Роджър Зелазни, Джералд Хосмън
Пустош (17)

XVII
Колтър

Излезе от планините и се заклатушка сред морето от трева, което се простираше до Форт Мануел Лиза. Накуцваше, а слънцето напичаше гърба му. Нямаше повече планини, по които да се катери, нямаше хълмове и възвишения, нямаше буйни потоци. Това, което оставаше, разлюляната от вятъра трева на необятната прерия, беше маршрут, по който и слепец би могъл да стигне до форта. Колтър познаваше прерията като опакото на ръката си. Беше я кръстосвал с Луис и Лиза, а също и сам. Беше скитал по нея, брулен от силните зимни ветрове и от мекия летен ветрец, но никога не я беше кръстосвал, когато костите го боляха и скърцаха, а главата му сякаш плуваше в треска. Сега не можеше да различи дали тревата е вода, или водата е трева. Не можеше да каже дали той се движи, а тревата е неподвижна, или тревата се движи, а той стои неподвижен.

Задоволи се със съня за полет. Треперещото небе беше нажежено до бяло, а прашинките, които го изпълваха, бяха птици, негови събратя. Но той вече не можеше да се присъедини към тях. Дъхът му идваше на бодливи спазми. Едно накуцващо, подскачащо същество — вече не летеше. Тътрещата се несигурност на съдбата му — да се удави в снопове от трева — го плашеше повече от преследването на неговите врагове, чернокраките.

Сега се движеше като ранен сокол. Вече беше виждал птицата, която беше той сега. Изтощен от слънцето, големият екземпляр с червени рамене се беше приземил на един изсъхнал клон, само за да бъде застрелян от Крузат. Повален, соколът се мяташе в мократа утринна трева. Спомняше си очите като живи въглени, безмилостните нокти, несръчното подскачане, докато птицата се опитваше да хвръкне във въздуха.

Мъжете се смееха. Никой не помръдна, за да помогне на птицата да се освободи от мъките си. Дори и той. Срамуваше се да си спомни. Хвърлиха на сокола късове от току-що убит заек. Гледаха го как отвръща злите си очи с презрение от месото, което не е уловил сам с ноктите си. На следващата сутрин Колтър го видя да накуцва по хълма наблизо, резките движения на главата, натежалото от раната крило. По здрач държеше койотите настрана, а през нощта пропъждаше поровете. Мъжът, който го простреля, не изпитваше никакво съжаление, нито хората, които гледаха бавното страдание на птицата. Те са за съжаление, мислеше си сега Колтър, а не храброто създание, което природата е сътворила. Спомняше си последния час на сокола, неравната птича походка. Накрая, изправен до една скала, не можеше да направи нищо, освен да хвърли презрителен поглед на съдбата, която го е повалила. Накрая Колтър го освободи от мъките с точен изстрел в окото.

Сега искаше някой или нещо, трогнат от патетичното му пълзене, да му окаже същата милост. От време на време спираше и отскубваше кърлежите от кожата си, като ги завърташе обратно на часовниковата стрелка и ги пукаше между ноктите си. Понякога се просваше на земята превит на две и ги откъсваше със зъби или ги хапеше диво, заврял глава под мишница, като смучеше собствената си кръв.

Влачеше се напред през лабиринта от трева. Побутна се с крак, запълзя, приповдигна се, отново се просна. На всеки няколко метра се сгърчваше като тежко задъхана купчина плът.

Кърлежите не бяха единствените паразити, които го тормозеха. В очите му се навираха скакалци с крака като остриета и го боцкаха безмилостно. Остри като ножове тревни стръкове оставяха белези по гърдите и по брадата, прерязваха кожата на краката. Сини мухи и оси атакуваха главата му.

Пред очите му изникна картината как някога с Луис излизаха от обраслата с трева прерия. Видя себе си върху една могила, загледан надолу към морето от трева. Най-после бяха излезли от него и двамата се смееха с облекчение. И точно тогава, на този малък Олимп, беше започнала бедата: първият допир между хората на Луис и Кларк и племето на чернокраките.

— Нека ти разкажа как си го спомням аз — казваше Мериуедър Луис.

— Откъде идваш, човече? — попита Колтър и поклати глава.

Луис му отвърна с широка усмивка.

— Там, където всички ще отидем, разбира се.

— И къде е това?

— Там, накъдето си се запътил ти самият.

Развяната трева шумолеше в ушите на Колтър. Той не беше сигурен, че чува добре.

— Там, където изпратих червенокрилия сокол?

— Там, където соколите и всички останали адски създания се събират и се разпръсват… Ще ми позволиш ли да продължа?

— Към онова място?

Луис се намръщи недоволно.

— Мога ли, скъпи Джон, да продължа с това, което бях започнал да ти разправям, за конфликта с индианците?

Колтър кимна уморено.

— Е, добре… Ние се бяхме събрали на едно възвишение и гледахме огромното море от трева, също както тук, когато аз вдигнах далекогледа и видях трийсетина коня на около миля от нас. Точно над тях, върху някаква могила, видях техните собственици, чернокраки. Бяха точно толкова, колкото и конете.

Приготвих се да се възползвам възможно най-добре от положението. Реших да се представим в приятелска светлина. Наредих на Дж. Фийлдс да развее знамето, което бях донесъл за тази цел, и бавно се приближихме до тях. Е, какво мислиш, че направиха, Джон Колтър?

— Няма какво да мисля, аз бях там.

— И все пак, ако си спомняш, не можеш, поради твоята необщителна природа, да говориш за това току-така. Затова ще ти кажа. Те не направиха нищо, вероятно още не бяха видели цялата ни група. Прецених, че броят им е равен или близък до броя на конете им, и след като нямаше какво друго да правим, реших, че трябва да се приближим.

— Вместо просто да ги посрещнете?

— Така. Ние се движехме с бърз ход и когато бяхме на около четвърт миля, един от тях яхна коня си и се понесе в галоп към нас. Аз слязох от коня и го изчаках. Но когато се приближи на около сто крачки от нас, той огледа нашата група, като че ли търсеше нещо скрито.

— Той беше разузнавачът, искаше да ни огледа.

— През цялото време беше там. Аз го гледах как се приближава.

— Не особено любезно встъпление, нали?

Луис не обърна внимание на Колтър и продължи да говори.

— След това той се върна при своята група и всички се отправиха към нас, когато…

— Бяха всичко осем човека, аз ги преброих.

Луис присви устна и замахна със стрък трева във въздуха.

— Бях сигурен, че има и други, които се крият, защото видях, че оставиха доста голям брой коне.

— Е, какво трябваше да направят, да докарат всичките?

Луис погледна накриво и поклати недоверчиво глава.

— Виж сега, аз ли разказвам, или ти?

— Зависи от това, дали си в настроение да говориш истината — каза лаконично Колтър.

Луис пак не обърна внимание на забележката.

— Аз, като командир, очаквах да имаме известни трудности с тях. Беше съвсем естествено, нали са индианци.

— И те са същата стока — отряза го Колтър.

— Но като се замисля, ние се отнасяхме към тях съвсем коректно. Когато се бяхме събрали всички и бяхме слезли от конете си, ни поканиха да изпушим една лула. Аз казах „Нашият човек с лулата в момента не е тук, затова ще трябва да почакаме малко“ Така можах да ги огледам малко по-добре.

— Ще трябва отново да се намеся, командире. Откъде разбра, че те предлагат да пушим твоята лула, а не тяхната? Може би нашият преводач е сбъркал. Не му е за пръв път. Във всеки случай отлагането си беше един вид обида.

— Трябваше да е моята лула, моят тютюн — настоя Луис. — В края на краищата ние правехме жеста, нали си спомняш? Освен това аз дадох на един от тях Джеферсънов медал, на друг дадох флаг, на трети кърпа. И всички изглеждаха доволни.

— Така ти се е сторило.

— Привечер аз предложих да устроим заедно бивак, което те приеха с радост. Поведоха ни към едно спокойно място край една река, до големи дървета, пред които постлаха в полукръг големи бизонски кожи. На това място легнахме да спим. Аз казах на тези хора, че съм пропътувал дълъг път от изток покрай голямата река, която тече към изгряващото слънце; че съм бил при големите води, в които залязва слънцето, и че съм виждал страшно много народи и съм канил всички тях да дойдат и да търгуват с нас на реките от тази страна на планините. След това им казах, че съм открил, че повечето от тях са във война със съседите си и че именно аз съм възстановил мира между тях. Аз застанах първи на пост, до единайсет и половина. Дотогава всички индианци бяха заспали. После събудих Р. Фийлдс и си легнах. Наредих на Фийлдс да наблюдава индианците много внимателно и ако някои от тях се раздвижат…

— … в съня си…

— … ако се размърдат заплашително, което сметнах за много вероятно, веднага да ме събуди. Призори един от индианците, на когото бях дал Джеферсънов медал, се промъкна зад Фийлдс и взе пушката му…

— Това не е представлявало особена трудност.

— А друг взе тази на брат му.

— Още по-лесно.

— В същия момент двама други се промъкнаха и взеха пушката на Дрюър и моята.

— Най-лесно от всичко.

— Дж. Фийлдс се обърна и видя индианеца да бяга с неговата пушка и пушката на брат му, когото веднага повика. Двамата хукнаха след индианците и ги настигнаха след петдесет или шейсет крачки…

… защото индианците се оставиха да ги настигнат.

— Щом взе пушката си, Р. Фийлдс наръга индианеца в сърцето с нож. Оня пробяга още около трийсет крачки и падна мъртъв. Докато успеем да си вземем останалите пушки, те се опитаха да избягат с нашите коне и…

— Един мъртъв индианец…

— Уверявам те, че убихме още неколцина, докато се опитваха да ни откраднат конете.

— Един мъртъв индианец…

— Оставихме го да лежи там, където беше паднал, с медала на врата си. Взехме четири от понитата на чернокраките като компенсация. Аз застрелях един в корема и след като той се довлече до скалите, изгорих четири щита и два лъка с колчаните в огъня, наред с много други лични вещи. Разбира се, взех си флага обратно.

— Естествено.

— През тази нощ, докато си почивахме, ти, Колтър, застреля един женски бизон и ние хапнахме малко от месото, което беше доста добро. Пред нас се простираше прерията, равна като тепсия, само тук-там по някой кактус. Над нас бяха надвиснали тежки буреносни облаци. Пътувахме на лунна светлина. Навред около нас вървяха огромни стада бизони, като в сън, сякаш бяха някакви лунатици. А ние сигурно сме изглеждали на тези огромни рунтави животни като същински опърпани призраци. Индианският ми кон ме носеше много добре. С две думи, много по-добре, отколкото моят собствен би ме носил, което не ми дава основание да се оплаквам от кражбата.

— Няма основание — съгласи се Колтър.

След това лицето и фигурата на Мериуедър Луис в кожени дрехи се размиха и Колтър разбра, че е сам. Денят отново се беше превърнал в нощ. Звездните дечица отново бяха излезли и танцуваха. Той ги гледаше изпод завивката си от наскубана трева. Те пееха някакви странни песни.

— Ще ме оставите ли жив още малко? — попита ги Колтър.

— Какъв смисъл? — носеше се песента им. — Какъв смисъл?

— Разкарайте ми се от главата — въздъхна Колтър. — На мене не ми пука дали ще живея, или ще умра.

Не можеше да си спомни кога за последен път е ял. Някакви горчиви корени край реката, кора от дива череша някъде другаде, стари изсъхнали гъби, някакви семена, оставени от прерийните кучета, змийски яйца… Пиеше дъждовна вода, легнал по гръб с отворена уста.

Какво значение имаше?

Яденето и пиенето бяха за онези, които искат да живеят. Той беше едно дрипаво същество, дошло от стотици мили. Създание, което пълзеше, вместо да върви.

Когато нещо в студената трева изръмжа в лицето му, той учтиво го попита какво е. „Кой ходи там?“ — попита той язовеца, тръгнал на своята вечерна обиколка.

Язовецът не пожела да се представи.

Нито изръмжа за втори път. Беше надушил у човека нещо, което беше извън неговите интереси. Мина покрай него, обърнал нос встрани, и отиде някъде на лов.

Нощта стана мразовита.

Толкова студена, че звездните дечица се разтрепериха.

 

 

Някъде в края на гората и равнината един старец и един младеж седяха на един хълм на лунната светлина, притихнали в одеялата си, и мислеха за един човек. Човека, когото някога бяха наричали Сийкеда. Сега не го наричаха така. Той беше надхвърлил това име, беше навлязъл в простия свят на непознатите неща.

— Веднъж — каза старецът на младежа, — в едно тресавище намерихме тяло на човек. Този човек дълго беше лежал мъртъв, но по лицето му ясно се виждало какъв е бил някога. Мъжът е бил велик воин, много по-висок от най-високия човек от нашето племе. И кожата му беше с различен цвят: нито много тъмна, нито много светла, нещо по средата.

— Колко дълго е лежал този човек в тресавището? — попита младежът.

— Дълго време — отвърна старецът, — по-дълго от паметта на най-стария разказвач от нашето племе.

— И все още е бил човек?

— Изглеждаше точно като човек.

— Да не е бил един от Първите хора?

— Така мислехме. Но после най-мъдрият човек сред нас каза, че не може да е така. Защото ако е бил човек от Първия свят, тогава магията му си е отишла, тъй като ние го гледахме отблизо.

— И какво направихте, дядо?

— Погребахме го, както му е редът. После го забравихме. Доколкото си спомням, оттогава той не е споменаван.

— Тогава защо ми разказа за него?

— Защото скоро ще забравим за Сийкеда. Ще забравим белия човек, който тича по-добре от най-добрите от нашето племе. Ще го забравим.

— Разбирам, дядо.

 

 

— Луис? — извика Колтър, когато се стресна от съня.

Беше малко преди зората, когато двете времена се сливат, когато тъмнината и светлината са разбъркани, а въздухът е обгърнат в мистерия и мъглата излиза от тревата като стари духове на зайци.

— Луис? — извика отново Колтър и седна в тревата. Сянката не каза нито дума, само постави в краката му малък димящ сноп от сладки билки, привързан, според индианския обичай, с тънко ремъче от червена кожа.

Той позна младежа по меката извивка на раменете му. Около него имаше някакво познато присъствие. Нещо, което го връщаше назад към преминаването през големите планини. Нещо, което му напомняше за Шарбоньо и неговата жена-змия, как беше името й?

Сакагагвеа.

У нея и у този младеж имаше една пъргавина, уверена и чиста като бликащо от скалите поточе. Не беше срещал бял човек, който да се движи така, освен може би Шарбоньо и някои от френските лодкари, които срещна в Сейнт Луис. Онези мъже, които живееха при индианците. По някаква причина той отново видя Сакагагвеа онази сутрин, когато започна да ражда. Нейните вярвания изискваха тя да изяде парче от роговата опашка на гърмяща змия. Това, според нейното племе, Змиите, гарантирало успешно раждане.

След това Колтър отново беше в морето от трева.

Задуха утринен вятър с прехвърчащи малки дъждовни капчици. Колтър потрепери. Над него премина тъмен облак. Той насъбра накъсаната трева около себе си като роба. Младежът направи същото.

— Тръгнах си и забравих името ти, момче — измърмори Колтър.

Младежът направи кръг с палеца и показалеца на всяка ръка и ги притисна към очите си.

Колтър вдигна рамене.

Младежът постави ръцете си отзад.

— Момчето с раираната опашка — каза Колтър.

Момчето се усмихна и каза нещо на своя език.

Колтър се усмихна. Същото беше и на езика на кроу, Братът на ракуна.

Младежът държеше някакъв камък и го гледаше с удивление.

— Аз го издълбах. Това е моят знак. Не съм се научил да чета и пиша, но мога да нарисувам знака си достатъчно добре. Моят тотем — Колтър се засмя и чукна по камъка с нокътя на десния палец.

Младежът се засмя. Дългите прави кичури висяха и закриваха лицето му. Направи някакво движение с камъка. Подаде го обратно на Колтър.

— Не, задръж го — каза Колтър. — Той принадлежи на твоето племе. Дай го на човека, който искаше черния ми дроб. Кажи му, че съм прогорил още един на ствола на едно дърво в дяволската паст. Има също така един на една голяма открита поляна в подножието на Тийт Маунтинс. Има и други, но…

Лицето на младежа бавно се обля с огъня на слънчевата светлина. Мъглата се вдигна от тревата. Колтър видя друго лице, което се появи върху това на индианеца. То беше бяло, младеж на приблизително същата възраст. Кръчмарката до него драскаше цифри върху една плочка. Колтър не можеше да разчете цифрите. Извади джобния си нож и надраска собствения си знак върху плочката. Кръчмарката го погледна мрачно и поиска да й се плати. Младежът протегна една монета. Сякаш умората от целия живот на Колтър се надигна в гърлото му. Беше сигурен, че ще повърне.

Сега лицето на младежа беше точно срещу него. Човекът пред Колтър изглеждаше досущ като някой младок, дошъл направо от фермата. Но у него имаше нещо жадно. Тесни очи, мечешки поглед, тромави движения и в същото време някаква сръчност.

Колтър се задави и преглътна застоялия металически вкус в гърлото си.

Кой беше този човек, който твърдеше, че го познава, и когото самият той сякаш познаваше?

Гаденето премина като вълна по пътя си за другаде. Той погледна още веднъж младежа в очите. Едър, веселяк, направо от фермата, обвит с някаква животинска топлина. Някой, по когото биха кацали мухи.

— Кой, по дяволите, си ти, млади човече?

Младото лице изчезна в гъстия дим на бара. Колтър въздъхна.

— Няма ли тези видения някога да свършат?

Той изръмжа, унесе се и повърна в тревата. Стомахът конвулсивно изхвърли съдържанието си. Три гарвана се закашляха в облака над него. В позлатената следобедна трева изви вятър.

— Колко дълго трябва да чакам смъртта? — извика Колтър на гарваните.

След това сякаш се вдигна и прелетя над широката река, която минатариите наричаха Заядливата река. Плуваше, летеше, опитваше се да се приземи. Крилете му пляскаха в тревата. Той излетя от себе си, за да срещне сенките оттатък.