Робин Гидиън
Страстната робиня на пирата (10)

Десета глава

Не бяха си казали нищо от часове. Лорин седеше пред колибата, загледана във вълните, които се плискаха по брега, като си мислеше за Дерек и се чудеше познава ли го всъщност. Това, което знаеше със сигурност, бе, че не й се иска той да тръгне към Сейнт Луцифер. Каквото и да представляваха всъщност Големия мъж и Голямата къща, то можеше да означава само неприятности, а колкото и умел борец да бе Дерек, той най-вероятно щеше да бъде победен. Тя седеше, питаше се и проклинаше Дерек за неговата упоритост и неотстъпчивост, вече на път да се ядоса.

— Стой вътре, докато ме няма — нареди й той, като прекрачваше прага.

Лорин се сепна от звука на гласа му. Беше се замислила толкова дълбоко, че не усети кога се е приближил. Погледна го и й мина мисълта дали това шпиониране е ново за него, или му е стар навик. Дерек беше сменил бялата копринена риза с жабо с тъмносиня, а върху нея бе облякъл черна жилетка. В тъмни дрехи от глава до пети трудно можеше да бъде забелязан през нощта.

— Тръгваш ли? — попита Лорин, като не можа да устои въпреки очевидността. Дерек кимна. — И не ми ли позволяваш да дойда с теб?

— Твърде е опасно — обясни той.

— Твърде опасно за мен, а не за теб, така ли? Предполагам, че това не е обида.

Лорин отвърна поглед. Боеше се за неговата безопасност, боеше се, че чувствата й към него стават все по-силни. Между дърветата се донесе смехът на грубите пияни мъже от селото. Те бяха близо и на Лорин хрумна блестяща идея, на която тя толкова се зарадва, че не можа да сдържи усмивката си.

— Оставиш ли ме сама, аз ще бъда беззащитна срещу тези мъже, ако тръгнат да ме потърсят. Знаеш това толкова добре, колкото и аз. Грегър… той ме желае. Пък и му се иска да ти отнеме нещо и на теб… а аз не искам да ме изнасилят заради някакво извратено желание за мъст към теб. — Тя погледна нагоре към него, убедена в логиката си. — Всъщност ще бъда на по-сигурно място, ако дойда с теб, отколкото ако остана тук, не мислиш ли?

Докато Дерек се колебаеше, долетя отново дрезгавият смях — по-близо отпреди, и някой изрева:

— Искаме жена!

Дерек ядосано скръцна зъби, погледна надолу към Лорин, запитал се дали тя не бе организирала някак си този инцидент.

— Добре. Можеш да дойдеш с мен, но те предупреждавам — гледай да не ме бавиш. Ще имаме много да вървим, така че ще ме следваш и няма да се оплакваш.

— Да, сър — отговори Лорин и усмивката й засия победоносно. — Няма да съм ти в тежест.

— И преди съм чувал такива глупости — промърмори Дерек сърдито.

Те тръгнаха по здрач и докато минаваха през дърветата и оризищата, вече бе мръкнало. Дерек два-три пъти мушна ръка под жакета си — да пипне гладката дръжка на кремъчния пищов. Надяваше се, че няма да му се наложи да го използва през нощта. Това беше само една разузнавателна акция, подобна на онези, в които бе участвувал в Индия и по-късно в Африка по време на военната си служба. Ако всичко вървеше добре, той щеше да открие къде държат Аманда и после щеше да разработи план за освобождаването й.

Дерек се опита да не мисли, че Лорин е с него и за опасността, на която я излага. Неведнъж си помисли дали да не й даде камата си и да я прати обратно в колибата. Въоръжена, тя щеше да е нещо повече от предизвикателство за пияните пирати. Но не биваше да забравя и Грегър: той силно я желаеше. А и това, че Лорин беше негова „собственост“, само увеличаваше апетита на пиратския капитан изменник.

Излязоха от горичката и тръгнаха по дългата бяла ивица на пясъчния плаж. Дерек спря, за да погледне къде е Лорин, и тя се блъсна в него, защото го следваше неотстъпно. Беше я настъпил, но тя пъргаво отскочи, преди да е пренесъл цялата си тежест върху крака й. Той забеляза, че тя е боса, и изпита силна вина.

— Как са ходилата ти? Болят ли те?

Лорин поклати глава.

— Харесва ми. Като дете напролет винаги първа захвърлях обувките си. Мама, татко и особено Ида вечно ми викаха да ги обуя. Ида казваше, че не е възпитано една млада дама да излиза боса навън, но не им обръщах внимание.

Дерек я погледна и си помисли, че тя сигурно е карала сърцата на момчетата да затуптят по-силно. И какво ли биха помислили грижовните й родители сега, когато тя беше облечена в прозирна бяла коприна, боса и пътуваше с мъж, който на вид беше пират? Той прогони мислите от главата си и се опита да не забелязва колко привлекателна изглежда тя на бледата светлина на полулунието.

— Първото, което трябва да направим, е да намерим лодка с гребла — каза той по-сурово, отколкото беше нужно, недоволен от себе си, че е забелязал очарованието на Лорин в такъв момент. — Смятам, че имаме на разположение осем часа мрак. След това става страхотно рисковано.

— Ако се разделим, ще можем да претърсим по-голям район — предложи Лорин. — Ти върви натам, а аз в другата посока. Да се срещнем, тук след тридесет минути.

Дерек сви вежди. Не беше свикнал да работи с партньор, още по-малко да му нарежда жена. Изненада се от себе си, че не протестира, а кимва в знак на съгласие. Двадесет минути по-късно Дерек чу Лорин да го вика. Инстинктивно извади камата си и затича към гласа й. Тя беше на не повече от петдесет ярда. Не му беше трудно да я открие — белите й копринени дрехи проблясваха и ясно се забелязваха.

„Трябваше да й дам да облече нещо друго. Тази бяла коприна твърде лесно се вижда. Но вече е късно… По дяволите, не биваше да я взимам със себе си.“

Дерек забави бяг, когато Лорин отново го повика, и той долови в гласа й само радост. Докато приближаваше, забеляза как широките й крачки разтваряха дрехата и изпод нея се виждаше доста от нозете й. Това го развълнува и той за стотен път през този ден се прокле, че я желае.

— Открих една малка лодка — каза Лорин и лицето й грееше от въодушевление. — Тя е точно зад завоя и е достатъчно голяма за двама ни. Има си и весла, и всичко!

Лодката явно беше направил някой от местните — беше заострена като кану. На десния борд имаше дълъг балансьор за стабилност в бурни води. Дълга и тясна, тя щеше да цепи уверено водата и нямаше да им е трудно да се придвижат с нея. Спуснаха лодката във водата и Лорин седна отпред. Дерек хвана греблото и загреба, впечатлен от сръчността на Лорин.

— Дръж посока към малкия остров пред нас — прошепна той, като знаеше колко ясно се чуват гласовете над вода. Да откраднеш лодка на беден островитянин беше достатъчно позорно, но двойно по-позорно щеше да бъде, ако ги заловяха. — Ако предположението ми е вярно, Сейнт Луцифер е точно зад нас.

— Его го — прошепна развълнувало Лорин, когато злокобните очертания на Сейнт Луцифер се възправиха, право пред тях. Тя загреба дълбоко във водата, натискайки още по-силно.

— По-леко — каза Дерек, понижил глас, въпреки че бяха твърде далече, за да ги чуят. — Не искам да останеш без сили, като стигнем. Не се знае какво посрещане ни очаква.

Минаха два часа, докато стигнат до Сейнт Луцифер. Според приблизителната му преценка бяха изминали осем или девет мили. Връщането щеше да бъде много по-бързо, защото северният вятър щеше да е зад тях, Дерек наблюдаваше Лорин в гръб, докато ръцете и раменете й се свеждаха над греблата. Закръглената й, приведена фигура и енергичен дух му се струваха извънредно привлекателни и непреодолимо женствени. Гледайки Лорин в гръб, той се чудеше какво изобщо е намирал в белите дебютантки с твърде тънките им тела, невидели никога слънце… а може би и мъж.

Сейнт Луцифер беше малко повече от миля дълъг и половин — широк. На запад теренът постепенно се издигаше и беше напълно непроходим. Гъсто обраснал в гори и храсталаци, той беше напълно лишен от питейна вода, освен събираната от дъждовете.

— Къде предполагаш, че е Голямата къща? — попита Дерек.

Лорин го погледна, спотаила усмивката си. Дерек я питаше за мнението й и уважението, с което и говореше сега, й беше приятно. Когато им оставаха по-малко от сто метра до тъмния бряг, тя се остави да я води инстинктът й.

— Струва ми се, че там, вляво. Достатъчно високо, за да не достигат приливите, и достатъчно навътре в гората, за да бъде закътана от силните ветрове. Ако Голямата къща беше построена ей там горе, на билото, по-трудно щеше да си доставят запаси.

Дерек не отвърна нищо на теорията й, понеже му хареса повече, отколкото искаше да признае. Хиляди различни неща в Лорин му бяха приятни и това беше поредното, което се прибавяше към тях.

— Да вървим тогава — каза накрая Дерек, отново шепнешком, защото приближаваха острова. — Да намерим равен бряг, където можем да слезем и да скрием лодката.

Те стъпиха благополучно на брега и покриха лодката с клони и палмови листа. Дерек хвърли последната клонка върху лодката и се обърна към Лорин.

— Странно — каза той с мек глас, — много безразсъдства съм вършил през живота си, но винаги съм ги правил сам. И сега не мога да разбера дали съм в по-голяма опасност, като си с мен, или съм по-добре защитен.

— По-добре да си с мен — отговори Лорин, слисана от неговата откровеност. От това внезапно й стана неловко и тя се извърна. — Да започваме вече. Имаш ли някаква представа как всъщност изглежда Голямата къща?

— Никаква. Дори не съм сигурен дали съществува. Ти си тази, която е чула за нея.

— Прав беше, че ще е страхотно рисковано — прошепна тя.

Лорин не вярваше в късмета. Нейният баща я беше предупредил колко вредни могат да бъдат суеверията.

— Всеки, който вярва в късмета, е глупак — беше рязката преценка на Майкъл Мастърс.

Но когато Дерек и Лорин заобиколиха групичката колиби, пробивайки си път през гъсто израснала млада гора, те се озоваха на една полянка. Там се изправяше висока масивна къща, контрастираща със селското си обкръжение.

— Татко, ти не си нрав. Наистина има късмет.

— Какво? — попита Дерек, учуден от шепота на Лорин.

— Нищо… Просто казах нещо на баща ми, това е всичко.

Дерек поклати глава и промърмори:

— Лорин, и хиляда години да живеех, пак нямаше да те разбера.

Голямата къща отговаряше на името си. Висока два етажа и повече от сто стъпки дълга, тя разточително показваше благосъстояние, което надминаваше всичко, което Дерек бе виждал по островите, с изключение на някои къщи, принадлежащи на англичани, на Сейнт Джон и Сейнт Кроа. Когато огледа внимателно къщата, той забеляза, че вътре не свети нито една лампа и нямаше признак някой да е буден.

— Сигурна ли си, че не би останала да наблюдаваш отвън? — попита Дерек.

— Напълно. Влизам вътре с теб. — Тя му се усмихна закачливо. — Аз съм лично заинтересована от твоя успех. Колкото по-бързо освободиш тази дама, толкова по-бързо ще освободиш и мен.

Дерек поиска да й каже, че тя всъщност не е негова пленничка. Поиска да каже на Лорин, че веднага щом може, ще я изпрати с кораб далеч от цялата тази лудост и тя никога повече нямаше да го види. Но вместо това само се усмихна леко, излезе от дърветата ниско приведен и се насочи към Голямата къща.

Влязоха през един прозорец със завеса. Вече вътре, Дерек извади пистолета си и вдигна предпазителя. Металическият звук на зареждано оръжие беше знак за Лорин да тръгне. Той се усмихна окуражително и я потупа по ръката.

— Всичко ще бъде наред, не се тревожи. Няма да ранявам никого.

„Освен ако не се наложи“ — помисли си Лорин. Внезапно тази дръзка игра престана да й бъде забавна и тя усети опасностите, на които се излагаха, да затягат обръч около тях.

— Да се разделим — прошепна Лорин — и да се срещнем тук след час. Ако нещо ни попречи, чакай ме при лодката. Ако ме няма там до изгрев-слънце, тръгвай без мен.

Дерек я хвана за рамото и я притегли към себе си, притискайки тялото й. Устата му се сля с нейната в изненадваща силна, страстна целувка, от която дъхът й спря.

— Внимавай — прошепна той и устните му леко докосваха устните на Лорин, докато говореше. — И не се притеснявай, никога няма да напусна този остров без теб. Ако нещо тръгне зле, извикай, и аз ще дотичам, и Бог да е на помощ на нещастника, който се изпречи на и ми ми.

* * *

— Грижи се само за себе си, аз мога да се грижа…

— Това съм го чувал и преди — прекъсна я рязко Дерек. — Но наистина внимавай. — Той се обърна и излезе от стаята, като се движеше безшумно и оставил Лорин да се чуди какво ли означаваше тази неочаквана, целувка.

Лорин огледа стаята. Това очевидно беше склад. На няколко рафта край трите стени беше натрупано ленено платно. Вече сама без Дерек и смъртоносното му оръжие, което да я пази от злодеи, тя усети капки от нервна пот по слепоочията си. С досада отметна косата от очите си и съжали, че й бяха откраднали специалните й гребени за коса от злато и слонова кост и не можеше да прихване косата си.

Нямаше представа откъде да почне и дори какво да търси. Дерек беше споделил малка част от плановете си, но и в най-словоохотливия си разговор почти нищо конкретно не беше й казал.

В първата стая, която Лорин провери, спеше един старец. Брадата му беше дълга и бяла и в съня си той изглеждаше много слаб и много стар. Това не можеше да бъде Големия мъж, за когото пиратите от „Неверник“ бяха говорили с такова страхопочитание. Лорин продължи нататък.

В следващата стая възрастна жена се беше свила на една страна в тясно легло, а в друго легло до отсрещната стена спяха две деца.

„Слуги — предположи Лорин. — Десетки стаи има тук, а слугите все така трябва да се свиват с децата си.“

Едно от децата се надигна на лакът и погледна сънено Лорин.

— Анджелина?

Лорин отправи към него най-милата си усмивка, въпреки че се уплаши до смърт.

— Шшт! Хайде заспивай! — каза тя нежно, но категорично, като се молеше да не се събуди майката на детето. — Не бива да стоиш будно толкова късно.

Детето се сви до братлето си, придърпа върху раменете си лекото памучно одеяло и послушно затвори очи. Лорин притвори вратата и няколко пъти вдиша дълбоко, за да се успокои. Едва й се размина. Ако детето беше събудило майка си, щеше да настане същински ад.

Лорин обиколи стаите на първия етаж, но не намери нищо обещаващо в тях.

Чудеше се откъде ли е избрал да започне Дерек. Пак си помисли, че той се движи твърде тихо за такъв едър мъж. Почуди се дали баща му не го бе научил така, също както нейният баща беше учил Лорин и братята й да ходят тихо, когато играеше карти на масата след вечеря.

Последната стая преди тясната вита стълба, която водеше към втория етаж, й се стори обнадеждаваща. Там имаше малка маса с няколко дебели книги. Тя влезе вътре, след като се увери къде са свещникът и кибритът, и затвори вратата. Стаята потъна в непроницаем мрак. Без да вижда нищо, Лорин тръгна с протегнати ръце, със ситни стъпки, като преценяваше мислено разстоянието, което трябваше да измине докато стигне до свещника. С вътрешното си зрение лесно видя свещника. Без да се залута, драсна клечката и го запали. Стаята се озари с мека жълта светлина.

Вълнението й нарастваше, тя задиша учестено. Страхуваше се, но и беше развълнувана. Почувствува се повече от всякога участник в акцията. Семейството й прочутите и могъщи Мастърс, се бяха изправяли срещу големи противници през годините. Но в тези битки — едни от които бяха водени на законното полесражение в съдебната зала, други — по пряк и не толкова цивилизован начин — Лорин винаги бе държана настрана. Нейните родители я пазеха от подобни неща въпреки желанието й.

Тя все още не беше напълно сигурна дали Дерек е наистина свестен човек, който се опитва да победи злодей, или злодей, който се опитва да се отърве от — някакъв враг. Отговорът на този въпрос можеше да почака… Засега й стигаше да прави всичко възможно, за да се сдобие със сведения, с които да разобличи Големия мъж и да освободи невинните млади жени, които като нея бяха станали жертва на капитан Грегър.

Тя сложи на масата най-близката книга и я запрелиства. Слава богу, беше написана на английски. Лорин я прегледа набързо, но не откри нищо, което директно да свидетелствува за купуване и продаване на жени. После се зачете по-внимателно. Беше счетоводна книга, която не съдържаше нищо по-интересно от опис на разходите за храна на домакинството. Очевидно цялата храна, консумирана от обитателите, се е доставяла с кораб на острова. Тя остави книгата и взе втора, като я наклони така, че да чете по-лесно под слабата светлина на единствената свещ. Тази книга съдържаше информация за скъпоценности, продадени на аукциони. Сърцето на Лорин затуптя по-силно. Към „перата“ по продажбите имаше съответна бележка и на една от тях тя прочете „Мис Малаки“.

Това беше дневникът, с който можеше да докаже, че Големия мъж стои зад пиратските акции на „Неверник“! Ако Големия мъж е ръководил продажбата на скъпоценности, завзети от „Мис Малаки“, тогава бе близко до ума, че той стои и зад продажбата на нещастните жени, завзети от „Мис Малаки“!

Лорин тъкмо затваряше дневника с намерение да го отнесе, за да го разучи по-късно подробно, когато вратата се отвори и вътре пристъпи белобрад старец, когото бе видяла да спи. Облечен в дрипава нощница, той я погледна с помътени от съня очи.

— Коя си ти? Какво правиш? — попита той с гробовен глас. Изглеждаше по-скоро смутен, отколкото сърдит.

— Аз… Аз тъкмо преглеждах сметките на разходите за храната — каза тихо Лорин, молейки се лъжата да хване място. — Казаха ми, че не излизали точно.

— Ти си нова тук, а? — Очите на стареца я огледаха преценяващо, както би преценил качеството на кон на аукцион. — Защо не си от жените на мистър Мичъл? По-добре платени са от прислужниците.

„Мичъл ли?“ — почуди се Лорин. Ръцете й се разтрепераха и тя ги мушна под масата, за да не се виждат.

— Не знам — каза накрая Лорин, опасявайки се, че ако разговорът продължи повече, старецът може да я заразпитва за нейната история. — Не ми беше предоставен избор. — В този миг й хрумна нещо и преди да я овладее страхът, тя каза: — Може би Големия мъж не ме желае.

На лицето на мъжа се появи сива, уморена усмивка.

— Не мога да го повярвам — каза той. Очите му отново я прецениха. — Но понеже си нова тук, да те предупредя: ако някога Алдън Мичъл чуе да го наричаш Големия мъж, това да си част от неговия харем би било най-малката от твоите грижи. Той ще те даде на онези варвари на борда на „Неверник“ и ако след това от теб остане нещо, те ще те продадат на някое чудовище от Перу или Боливия. — Мъжът направи гримаса при тази мисъл. — Никоя жена не се е върнала след всичко това. Боливийците… те не ценят красивите млади жени. Те обичат да причиняват болка, млада лейди.

— Да, сър — отговори шепнешком Лорин, — ще послушам съвета ви и ще показвам най-голямо уважение към мистър Мичъл.

Старецът изсумтя одобрително. Той никак не харесваше Алдън Мичъл и знаеше през какви ужаси преминават жените от личния му харем. Отначало това го разстройваше много, но с годините свикна да не се интересува какво се случва на жените, щом те не бяха от островите и не ги познаваше лично.

— Просто да ме бяха уведомили, преди да правят промени тук — промърмори той по-скоро на себе си, отколкото на нея. — Как се казваш?

Лорин, притеснена да не бъде разкрита, не успя да измисли подходяща лъжа.

— Лорин — изтърва се тя.

— Е, Лорин, върви да спиш. Можеш да свършиш работата си сутринта. И помни, ако някой събуди мистър Мичъл преди обяд, получава от него камшик. А кожата ти е много нежна за камшик.

Старецът излезе през вратата и я остави открехната. Лорин въздъхна, смаяна, че хитрината й бе успяла. Ужасно се бе страхувала да не бъде разкрита и че ако старият мъж се беше разсънил, нейните отговори щяха да предизвикат повече въпроси и неумелите и лъжи — разобличени.

Сега беше благодарна, че косата и кожата й са тъмни. От това, че носеше местни дрехи, бе успяла да мине за тукашна, поне пред сънения старец. Ако беше руса, той веднага, щом я забележеше, щеше да вдигне тревога.

Лорин взе счетоводната книга, духна свещта и напусна стаята, тихо и внимателно затваряйки вратата след себе си. Спря се и се запита колко ли време е минало, откакто влезе в Голямата къща. В това време от хола долу се чуха силни викове на тревога, пронизителни, но определено мъжки. Миг по-късно долетя друг мъжки глас, тъп звук от юмручен удар в мек стомах и от сгромолясване на тяло на пода.

По тропота на ботуши Лорин разбра, че Дерек тича с всичка сила надолу по стълбите. Без да чака указания, тя се затече през къщата, насочвайки се към склада за платове, откъдето бяха влезли.

— Бягай, по дяволите, бягай! — извика Дерек зад нея.

Лорин скочи стремително през отворения прозорец, приземи се тежко и изтърва книгата. Тя се изправила колене, грабна счетоводната книга и погледна към прозореца точно когато Дерек с единия крак в къщата, а с другия на прозореца, извади пистолета си от кобура. Той стреля в тъмното. Лорин не видя в какво се целеше, но разбра, че куршумът му е улучил целта.

„О, боже ще загинем!“ — помисли си Лорин, когато се изправи на крака и хукна да бяга.