Бианка Минте-Кьоних
Мъглата на забравата (9)

9. Последни тайни

Гауд остана да седи в подножието на кръста… извисил се нагоре, самотно стърчащ кръст… и отнесено гледаше напред към морето… Наоколо имаше много такива мраморни кръстове, които сякаш излизаха от скалите и се издигаха над тази земя на моряци, все едно искаха да укротят онова голямо, неспокойно и тайнствено нещо, което примамваше мъжете към далечините и дълбините на морето и повече никога не ги пускаше да се върнат…

Пиер Лоти, „Исландски рибари“

Тъй като стана вече обяд, ние потърсихме някое защитено от вятъра местенце между скалите, където да се разположим и да си изядем донесените за пикника неща, приготвени от майка ми. Пушено пиле, мек хляб и ябълково вино.

Емо също поиска своята част и отново, душейки, изчезна измежду скалите. Свободата ще му липсва много, като се приберем у дома. Но пък следващото лято отново ще дойдем тук.

Изпънахме се удобно и се оставихме на топлината на слънчевите лъчи. После дойде време да тръгваме обратно, ако не искаме да останем тук, обградени от водите на прилива.

Събрахме си нещата и извиках кучето:

— Емори! Емори, ела тук! Тръгваме вече!

Никаква реакция.

— Емори!!!

Завиках още по-високо. Кристоф също се зае да търси кучето.

— Къде се е заврял? Някъде е седнал върху ушите си.

— Изтича там зад скалите. Да се надяваме, че не се е наранил — казах загрижено аз.

Внимателно се закатерихме по скалите, като продължавахме да викаме. Кучето обаче не се връщаше. Почнах да се тревожа.

— Няма как да е напуснало острова, нали? — попитах уплашена, сещайки се как на идване едва не потъна в пясъка.

— Не вярвам — рече Кристоф, който със сигурност бе прочел мислите ми. — Едва ли е избягал чак толкова надалеч. Но пък както подивя днес, като нищо може да се е порязал на острите скални ръбове.

— Какво да правим сега?

— Не ни остава нищо друго, освен да претърсим острова. Може в това време и сам да се появи.

Беше ми ясно, че нямаме избор, но пък, от друга страна, подобно търсене би отнело много време, а съвсем скоро приливът щеше да откъсне острова от сушата.

— Окей, на работа, че нямаме време за губене — казах аз. — Не искам да си остана на острова заради това куче беглец.

Кристоф ме изгледа учуден.

— Но не би го изоставила тук само, нали?

— Разбира се, че не. Ако нещо му се случи, моя ще е вината. Не биваше да го отвързвам от повода. Постъпих прекалено лековерно, като се има предвид, че не познавам острова.

Кристоф реши, че е време да се сложи край на самообвиненията ми и да се премине към дела. Договорихме се на първо време да прегледаме околните на острова скали.

Понечих отново да извикам, но Кристоф ме спря, като каза, че е по-добре да се ослушаме дали Емо не лае отнякъде. Ако е заседнал, сигурно ще се опита да даде сигнал с лай или скимтене.

Надявах се, че действително е толкова умен и наострих слух. Нищо. Само самотното бучене на вятъра, който се извиваше между скалите и звучеше доста зловещо, свистейки през различните скални пролуки. А при това днес вятърът бе относително тих.

— Не бих искала да съм тук по време на буря — казах към Кристоф. — Тогава бученето и виенето на вятъра сигурно просто не се издържат.

Той бе на същото мнение.

— Сега вече добре разбирам защо се казва, че на това място винаги се чували оплакването и плачът на вдовиците. Заради странното разположение на скалите вятърът действително звучи по този начин.

— А пък аз винаги съм мислила, че тук има някакви призраци — засмях се, но запазих за себе си мисълта, че на няколко пъти ми се е случвало да се будя през нощта точно от такива тайнствени звуци. Може би пък наистина се образували от преминаващия между скалите вятър. Но какво да си мисля за мъртъвците, които бях видяла да се изкачват нагоре по скалите, след което хванати ръка за ръка да се понасят в мъртвешки танц над морето, докато бъдат погълнати от мъглата?

Кратко излайване и последвало след това скимтене ме изтръгна от мислите ми.

— Той е!

Развълнувана се спуснах в посоката, от която се беше обадил Емо. Спрях пред остроръба скала. Кристоф, който ме бе последвал, се изкачи малко по-нагоре, за да види какво има от другата страна. Нямаше как да продължим, защото оттам скалата се спускаше стръмно надолу към морския бряг. Обвявани от всички страни от вятъра, стените й лесно се откъртваха. На някои места камъкът се държеше само от корените на растящите там жълтуга и полски бурени. Но и пътят отгоре, откъм скалите, също бе много несигурен и бях готова да се хвана на бас, че никой не би минал по него, освен побърканото ми куче. Но нямаше как, трябваше да се престрашим, защото бе твърде вероятно Емо да не смее да тръгне обратно сам.

Кристоф ми подаде ръка и ме изтегли нагоре при себе си.

Бях доволна, че си бях обула маратонки, които не се пързаляха много по камъните. Дъхът ми секна като погледнах от високото, толкова впечатляваща бе гледката.

Пред нас започваше стръмен склон, но зад него бе скътан залив с малък каменист плаж. Оттам някъде отново долетя нещастно скимтене.

— Господи — въздъхнах аз, изгубила всяка надежда. — Как можем да стигнем дотам? Изглежда така, сякаш от век никой не е стъпвал по тия скали.

Може би имах право, защото по местата, където нямаше камъни и където няколко буци пръст незнайно как се задържаха да не излетят, понесени от силния вятър, всичко бе обрасло в бодли, жълтуга, къпинови храсти и метличина.

— Нямаше да е зле да имаме мачете — рече Кристоф, който явно също се питаше как бихме могли да преодолеем джунглата от бодливи растения. Чудех се как пък ли го е сторил Емори. Ако е минал през всичко това, сигурно изглежда ужасно.

— Емо, Емо, тук сме! — извиках аз, за да го успокоя. — Идваме! Съвсем скоро ще сме при теб! Добро куче, стой там и не мърдай!

Скочихме от другата страна на скалата и тъкмо се готвехме да си пробием път през гъсталака, когато чухме Емори да лае някъде съвсем близо до нас. След което той изскочи иззад една от скалите и се хвърли доволно върху ни.

Спогледахме се изумени. Как така бързо е изтичал от плажа до нас?

Изгарящи от любопитство, ние изтичахме до върха на скалата. Емори подскачаше около нас. Като стигнахме, установихме, че оттам до малкото заливче водеше тясна пътечка, образувала се между два скални блока.

Кристоф пожела да тръгнем по нея, но аз все си мислех за малкото време, оставащо до прилива. Не исках още веднъж да бъда изненадана от морската вода.

— Хайде да се връщаме, Кристоф — помолих го аз. — Нямаме време да разглеждаме заливчето.

Но той не спираше.

— Нека отидем съвсем за малко — каза той. — Никога не съм бил там, а пък прилича на пиратско гнездо.

— Ах, да не би да мислиш, че ще откриеш там съкровище? — взех го на подбив аз.

— Защо не — ухили се той. — Сандъче със злато и скъпоценни камъни, а? Няма да е лошо! — И той ме целуна. — Хайде, ела, сладката ми! Искам да разбера защо кучето скимтя там долу. Какво ли е открило?

— Ще ти кажа какво е намерило. Нищо. Просто се е изгубило и когато е чуло да го викаме, е намерило обратния път.

Теорията ми обаче не му хареса.

— Много си скучна — опита се да ме ядоса той. — А пък винаги съм те имал за изключително любознателно момиче.

Не можех да позволя да ме нарича скучна и затова противно на всякакъв здрав разум тръгнах подире му надолу към заливчето.

— Обаче само за съвсем, съвсем малко! Не искам отново да бъда затворена от прилива. Както знаеш, скоро няма да можем да се върнем на сушата!

Възможно най-бързо ние се спуснахме по тясната пътечка. Но на много места беше доста хлъзгаво, затова при цялата ни устременост все пак всичко ставаше по-бавно от очакваното.

Емо отново бе изтичал доста напред, обаче изведнъж спря и отново заскимтя жално. Какво ли бе открил между скалите?

Кристоф първи стигна до него, когато успях да го настигна, промушвайки се през тесен процеп между скалите, се озовах на равно място от розов гранит, нещо като платформа, която висеше като балкон над морето. Откриваше се чудна гледка към заливчето. Но Кристоф не гледаше натам, а бе застанал до Емори, който пък пръхтеше пред един от каменните блокове. О, не, помислих си, това наистина прилича на пиратско гнездо.

Естествено, нищо не можеше да спре Кристоф внимателно да разгледа процепа в скалата и когато установи, че отзад има малка хралупа, просто се вмъкна вътре. Сега обаче козината на кучето настръхна и то гръмко се разлая.

— Тихо, Емо, тихо — казах аз. — Какво толкова има?

Отговорът дойде от Кристоф, който се измъкна от дупката бял като платно.

— Ама какво има? — попитах уплашено. — Какво… какво видя там?

Той се подпря на скалата, пое дълбоко въздух и разклати глава.

— Не влизай там — рече той — вътре има мъртвец.

 

 

Трябваше ни малко време, за да се отърсим от шока, обаче пък моето любопитство се събуди и ми се прищя още да узная, затова принудих Кристоф да влезе още един път в хралупата, а аз да се промуша след него.

Наистина пещерата бе съвсем малка, просто дупка в скалата, в която трудно проникваше слънчева светлина. Така че в тъмницата бе доста трудно да се види каквото и да е.

— Къде е? — изписуках аз. — Къде е трупът?

— Ето там — прошепна Кристоф и посочи към задната стена.

О, боже! Ужасно се уплаших. Не си бях представяла, че ще видя нещо толкова страховито. Това… ами че това вече не бе никакъв човек… беше си само скелет, по който висяха няколко парцала от някогашните му дрехи. Ужас! Колко ли време е лежал така в тази ниша?

— Отдавна трябва да е тук — отвърна Кристоф на неизречения ми въпрос. — Много, много отдавна. Дали е бил пират?

Междувременно бях преодоляла донякъде първоначалния си шок.

— Пират ли? Защо пък не? Това място тук си е добро скривалище — огледах се аз. — Обаче… дали е само той? — попитах аз. Погледна ли дали няма и нещо друго?

Да питам направо дали няма и сандък със съкровище, ми се стори детинско. Но ние и двамата бяхме в достатъчна степен авантюристи, за да можем да си представим и наличието на съкровище. Ако мъртвецът е бил пират, тогава е близко до ума, че би взел със себе си и сандък със съкровище, идвайки в това отдалечено ъгълче на острова.

— От какво ли е умрял? — попитах тихо.

— Можем да го разберем, едва след като изследват трупа.

— Смяташ ли да разкажеш за него в селото? — попитах объркана аз.

— Разбира се, че да. Смяташ ли, че завинаги трябва да си остане тук? Струва ми се, че трябва да бъде погребан според християнския обичай. Все пак е човек.

След тези думи на Кристоф страхът изведнъж освободи душата ми. Мисълта, че мъртвецът все пак е бил само човек, който тук вероятно отчаяно е търсел някакво убежище, го извади от света на ужасите. Приближих го. По краката му все още висяха останки от памучен панталон, а върху почти мумифицираната му глава, килната настрани, стоеше фуражка.

Взех шапката и веднага разбрах, че човекът не би могъл да е пират.

— Прилича на капитанска шапка — казах на Кристоф и я заразглеждах по-внимателно. В същото време той откри нещо друго. Отиде към светлината с някакво омазнено пакетче.

— Беше тук до стената. Да го развия ли? — попита той.

— Да, но нека да излезем навън. Кучето вече вие много жално.

Измъкнахме се от скалната ниша и излязохме на гладкия камък.

Кристоф разви мазното пакетче и учудването ни бе голямо, когато отвътре излезе книга.

Бе в изумително добро състояние. Страниците леко се бяха накъдрили от влагата, на места ръбчетата бяха потъмнели и тук-таме имаше петна, но като цяло можеше да се чете.

Взех книгата и отвътре изпаднаха две пожълтели и избледнели снимки. Ръцете ми се разтрепериха. На едната се виждаше кораб с надпис „Мари ван Веен“, а на другата имаше мъж с капитанска униформа с жена и бебе.

Преглътнах и едва не изтървах снимките, защото мъжът на едната приличаше съвсем точно на странния моряк, когото срещнах на плажа и по пътя към къщи. Просто не можеше да бъде вярно.

Хванах се за гърлото, защото ми се струваше, че се задушавам, едва си поемах въздух. Неволно посегнах към медальона. Беше топъл, много по-топъл от тялото ми, а като го докоснах, ми се стори, че едва ли не получавам токов удар. Тайнствената енергия отново се бе появила, същата топлина, която чувствах от самото начало и която, изглежда, бе предназначена само за мен. Сега обаче усещах, че съм съвсем близо до разгадаването на тайната.

Погледнах пак към снимката.

Кристоф също я разглеждаше.

— Мъжът прилича на баща ти — каза той. — Вероятно е бил капитанът на кораба „Мари ван Веен“.

Измъкнах книгата от ръцете му и веднага открих това, което търсех.

Развълнувана я върнах на Кристоф и посочих към младата жена с бебето.

— Виждаш ли какво виси на врата й?

Той погледна първо към снимката, после към мен.

— Ами че тя носи… тя носи медальон, какъвто носиш и ти — рече той най-накрая напълно изумен.

— Не — отвърнах аз. — Не е като този, който нося аз, а е същият медальон. Аз нося нейния медальон. Тя го е изгубила, когато е потънала с кораба на мъжа си. А аз го намерих на плажа.

За миг се замислих какви ли не странни неща се изредиха, откакто намерих медальона, но внезапно всичко се подреди в главата ми и получи ясния си смисъл. Дори и бебешкият плач, който нощем съвсем ясно чувах от леглото си.

— Бебето й също се е удавило — казах аз тъжно. — Малко, сладко детенце, на не повече от три месеца.

— Да, точно дванайсет седмици — рече Кристоф за мое голямо изумление.

Междувременно той бе разлистил книгата и бе установил, че става дума за бордовия дневник на „Мари ван Веен“.

— Тук има списък на пътниците и е записано и едно бебе — каза той и ми показа листа.

— Ето, виж, пише: Симон ван Лейен, роден на 13 април 1943 в Амстердам. Това е детето на капитана.

— Април 1943 г.?

Нима Кристоф не разбираше зловещото ни откритие? Грабнах бордовия дневник и трескаво почнах да го разгръщам. Вече бях сто процента сигурна, че мъртвецът, когото открихме преди малко, е капитанът на „Мари ван Веен“. А пък това трябва да е холандският кораб, привлечен от фалшивите сигнални огньове, запалени от дейците на Съпротивата в бурната нощ на 5 срещу 6 юли 1943 г.

Бордовият дневник бе воден на немски и потвърждаваше предположенията ми. Най-вероятно тежко раненият капитан се е спасил на острова, от който обаче вече е нямало измъкване. Потърсих последните записки, бяха нанесени със забързани драскулки, а пък няколкото тъмни петна най-вероятно бяха засъхнала кръв.

Кристоф също изглеждаше крайно развълнуван.

— Не може да бъде! — изпъшка той и ме погледна изгубил ума и дума. Аз също не можех да повярвам на това, което виждаха очите ми и което четяхме в корабния дневник. Затова го прочетох още веднъж.

Трябва да променим курса. Към нас на опасно разстояние се приближава немски крайцер… обръщаме се към брега… излиза буря… подводници… германски подводници…

Улучиха ни… улучиха ни най-малко две германски торпеда… никакъв шанс… разполагаме със спасителни лодки… има вълнение… буря… ще успеят, само ако стигнат брега… виждам сигнални огньове… докато държа курс към тях, корабът се разбива в нещо… корпусът се накланя… малко по-късно носът се забива в скален риф… спасявам се на този остров… зле ми е… няма да преживея нощта… моля се за спасението на жена ми и детето ми… моля се за всички… о, Боже, не ме изоставяй…

Разплаках се, а Емори се опитваше да ме утеши, като ближеше ръката ми.

Кристоф затвори книгата, зави я отново в омазнена кърпа и се обърна към мен с тих глас:

— Трябва… трябва да тръгваме. Приливът наближава.

 

 

Но не само приливът наближаваше. Над морето се носеше и мъгла.

Както често се случва в този регион, където се сблъскват различни температури, и днес пред залива се беше образувала дълга ивица мъгла, която се приближаваше насам заедно с водата.

Трескаво се заизкачвахме по пътечката между скалите, помагахме си взаимно при трудните места, както и издърпвахме нагоре кучето. Бегом минахме покрай Вдовишкия кръст и хукнахме към пътя, който трябваше да ни отведе през пясъка до сушата. Опасен беше не само приливът, но и наближаващата мъгла. С радост видяхме, че все още имаше възможност да се мине. Въпреки че на някои места вече се бяха образували локвички и дори поточета, и си имаше вода за прескачане, щяхме да стигнем навреме до брега. Ако обаче не ни попречеше мъглата. Усещаше се, че протяга към нас хладните си пипала, а когато минахме половината от пътя, изведнъж се оказа, че тя ни е изпреварила и вече се разлива и пред нас. Падна отгоре ни като леденостудена кърпа, обви ни отвсякъде и ни препречи гледката напред.

Държахме кучето на повода, но да му се доверим, че ще успее да ни изведе на сушата, граничеше със самоубийство.

Затова го карах да върви редом с нас, плътно до краката ми, а пък Кристоф напредваше пипнешком, крачка след крачка, и като се увереше, че пътят е сигурен, даваше сигнал да го следваме.

Заради всичко това напредвахме едва-едва с бързината на охлюв, а водата вече се бе качила до глезените ни.

— Дали от съображение за сигурност да не звънна на майка ми от твоя телефон? — попитах аз, когато за пореден път се изправихме пред воден поток, който трябваше да прекосим. Моят телефон се бе развалил още при предишната борба с прилива, докато се гмуркахме в студеното море. — Тя би могла да се обади в спасителната служба и да дойдат с хеликоптер. Не ми се ще да се удавим тук — тогава вече съвсем никой няма да разбере какво се е случило през нощта на 6 юли 1943 г.!

— Няма да ни открият в тази мъгла. Доста глупаво от наша страна, дето не взехме нищо, с което да можем да сигнализираме къде сме.

— Сигурен ли си, че държим правилната посока? Потокът не става ли прекалено дълбок тук, където сме? Струва ми се, че пътят минава над тези дълбоки места.

Кристоф поклати глава.

— Не, правилната посока държим. Това е последният поток преди Свети Мартин, намира се във вдлъбнатина и затова има повече вода. Просто не бива да се отклоняваме от него.

Лесно беше да се каже, но не и да се направи. Освен това проблемите с кучето продължаваха. Отказваше да мине през водата, която вече му стигаше почти до гушата. Дърпаше се панически назад, не искаше да върви редом с мен, отказваше и да плува. Така че накрая Кристоф го взе на ръце и тръгна зад мен, а пък аз отпред, притиснала до тялото си книгата, завита в омазнения парцал, се опитвах да шпоря през водата.

Междувременно стана доста студено, тъй като ивицата мъгла бе закрила слънцето. Потръпвайки от студ, се сетих за исландските моряци. И те сигурно са преживявали същия ужас, когато небето и морето се сливали в единна сива пустиня.

Беше ми студено и ми се струваше, че мъглата постепенно изсмуква цялата ми енергия. Възможността ми за концентрация намаляваше и няколко пъти се отклонявах от правилната посока, усещайки как пясъкът под краката ми поддава и е готов всеки момент да се раздвижи и да ме погълне.

Но Кристоф внимаваше за мен и всеки път навреме успяваше да ме изтегли назад. След като минахме през потока, той пусна Емори и сега кучето се клатушкаше до краката ми. Надеждата ми, че ще успеем, малко се възвърна.

— Ще стигнем, нали? — обърнах се към Кристоф.

Той кимна.

— Сега, когато в този корабен дневник държа всички тайни и решения на загадките, никой не може да ме спре да не стигна с него до Льо Ро.

След което се обърнах ядосана към морето и изкрещях с все сила в мъглата:

— И вие няма да ме спрете! Чувате ли! Каквито и зли духове да се опитат да ни попречат, няма да успеят!

Кристоф се засмя на детския ми пристъп на яд, но пък аз почувствах огромно облекчение след виковете си.

Като че ли над нас действително са бродели зли духове, които също са разбрали виковете ми, защото мъглата почна малко по малко да се вдига. След което се случи чудото. Преминавайки сякаш през тежки театрални завеси, ние се провряхме през сивото тяло на мъглата и изведнъж се озовахме на слънце, съвсем близо до брега. Също както в съня ми двамата влюбени вървяха ръка за ръка, хванати в редицата на мъртвешкия танц, така и ние минахме през мъглата. Но за разлика от тях успяхме да надиграем смъртта и дявола. Морето отстъпи пред волята ни.

— Времето тук понякога наистина съвсем се побърква — казах аз на Кристоф и му се усмихнах мило. Той пък пусна кучето от повода и сега вече ръцете му бяха свободни за мен. Стъпихме ли на плажа, аз веднага щастлива се хвърлих отгоре му.

 

 

Разделихме се на скалната пътечка, която водеше към нас. Все още притисках корабния дневник към себе си. Хукнах нагоре към нас. Емори също бе доста превъзбуден, защото като стигнахме до къщата и той се разлая и разскимтя.

Приближих се до терасата и едва не получих удар. До перилото с чаша вино в ръка стоеше непознатият моряк, който всъщност би трябвало да лежи мъртъв в хралупата на острова с Вдовишкия кръст.

Той ми се усмихна мило и трябваше да минат няколко ужасни мига, докато разбера, че това бе баща ми, който бе дошъл на изненадващо посещение.

— Леле, как ме изплаши — казах аз вместо поздрав. — Какво правиш тук? И защо имаш брада?

Той се засмя.

— Нали все пак съм в отпуска. Много по-приятно е да не трябва да се бръсна всеки ден — рече той, след което ме изгледа от главата до петите. — Какво става, да не би на плажа да сте си организирали битка с кал?

Едва сега разбрах, че катеренето по скалите, а после и пресичането на потоците не е минало незабелязано и е оставило отгоре ми следите си и не ме представяше пред татко в най-блестящ вид.

Така че за кратко се отказах от задоволяване на любопитството си, както и от бързото съобщаване на новините и реших да се запътя към банята.

— Ъъъ, съжалявам, но е по-добре първо да си взема душ, иначе ще замириша на развалена риба. След това ще говорим.

 

 

Малко по-късно ние седнахме заедно до камината, сипахме си ванилов чай и взехме от прекрасните бретонски сладки с мед.

— Какво те накара да дойдеш на това изненадващо посещение? — не можах повече да сдържа любопитството си.

— Ето, това писмо — рече татко и ми подаде тънък плик с цветчета по него. — Жулиет го е намерила, когато е подреждала нещата на дядо ти в Ница.

Веднага забелязах, че пликът е надписан с почерка на дядо. Изключително напрегната извадих от него писмото и го разгърнах. Зачетох го:

Сине,

Бих искал и занапред да те наричам така, въпреки че днес ще трябва да ти призная, че не съм твой физически баща.

Но тъй като те обичам като свой син, не можах да ти го кажа, когато все още бях жив. Бях прекалено боязлив. Моля те да ми простиш.

Разтърсена из дъното на душата си, изтървах писмото и погледнах към баща ми, който се бе облегнал в креслото и втренчено наблюдаваше пламъците в камината. Какво ли ставаше в душата му? Колко ли е голям шокът да разбереш, че не си дете на баща си? Но последва нещо много по-лошо.

Също така и майка ти, моята любима съпруга Хенриете, не е твоя родна майка.

Не знам дали е необходимо да ти пиша всичко това след толкова много години и без никаква видима причина. Но не мога да си ида от света, без да съм казал истината.

През 1943 г. с майка ти бяхме изпратени в Бретан. Запознахме се в Льо Ро, там се влюбихме един в друг. Оженихме се в Плубазланец. Сватбата беше много весела, а пък посещението в трикорабната църква ни предвещаваше щастлив семеен живот. На какъвто и се наслаждавахме в следващите 30 години.

В нощта на 5 срещу 6 юли в залива се разби един холандски кораб, в който най-вероятно е имало бегълци, които са се опитвали да стигнат до Англия. Предполагаше се, че никой не е останал жив. Но на следващата вечер като се разхождахме с Хенриете из скалните рифове, чухме от пещерата на източния бряг да долита бебешки плач. Лежеше завито в пелена в разбитото тяло на спасителна лодка, затъкната между каменните блокове, която явно е била отнесена от силата на вълните чак до пещерата. Уплашихме се за живота на бебето и го занесохме при Жан Баптист…

Спрях. Жан Баптист? Ами че така се казваше дядото на Кристоф. Значи той през цялото време е знаел тайната за татко!

Няколко дена по-късно като младоженци получихме правото на кратък отпуск в родината. Взех бебето със себе си и там го записахме като наше дете.

Съжалявам, че трябва да ти съобщя, че и двамата ти родители най-вероятно са загинали при корабокрушението. Не можах да науча нищо за тях. В тяхна чест и като спомен за всички останали, погребани за моя жалост от сънародниците ми в общ гроб, издялах в пещерата, където те намерихме, паметен надпис.

Той ще остане и след като аз си отида, и ще ти напомня къде започна нашият общ път.

Ти си много добър син и се надявам, че аз също съм бил за теб добър баща. Любовта ми, както и тази на майка ти, винаги ще бъдат с теб, дори и да не си от нашата плът и кръв.

Оставих писмото и се разтреперих от напрежение. Знаех, че сега е мой ред да положа последното парче в един огромен пъзел.

— Тате — чух се да изричам с тих глас. — Знам кои са твоите родители. Имам дори тяхна снимка.

Хукнах към стаята си, за да взема бордовия дневник.

Когато се върнах, мама и татко продължаваха да стоят безмълвни пред камината.

— Какво каза преди малко, Вики? — попита майка ми с несигурен глас. — С такива неща човек не бива да се шегува. Кощунство е.

— Не е никаква шега — прекъснах я аз. — Ето, тук са доказателствата.

Измъкнах снимката и я показах на баща ми. Подадох му и бордовия дневник. Само снимката вече бе достатъчно доказателство. Приликата на баща ми с физическия му баща наистина бе поразителна. А когато майка ми погледна към снимката, веднага откри медальона на врата на жената на капитана.

— Какво странно съвпадение — рече тя, поклащайки глава към мен. — Значи ти действително си открила медальона на баба си.

— Сега разбирам защо още от самото начало имах чувството, че някой иска да ми разкаже някаква история.

Колко само бях щастлива, че най-после всички странни събития намираха своето разумно обяснение и в емоционалния ми свят отново можеше да се възстанови яснота и ред.

 

 

Следващата вечер отидохме на гости при бабата и дядото на Кристоф. Дядото беше шармантен и съвсем с акъла си, какъвто отдавна не го бях виждала, изглеждаше така, сякаш от плещите му се бе смъкнало огромно бреме.

За него, а и за цялото село, бе добре дошла новината, че не те с техните фалшиви сигнални огньове са били виновни за трагедията с холандския кораб, а германските торпеда.

— Вече ще можем да говорим за нещастието открито и с вдигнато чело — каза той. — Освен това ще се погрижим телата на удавниците да бъдат ексхумирани от общия гроб и да бъдат погребани в християнско гробище. Там ще намери последният си дом и капитанът на „Мари ван Веен“. Със записките му в бордовия дневник той е направил голяма услуга на цялото село.

Разбира се, че списъкът на пътниците на кораба щеше да бъде изпратен в Холандия, за да може да бъдат уведомени роднините на загиналите. А когато малко по-късно мама и татко, и бабата, и дядото на Кристоф започнаха да си припомнят стари истории за дядо Пиер, ние с Кристоф незабелязано се изнесохме навън.

Отидохме да решим козите и да ковем планове за бъдещето си.

— Значи, уговаряме се така, ти идваш да следваш в Брюксел — подпитах го аз още веднъж.

— Да, обещаното си е обещано. Освен това нали не си мислиш, че още веднъж ще допусна да те изгубя и ще те оставя самичка! Кой тогава ще те спасява от всичките тия неразбории, в които така лесно се забъркваш?

 

 

В един от последните дни на ваканцията заедно с татко отидохме до бижутера в Сент Брюк. Той взе медальона и го отвори съвсем внимателно и професионално. За наше изумление вътре имаше тъмна къдрица от коса. Заразглеждах я.

— Тя е от тебе, тате! — викнах изведнъж с все сила аз. — Да, съвсем сигурно е, че е от теб. Майка ти я е отрязала и я е носела на гръдта си в медальона.

Баща ми ме погледна невярващ, но после рече замислено:

— Мога да я дам за генен тест…

Доколкото го познавах, бе съвсем сигурно, че щеше да го направи.

Аз обаче нямах нужда от подобни доказателства, тъй като за мен нещата бяха съвсем ясни.

 

 

Следващият ден бе 14 юли. Националният празник на французите. В Льо Ро той бе посрещнат с мощни фойерверки, пуснати вечерта от плажа. Двамата е Кристоф ги наблюдавахме откъм страната на Източния оракул. Седяхме върху скалите притиснати един до друг и се възхищавахме на искрящите и избухващи в небето светлини, рисуващи над нас невероятни картини.

— Това беше най-ужасната и най-лудата ваканция, която някога съм прекарвала — казах аз, потънала в мислите си. — И най-любовната!