Сара Зетел
Възвръщане (1)

Пролог

Навлязохме. — През интеркома на товарния отсек мекият глас на Хелея звучеше неузнаваемо.

Бъриг въздъхна толкова силно, че шкембето му се прибра наполовина. Облегалките на креслото веднага се сгънаха навътре, за да компенсират образувалия се луфт. Миг по-късно едва доловимото бръмчене, което се прецеждаше през стените и пода откъм отделението на трифазовия двигател, утихна. Сега „Съюзнически куриер“ се носеше само благодарение на набраната инерция, следвайки посоката, изчислена от Хелея.

От далечния край на отсека долетяха няколко резки изщраквания — Овин бе отворила закопчалките и се надигна от креслото. Бъриг се усмихна. Овин не можеше да търпи да е вързана. Тя вече отваряше чекмеджета и повдигаше перилата около масата за размразяване, приготвяйки екипировката — ако случайно „находката“ им изпадне в шок или нещо по-лошо.

Бъриг премести тежестта си така, че креслото да се наклони към контролното табло на интеркома. Той натисна бутона „образ“, разположен непосредствено до миниатюрния плосък екран. На екрана се появи познатата схема от бели сфери и златисти линии, изобразяваща системата на Шестнайсети май. Корабът бе показан като непропорционално увеличена и мигаща червена точка между сферите. Бъриг чукна два пъти върху изображението за късмет.

Овин надникна с любопитно изражение иззад гората от кабели и монитори, но не каза нищо. Лицето й имаше призрачен вид на бледата фосфоресцираща светлина откъм товарния отсек. Бъриг се направи, че не забелязва хладния й поглед, и натисна бутона за повикване.

— Хелея — произнесе той в интеркома, — кога най-скоро можеш да ме свържеш с директор Дориас?

— Веднага щом получим приоритетна отворена линия — дойде отговорът.

— На какво разстояние сме в момента?

— При тази скорост на дрейф и ако всичко останало е както съм го пресметнала, след осем до десет часа ще се скачим със станцията на Съглашението.

— Благодаря — кимна почти равнодушно Бъриг, изключи екранчето и завъртя креслото в обратна посока. Облегалките изведнъж го притиснаха рязко и той машинално отвори закопчалките.

— Какво има? — подвикна Овин откъм купчината монитори, струпани до масата за размразяване. — Много ли ти се вижда?

Бъриг се облегна назад и втренчи замислен поглед в нея. Овин се бе съсредоточила в настройката на апаратурата, сякаш от това зависеше животът й. Беше прибрала по-голямата част от мониторите за времето на полета, ако случайно навлизането в системата се окаже твърде бурно, пък и капитан Ноч я бе скастрил, задето уредите й черпят твърде много енергия. Овин му отвърна, че да изключи всички апарати би означавало да рискува един живот, а тя не била готова на подобна постъпка.

Бъриг се засмя. Нямаше никакъв смисъл да се спори с Имеран д’ор дин Овин по въпроси в нейната област. Чиста загуба на време.

— Знаеш ли, лично аз ще почувствам облекчение в мига, когато се отървем от „нея“ — рече Бъриг. — Тая работа малко ми намирисва на контрабанда.

— Нека те светна нещо, помощник-директоре — отвърна Овин, като вдигна за миг глава от своята „пациентка“. — Тази работа наистина е контрабанда.

Бъриг въздъхна отново. От мястото, на което се намираше, вече виждаше жената под полимерната стена на активната капсула. Татуировките върху тялото на „пациентката“ бяха като парцаливи дрехи, прикрити под вързопите от кабели за захранване на системи и датчици за следене на състоянието й. Прозрачносинкавото сияние на тръбите ярко контрастираше с тъмнокафеникавата й кожа и хвърляше издължени сенки върху покритите й с белези ръце. Лицето и носът й бяха скрити под кислородна маска, но Бъриг не забелязваше гръдния й кош да се повдига.

— Какво пък — завъртя глава той, — може и да не е член на Семейството.

Овин стисна устни, без да сваля поглед от колонките информация върху екраните на мониторите. Тренираното й око веднага издири данните за сърдечния ритъм, движенията на очите, дишането и мозъчната активност.

— Но не това твърдим пред останалата част от Обитаемата галактика.

— Ще трябва да кажем нещичко, докато не разберем какво си имаме тук и защо Рудолантските витаи се интересуват толкова силно от тях. — Бъриг отново погледна към екрана. — Защото това не е поредната групичка колонисти, забравили произхода си. Имам лошото предчувствие, че този път се натъкнахме на нещо далеч по-значително. Нищо чудно да караме с нас бъдещето на Човешкото семейство.

— Или неговото минало. — Овин прокара пръсти върху полимерната стена непосредствено до скулата на жената. — Онова място беше толкова архаично.

Бъриг си припомни назъбената стена на каньона и дълбоката клисура, която вятърът бе излъскал до оголен червеникав камък.

— „Архаично“ е точната дума…

Интеркомът прекъсна изречението му. Бъриг завъртя креслото и отново се надвеси над екранчето тъкмо когато върху него се появи лице — този път на директор Дориас Уоск. Бъриг никога не се бе срещал с него „на живо“, но всеки път, когато го видеше на екрана, го оприличаваше на „усреднения човек“. Дориас бе среден на ръст, с не съвсем тъмна кожа и коса, лицето му подсказваше средна възраст и умерено чувство за хумор.

— Радвам се да ви видя, помощник-директор Бъриг — произнесе Дориас. — Как върви при вас?

— Лу и Джей ни чакаха, директоре — докладва Бъриг с малко повече ентусиазъм, отколкото изпитваше. — Взехме онова, за което отидохме.

— Той как се справя? — попита Дориас и се наведе към екрана.

— „Тя“ — поправи го Бъриг и завъртя камерата така, че Дориас да вижда масата. — В момента е в безсъзнание, в животоподдържаща капсула.

— Необходимо ли беше? — намръщи се Дориас.

Бъриг сви рамене.

— Така я получихме от Джей. Реших да я запазя в същия вид, докато я пренесем някъде, където ще са необходими по-малко обяснения.

Дориас не изглеждаше убеден от думите му.

— Но тя е дошла доброволно, нали?

— Така твърдеше Джей. — Бъриг се опита да прочете онова, което се криеше в очите на директора. — Има ли някакъв проблем?

— Не — поклати глава Дориас. Бъриг бе почти сигурен, че лъже. — Колко път ви остава — шест часа, осем?

— Осем до десет.

— Добре. Получих нареждане от госпожа Председателката да поддържам отворена линия до вас през останалата част от полета, така че, надявам се, имате настроение за празни приказки.

Бъриг хвърли поглед на Овин. Беше изпънала устни в права линия.

— Да не очаквате някакви неприятности? — попита тя.

— Винаги очаквам — отвърна Дориас. — Това е част от работата ми.

„Сякаш някой от Шестнайсети май ще може да ни помогне!“ — помисли си Бъриг. Дориас изглежда прочете мислите му, защото продължи:

— Ако стане нещо, едва ли ще можем да ви помогнем, но поне ще бъдем в течение веднага щом се случи.

— За витаите ли става въпрос? — досети се Бъриг.

— Че за кой друг? — спокойно отвърна Дориас.

Бъриг оформи едно беззвучно „Нали ти казах“ към Овин. От самото начало целият проект бе под знака на невиждана досега предпазливост. „Куриер“ бе регистриран като самостоятелен товарен кораб. С изключение на Овин и Бъриг екипажът му се състоеше от космонавти на свободен договор от половин дузина различни системи, нито една от които не се числеше към Семейството. От Шестнайсети май следяха всяко движение на витаите от мига, когато „Куриер“ бе потеглил. Засега всичко изглеждаше спокойно. Никакъв интерес към кораба, но въпреки това Бъриг все още не можеше да повярва, че ще се приберат без проблеми у дома.

— И тъй — поде Дориас и се облегна назад, — какво мислите за Царството?

— За Царството? — Бъриг повдигна вежди.

— МГ49суб1 — поясни Дориас. — Местните го наричат Царството на Безименните сили. Джей не ви ли изнесе лекция по история?

— Това беше работа на Кор — припомни му Бъриг. — Тя се прави на туземка. Но останахме там само колкото да си кажем „здрасти“. — Той се почеса по врата. — Гледахме да се изпарим бързо. Онова място… оттам не се тръгва лесно. Особено с всичките тези „очи“, които витаите са разпръснали на орбита. Имаше ли някакви…

Писъкът на корабната аларма го прекъсна. Бъриг рефлексивно повдигна глава.

— Проклятие! — изруга той и в този миг целият свят се разтърси.

Бъриг се завъртя и блъсна с рамо стената. Едва успя да се улови за облегалката на креслото, за да не се претърколи на пода. Овин, по-чевръста от него, вече бе седнала в своето и се бе закопчала — на една ръка разстояние от своята „пациентка“.

Корабът се подмяташе още известно време насам-натам, преди регулаторите да го успокоят. Засвириха още дузина различни аларми откъм противоположни краища на помещението. Пробив на корпуса, необходимост от спешна евакуация, изключване на главните двигатели. Главата на Бъриг се въртеше.

„Какво е това, за Бога? В астероид ли се блъснахме, или…“

— Взеха ви на абордаж! — изкрещя Дориас.

— Откъде знаеш? — Бъриг превключи на външните камери. Над кърмата бе увиснал грамаден черен цилиндър, чийто нос бе потънал в техния корпус.

Овин се ококори.

— Кой?

— Витаите — рязко я прекъсна Дориас. Екранът премигна и угасна.

— Не мога да видя откъде ще влязат… — Бъриг натисна бутона за повикване, после втори път.

— Тай вече тръгна — долетя гласът на Дориас откъм интеркома. — Ще се опита да ги спре при входния шлюз. Проклятие! Проклятие! Пробили са отвор през охладителните резервоари!

Бъриг втренчи поглед в стената. „Колко типично за витаите! — помисли си той. — Винаги действат направо. Защо да си губят времето с шлюза, когато там някой може да ги забави…“

— Скафандър! — извика Овин секунда преди алармата да оповести пробив.

Бъриг се надигна. Екранчето премигна и отново оживя. Нищо не можеше да направи, освен да гледа втренчено необозначения кораб, който стърчеше от страничния борд на „Куриер“. Една тъничка, почти права струйка охладителна течност се издигаше нагоре във вакуума, разпръсквайки се на облак от блещукащи кристалчета.

Чу се рязко свистене и нещо го блъсна отзад.

— Скафандърът, Бъриг! — кресна Овин.

Втълпените от безброй тренировки рефлекси се пробудиха, той дръпна вратичката на шкафчето и нахлузи херметичния скафандър, без да обръща внимание на болката в гърба. Овин завъртя настрани шлема, за да го закопчае, тъкмо в мига, когато на вратата се показа Тай, също облечена в скафандър.

— Изхвърлете „находката“ — извика тя в микрофона толкова силно, че Бъриг подскочи. — И да се махаме оттук!

— Не! — кресна Овин.

— Не можем да я оставим в ръцете на витаите.

— Въпреки това! — упорстваше Овин. — Няма да позволя на никого да извърши убийство на борда на моя кораб.

Корабът също се намеси, съобщавайки с равнодушен глас за пробив във външната обвивка, в стената на танкера и утечка на охладителна течност.

Единственото, което можеха да направят, бе да попречат на витаите да вземат онова, което бе открило Семейството.

„Тя не е част от Семейството“ — припомни си той, докато заобикаляше Овин, която извика нещо, но Тай я сграбчи и я задърпа към шлюза. Бъриг протегна ръка към главния шалтер на капсулата.

Зад гърба му се разнесе писък на разкъсван метал. Въздухът отново се раздвижи рязко и краката на Бъриг поддадоха. Палубата го блъсна в гърба и заля лицевото му стъкло с охладителна течност.

Той се претърколи и едва успя да се изправи на колене. Над него през отвора в стената, от който бликаше охладителна течност, се промуши фигура в червен скафандър. Алармите пищяха оглушително. Овин и Тай крещяха. Бъриг чувстваше, че повече не може да издържа. Още две фигури в червени скафандри се промушиха откъм разбития резервоар.

Първият нападател измъкна от колана си дълга метална пръчка. Вторият размаха своята към Овин и Тай. Бъриг вдигна ръка да се защити. Нападателят я отби небрежно и го настъпи с коляно в гърдите. Пръчката завършваше с тънко острие. Бъриг го виждаше съвсем ясно, докато се приближаваше към шията му. Той се задави и опита да си поеме въздух. Размаха ръце и вдигна едри пръски от охладител, които полепнаха върху лицевото стъкло. Нападателят се изправи и Бъриг посегна към закопчалките на шлема си. Пред погледа му се спусна пелена и той безпомощно размаха ръце. Нямаше какво да диша, нито сила, с която да се изправи и да потърси Овин и Тай. Последното, което видя, бе как нападателят въведе освобождаващия код в поддържащата капсула и спокойно изчака повдигането на капака, под който се намираше безценната им „находка“.

„Откъде са разбрали за нея? — помисли си Бъриг. — Как, за Бога, са научили, че тя…“

И издъхна с отворени очи.