без тази паяжина от болка и мъка…

Той млъкна, затворен в болката си. Не смеехме да го погледнем. Разказът му ни бе запалил, но и ни бе притеснил. Набързо се разделихме и очевидно вече и дума не можеше да става да завършим вечерта по ергенски.