Арчибалд Кронин
Грейси Линдзи (6)

Глава шеста

На следващия ден, малко след един часа, Дениъл вървеше бързо по главната улица на Къркбридж. Преди да тръгне от дома си, остави бележка за Кейт на кухненската маса, в която й пишеше, че няма да се върне същата нощ — стъпка толкова безразсъдно дръзка, така непобираща се в здравия разум, че беше може би най-смелото действие в живота му.

По пътя към гарата той бе пуснал писмо до Грейси, в което й напомняше на другия ден следобед да отиде при него в плаващата къща на езерото.

Времето бе ясно и слънчево. Като навлезе в Хай стрийт в Къркбридж, със същото съсредоточено и делово изражение Дениъл свърна в магазина за облекло на Дрехарската компания — голям търговски център, специализиран за детска конфекция. Тук, без да се колебае, поиска детски костюм от туид^[1], чифт обуща, вълнени чорапи и фланелена блуза.

Въпреки очевидната си целеустременост и решимост, дребничкият фотограф не можа да потисне едно физическо потрепване, докато подаваше парите на продавачката. Същата сутрин, преди да тръгне от Левънфорд, бе изтеглил от Спестовната банка огромната сума от 25 лири. Оттогава, в мислите си, той се тормозеше от образа на Кейт, когато тя щеше да разкрие тази непоправима загуба за техните трудно припечелени спестявания. Ала с усилие Дениъл успя да надвие слабостта си, благодари на продавачката и напусна магазина с опакования в кафяво пакет под мишницата си.

Не след дълго стигна до Клайд Плейс и изчезна в полумрака на къщата.

Десет минути по-късно той се появи блед, със свити устни и избили червени петна по бузите. Останалите след покупката двайсет лири се бяха разделили с кесията му и сега, като прикачен към него, крачеше Робърт, хванал го за ръка, а с другата притискаше пакета към слабите си гърди.

Чувствата на Дениъл бяха така дълбоки и сложни, че той просто не можеше да говори и те стигнаха до крайната спирка на трамвая, без да разменят дума помежду си.

Беше възможно да се иде от Къркбридж направо до езерото с трамвай, защото старите конски файтони напоследък бяха изместени от електрическите возила. Пътуването бе дълго и раздрусващо, но въпреки това Дениъл го предпочете пред влака, тъй като то му спестяваше преминаването през Левънфорд.

Един-два пъти Робърт стрелна със странични погледи спътника си, но веднага отместваше очи, щом срещнеше погледа на Дениъл. Да се отгатнат мислите му, беше невъзможно, само в дълбочината на очите му се таяха тъмен страх и подозрение, които се бореха в гърдите му.

Дениъл не можа да изтърпи повече това и бързо възкликна:

— Не се страхувай!

Може би това бе най-лошото, което би могъл да каже. Лицето на момчето замръзна в каменна непроницаемост. Ала след известен интервал то издума:

— Не се страхувам. Само че… — Въпреки че си налагаше да се овладее, устата му трепереше. — … само че не знам нищо за теб. Когато те видях първия ден, не знаех, че идваш да ме отведеш. Ако знаех, не бих те пуснал да се качиш по стълбите.

Дениъл измърмори нечленоразделно няколко съчувствени думи и потупа малкото коляно до крака си. Ала Робърт не можеше да се приласкае и придума така лесно.

— Не съм бебе — рече той с издадена напред долна устна, като наблегна на думите си, сериозно поклащайки глава. — Мога да се бия.

 

 

Около три часа следобед стигнаха до Гилстън, крайната спирка на трамвая. Градчето, струпано с белите си къщи на брега на езерото, се припичаше на яркото слънце, а дървеният пристан се вдаваше в прозрачните чисти води, сякаш търсеше прохлада.

Дениъл и Робърт слязоха тук. Набързо, тъй като имаха само четвърт час на разположение, Дениъл направи някои покупки в магазинчето до кея. После заеха местата си на „Ломънд“, малко параходче, което всеки следобед обслужваше селата покрай езерото, и скоро то запухтя, насочило се към отсрещния бряг, зад който се издигаше планината.

Накрая заобиколиха един вдаден в езерото нос и навлязоха в малко заливче, оградено от пясъчен плаж, напечен от слънцето, който гледаше на юг, напълно заслонен от гората. Тук, по средата на заливчето, стоеше закотвена доста странна на вид голяма лодка, с построена на нея барака, боядисана в избеляло синьо, с боя, набъбнала и олющена на места. Това беше плаващата вила на Хей. Но каквито и да бяха възгледите на аптекаря върху живота на оня свят, то за наслада от живота си на тоя той си бе избрал истинско земно кътче от рая.

Поне за Робърт това беше истинско пробуждане. Когато стигнаха до една малка и стара изкорубена лодка, изкарана на мекия пясък, той се облегна на нея и си пое дълбоко дъх.

— Това ли е мястото? — попита той с дрезгав глас.

Дениъл кимна.

— Това е заливът Канти.

Мълчание.

— Исусе Христе! — възкликна Робърт мрачно, сякаш това наистина беше едничкото, което можеше да се каже.

Тръпка премина по гърба на Дениъл при това малко богохулство.

— Робърт, не бива да говориш така!^[2]

В момента не можеше да каже повече. Вкараха малката лодка във водата, Дениъл пое веслата и стигнаха до плаващата вила. Привързаха лодката и се качиха във вилата. Беше старо, очукано корито и едва ли заслужаваше да се нарече увеселителна лодка. В ранните си години бе влачила натоварени с въглища баржи през естуара и по Клайд^[3], преди да я захвърлят да гние в пристанището. Хей я беше открил там и огледал с опитно око. След седмици на разгорещени пазарлъци със собствениците я беше купил, както тържествено обяви, за една лула тютюн. Аптекарят добави една паянтова постройка над палубата, лисна боя върху разсъхналите се дъски на корпуса и я завлече на буксир в залива Канти. Сега, след години, прекарани под дъжда и слънцето в тинестата вода, лодката пасваше по цвят, сливаше се със средата и вече не изглеждаше не на мястото си.

Оставяйки Робърт на мостика, Дениъл слезе долу в приспособената кухничка, в която нямаше почти нищо, освен желязна печка, няколко чинии, вилици, лъжици и ножове. Няколко тенджери и огромен тиган висяха, закачени на гвоздеи, забити в гредата. Ала дългата практика бе приучила Дениъл да се справя и с по-тежки ситуации от тази. Тиганът скоро зацвъртя на печката. Две яйца, сръчно счупени на ръба му, вече се пържеха в златистата мазнина от резен шунка. За кратко време чаят бе готов и шунката с яйца, хлябът, маслото и мармаладът бяха сложени на масата.

Дениъл и Робърт седнаха на трапезата, каквато момчето не бе виждало никога преди в живота си. В очите му се бореха изненада и несигурност. Неговите най-утвърдени представи и подозренията му към Дениъл и неговите мотиви, страхът, че всичко това беше някаква измама, накъсо — цялата философия, изградена в суровата школа на детинството му, сега бе разтърсена в самите си основи.

Въобще нищо не разбираше. Подтикнат от глада, Робърт сключи временно примирие със себе си и се нахвърли върху обилната и вкусна храна. Положително можеше да се довери на придружителя си и сигурно в яденето нямаше отрова.

Но успя да изяде много малко. Нищо не би зарадвало Дениъл повече от това да види момчето лакомо да излапва голямо количество храна. Ала Робърт, макар и съблазнен от качеството на лакомствата пред себе си, не можеше да се справи с количеството им. Изял до половина втората си филийка хляб, той се подпря с лакът на масата и погледна Дениъл.

— Мога ли да прибера остатъка в джоба си, за утре?

— Не, ще го сложим в килерчето. Там ще се запази по-добре и оттам можеш да си вземаш когато пожелаеш.

Нова почуда се изписа по лицето му. Половин филия хляб да се запази недокосната за притежателя си! Това надминаваше всичко.

— Тук ли ще живея?

— Да. Сега си уморен и трябва да си легнеш в леглото.

— В леглото — повтори Робърт. — Никога не съм си лягал, преди леля Ленг да се върне от кръчмата на затваряне. Но това няма значение, ще си легна, ако желаеш. Разбира се, след като разтребим и измием съдовете.

— Не се безпокой за това — опитвайки се да изглежда духовит и забавен, Дениъл можа само да се изсмее смутено. — Ще сложа един голям чайник с вода на печката, за да можеш да се измиеш.

— Да се измия? Аз? Че защо? Нямам нужда от миене.

— За да ми направиш удоволствие.

Мълчание. Момчето бе твърде уморено, за да спори. Стана от масата и започна да съблича дрипите си. Дениъл донесе голям съд вода, от която се вдигаше пара, на лакътя си бе метнал хавлиена кърпа, а в ръка държеше сапун. Робърт започна да се мие. Тази работа не беше свършена много добре. Дениъл скептично го наблюдаваше, докато разчистваше масата. Когато детето се изтри с кърпата, тялото му имаше бледосинкавия цвят на пиле, прясно оскубано и приготвено за пазара.

В приличната на каюта колиба имаше два нара един над друг и Робърт, в правото си да избира, предпочете да е по-нависоко.

— Хайде сега, легни си като добро момче — каза Дениъл.

Робърт се покачи върху леглото и се опъна на едната си страна, когато го обезпокои една последна мисъл:

— Няма да си отидеш, нали?

Най-после се изтегна на нара с лице, извито встрани, с коса, омекотена от миенето и прошарена с по-светли кичури, разпиляна като лен върху възглавницата. В момента, в който се отпусна на тясното легло, бе вече заспал.

Дениъл стоеше, без да помръдне, загледан в спящото дете. Спокойното му, равномерно дишане сякаш вдъхваше увереност и смелост на чертите му, като че ли противодействаше на страшното изтощение, изписано върху бледото малко лице.

В покой това лице губеше гаменската острота на чертите си, губеше тревогата и бдителността си и ставаше напълно детско и неизразимо тъжно. Имаше нещо особено затрогващо в сенките около очите и в отпуснатите устни, което събуди у Дениъл страстно чувство на състрадание.

В гърлото му заседна голяма буца. Захапа силно устната си, наклонил глава встрани и нервно поглаждащ брадичката си. После се обърна и тихо започна да събира парцаливите дрешки на момчето, разхвърляни по пода.

Внимателно, без да вдига шум, той ги уви в кафявата хартия, която досега бе огъвала новия костюм на Робърт. Заоблен камък, взет от баласта в трюма, добави необходимата тежест. С пакета в ръка Дениъл излезе на палубата и го запрати в езерото. Почти безшумно пакетът раздели тихата повърхност на водата и веднага потъна. В действието имаше нещо символично и този негов акт сякаш беше подходящ завършек, който увенчаваше деня. Захвърляне надалеч на целия досегашен живот на момчето, в което вече се коренеше новото му битие.

Утрото се сипна красиво и топло, с лека мъгла, плъзгаща се по спокойната повърхност на езерото.

Макар че Дениъл ставаше рано, Робърт преди него беше вече на палубата, напълно облечен в новите си дрехи и зает с един стар фотоапарат кутия, който Дениъл бе оставил при едно от предишните си посещения на лодката.

Тъй като утрото беше много приятно и топло, те закусиха на палубата. Както се хранеше, лек, одобрителен спазъм разкриви устните на Робърт — най-близкото подобие на усмивка у него.

— Така или иначе, радвам се, че Ани Ленг не е тук.

— Защо? — попита Дениъл.

— О, мисля, че се досещаш. Харесвам новите си дрехи, а тя сигурно щеше да ги заложи. Веднъж получих обуща от Благотворителното дружество, но тя ги докопа и веднага ги заложи. Забележи, Ани не е лоша жена. Просто й се налагаше да заложи обущата ми.

Дениъл замълча за момент, после, залавяйки се за възможността и като се опитваше гласът му да прозвучи небрежно, подхвърли:

— Ще намериш разлика между нея и майка ти.

Момчето престана да се храни. Жълтата костена лъжичка, с която остъргваше парчетата белтък от черупката на яйцето, увисна неподвижна във въздуха. И неподвижността на тази лъжичка бе по-трогателно изразителна, отколкото всякакви думи за удара, нанесен на неговата чувствителност от забележката на Дениъл. И слънчевата утрин, и старият фотоапарат, и вълнуващата закуска на палубата го бяха накарали да забрави за предстоящото злокобно събитие, надвиснало над главата му — идването на майка му.

Той беше, и то от дълго време, наясно в подробности с битието си, защото мистериите не живееха дълго в условията на близост до Клайд Плейс. Още преди появата на Дениъл той бе узнал, че баща му е умрял, че майка му е „далеч“, а самият той е незаконородено дете.

Мисълта за тази жена, която беше предявила претенции за него, го караше ту да пламва от огън, ту да потръпва от студ. По-скоро би умрял, отколкото да изрече думата „мамо“.

— Тя! — възкликна той и смръщи вежди. — Защо трябва да идва тук? Добре ни е и като сме си само двамата с теб.

— Куп неприятности имах и много усилия положих, момче, за да ви събера с майка ти.

— Не я искам.

— Не бива да говориш така!

Пак замълчаха.

— Кога ще дойде?

— Днес следобед.

Към пет часа обаче Дениъл започна да проявява признаци на безпокойство. Искаше Грейси да дойде. Копнееше да събере Робърт с майка му. Освен това отвъд наближаващия залез следваше и утрото на суровата действителност. Самият той трябваше да помисли и за собственото си положение, за необходимостта да се завърне в Левънфорд тази нощ.

Потръпна физически от мисълта за Кейт. Очите му претърсваха брега, дузина пъти извади часовника си за половината от това време в минути. Всъщност нервно го премяташе в ръцете си, като че ли старият часовник бе виновен за това закъснение.

Най-сетне нададе вик, сочейки към брега:

— Ето я! Идва най-после.

Робърт се стресна, с което опроверга привидното си хладнокръвие. Почти изскочи от кожата си, а лицето му, леко зачервено от слънчевите лъчи през деня, побледня като гипс, докато проследяваше с поглед пръста, с който Дениъл сочеше тъмната фигура, неясно видима измежду дърветата.

— В лодката, момче! — извика Дениъл. — Ще стигнем до брега преди нея.

Той почти се претърколи в малката ладия и настани Робърт на носа, зад себе си. С няколко нетърпеливи и енергични удара с веслата те стигнаха до брега на заливчето. И тогава, като се обърна с лице напред, Дениъл замръзна на мястото си. Веслата се изхлузиха от ръцете му, а от устата му се отрони вик на пълно разочарование.

— Не е тя! — заекна той. — Ама наистина не е тя.

Робърт изведнъж се изправи на седалката си с бузи, алени от буйно нахлулата кръв.

— О, боже, боже! — промърмори Дениъл на себе си. — Какво ли може да е станало с нея?

Фигурата, която крачеше към тях през плажа и затъмняваше хоризонта с тържествената си самоувереност, бе фигурата на аптекаря Хей.