Уилям Уортън
Отвъд килера (7)

Седма глава

Отново съм на седемдесет, стоя в стаята на Едгар и държа дневниците в ръка. Светлината е приглушена, а нощната лампа свети едва-едва. Не мисля, че Едгар е обичал да чете в леглото. Прелиствам страниците, без да чета. Забелязвам как с течение на годините са се променяли почеркът, дължината на историите, ритъмът на събитията. Личи си къде се е включила Джийн. Приключенията стават по-ясни и праволинейни, не толкова объркани и мистериозни, явно за да може тя да разбере какво трябва да прави. В началото, когато пишех единствено за себе си, не бе нужно да обяснявам каквото и да било. Решавам да се върна в началото и да препрочета цялата история.

Оставам смаян, изумен колко простичка и обикновена е тя. През всичките тези години аз съм носил в себе си спомена за нещо вълшебно. Първо магията на историята, която разигравах с брат си, после тайните игри със сестра си. В тези дневници няма нищо подобно. Внезапно си спомням, че Уилям веднъж спомена нещо за порастването и за запазването на илюзиите, за това как с течение на времето хората губят способността си да измислят, да съчиняват, да творят. Това, което държа в ръце, може да бъде плод само на въображението на едно десет-дванайсетгодишно хлапе. Повествованието изобилства от повторения и не се отличава с особено въображение, освен на отделни места. Улавям в себе си желание да го редактирам, да задълбочавам, да разширявам, да вградя магията, която съм носил в ума и в сърцето си. Прелиствам бавно страниците, без да откъсвам поглед от дневника.

Осъзнавам, че тези тетрадки не са онова, което са били някога. Проблемът е, че тогава не знаех как се пише книга. По онова време в съзнанието си, в детинското си въображение бях уверен, че историята е жива и колоритна (каквато се е запазила в спомените ми), но явно не притежавам умението да изложа на хартия това вълнение. Сега, като възрастен, обаче се питам дали съм способен да възкреся онази магия.

Не само съм пренесъл историята на Стенландия през годините, запазвайки я в своите спомени и сънища, но съм я разказвал и на децата си. След историята за Франки Фърбо, нашата вълшебна лисица, разказах и други любими истории. Дори промених самата й същност, за да включа някои от „обитателите“ на алеята — дракони, чудовища, огромни змии — и да излея цялата си фантазия на едно място.

Оставям дневника и се просвам на леглото. Толкова е трудно да постигнеш хармония между онова, което знаеш и онова, в което вярваш. Проблемът е, че не всичко е ясно и разграничено. Има неща, в които вярвам и които не съм в състояние да предам на други хора. Това знание, дълбоко скрито в мен, е неразделна част от живота ми. В същото време не вярвам на много неща, за които другите твърдят, че са истина. И няма дори да се опитам да повярвам в тях, без значение с какво количество от така наречените „неоспорими доказателства“ ме заливат. Да, предполагам, че остарявам и започвам да се съмнявам в така наречената „мъдрост на своето време“.

Сещам се за всички онези хора през всички онези години, които са смятали, че Слънцето се върти около Земята. Всичките им сетива свидетелствали, че това е най-очевидният и неоспорим факт. Днес вярваме тъкмо в обратното. Между другото, по-голямата част от света продължава да смята, че Земята е център на вселената. Египтяните и други народи са построили цели общества и създали религии, в основата на които е преминаването на Слънцето през небосклона. Днес всяко десетгодишно дете с лекота ще обори подобна заблуда. Както някога Литъл Абнър^[1] каза: „прекалено очевидно е и всеки глупак може да го види. И го вижда!“