Колин Уилсън
Знаменити престъпници (1)

Престъпността и новото хилядолетие

Най-ужасяващото престъпление от края на XX в. почти със сигурност никога няма да бъде публикувано цялостно. Несъмнено така и трябва.

В неделя следобед на 2 юни 1985 г. продавач в железария в Сан Франциско забелязал, че един клиент си тръгва, без да плати седемдесет и пет долара за менгеме, и повикал полицая, който минавал отпред. Неуспелият крадец бил очилат младеж. Когато видял полицая, той избягал. Един по-възрастен брадат мъж стоял до отворения багажник на колата, в който младежът току-що бил сложил менгемето. Брадатият мъж казал, че спътникът му сигурно нещо се е разсеял, и предложил да плати менгемето. Полицаят посочил някакъв пакет в багажника и попитал какво има вътре. Оказало се, че това е 22-калибров пистолет със заглушител. Тъй като това било незаконно, полицаят завел мъжа в участъка.

Там брадатият се представил като Робин Стейпли — показал шофьорската си книжка. Когато полицаят седнал на компютъра, за да провери данните му, мъжът помолил за чаша вода. Преди да успеят да го спрат, той лапнал някаква капсула и я глътнал. Когато се проснал по очи, полицаите решили, че е получил инфаркт, а всъщност той бил изпил капсула цианид.

Документите в джоба му отвели полицията до малко ранчо в окръг Калаверас. Мъжът бил идентифициран като Ленард Лейк. Оказало се, че има полицейско досие за обири. Младежът, който избягал, очевидно бил Чарлз Нгъ. Полицаите претърсили ранчото и установили, че на тавана в голямата спалня има куки, а в една кутия открили вериги, които вероятно били предназначени за окачване на куките. Намерили и снимки на жени по бельо — много от жените очевидно се били съпротивлявали на позирането. Шкафът с видеокасети не оставял никакво съмнение, че Лейк и Нгъ са похищавали момичета и са ги изнасилвали и измъчвали, а накрая са ги убивали. Фантазията на Лейк била да има „сексуални робини“. Бренда О’Конър и нейното гадже например били поканени на вечеря и взели със себе си своето двегодишно дете. Мъжът и детето били убити, а Бренда О’Конър била изнасилвана и изтезавана дни наред преди да убият и нея. Тя била само една от многото.

Когато разкопали двора, открили няколко трупа и множество човешки кости. Един от труповете принадлежал на Робин Стейпли, мъжа, с чиято шофьорска книжка се идентифицирал Лейк.

Изглежда, Ленард Лейк бил един от хората, които смятали, че се нуждаят от подземен бункер в случай на атомна война — и бил построил такъв бункер в ранчото си, зареден с консервирана храна. Лейк служил в морската пехота, откъдето го уволнили поради психически проблеми. И двамата му родители били алкохолици. Отгледала го строгата му баба, която го направила изключително чувствителен на тема авторитаризъм. По-малкият му брат страдал от епилепсия, садистично измъчвал котки и се опитвал да изнасили сестрите си. Лейк ги защитавал в замяна на секс. Харесвало му да ги снима голи и по-късно започнал да записва порнофилми. Впоследствие брат му щял да стане една от неговите многобройни жертви.

Лейк живеел във въображаем свят, хвалел се с безстрашни подвизи във Виетнам — където всъщност изобщо не бил участвал в сражение. Издържал се с обири и търговия с крадени вещи, а по-късно в ранчото се сдобивал със стоки за продан — например автомобили, — като убивал собствениците им. Една двойка, която лагерувала наблизо, просто изчезнала заедно с вещите си.

Той оставил и дневник на убийствата. Джоъл Норис, психиатърът, който го проучил, твърди, че документът показва все по-голямо разочарование. Лейк пише: „Няма никакви проблеми със сексуално покорните жени“. Ала неговият стремеж към пълно задоволяване очевидно не можел да се осъществи.

Нгъ, който избягал, накрая бил заловен в Албърта, Канада, докато крадял в универсален магазин. Той произхождал от богато хонконгско семейство, но още като малолетен проявявал престъпни наклонности. След като бил арестуван и няколко години останал в канадски затвор, бил върнат в Калифорния, но дванайсет години след залавянето му все още не е изправен пред съд. Защо? Причината не е известна. Очевидни обаче са два факта. Първо, тъй като съществуват видеозаписи, на които той изнасилва и убива момичета, не може да има съмнение в неговата вина. Второ, едва ли е в обществен интерес всички улики да бъдат представени в съда. Този случай е един от малкото, ако не и единственият аргумент в полза на укриването на улики и ограничаване на „свободата на информация“.

През 1995 г. възникнал аналогичен случай в Торонто, Канада. Със съучастието на жена си младият красавец Пол Бернардо отвлякъл две ученички и дни наред ги третирал като „сексуални робини“, докато накрая ги убил, насякъл ги на части и ги изхвърлил. Той записал на видео всичко това, както и още много изнасилвания, включително изнасилването на малката сестра на жена си, която вследствие на това починала. Тези записи били показани в съда, за да могат изнасилванията подробно да се проучат. Те не били толкова ужасяващи, колкото записите на Лейк, тъй като Бернардо не измъчвал жертвите си, но въпреки това описанията им в посветените на случая книги пораждат отвращение.

Какво става? Според мен това е неизбежна последица от „Епохата на сексуалните престъпления“. През 1888 г. убийствата на Джак Изкормвача смаяли целия свят, защото изглеждало немислимо някой да е толкова зъл, че да убива и реже на парчета жени. Викторианците били сантиментални (изплакали кофи сълзи при смъртта на Малката Нел) и идеята за сексуалното престъпление им се струвала толкова ужасяваща еманация на чистото зло, че предпочитали да не мислят за нея. Освен това уличниците в бедните викториански градове били толкова евтини, че мисълта за извършване на убийство със сексуална цел изглеждала направо смехотворна. През следващия век обаче това положение постепенно щяло да се промени. Комедийният кинопродуцент Мак Сенет направил състояние с „къпещи се хубавици“ и макар банските им днес да ни се струват скромни, по времето на Първата световна война те приковавали вниманието на американците. През 20-те години на XX в. настъпила Епохата на джаза и късите поли. И сексът постепенно се превърнал в стока, също като в днешните телевизионни реклами например, когато вниманието на зрителя привличат два красиви крака, а после и нещо, което се свлича в глезените — толкова бързо, че не се вижда какво е. Смисълът обаче е ясен — тя си е изгубила гащичките. Така започваме да разбираме защо днес имаме сексуални престъпници като Ленард Лейк и Пол Бернардо. Окуражават ни да виждаме секса като силно желана стока, точно както децата се окуражават да искат маркови дънки и маратонки за по сто долара.

Не твърдя, че трябва да се върнем към пуританството или фалшивата викторианска скромност — а само, че трябва да се опитаме да разберем някои от странните престъпления, на които все по-често ставаме свидетели с наближаването на новото хилядолетие. Защо толкова много хакери правят компютърни престъпления само за удоволствие? Защо някои компютърни маниаци изпитват наслада от разпространяването на вируси? Защо в големите градове като Лос Анджелис има проблем с „убийства на непознати“ — престъпници, убиващи хора, които срещат за пръв път, понякога дори без да ги оберат? На път към XXI в. ние все по-настойчиво се сблъскваме с тези въпроси.

За щастие, вече имаме основания за оптимизъм. Например Пол Бернардо бил заловен с помощта на така наречените ДНК отпечатъци, открити от Алек Джефрис, учен от родния ми град Лестър, през септември 1984 г. ДНК, разбира се, образува основните градивни елементи на живота и се явява в дълги молекулярни вериги с формата на двойна спирала. Джефрис изолирал определени елементи от ДНК, разработил система за масовото им производство и се научил да ги „заразява“ с радиоактивност. После направил рентгенова снимка на елемента и видял, че той идва от дълга колона с черни ивици на бял фон. Това е „генетичният отпечатък“. Джефрис взел кръвни проби от цели семейства и се заел да провери дали има родова прилика. Имало — генетичните отпечатъци на детето представлявали комбинация от генетичните отпечатъци на родителите. За разлика от пръстовите, генетичните отпечатъци не са уникални, но вероятността двама души, които не са роднини, да имат еднакви отпечатъци е около едно на четири милиона.

В края на 80-те години на XX в. били извършени множество изнасилвания в Скарбъро, предградие на Торонто. Пол Бернардо бил заподозрян, тъй като отговарял на полицейския портрет на изнасилвача, и му взели кръвна проба. Заподозрените обаче били двеста и след като не го задържали, той решил, че подозренията са отпаднали. Лабораторната обработка на пробата му отнела близо две години и довела до заключението, че Бернардо е изнасилвачът от Скарбъро. Дотогава той бил убил двете ученички. Жена му Карла обаче, с която той имал садомазохистична връзка, се уплашила, когато я разпитвали в полицията, и по-късно признала пред роднините, при които живеела. В резултат Бернардо най-после бил арестуван и впоследствие осъден на доживотен затвор.

Методът на ДНК отпечатъците означава, че вероятността изнасилвачът да се изплъзне безнаказано е точно толкова малка, колкото на крадеца, който оставя пръстовите си отпечатъци.

Друго важно откритие спомогна за разрешаването на проблема със серийния убиец, тип престъпници, разгледан по-нататък в книгата. През 70-те години на XX в. новата академия на ФБР в Куонтико, Вирджиния, започна да разработва метода на „психологическия портрет“. Проучването на десетки убийци разкри, че те оставят своего рода личностен отпечатък върху престъпленията си и че по подробностите на престъплението опитните „портретисти“ често са в състояние да определят какъв човек го е извършил. В случай с няколко заподозрени това може да спести много работа на полицията.

През септември 1977 г. ученичката Джули Уитмайър изчезнала на път за вкъщи и на другия ден открили голото й тяло. От полицията в Плат Сити, Канзас, решили да се обадят в новата Поведенческа група в Куонтико. Групата проучила случая и пратила мнение, че убиецът е сексуално разочарован „самотник“, навярно не особено интелигентен и преждевременно развит физически. Това описание отговаряло на тийнейджъра Марк Сейджър, който бил в списъка на заподозрените. По време на разпита Сейджър признал, че е изнасилил и убил момичето.

През 80-те години на XX в. полицията в Анкоридж, Аляска, разследвала случай, в който изчезвали изпълнителки в топлес и стриптийз барове. По-късно те били откривани голи и мъртви в плитки гробове. Седемнайсетгодишна проститутка подала жалба в полицията, че била изтезавана в мазе от местния бизнесмен Робърт Хансън, но успяла да избяга, докато той се опитвал да я качи на частния си самолет. Хансън отрекъл и представил алиби, подкрепено от двама негови уважавани колеги.

Полицията в Анкоридж пратила в групата на ФБР описание на Хансън — дребен, сипаничав, червенокос, горд с ловджийските си умения, колекционер на трофеи. От ФБР отговорили, че Хансън съответства на психологическия портрет на човека, способен да извърши такива убийства, и че почти със сигурност пази трофеи от жертвите си. По техен съвет полицията в Анкоридж осведомила колегите на Хансън, че ще трябва да свидетелстват за алибитата си под клетва пред разширен състав на съдебни заседатели и че ще бъдат осъдени на затвор, ако се окаже, че лъжат. Те веднага признали, че алибитата им са измислени и че просто са направили услуга на своя приятел. Хансън бил арестуван и била издадена заповед за обиск на дома му. Както предполагали, открили „трофеи“, взети от жертвите, както и пушката, с която били убити повечето жени. Пред лицето на тези улики бизнесменът признал, че искал от проститутките орален секс и ако откажели, ги принуждавал с оръжие да се съблекат и ги преследвал като дивеч, докато не ги откриел и убиел. Не му доставяло удоволствие самото убийство, а преследването. Хансън бил осъден на доживотен затвор.

Тези успехи на криминалистиката означават, че новите методи за разкриване поне вървят в крак с новите престъпления. Можем само да се надяваме, че тези успехи ще направят живота на гражданите през XXI в. по-безопасен.

И накрая, дължа извинение на читателя. Много от частите на тази книга са написани в началото на 70-те години на XX в. за списанието „Престъпления и наказание“, на което бях консултант. Всяка част разказваше за известно следствие, известен съдебен процес, разгледани на фона на историята на проблема. Моята задача беше да напиша историята.

Естествено нямаше смисъл да обсъждаме темите, отразени в известните следствия и процеси. Аз обаче често ги цитирах, защото читателят просто трябваше да прелисти страницата, за да открие за какво става дума. В този том явно не е така, затова направих всичко възможно да отстраня тези цитати. За съжаление това не винаги беше възможно, но поне ще знаете каква е причината, ако в главата за предателите се натъкнете на името Роджър Кейсмънт или в главата за лекарите убийци — на името Сам Шепард (който, между другото, официално е обявен за невинен).