Колин Уилсън
Знаменити престъпници (28)

Наемни убийци

„Започнах да убивам хора само за удоволствие, когато бях осемгодишен. После научих, че мога да получавам добри пари за убийства, затова влязох в бранша…“ Тези признания принадлежат на двайсет и две годишния мексиканец Зосимо Монтесино, чиито убийства определено надвишават сто и петдесет. Първата му жертва била една „вещица“, която омагьосала родителите му, като им дала странна отвара.

Дванайсет години по-късно Зосимо и неговите главни помощници, двамата братя Алкосер, устроили засада край град Тепалсинго — били наети от местен фермер да убият политика Мендоса Омана. Мендоса бил придружаван от жена си и тригодишния си син, но това нямало значение. И тримата били покосени с пушки и бащата и синът умрели веднага. Ридаещата майка, която лежала до тялото на сина си, помолила двама случайно минаващи селяни да й помогнат. „Ние не се бъркаме“ — отвърнали те и отминали.

Нехайната жестокост

След малко по-малко от два месеца убийците били арестувани в колиба в предградията на Мексико Сити. Те спокойно приели залавянето си, като че ли е шега, и Зосимо небрежно признал за своите сто и петдесетина убийства, извършени на цена от три до сто и петдесет лири. След седмица той заявил, че признанието му е било изтръгнато с мъчения. „Всъщност не съм убил повече от пет-шест души, и то обикновено при самоотбрана“.

За повечето от нас тази нехайна жестокост е непонятна. Тя е по-страшна от по-познатия тип убийство — престъпленията от страст, алчност яли гняв. За тях поне има лични мотиви. Да убиеш непознат за пари ни се струва по-извратено. Дали съществуването на такива чудовища е признак за някакво дълбоко заболяване на нашата цивилизация?

Не непременно. Грешно е да съдим Зосимо Монтесино въз основа на критерии, валидни за средния жител на Лондон или Ню Йорк. Самото Мексико е странен социален парадокс. Броят на убийствата в тази страна е най-висок в света — повече хора умират от убийства, отколкото от болести, и все пак допреди няколко години по брой на малолетните престъпници Мексико се нареждаше на едно от последните места. Семействата в селските райони са много близки — мексиканският юноша не се срамува да прегърне майка си публично.

От друга страна, заради огромната бедност, животът е евтин. Само хората в богатите общества приемат болестта и смъртта като катастрофа. Всички бедни общества се отличават с голям брой убийства — това се отнася за повечето тропически страни. И днес, с все по-голямата урбанизация — и просперитет — на Мексико, броят на малолетните престъпници също постоянно нараства. Няма нищо чудно в това, че страната, изглежда, е попаднала в спиралата на престъпността.

Теориите на антроположката Рут Бенедикт ни позволяват да разберем какво става. Тя наблюдавала индиански общества с високо равнище на сътрудничество, докато други племена били природно подли и егоцентрични. Мексико е в процес на преход от първата към втората категория. Това не означава, че някой ден там ще живеят само подли и егоцентрични хора. Цивилизацията може и да поражда много проблеми, но също създава и много хора, които обичат ближните си. Следователно има основания за оптимизъм.

Отначало в повечето първобитни общества се наблюдава висока степен на сътрудничество и постепенно те се развиват към егоцентризъм. Когато стават по-цивилизовани, започва обратен процес към по-висока степен на сътрудничество и това, изглежда, е своеобразен обществен закон. Но когато една цивилизация се развива от висока към ниска степен на сътрудничество, бедните първи усещат резултата — един жизнерадостно коравосърдечен социолог сравнява процеса с плъховете, които първи умират при чума. Това обяснява съществуването на хора като Зосимо Монтесино. От неговите признания става ясно, че той е живял в покварено и жестоко общество, в което или убиваш, или те убиват.

Зосимо казал в полицията: „Не разбирам защо вдигате толкова голям шум около мен. Познавам хора, които са убивали повече. Например капитанът от полицията Косме Малдонадо. Той е истински масов убиец. — И подробно описал как заедно с един от бандата си накрая застреляли Малдонадо. — Трябваше да го простреляме с тринайсет куршума, защото беше много дебел“.

Дали Малдонадо е бил такъв масов убиец, за какъвто го представял Зосимо? Сигурно. Преди няколко години на полицията в аржентинската столица Буенос Айрес до такава степен й писнало да търпи вълната на престъпност, че бил сформиран специален отряд за екзекуции — прибрали всички известни гангстери, завели ги на „разходка“ и изхвърлили надупчените им с куршуми трупове на места, където да привлекат вниманието и да послужат като предупреждение за други престъпници. Естествено този „отряд за сурово правосъдие“ до такава степен излязъл извън контрол, че се наложило самата полиция да се справи с него. Поуката е позната: в страни с огромна престъпност и страшна бедност, в които полицаите са зле платени, те са принудени да се конкурират с престъпниците по жестокост. Затова Зосимо може би не е преувеличил, като е обявил капитана от мексиканската полиция за по-ужасен убиец от себе си. Ала всичко това се отнася за обществото с ниска степен на сътрудничество, в което двама селяни могат да гледат как майка и дете загиват, покосени от куршуми, и да отминат с думите „Това не ни засяга“.

Въпреки че в никакъв случай не е правило при мексиканските престъпници, Зосимо не е и изключение. През 1972 г. Мартин Ривера Бенитес по прякор Голямата душа от щата Идалго заявил на полицията: „Не мога да преброя колко хора съм убил за пари. Славата ми е толкова голяма, че често имам дълъг списък на чакащи. За да докажа, че съм си свършил работата, отрязвам главата и я показвам на човека, който ме е наел“.

В неговата „морга“ в гората край Хасатипан намерили дванайсет обезглавени трупа, но те навярно са съвсем малка част от хората, които Бенитес убил между 1969 и 1972 г. Полицията смята, че броят на жертвите е над петдесет. „Не виждах нищо лошо в това да убивам за пари — казал Бенитес. — Ако не го правех аз, щеше да го прави някой друг. Пък и се плащаше по-добре, отколкото на ратай“. Това напомня за думите на лондонския гангстер Реги Крей към неговия биограф Джон Пиърсън, че в обществото, в което са родени, престъпността е единственият начин да се измъкнеш от обществения коловоз, в който си заседнал.

Друг важен аспект на психологията на наемния убиец се откроява в случая с Нестор Менсиас Аларкон, двайсет и шест годишен младеж, който убил Исабел Гарсия и деветгодишната й дъщеря Елвира с мачете. Аларкон заявил, че извършил убийството по поръчка на своята работодателка сеньора Мартинес Ангилар, която ревнувала заради старата любовна връзка между мъжа й и жертвата. След като платила на знахар петдесет лири — хиляда песос — да „изцери“ Исабел от любовта й, нетърпеливата сеньора Ангилар възложила на Аларкон да я убие — или поне така твърдял той. Аларкон получил петдесет и пет Лири. „Това са много пари за човек като мен“, казал той.

Деветгодишната дъщеричка на сеньора Гарсия била при майка си и убиецът я харесал, „защото беше мило и любезно момиченце“. Но тъй като видяло как посичат майка му с мачете, детето се нахвърлило срещу Аларкон и също било убито. На такива убийци, каквито има много в Мексико, може и да им се размине, ако — казал Аларкон — работодателката му била платила. Но сеньора Ангилар си изпуснала нервите, когато той признал, че е убил детето, и го нарекла садист. Отказала да му плати и той допуснал грешката да се укрие, с което автоматично го заподозрели.

Полицията била убедена, че Исабел и дъщеря й са убити при опит за изнасилване. Веднага щом го арестували, Аларкон си признал всичко и изобличил работодателката си. Важното тук е, че според него той се чувствал длъжен да изпълни заповедта на работодателката си просто защото бил неин служител, а тя стояла по-високо от него в обществото.

Престъпната психика

Психологът, към когото се обърнали да обясни друго поръчково убийство — жертвата била Олга Дънкан, а убийците Луис Моя и Гюс Балдонадо били наети от ревнивата и отмъстителна свекърва на Олга, майка Дънкан — отбелязва, че двамата извършители били мексиканци от бедни семейства и нямали проблем да изпълнят заповедите на бяла жена, която смятали за социално по-високостояща от себе си. С други думи, те смятали, че им е простено да извършат убийство, също както войниците при Ми Лай се чувствали опростени, защото старши офицер им заповядал да избият цивилните виетнамци. Войниците обикновено не изпитват угризения да убиват по време на война; бедняците от „социално нисша група“ често се чувстват като на война със заобикалящото ги общество, намиращо се на ниска степен на сътрудничество.

Случаят с майка Дънкан също повдига интересния въпрос за психиката на човека, който наема убиец. Елизабет Дънкан имала типично престъпна психика, каквато се наблюдава при убийци като Невил Хийт, Марсел Петио и Джордж Смит — тя била внушаваща доверие измамница, която до такава степен се вживявала в лъжите си, че сама започвала да им вярва.

Майка Дънкан е пример и за едно по-рядко срещано явление: женския аналог на „праведника“ на А. Е. Ван Вогт — мъжа с параноична мания, че е „прав“, който е готов на всякакво насилие, за да не признае, че може би греши.

Елизабет Дънкан също била „праведница“. Когато си наумявала нещо, започвало да й се струва, че е природен закон да го получи — религиозният „праведник“ би казал, че такава е „волята Божия“. В нейните очи жената, омъжена за сина й въпреки нейната воля, нямала право да живее. Изкушаващо е да заявим, че е била луда — а ако лудостта се определя като загуба на връзка с действителността, тя наистина е била невменяема. Но даже да е така, това е било по нейно желание, по нейно решение. Искало й се да вярва, че желанията й са природен закон, и винаги живеела така, че да й се разминава.

Същото може би се отнася за основната фигура в един от най-жестоките случаи на наемно убийство в Америка през последните години. Човекът зад престъплението бил красивият уравновесен млад правист Джо Пийл, градски съдия в Уест Палм Бийч, щата Флорида. Пийл бил „кариерист“, чиято амбиция била да стане губернатор. През 1949 г., на трийсет и две годишна възраст, той изглеждал на път да изпълни желанието си. Харесвали го, приемали го в обществото, притежавал няколко процъфтяващи заведения, сред които нощни клубове. Освен това извличал изгода от порока, ала съседите му не знаели нищо за това.

През 1949 г. Пийл се запознал с бившия затворник Флойд Холзапфел. Холзапфел също бил красив и чаровен и в досието му нямало нищо сериозно — няколко некадърни обира на бензиностанции, за които излежал различни присъди. Той по-скоро имал безволев, отколкото зъл характер, струвало му се, че съдбата винаги му раздава слаби карти, и изпитвал силно желание да го харесват и приемат.

Главна пречка за плановете на Пийл било политическото влияние на друг съдия, Къртис Чилингуърт, който имал повод да порицае конкурента си за правна измама. Пийл имал сериозни основания да подозира, че съдията е научил за далаверите му и че не може да очаква още дълго да остане член на съдебната колегия във Флорида. И неговият логичен и безмилостен ум стигнал до решението да убие съдия Чилингуърт. Когато обяснил ситуацията на новия си помощник, Холзапфел се уплашил и шокирал.

Социалното уважение

По-природа той бил сговорчив, добродушен човек, но положението му на помощник на Пийл му осигурявало социално уважение, каквото по-рано никога не бил имал. Холзапфел се оставил да го убедят, ала при условие, че действа със съучастник. Пийл му предложил негъра Боби Линкълн, който участвал в машинациите му. Линкълн също не обичал насилието и нямал престъпни прояви, но когато съдия го помолел за услуга, се чувствал длъжен да се съгласи.

На 14 юни 1955 г. Холзапфел и Боби Линкълн отишли с лодка до плажа под къщата на съдия Чилингуърт. Очаквали онази нощ да е сам — привлекателната му съпруга трябвало да е при роднини. За нейно нещастие, г-жа Чилингуърт била променила плановете си.

Наемните убийци почукали на вратата и нищо неподозиращият съдия отворил по пижама. Холзапфел го попитал дали в къщата има някой друг и съдията повикал жена си. Съучастниците им завързали ръцете с изолирбанд и насила ги качили на лодката. По някое време г-жа Чилингуърт извикала и била накарана да млъкне със силен удар с приклад на пушка.

Доносникът

Щом излезли в морето, те завързали тежести на кръста на г-жа Чилингуърт. „Запомни, обичам те“ — казал мъжът й и тя промълвила: „И аз те обичам“. Престъпниците я хвърлили през борда. Жената моментално потънала, без да извика. В този момент съдията успял да се хвърли във водата и заплувал с крака. Вече се отдалечавал от лодката, когато Холзапфел започнал да го удря с приклада на пушката си. После завързали на шията му котвеното въже и хвърлили котвата. Труповете така и не били открити.

Но с убийството на толкова изтъкната личност като Чилингуърт Джо Пийл надценил възможностите си. Полицията започнала да разследва изчезването на съдията. Това било продължителна работа и междувременно Холзапфел имал възможност да извърши ново убийство — на престъпника Лю Харви, когото подозирали, че е доносник. Харви също бил качен насила в лодка, застрелян в тила и изхвърлен в канала с бетонен блок, завързан за краката.

След няколко дни тялото изплувало на повърхността. В нощта, когато го „завели на разходка“ Харви бил нервен и дал на жена си номера на колата, с която го взели Холзапфел и Линкълн. Скоро полицията стигнала до Холзапфел — вече подозирали, че така е изчезнал и съдия Чилингуърт и че зад престъплението стоят Пийл и Холзапфел.

Полицията вербувала един познат на Пийл, застрахователния агент Джим Йенцър. Неговата вътрешна информация скоро била достатъчна, за да дадат Холзапфел на съд за кражба на оръжие от група кубински революционери. Впоследствие го освободили, но вярата му в дружбата на Пийл — и неговата щедрост — била силно разколебана и той започнал да подхвърля заплахи. Тогава Пийл предложил на полицейския информатор Джим Йенцър две хиляди долара, за да убие Холзапфел. Йенцър се съгласил, но постоянно отлагал. Тъй като полицията държала под наблюдение Холзапфел, шефът му го убедил да избяга в Рио де Жанейро с обещание за доживотна издръжка. Малко но-късно Йенцър също заминал за Рио, пратен от Пийл да убие наемния убиец на съдия Чилингуърт и от полицията — да се опита да изтръгне признание от Холзапфел.

Той не успял веднага, но все пак убедил Холзапфел, че спокойно може да се върне във Флорида, и по време на двудневен запой в мелбърнски мотел Йенцър и още един агент най-после накарали Холзапфел подробно да им разкаже за убийството на семейство Чилингуърт, докато други полицейски агенти слушали в съседната стая и записвали признанието. С това завършили пет години усърдна полицейска работа. В резултат Холзапфел бил осъден на смърт — въпреки че присъдата не била изпълнена, — а Джо Пийл и Боби Линкълн получили доживотни присъди.

Анализът на наемните убийства съвсем ясно показва, че парите рядко са основен мотив. През 1973 г. едно американско издателство публикува книгата „Убиец“, анонимна автобиография от автор, който на титулната страница е наречен просто „Джоуи“. Според собствените му твърдения той имал трийсет и осем „удара“ и бил един от най-известните наемни убийци в Америка. Роден в Бронкс, Джоуи се забъркал в престъпления още от детството си. На шестнайсетгодишна възраст го попитали дали е готов да убие човек. Той приел задачата и застрелял жертвата в тила на улицата.

„Тогава осъзнах, че съм личност. Бях сила, с която трябваше да се съобразяват. Много хора, които ме бяха смятали за сополанко, сега щяха да променят мнението си. Задачата ми донесе пет хиляди долара“. Показателно е, че споменава парите накрая.

Още по-важно е чувството, че е „някой“. Автобиографията на Джоуи може и да не е автентична — анонимната книга по презумпция поражда подозрение, — но не може да има съмнение, че тези вледеняващи кръвта страници са вярно отражение на психиката на наемния убиец. Парите идват едва на второ място, даже при мафиотските убийства.

Всичко това ясно показва, че не е точно да се говори за „наемни убийци“ — по-правилно е да ги наричаме „подставени убийци“. Истинският психологически мотив в огромното мнозинство случаи трябва да се търси в доминирането на един човек над друг. Убийствата, извършени от „семейството“ на Чарлз Мансън, са архетипен пример и случаят с Мансън също повдига един от основните правни проблеми на подставеното убийство. Оправданието на Мансън — което оттогава издигат неговите поддръжници — е, че той не бил наредил на Текс Уотсън, Сюзан Аткинс и другите да се самоубият. Те може и да смятали така, ала това не го правело виновен. В случая с Мансън е почти невъзможно да повярваме в невинността му, защото неговото „семейство“ извършило поне три групи убийства, но в един по-скорошен случай има място за съмнение.

В нощта на 19 февруари 1972 г. изгорял домът на водача на Черната сила Абдул Малик, също известен като Майкъл Екс. Той се намирал край Порт ъф Спейн, Тринидад. Докато разследвали евентуалния палеж, полицаите открили тяло на мъж, заровено в градината. Това бил Джоузеф Скерит, двайсет и пет годишен бръснар и ученик на Майкъл Екс. Продължили да копаят и намерили трупа на Гейл Ан Бенсън, красивата двайсет и седем годишна дъщеря на британски депутат. Тя била намушкана седем пъти и била погребана жива.

Скоро се оказало, че Гейл Бенсън е била любовница на близкия съратник на Майкъл Екс Хаким Джамал. Смята се, че тя не одобрявала влиянието на Майкъл Екс върху любимия й и се опитала да всее раздор между двамата. Според полицията това бил мотивът за убийството й. Скерит бил убит, защото случайно присъствал на местопрестъплението. Впоследствие членове на Черната сила в Съединените щати убили и Джамил.

Смущаващата възможност

Майкъл Екс избягал в Гвиана, Южна Америка, но на 1 март 1972 г. бил арестуван. В Тринидад били арестувани трима негови помощници, които били обвинени за самото убийство. За виновни били обявени Едуард Чади и Стенли Абът, докато третият, Адолфъс Пармасар, свидетелствал против съучастниците си и така се спасил. Именно неговите показания довели до осъждането на Майкъл Екс, който получил смъртна присъда като истинския подстрекател на убийствата, макар да твърдял, че по време на извършването им си бил вкъщи.

Трябва да признаем: уликите не доказват категорично, че Майкъл Екс е поръчал екзекуциите. Той бил обесен на 16 май 1975 г. и адвокатите му не получили възможност за обжалване.

Подставеният убиец е социално явление, продукт на мъчително развиващо се общество. Ако Рут Бенедикт е права, някой ден световната цивилизация ще се обедини в общество с висока степен на сътрудничество. И тогава наемният убиец ще се превърне в останка от дивашкото минало.