Бианка Минте-Кьоних
Мъглата на забравата (4)

4. Буен празник

Оставаха шест дни до отпътуването към Исландия. Сватбеното шествие излезе от църквата и в същото време вятърът се разбушува подире им, развилня се под покритото с облаци и черно като чума небе… В същото време заваля силен дъжд… И тогава всички с писъци се разбягаха, кой накъдето му видят очите…

Пиер Лоти „Исландски рибари“

Кристоф дойде да ме вземе и започна една наистина много забавна вечер. Запознах се с приятелите му Жан и Клод, а също и с приятелките им Жермен и Луиз. Старите познати от плажа също бяха тук, а пък по всичко личеше, че Патрис се води нещо като тартор на селските младежи. Във всеки случай останалите му се подчиняваха и правеха това, което той наредеше. Всички момчета бяха малко по-големи от мен и имаха вид на мачо, а пък момичета, които бяха далеч от мисълта за еманципация, им мятаха влюбени погледи, дори и да не се хвърляха моментално в прегръдките им. При тия младежи не бе останало нищо от строгата католическа благочестивост на бретонците. Единствените, които се държаха като малки деца, бяхме ние с Кристоф.

Но когато веселбата набра скорост, Кристоф също се поотпусна. Започна доста нагло да флиртува с останалите момичета в заведението и уж небрежно, но с ясна цел да ги докосва. Ту съвсем случайно поставяше ръката си върху Жермен, ту се навеждаше към масата за футбол, но някак зад Луиз, галейки назад черните й коси, уж да може по-добре да наблюдава играта и търкалящото се топче. Отначало не обръщах внимание на всичко това, но постепенно взе да ме дразни. По странен начин започна да ми напомня на едно място в книгата за исландските рибари, където Гауд страда от мъка по Ян, а в същото време той се забавлява с други жени. Всички мъже явно са едни и същи. Изглеждат ли малко по-добре, веднага им се струва, че имат правото да получат всичко, което си поискат.

Но тия не и на мен, казах си ядно. Тъй като бях най-новата в компанията и малко приличах на петото колело на колата, реших да се сбогувам и да си тръгна. По всичко личеше, че не бях достатъчно атрактивна за Кристоф. Нямах такъв закръглен задник като Жермен, да не говорим, че по никакъв начин не можех да се сравнявам с женствените форми на Луиз. И двете бяха поне две-три години по-големи от мен. Беше ясно, че физически са доста атрактивни и привлекателни за млад мъж като Кристоф. Така че днес едва ли ще ми бъде обърнато повече внимание.

Затова измрънках едно „Приятна вечер“ към компанията и тръгнах към изхода.

Но Кристоф ми препречи пътя.

— Остани още малко — каза той с вече тежък от бирата език. — Тъкмо започва да става весело.

С неочаквано движение той ме хвана през кръста и силно ме издърпа обратно.

Но настроението ми беше под нулата и честно казано, нямах никакво намерение да съм мила с него пред погледите на останалите младежи. Все пак не беше минало много време, откакто отново се намерихме след дългогодишна раздяла, а пък спомените от детството за мен бяха нещо изключително ценно и затова не исках да ги развалям в алкохолните пари на вечерта.

Махнах ръката му от себе си и тихо казах:

— Наистина ми е време, Кристоф. Майка ми ме чака.

— Ох, майка й я чакала! Ами да, малката трябва да си тръгва — извика развеселен Патрис, който явно чу думите ми.

— Ами за да си хубава, трябва да си поспинкаш, гълъбчето ми — добави Жермен.

Сигурно не е искала да ме засегне, но аз го възприех като заяждане и казах, че Кристоф знае за какво става дума и че ще ме защити. Но той явно изобщо не схвана какво преживявам, затова думите му прозвучаха доста отвлечено:

— Е, не се обиждай така бързо, де! Остани и не ни разваляй вечерта!

Това вече ме изкара извън кожата. Кой тук беше спирачката на хубавата вечер? Във всеки случай не и аз. Да не би аз да съм се усуквала около другите момчета? И тъй като ме беше обзела силна ревност заради присъстващите момичета, неволно от устата ми излезе:

— Мога да мина и без този вид удоволствие! Ако продължаваш да държиш на него, моля — без мен!

След което толкова бързо се озовах до вратата, че никой от объркано гледащите момчета не свари да ми препречи пътя. Втурнах се навън, без да изрека нито дума повече за довиждане.

Без да се обръщам преминах на бегом площада и стигнах до скалистия път към къщи. Като завих по него, вече бе тъмно като в рог и се налагаше да вървя много внимателно. Така че постепенно сълзите ми изсъхнаха и когато прекрачих прага на дома, дори успях да се усмихна накриво към майка ми.

— Добре ли прекара, Вики? — попита тя.

— Да — отвърнах аз и се учудих, че мога да звуча толкова правдоподобно.

 

 

Не спах добре тази нощ. Или спречкването с Кристоф не ми даваше мира, или бях дълбоко впечатлена от книгата за исландските рибари.

А и онзи странен надпис от пещерата отново се появи в съзнанието ми и внесе безпокойство в душата ми.

Вечерта, преди да тръгна към бар „Игрите“, си сложих на врата медальона, и когато през нощта отново се събудих от шумовете, идващи откъм морето, неволно посегнах към него. Отново ми се стори, че излъчва необичайна топлина. Седнах в леглото и погледнах към прозореца. Луната светеше, а морето бе тъмно и спокойно. Днес явно рибарските лодки не бяха излезли. Въпреки това обаче чувах викове и писъци и нещо подобно на бебешки плач.

Разтръсках глава, за да изгоня гласовете, но не успях. Нищо не се получи и като притиснах длани към ушите си. Гласовете продължаваха да ехтят с еднаква сила и все по-често.

Объркана слязох от леглото, за да проверя дали прозорецът случайно не е останал отворен, но си беше плътно затворен. В такъв случай виковете или поне бебешкият плач нямаше как да се чуват вътре. Дори и плисъкът на вълните не се долавяше зад двойните стъкла.

Все още размишлявах над този внушаващ страх феномен, когато видях между скалите да се приближават бели светлинки. Душите на удавените?

Не, казах си аз, но цялата настръхнах. Само това оставаше! Моля ви, за днес не желая повече никакви призраци!

Но просто не можех да откъсна поглед от скалите и накрая ги видях. Жена в бяла дреха. Беше коленичила точно под къщата в скалите върху малка издатина на рифа. Какво ли правеше там посред нощ? Любопитството ми бе така силно, че без да се замисля, отворих прозореца и се провесих навън. Странното виене и хленчене се усили, но пък най-сетне успях да видя какво прави жената. Переше. Посред нощ переше в едно от малките водни басейнчета, които морето оставяше всеки път между скалите при отлив.

Сам по себе си този факт бе така невероятен и обезпокоителен, че сърцето ми лудо заби. В един момент ми се стори, че от изумление просто може и да спре.

Защото колкото повече переше жената, толкова по-тъмна ставаше водата. Погледът ми падна върху сръчните й ръце и в студената светлина на луната видях, че това е… кръв.

 

 

Панически затворих прозореца, закачих дори допълнителната верижка и дръпнах завесата, след което, разтърсена в дъното на душата си, се заклатушках към леглото. Трепереща се вмъкнах под завивките и твърдо реших, ако оттук нататък вечер ми се прииска да чета, това в никакъв случай да не бъде книгата за исландските рибари.

Сърцераздирателната любовна авантюра между Ян и Гауд явно разстройваше нежните струни на нервната ми система и аз страдах заедно с Гауд значително повече, отколкото можеше да понесе един „здравословен“ сън.

Как по друг начин можех да обясня халюцинациите си? Беше съвсем ясно, че имах такива. В тази връзка изведнъж се сетих за една легенда от Бретан, според която появата на жена, перяща кърваво пране на плажа, е лошо знамение и знак за приближаваща смърт.

С треперещи пръсти посегнах към топлия медальон на врата си и ужасно уплашена се помолих на добрия Господ да ме закриля.

Кристоф не се появи на другия ден. Също като Ян, който след сладострастното си усукване около другите жени на следващия ден заобикаля Гауд, и Кристоф стоя далеч от мен, вероятно поради гузна съвест. Не беше чак толкова пиян, че да не схване как тази вечер нещо между нас се пропука. Дори и споменът за нашата детска любов да беше само наполовина от това, което той твърдеше, пак би трябвало да разбере защо се отдръпнах.

Но вместо да почука на вратата ми с открадната роза в ръка и да ме помоли за прошка, той е предпочел да иде някъде да се напуши и въобще не се яви. Дали пък не се надява, че с времето върху отвратителното му държание ще изникне трева? Мъже!

Sorry seems to be the hardest word…

Бях доста умърлушена, когато в неделя тръгнахме с мама към Сен Лорен, където трябваше да се състои най-големият празник в областта, наречен „прошка“. Провеждаше се традиционно в памет на загиналите или изчезналите в морето моряци, корените му бяха от времето на исландските рибари. Дълга процесия отиваше до морето, където се хвърляше статуя на Дева Мария, за да се измоли благословията на девицата и закрилата й за мореплавателите.

Спомних си, че и по-рано сме посещавали този празник и че за нас бе нещо като панаир. Но след като вече знаех за тежкия живот на исландските моряци, сега всичко това придобиваше за мен ново значение.

Преди да влезем в църквата, за да присъстваме на службата, с майка ми се поразходихме на слънце из заобикалящото я гробище.

Пътечките бяха посипани със светъл чакъл и минаваха съвсем прави и без никакви завои покрай частично запуснатите гробове. Целият църковен двор бе обграден с каменна ограда, по която бяха закачени мраморни паметни плочи. Част от надписите им бяха изхабени от суровия морски въздух, а пък друга бе останала скрита под виещия се нагоре бръшлян.

Почти навсякъде се четеше perdu en mer peri en mer, което означава безследно изчезнал в морето, потънал, загинал, удавен. Имената показваха, че много често се е случвало почти всички мъже в едно семейство да намерят смъртта си в морето. Бащи, синове, братя, заедно на един и същи кораб, но имаше и случаи да са разделени от много години и да са се намирали на различни кораби. Все пак по-често се е случвало да изчезнат едновременно, когато корабът потъва с всички на борда, и това се е случвало обикновено в далечните морски води край Исландия, както в романа за Ян и Гауд. Неприятно чувство ме обзе, докато гледах надписите, усещах се като отчаяната Гауд, която прочита в параклиса имената на младите мъртъвци, като в същото време продължава да се надява на щастливото завръщане на отдавна изчезналия кораб с любимия й Ян.

Изчезнал в морето в областта до Северния фиорд…

Дали очакването й е напразно? Дали някой ураган няма да потопи Ян и гордия му кораб в ледените води край Исландия? Не е ли по-добре да изтичам до нас и да продължа да чета?

— Вики, какво се размечта? — Майка ми ме докосна плахо по рамото. — Хайде, ела да влезем в църквата!

Последвах я като в транс, носейки вътре в себе си тъгата на Гауд, която ме беше обзела така непосредствено и истински при вида на стената на траура.

Църквата не беше голяма. Над входната врата имаше дъгообразен свод с фигури, разказващи за прогонването от Рая и други библейски истории.

Както повечето църкви в областта и тази беше в романски стил, състоеше се от дълго тяло и напречна част. Вътре помещението беше облагородено през Ренесанса с дърворезбован иконостас и разкошни дървени пейки. Великолепен олтар в три части и издигнат нависоко амвон са били добавени по времето на барока. Там заставаше свещеникът и говореше на бретонски към своето паство.

В църквата също имаше множество дървени модели на кораби, както и безброй места за оставяне на дарения за скърбящите членове от семействата на загиналите моряци. Там те са отправяли своите молби и са палили хиляди свещи за Мария, закрилницата на моретата, или пък са оставяли даровете си, когато молбите им са били чути и мъжете им са се завърнали щастливо у дома.

Проповедта вече бе завършила и тъкмо започваше ритуалът „прошка“, съпроводен от пеенето на хората в църквата. Процесията се предвождаше от свещеника и от олтарника, които размахваха блестящи месингови съдове с тамян, закачени на дълги верижки. След тях оставаше следа от тънък дим и се носеше упойващ аромат. Подире им се нареждаха четирима мъже в черни бретонски носии и широкополи шапки. На раменете си те носеха издяланата от дърво и пъстро боядисана статуя на Мадона. Следваха ги вдовиците от района, също облечени в черно, на главите с традиционните високи, бели муселинови шапки — предимно много стари жени с набръчкани лица и ръце, с които държаха венец от рози. После вървеше Организацията на старите моряци, в чиито редици бе и дядото на Кристоф — с униформа и обилно окичени гърди с различни отличия.

В пътя си до морето процесията се придружаваше и от група млади мъже. Свиреха на традиционни бретонски инструменти и пееха бретонски хорали, както и бретонския национален химн Bro Gozh Ма Zadou, при чието изпълнение всяко дете наоколо почваше да подсвирква.

Когато стигнаха до кея, качиха статуята на Дева Мария на лодка и я избутаха няколко метра навътре в морето. На това място свещеникът отново започна да говори, а застаналите около него хора заедно запяха поредния хорал.

Тъй като всичко това бе на бретонски, за съжаление аз нищо не можах да разбера.

— Какво казва? — попитах майка ми.

— Нямам представа — поклати глава тя — на бретонски е. Но мисля, че се молят Дева Мария да закриля рибарите и мореплавателите.

— Да, имат нужда от тази закрила. Все още — добавих аз.

 

 

Процесията тръгна обратно към църквата, но ние с мама останахме на брега. По протежението на крайбрежната стена „Старите моряци“ и жените им бяха издигнали множество палатки, където се продаваха различни предмети на художествените занаяти или пък сладки. По плажа бяха наредени маси и столове, а на големи скари се печаха скумрии. Мама купи за всяка от нас по риба, салата и парче топъл хляб. Седнахме между местните и се посветихме на вкусната храна. Въпреки че досега винаги предпочитах рибешки филенца и отбягвах да ям цяла риба с гръбнака и всичките й костици, този път усилието си заслужаваше. Наистина бе много вкусно. Обаче пък се задавих с една хапка. Но това не беше заради някоя костица, а заради… Кристоф.

Изведнъж го видях да стои зад възрастна двойка в народна носия. Всъщност беше си съвсем ясно, че ще дойде тук на този празник „прошка“ заедно с баба си и дядо си, но въпреки това се смутих, когато така внезапно се появи.

Той също ме забеляза и въпреки че склоних поглед към полуизядената си риба, той се приближи към нас.

Поздрави учтиво майка ми и нагло се настани до мен на пейката, като че ли никога не сме се карали.

— Хубаво е, че си дошла тук — рече той. — Харесва ли ти скумрията? Трябва някой път да опиташ сама да уловиш някоя. Идват на големи ята в залива и се ловят много лесно с въдица от крайбрежната стена. Улов от пет до осем риби не е никаква рядкост.

Погледнах го лукаво с премрежен поглед и се направих, че съм страшно концентрирана върху отделянето на костиците от месото.

— Имаш ли желание? С удоволствие ще ти покажа как става, а освен това имам и втора въдица…

Не изпитвах кой знае какво огромно желание, но някак си ми беше трудно да се сърдя на този Казанова с искрящите сини очи и нахалната усмивка в крайчетата на устните му. Изпитвах същото, което изпитваше и Гауд към нейния Ян. И въпреки че не можех да забравя поведението му в бар „Игрите“, накрая кимнах утвърдително.

— Би ли могъл да кажеш със сигурност кога там отново ще се заблуди някое ято риби?

Положих приборите си в чинията, знак, че съм привършила с храненето.

Кристоф веднага хвана ръката ми и стана.

— Ела с нас на плажа — помоли той. — Слънцето днес грее много силно. Трябва да му се насладим.

Бях готова да откажа, но мама ме изпревари и каза:

— Да, отивайте сега. След това ще има танци, така че сигурно ще ви се иска да сте тук.

— Ами ти? — обърнах се аз към мама в последен отчаян опит да се измъкна от тази афера. — Какво ще правиш толкова дълго време самичка?

— Ще намеря с какво да се забавлявам — засмя се тя. — На щанда за керамика видях някои хубави неща…

О, не, щом майка ми видеше нещо от глина, нищо не можеше да я удържи да не купува. Беше ходила на курсове по грънчарство и щом срещнеше грънчар, започваше дълъг професионален разговор, който можеше да продължи безкрайно.

Добре, поне нямаше да имам гузна съвест, ако я оставя сама.

Отливът точно бе достигнал до най-далечната си точка и водата бе почнала да се връща в почти изсъхналия залив. Погледнах към малкия скален остров с големия бял кръст отгоре, който бе малко преди брега. С удоволствие бих се разходила до там. Но имаше един-единствен път, по който можеше да се мине само при отлив, той се бе образувал в пясъците като речно корито от оттичащата се вода. Не беше препоръчително да се върви извън него, тъй като човек можеше да затъне в страничните пясъци или пък просто да се изгуби и да остане откъснат от сушата. В летните месеци тук често могат да се видят хеликоптери, които търсят лекомислени туристи, заседнали някъде с децата си из пясъка.

Въпреки това погледнах с копнеж към белия кръст на острова.

И погледът ми внезапно попадна на някакво прилично на сянка движение в подножието на почти три метра от високия кръст. Присвих очи, за да виждам по-добре. Помогна. Сега вече разпознах очертанията на облечена в черно и забулена жена. Подпираше се на цокъла на кръста и бе отправила взор навътре в морето. Веднага се сетих за Гауд — Гауд до Кръста на вдовиците, гледа към „Леополдине“, кораба на нейния любим.

Но Гауд отдавна бе умряла, ако изобщо е живяла някога, а не е само рожба на фантазията на писателя Лоти.

Тогава коя беше тази жена? И какво правеше там на острова? Пътят към сушата вече бе покрит с вода, така че връщането бе невъзможно.

Дали пък не е някоя от възрастните жени, участвали в процесията, не е отишла до острова, без да си дава сметка, че времето лети и няма да й е възможно да се върне?

Трябваше да я посоча на Кристоф.

— Кристоф — казах аз — на острова има някой. Една жена… — и посочих към кръста.

Кристоф сложи длан на челото и погледна към острова. Кръстът се отличаваше бял и искрящ на фона на синьото небе. На хоризонта се събираха няколко облачета и образуваха странни фигури.

— Къде? Къде е тя? — попита той. — Не мога да открия никого.

— Съвсем до кръста — казах аз. — Жена в черна рокля и було — обясних аз, защото все още я виждах съвсем ясно.

Кристоф продължи да се взира мълчаливо. След това се обърна към мен:

— Не виждам нищо. Сигурна ли си, че не е някакъв мираж?

— Мираж? — ядосах се аз. — Защо да е мираж? Тя продължава да си стои там. Съвсем ясно се вижда.

Сякаш обаче имаше някаква магия. В момента, в който изрекох изречението и жената изчезна. Дали не беше отишла зад кръста? Тогава съвсем скоро щеше отново да се появи. Или Кристоф имаше право? Може би беше само халюцинация, а в действителност там нямаше никой?

Сигурно съм изглеждала много объркана, защото Кристоф сложи нежно ръка на рамото ми.

— Това е Кръстът на вдовиците на исландските рибари — каза меко той. — Не си първата, на която й се струва, че вижда там чакаща жена. Фантазията се възбужда. Както хората от областта около Паймпол продължават да вярват, че виждат Гауд, така и тук непрестанно се измислят легенди за нещастни млади вдовици, чиито мъже са изчезнали в морето и които напразно все още чакат завръщането им, като самите те са се превърнали в неспокойни духове.

След тези думи вече бях напълно сигурно, че сетивата са ми изиграли шега. Романът бе развълнувал силно сърцето ми, така че не беше никак чудно да имам видения. Но все пак…

— Ще дойдеш ли някой път с мен на острова? — попитах аз.

— Ако се осмелиш да минеш с мен по Дяволския път, защо не? — засмя се Кристоф.

— Разбира се, че ще се осмеля. Защо не? — отвърнах с твърд глас. — Просто трябва да внимаваме за часовете на приливите и отливите и няма никаква опасност.

Водата изпълни залива твърде бързо, така че ние се върнахме на кея. Майка ми беше потънала в разговор до един щанд за глинени съдове, който бе разположен до дупка в стената на оградата на мрачно изглеждаща селска къща.

— Това тук е от прилива през пролетта — обясни ми мама. — Имало е големи щети. Крайбрежната алея на Сен Лорен била залята и големи участъци от нея били откъснати и потънали в морето.

— Да, трябва да е било доста тежко — кимна Кристоф. — Части от оградата на къщата на баба и дядо също са пострадали. Цялата градина била залята с вода и разбира се, мазето. Овцете и козите дни наред не са можели да се приберат в оборите си, а тъй като през февруари навън е било доста студено, баба и дядо са ги прибрали в голямото антре на къщата.

— Сигурно е било много весело — разсмях се аз.

— И аз с удоволствие бих присъствал на тази сцена — съгласи се Кристоф. — Блеещи овце и кози в така добре обзаведената къща със сигурност е било доста смешно. Но баба и дядо не са били така впечатлени.

Казвайки това, Кристоф се заоглежда с търсещ поглед.

— Но къде пропаднаха и двамата? Обещах на баба да следя дядо да не пие много. Дано вече да не е прекалено късно.

Не разбрах добре защо на такъв ден възрастният господин да не може малко да си пийне, но щом Кристоф така смяташе…

Открихме дядото до една от палатките на „Старите моряци“. Носът му бе доволно зачервен и се забелязваше отдалеч. Явно стабилно бе обръщал чашите.

Приближихме се до него, аз го поздравих много учтиво, а той ми отправи изключително строг поглед. След което каза с изключително нелюбезен тон и заплашителен глас:

— Това лице е немска шпионка! Арестувайте я!

Забелязах как Кристоф пребледня и усетих, че и на мен кръвта ми се дръпва от лицето. В същото време вътрешният ми глас се опита да ме успокои: Той е пиян и не знае какво говори…

Въпреки това се почувствах като улучена от гръм, а пък и Кристоф не се чувстваше по-различно.

За късмет майка ми ни бе видяла и идваше сияеща към нас, носеше в ръка новата си придобивка, — прекрасна, синя керамична купа.

— Вижте какво купих — извика тя отдалече. — Не е ли прекрасна?

Междувременно пристигна и бабата на Кристоф, която задърпа мъжа си, ругаейки.

— Хванах те! Какво си мислиш, че можеш да ми се изплъзнеш ли? Пфу, как вониш! Колко си изпил? Признай, че пак не си мислил за черния си дроб!

Стресната наблюдавах двамината как се отдалечават. После трябваше да се обърна към майка ми и да се възхитя на купата.

— Най-добре ще е веднага да ида до колата и да я оставя там — рече тя и аз веднага се съгласих с нея.

— Да, не можеш да мъкнеш това тежко нещо цял ден с теб. Все пак този празник по правило продължава до среднощ.

Обаче се оказа, че страшно много се заблуждавам, що се отнася до продължителността на празника.

Музиката вече бе засвирила за танци и няколко двойки се въртяха върху специално построените на кея площадки. Изведнъж обаче се изви силен вятър.

Незабелязано от празнуващите хора в небето се бяха събрали облаци и сега към нас се приближаваше плътен, тъмен фронт. С него идваше и ураганен вятър, който със силни удари разпенваше морето. Когато стигна до брега и до празнуващите хора с невероятна мощ подхвана палатките и пейките и ги завъртя нагоре из въздуха.

Тутакси настъпи безподобен хаос. Възрастните жени хванаха с две ръце шапките си и изумени гледаха след отлетелите предмети, над които така дълго бяха работили. Из небето се разнесоха и хиляди пощенски картички, без марки, ненаписани и още далеч от изпращане, още повече по никакъв начин с тази въздушна поща, която сега ги подхващаше. Всички, които бяха в състояние да задържат нещо, се втурнаха да дърпат палатките, но при огромната мощ на бурята това се оказа безполезно. Само след няколко минути из въздуха летяха парцали от тях, някои бяха проснати на земята с пречупени или извадени от земята колчета. Керамичните изделия на щанда скоро станаха на парченца, а младата продавачка гледаше купчината отломки и горко плачеше, докато вятърът бушуваше из косата й. След това заваля. Дъждът падаше на едри капки и съвсем скоро всички, които се опитваха с нещо да помогнат, бяха мокри до кости. Неколцина полицаи, както и няколко млади мъже се опитваха да сложат ред в хаоса, но не можеха да се похвалят с успех. Малки деца, млади и възрастни жени тичаха насам-натам, викайки истерично, а пък старите мъже, които бяха изгубили всякаква ориентация, само се пречкаха на опитващите се да помогнат.

Кристоф откри баба си и дядо си и ги повлече към колата. На паркинга, слава Богу, намерих майка ми, която била изненадана от бурята точно в момента, в който слагала керамичната купа в багажника.

— Можем ли с нещо да помогнем? — извика тя срещу вятъра, докато оглеждаше бъркотията на мястото за празнуване.

Кристоф поклати глава. Косата му бе залепнала за челото. Така трябва да е изглеждал и Ян, когато се е борил с вятъра в ледения океан. Завладя ме силното желание да го прегърна и да го целуна, но когато погледите ни се срещнаха, се почувствах сякаш уловена на местопрестъпление и се извърнах.

В края на краищата, аз все още очаквах от него извинение за невъзможното си поведение в бар „Игрите“. Не трябваше да си мисли, че случаят е забравен. Освен това ми дължеше обяснение и за избухването на дядо си.

— Ще откарам баба и дядо — извика той към мен. — Ще се видим по-късно.

Извърнах се към майка ми, която се опитваше със сетни сили да задържи вратата отворена срещу вятъра.

— Влизай вътре! — изкрещя тя и още преди да успея да извикам някакъв отговор към Кристоф, вече ме бе натикала вътре.

В момента, в който палеше колата, се сетих за кучето.

— Емори — изкрещях паникьосана. — Къде е кучето?

Мама прекъсна изведнъж движенията си и моторът секна с ужасен шум.

— О, по дяволите! — каза тя и ме погледна виновно. — Съвсем го бях забравила.

Но преди напълно да превъртим от ужас, между барабанящите по колата капки дъжд се чу и познато дращене по дясната врата.

Тъй като през прозореца не виждах нищо, блъснах вратата с все сила. Няколко секунди по-късно върху мен се качи мокър вързоп козина. Емори. Бррр!

Божичко, ако можех да го изцедя, цялата кола вътре до седалките щеше да се напълни с вода, помислих си аз. Избутах мокрото куче долу в краката си и си закопчах колана.

— Тръгвай! — казах на мама и се подготвих за най-ужасното пътуване.

 

 

Колко хубаво, че в къщата ни имаше две бани.

На кучето му бе необходимо само няколко пъти да разтръска тяло и вече отново беше наред. Ние обаче първо трябваше да се измъкнем от мокрите си дрехи и да си вземем гореща вана, защото бяхме премръзнали. Най-добре с пяна с аромат на ванилия. Все пак нямахме намерение да прекараме остатъка от ваканцията в леглото с настинка.

Съблякох се и свалих и верижката с медальона. О, колко прекрасно бе, когато топлата вода и пяната обвиха измръзналото ми тяло.

След банята двете с мама, завити само с хавлиите, се настанихме на фотьойлите пред камината, наляхме си горещ боровинков чай и похапнахме традиционен бретонски сладкиш, който се прави с много яйца и масло и който аз ужасно обичах.

Емори легна съвсем близо до огъня. Изглежда, че не се чувстваше съвсем добре във влажната си козина. Мирише съвсем като „мокро куче“. Но в топлата стая със сигурност щеше скоро да изсъхне.

— Как така от съвсем безоблачно небе изведнъж може да се извие толкова силна буря? — попитах аз изумена и добавих с въздишка. — И да развали хубавия празник!

Майка ми също нямаше обяснение, затова решихме да изчакаме утрешното издание на местния вестник, където сигурно щяха да се занимават подробно със събитието.

Взех книжката си за исландските рибари и отново потънах в любовната история на Ян и Гауд с надеждата, че двамата скоро пак ще се съберат.

А пък дълбоко в себе си се надявах, че същото ще се случи с мен и с Кристоф.

Като че ли прочела мислите ми, мама изведнъж ме попита с мек глас:

— Влюбена ли си в него?

— Влюбена? Аз? В кого? — почнах да пелтеча объркано.

— Ами в този така добре изглеждащ Кристоф. Не играеше ли с него и преди пет години?

Да играя с него беше хубаво. Спомних си как направихме голям аквариум в едно скално басейнче и когато привършихме, се поздравихме с бутилка ябълково вино. Бяхме го измъкнали тайно от мазето на дядото на Кристоф.

Усетих как главата ми пламва. Боже мой, мислех си аз, той ме беше целунал. Тогава. Още тогава ме беше целунал! Съвсем леко, едва доловимо докосване на устните му до моите, но все пак това си беше целувка.

Сетих се дори и за думите, които тогава ми каза: „Сега вече си моя жена, детска царицо, и нито бурята, нито морето ще могат някога да ни разделят.“

Дивата природа сигурно няма да може да го стори, мислех си аз, но дали някакво тъмно минало не хвърля сянката си върху нашите сегашни дни?

— Мамо? — започнах аз колебливо, гледайки играещите огънчета в камината. — Какво са сторили германците на бретанците?

Майка ми остави книгата си и изслуша разказа ми за избухването на дядото на Кристоф.

— И аз не знам нищо конкретно — рече тя замислено и леко смутено. — И на мен ми се струва, че възрастният господин е бил под влиянието на алкохола. Не го приемай лично. Нали знаеш онзи грозен бункер на Западния плаж. Ужасна останка от окупацията на Бретан от германските войски. Нацистка Германия се е опитала да изгради на този бряг защитна линия срещу Англия. Мисля, че свободолюбивите бретанци не са могли да приемат тази ситуация. Така че е било въпрос на чест немските окупатори да бъдат изгонени от страната или пък там, където не е било възможно, да им се правят саботажи. Нелегалното съпротивително движение е имало навсякъде свои членове и поддръжници.

— Смяташ ли, че дядото на Кристоф е бил… е бил член на тази организация?

— Откъде да знам? — сви рамене мама. — Питай Кристоф, когато пак се срещнете.

Ще го направя, но кога ли ще е следващият път? И, въпреки че още не ми се беше извинил за държането си в бар „Игрите“, се надявах да се видим възможно най-скоро.