Уилям Уортън
Отвъд килера (3)

Трета глава

Сещам се за Джийн. Невъзможно ми е да повярвам, че някой като нея, изпълнен с толкова много живот, може да лежи студен и мъртъв в земята, да гние. Видя ли телефон, все искам да грабна слушалката и да й позвъня. Живяхме разделени през по-голямата част от съзнателния си живот, но винаги си останахме близки. Явно в съзнанието ми линията между живите и мъртвите не е добре очертана. Не знам дали някой е наясно къде минава тя, или пък всички сме в неведение, само дето другите не си признават.

На сутринта леля Едит отново ме изпраща до вратата. Бутам колелото по алеята; на багажника отзад съм привързал плика с обяда си плюс едно платно, което се надявам да започна днес. Нямам търпение да приключа първата картина. Завръщането в стария квартал, рисуването навън, на улицата, пробуждането на спомените — всичко това ме връща назад във времето и ме кара да се чувствам по-млад. Усещам как оживяват отминали времена, как изплуват забравени спомени, наситени със сигурността и спокойствието, които изпитвах, докато живеех с родителите си като дете, годините, през които не се налагаше да се тревожа за прехраната и изобщо да се държа като възрастен. Тогава, също както сега у леля Едит, можех да се отпусна, да не се боря толкова яростно с живота.

Пристигам на Хедър Лейн към десет часа. Почуквам на вратата и Пег веднага ми отваря. Децата са на училище, но бебето пак се е настанило пред телевизора. Пег държи вратата широко отворена. Усмихваме се и се поздравяваме.

— Пег, може ли да се кача горе и да взема статива и картината?

— Разбира се. Какво ще кажеш за едно кафе преди това?

— По-добре да се залавям за работа, докато светлината е подходяща. А и без друго току-що закусих у леля си.

— Тогава по-късно, ако нямаш нищо против.

— Както кажеш.

Качвам се по стълбите и влизам в спалнята. Картината, кутията, терпентинът и лакът стоят на мястото, където ги оставих. Напъхвам шишенцата с лак и терпентин по джобовете и оглеждам набързо картината. Улицата ми се струва празна. Изниква просто ей така от задния план. Ще трябва да направя нещо по въпроса.

Пег стои зад мен. Следвам я надолу по стълбите. Когато минаваме покрай старата ми стая отдясно на коридора, не се сдържам и надниквам вътре. Вратата на килера е запречена със скрин. Едва виждам очертанията на рамката й. Спирам. Пег стои на края на площадката; чака ме. Оставям кутията и картината. Поглеждам я.

— Пег, зная, че може да ти прозвучи странно, но имаш ли нещо против да надникна през онази малка врата зад скрина?

Тя не помръдва, загърната с пеньоара си, обула домашни чехли. Тревогата и уплахата са изписани на лицето й.

— Какво по-точно искаш?

— Трудно е за обясняване, но ще ти бъда много благодарен, ако ми позволиш да отместя скрина и да надзърна в килерчето.

Тя прави крачка напред и надниква в стаята.

— Какво килерче?

— Виждаш ли, ей там, зад скрина има вратичка. Когато живеех тук като дете, често си играех в килерчето. Страшно ми се иска да погледна вътре, това означава много за мен.

— Много си шантав, Бърт. Понякога ми се струва, че си пристигнал от друга планета или от друго време.

— В известен смисъл наистина идвам от друго време, а когато си играех тук, за мен това килерче беше друг свят. Мога ли да погледна?

— Разбира се. Какво очакваш да намериш, скрито съкровище или нещо друго?

— Не, нещо много по-ценно. Търся частица от моето минало, от моя живот, когато бях на годините на твоя Боби и се наричах Албърт.

Тя кима и ми прави знак, че мога да вляза в стаята. Остава на прага, подпряна на рамката на вратата. Лесно помествам скрина. Повдигам го внимателно ту от едната, ту от другата страна, за да не издраскам пода или да събера килима. Отмествам го достатъчно далеч от стената, за да отворя вратата.

Надниквам вътре; очаква ме жестоко разочарование. Не би трябвало да се изненадвам. Макар че все някой някога в миналото трябва да е останал доста изненадан. Целият свят, който сами си бяхме създали, е бил открит и унищожен. Цялото килерче е било варосано или пребоядисано. Не откривам нищо освен гипсови стени и летвички, всичките боядисани в бяло, дори тръбата от ваната, която минава по протежение на отсрещната стена, е боядисана в бяло. Има и разклонения за топла и студена вода със съответните колена и нипели, с чиято помощ тръбите завиват под прав ъгъл и минават през стената.

Стоя тук и докато гледам всичко това, изпитвам почти същото разочарование, както когато за пръв път като дете надникнах в същото това килерче. По това време не бях навършил осем.

Каня се да затворя вратата, да се сбогувам с една съкровена част от живота си, когато свеждам поглед и забелязвам нещо да проблясва на пода.

Там сред праха и мръсотията на така наречения черен под, който нито е боядисван, нито е чистен, лежи парченце от коледна гирлянда. Навеждам се и го взимам внимателно. От най-старомодните е, от онези, които се изработваха от алуминиево фолио. Сърцето ми буквално подскача. Държа парченцето в ръка, усмихвам се като идиот и едва се сдържам да не затанцувам от радост. Пег стои на прага, не знае какво да очаква, не може да разбере защо съм толкова развълнуван. Отстъпва назад и се озовава в коридора. Държа гирляндата пред очите си, спомен от стар сън.

В този миг се сещам за дневниците. Има ли вероятност да са оцелели? Пъхам ръка зад водопроводните тръби. За последен път тършувах тук, когато бях на петнайсет. Опитвам с върховете на наедрелите си пръсти. Усещам гладката повърхност на тетрадките със сини твърди корици, които скрих тук преди толкова много години. Опитвам се да ги избутам с пръсти. Измъквам ги внимателно иззад тръбите. Всичките са тук, и петте. Издухвам праха от кориците; най-обикновен прах, примесен с гипсови прашинки. Дневниците са в почти идеално състояние. Само ъгълчетата на страниците са потъмнели и се ронят от допира на пръстите ми. Затварям тетрадките, без да се зачитам в тях. Искам да ги прочета на спокойствие и в подходящ момент. Толкова съм развълнуван, че забравям за Пег, която стои в коридора. Сега тя наднича в стаята. Какво ли би си помислил Уилям за това?

— Какво, за Бога, правят тези стари тетрадки, напъхани зад тръбите? Защо му е на Боби да прави нещо подобно?

— Не е Боби, Пег. Аз ги сложих там преди почти шейсет години. Мога ли да ги взема? Ще ти платя колкото пожелаеш, те означават много за мен.

— Взимай ги. Толкова мразех училище, че дори гледката на тези ужасни тетрадки ми е неприятна. Видя ли някоя, сещам се как децата ми се подиграваха в трети клас: „Преписвачка! Преписвачка!“ Те са си твои, можеш да ги вземеш.

— Благодаря ти, Пег. Трогнат съм. Може би някой ден ще ти разкажа за тях.

Излизам от стаята и взимам кутията със статива. Божичко, целият треперя! Питам се дали Пег го забелязва. Тя слиза по стълбите пред мен. Отива до вратата и я придържа отворена, за да изляза. Не я обвинявам, сигурно е достатъчно уплашена от цялата история. Аз самият съм уплашен. Слизам по стъпалата на верандата, когато я чувам да затваря вратата с мрежата. Провиква се отвътре:

— Обади се, когато ти се допие кафе. Ще го оставя на печката, за да е топло. Ще приключа с чистенето и ще се преоблека.

Усмихвам се широко, помахвам й със свободната си ръка, сякаш заминавам на дълго пътуване с презокеански лайнер. В известен смисъл именно такова чувство изпитвам.

Озовал се веднъж на улицата, полагам усилия да се успокоя. Разполагам статива. Внимателно привързвам дневниците от моето детство върху багажника на колелото, като използвам ластика, който придържаше кесията с обяда. Оставям обяда върху задната част на статива. Вече е единайсет, а аз още не съм започнал да рисувам; това обаче няма никакво значение. Ей сегичка ще подхвана тази картина и ще я превърна в скъп спомен за онези отдавна отминали времена.

Иска ми се хем да уловя чудесната утринна светлина, хем да прочета дневниците. Но това последното определено изисква уединение. Отнасям се доста суеверно към случилото се. Става въпрос за най-мрачната, най-загадъчната част от моя живот. Понякога ми е трудно да повярвам, че това наистина се е случило.

Внимателно оставям коледната гирлянда върху една от тетрадките.

Започвам да рисувам. Представа си нямам как, но събудените спомени, чувствата, които изпитвам, преминават в картината. Смятах, че почти съм я завършил, но сега тя ми прилича на топящ се леден блок. Не мога да спра този процес и платното се превръща в истински спомен, почти в сън. Рисувам или по-скоро се пренасям в света на картината в продължение на час и нещо.

Тогава започва голямото междучасие и децата се прибират по домовете си за обяд. Събират се около мен. Картината е достатъчно напреднала, за да ги впечатли. Наистина е удивително какво може да постигне едно платно, как може да бъде по-реално от една фотография, по-реално в емоционално отношение от самата реалност. В картината се съдържа едно концентриране на същността, едно елиминиране на всичко чуждо и неприсъщо, едно съсредоточаване върху най-важните неща, което й придава сюрреалистично излъчване, без да я прави страховита или чудата.

— Ей, че тук няма дървета!

Едно момче сочи мястото, където съм нарисувал двете тополи от моето детство.

— Да, зная. Но преди петдесет години, когато аз живеех в тази къща, дърветата си бяха тук.

— Преди петдесет години? Че това е преди Виетнам!

— Не само преди Виетнам, това е отпреди Втората световна!

— Стига, бе! Че тук не е останал никой отпреди Втората световна. Тя беше прекалено отдавна.

— Не, аз живях в тази къща в продължение на дванайсет години, след което заминах да се бия във войната.

Едрото момче си пробива път напред.

— Баща ми е бил във Виетнам. Бил е Зелена барета. Ти бил ли си Зелена барета?

Продължавам да рисувам, докато говоря. Децата ми помагат да проникна още по-дълбоко в света на картината. Докато разговаряме, самият аз започвам да се чувствам като дете.

— Тогава нямаше Зелени барети. В онези години, ако някой американски войник сложеше барета, щяха да го нарекат „женчо“.

— Стига, бе!

Едно момиченце застава близо до картината. Сочи една от къщите надолу по улицата.

— Тук живея аз, а мама спи в тази стая.

Посочва един прозорец. Отстъпва крачка назад. Усмихвам му се.

— В тази къща някога живееше Джими Малоуни. Беше две години по-голям от мен. Загина във Втората световна.

Останалите момичета се скупчват около нея. В съзнанието ми тихомълком се прокрадва една идея как да реша проблема с празнотата в предния план и едновременно с това да се позабавлявам с децата. Решавам да си поиграя с малчуганите, да се позабавлявам с тях и заедно с това да ги вкарам в картината, в моите спомени.

— Играли ли се някога хокей на улицата?

Боби, момченцето на Пег, отговаря:

— Да, обаче не е достатъчно широка, а и минават много коли. Обикновено играем на булевард „Пен“ близо до училището. Там улицата е по-широка и колите са по-малко.

И ние играехме точно там. Удивително как някои неща изобщо не се променят.

— Надявам се да нарисувам няколко хлапета, които играят хокей ей тук, на улицата. Какво ще кажете някои от вас да дойдат тук след училище с кънките и с хокейните стикове и да позират? Трябват ми четирима хокеисти, ще дам по долар на всеки. Няма да ви отнема повече от половин час.

За миг настъпва тишина.

— Гледай ти! Хем ще ми дадат долар, хем ще ме нарисуват в картината! Участвам на всяка цена!

Изведнъж избухва истинска какофония. Всички искат да влязат в картината.

— Добре, ще взема първите четирима, които дойдат след училище. Така се уговаряме. А сега се прибирайте по-бързичко, че майките ви ще се тревожат.

Децата се разотиват. Отново оставам сам. Потъвам в картината. Всичко върви толкова добре, толкова приятно, че мразя дори мисълта за скорошното й завършване. Понякога рисуването на една картина върви толкова трудно, че се радваш, когато я приключиш, но при тази положението е различно. Когато работя върху нея, сякаш се пренасям в друг свят, променям светлината, играя си с облаците, с дърветата, с фасадите на къщите… и така, докато децата не се появяват отново. Поглеждам си часовника. Отлетял е още един час. Време е да се връщат в училище.

— Да не забравите, господин Художник, първите четирима, които дойдат с кънки, ще получат по един долар. Нали така?

— Точно така.

Въпросът ми задава червенокосо хлапе, което не бях забелязал досега. Имам усещането, че този следобед ще се проведе истинско надбягване от Ийст Лансдаун до Стоунхърст Хилс. Май съм започнал нещо, за което ще съжалявам.

Когато децата си отиват, аз се замислям за обяд. Минавам зад статива, оставям четките и вадя сандвичите, които леля Едит ми е приготвила. Две багети с пълнеж от какво ли не. Сядам на бордюра и започвам да се храня.

— Ей, Бърт, май е дошло време да изпиеш едно кафе? Хайде, идвай.

Пег стои на вратата. Изправям се. Отмествам статива встрани, така че някой автомобил да не го закачи.

— Благодаря. Ей сега идвам.

Прибирам сандвичите обратно в кесията, покривам дневниците с парчета от хавлиена кърпа, които по-късно ще използвам като парцали, прекосявам тясната алея и се качвам по стъпалата. Пег ме чака на прага. Облякла е същите джинси от вчера, но сега си е сложила тъмносин пуловер от фина вълна, под който, убеден съм, не носи сутиен. Опитвам се да не гледам натам. Следвам я и се озовавам в кухнята. Приготвила е две чаши и захар. Налива кафе и сяда. Зная, че се кани да запали цигара. Така е при пушачите, пушенето и храненето, вървят ръка за ръка или това май важеше за пиенето на кафе и цигарите.

Отварям кафявата кесия и изваждам сандвичите от хартията, с която ги е увила леля Едит.

— Леля ми е направила два сандвича. Не мога да ги изям и двата, какво ще кажеш да си ги разделим?

— Ама че си дявол! Опитвам се да пазя диета. Трябва да сваля още пет килограма, а умирам за такива сандвичи. Другият проблем е, че Бърт не може да понася мирис на лук или чесън в дъха ми.

— Съжалявам. Май ще трябва да ги изям сам.

— Какво ще кажеш да ми дадеш половинката от единия? — Поглежда ме свенливо, с чувство за вина. — Ще махна лука. Така той няма да разбере.

— Изглежда ми приемлив компромис. Имаш ли нож?

Пег отваря чекмеджето под барплота и вади нож. Преди да разреже сандвича, прави лъжливо движение с ножа към мен.

— Толкова ме разстрои!?

— Какво? С един сандвич! Какво толкова има в един сандвич?

— Не е със сандвича.

— А, имаш предвид онази история с килера? Съжалявам. Мога да ти обясня, но по-късно.

— Не е и това.

Пег духа парата, която се вдига от горещото кафе и ме поглежда право в очите. Отмествам поглед. Тя присвива устни и отпива предпазливо. Отхапвам от сандвича. Пег свежда поглед към кафето.

— Не зная какво да кажа, без да ти заприлича на флирт, Бърт.

— Флиртувай, няма проблем. И без друго не ме бива в тези работи.

— Нямаш представа колко е скучен животът, когато си затворен по цял ден вкъщи. Най-приятните моменти са, когато децата или Бъд се прибират у дома.

Поглежда ме. Дали няма да стана свидетел на сцена от сапунен сериал? Но видът й е прекалено сериозен, а ъгълът на камерата определено е неподходящ.

— Сю обича да си седи вкъщи и да чете, аз пък се боя да се сближа прекалено много с Айлийн, другата съседка. Нея не я свърта, а и Кен е ужасен. Знам, че на Бърт му е неприятно да общувам с нея, но тя е свястна. Разбираш ли, нямам приятели. Няма с кого да си поговоря. Вървя из тази къща и си говоря сама.

Продължавам да ям, като от време на време отпивам глътка горещо кафе. Пег е отместила поглед от мен. Мисля, че се взира в огледалото в другия край на дневната. Не поглеждам натам.

— Почти не разговарям с майка си. Държах се ужасно с нея, когато бях по-млада. Не се спогаждах с пастрока си, а имах и буен характер. Няма да го повярваш, като ме гледаш сега — дом, три деца и прочие, но създавах големи проблеми на мама.

— Вярвам ти.

— Защо го казваш?

Поглеждам я и тя отвръща на погледа ми.

— Ако ти обясня защо, ще изглежда, че аз флиртувам с теб, а не е така. Не искам да си помислиш, че е така, дори да е истина. Самата идея е толкова абсурдна.

Тя поклаща глава и се разсмива, весел, дързък смях, който съвсем не подхожда на една майка.

— Точно това имах предвид. Пристигаш тук, появяваш се на скапаната ни улица, истински художник, човек, който живее в Париж, при това на кораб, човек, който работи сам за себе си, знае какво и как иска да направи. Не разбираш ли защо съм разстроена? Да си говоря с теб е все едно да разговарям с някой киноактьор. Все едно Клинт Ийстуд се е отбил у нас.

— Стига, бе! Аз мога да съм му баща, а на теб — дядо.

Тя отмята глава назад и косата й се разпилява по раменете. Засмива се отново.

— Ама че си и ти!

— Честна дума, Пег. Понякога ми се струва, че нямам идея какво става. Ето сега например не знам за какво всъщност разговаряме.

— Не ме баламосвай.

— Не, говоря сериозно. Ще бъда откровен. Намирам те за изключително привлекателна млада жена. Омъжена си, имаш три деца и си на възрастта на дъщеря ми. Ролята на похотливия дъртак хич не ми подхожда.

Отхапвам отново от сандвича, дъвча бавно. Предоставям й време да каже нещо, давам на себе си възможност да помисля. Преглъщам.

— В мен се прокрадва усещането, че си играеш с мен, Пег. Същото важи и за Сюзан. Аз съм нещо като спасителен пояс, който да ви измъкне от скуката. Аз също съм щастливо женен, имам четири деца. Съпругата ми е във Виетнам. Уязвим съм. Мисля, че това изчерпва нещата.

— Съжалявам. Не си ме разбрал правилно. Не си играя, нито пък флиртувам с теб или нещо подобно, Бърт. Искам просто да поговорим. Имам нужда да поговоря с някого, а Бъд не е от най-разговорливите. Той е добър човек, работи здраво и не пие прекалено много. Но имам проблеми, а не мога да ги обсъдя с него.

Изведнъж се разплаква. Отпивам няколко глътки от кафето, докато тя се съвзема.

— Баща ми заряза майка ми, когато бях едва на девет. И досега не знаем къде е. Напусна ни веднага след раждането на Дик. Не ми е приятно да го казвам, но това е самата истина — иска ми се ти да беше мой баща. В това няма нищо лошо, нали?

— Да, но те предупреждавам, Пег, самият аз имам куп деца и всяко едно от тях има толкова проблеми, че едва смогвам да бъда в течение на нещата. Освен това не съм сигурен дали искам да гледаш на мен като на свой баща, на чичо или на брат, камо ли на баща.

Опитвам се да кажа всичко това колкото се може по-бодро. Не искам да я нараня. Изглежда ми приятно момиче, но чувствата ми към нея определено не са бащински, поне не могат да бъдат причислени към чувствата, които един уважаващ себе си баща изпитва към дъщеря си.

— Можеш да споделиш с мен проблемите си, ако искаш. Някога, много отдавна, бях психолог, сетне проумях, че това не ми харесва, че не помагам кой знае колко на хората. Уморих се да слушам за паричните им проблеми, особено след като знам, че не мога да им помогна. Затова говори, слушам те.

Продължавам да се храня. Останали са ми два залъка. Сандвичът е много вкусен, поредното кулинарно постижение на леля Едит, но в тази атмосфера, натежала от емоции, вкусът му е станал малко блудкав.

— Ами първо проблемът с Дик. Толкова е загазил, че ме е страх за него. Не може да се пребори със зависимостта си от кокаина, дори ме е страх да не би да е минал на крек. А той е смъртоносен, наистина. Зная, че обира къщи и краде коли, за да си купува дрога. Абсолютно сигурна съм, че е взимал пари и от нас. Опитвам се да го прикривам, но разбере ли Бъд, ще стане страшно.

— Наблизо има клиника за лечение на наркомани. Това е единственото, за което се сещам.

— Да, малко по-нагоре по Маршал Роуд. Той обаче няма да постъпи в клиника. В морската пехота са се опитали да го излекуват, но не са успели и са го уволнили по непригодност. Дори не прави сериозни опити да си намери работа, явява се на интервюта колкото да не му спрат обезщетението за безработен. Боя се да не стане наркопласьор, а не е толкова умен, че да се захване с това.

Отпивам от кафето и излапвам наведнъж последните две хапки. Искам да изляза навън и да продължа да рисувам. Не се нуждая от подобни проблеми. Освен това умът и сърцето ми са навън при онова парченце коледна украса и при онези дневници.

— Съветът ми е да не се забъркваш или да се обърнеш за помощ към някой лекар или към наркоотдела в полицията. Не му позволявай да съсипе живота ти.

— Не мога да го издам на ченгетата.

— Тогава не зная, какво друго да те посъветвам. Сигурно, когато баща ви ви е зарязал, той го е приел по-тежко от теб. Най-вероятно има нужда от професионална помощ, а дори и това не гарантира успех. Съжалявам.

Тя обгръща главата си с длани, гарвановочерните й коси закриват лицето й и едва не влизат в чашата с кафе.

— Чувствам се ужасно, като ти разказвам всичко това.

„Ами недей тогава“ — казвам й наум. Но съзнавам, че това е животът и всеки от нас има своите отговорности, аз — повече от мнозина други. Седя до барплота и си мисля за картината. Остава единствено да добавя хокеистите, а те ще се появят най-рано след половин час. Пег отново вдига поглед към мен.

— А и докторът казва, че трябва да си направя хистеректомия. Все кървя по малко, а дойде ли ми цикълът, получавам кръвоизливи. Понякога ми изчезва в продължение на три месеца и изпадам в ужас да не би отново да съм бременна. Не зная какво да правя. Бъд направо си изкарва акъла с мен. Но не иска и да знае, за него това е женски проблем и аз сама трябва да взема решение.

Мили Боже, същата история като с майка ми! И на нея й се наложи да се подложи на хистеректомия почти на възрастта на Пег, след като бе родила едва две деца. Аз пък приличам на Бъд. Ужасявам се да го произнеса на глас, дори да си го помисля, но не обичам разговорите за женски болести. Да, зная, че макар като мъж да се намирам в по-благоприятно положение, аз също нося отговорност, аз съм част от човешкия род, чието продължаване е невъзможно без детеродните органи на жените, но не съм гинеколог. Дори не мога да си представя как някой, особено мъж, не само ще наднича, но и ще пъха ръката си в женски влагалища, при това по цял ден и след това ще открие някакво удоволствие в секса. Доста странно, особено като се имат предвид подробностите около моето раждане. Допадат ми усещането, а и вкусът на вагина и всичко останало, но като обект на изкуството тя никога не ме е вълнувала, чувството ми за визуална естетика просто отказва да я възприеме. А сетя ли се за онова кървене, за тампоните и контрацептивите, за пяните и диафрагмите… разбирам, че са необходими, но предпочитам да не ги обсъждам.

Може да съм единственият човек на света, който изпитва подобни чувства, а може причината да се крие в проклетото ми католическо образование, не зная; но определено не искам да водя разговор на тема хистеректомия. А може би е свързано с майка ми. Тя все повтаряше, че се наложило да изрежат „вътрешностите“ й заради мен. Нямам представа. Възможно е да изпитвам комплексно чувство за вина, което не мога да преодолея.

— Консултирала ли си се и с други лекари? Стане ли въпрос за нещо толкова сериозно, трябва да си абсолютно сигурна.

— Моят лекар беше първият, който ми предложи да потърся второ мнение. Отидох при гинеколога на Сюзан и той ми каза същото. Според него имам полипи, които може би са запушили една от тръбите. Съвсем лесно можели да прераснат в рак.

Щом произнася тази дума, вдига поглед към мен. Мисля си за сестра ми. При нея всичко започна с ендометриален карцином, който се разпространи навсякъде.

— Имала ли си проблеми, преди да родиш третото?

— На два пъти ми правиха дилатация и кюртаж. Първия път бях едва на шестнайсет. Всъщност май трябва да го наричам аборт, но докторът му казваше дилатация и кюртаж. Година преди Брайън да се роди, направих втори. Винаги съм имала гинекологични проблеми. Но след Боби нещата станаха по-сериозни.

Сега изглежда поуспокоена. Налива кафе в чашата си и допълва моята.

— Ох, Пег. Трябва да изляза и да порисувам. Ръцете ми треперят толкова, че ще омажа цялата картина. Сключих сделка с децата; щом се върнат от училище, ще нарисувам някои от тях как играят хокей. Време е вече да дойдат.

— Божичко, чувствам се ужасно, че те натоварих с моите проблеми, Бърт, но имах нужда да поговоря с някого. Непрекъснато мисля за това.

— Е, не можах да ти помогна. Съжалявам. Наркотиците ме плашат, а нямам представа от женската анатомия, нищо че съм баща на четири деца. Може би е така, защото съм човек от друго поколение. Съжалявам, Пег, не мога да ти помогна.

— О, не. Ти беше чудесен. Изслуша ме и си личеше, че проявяваш загриженост. Беше изписано на лицето ти. Знаеш ли, че имаш едно от най-изразителните лица, които някога съм виждала. Не е необходимо да говориш, достатъчно е да те погледна, за да прочета всяка твоя мисъл.

Поглежда ме в очите и се усмихва. Заклевам се, че в погледа й откривам нещо, което една дъщеря или племенница не би трябвало да изпитва. Не се оплаквам, това е вълнуващо, а аз съм може би най-голямата романтична откачалка, останала на света.

Ставам от стола. Пег заобикаля барплота, стоим един срещу друг на една педя разстояние.

— Отново ти благодаря. Какво ще правиш, когато свършиш картината, ще си заминеш и никога няма да те видя отново?

Поглеждам през рамо към вратата. Бебето отново е заспало на пода.

— Не, искам да нарисувам магазинчето на ъгъла на Радбърн и Коупли. Наричахме го „Магазинчето“ или „При Хершафт“. Той го държеше.

— А, имаш предвид „Чики“. Страхотна идея. Той много ще се зарадва. Искаш ли пак да оставиш статива и нещата си тук?

— Би било страхотно, Пег, благодаря.

Тя се привежда напред и бързо ме целува по устните.

— По-добре върви. Децата ще се приберат след пет минути. Благодаря ти още веднъж.

Тръгвам към вратата, но Пег не ме следва. Взима чашата ми от барплота и го разчиства от кесията и салфетките от сандвичите.

Озовавам се навън; поглеждам картината и душата ми прелива от радост. Добра е, толкова добра, колкото очаквах. Единственият проблем е, че пейзажът е прекалено статичен.

Поставя ли малките хокеисти обаче, нещата ще се оправят. Пребърквам джобовете си и откривам шест банкноти от по един долар. Започвам да свалям боята от мястото, където искам да нарисувам хлапетата. Още не съм привършил, когато пристига запъхтян червенокосият малчуган. Едва си поема дъх. Сяда на паважа и започва да обува кънките.

— Знаех си, че мога да ги изпреваря. Сега обаче трябва да си обуя кънките, преди някой от тях да е довтасал.

Съсредоточава се върху задачата си. Аз пък се съсредоточавам върху картината, но тъкмо тогава пристигат останалите. Решавам, след като имам шест долара, да ги раздам всичките. На следващите пет хлапета казвам да седнат на бордюра до червенокоското. Сетне пристигат още четирима малчугани, но вече съм свършил парите. Те не са особено разочаровани и всички се уговарят да поиграят хокей, след като свърша картината. Зная, че искат да гледат. Аз пък зная, че приключа ли платното, ще приключа и с рисуването за днес. Тази картина ще бъде завършена. Всяко нещо си има край.

Показвам им къде да застанат; един от тях играе ролята на вратар, а две тенекиени кутийки маркират вратата. Вратарят стои с гръб към мен, а друго хлапе го атакува, за да отбележи гол. Слагам отстрани още един нападател в очакване на евентуален рикошет, последни са защитниците, втурнали се да догонят нападателите. Разполагам ги така, че хем да запълнят празните места в картината, хем да не закрият нещо, което искам да запазя. Композицията е страхотна.

Много са добри, стоят застинали в своите пози, макар да са обули кънки. Първо маркирам с черно позициите им, сетне започвам оцветяването. Отнема повече време от очакваното. Те обаче не се оплакват. Останалите деца изпадат в истерия, ту сочат картината, ту хукват към модела, за да му обяснят докъде съм стигнал и как образът му е досущ като истински. Дори отправят напълно уместни забележки, ако сбъркам нещо или избягам прекалено много от действителността. Все едно играя хокей заедно с тях.

Когато привършвам с по-грубите щрихи, вадя банкнотите и ги раздавам. Рижавият малчуган, когото нарисувах като нападателя с шайбата, се опитва да ми върне парите.

— Не го направих за пари. Винаги съм искал да попадна в картина. Знам, че картината ще остане дълго след като напуснем квартала и дори след като умрем. Тя е нещо повече от фотография.

Гледай ти, човек може да открие артистична душа на най-неочаквани места! Убеждавам го да вземе своя долар.

Започват играта си на хокей и не ме притесняват, докато нанасям последните щрихи. Когато приключвам, минава пет. Събирам си нещата. Празното платно стои все така привързано за багажника на велосипеда заедно с дневниците. Първо си поговорихме надълго и нашироко с Пег, после рисувах хокеистите… всичко това ми отне повече време от предвиденото.

Взимам статива и тръгвам към дома на Пег. Вратата е затворена. Боби ме следва на кънки. Преодолява стъпалата и дори успява да се качи на верандата.

Пег тъкмо се кани да отвори вратата, когато Боби изкрещява:

— Татко, татко!

Поглеждам назад и виждам по алеята да крачи мъж, който отговаря на представата ми за Бъд. Изражението му сякаш казва: „Кой си ти, по дяволите?“ Вижда картината обаче и се усмихва:

— Как върви?

— Мисля, че тази е готова.

Завъртам я към него, за да я види.

— Ей, страхотна е! И ние играехме хокей на моята улица. Живеех ей там, на съседната пряка.

Пег отваря широко вратата и аз минавам покрай нея. Боби сваля ролковите си кънки.

— Видя ли ме, тате? Аз съм ей тук отзад! Виждаш ли?

— Вярно, бе! Я го виж! Съвсем същият си е, виждаш ли, Пег. Не можеш да го сбъркаш.

Избрах Боби за един от своите модели. Не правех услуга, нито се подмазвах. Просто той бе петото дете, пристигнало с кънките си при мен. Изпревари останалите, защото бе оставил кънките си на верандата. Бъд прикляка край вратата, за да разгледа по-добре картината.

— Нарисувал си доста неща, които ги няма. Ще ми се наистина да имахме такова дърво, щеше да хвърля чудесна сянка през лятото. Понякога тази улица се напича като пещ и дори климатиците не помагат. Влез да изпием по една бира.

Не му казвам, че почти цял ден съм пил кафе с жена му. Влизам и заемам обичайното си място на бара. Бъд вади бирите от хладилника. Лицето му е бледо, уморено, дланите му са мръсни, по ръцете му преброявам поне три сериозни драскотини или синини. Така изглеждаше и баща ми, когато се прибираше у дома. Той отваря бирите.

— Пег ми каза, че някога си живял в тази къща, а сега живееш във Франция, в Париж. Вярно ли е или тя си го измисля?

— Не, това е самата истина.

Отпивам глътка бира. Приятно студена е. Не е ейл, а обикновена бира. В този миг входната врата се отваря и влиза някаква жена. Пег се втурна към нея, подхваща я, преди жената да се строполи на пода. По лицето й има кръв. Едното й око е подуто и тя се превива от болка.

Пег я отвежда до дивана в дневната. Бъд отива при тях.

— Какво стана, Айлийн? Кен отново ли ти посегна?

Тя кима и започва да го ругае през сълзи:

— Кучият му син… щом се прибра и започна да ме налага. Нищо не съм направила, простирах си прането. Наби и децата…

Пег й подава бирата си. Младата жена отпива и преглъща, без да отлепи бутилката от устните си. Бъд коленичи край нея.

— Още ли е у вас, Айлийн? Пиян ли е?

— Да, пиян е, винаги е пиян. Но днес не беше чак толкова. Не би трябвало да ни се нахвърля… Не, не, вече не е вкъщи. След като ме изрита и ме заряза на пода, излезе и затръшна вратата. Не чух мотора му, затова предполагам, че тършува из нас или дебне някъде, въобразява си, че имам любовник и го крия у нас. Откачил е напълно.

Пег решава да действа практично и ефикасно. Повдига Айлийн от дивана.

— Може да се върне. Ела горе и си почини в стаята на Алис. Ще сложим йод на раните ти, а после ще ги наложим с лед. Искам да се уверя, че не те е наранил и на други места.

— Бях се свила и той ме риташе предимно в гърба, но пак боли. Не мисля, че ми е счупил нещо.

Пег й помага да се качи по стълбите. На средата се обръща:

— Бъд, вземи децата на Айлийн и ги доведи тук. Сигурно са уплашени до смърт. Приберете ли се, заключи вратата. Нека погледат телевизия с нашите деца. Ако Кен се опита да влезе тук, ще извикаме полиция.

Бъд тръгва към вратата. Спира. Обръща се към мен:

— Много жалко, че се случи тъкмо сега, но този Кен наистина откача понякога. Той е рокер, членува в някакъв клуб. Ей сега се връщам.

Кимам. Божичко, забърках се в още една драма! Тази е по-противна от всичко, което си спомням от времето, когато живеех тук, а може би родителите ми са ме пазели от подобни неща. Удивително как децата живеят свой собствен живот. Боби си седи, гледа картината и не обръща внимание на онова, което се случва около него, не се интересува дори от телевизора. Нямам представа къде е Алис. Бебето Джони, продължава да седи на пода пред телевизора, завило се е с одеялце и смуче палеца си. Наблюдава всичко около себе си, но не и телевизора. Дори телевизията не може да се сравнява с картината и най-вече с екшъна, разиграл се тук.

Бъд се връща и настанява две дечица пред телевизора, едното ми изглежда на две, другото — на четири. Джони изобщо не им обръща внимание. Бъд идва на бара и отпива голяма глътка от бутилката бира.

— Божичко, този Кен се е побъркал. Честно казано, и Айлийн не е светица, но да я пребиеш така е нечовешко.

Отново отпива от бутилката. Аз надигам своята. Поглеждам крадешком часовника си. Трябва да тръгвам, ако не искам да закъснея за вечеря. Тревожа се също за дневниците и за бялото платно, оставени върху колелото навън. Тревожа се и за самия велосипед. Не го заключих. Явно през последните няколко минути развивам истинска параноя.

— Този Кен е член или бивш член на шайка, наречена „Магьосниците“. Приличат на „Ангелите на ада“, които вилнеят по Източното крайбрежие, само че са по-опасни и от тях. Говори се как за да те приемат за член, трябва да докажеш, че си убил някого. Карат огромни мотори като истинските „Ангели“, движат се на групи и вилнеят. Дори ченгетата се страхуват от тях. Кен твърди, че ги е зарязал още преди да се ожени и да му се родят деца, но не съм сигурен. Непрекъснато пие и се забърква в каши, особено и ако се е напушил с марихуана. На всичкото отгоре е много яко копеле. Малко по-висок е от мен, само че тежи към сто и двайсет кила — само мускули и нито грам тлъстини.

Когато е трезвен или почти трезвен, мога да разговарям с него, но напие ли се, по-добре да не му се изпречвам на пътя. Пег е уплашена до смърт и не я обвинявам. Може би е най-добре да заведа Айлийн и децата у Сюзан. Когато Кен се прибере, двамата с Пит ще изчакаме тук да видим какво ще се случи. Проблемът е, че Кен е непредсказуем. Може да не се появи цели два дни. Освен това съм сигурен, че Айлийн отново ще се върне при него. Това се повтаря поне за десети път.

— Трябва да тръгвам, Бъд. Леля ми вечеря рано и не искам да я карам да ме чака.

Чувствам се като дете, което аха да се включи в някое сбиване, когато допира длан до ухото си и заявява, че чува как майка му го вика. Но това си е самата истина. Вярно е още, че не искам да се забърквам с някакъв опасен маниак със склонност към убийства. Не искам да се превърна в поредния скалп, окачен на колана му. Допивам си бирата и ставам.

— Ще качиш ли горе статива и картината, когато нещата тук, долу се поуспокоят?

Бъд кима.

— Разбира се.

— И благодари на Пег за бирата. Много съм й задължен. Утре ще рисувам магазинчето на Чики, така че ще дойда около десет, за да си взема нещата. Бих искал да оставя тази картина тук, докато боята засъхне. Ако нямаш нищо против, разбира се.

— Няма проблем.

Бъд става и ме изпраща до вратата. Радвам се, че си тръгвам. Тази драма ми дойде в повече. За добро или не, възпитан съм в строги традиции, според които мъжете не нараняват жените и никога не им посягат. Осъзнавам, че съм живял в някакъв измислен свят, далеч от реалността.

А може би, както намекна Пег, Айлийн наистина върти номера на Кен, за да изкара парите, които й трябват, за да се грижи за децата. А и за да се позабавлява. Ако той не й дава достатъчно пари, за да нахрани и да облече децата, какво друго й остава?

Макар и подута от боя, личи, че тя е изключително привлекателна жена, има красиво тяло, каквото се извайва с помощта на акробатика, аеробика или танци; гърдите й не са големи, но пропорциите й са идеални. Кожата й е мургава, вероятно е италианка или ирландка по произход. Ясно е, че лесно може да изкара пари, пусне ли се на пазара на плът.

Един от въпросите, които Пег й зададе, докато Айлийн лежеше на дивана; целеше да открие именно това, дали не се е опитала да изкара някой долар. Пег не се стремеше да я укори или унижи, просто искаше да разбере какво точно се е случило. Айлийн отговаряше уклончиво, но поведението му — да връхлети така вкъщи и да й се нахвърли — говори, че някой му е подшушнал нещо.

Точно в това е проблемът. Винаги се намира някой, който да си отвори голямата уста, дори случаят изобщо да не го засяга; има хора, които май обичат да създават неприятности на другите. Точно такива неща определят за мен нищожествата, хората, които съставляват измета на обществото, и никой не може да ме убеди, че няма подобен измет. Достатъчно добре я познавам. Тук не става въпрос за това дали си крал или кралица, херцог, лекар или обикновен работник. Не става въпрос и за икономика, за това колко пари изкарваш или не изкарваш, говоря за личностни характеристики, за уважение към другите. Ако притежаваш известна класа в този смисъл, никога няма да тръгнеш да разказваш едно-друго за чуждите съпруги или съпрузи. Това е неоправдано поведение на жесток и долен човек.

Взимам си довиждане и излизам на верандата. Всичко е наред и с колелото, и с платното, и с дневниците. Яхвам велосипеда и поглеждам към дома на Пег. Единствен Боби стои на прага и ми маха. Отвръщам му и натискам педалите. Очаква ме по-натоварено движение от обичайното, защото часът вече е шест без четвърт.

Успявам да се прибера със закъснение от едва пет минути благодарение на щурото си каране. При този трафик разликата от половин час е огромна. Повечето хора в квартала работят от девет до пет и в пет и половина вече се прибират у дома за вечеря. Това е най-неподходящото време за един велосипедист.

Както обикновено леля Едит седи на верандата и оглежда улицата в очакване да се прибера. Отваря вратата.

— Хайде! Побързай! Умирам от глад, а и всичко започва да изстива. Поглеждай си часовника от време на време. Зная, че разпознаваш стрелките, самата аз съм те учила навремето.

Бутам колелото нагоре по стълбите. Представа си нямам защо ми говори така, а аз въобще не се дразня. Ако майка ми, жена ми или който и да било друг човек на този свят ми говори така, здравата ще се ядосам. В гласа на леля Едит обаче има нотка, която компенсира остротата на думите и тази нотка може би е истинска любов. Тя създава у мен усещането, че наистина държи на мен.

За вечеря имаме спагети a la леля Едит. Кюфтенцата са омесени със спагетите, а пък сосът е приготвен едновременно със спагетите. На всичкото отгоре вкусът му е на кетчуп, а не на италиански сос. Не мисля, че леля Едит е чувала за риган или за дафинов лист, а дори и да е чувала, бързо ги е забравила.

Спагетите обаче са вкусни. Прокарваме ги с ейл. Не мисля, че в този дом някога се е пило вино. Не си спомням да съм виждал тук бутилка вино дори като дете. То просто не е част от нейната традиция въпреки френските й корени. В края на краищата семейството на леля ми произхожда от Савоя, която се намира в планинската част на Франция. Може би там не е имало вино. Освен това дядо ми не пиеше и не позволяваше на никого да пие в дома му. Това не се промени дори по времето на Сухия режим, когато битовият алкохолизъм се превърна в най-популярния спорт сред американците.

Леля Едит започва да мие чиниите. Проявявам желание да й помогна, но тя ме отпраща да си подремна.

Изтягам се на леглото на Едгар. Включвам нощната лампа. Затварям вратата на спалнята. Отварям дневника на първата страница. Изпитвам чувството, че отгръщам страница, която води назад в моето собствено минало.

 

 

Изглежда, съм успял по някакъв начин да възвеличая, да украся с романтичен ореол в съзнанието си и дневниците, и игрите в онзи килер, който наричахме Стенландия или Страната на любовта, затова предполагам, че очакванията ми са прекомерни. Дневниците бяха посветени на брат ми. В тях записвах събития, които се раждаха в моята фантазия и които исках да споделя с него, поне така смятах тогава. В известен смисъл тези записки бяха и отчаян опит за общуване, към което се стремях, за което жадувах, а не получавах. Исках да си играя с него.

Май е време да разкажа как започна всичко, да споделя необикновените спомени, мечти и фантазии, с които живеех и с които — поне донякъде — продължавам да живея и сега.

 

 

В семейството ни това бе тайна, която пазехме толкова строго, че никога, ама никога не говорехме на тази тема.

Искам да започна с факта, че майка ми беше жена с изключително слаби нерви. Получила първата си нервна криза, когато била едва на четиринайсет. След това така и не се върнала в училище. Запознала се с баща ми и се омъжила за него, когато била на шестнайсет, на него му казала, че е на осемнайсет. Едва след като тя почина и намерихме кръщелното й свидетелство, двамата с Джийн научихме истинската й възраст. Беше започнала да крие възрастта си горе-долу по времето, когато си направи хистеректомия, скоро след която последва втората й нервна криза. Тя съвпадна със смъртта на леля Дороти.

Майка ми изпитваше невероятен ужас от лекари и болници. И не без основание. Като малка спяла в едно легло с двете си по-големи сестри; и двете починали в разстояние на шест месеца от болест, известна по онова време като „скоротечна туберкулоза“. Именно това предизвикало първата й нервна криза.

Когато открила, че е бременна, макар това да се случило почти две години, откакто се омъжила, тя не казала на никого, дори баща ми научил, когато била в четвъртия месец. Оправданието й било, че не искала някой лекар да разбере, за да не я прати в болница, където да умре.

След продължително обсъждане и безброй спорове и кавги баща ми възприел идеята за раждане у дома, макар това да не била разпространена практика дори по онова време. Не успял да намери акушерка в нашия малък, беден и консервативен квартал, нито дори лекар с добра репутация, който да се съгласи да изроди бебето у дома. Най-накрая открил възрастен лекар от немски произход, който живеел наблизо, но пък не се ползвал с добро име. Най-вече защото бил възрастен, старомоден, обичал да пие и бил почти глух. Баща ми можел да си позволи възнаграждението му, а пък майка, по причини, които никой друг не знае, се съгласила той да изроди детето й. Леля Едит, с която разговаряхме за това години по-късно, твърдеше, че според нея лекарят не чувал дори с помощта на стетоскопа си.

Очевидно раждането започнало две седмици преди очакваната дата. Докторът пристигнал тъкмо навреме, за да акушира на родилката. Баща ми поел традиционните мъжки задължения в подобни случаи като топлене на вода и носене на чисти кърпи от банята.

Тук историята става объркана и загадъчна. Нито майка ми, нито баща ми желаеха да разговарят за случилото се, поне не и с мен, когато ги попитах за пръв път. Тогава бях на десет и не успявах да запазя сънищата си в тайна. Зная, че майка ми загубила много кръв и едва оживяла при раждането. Когато се роди сестра ми — това се случи почти четири години по-късно, майка ми отново настоя да роди вкъщи с помощта на същия лекар.

Най-сетне, една вечер, докато майка беше на сбирка на местното женско католическо дружество, баща ми ми разказа какво се е случило или поне какво той смяташе, че се е случило. Двамата с него седяхме край масата в трапезарията. Беше след вечеря и сестра ми Джийн си беше легнала. Аз си пишех домашните и останах изненадан, когато татко дойде при мен да си поговорим. По това време обикновено четеше вестник. Разказах му едно — друго за сънищата си, защото ме плашеха.

— Албърт, има нещо, което трябва да ти кажа.

Той спря и ме погледна; решавах някакви задачи и застинах с молива в ръка. Спрях насред някаква задача с деление, която беше трудна, но ми допадаше.

— Албърт, остави домашните за малко. Това, което ще ти кажа, е сериозно. Искам да ме слушаш внимателно.

Отново спря. Оставих молива и отместих тетрадката встрани. Какво ли ме очакваше? Запитах се какво ли толкова съм сторил, та баща ми ме кара да оставя задачите по математика.

— Става въпрос за раждането ти, Албърт. Знаеш, че майка ти се страхува от лекари и от болници. Затова ти се роди в къщата, в която живеехме на Дюи Стрийт, близо до дома на моите родители. Не успяхме да намерим акушерка, затова пък открихме един доктор, който обеща да се заеме. Макар да нямахме много пари, продължавам да мисля, че тя трябваше да роди в болница. — Тук татко помълча, сетне продължи: — Знаеш обаче каква е майка ти, беше уплашена до смърт.

Погледна ме по начин, по който рядко ме гледаше, освен ако не бях направил някоя беля, за която мама му бе разказала.

— Постъпихме, както тя искаше. Ти се роди в спалнята ни на Дюи Стрийт. Не можах да помогна с нищо, освен че тичах до кухнята и обратно за топла вода и до банята за кърпи. Трябва да си призная, че и аз бях уплашен.

Албърт, този доктор, името му беше Кристиансон, имаше една особеност, беше много стар и не чуваше добре. Държеше онези слушалки допрени до огромния корем на майка ти; казвам ти, че коремът й наистина беше голям, много по-голям отколкото след това с Джийн; седеше там и слушаше. По едно време ми нареди да седна на стола до спалнята и да си сложа неговите слушалки. Допря другия им край до корема на майка ти. Искаше да му кажа какво чувам. Аз обаче не чувах нищо освен пляскане, цамбуркане и нещо, което ми приличаше на дишане, само че беше много силно. Мисля, че това беше дишането на майка ти. Докторът искаше да слушам сърдечния ритъм, питаше дали не чувам още един. Движеше накрайника на слушалките насам-натам, докато най-сетне успях да чуя сърцето на майка ти; то биеше силно като барабан, само дето не следваше определен ритъм, както прави барабанът в един оркестър.

Докато ми разказваше всичко това, кръвта се бе отцедила от лицето му. Приведе се над масата, за да се доближи още повече към мен. Погледна през рамо, увери се, че вратата е затворена, и заговори още по-тихо, почти шепнешком:

— За нищо на света не казвай на майка си това, което ще научиш. Нервите й са толкова опънати, че трябва да й спестяваме подобни вълнения. А дори и тя не знае някои от подробностите, които ще ти кажа.

Той замълча, а аз кимнах. Наведох се над тетрадката, за да го чувам по-добре. И най-трудната задача бе за предпочитане пред този разговор. Най-странното бе, че се досещах какво ще ми каже, преди още думите да излязат от устата му. Тогава за пръв път двамата с баща ми споделихме тайна, за която мама не знаеше. Той продължи:

— Докторът местеше онази малка чашка на края на слушалките върху различни места от корема на майка ти, като непрекъснато ме наблюдаваше. Искаше да разбере дали чувам два сърдечни ритъма, освен този на майка ти. Колкото и да се стараех, не успях да чуя нищо освен бълбукане и гъргорене. Опитвах се, но не съм лекар и никога не бих могъл да бъда, Албърт, дори да исках.

Докторът ме накара да сваля слушалките и седна на моето място. Опита се сам да преслуша майка ти. Направи ми знак да изляза от стаята и да го последвам в дневната. Челото му лъщеше от пот. Погледнах към леглото и видях, че майка ти е заспала.

— Господин Тремънт, мисля че има вероятност бебетата да са две. Коремът е много голям, но не мога да бъда сигурен. Ако е така, съпругата ви трябва да постъпи в болница. Не разполагаме с оборудване, а и не можем да го поберем в тази малка стая. Ако са близнаци, може да имат нужда от кислород или от кувьози. Не би трябвало да ги израждаме в частен дом.

— Първата ми мисъл, Албърт, бе, че разходите за близнаците са два пъти повече отколкото при едно бебе. Нямахме толкова пари, а и къде щяхме да настаним две бебета в онази малка къща, която деляхме с брат ми Дик и жена му? Бях много млад. И шокиран.

Трудно ми бе да взема решение, Албърт, донякъде и заради парите, но най-вече заради реакцията на майка ти, когато се събудеше и разбереше, че се налага да отиде в болница. Разговарях с доктор Кристиансон в продължение на пет минути и след като обмислих внимателно нещата, реших тя да роди у дома. Най-вероятно бебето бе само едно — все пак никой в рода ни не бе имал близнаци.

Не присъствах на раждането. Тичах напред-назад, носех разни неща, молех се на Господ. Изминаха два часа, преди доктор Кристиансон, който бе свалил сакото си и бе останал по подгизналата си от пот риза, да ме повика и да ми подаде нещо, увито в пропити с кръв вестници. Мисля, че беше мъртвородено бебе. Погледнах доктора право в искрящите от ужас очи. Каза ми:

— Отнесете това в пещта в мазето, господин Тремънт, изгорете го и се върнете бързо.

След което затвори вратата. Бях объркан и потресен, не знаех какво да правя. Поназнайвах за плацентата от това, което сестрите на майка ти й бяха разказвали, но не бях сигурен, че става въпрос за плацента. Вързопчето бе прекалено тежко. Едва не припаднах. Не ми понесе и видът на кръвта.

Отнесох кървавия пакет първо в кухнята, където, ей така, за всеки случай, го благослових и напръсках с чешмяна вода. Умолявах Господ това да не е нашето бебе, но заедно с това се молех, ако наистина е бебето ни, да го приеме и да го обича. Слязох в мазето, отворих пламтящата пещ, в която горяха въглища, и хвърлих пакета. Замириса отвратително.

Не бях на себе си от страх, Албърт. Коленичих и казах; пет пъти „Аве, Мария“, там, в мазето, до сандъка с въглищата. Когато се върнах в спалнята, чух да плаче бебе. Беше ти. Докторът ми позволи да те видя, показа ми малкия ти пенис, преброихме заедно пръстчетата на ръцете и на краката ти. Майка ти беше будна и плачеше, но бе щастлива. Подадохме й бебето, увито в чисти кърпи. Доктор Кристиансон отново се обърна към мен:

— Трябва да я зашия, затова по-добре излезте. А, вземете това и го хвърлете в пещта, това е плацентата.

Беше увита в окървавени вестници също както първия път. Нямах представа нито какво се случва, нито как трябва да постъпя. Бях объркан, но покръстих и това вързопче, просто така, за всеки случай, преди да хвърля и него в пещта.

Татко отново замълча. Знаех, че следи изражението ми, за да провери дали разбирам какво ми казва. Не бях изненадан от разказа му. Не зная защо, но не бях изненадан. Погледнах го право в очите.

— Според теб какво означава това, татко?

— Възможно е да сте били близнаци, Албърт, и аз да съм изгорил братчето ти в пещта. Сетя ли се за това, обзема ме такъв страх, че ми иде да заплача. Просто не разбирах случилото се. На няколко пъти се опитах да разговарям с доктор Кристиансон за това, но той все повтаряше, че си имаме чудесно момченце, за което трябва да благодарим на Господ, че всичко протекло нормално и че в първия вързоп също имало плацента. Говореше със силен немски акцент и понякога не го разбирах. Потърсих в речника думата „плацента“ и открих, че тя помага на майката да храни бебето, докато е вътре в нея. Доктор Кристиансон е мъртъв, така че никой няма да научи истината.

— Татко, това няма значение. Вероятно докторът е бил прав. Понякога наистина сънувам, че имам брат, но не зная защо, може би всичко е плод на въображението ми.

— Значи не ми се сърдиш, че може да съм изгорил в пещта твоето братче или сестриче? Не смяташ, че ще отида в затвора, ако някой разбере? Не мисля, че ще попадна в ада, защото не знаех какво става. А може би съм извършил грях на опущение, задето не отворих вързопчето с вестниците?

Погледна ме иззад свитите юмруци, подпрени от двете страни на устата му. Чувствах се толкова странно да разговарям с баща си по този начин.

— Направил си само това, което ти е казал докторът, татко. Дори подозренията ти да са основателни, вината не е твоя.

— Да, но може би трябваше да надникна в пакета.

— И тогава щеше да видиш едно мъртво бебе. Това не би променило нищо.

Той заплака, сълзите му бавно се стичаха по двете му страни. Избърса ги с длан. Видях го да плаче отново едва когато неговият баща умря. Поседяхме известно време, без да говорим, сетне той се усмихна.

— Толкова добро момче си, Албърт. Запомни, нито дума на майка ти. Покръстих каквото и да имаше там във вързопа и това ме кара да се чувствам малко по-добре. Сега, както вече ти казах, нещата не ми изглеждат толкова черни. Може би си прав, в окървавените вестници не е било увито бебе; просто съм реагирал прекалено емоционално.

Има и още нещо, Албърт. По-късно научих, че доктор Кристиансон не бил истински лекар, не е имал право да практикува! Тук, в Америка. Бил е лекар в Германия. Това също, ме тревожеше. Може би не е искал неприятности, защото не е имал лекарски права. Тази мисъл не ми даваше покой.

— Всичко е наред, татко. Сигурен съм. Не се притеснявай.

Той дойде при мен и ме прегърна. Не беше особено любвеобилен, рядко ме прегръщаше, но тогава ме прегърна така, че ме заболя. После ми обърна гръб и се качи в спалнята с вестника, който обикновено четеше по това време. Опитах се да се съсредоточа върху сложната задача с делене, но след този странен разговор с баща ми, просто не успях. Не можах да реша дори по-лесните.

 

 

Така разбрах защо през целия си живот изпитвам чувството, че в мен или живеят двама души, или аз просто не съществувам. И това чувство е родено от моето съзнание, а не от моето тяло. Продължих да мисля върху разказа на татко и да го съпоставям с онова, което вече знаех подсъзнателно. Знаех, че съм имал близнак, а не близначка. Вече си имах сестра и усещането бе съвсем различно.

Започнах да си играя с брат си първо в сънищата си, после се превърнах в него, сякаш в един и същи момент двамата ставахме едно цяло, с тази разлика, че аз бях жив, а той — не. Най-странното бе, че аз можех да съм мъртъв в сънищата си по същия начин, както в тях той бе жив и реален, но не съвсем. За мен брат ми бе по-скоро идея. Знам, че за него аз също бях идея.

 

 

Бяхме заедно от самото начало, преди още да се родим. Бяхме едно цяло, което не може да бъде разделено. Знаехме, че сме двама, но все още бяхме един. Плувахме в топлина, която взаимно споделяхме.

Знаехме, че ще се родим. Уилям знаеше, че само един от двама ни ще оживее, и ми го каза. Общувахме мислено, а не чрез думи; никой от нас не помнеше време, когато да сме били разделени, но и двамата съзнавахме, че някъде, в друго време и на друго място, неизвестно как, сме били някой друг, след което отново сме станали себе си. По някакъв странен начин това ни се струваше напълно естествено. Знаехме какво сме били и знаехме поне донякъде какво ще бъдем. Това бе откъслечно, а не същинско знание. Бих го нарекъл по-скоро усещане, сякаш душите ни бяха свързани.

Според Уилям такава бе съдбата ни този път — двамата да живеем в едно тяло. Съществувахме в това временно състояние в очакване на раждането, едновременно разделени и съединени в едно; родяхме ли се, всичко можеше да бъде загубено и двете ни души щяха да бъдат заключени в един живот, в който нямаше да имаме друг избор, освен да го изживеем.

Не знаехме кое от двете ни тела ще се появи на бял свят, кое ще бъде принудено да живее. Всеки от нас искаше изборът да падне върху другия. Идеята за смъртта, за края на живота изобщо не ни вълнуваше, за нас това бе завой, нов път, по който душата поема. Познавахме само онзи вид съществуване, който продължавахме донякъде да споделяме; то ни се струваше безкрайно и не знаехме кой знае колко за онова, което наричахме „живот навън“. Знаехме обаче как ще ни кръстят, когато се родим. Щяхме да се казваме Албърт и Уилям.

Накрая, когато нещата започваха да си идват на мястото, Уилям се съгласи да поеме тежестта да бъде роден. Не съм сигурен дали съзнаваше, че там, навън, лекарят не бе сигурен дали сме двама или само един; беше важно за нас, но не му придавахме прекомерно значение.

Един от проблемите бе, че майка ни бе прекалено млада, прекалено дребничка и крехка. Условията на раждане по онова време можеха да бъдат определени в най-добрия случай като „примитивни“, а знаехме, че няма да бъдем родени в ситуация, която може да бъде наречена „най-добра“. Лекарят бе решил да заложи на Уилям, да даде шанс именно на него, защото бе по-здрав, по-силен, по-удобно разположен в утробата. Наложеше ли се да спасява живота на Уилям или на майка ни, щеше да пожертва Албърт.

Не ни бе писано това да се случи. По време на самото раждане чух Уилям да ми казва, докато излизаше навън, че сме сгрешили, че той няма да оцелее. Нещо не бяхме разбрали; Уилям нямаше да го бъде, поне не този път.

Последният ми спомен от този сън е силна болка, усещане за студ и светлина, издърпване и извиване, поемане на дъх… така за добро или за зло се озовах навън. Много по-късно научих, че лекарят трябвало да разреже корема на майка ми, за да се родя и аз, след като Уилям вече бил излязъл. Брат ми се родил „мъртъв“, както наричаме това състояние, задушен от собствената си пъпна връв. Мама едва не умряла по време на раждането. Онзи лекар сигурно е съжалил, че не си е останал в Германия. Родих се, съдирайки се от плач по брат ми Уилям, по съществуване, което очаквахме да водим; в същото време аз необратимо навлизах в новия си живот, заключен в едно тяло.

Трудно ми е да обясня тези преживявания по начин, който да накара другите да ми повярват, да ги приемат за достоверни. Зная обаче, че затворя ли очи, мога да се откъсна от този живот и да се пренеса там, в миналото, и всичко това се случва по-ясно от всеки спомен, по-завършено от всеки сън и по-фантастично от всяка фантазия. Не зная защо съм получил подобен дар на познание, ала той е не само началото, но и фокусът на новия ми живот. В мен живеят двама души, единият занаятчия, човек, който работи с ръцете си, художник, чиито очи виждат онова, което остава скрито за останалите. Другият е сладкодумен разказвач на сънища, които споделя. Частица от Уилям ме съпътства навсякъде и по всяко време. Тялото си е мое, но душите ни споделят едно съществуване. Една половина от мен подхранва другата; уж сме едно цяло, но двете половини остават разделени като в своеобразно забавено сливане.

Първият истински спомен, който аз (ние) имам (имаме) извън нашия сън е когато семейството ни се премести в новата ни къща на Стоунхърст Хилс. Тогава бях на пет години. Беше ми се родила сестра, която по това време бе на две. През първите години не й обръщах никакво внимание, все едно изобщо не съществуваше. Опитах се да установя с нея същия контакт, който имах с Уилям, но не се получи. Уилям ме предупреждаваше, че това не е по силите ни. Промених отношението си към нея чак когато сестра ми — казваше се Джийн — едва не умря от пневмония. Сякаш тя бе пропътувала разстоянието до мястото, на което продължаваше да живее сърцето ми, и се бе върнала.

Майка ми е разказвала историята за това как Джийн ни е напуснала, ала се е върнала. Чувал съм я безброй пъти, но имам свои собствени спомени за случилото се, които се смесват с нейните.

 

 

Беше зима, навършваше се точно една година, откакто се бяхме нанесли в новата ни къща. Сестра ми дълго боледуваше. Майка ми плачеше; облече ми дебели дрехи и ме остави навън, на верандата. Не изпитвах самота, защото имах Уилям, но, от друга страна, Уилям не ми бе достатъчен. На верандата имаше вратичка, разположена точно пред стъпалата. Беше студено. Никога не ме бяха оставяли на верандата в такъв студ, идеше ми да заплача. У нас дойде човек с черна чанта. Не заплаках. Знаех, че сестра ми е болна, много болна. Щеше ли да отиде при Уилям и да ме остави сам, или щеше да бъде, неизвестно как, и с двама ни едновременно? Надникнах през прозореца на входната врата, но не видях никого. Чувах обаче майка да плаче на горния етаж.

След време, когато вече бях голям, тя ми разказа какво се е случило. Лекарят се опитал да възстанови дишането на сестра ми, но не успял. Натискал гърдите й. Сестра ми кашляла ли кашляла, но така и не успявала да си поеме дъх и да задиша отново. Лекарят дълго време преслушвал сърцето и накрая заявил на мама, че момичето е мъртво.

Майка ми не искала, не можела да повярва. Грабнала Джийн от леглото и я понесла из стаята, тичала, викала, прегръщала я, опитвала се да прогони смъртта и да върне живота в нея. Лекарят вървял подире й. Ненадейно Джийн се изкашляла веднъж и изплюла кървава слуз и слюнка. Сетне задишала дълбоко. Лекарят измъкнал сестра ми от ръцете на мама. Върнал я в леглото. Майка ми казваше, че Джийн дишала така, все едно спи и хърка. Лекарят я преслушал отново. Дал й лекарства. Бил й инжекция. Пратил майка ми да донесе бутилки с топла вода.

Когато мама се върнала, той й казал, че няма представа как, но Джийн е успяла да преодолее кризата, все още имала висока температура, но вече дишала по-спокойно. Покрил с голямо парче марля кървавата слюнка, която Джийн изплюла на пода на спалнята. Всичко това се случило в стаята откъм улицата, където бе спалнята на моите родители; бяха взели Джийн при себе си веднага щом тя се разболя.

Измина месец, преди Джийн да стане от леглото. През цялото време се чувстваше ужасно отпаднала. Беше си все така слабичка и бледа и не се промени дори когато порасна достатъчно, та да тръгне на училище. Майка ми често говореше колко слаби били дробовете й и как изпаднала в клинична смърт, но се върнала сред нас. Аз знаех, че Джийн е умряла, защото тъкмо в този момент започнах да осъзнавам нейното присъствие, да долавям, че тя е с нас, и Уилям се съгласи с мен. Каза, че има неща, за които още не знам, но ще разбера след време. Това е единственият случай, в който скри нещо от мен и нямах представа защо. Сънищата ми обаче продължиха и разбирах, че няма да свършат скоро. Именно Уилям предложи да разкажа за тях на баща си. Предполагам, че трябва да кажа „баща ни“, защото след като Уилям е мой брат, той е и син на моя баща.