Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Moveable Feast, 1964 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Димитри Иванов, 1967 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Дарин (2016)
Издание:
Ърнест Хемингуей. Безкраен празник
Второ издание
Редактор: Юлий Генов
Художник: Гилермо Гейслер
Художник-редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Васко Вергилов
Коректори: Тотка Вълевска, Елена Куртева
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1980
История
- — Добавяне
Скот Фицджералд
Талантът му беше тъй естествен като шарките от прашещ по крилата на пеперуда. Едно време той не разбираше това, както не го разбира и пеперудата, и не забеляза кога прашецът се изтри и шарките избледняха. По-късно той разбра, че е с повредени крила, разбра как те са устроени и се научи да мисли, но не можеше вече да лети, защото любовта към полета беше изчезнала и той можеше само да си спомня как непринудено бе летял по-рано.
Когато се запознах със Скот Фицджералд, случи се нещо много странно. С него винаги ставаха странни неща, но това никога не можах да забравя. Той влезе в бар „Динго“ на улица Деламбр, където аз седях с някакви пропаднали типове, представи се сам и представи своя спътник — висок, приятен човек, знаменития бейзболист Дънк Чаплин. Не бях следил бейзболните мачове в Принстън[37] и никога не бях чувал за Дънк Чаплин, но той се държеше мило, беше спокоен и приветлив и ми се понрави много повече от Скот.
Самият Скот имаше момчешки вид и лицето му беше по-скоро миловидно, отколкото красиво. Много светла, вълниста коса, високо чело, възбуден, но приветлив поглед и нежна ирландска уста с дълги устни — уста, която би прилягала повече на хубаво момиче. Брадичката му беше добре оформена, имаше хубаво изваяни уши и почти безупречно правилен нос, недеформиран от удари. Едва ли щеше да бъде тъй миловиден, ако не беше свежият му цвят, тъй светлорусата коса и формата на устата. Тази уста те безпокоеше, докато не го опознаеш по-отблизо, а тогава започваше да те безпокои още повече.
Отдавна бях любопитен да го видя; тоя ден бях работил усилено, и ето ти приятна изненада — пред мен бяха Скот Фицджералд и известният Дънк Чаплин, за когото никога не бях чувал, но който сега беше мой приятел. Скот говореше непрекъснато и тъй като ме караше да се чувствувам неудобно — говореше само за написаното от мен и колко хубаво било то, — вместо да слушам, седях и го разглеждах внимателно. Тогава всички смятахме, че да те хвалят в очите е липса на всякакъв такт. Скот поръча шампанско и той, Дънк Чаплин и аз го изпихме, струва ми се, заедно с неколцина от пропадналите типове. Дънк и аз не слушахме особено внимателно речта на Скот — той наистина произнасяше реч — и аз продължих да го наблюдавам. Беше с деликатно телосложение и не изглеждаше много здрав, а лицето му бе малко подпухнало. Костюмът от Брукс брадърс[38] му стоеше добре, той носеше бяла риза с добре прилегнала яка и гвардейска връзка[39]. Мина ми през ум да го предупредя за връзката, защото в Париж имаше доста англичани — двоица вече бяха седнали недалеч от нас — и не беше изключено да влезе някой бивш гвардеец, но след това си казах по дяволите връзката и продължих да гледам Скот. По-късно се оказа, че той си купил връзката в Рим. Разглеждайки го, не открих много нещо освен това, че имаше добре оформени, сръчни ръце, при това не много малки, а когато седна на една от табуретките край бара, забелязах, че има доста къси крака. Ако краката му бяха нормални, щеше да е може би с два инча по-висок. Наченахме втората бутилка шампанско и красноречието на Скот започна да се изчерпва.
Двамата с Дънк се почувствувахме още по-добре, отколкото преди шампанското, и ни беше приятно, че речта клони към края си. Дотогава аз бях убеден, че това, какъв голям писател съм аз, е грижливо пазена тайна, известна само на мен, на жена ми и на неколцина по-близки приятели. Радвах се, че Скот по свой собствен път е стигнал до същия извод за моите още непроявени способности, но радвах се и от това, че той вече изчерпваше думите си. Неприятно беше, че след речта последваха въпроси. Докато говореше, можех да не го слушам и само да го наблюдавам, но от въпросите нямаше спасение. Скот, както скоро се убедих, мислеше, че един белетрист може да узнае всичко каквото му трябва, поставяйки преки въпроси на своите приятели и познати. Той поставяше въпросите без заобикалки.
— Ърнест — каза той, — няма да се обидите, ако ви наричам Ърнест, нали?
— Питайте, Дънк — отвърнах аз.
— Не се шегувайте. Говоря сериозно. Кажете ми спали ли сте с жена си, преди да се ожените?
— Не знам.
— Как така не знаете?
— Не си спомням.
— Но как може да не помните такова важно нещо?
— Не знам — настоявах аз. — Странно, нали?
— Повече от странно — каза Скот. — Непременно трябва да си спомните.
Извинете, не мога. Жалко, нали?
Престанете с този английски маниер на изразяване. Бъдете сериозен и се опитайте да си спомните.
— Нищо не излиза — казах аз. — Безнадеждно е.
— Но поне си дайте труд да си спомните.
Скъпо ще трябва да плащам за похвалите му, мина ми през ума. Запитах се дали обсипва с хвалебствия всичките си нови познати, но реших, че не съм прав, защото го бях забелязал как се потеше, докато говореше. Ситни капчици пот бяха избили над безупречната му ирландска горна устна, в този момент аз бях извърнал очи от лицето му и измервах на око дължината на краката му, както бе седнал на високото столче до бара. Сега отново погледнах към лицето му и точно тогава се случи странното нещо, за което споменах.
Както си седеше на бара с чаша шампанско в ръка, чертите му се изпънаха, подпухналостта изчезна, след това кожата му се изопна до такава степен, че лицето му заприлича на мъртвешки череп. Очите му потънаха и се изцъклиха, той стисна устни и пребледня до такава степен, че доби цвета на восък от изгоряла свещ. Всичко това не беше игра на въображението ми. Пред очите ми неговото лице се бе превърнало в череп или по-скоро в смъртна маска, снета от лицето на покойник.
— Скот — казах аз. — Какво става с вас?
Той не отговори, а лицето му се изпъна още повече.
— Трябва да го отведем в пункта за първа помощ — обърнах се към Дънк Чаплин.
— Няма нужда. Нищо му няма.
— Но има вид, като че ли умира.
— Не, такъв става, когато го хване.
Вкарахме го в едно такси и аз бях много разтревожен, но Дънк ми каза да бъда спокоен, защото му нямало нищо.
— Докато стигне до къщи, сигурно ще се оправи — каза той.
Вероятно така е станало, защото след няколко дни, когато го срещнах в „Клозери де Лила“ и казах колко съжалявам, че шампанското го е хванало, че може би сме пили твърде бързо, увлечени в разговора, той отвърна:
— За какво съжалявате? Не разбирам за какво става дума? Какво шампанско? Какво искате да кажете, Ърнест?
— Искам да кажа за онази вечер в „Динго“.
— Нищо не ми е станало в „Динго“. Просто ми омръзнаха онези досадни англичани, които бяха с вас, и се прибрах.
— При нас нямаше никакви англичани. Само барманът.
— Излишно е да криете. Знаете много добре кои имам предвид.
— О — казах аз, защото си помислих, че след това той пак е ходил в „Динго“. Или може би на другия ден. Но в същия момент се сетих, че там наистина имаше двама англичани. Той беше прав. Спомних си и кои бяха. Стояха там цялата нощ. — Да — съгласих се аз. — Имаше, разбира се.
— Онова момиче с благородническата титла — сигурно е фалшива — се държа грубо. И онзи пиян глупак с нея. Казаха, че са ваши приятели.
— Това е вярно. И тя действително се държи грубо, понякога.
— Ето, виждате ли? Няма смисъл да криете, ако някой е пил няколко чаши повече. Защо трябва да криете? Не очаквах такова нещо от вас.
— Не знам. — Исках да прекратим този разговор. Изведнъж ми хрумна една мисъл: — Да не са подхвърлили нещо неприятно за вашата връзка? — запитах го аз.
— Защо трябва да подхвърлят неприятни неща за връзката ми? Бях с едноцветна черна плетена връзка и с бяла спортна риза.
След този отговор аз се отказах от по-нататъшни въпроси, а той ме запита защо харесвам това кафене и аз му разказах какво е било то на времето; той започна да си внушава, че също го харесва и тъй продължихме да седим двамата: аз — Защото ми харесваше, а той — Защото си внушаваше, че го харесва. Той задаваше въпроси и ми разказа за писатели, издатели, литературни агенти и критици, за Джордж Хоръс Лоримър, разправи ми разни клюки, обясни ми как един писател трябва да борави с парите си, за да успее; беше циничен, остроумен, добродушен, обаятелен и мил, дори за човек като мен, който се отнася с недоверие към бързото сприятеляване. За всичко написано от него той говореше малко пренебрежително, но без горчивина, и аз разбрах, че неговата нова книга трябва наистина да е много хубава, щом може да говори без горчивина за недостатъците на по-раншните си книги. Той поиска да прочета новата му книга „Великият Гетсби“ и обеща да ми даде, незабавно щом му го върнат, последния и единствен екземпляр, който бил дал някому. Слушайки го как говори за „Великият Гетсби“, човек не би могъл дори да подозре колко хубава е тази книга; издаваше го само смущението, присъщо на лишените от високо самомнение писатели, които са създали нещо много хубаво. Прииска ми се да му върнат книгата колкото може по-скоро, за да мога да я прочета.
Максуел Пъркинс, каза той, му писал, че книгата не се разпродава добре, но получила много висока оценка от критиката. Не си спомням дали същия ден или по-късно той ми показа една рецензия от Гилбърт Селдс, която беше необикновено благоприятна. Би могла да бъде по-добра само ако самият Гилбърт Селдс беше по-добър. Скот бе озадачен и засегнат от това, че книгата не се търси, но, както вече казах, в думите му нямаше горчивина — само радост и смущение, че бе успял да напише такъв роман.
През този ден, когато седяхме на терасата на „Лила“ и гледахме как се здрачава, как хората минават по тротоара и сивата вечерна светлина се променя, пихме със Скот по две уиски със сода и те не предизвикаха никаква промяна у него. Внимателно го наблюдавах, но нищо не се случи, освен това той не задаваше нетактични въпроси, не постави никого в неудобно положение, не произнасяше речи и се държеше като нормален, умен и приятен човек.
Каза ми, че със Зелда, неговата жена, били принудени да оставят в Лион тяхното малко „Рено“, когато времето се развалило, и ме запита съгласен ли съм да отидем двамата с влак до Лион, да вземем колата и да се върнем с нея в Париж. Той и жена му знаели мебелирано жилище на улица Тилзит 14, недалеч от площад Етоал. Беше пролет — най-хубавото годишно време във Франция — и аз помислих, че можем да направим чудесно пътешествие. Скот беше тъй приятен и разумен — изпи пред очите ми две големи чаши уиски и нищо не му стана, — беше тъй обаятелен и се държеше така уравновесено, че оная вечер в „Динго“ започваше да ми се струва неприятен сън.
Затова казах, че с удоволствие ще отида с него в Лион, само да определи часа на отпътуването.
Срещнахме се на следващия ден и решихме да тръгнем за Лион с утринния експрес. Този влак тръгваше в удобен час и беше много бърз. Доколкото си спомням, спираше само в Дижон. Възнамерявахме, щом пристигнем в Лион, да накараме някой механик да провери дали колата е в изправност, да се навечеряме добре и рано сутринта на другия ден да тръгнем обратно за Париж.
Радвах се, че ще замина. Щях да бъда заедно с един по-стар от мен и известен писател и докато разговаряме в колата, да науча от него много полезни неща. Странно е, че тогава гледах на Скот като на по-стар писател, но още не бях чел „Великият Гетсби“ и го мислех за човек от друго поколение. Знаех, че пише разкази за списание „Сатърди ивнинг пост“, които преди три години бях чел с удоволствие, но никога не го бях смятал за сериозен писател. В „Клозери де Лила“ той ми разказа как писал разкази, които смятал за добри и които във всеки случай били прекалено добри за „Сатърди ивнинг пост“, така че преди да ги изпрати в редакцията, ги преработвал, знаейки точно как може да ги превърне в разкази, които всяко списание би приело. Възнегодувах и казах, че това е проституиране. Той се съгласи, че е проституиране, но каза, че бил принуден да постъпва така, защото от списанията припечелвал пари, които ще му дадат възможност да напише истински книги. Казах, че според мен човек погубва таланта си, ако пише под своите възможности — трябва да дава най-доброто, на което е способен. Скот отвърна, че отначало пише разказа тъй, както смята, че трябва да бъде написан, а чак след това го изменя и разваля, ето защо не си наврежда. Не можех да повярвам това и исках да го разубедя, но за да подкрепя думите си, трябваше да имам поне един написан роман, а такъв още нямах. Откакто бях променил своя начин на писане и се бях отказал от лесния път, като се опитвах да създавам, вместо да описвам, писането бе станало радост за мен. Но то бе станало и много трудно и не виждах как ще напиша такова голямо нещо като роман. Случваше ми се да работя цял преди обед, за да напиша половин страница.
Жена ми Хедли бе много доволна, че ще пътувам, макар че не приемаше много сериозно произведенията на Скот, които бе чела. На представата й за добър писател отговаряше Хенри Джеймс. Но тя смяташе, че е добра идея да си отдъхна за малко от работата и да замина със Скот, макар че и на двама ни се искаше да имаме пари за наша кола, за да тръгнем заедно. Но тогава изобщо не знаех дали това ще стане някога възможно. Бях получил двеста долара аванс от „Бони енд Ливрайт“ за първия ми сборник разкази, който трябваше да излезе в Щатите през есента, получавах пари от мои разкази, поместени във „Франкфуртер цайтунг“, берлинското списание „Квершнит“ и парижките издания „Куортър“ и „Трансатлантик ревю“, живеехме много икономично и харчехме само за най-необходимото, за да спестим пари и през юли да отидем на feria[40] в Памплона, а след това в Мадрид и на feria във Валенсия.
Уговорихме се да се срещнем сутринта на Лионската гара. Пристигнах доста по-рано от уречения час и зачаках Скот на входа на перона. Билетите бяха у него. Стана време влакът да тръгва, а него още го нямаше. Купих си перонен билет и тръгнах край вагоните с надежда да го видя, но го нямаше. Миг преди дългият влак да потегли, аз скочих в един от вагоните и тръгнах да надничам в купетата. Не го намерих. Обясних на кондуктора как стои работата, платих за билет втора класа — влакът беше експресен и нямаше трета — и запитах кондуктора кой е най-добрият хотел в Лион. Можех да направя само едно: да телеграфирам на Скот от Дижон и да му дам адреса на лионския хотел, където ще го чакам. Знаех, че телеграмата няма да го завари в къщи, но разчитах неговата жена да му я препрати. И през ум не ми беше минавало, че възрастен човек може да пропусне влака, но през това пътуване трябваше да науча много нови неща.
В ония години имах зъл нрав и бързо избухвах, но докато стигнахме Монтеро ядът ми се уталожи и не ми пречеше да се любувам на местността, а когато стана обед, нахраних се добре във вагон-ресторанта, изпих бутилка „Сент Емилион“ и реших, че макар да бях сглупил, приемайки поканата да пътувам с друг човек, който да ми плаща разноските, а сега трябва да харча от парите, спестени за Испания, това ще ми бъде добър урок. Никога по-рано не бях приемал да ми плащат пътните, винаги бях заплащал моя дял и този път бях настоявал да си поделим разноските за нощуване и за ядене. А сега не знаех дали Фицджералд изобщо ще дойде. От яд бях започнал да го наричам Фицджералд вместо Скот. По-късно бях доволен, че изчерпах способността си да се ядосвам още в самото начало — оказа се, че такова пътешествие може да понесе само човек със здрави нерви.
В Лион се свързах с Париж и узнах, че Скот отпътувал, без да каже къде ще отседне. Потвърдих лионския си адрес и прислужницата ме увери, че ако той се обади, ще го уведоми къде се намирам. Мадам не била добре и още спяла. Позвъних във всички реномирани хотели и във всеки един от тях съобщих адреса си, но не можах да открия Скот и отидох в едно кафене, за да пия нещо и прочета вестниците. Там се запознах с един човек, който гълташе огън и с това се препитаваше, а също така прегъваше монети, които захапваше с беззъбите си челюсти и натискаше с палеца и показалеца. Той ми показа венците си — бяха възпалени, но изглежда здрави — и каза, че неговият métier[41] не бил лош. Поканих го да пие нещо с мен и той се зарадва. Имаше хубаво, мургаво лице, което светваше от отблясъците, когато той гълташе огън. Каза, че в Лион гълтането на огън и демонстрациите на сила с палци и челюсти не носели пари. Фалшиви огнегълтачи погубили този métier и щели да го погубват и занапред навсякъде, където им разрешават да практикуват. Бил гълтал огън цяла вечер и въпреки това сега нямал достатъчно пари да глътне нещо по-съществено. Предложих му още една чаша, за да измие вкуса на бензина от устата си, и му казах, че може да вечеряме заедно, ако знае някое добро и евтино място. Отговори ми, че знаел едно отлично място.
Ядохме много евтино в един алжирски ресторант и храната, и алжирското вино ми харесаха. Огнегълтачът беше приятен човек и интересно бе да го наблюдаваш как дъвче с венците си не по-зле от мнозина хора, които имат зъби. Той поиска да знае с какво си вадя хляба и аз отговорих, че се опитвам да стана писател. Запита ме какво пиша и аз му казах — разкази. Той знаел много истории, някои от тях по-ужасни и по-невероятни от всичко написано досега. Ако съм съгласен, ще ми ги разкаже и аз ще ги напиша, а след това, ако се изкара от тях някоя пара, ще му дам колкото смятам, че му се полага. А още по-добре ще е да отидем заедно в Северна Африка и той да ме отведе в страната на Синия султан: там ще науча такива истории, каквито никой не е чувал.
Запитах го какви истории и той каза: за битки, екзекуции, изтезания, изнасилвания, ужасни обичаи, невероятни обреди, оргии; с една дума всичко, което ми е необходимо. Стана време да се върна в хотела, за да проверя дали Скот е пристигнал; платих и казах, че сигурно пак ще се видим. Той отговори, че щял да продължи към Марсилия, а аз казах, че рано или късно ще се срещнем някъде и че ми е било много приятно да вечеряме заедно. Оставих го да изправя прегънати монети и да ги подрежда на масата, а аз поех към хотела.
Вечерно време Лион не е особено весел град. Той е тежък, солиден град на парите — вероятно хубав, ако имате пари и ви се нравят такива селища. От години бях слушал за печените пилета — лионски специалитет, но в алжирската гостилница бяхме яли овнешко. То се бе оказало отлично.
В хотела нямаше новини от Скот и аз си легнах сред непривичния за мен лукс на хотелската стая и зачетох първия том от „Записки на ловеца“ на Тургенев, който бях взел от библиотеката на Силвия Бийч. През последните три години ни веднъж не бях отсядал в такъв разкошен и голям хотел; разтворих широко прозорците, подложих си възглавници зад главата и зад гърба, щастливо зашествувах с Тургенев из Русия и накрая заспах с книгата в ръце. Докато се бръснех преди закуска на другата сутрин, портиерът отново ми позвъни и съобщи, че ме чакал един господин.
— Моля, нека се качи — казах аз и продължих да се бръсна, заслушан в шумовете на града, който от ранни зори бе започнал кипящ и многогласен живот.
Скот не се качи и аз го намерих долу във фоайето.
— Много съжалявам, че стана такова недоразумение — започна той. — Ако ми бяхте казали в кой хотел ще отседнете, щеше да е много по-лесно.
— Няма нищо — казах аз. Предстоеше ни дълго съвместно пътуване и предпочитах мирните отношения. — С кой влак пристигнахте?
— С един, който отпътува известно време след вашия. Беше много удобен влак и можехме чудесно да се качим и двамата на него.
— Закусихте ли?
— Още не. Търсих ви из целия град.
— Неприятно — казах аз. — От къщи не ви ли казаха, че съм отседнал тук?
— Не. Зелда не се чувствувала добре и сега си
мисля, че не трябваше да идвам. Пътуването тръгна зле от самото начало и все така върви, поне досега.
— Хайде да закусим, да намерим колата и да тръгваме — предложих аз.
— Добра идея. Тук ли ще закусим?
— В някое кафене ще ни сервират по-бързо.
— Да. Но тук сигурно ще ни нахранят по-хубаво.
— Добре.
Сервираха ни обилна американска закуска; яйцата с шунка, както и всичко останало, беше добре приготвено. Но докато я поръчаме, докато се приготви, докато се нахраним и платим, изтече почти час. А когато келнерът пристигна със сметката, Скот реши да поръча студен обед за из пътя. Опитах се да го разубедя, защото бях уверен, че в Макон можем да си купим бутилка маконско, а от някоя arciterie[42] да вземем нещо за сандвичи. Или ако всички магазини по пътя ни са затворени, можехме да спрем в който и да е ресторант или гостилница. Но той ми припомни, че му бях разправял за пилетата по лионски и искаше непременно да си вземем едно за из път. Така че в хотела ни приготвиха обед, който ни излезе не повече от четири-пет пъти по-скъп, отколкото ако си го бяхме купили сами.
Скот очевидно беше пил, преди да се намерим, и по вида му личеше, че му се пие още, затова го запитах не иска ли да се отбием в бара, преди да потеглим. Отвърна ми, че не бил от ония, които пият сутрин, и ме запита дали аз съм от тях. Казах му, че зависи в какво настроение съм и каква работа ми предстои, а той отвърна, че щом настоявам, ще ми прави компания, за да не пия сам. Тъй че докато чакахме да ни приготвят студения обед за из пътя, пихме в бара по едно уиски с газирана вода „Перие“ и се почувствувахме и двамата значително по-добре.
Платих за нощуването си в хотела, а също уискито, макар че Скот искаше да плати всичко. Още преди да тръгнем се чувствувах малко неловко във връзка с плащането и открих, че колкото повече неща си плащам сам, толкова по-добро ми е самочувствието. Харчех от парите, които бяхме спестили за Испания, но знаех, че Силвия Бийч е винаги готова да ми услужи, можех да заема пари и по-късно да покрия сегашните излишни разноски.
В гаража, където Скот беше оставил колата, открих с учудване, че неговото малко „Рено“ няма покрив. Покривът се бил повредил, когато разтоварвали колата в Марсилия или някъде из града, а Зелда поискала да го махнат и не се съгласила да поставят нов. Скот ми обясни, че жена му изобщо не можела да търпи закрити коли и когато пристигнали в Лион, не могли да продължат, защото заваляло. Иначе колата беше в добро състояние и Скот плати сметката, след като се опита да оспори цената на двата долени литра масло, а също измиването и гресирането. Механикът в гаража ми обясни, че е необходимо да се сменят буталните сегменти, тъй като колата очевидно е била карана без достатъчно масло и вода. Показа ми как боята на мотора бе прегоряла от прегряване. Той каза, че ако успея да убедя господина да смени сегментите в Париж, колата, която е отлична машина, ще работи безупречно.
— Господинът не ми разреши да поставя нов покрив — добави той.
— Така ли?
— Човек не може да се отнася така безотговорно към колата си.
— Не може.
— Имате ли мушами?
— Нямаме — отговорих аз. — Не знаех, че е такова положението с покрива.
— Опитайте се да убедите господина да погледне сериозно на тази работа — каза той умоляващо. — Поне що се отнася до колата.
— А-ха — продумах аз.
Дъждът ни свари на около един час път северно от Лион.
През този ден трябваше да спираме десетина пъти заради дъжда. Повечето бяха краткотрайни превалявания, а други по-продължителни. Ако имахме мушами, би било дори приятно да пътуваме под пролетния дъжд. Но тъй като нямахме, търсехме убежище под дърветата или спирахме в крайпътни гостилници. Обядвахме чудесно с печеното пиле по лионски, напълнено с трюфели, имахме вкусен хляб и бяло маконско вино. Пиехме от него всеки път, когато спирахме, за голяма радост на Скот. В Макон бях купил още четири бутилки превъзходно вино и по пътя ги отваряхме една след друга.
Предполагам, че Скот никога по-рано не беше пил вино направо от бутилката и изпадна в радостна възбуда като човек, който се запознава с живота в пристанищните кръчми и свърталища, или като момиче, което за първи път се е решило да се изкъпе без бански костюм. Но още рано след обед той започна да се тревожи за здравето си. Разказа ми, че двама души наскоро умрели от възпаление на дробовете. И двамата умрели в Италия и той беше дълбоко потресен от това.
Възразих, че възпаление на дробовете е просто старото название на пневмонията, а той отвърна, че съвсем не е така и че нищо не разбирам. Възпаление на дробовете — това било заболяване, което се среща само в Европа, така че нямало как да знам нещо за него дори ако съм чел медицинските книги на баща ми, защото в тях били описани само чисто американски болести. Казах му, че баща ми е учил и в Европа. Но Скот обясни, че възпалението на дробовете се появило в Европа неотдавна, така че баща ми е нямало как да знае нещо за него. Той заяви също, че в различните части на Америка върлуват различни болести.
Така че, ако баща ми беше практикувал в Ню Йорк, а не в Средния Запад, би познавал съвсем различна гама от заболявания. Точно така се изрази „гама“.
Казах му, че в едно отношение е прав; действително в даден район в Съединените щати се срещат заболявания, които не са характерни за друг, и приведох за пример относително големия брой заболявания от проказа в Нови Орлеан, докато в Чикаго това заболяване почти не се среща — поне в ония години. Но, продължих аз, лекарите си имат система за обмен на знания и информации и след като той повдига въпроса, аз си спомням, че съм чел в „Месечник на американската медицинска асоциация“ авторитетно написана статия за възпалението на белите дробове в Европа, в която историята на това заболяване се проследява чак до Хипократ. Това го накара да млъкне за известно време и аз го подканих да пийне още малко от маконското, тъй като едно добро бяло вино, което е относително леко и с ниско алкохолно съдържание, действува като лекарство против болестта.
След това Скот се развесели малко, но скоро пак изпадна в униние и ме запита дали ще успеем да се доберем до някой по-голям град, преди да е изпаднал в треската и делириума, които — бях го уведомил аз, — съпровождат всички случаи на европейската разновидност на белодробно възпаление. Бях му разказал съдържанието на една статия върху същата болест, която бях прочел в едно френско медицинско списание, докато чаках в американската болница при Ньои, където ходех на инхалации. Думата „инхалации“ бе оказала успокояващо въздействие върху Скот. Но той все пак искаше да узнае кога ще стигнем до някой град.
Казах му, че ако продължим, без да спираме, ще стигнем до населено място след двадесет и пет минути, най-много — час.
После Скот ме запита дали се боя от смъртта и аз му казах, че понякога се боя повече, а понякога по-малко.
Заваля силно и ние потърсихме подслон в кръчмата на близкото село. Не си спомням всички подробности от този следобед, но когато накрая попаднахме в един хотел — сигурно е бил в Шалон-на-Сона, — беше вече късно и всички аптеки бяха затворени. Щом се добрахме до хотела, Скот се съблече и легна. Каза, че нямал нищо против да умре от белодробно възпаление. Въпросът бил кой ще се грижи за Зелда и за малкия Скоти. Не ми беше ясно как ще се грижа за тях, след като не ми беше особено лесно да се грижа за жена си Хедли и за малкия Бъмби, но казах, че ще направя всичко, което е по силите ми, и Скот ми благодари. Трябвало да внимавам Зелда да не пие, а Скоти да има английска гувернантка.
Бяхме си дали дрехите да ги изсушат и стояхме по пижами. Навън още валеше, но в стаята светеше електрическата лампа и беше уютно. Скот беше в леглото, за да запази силите си за борба с болестта. Напипах пулса му — седемдесет и два, — сложих ръка на челото му — хладно. Накарах го да диша дълбоко и го преслушах — дробовете му бяха наред.
— Чуйте, Скот — започнах аз, — нищо ви няма. Най-доброто, което можете да направите, за да се предпазите от настинка, е да пазите леглото; ще поръчам за двама ни уиски с лимонов сок, ще вземете един аспирин и ще се почувствувате прекрасно — ще минете дори без хрема.
— Бабешки лекарства — каза Скот.
— Нямате никаква температура. Как, по дяволите, можете да имате възпаление на дробовете без температура?
— Не ме ругайте. Откъде знаете, че нямам температура?
— Пулсът ви е нормален и челото ви не гори на пипане.
— На пипане — каза Скот горчиво. — Ако бяхте истински приятел, щяхте да намерите термометър.
— Но аз съм по пижама.
— Пратете да намерят.
Позвъних за прислужника. Той не дойде, позвъних отново, след това слязох в хола, за да го намеря. Скот лежеше със затворени очи, дишаше бавно и внимателно: с восъчния си цвят и правилни черти приличаше на малък мъртъв кръстоносец. Литературният живот започваше да ми досажда — ако това беше литературен живот, липсваше ми работата и изпитвах убийствената самота, която идва в края на всеки пропилян ден от живота. Беше ми омръзнал и Скот, и цялата глупава комедия, но намерих прислужника, дадох му пари за термометър и аспирин и поръчах два citrons pressés[43] и две двойни уискита. Исках да взема бутилка уиски, но продаваха само на чаша.
Когато се върнах в стаята, Скот все още лежеше като изваян паметник на самия себе си върху надгробната си плоча. Очите му бяха затворени и той дишаше с примерно старание.
Щом чу, че съм в стаята, той заговори:
— Намерихте ли термометър?
Приближих се и сложих ръка на челото му. Не усетих очаквания гробовен хлад. Челото му беше сухо и топло, но не гореше.
— Не — отвърнах.
— Помислих, че го носите.
— Изпратих прислужника.
— Това не е същото.
— Не е, нали?
Човек не можеше да се сърди на Скот, тъй както не може да се сърди на луд, но започвах да се сърдя на себе си, че се бях заплел в тази глупава история. Все пак той имаше известно право — съзнавах добре това. В ония дни повечето пияници умираха от пневмония — болест, която сега е почти победена, — макар че не можех да считам за пияница човек, на когото действуват такива нищожни количества алкохол. В Европа през ония години приемахме виното за нещо тъй полезно и нормално, както храната, а освен това, то ни правеше безгрижни, весели, караше ни да се чувствуваме добре. Пиенето на вино не беше снобизъм, не беше и поза, нито култ. То беше тъй естествено, както яденето, а за мен — също тъй необходимо: не бих седнал на масата без вино, сайдер или бира. Обичах всички вина, с изключение на сладките, полусладките и тежките, и през ум не ми минаваше, че тези няколко бутилки леко и сухо бяло вино от Макон, които бяхме изпили със Скот, могат да извършат в него такива химически промени, че да го превърнат в глупак. Наистина сутринта бяхме пили уиски с минерална вода „Перие“, но тогава не познавах алкохолиците и не можех да си представя, че чаша уиски може да навреди на човек, който пътува в открита кола под дъжда. Действието на алкохола трябваше бързо да изчезне.
Докато чаках прислужника да донесе заръчните неща, седнах да прочета вестника и да допия една от бутилките, които бяхме отворили при последното спиране. Живееш ли във Франция, винаги има някакви интересни престъпления, които следиш във вестниците. Криминалните репортажи са в строга последователност като части от роман, печатан в подлистник, и човек не трябва да пропусне нито един брой, защото френските вестници, за разлика от американските, не дават резюме на отпечатаното в по-раншните броеве; впрочем и в американски вестник не е интересно да четеш продължението, ако не си прочел началото. А когато пътуваш из Франция, губиш връзката, защото не можеш да следиш как се развиват различните crimes, affaires et scandales[44] и не получаваш от вестниците същото удоволствие, както когато ги четеш в парижко кафене. Предпочитах да съм в някое кафене, където мога да прочета утринните издания на парижките вестници, да гледам хората и когато наближи обед, да изпия нещо по-солидно от бялото маконско. Но сега трябваше да се грижа за Скот като за малко дете и да се задоволявам с това, което имам.
Прислужникът пристигна с двете чаши лимонов сок с лед, уиски и бутилка минерална вода „Перне“ и съобщи, че аптеката била затворена, та не могъл да купи термометър. Някой му бил услужил с аспирин. Запитах го не може ли да му услужи и с термометър. Скот отвори очи и хвърли на прислужника поглед, пълен с ирландска ненавист.
— Обяснихте ли му колко е сериозно? — обърна се той към мен.
— Смятам, че той разбира.
— Моля ви, обяснете му.
Постарах се да обясня и прислужникът каза:
— Ще видя какво може да се направи.
— Дадохте ли му достатъчно бакшиш? Те работят само за бакшиша.
— Не знаех това — отвърнах аз. — Смятах, че и хотелът им плаща по нещо.
— Исках да кажа, че ако не им дадеш достатъчно бакшиш, няма да ти услужат. Повечето от тях са негодници до мозъка на костите си.
Спомних си за Евън Шипмън и за келнера от „Клозери де Лила“, когото принудиха да си обръсне мустаците, когато откриха американски бар в „Клозери“; как Евън работеше в градината му в Монруж дълго преди да срещна Скот, колко стари и добри приятели бяхме всички ние в „Лила“, какви промени настъпиха и какво означаваха те за всички нас. Искаше ми се да разкажа на Скот за всичко, което се бе случило в „Лила“, макар че сигурно му го бях вече разказвал, но знаех, че не го е грижа за келнерите й за техните патила, нито за тяхната доброта и привързаност. По това време Скот мразеше французите и тъй като обикновено имаше работа с келнери, които не разбираше, с шофьори на таксита, служещи в гаражи и наемодатели, представяха му се много случаи да ги обижда и нагрубява.
Повече от французите той мразеше италианците и не можеше да говори за тях спокойно дори когато беше трезвен. Мразеше и англичаните, но не винаги — понякога ги търпеше, а случваше му се дори да им се възхищава. Не знам как се отнасяше към германците и австрийците. Може би не се беше сблъсквал е тях, както и с швейцарците.
Вечерта в хотела бях предоволен, че той е толкова спокоен. Приготвих чу уиски с лимонов сок, дадох му две таблетки аспирин — той ги изгълта удивително спокойно и без да възразява, след това отпи от уискито. Лежеше с отворени очи, вперени в пространството. Зачетох черната хроника и се почувствувах добре, дори изненадващо добре.
— Коравосърдечен човек сте вие — започна Скот и щом го погледнах, разбрах, че съм сбъркал ако не в диагнозата, то поне в лекарството и че уискито работеше против нас.
— Какво искате да кажете, Скот?
— Седите си спокойно, четете този мръсен френски парцал и пет пари не давате, че аз умирам.
— Да повикам ли лекар?
— Не. Не искам да имам работа с някой мръсен провинциален френски лекар.
— Какво искате тогава?
— Искам да си премеря температурата. След това искам да ми изсушат дрехите, да вземем експреса за Париж и оттам направо да постъпя в американската болница в Ньой.
— Дрехите ни ще бъдат сухи едва утре сутрин, а експресни влакове тук не спират. Защо не се опитате да си починете и да хапнете нещо за вечеря в леглото?
— Искам да си премеря температурата.
Така продължи чак докато прислужникът донесе термометър.
— Само такъв ли успяхте да намерите? — запитах аз.
Когато прислужникът влезе, Скот затвори очи и в миг доби такъв вид, сякаш духът му отлиташе от нас с бързината на Камила[45]. Не бях виждал друг човек, чието лице така бързо да остава без капка кръв и се зачудих къде ли отива тя.
— Това е единственият термометър в хотела — каза прислужникът и ми го подаде. Беше термометър за баня, поставен в дървена подложка и с металическа тежест, за да потъва във ваната. Бързо надигнах чашата с уиски и лимонов сок, отворих прозореца и за момент останах загледан в дъжда. Когато се обърнах, видях, че Скот ме наблюдава.
Тръснах термометъра с професионална вещина и казах:
— Имате късмет, че не е анален термометър.
— А този къде се слага?
— Под мишницата — обясних аз и го мушнах под ръката си.
— Недейте, няма да покаже верно — спря ме Скот.
Отново тръснах термометъра с рязко движение, разкопчах пижамата на Скот, поставих го под мишницата му, след това опипах хладното му чело и проверих пулса му. Той гледаше право пред себе си. Оставих го да подържи термометъра четири минути.
— Мислех, че се държи само една минута — каза Скот.
— Това е голям термометър — казах му аз първата безсмислица, която ми хрумна. — Умножава се по квадрата на размерите на термометъра. Този термометър е градуиран по Целзий.
Накрая извадих термометъра и го занесох под настолната лампа.
— Колко е?
— Трийсет и шест и шест десети.
— Колко е нормалната?
— Това е нормалната.
— Сигурен ли сте?
— Сигурен съм.
— Проверете на себе си. Искам да бъда сигурен.
Тръснах термометъра, разкопчах пижамата си, сложих го под мишница и засякох времето. След това го погледнах.
— Колко е?
Взрях се внимателно в скалата.
— Точно същата.
— А как се чувствувате?
— Чудесно — отговорих аз.
Опитвах се да си спомня дали нормалната температура е тридесет и шест градуса и шест десети. Но това нямаше значение, защото термометърът не се влияеше и показваше непрекъснато тридесет.
Скот подозираше нещо и аз го запитах иска ли да пробвам още веднъж.
— Няма нужда — каза той. — Можем да се радваме, че се размина тъй бързо. Организмът ми винаги се е възстановявал бързо.
— Всичко е наред — уверих го аз. — Но мисля, че все пак по-добре е да останете в леглото, да вземете нещо леко за вечеря, а утре рано — потегляме.
Имах намерение да купя мушами за двама ни, но трябваше да взема пари от него, а не ми се искаше да започваме спорове по този въпрос.
Скот не искаше да остане на легло. Искаше да се облече, да слезе долу и да телефонира на Зелда, за да й съобщи, че е добре.
— Защо трябва да мисли, че не сте добре?
— Откакто сме женени, това е първата нощ, която прекарваме разделени, и аз трябва да говоря с нея. Не можете ли да разберете какво означава това за нас двамата?
Можех да разбера това, макар че не можех да разбера как Зелда и той са могли да бъдат заедно предишната нощ. Но нямаше смисъл да спорим. Скот изпи на един дъх уискито с лимонов сок и поиска да поръчам още. Намерих прислужника, върнах му термометъра и запитах в какво състояние са дрехите ни. Надявал се след около час да бъдат сухи.
— Нека ги изгладят — така ще изсъхнат по-бързо. Не е необходимо да са идеално сухи.
Прислужникът донесе още две „противопростудни“ питиета, аз наченах моето и предупредих Скот да пие бавно. Тревожех се да не се разболее наистина, защото вече знаех, че и за най-обикновената настинка вероятно ще трябва да постъпи в болница. Но питието повдигна настроението му за известно време и той беше горд, че е изживял такива трагични мигове в първата нощ, която двамата със Зелда са прекарали разделени, откакто са се оженили. Накрая той не можеше да се сдържа повече, реши да й се обади незабавно, слезе по халат и поиска линия с Париж.
Обещаха да ни свържат, но не веднага, и малко след като той се завърна горе, прислужникът се появи с още две двойни уискита с лимонов сок. За първи път виждах Скот да пие толкова много, но алкохолът не му действуваше — той стана само по-оживен и започна да разказва как се събрали двамата със Зелда. Разказа ми как се запознали през войната, как я загубил и как отново си възвърнал любовта й; разправи ми за сватбата им и за нещо ужасно, което им се случило в Сан-Рафаел приблизително преди година. Този първи вариант на неговия разказ как Зелда и един французин — морски летец се влюбили един в друг, беше наистина тъжен и струва ми се — верен. По-късно той ми разказа други варианти на същата история, сякаш искаше да налучка най-подходящия вариант за роман, но нито един от тях не беше тъй тъжен като първия и аз винаги вярвах в първия, макар че всеки един от тях можеше да бъде верен. Той разказваше всеки път по-хубаво, но нито един от вариантите не ме трогна тъй, както първия.
Скот бе приказлив и добър разказвач. Когато разказваше, не се спъваше от правилата за правописа и препинателните знаци и не създаваше впечатлението, че е неграмотен, както писмата му, преди да са поправени. След като се запознахме, трябваше да минат две години, за да се научи да пише правилно името ми, но все пак фамилното ми име е дълго и може би колкото повече човек го пише, толкова по-трудно става да го напише вярно, и това, че той накрая го научи, му прави чест. Той се научи да пише вярно и други, по-важни неща и се стараеше да мисли вярно за много други неща. Но онази нощ той искаше да узная, да разбера и да оценя онова, което се бе случило в Сан-Рафаел, и аз видях всичко с удивителна яснота: едноместния хидроплан, прелитащ многократно в бръснещ полет над закотвения сал, цвета на морето, лодкообразните поплавъци на хидроплана и сянката, хвърляна от тях, бронзовата кожа на Зелда и загара на Скот, техните две глави — едната тъмноруса, другата светлоруса, и мургавото лице на младежа, влюбен в Зелда. Не можех да задам въпроса, който не ми излизаше от главата: ако всичко това е било истина и действително се е случило, как е могъл Скот да спи всяка нощ в едно легло със Зелда? Но може би именно това правеше историята по-тъжна от всяка друга, която ми бяха разказвали; а може би той просто бе забравил, както бе забравил и за предишната нощ.
Донесоха ни дрехите, преди да ни дадат линия с Париж. Облякохме се и слязохме на вечеря. Скот се държеше не особено твърдо на краката си и оглеждаше околните малко войнствено. Поднесоха ни вкусно сготвени охлюви с една гарафа „Фльори“ като начало. Не бяхме изяли и половината, когато извикаха Скот на телефона. Той се забави около час, накрая доядох и неговите охлюви, обрах със залъци хляб соса от разтопено масло, чесън и магданоз и допих гарафата с „Фльори“. Когато се завърна, предложих да му поръчам още, но той каза, че не искал. Предпочитал нещо просто. Но не бифтек, нито дроб или бекон, нито омлет. Искал пиле. По обед бяхме яли много хубаво студено пиле, но все още се намирахме в провинцията, която се славеше със своите пилета, така че заръчахме poularde de Bresse[46] и бутилка „Монтани“ — местно бяло вино, леко и приятно. Скот хапна малко и не можа да изпие дори първата си чаша. Както си седеше, опря глава на дланите си и загуби връзката с околния свят. Това стана съвсем естествено, той не разиграваше комедия. Стори ми се дори, че полага големи усилия да не бутне чашите и да не изпотроши приборите. Двамата с прислужника го отведохме по стълбите в неговата стая, сложихме го на леглото, аз го разсъблякох, закачих му дрехите, издърпах одеялото изпод него и го завих. Отворих прозореца, видях, че навън се е изяснило, и го оставих отворен.
Слязох долу и привърших вечерята си, мислейки за Скот. Ясно беше, че не трябва да слага и капка в устата си и че аз се грижех зле за него. Дори в малки количества алкохолът му действуваше силно възбуждащо, а след това го отравяше. Реших, че на другия ден трябва да пием колкото е възможно по-малко. Ще му кажа, че наближаваме Париж и аз искам да бъда във форма, за да мога да пиша. Това не беше вярно. Достатъчно ми беше да не пия следобед, преди да съм седнал да пиша, и докато работя. Изкачих се горе, отворих широко всички прозорци, разсъблякох се и заспах веднага щом легнах.
На другия ден времето беше чудесно и ние тръгнахме към Париж през Кот д’Ор. Въздухът беше свеж от дъжда, наоколо ни се разстилаха окъпаните хълмове, поля и лозя; Скот беше весел, чувствуваше се добре и ми разказа подред за всички книги на Майкъл Арлън. Скот смяташе, че Майкъл Арлън е човек, заслужаващ внимание, и че двамата можем да научим много от него. Казах му, че не мога да чета неговите книги. Той обясни, че не е нужно да ги чета: ще ми разкаже фабулата на всяка книга и ще ми опише действуващите лица. Изнесе пред мен цяла философска лекция за творчеството на Майкъл Арлън.
Запитах го дали телефонната връзка с Париж е била добра, когато говори със Зелда; той отвърна, че не била лоша и че имали много неща да си кажат. На обед поръчах бутилка от най-лекото вино, което можах да намеря, и казах на Скот, че ще ми направи голяма услуга, ако не ми позволи да поръчам повече, защото искам да съм във форма, за да се заловя да пиша, и в никакъв случай не трябва да пия повече от половин бутилка. Той прояви искрено желание да ми помогне, а когато привършихме бутилката и ме видя, че нервнича, даде ми малко от своя дял.
Оставих го пред дома му и взех такси до моята дъскорезница; беше чудесно да се срещна отново с жена ми; след това отидохме двамата в „Клозери де Лила“ да пием нещо. Бяхме щастливи като деца, които се срещат след дълга раздяла, и аз й разказах за пътуването.
— Не се ли забавляваш, или поне не успя ли да научиш нещо интересно, Тети? — запита ме тя.
— Можех да науча много за Майкъл Арлън, ако бях слушал. Научих някои други неща, но още не мога да ги проумея.
— Толкова нещастен ли е Скот?
— Може би, да.
— Бедният.
— Все пак научих нещо.
— Какво?
— Пътувай само с човек, когото обичаш.
— Колко се радвам!
— И аз. Ще отидем в Испания.
— Да. Само шест седмици още и тръгваме. И тази година няма да позволим никому да ни развали прекарването, нали?
— Няма. А след Памплона ще отидем в Мадрид и Валенсия.
— М-м-м-м — измърка тя нежно като коте.
— Скот е за окайване.
— Всички са за окайване — каза Хедли. — Перчат се с богатства, а нямат нищо.
— Ние сме страшно щастливи.
— Трябва да бъдем добри, за да задържим късмета си.
Почукахме на дърво и келнерът се приближи, за да разбере какво искаме. Но онова, което искахме, не можеше да ни даде нито той, нито някой друг, нито чукането на дърво или на мрамор (масичката беше с мраморна плоча). Но онази вечер ние не знаехме това и бяхме много щастливи.
Ден или два по-късно Скот ми донесе книгата си. Тя беше с пъстроцветна обложка и помня колко неловко ми стана, че е тъй крещяща, безвкусна и лъскава. Приличаше на обложката на лош научнофантастичен роман. Скот ми каза да не й обръщам внимание: тя загатвала за една рекламна табела край шосето в Лонг Айлънд, която играела важна роля в романа. Обясни ми, че по-рано харесвал обложката, но сега не. Снех я, преди да зачета книгата.
Когато я привърших, разбрах, че както и да се държи Скот, каквото и да върши, трябва да знам, че това му е като болест, че трябва да му помагам, доколкото мога, и да му бъда добър приятел. Той имаше мнозина добри приятели, повече от всеки друг от моите познати. Но и аз се включих в тяхното число, без да си задавам въпроса дали мога да му бъда полезен, или не. Щом като бе могъл да напише такава хубава книга като „Великият Гетсби“, сигурен бях, че може да напише дори по-хубава. Още не познавах Зелда и не знаех колко неблагоприятно се стичат нещата за него. Но не закъсняхме да видим това.